Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Джунглата (25)

25.

Следващите двайсет и четири часа на борда на „Орегон“ цареше трескава подготовка, докато смаяният свят следеше със затаен дъх развитието на бедата, в която бяха изпаднали жителите на Лас Вегас. Имаха воден запас за още два дни, и то при най-строгия режим, който градът някога бе преживявал. Ако водоснабдителната компания не успееше да пусне наново сложната система от помпи и тръби, която довеждаше водата в пустинята от езерото Мийд, най-вероятно щеше да бъде заповядана евакуацията на жителите. След необяснимото спиране на помпите беше обявено извънредно положение. Вече бяха повикани и части от Националната гвардия.

В Белия дом президентът на Съединените щати, изпаднал в безмълвен ужас, гледаше телевизионните репортажи. Знаеше, че може да сложи край на страданията, но се ужасяваше от цената, която нацията трябваше да плати. Това беше решение, подобно на онова, което Ейбрахам Линкълн беше взел за започването на войната и Труман за хвърлянето на атомната бомба. Страхуваше се, че е решение, което той няма смелостта да вземе.

В главата на Хуан Кабрило изобщо нямаше колебание. Знаеше какъв избор има. Съгласен или не, беше наясно, че всеки път, когато американският народ отиваше на война, го правеше, за да защити идеята за собствената си лична свобода или тази на някоя друга нация. Сега не беше по-различно.

След като планът бе одобрен, всеки член на екипажа участваше в подготовката. От арсенала се вадеха оръжия, а от складовете допълнително оборудване. От транспортна агенция в близката Ница наеха камион, за да превозят цялата екипировка и хората, а под булото на мрака Гомес закара с хеликоптера онези неща, които не можеха да прекарат през митницата, и ги скри в една изоставена селска къща.

Това беше плюсът на Корпорацията — разработването на план и бързото му и безпогрешно изпълнение.

Екипът за нападението беше заел позиция петнайсет минути по-рано от срока, който Кабрило определи за начало на операцията. Тъй като не знаеше броя на пазачите, използвани от Бахар, той докара голям по техните стандарти екип. В него участваха той самият, Линда, Еди, Линк, Мак Ди и Макс, заедно с още двама бойци — Майк Троно и Джим О’Нийл. Макс нямаше да се включи в бойните действия, освен при спешна необходимост.

Майк и Джим плюс Линк, най-добрият снайпер, щяха да действат като диверсионна група. От въздушните снимки, които беше направил Гомес, се виждаше, че Бахар е построил бетонен бункер над входа към рудника, който изглеждаше така, сякаш безпроблемно може да издържи на целия бомбен товар на някой В-52. Бяха сигурни, че Бахар се чувства в безопасност там, затова щом почнеше нападението за отвличане на вниманието, той нямаше да побегне, а щеше да се окопае в скривалището си. Онова, което не знаеше, беше, че Корпорацията разполага със заден вход към здравия му бункер.

Тримата мъже бяха свалени на около четири километра от мястото, където пътят за рудника се вливаше в главния път. Щеше да се наложи да повървят през гората, за да могат да заемат позициите си. Всеки от тях носеше на гърба си осемнайсет килограма муниции за .22-калибровата мини картечница „Гатлинг“. Подобно на своите по-големи братя на „Орегон“, тя също имаше шест въртящи се цеви, задвижвани от автомобилен акумулатор. Това, което улесняваше пренасянето на тази оръжейна система, беше фактът, че 30-грановите свръхзвукови куршуми бяха толкова леки, че лесно носеха хиляди от тях. Задачата на Линк с неговата .50-калиброва снайперска карабина „Барет“ беше да не позволява на никого от Бахаровите пазачи да се доближи до гатлинга. Щяха да поддържат непрекъсната радиовръзка с останалите от екипа чрез сигурни, поне досега бяха такива, преносими радиостанции с безжични микрофони. Кабрило се съмняваше, че квантовият компютър се ослушва за близки радиовръзки, но въпреки това щяха да пазят колкото може повече радиомълчание.

Кабрило спря за малко на входа за мина „Албатрос“ встрани от главния път. Металните прътове на вратата бяха покрити с ръжда и графити. Рудникът беше надолу по пътя, затова от тук не можела да го видят.

Километър и половина по-нататък имаше просека между дърветата. Черният път водеше към борова горичка, която се отваряше към ливада, обезлесена преди десетки години. Кабрило пусна камиона по инерция през ливадата и го вкара между боровете в далечния й край. Зад тях се извисяваха планини, по чиито върхове още имаше следи от сняг. Намираха се на километър и половина от реката.

Когато слезе, Кабрило усети как гръбнакът му изпука след толкова часове, прекарани в камиона. Въздухът беше от най-прозрачните и чистите, които някога беше вдишвал. Температурата беше около петнайсет градуса, но през нощта щеше да падне още.

Надеждата им беше преди смрачаване да открият стария вход към линията „Мажино“ и на разсъмване да нападнат.

След като тези земи бяха част от национален парк, съществуваше вероятността да срещнат туристи, но нищо не можеше да се направи. Тъй като те самите бяха облечени като туристи, а оръжията им бяха в тънки като хартия калъфи, които можеха да бъдат свалени с едно-единствено движение, нямаше да събудят особени подозрения, ако случайно Бахар пращаше охрана толкова далеч от рудника.

Крачеха през гората в дълга двайсет метра индийска нишка. Кабрило вървеше начело, а Еди беше ариергард. Земята бе покрита с борови иглички и клонки, затова безшумното придвижване беше почти невъзможно. Обаче това не важеше за Лоулес — както преди няколко седмици в Мианмар, и сега той крачеше безшумно като котка.

В далечината се чуваше бученето на пълноводната от дъждовете река Арк. Докато се спускаха към бреговете й, въздухът захладня, защото тя се захранваше от високопланинските глетчери. Когато успяваха да я зърнат между дърветата, водата й беше тюркоазнозелена заради утайките, останали в древните ледници.

Когато наближиха, екипът запази дистанцията помежду си и пое към рудника „Албатрос“. През цялото време се оглеждаха за входа към почти осемдесетгодишното подземно укрепление. Нямаха представа как може да изглежда, затова просто търсеха нещо, създадено от човешка ръка.

Кабрило крачеше близо до реката и първи видя двамата мъже. Те стояха на около сто метра пред него на брега и оглеждаха околността с бинокли. Той се наведе зад един повален дънер, но не беше достатъчно бърз. Единият от мъжете го видя и потупа другаря си по рамото. Двамата бяха облечени в типично планинарски екипи, но в израженията им нямаше нищо туристическо. Никой от тях не носеше пушка, но това не означаваше, че не са въоръжени.

Те се затичаха леко към позицията на Кабрило, а единият свали нещо черно и продълговато от колана си. Хуан беше сигурен, че това е радиостанция, и знаеше, че ако тази среща бъде докладвана, ще се лишат от елемента на изненада. А ако се завържеше престрелка, ехото от изстрелите дълго щеше да кънти наоколо.

Остави автомата на земята и се престори, че си закопчава дюкяна, след като се е изпикал сред природата. Това беше номер, който обикновено караше другия да се отпусне. Сега видя, че уредът определено е радиостанция. Това не бяха невинни туристи, а обикалящ напосоки патрул на Бахар. Кабрило изруга лошия си късмет, защото независимо от изхода на тази среща, времевият им план вече беше нарушен.

Когато наближиха, видя, че двамата мъже имат мургави семитски физиономии, гъсти вежди и черни коси. Единият от тях посочи Кабрило с пръст, след това замаха с ръка, сякаш да му каже, че трябва да се върне обратно.

— Проблем ли има? — попита той на испански, защото реши, че на нито един от двамата френският не е роден език.

— Ти вървиш — каза единият.

— Хайде — изръмжа другият със силен арабски акцент, който потвърди предположенията на Хуан.

— Ей, скъпи, какво става? — беше Линда Рос, която излезе между дърветата, преструвайки се на объркана туристка.

Двамата терористи се обърнаха, за да я погледнат. Кабрило се хвърли напред. Нанесе саблен удар по китката на мъжа с радиостанцията и черната издължена кутия отлетя встрани. По време на същото движение стовари юмрук в челюстта на втория мъж, използвайки пълната сила на замаха. Докато вторият падаше на земята с обърнати очи, първият се бе съвзел достатъчно, за да започне да рови под якето си за оръжие.

Линда скочи към него с изнесен напред крак и го удари високо по рамото, използвайки голямата си инерция и малкото си килограми, за да го повали на земята. От брега вдигна мълниеносно камък с размерите на юмрук и го стовари в слепоочието му.

След секунди двамата мъже получиха по инжекция с успокоителни, които щяха да ги държат упоени в продължение на двайсет и четири часа, но за всеки случай им залепиха и устите с широки лепенки. После вързаха ръцете и краката им. Хуан задържа радиостанцията, но хвърли пистолетите им в реката. Издърпаха мъжете под едно паднало дърво и ги покриха с листа и клони.

— В мината ще вдигнат тревога, ако престанат да се обаждат — отбеляза Макс.

Това беше напомняне, от което Кабрило не се нуждаеше. Той размърда пръсти, за да облекчи малко болката от нанесения удар, после свали калъфа от автомата REC7. Беше станало очевидно, че из тези гори няма да срещнат туристи. Накара Еди да се свърже с Линк и да му каже, че времевият план вече е объркан и че трябва да е готов за всичко. Линкълн отговори с двойно натискане на комутатора.

Те продължиха да претърсват речния бряг за бункер или брониран купол, но бяха нащрек и за появата на други пазачи. Изминаха около четвърт километър, когато Макс изсвири като птица. Той се беше изкачил до средата на хълма и когато Кабрило стигна до него, видя онова, което французите наричат cloche, което ще рече камбана. Това беше неподвижен купол с процепи за картечници, така че мъжете вътре да покриват голям район с огън. За съжаление беше отлят от прекалено дебела стомана, за да го срежат, а стрелковите процепи бяха прекалено тесни, за да бъдат разширени. Куполът се издигаше на покрита с ръжда и потъмняла от времето бетонна основа, която беше тук от толкова време, че напълно се бе сляла с околността.

— Където има една, трябва да има и други — мъдро отбеляза Хенли.

И вярно, намериха още два купола, преди да попаднат на златната жила. Входът към бункера беше затворен от две здрави метални врати в бетонна рамка, която стърчеше навън към хълма, подобно на параден вход в земята. Над вратата се виждаха някакви избелели числа, които вероятно указваха предназначението на това укрепление. Остатъците от пътя, който някога е водил до бункера, едва се забелязваха, но с малко въображение беше възможно човек да го види как се изкачва и прехвърля гребена на хълма.

Вратите бяха заварени една за друг с груб шев от горе до долу.

— Добре, а сега се разпръснете и си отваряйте очите — нареди Кабрило. — Макс, започвай.

Хенли свали раницата и я остави в подножието на вратите с размер на гаражни и започна да работи по тях, докато останалите заеха позиции наоколо, за да следят за още подвижни патрули. Макс залепваше подобния на пластилин „Хипертерм“ по протежение на заварката, като внимаваше да използва само толкова, колкото да стопи металния шев. След няколко минути свърши и детонаторът беше на мястото си.

— Готово — докладва той по радиостанцията.

— Вървете да огледате района и докладвайте положението — нареди Кабрило.

Пушекът, който щеше да се образува след химическата реакция, беше издайнически, но неизбежен.

Операцията отне половин час, но накрая Хуан беше доволен да чуе, че тук са сами.

Когато получи и последния доклад, че наоколо е чисто, той нареди на Макс да възпламени заряда.

С пронизително съскане и толкова ярък блясък, сякаш човек е погледнал към слънцето, хипертермът се впи в заварката с толкова висока температура, че разтопен метал започна да пръска и капе по земята, а после изведнъж захвърчаха искри като от бенгалски огън. Над бункера се изви бял пушек, гъст и лепкав като захарен памук. Обаче вятърът, който духаше откъм долината, го отнасяше в противоположната посока на рудника, който беше на около километър и половина надолу по течението на реката. Когато горенето свърши, ръбовете на двете крила на вратата бяха светлочервени.

Макс беше подготвен и напръска краищата им с течен азот от моторното помещение на „Орегон“, който беше прехвърлил във вакуумна манерка. Металът беше още горещ, но с дебелите ръкавици на заварчик можеше спокойно да го докосва. Дясното крило изскърца безмилостно, когато го бутна да се отвори, и влажен хлад го лъхна от вътрешността на укреплението. Единственото, което се виждаше, беше сива бетонна стена и мастилен мрак.

— Готово — съобщи той на останалите.

Хората от екипа долетяха начаса. Кабрило пристигна последен.

— Добра работа!

— Да не би да си се съмнявал? — вдигна Макс огромните си месести лапи, за да могат другите да им се възхитят. — Нищо сътворено от човека не може да устои на тези две кунки.

— Дрън-дрън. Да тръгваме.

Точно преди Хуан да прекрачи прага, радиостанцията, която беше взел от упоения пазач, изпука и от нея се понесе ясен глас:

— Ей, Малик, нещо за докладване? — попита някой на арабски.

Хуан спокойно натисна комутатора на радиото.

— Нищо.

— Защо пропусна контролното обаждане?

— Нещо не ми е добре на стомаха — измърмори Хуан.

— Когато след час ти свърши дежурството, отиди да те види докторът.

— Добре. Край.

Хуан хвърли радиостанцията настрани.

— Разполагаме с един час, докато разберат, че сме тук. Нека се възползваме по най-добрия начин от него. Линк, чуваш ли ме?

— Слушам те.

— Фойерверки след шейсет минути.

— Разбрано.

Можеше само да се надява, че дотогава ще са си осигурили достъп до мината, иначе всичко щеше да се окаже напразно. Освен това тази операция имаше и втора част, за която Мак Ди му беше разказал на четири очи, след като се върна от Монте Карло. Беше нещо, което прекрачваше границата, но ползите слисваха въображението. Той изруга наум Овърхолт и поведе хората си в укреплението.