Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (5)

4.

Катманду, Непал

Сам и Реми се събудиха, точно когато пилотът обяви, че започват снишаване към международното летище „Трибхуван“ в Катманду. Макар двамата да прекараха по-голямата част от последните три дни във въздуха, за около трийсет секунди бяха напълно будни. Полетът с „Юнайтед-Катай Пасифик-Роял Непал“ бе продължил почти трийсет и два часа.

Сам се изправи, протегна се, а после свери часовника на китката си с цифровия часовник на гърба на седалката пред него.

— Разменям цяло царство за чаша хубаво кафе! — промълви Реми и премигна сънено на седалката до него.

— На земята сме след двайсет минути.

Реми тръсна леко глава.

— Ох! Почти бях забравила.

В последните години Непал се включи в бизнеса с кафе. Според семейство Фарго зърната от областта Аргаканчи даваха най-добрата реколта черно злато в света.

Сам се усмихна на съпругата си.

— Ще ти купя колкото можеш да изпиеш.

— Ти си моят герой!

Самолетът рязко наклони едното крило и двамата се загледаха през прозореца. Във въображението на повечето хора споменаването на Катманду извикваше екзотични видения на будистки храмове, монаси, тамян, подправки, колиби и сенчести долини под хималайски върхове. Това, което не им хрумваше да си представят, бе модерен метрополис с население от седемстотин и петдесет хиляди души.

От въздуха ясно се виждаше как Катманду удобно се е сгушил в подобна на кратер долина, обградена от извисилите се край нея планински вериги Шивапури, Пхулчовки, Нагаржун и Чандрагири.

Сам и Реми идваха тук за трети път. Затова знаеха, че Катманду напомня на съвкупност от древни селца, пресечени с жилки модерност. Един до друг се редяха хилядагодишен храм на индуския бог Шива и магазин за мобилни телефони. По улиците елегантни хибридни таксита и шарени рикши се съревноваваха за клиенти, а на един и същи площад се виждаха лъскав модерен ресторант и уличен продавач на чаат^[1]. И, разбира се, в планинските склонове и под върховете край града, бяха скътани стотици храмове и манастири, някои по-стари и от самия град.

Сам и Реми имаха богат опит в пътуванията и затова бяха добре подготвени за митницата и паспортния контрол. Преминаха без особено забавяне. Скоро излязоха от терминала и се озоваха на тротоара.

— Къде ни е уредила да спим Селма?

— „Хаят риджънси“.

Реми кимна одобрително. При последното им посещение, с надеждата да се потопят в непалската култура, отседнаха в един хостел, който се оказа непосредствено до ограждение на якове. Фарго откриха, че животните не зачитат разни неща като благоприличие, лично пространство или сън през нощта.

Сам вдигна ръка, за да повика такси. Зад тях се чу мъжки глас:

— Извинете, вие ли сте господин и госпожа Фарго?

Сам и Реми се обърнаха и се озоваха лице в лице с мъж и жена, на по около двайсет и няколко години. Приличаха си като две капки вода, не само помежду си, но и на Чарлс Кинг. С изключение на една леко стряскаща разлика. Децата на Кинг имаха неговата платиненоруса коса, сини очи и широки усмивки, но лицата им носеха азиатски черти.

Реми погледна косо към Сам. Предчувствието й за Жилан Шъ се бе оказало вярно. Тя далеч не бе просто любовница.

— Ние сме, да — отвърна Сам.

Мъжът, който бе висок колкото баща си и също толкова едър, се здрависа енергично първо със Сам, а после с Реми.

— Аз съм Ръсел. Това е Марджъри, сестра ми.

— Сам… Реми… Не очаквахме да ни посрещнат.

— Решихме да поемем инициативата — отвърна Марджъри. — Тук сме по една работа на тате, така че няма проблем.

Ръсел добави:

— Ако идвате за първи път в Катманду, може и да се пообъркате. С кола сме и ще се радваме да ви откараме до хотела.

„Хаят риджънси“ бе на три километра от летището.

Мерцедесът на младите Кинг буквално летеше по улиците. Отвътре лимузината беше звукоизолирана, а прозорците — матирани. На Сам и Реми пътуването им се стори леко сюрреалистично. Ръсел уверено криволичеше из тесните улички, а Марджъри, седнала до него, им описваше града с изразителност на механичен гид.

Накрая стигнаха пред „Хаят“. Ръсел и Марджъри излязоха и отвориха двете задни врати, преди Сам и Реми да успеят да докоснат дръжките.

Подобно на терминала на летището, сградата на „Хаят риджънси“ беше причудлива смесица от старо и ново — дълга фасада, шест етажа и покрив в стил пагода. Градините наоколо се простираха на осемдесет декара.

Към колата се приближи едно пиколо и Ръсел му лавна нещо на непалски. Мъжът закима бързо и се усмихна насилено, след което взе куфарите от багажника и се скри в преддверието.

— Ще ви оставим да се настаните — каза Ръсел, след което подаде на всеки по една визитка. — Обадете ми се по-късно и ще да обсъдим как искате да действаме.

— Да действаме? — учуди се Сам.

Марджъри се усмихна.

— Извинете, тате май е забравил да ви каже. Помоли ни да сме ваши водачи, докато търсите господин Олтън. Ще се видим утре!

Двамата Кинг се усмихнаха и помахаха почти едновременно.

Вратите на мерцедеса се хлопнаха и лимузината мазно се плъзна по алеята.

Сам и Реми погледаха след колата няколко секунди. След това Реми промълви:

— В това семейство има ли нормални?

Четирийсет и пет минути по-късно семейство Фарго вече се бе настанило в апартамента си и с наслада отпиваха от чашите с ароматно кафе.

Цял следобед Сам и Реми си почиваха край басейна, после се качиха в апартамента за по един коктейл. Дочетоха досието, което Жилан им даде на летището в Палембанг. Макар на пръв поглед да изглеждаше изчерпателно, в него нямаше достатъчно информация, за да започнат търсенето си.

— Трябва да призная — каза Реми, — че комбинацията от гените на Жилан Шъ и Чарли Кинг е дала… мммм… интересни резултати.

— Много дипломатично, но нека сме честни — Ръсел и Марджъри са плашещи. Този външен вид, тази дружелюбност… приличат на серийни убийци от холивудски филм. Видя ли някакви конкретни следи от Жилан у тях?

— Не, и се надявам да няма. Ако им е майка, трябва да ги е родила на осемнайсет или деветнайсет.

— А Кинг е бил на четирийсет и няколко по онова време.

— Забеляза ли, че нямат тексаски акцент? Мисля, че долових Бръшляновата лига^[2] в някои гласни.

— Значи тате ги е отпратил от Тексас право в колежа. Искам да знам обаче откъде знаеха с кой полет ще дойдем.

— Мислиш ли, че Чарли Кинг показва мускули и ни демонстрира, че има връзки?

— Вероятно. Това обяснява и защо не ни каза да очакваме близнаците — чудо. Като се има предвид колко е влиятелен, сигурно се мисли за голям майстор в хващането на хората неподготвен.

— Не ми се нрави да ни следват навсякъде.

— Нито пък на мен, но нека засега им играем по свирката, за да видим какво знаят за Франк. Прокрадва ми се подозрението, че Кинг знаят повече, отколкото ни казват.

— Съгласна съм — отвърна Реми. — Всичко накрая опира до едно, Сам — Кинг се прави на кукловод. Защо? Защото е обсебен от желанието да контролира всичко, или защото крие нещо?

Чу се звънецът. Докато крачеше към вратата, за да вземе плика, който се плъзна под нея, Сам каза:

— А, ето го и потвърждението на резервациите ни.

— Наистина ли?

— Е, само ако си готова за тръгване след половин час — отвърна Сам.

— С радост! Къде отиваме?

— „Бханчка и Гхан“.

— Откъде помниш?

— Как мога да забравя толкова запомняща се храна и атмосфера!

След двайсет и пет минути Реми застана пред съпруга си, облечена в панталони с увиснало дъно и кафяво горнище и с яке в същия цвят, преметната през ръка. Сам, току-що обръснат, със синя риза „Робърт Греъм“ и тъмносиви панталони, й подаде ръка и я поведе навън.

 

 

Реми не се изненада много, когато се събуди в четири сутринта и видя съпруга си не в леглото, а в креслото. Когато нещо човъркаше Сам Фарго, той рядко успяваше да заспи. На меката светлина на настолна лампа той четеше досието, което им даде Жилан. Реми леко избута с хълбок папката и се настани на нейно място в скута му, загърната с робата си.

— Мисля, че намерих каквото търсех.

— Покажи ми.

Той прелисти няколко хванати с кламер страници.

— Това са ежедневните имейли от Франк към Кинг. Започват в деня, когато е пристигнал, и свършват, когато е изчезнал. Забелязваш ли нещо различно в последните три?

Реми им хвърли едно око.

— Не.

— Подписал е всеки от тях с „Франк“. Виж предишните.

Реми го стори. Сви устни.

— Подписал ги е „ФО“

— Така подписва имейлите си и до мен.

— Какво значи според теб?

— Само предполагам, но или последните три имейла не са от Франк, или е опитал да каже нещо.

— Не ми се струва вероятно. Франк би намерил по-умен начин да го стори.

— Значи остава другата възможност. Изчезнал е по-рано, отколкото подозира Кинг.

— И някой се е преструвал на него — заключи Реми.

 

 

На петдесет километра северно от Катманду, Непал

В предутринния сумрак един Рейндж Роувър отби бавно от главния път. Фаровете му заиграха по терасираните зелени поля, докато следваше лъкатушещия път по дъното на долината. Роувърът се клатушка няколкостотин метра, преди да прекоси един мост. Под колата кипеше река, а тъмните й води се плискаха в основите на моста. Фаровете бързо преминаха по някаква поолющена табела на оттатъшния бряг. На нея пишеше „Трисули“. След около четиристотин метра роувърът стигна до ниска сграда от сиви тухли с тенекиен покрив. Сред дървета, съвсем близо до входна врата един прозорец светеше в жълто. Роувърът забави и спря.

Ръсел и Марджъри Кинг слязоха и се запътиха към вратата. Два сенчести силуети се отлепиха от ъглите на сградата и пресякоха пътя им. Оръжията пред гърдите им проблеснаха матово. За миг блеснаха фенерчета, светнаха върху лицата на младите Кинг и сумракът отново се възцари. Един от пазачите направи жест с глава към близнаците да влизат.

Вътре зад дървена маса седеше мъж. С изключение на масата и на мъждукащата керосинова лампа, помещението беше празно.

— Полковник Жу — изсумтя Ръсел Кинг.

— Добре дошли, безименни американски приятели. Моля, седнете.

Двамата Кинг седнаха на пейката срещу Жу. Марджъри каза:

— Не сте в униформа. Моля, не ми казвайте, че се боите от непалските военни патрули.

Жу се позасмя.

— Не. Хората ми със сигурност щяха да се зарадват да пострелят, но се съмнявам, че началниците ми биха одобрили, че съм прекосил границата, без да уважа каналния ред.

— Вие ни повикахте — каза Ръсел. — Защо?

— Трябва да обсъдим разрешителните, които ми поискахте.

— И които вече платихме — уточни Марджъри.

— Въпрос на израз. Районът, в който искате да влезете, се охранява строго…

— Цял Китай се охранява строго — отбеляза Ръсел.

— Само част от района, през който искате да преминете, е под мое командване.

— Това никога не е било проблем в миналото.

— Нещата се променят.

— Цедите ни за още пари! — изрече тихо Марджъри. Лицето й не издаваше какво мисли, но очите й бяха присвити.

— Не зная този израз.

— Подкуп.

Полковник Жу се намръщи.

— Това не е справедливо. Истината е, че сте прави: вече ми платихте. За нещастие, преструктурирането на ресора ми ме остави с повече усти за хранене, ако ме разбирате. Ако не ги нахраня, ще се разприказват пред неподходящи хора.

— Може би трябва да говорим с тях, вместо с вас — намеси се Ръсел.

— Заповядайте. Имате ли обаче време за това? Доколкото помня, отне ви осем месеца да ме намерите. Желаете ли да започнете отново? С мен извадихте късмет. Следващия път може да се окажете в затвора за шпионаж. Всъщност, това може да се случи още сега.

— Играете опасна игра, полковник! — процеди Марджъри.

— Не по-опасна от нелегално преминаване в китайска територия.

— И не по-опасна от това хората ви да не ни претърсят за оръжие.

Жу присви очи, хвърли поглед към вратата, а след това към близнаците.

— Не бихте посмели.

— Тя би — заяви Ръсел. — Както и аз. Можете да се обзаложите, ако искате. Но не и тази вечер. Полковник, ако знаехте кои сме, щяхте да се замислите дали да ни изнудвате.

— Може да не знам имената ви, но знам що за стока сте и имам предчувствие какво преследвате.

Ръсел попита:

— Колко искате, за да нахраните тези допълнителни усти?

— Двайсет хиляди. Евро, не долара.

Ръсел и Марджъри се изправиха. Ръсел каза:

— Ще ги имате преди края на деня. Ще се свържем с вас, когато сме готови да преминем.

 

 

Досещаше се, че е доста високо в планината — студеният нощен въздух, липсата на шум от коли и потракването на звънчетата на якове наблизо го показваха недвусмислено. Сложиха му превръзка на очите, още щом го натикаха в микробуса и той нямаше как да знае колко далеч от Катманду са го отвели. На десет километра или на сто… Но това нямаше значение. Извън долината, където се намираше градът, планините можеха да погълнат безследно всеки човек — и многократно точно това се бе случвало. Клисури, пещери, ледникови пукнатини, падини… милион места, където да се скриеш или да умреш.

Подът и стените бяха направени от груби талпи, както и мястото, където лежеше. Дюшекът му беше пълен със слама и смътно миришеше на тор. Печката беше стара, предполагаше той, от начина, по който кюнецът тропаше, всеки път, когато идваха за да напалят огъня. От време на време, в острия мирис на дим се долавяха леки следи от запалителна течност, каквато използваха планинарите.

Държаха го в изоставена планинска колиба, която е служила за почивки по време на преход. Беше достатъчно далеч от обичайните маршрути, за да не я посещава никой.

Хората, които го отвлякоха, бяха изрекли по-малко от двайсетина думи, откакто го хванаха. Предимно груби команди на лош английски: „седни, стани, яж, тоалетна…“ Само че на втория ден дочу част от разговор през стената на колибата — въпреки че не владееше непалски, знаеше достатъчно, за да разпознае езика. Бяха го отвлекли местни. Само че кой? Терористи или партизани? Не познаваше нито една такава група в Непал. Дали не го бяха отвлекли за откуп? Едва ли. Досега не го бяха карали да записва съобщения или да пише писма за откуп. Нито пък се бяха отнасяли зле с него. Хранеха го редовно, даваха му вода, а спалният му чувал бе добре пригоден за минусовите температури. Бяха твърди, ала не груби с него. Отново се зачуди — кой и защо?

Досега бяха направили само една голяма грешка: макар да вързаха китките му с нещо, подобно на катераческо въже, не провериха дали в колибата има остри ръбове. Той набързо откри четири. Краката на нара, всеки от които стърчеше с по около десет сантиметра над матрака. По грубо обработеното дърво не беше минавала шкурка. Не бе като остриета на трион, но като за начало ставаше.