Клайв Къслър, Грант Блекууд
Кралството (2)

1.

Пролива Сунда, Суматра

Наши дни

Сам Фарго отпусна газта и остави двигателя на празен ход. Моторната лодка забави и спря във водата. Изключи я и съдът леко да се запоклаща настрани.

На около триста метра от носа на лодката от водата се издигаше целта им — гъсто залесен остров, чиято вътрешност изобилстваше от остри върхове, дълбоки долини и гъсти дъждовни гори — под тях имаше брегова ивица, осеяна със стотици заливчета и тесни протоци.

На задната седалка Реми Фарго вдигна поглед от книгата си — „Ацтекските ръкописи: устна история на завоевателство и геноцид“, вдигна слънчевите си очила на челото и погледна съпруга си.

— Проблеми?

Той се обърна към нея и я погледна възхитено.

— Просто се наслаждавам на гледката — и Сам помърда изразително с вежди.

Реми се усмихна.

— Ех, ласкател! — Тя затвори книгата и я остави до себе си. — Но чак частен детектив Магнум^[1] — не си.

Сам кимна към книгата.

— Как е?

— Върви бавно, но ацтеките са били пленителен народ.

— Повече, отколкото някой е предполагал. Кога ще приключиш с нея? Тя ми е следващата в списъка за четене.

— Утре или вдругиден.

Напоследък и двамата имаха купища работа, а островът, към който се бяха упътили, беше основната причина за това. При други обстоятелства точицата суша между Ява и Суматра щеше да е тропически ваканционен рай, но през последните месеци се превърна в мравуняк от археолози, историци, антрополози и разбира се, щедра доза индонезийски официални лица. Като всички тях, при всяко свое посещение на острова, Сам и Реми трябваше да криволичат през приличащия на дървесна къщурка град, който инженерите бяха увесили над разкопките, за да не се сгромоляса земята под краката на хората, които се мъчеха да запазят находката.

Откритието на Сам и Реми в Пулау Легунди щеше да пренапише ацтекската и американската история на Гражданската война — а като ръководители не само на този проект, а и на още два, те трябваше да се справят с планини от информация.

За двамата това беше удоволствие. Макар страстта им да беше ловът на съкровища — призвание, свързано най-вече с това да си цапат ръцете и да работят по терени, осланяйки се колкото на проучвания, толкова и на инстинкт, и двамата имаха сериозна научна биография. Сам беше инженер от Калтек, а Реми имаше диплома по антропология и история от Колежа в Бостън.

Сам беше круша, паднала доста близо до семейното дърво. Починалият му баща беше един от главните инженери в космическите програми на НАСА, а майка му Юнис, вече на седемдесет и една, живееше в Кий Уест, единственият собственик, капитан и чистач на лодка за гмуркане и лов на риба в дълбоки води. Майката и бащата на Реми, съответно проектант на домове и педиатър-писател, се бяха пенсионирали и сега си живееха живота в щата Мейн, като отглеждаха лами.

Сам и Реми се бяха срещнали в Хермоза бийч в един джазклуб на име „Лайтхаус“. Сам влезе в клуба за една студена бира, а Реми празнуваше там успешната си експедиция за проучване на слуховете за потънал испански кораб близо до залива Абалон.

Нито един от тях не беше наивен романтик, така че не смятаха първата си среща за любов от пръв поглед, но безспорно искрата бе пламнала. Докато говореха и се смееха пред питиетата си, часовете се изнизаха неусетно, чак докато „Лайтхаус“ затвори. Шест месеца по-късно се ожениха със скромна церемония.

Насърчен от Реми, Сам разработи една своя приумица — аргонов лазерен скенер, който можеше и в почва, и във вода да открива и идентифицира метални сплави. Търсачи на съкровища, университети, големи компании и минни предприемачи се надпреварваха да купуват творението на Сам и след две години „Фарго Груп“ вече отбелязваше годишни приходи от три милиона долара. След четири започнаха да ги търсят корпорациите с дълбоките джобове. Сам и Реми приеха най-високата оферта, продадоха компанията за достатъчно пари, за да се осигурят до края на живота си, и се отдадоха на истинската си страст — търсенето на съкровища.

Сега семейство Фарго се взираха мълчаливо в острова пред себе си.

— Малко е трудно за проумяване, нали? — промълви Реми.

— Определено е така — съгласи се Сам.

Никакво образование и опит не можеха да ги подготвят за откритото на Пулау Легунди. Случайно намерената корабна камбана край брега на Занзибар се разрасна в поредица от находки, които щяха да занимават археолози, историци и антрополози поколения напред.

Двукратният зов на морска сирена изтръгна Сам от размисъла му. Той хвърли поглед вляво — на почти километър от тях, дванайсетметрова лодка от бреговата охрана на Суматра идваше право към тях.

— Сам, да не си забравил да платиш горивото в магазина за лодки под наем? — подкачи го Реми.

— Не, но използвах фалшивите рупии, които ми бяха подръка.

— Ясно.

Лодката скъси разстоянието до тристатина метра, след което се обърна надясно, а после — наляво, в сърповиден завой. Лодката на бреговата охрана застана успоредно на лодката на Реми и Сам, на около трийсет метра от тях. През високоговорител се чу английски със силен индонезийски акцент:

— Привет! Вие ли сте Сам и Реми Фарго?

Сам вдигна ръка утвърдително.

— Моля, изчакайте. Водим ви някого.

Сам и Реми се спогледаха озадачено — не очакваха никого.

Лодката ги обиколи веднъж и скъси още разстоянието. После спря на по-малко от метър вляво от централната им част. Двигателят постепенно утихна.

— Поне изглеждат дружелюбни.

За последно чужд плавателен съд ги бе приближавал в Занзибар. Пак беше патрулна лодка, но на нея бяха монтирани едрокалибрени картечници, а моряците имаха гневен вид и носеха автомати „Калашников“.

— Засега са дружелюбни, да — съгласи се скептично Реми.

На кърмовата палуба на патрулката, между двама полицаи със сини униформи, стоеше дребничка азиатка на четирийсет и няколко години, с изпито, ъгловато лице и почти войнишка прическа.

— Позволявате ли да се кача? — попита жената. Английският й бе безупречен, акцент почти не си личеше.

Сам сви рамене.

— Позволяваме.

Двамата полицаи пристъпиха напред, сякаш се готвеха да й помогнат да прескочи между лодките, но тя не им обърна внимание и с една-единствена плавна стъпка премина от фалшборда на индонезийската лодка в тази на Фарго. Обърна се към Сам и Реми, която бе застанала до съпруга си. Жената ги изгледа с невъзмутими черни очи и им подаде една визитна картичка. На нея пишеше само „Жилан Шъ“.

— Какво можем да направим за вас, госпожице Шъ? — попита Реми.

— Моят работодател, Чарлс Кинг, иска да му доставите удоволствието да се срещне с вас.

— Извинете ни, но не познаваме господин Кинг.

— Чака ви на борда на личния си самолет на частния терминал за чартърни полети в покрайнините на Палембанг. Желае да разговаря с вас.

Макар английският на Жилан Шъ да беше безупречен, звучеше смущаващо сковано, сякаш жената говореше на автоматик.

— Тази част я разбрахме — каза Сам. Върна й визитката. — Кой е Чарлс Кинг и защо иска да се срещне с нас?

— Господин Кинг ми разреши да ви споделя, че става дума за ваш познат, господин Франк Олтън.

Това привлече вниманието на Сам и Реми. Олтън бе не просто познат, а близък, дългогодишен приятел, бивш полицейски офицер от Сан Диего, който бе станал частен детектив. Със Сам се познаваха от уроците по джудо, които посещаваха заедно. Сам, Реми, Франк и съпругата му Джуди имаха постоянна уговорка за вечеря веднъж месечно.

— Какво за него? — попита Сам.

— Господин Кинг желае да говори лично с вас по въпроса за господин Олтън.

— Много неща не ни казвате, госпожице Шъ — рече Реми. — Искате ли да ни споделите защо?

— Господин Кинг желае…

— … да говори с нас лично — довърши вместо нея Реми.

— Да, точно така.

Сам погледна часовника си.

— Моля, кажете на господин Кинг, че ще се срещнем се него в седем часа.

— Това е след четири часа — каза Жилан. — Господин Кинг…

— Ще трябва да почака — рече Сам. — Имаме работа, която трябва да свършим.

По досега стоическото изражение на лицето на Шъ премина гняв, но изчезна, почти незабавно. Тя просто кимна и каза:

— В седем. Моля, не се бавете.

Без да продума, жената се обърна, скочи като газела и се приземи на фалшборда на патрулната лодка. Избута с рамо полицаите и се скри в каютата. Единият полицай вдигна шапка за поздрав. След десет секунди моторът отново зарева и лодката се отдалечи.

— Е, това беше интересно — каза Сам след няколко секунди.

— Страшна чаровница — отбеляза Реми. — Усети ли как подбираше думите си?

Сам кимна.

— „Господин Кинг ми разреши…“ Ако тя разбира какво значи това, значи можем да предположим, че господин Кинг ще е също толкова сърдечен.

— Вярваш ли й? За Франк? Джуди щеше да ни се обади, ако се беше случило нещо — каза Реми.

Макар приключенията им да ги насаждаха често в сериозни неприятности, ежедневието им беше спокойно. Ала неочакваното посещение на Жилан Шъ и тайнствената покана включиха всичките им червени лампички. Колкото и малко вероятно да изглеждаше, те не можеха да пренебрегнат възможността това да е капан.

— Да разберем какво става — рече Сам.

Приклекна до шофьорската седалка, измъкна раницата изпод таблото и извади от един страничен джоб сателитния си телефон. Набра номер и след няколко секунди се включи женски глас:

— Да, господин Фарго?

— Надявах се, че днес ще извадя късмет — засмя се Сам.

С Реми открай време имаха облог, че някой ден той ще хване Селма Уондраш неподготвена и ще нарече някой от тях по малко име.

— Не и днес, господин Фарго.

Главният им човек по проучванията, логистичен гуру и пазител на вътрешното им светилище, Селма бе унгарка, която — въпреки десетилетия живот в Щатите, още говореше с лек акцент, който придаваше на говора й лека напевност.

Преди да започне работа за Сам и Реми Селма отговаряше за Отдела за специални колекции на Библиотеката на Конгреса. С изключение на личния й аквариум и колекцията чай, която заемаше цял шкаф в работния й кабинет, единствената страст на Селма бяха проучванията. Беше най-щастлива, когато семейство Фарго й възложеше да разгадае някоя древна загадка.

— Някой ден ще ме наречеш Сам.

— Не и днес.

— Колко е часът при теб?

— Около единайсет — Селма рядко си лягаше преди полунощ и рядко спеше до след четири-пет сутринта. Въпреки това, винаги звучеше съвсем бодро. — Какво сте ми измислили?

— Задънена улица, надяваме се — отвърна Сам, след което разказа за посещението на Жилан Шъ. — Чарлс Кинг звучи като някакъв богопомазаник.

— Чувала съм за него. Богаташ с главно „Б“.

— Виж дали можеш да изкопаеш някаква кал за личния му живот.

— Нещо друго?

— Чувала ли си нещо за семейство Олтън?

— Не, нищо.

— Обади се на Джуди и виж дали Франк не е извън страната — помоли я Сам. — Поинтересувай се дискретно. Ако има проблем, не искам да плашим Джуди.

— Кога ще се срещате с Кинг? — попита Селма.

— След четири часа.

— Разбрано — развеселена отвърна Селма. — Дотогава ще знам кой номер риза носи и какъв сладолед обича.