Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (23)

22.

Вльора, Албания

— Е, това беше малко лош късмет — рече Селма след няколко минути, когато Сам и Реми й споделиха новината. Бяха се върнали на паркинга и се бяха настанили върху предния капак на фиата.

— Секунда, нека видя какво мога да открия за остров Сазан.

След около половин минута тракане по клавиатурата от другия край на линията отново се чу гласът на Селма:

— Така. Остров Сазан, най-големият в Албания, стратегически разположен между пролива Отранто и залива Вльора в Албания. Ненаселен, доколкото мога да съдя по намерената информация. Водите около острова са част от Националния морски парк. През вековете е сменял принадлежността си няколко пъти: Гърция, Римската империя, Османската империя, Италия, Германия, накрая Албания. Изглежда италианците са го укрепили през Втората световна война и… да, ето: превърнали са стария византийски манастир в някаква крепост. — Селма направи пауза. — О, това може да е неприятно! Изглежда греша.

— Пещери — отгатна Сам.

— Блата и алигатори… — намеси се и Реми.

— Не, имах предвид за това, че е ненаселен. Там е разположено подразделение на военноморските сили. Имат три или четири патрулни лодки и около четирийсет войници.

— Значи е недостъпно за цивилни — добави Реми.

— Бих казала да, госпожо Фарго — съгласи се Селма.

Сам и Реми помълчаха няколко секунди. Нямаше нужда да питат какво следва. Сам просто попита Селма:

— Как да стигнем дотам, без да ни потопят войниците?

След като пропуснаха край ушите си първото и предвидимо предложение на Селма „Не позволявайте да ви хванат“, започнаха да разглеждат възможностите една по една. Първо, разбира се, щеше да им трябва транспорт — решим проблем, увери ги Селма.

Като я оставиха да се занимава с това, Сам и Реми се върнаха с фиата във Вльора, където се разположиха в импровизирания си щаб — кафенето на хотел „Болоня“. От столовете си виждаха в далечината остров Сазан, точица земя, стърчаща над сините адриатически води.

Селма им се обади след час.

— Какво ще кажете за каяци?

— Стига да се държат добре с нас — пошегува се Сам.

Реми го перна по ръката.

— Давай, Селма.

— В северния край на полуострова има район за развлечения: плажове, скално катерене, пещери, изкуствени заливчета за плуване и други такива. Оттам до остров Сазан разстоянието е около три километра. Но има и уловка — не допускат моторизирани превозни средства и затварят по залез. Предполагам, че предпочитате да вършите лукавствата си нощем?

— Добре ни познаваш — отвърна Сам. — Предполагам, намерила си надеждно място, откъдето да си вземем каяци.

— Да. Позволих си да ви наема два.

— Ами времето и приливите?

— Донякъде облачно и спокойно. Утре сутрин обаче започва буря. Според морските карти, които успях да открия, теченията в залива са относително слаби, но ако преминете твърде на изток от остров Сазан и полуострова, вече сте в Адриатика. От прочетеното ми се струва, че подводните течения там са безмилостни.

Сам каза:

— С други думи, еднопосочно пътуване на юг към Средиземно море.

— Ако стигнете до там, без да ви…

— Да, разбрахме, Селма — прекъсна я Реми. — Не бива да ходим на изток.

Сам и Реми се спогледаха и кимнаха едновременно. Сам попита:

— Селма, колко остава до мръкване?

 

 

Както се оказа, падането на нощта бе сред най-незначителните им грижи. Магазинът, който се намираше в Орикум, курортно градче на петнайсет километра южно от Вльора, предлагаше богат избор от каяци, всички в ослепително червено, жълто или оранжево, или в комбинация от тези цветове, все едно извадени от картина на Полък. Понеже нямаха време да обикалят за по-трудно видими варианти, те взеха двата най-добри каяка, както и гребла и спасителни жилетки.

След като минаха набързо и през една железария, се върнаха във Вльора. Както и в Катманду, потърсиха магазин за военна екипировка и си купиха по един черен комплект дрехи: ботуши и чорапи, дълго бельо, вълнени панталони, плетени шапки и широки пуловери, които да скрият оранжевите им жилетки. Приключиха пазаруването с една торба дребни неща за всеки случай и две черни раници.

Сам покара през зоната за развлечения няколко минути, но не видяха никого. Паркингите и плажовете бяха празни. От една надвиснала над морето скала огледаха водите и отново не видяха никого.

— Може би сезонът още не е започнал — предположи Сам. — Училището още не е свършило.

— Трябва да предположим, че ще има патрули — каза Реми. — Военноморските сили или местна полиция.

Сам кимна.

— Права си.

Ако полицаите откриеха фиата, или щяха да ги глобят, или да го вдигнат с паяк. Във всеки случай нямаха нужда от подобни усложнения. Още по-зле, местните власти можеха да решат, че има двойка туристи, изгубени в морето, което пък щеше да привлече вниманието на бреговата охрана — точно това, което Сам и Реми се опитваха да избегнат.

След двайсет минути обиколки по черните пътища, Сам откри обрасъл с храсталаци изход за оттичане на дъждовни води. Скри фиата сред гъстата растителност. След това под ръководството на Реми така подредиха клони от храстите, че автомобилът да не се вижда от пътя.

Отдръпнаха се да се полюбуват на работата си.

— Англичаните можеха да те използват преди десанта в Нормандия — отбеляза Сам.

— Имам дарба — съгласи се през смях Реми.

С раници на гръб, двамата повлякоха каяците си надолу към едно заливче, което забелязаха по-рано. По-малко от десет метра широк, с тънък слой бял пясък, проливът към морето беше дълъг двеста метра и извит и така ги скриваше от любопитни погледи.

Оставаха им четирийсет и пет минути до залез-слънце и двамата се заеха да поукрасят каяците си. Нашариха страничните части с черна и сива боя. Направиха същото и с горните и долните страни, така че накрая не остана нищо от оригиналните неонови цветове. Произведението на Сам, макар да вършеше работа, нямаше артистичния плам на Реми. Цветовете на нейния каяк приличаха досущ на камуфлажа на боен кораб от Първата световна война.

Сам отстъпи няколко крачки назад, огледа каяците и каза:

— Сигурна ли си, че не си била във военноморските сили в предишния си живот?

— Може. — Тя кимна към каяка му. — Имаш ли нещо против?

— Не, давай смело.

След няколко минути и половин флакон боя, каякът на Сам вече приличаше на нейния. Тя се обърна към него:

— Какво мислиш?

— Чувствам се… по-малко мъж.

Реми го целуна и се усмихна.

— Ако това ще те утеши, твоят е по-голям от моя.

— Много смешно. Да се преобличаме.

Облякоха черните си дрехи, а свалените напъхаха в торби, които прибраха в задната част на каяците.

След като приключиха с всичко, седнаха на пясъка да погледат падащото слънце и как сенките се удължаваха върху водата. Лека-полека мракът обгърна протока.

Извлякоха каяците до водата, скочиха в тях и се избутаха навътре с греблата. Скоро вече плаваха. Десетина минути се упражняваха да маневрират и да свикнат с греблата и баланса, докато не се увериха, че са готови.

Сам водеше, а Реми го следваше. Напредваха, а греблата им просъскваха едва чуто във водата. Скоро се показа излазът, а оттатък него — огромен воден килим. Както им бе казала Селма, небето беше отчасти облачно, а в морето се отразяваше бледата луна. На три километра пред себе си, почти право на север, виждаха мъничко парче земя — остров Сазан.

Сам ненадейно спря. Вдигна юмрук: „Спри“. Реми извади греблото от водата, постави го на коленете си и зачака. С бавни и внимателни движения, за да не остане неразбран, Сам посочи ухото си, а след това към върха на скалата вдясно.

Изминаха десет секунди.

Тогава Реми чу — първо двигател, а след това слабо изпискаха спирачки.

Сам се обърна към Реми, посочи скалния отвес, постави греблото във водата и пое натам. Реми го последва. Сам завъртя каяка си успоредно на скалата, завъртя се на място и помогна на Реми с ръка върху предната част на нейния каяк.

— Военноморска охрана? — прошепна Реми.

— Да се надяваме, че не е.

Застинаха, взрени нагоре.

На ръба на скалата припламна клечка кибрит, угасна и я замени светещият връх на цигара. На мъждивата светлина Сам зърна периферията на фуражка. Пет минути чакаха мъжа да си изпуши цигарата. Накрая той се обърна и се върна откъдето бе дошъл. Отвори се врата и се затвори. Двигателят забръмча, колата се отдалечи, а под гумите й захрущя чакъл.

Сам и Реми почакаха още пет минути, за да са сигурни, че мъжът няма да се върне, и отново тръгнаха.

След няколкостотин метра стана ясно, че прогнозата на Селма за вълнението бе точна също като тази за времето. Сам и Реми не се изненадаха, а и знаеха че океанът е изменчиво създание — дори и леко подводно течение, не повече от един възел, щеше да затрудни пресичането и щеше да ги принуди непрестанно да променят курса си. Не успееха ли, щяха неизбежно да се озоват насред Адриатика, на път към Гърция.

Скоро откриха правилния ритъм, като гребяха в унисон и бързо скъсяваха разстоянието до Сазан. На половината път спряха, за да си починат. Реми застана с каяка си до Сам, поседяха и помълчаха, докато вълните леко ги полюшваха.

— Патрул — ненадейно се обади Реми.

От североизток, от посоката на базата, се показа голяма бързоходна моторница, която зави и носът й се насочи право към тях. Сам и Реми наблюдаваха и чакаха, вцепенени. Макар и добре маскирани, каяците им нямаше да убегнат от погледа на патрулите на светлината на прожекторите.

Отпред на моторницата блесна прожектор, премина по южния бряг и отново угасна. Патрулът продължи да приближава.

— Хайде — мърмореше Сам. — Връщайте се, връщайте се!

Моторницата сви на изток.

Реми се включи в увещанията:

— Браво на теб! Продължавай натам!

Така и стана. Навигационните светлини на моторницата избледняха и накрая се сляха със струпаните в далечината светлинки на Вльора.

Сам погледна жена си.

— Готова?

— Готова!

Преодоляха оставащия километър и половина за около двайсет минути. Вече бяха разучили острова с „Гугъл Земя“ и Сам бе избрал къде да слязат на брега.

Островът бе дълъг около пет километра, а в най-широката си част бе около километър и половина. Формата му напомняше на Сам за риба. Военната база беше на гърба на рибата, в един залив на североизток, а Сам и Реми щяха да слязат на опашката й, в най-южния край, близо до старите укрепления от Втората световна война.

Почти без растителност, с изключения на ниски храсталаци и малко борове-джуджета, каменистият терен се отличаваше най-вече с два високи хълма близо до центъра на острова. На един от тях се надяваха да открият стария манастир и, ако Еарта им бе дала вярна информация, останките от гробището на Звернец, включително митрополит Бесим Мала.

Обичайно за тях, Сам и Реми пътуваха надлъж и нашир и преодоляваха какви ли не препятствия заради едно голямо „ако“. С годините бяха научили, че това е животът на професионалните търсачи на съкровища.

Близо до брега вълните станаха по-големи и заблъскаха по щръкнали скали и полупотопени буци слепнати черупки. Каяците се представиха отлично — отскачаха от скалите и се плъзгаха по плитчините. Сам и Реми упорито гребяха и накрая се озоваха на брега.

Приклекнаха, за да си поемат дъх и да се огледат.

Осеяният със скали бряг едва побираше каяците им. В единия край на малкото заливче се издигаше скала около метър и половина — оттатък нея продължаваше стръмно възвишение, по което тук-там се зеленееха храсталаци. На половината път до върха беше построена сграда, подобна на гараж.

— Бункер — прошепна Сам.

По-нагоре следваше каменна къщичка — вероятно наблюдателница, а над нея, на стотина метра от върха, триетажна тухлена казармена постройка. Прозорците без стъкла зееха към морето.

След като се ослушваха и оглеждаха около пет минути, Сам прошепна:

— Няма никого. Ти забеляза ли нещо?

— Не.

— Не виждам графити — отбеляза Сам.

— Това има ли значение?

— Ако бях хлапе и живеех във Вльора, нямаше да се стърпя да дойда дотук. Не бях по тези неща като тийнейджър, но познавах мнозина, които биха нашарили този бункер с драсканици, само за да докажат, че са били тук.

Реми кимна.

— Значи албанската младеж или се подчинява стриктно на закона, или…

— Никой от новодошлите не остава незабелязан достатъчно дълго, за да твори пакости — довърши Сам.