Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Джунглата (19)

19.

Смит беше допуснал грешката преди една седмица. Най-сетне беше отстъпил на непрестанните молби на Мак Ди за видеовръзка с дъщеря му, като доказателство, че е жива. Тъй като вярваше, че Лоулес все още е в негова власт, стана небрежен по отношение на компютърната безопасност. Видеовръзката продължи само няколко секунди, но Марк и Ерик с лекота проследиха първоизточника.

Преди тази случка Корпорацията не беше постигнала напредък в проучването на Гунаван Бахар.

Както Кабрило подозираше, похитителите не бяха отвели Полийн Лоулес твърде далеч от мястото на отвличането й в Ню Орлиънс. Всъщност я държаха в прословутия квартал Лоуър Найт Уард — най-силно разрушен от урагана Катрина. Голяма част от него и досега беше в развалини. Решението беше умно, защото след разпръскването на хората, живели някога на това място, чужденците по-лесно можеха да се смесят с останалите в квартала, без да събудят подозрение.

Кабрило, Лоулес и Франклин Линкълн отлетяха за Хюстън, където Корпорацията имаше тайна квартира. Тя беше една от десетките, които държаха в пристанищни градове по цял свят, за да ги използват основно за складиране на оръжие и оборудване, с чието внасяне в страната биха имали трудности. Дори частните самолети могат да бъдат претърсени и докато на много места в света човек лесно можеше да подкупи митничар или друго длъжностно лице, в Съединените щати това беше немислимо.

От „Херц“ наеха невзрачна кола, опоскаха оборудването в подобното на каса помещение в тайната квартира и няколко минути по-късно потеглиха за града на джаза. Преодоляха петстотин и шейсетте километра до там с максимално разрешената скорост, спазвайки всички знаци и правила за движение по пътищата. Кабрило нареди на Лоулес да кара. Причината не беше в счупената му ключица, защото вече беше почти зараснала. Просто искаше Мак Ди да мисли за нещо друго, а не само за шестгодишната си дъщеричка.

Първата им спирка беше в дома на родителите на Лоулес. На ужасената двойка, която гледаше детето, похитителите бяха заявили, че всеки опит да се свържат с полицията ще ги принуди да го убият. Вече няколко седмици живееха в този кошмар. Колкото и да му се искаше на Мак Ди да им се обади, трябваше да се съгласи с Кабрило, че похитителите може да са оставили човек в жилището им, за да ги наблюдава, или да подслушват телефона.

Къщата им се намираше в чист квартал, над нея се извисяваха дъбове, покрити с мъх. Много от жилищата тук бяха тухлени и бяха преживели урагана без повреди, Мак Ди спря колата на повече от пряка от къщата на родителите си, за да не бъде забелязана. Той остана зад волана, докато Кабрило и Линкълн отидоха да проверят дали сградата не е под наблюдение. И двамата носеха каски и гащеризони, с които лесно можеха да бъдат взети за работници по поддръжката. Кабрило носеше подложка за листа с метална щипка, а Линкълн кутия с инструменти.

По улицата не се виждаха паркирани бусове — любимо прикритие за следене, нито пък автомобили с тонирани стъкла — друго издайническо средство. Всички морави бяха добре окосени. Това беше важна подробност, защото ако една от съседните къщи беше заета от похитителите за наблюдателен пост, те нямаше да се излагат на чужди погледи, като бутат косачка из имота.

Прекараха петнайсетина минути в „отчитане“ на газомерите, но през цялото време не изпускаха от поглед къщата на родителите, наблюдавайки за мърдащи пердета от надничащи през прозорците глави. Малкото коли, които минаха през това време по тихата улица, не им обърнаха внимание, нито намалиха.

— Мисля, че мястото е чисто — каза Линк.

Кабрило трябваше да се съгласи. Той надраска нещо с големи букви на горния лист на подложката и двамата поеха към къщата. Месинговото чукче на вратата беше наскоро почистено, а стълбите преметени, сякаш домакинските задължения бяха средство да отвличат Лоулесови от тежките мисли. Хуан почука силно. Няколко мига по-късно вратата отвори привлекателна жена на петдесет и три-четири години.

Той вдигна подложката така, че да може да прочете написаното, а през това време запита високо:

— Госпожо, получихме съобщение за изтичане на газ в този район. Имате ли някакви затруднения?

На листа беше написано: „Тук сме с Мак Ди. Сами ли сте?“.

— Ъъъ, не. Всъщност да. Тук няма никого.

Тогава чак схвана напълно какво беше прочела.

— Тук сте с Мак Ди? Значи е добре? Боже мили! — обърна се тя и извика през рамо: — Мер, Мер, ела тук. Мак Ди е жив и здрав!

Хуан внимателно, но решително я избута назад и затвори вратата. Един ирландски сетер, махайки с опашка, влезе във всекидневната, за да види каква е тази шумотевица.

— Госпожо Лоулес, моля, не говорете високо. Мъжете, които отвлякоха внучката ви, идвали ли са в тази къща?

— Какво има? — провикна се мъжки глас отнякъде в къщата.

— Не, никога. Грабнаха я от парка, той е тук наблизо, където бяхме отишли, за да си поиграе. Бренди, мирувай — изкомандва тя кучето, което се опитваше да близне Линк по лицето. Линк не му обръщаше внимание и не откъсваше поглед от детектора за бръмбари. — Казаха ми, че скоро ще я пуснат, но ако се свържа с полицията, ще я убият. Оттогава със съпруга ми направо се поболяхме от тревоги.

Мериън Лоулес старши се появи иззад ъгъла по спортни панталони и дънкова риза. Синът му беше одрал кожата, особено с кехлибарените очи и леката трапчинка на брадичката.

— Мер, тези мъже са заедно с Мак Ди.

Хуан протегна ръка.

— Казвам се Хуан Кабрило, а това е Франклин Линкълн. С вашия син работим по спасяването на Полийн.

Щом свършиха с представянето, председателят се обади на Мак Ди по мобилен телефон за еднократна употреба и му каза, че е чисто, но все пак да мине през задния двор.

— Последното, което научихме, беше, че Мак Ди е напуснал охранителната фирма, след като му се е случило нещо в Афганистан — каза старият Лоулес.

— Това е твърде дълга и объркана история. Когато дойде, вашият син може да ви я разкаже. Само искахме да ви съобщим, че открихме къде държат Полийн и ще отидем да я освободим.

— А животните, които я отвлякоха? — попита Кей Лоулес. По тона й личеше каква съдба им желае. Може и да беше елегантна южнячка, но сърцето й бе кораво като стомана.

— Никога повече няма да ви безпокоят — увери я Хуан.

Жената разбра подтекста на думите му.

— Добре.

— Обаче, когато я върнем, искам да заминете за известно време, докато успеем да се справим с хората, които стоят зад отвличането на внучката ви. Ако няма къде, можем да ви вземем стая в хотел.

Мериън Лоулес старши вдигна ръка, сякаш да го спре.

— Няма нужда. Един мой приятел има вила на брега на Мексиканския залив. Дава ни да я ползваме винаги когато поискаме.

Хуан обмисли думите му и реши, че е достатъчно безопасно, затова кимна и каза:

— Звучи много добре, защото работата може да отнеме няколко седмици.

— Не бързайте — моментално отвърна Кей с решимостта на жена, която защитава своето. Тогава на задната плъзгаща се стъклена врата, която водеше към градината, се почука и тя се обърна. Изпищя от радост, когато видя сина си, застанал до масата и столовете от ракита.

Кей отключи вратата и прегърна момчето си, а по бузите й несмущавано потекоха сълзи. Мериън-баща се присъедини към тях и прегърна семейството си. Той също се разплака — от радост, че вижда сина си, и от чувство на вина, че не е съумял да опази дъщеря му.

Хуан трябваше да признае честно пред себе си, че сцената го накара да се разчувства.

Останаха само час, защото Кабрило искаше на дневна светлина да проучи къщата, която похитителите използваха. Мак Ди разказа всичко на родителите си, като пропусна мъките, изтърпени в бирманския затвор от ръцете на местните садисти, простреляното под краката му въже, както и някои други подробности, които смяташе, че няма нужда да знаят. Въпреки това се получи мъчителен разказ, който накара Кей Лоулес да пребледнее, макар че имаше хубав загар.

Тръгнаха си сред усмивки и още сълзи. Мак Ди обеща, че ще се прибере у дома веднага след като заковат човека, отговорен за отвличането на Полийн.

Кварталът, в който се бяха скрили похитителите, не беше „осиновен“ от някой богаташ, нито бе успял да получи голяма помощ. Къщите още бяха със заковани врати и прозорци, макар че боклуците бяха събрани и извозени. Това беше районът в Ню Орлиънс, който понесе най-тежкия удар, когато дигите се скъсаха и го превърнаха в истинско езеро, след като ураганът отмина. Наблизо имаше празни парцели, в които се виждаха бетонните останки на основи, поддържали някога еднофамилни къщи.

Линк остави Кабрило и Мак Ди в едно кафене недалече от тяхната мишена. В този район двама бели и един чернокож в същата кола щяха да събудят подозрение у ченгетата, независимо кой седи зад волана. Той се върна петнайсетина минути по-късно и си наля от каната с кафе от цикория, която Хуан беше поръчал.

— Е? — попита Кабрило веднага след като Линк престана да се мръщи на горчивия вкус на напитката.

— Гадно е — обяви той, — но както и да е. Сателитните снимки, които намерихме, са малко остарели. Две къщи зад нашата мишена са били съборени и в момента парцелите са се превърнали в джунгла. Къщите от двете й страни още ги има, но са с изцяло заковани врати и прозорци. От другата страна на улицата живеят няколко семейства. Видях детски колелета, заключени с верига в градината, и играчки, разхвърляни по моравата. Значи трябва да внимаваме.

— Нещо за похитителите? — попита Мак Ди, чието безпокойство нарастваше.

— Никакви не се виждат. Всички прозорци са запердени, но мисля, че в ъглите са оставили малки пролуки, така че могат да гледат навън. Само професионален воайор би могъл да надникне вътре. Хуан, прав беше за моравата. Прилича на пасище. Вероятно типовете не се показват през деня и излизат само нощем, за да пазаруват от някой магазин на километри от тук.

— Онова, което видяхме на снимките, гараж ли е?

— Да, гараж, долепен до къщата.

— Успя ли да проведеш термично сканиране?

— Не, щях да събудя подозрение, а и навън е още твърде топло. Няма достатъчна разлика в температурите, за да може уредът да установи наличието на топлинно излъчване.

Кабрило предполагаше, че Линк ще отговори така, но беше длъжен да попита.

— Добре. Ще се покрием и в един ще се приближим. Ще нападнем в три.

Три сутринта е времето, когато човешкото тяло е най-отпаднало. Дори нощните пазачи се подчиняват на този физиологически ритъм и в този част не са най-бдителни.

— Мак Ди, контролираш ли се?

— Да, няма да позволя на чувствата ми да попречат на операцията — кимна той.

Дори в подобен западнал район мъжете не можеха да се разхождат наоколо с цялата си бойна екипировка и въоръжени до зъби. Когато наближи един часът, Линк паркира колата на няколко преки от къщата и вдигна предния капак. Всеки минаващ полицейски патрул щеше да помисли, че колата е повредена и собственикът я е зарязал за през нощта. Някой по любопитен би могъл да пусне номерата в системата и да разбере, че става дума за наета кола. Тогава щеше да си каже, че сигурно е на някого от прогонените от урагана в Хюстън, който е дошъл на гости при роднини.

Всички носеха черни джинси и черни тениски с дълги ръкави, а екипировката им беше сложена в мешки. Въздухът беше забележимо по-хладен, но влажността си оставаше висока. Те закрачиха спокойно по напукания бетон на тротоара, сякаш за нищо не ги беше грижа. По улицата не минаваха коли и тишината се нарушаваше само от лая на куче в далечината.

Когато стигнаха до обраслия парцел зад къщата с похитителите, мъжете се скриха между растителността и станаха напълно невидими. Развързаха мешките и започнаха да вадят оборудването, което провериха по три пъти. След това се запромъкваха между растенията. Макар повечето да бяха покрити с остри дълги тръни, никой от тримата не даде знак, че го е забелязал. След няколко минути промъкване през храсталаците, излязоха на открито. Дървена ограда, от която липсваха дъски, досущ зъби в устата на бедняк, ограждаше задния двор и закриваше по-голяма част от гледката. Кабрило съвсем невъзмутимо включи топлинния скенер, провесен в чанта през рамото му. След това стъпи на отломка от бетон, останала от времето, когато е била част от дом.

Скенерът работеше на базата на сравняване на топлинните „подписи“ на обектите и беше невероятно чувствителен. Това му даваше възможност да „вижда“ през стените, сякаш има „рентгенови очи“. Уредите бяха толкова резултатни, че много групи, борещи се за защита на гражданските права, настояваха да се забрани използването им от полицията, защото се страхуваха от нарушаване на правото на лично пространство. В Афганистан и Ирак военните възлагаха големи надежди на уредите, но често стените от кал на местните колиби бяха толкова дебели, че не позволяваха точно сканиране. Обаче тук, срещу толкова стара къща, че нямаше дори истинска изолация, скенерът беше във вихъра си.

Кабрило различаваше ясно четири топлинни подписа, които грееха в бяло пред очите му, и напълно черно квадратче, което вероятно беше студената вода в казанчето на тоалетната. Имаше и три други точки, които излъчваха топлина. Едната беше цилиндрична — вероятно ставаше дума за бойлера. Другата беше много по-малка. Това бе компресорът на хладилника. Не се виждаше пилотна горелка, значи готварската печка беше електрическа. Така Хуан не само можа да види обитателите, но и разположението на жилището. Трима от тях бяха легнали и телата им сякаш се рееха във въздуха на метър от земята. Четвъртият седеше изправен на стол, а над него весело грееше крушка.

В продължение на петнайсет минути Хуан съсредоточи вниманието си върху седящия човек и през цялото време той нито веднъж не помръдна. Ако някой настояваше да направи предположение, Кабрило щеше да каже, че според него човекът е дълбоко заспал.

Той се промъкна през високата трева на двайсетина метра вдясно, докато не стигна при ствола на дърво. Сега беше достатъчно близо, за да надникне над оградата. Оттук сканира къщата още веднъж. Тъй като беше сменил мястото си, сега можеше да „види“ обектите от различен ъгъл и да се увери, че картата на вътрешното разположение на помещенията и хората в главата му е точна.

Върна се при екипа и тримата отстъпиха обратно сред храсталаците.

Гласът на Кабрило приличаше повече на шепот, отколкото на говор.

— Има трима терористи, единият седи на стол в предната част на къщата. Спи. Вторият е сам в спалнята. Третият е в тази до неговата. Там е и дъщерята на Мак Ди.

Той почувства как Лоулес се напряга до него.

— Преди да си попитал: спят на отделни легла.

Беше успял да я различи от останалите заради дребния й ръст.

Още по-рано бяха стигнали до извода, че макар по американски стандарти къщата да е малка, все пак беше твърде голяма, за да използват номера с парализиращия газ, до който прибягнаха, за да спасят Сетиаван Бахар. Щеше да се наложи да влязат тихо и без капчица колебание. Топлинните подписи на обитателите бяха ясни и с нормални размери, което изключваше вероятността някой от тях да носи самоубийствена жилетка. Но това не означаваше, че някоя не им е подръка.

През следващите два часа на смени наблюдаваха къщата през топлинния скенер. В един момент пазачът в предната стая стана и отиде до тоалетната. Когато се върна, на екрана на уреда се видя, че ляга на нещо — вероятно щеше отново да заспи.

Щом часовникът на Хуан показа три часа, групата тръгна. Безшумно стигнаха до оградата и се прехвърлиха през нея като привидения. Бяха толкова тихи, че близките щурци не прекъснаха своето цвъртене. Имаше една-единствена врата, която водеше от кухнята в задния двор. Хуан и Мак Ди си сложиха очила за нощно виждане и ги включиха. Работейки само опипом, Линк успя да отключи бравата за по-малко от петдесет секунди. Въпреки големите си ръце пипаше ловко и леко като хирург. Отне му малко повече време, защото на всяка цена искаше да избегне и най-малкия шум.

Докато Линк се бореше с ключалката, Кабрило смаза пантите с масло от малка тубичка и го вкара в цепките с пръсти. Линк отключи, но задържа вратата, защото иззад гърбовете им полъхна лек ветрец и щеше да нахлуе в къщата, ако я беше отворил.

Пистолетите им бяха само .22 калибър, а заглушителите, навити на цевите, бяха с размерите на кутийка кока-кола. Това ги правеше тежки и небалансирани. Подобни пистолети имаха само едно предназначение: това бяха оръжия на убийци. Мунициите бях с живачни върхове, но в гилзите имаше по-малко барут от обичайното, защото представляваха отстъпка от мощност за повече безшумност. Когато заглушителят бъде опрян в главата на мишената, няма нужда от кой знае колко барут, за да му я отнесе.

Вятърът спря и Кабрило кимна. Подобно на черна пантера, Линк отвори вратата и въпреки едрото си тяло се вмъкна безшумно, следван по петите от Кабрило и Мак Ди.

От всекидневната в предната част на къщата идваше достатъчно светлина, за да направи мръсната до повдигане кухня светла като по обяд. Кофа за боклук, която чалмите явно бяха внесли отвън, преливаше от боклуци, гниеща храна и използвани чинии за еднократна употреба. Мивката беше пълна с тенджери и тави, покрити със залоена мазнина — без съмнение осигуряваща прехрана на огромна колония от хлебарки. Гола арка водеше към всекидневната, а друга към коридор, по протежение на който бяха разположени спалните и банята.

Пристъпвайки така, че краката му почти не се откъсваха от немития балатум на пода, Кабрило се плъзна през втората арка, следван плътно от Мак Ди. Вратите на двете спални бяха затворени. В едната цареше тишина. От другата се носеше дълбоко, гърлено хъркане. Хъркащият спеше при Полийн Лоулес — още едно мъчение за горкото дете.

Както се бяха уговорили, нанесоха удара трийсет секунди след като се бяха разделили пред кухнята — така всеки щеше да разполага с нужното време да заеме позиция. Хуан отброи наум тези последни няколко секунди, точен като швейцарски хронометър. Точно в последната секунда чу две приглушени покашляния от предната част на къщата. Мишената на Линк беше мъртва. Хуан отвори евтината врата от пресован картон с дървена рамка и видя своята мишена, просната с разперени крайници на обикновен железен креват. До терориста имаше шкафче, на което лежаха пистолет, а върху него книга. На пода се търкаляха купчина дрехи, а сред тях една, която не беше предназначена да пази носещия я от капризите на времето. Хуан видя издутините от пресовките пластичен експлозив и жиците, които опасваха жилетката.

Без да се колебае, прекоси разстоянието до леглото, доближи заглушителя на два сантиметра от главата на похитителя и му пусна два приглушени изстрела в черепа. При първото попадение тялото подскочи, но при второто остана неподвижно.

В момента нищо не чувстваше. Не изпитваше разкаяние, че е убил друго човешко същество. Според представите му за морал убийствата тази вечер бяха нещо като изкупление. От станалото нямаше да изпитва нито удоволствие, нито вина, но щеше да погребе този спомен колкото може по-дълбоко в паметта си. Убийството на спящ човек, независимо какво е направил, за да заслужи тази участ, просто не беше в стила на председателя.

Когато излезе в коридора, Мак Ди стоеше там с малко русо момиченце, което не се беше събудило, на ръце. Кабрило носеше обезопасената жилетка с експлозиви.

— Чисто е — каза Хуан и свали първо очилата за нощно виждане на Лоулес, а после и своите.

— Чисто е — повтори като ехо Линк, който се появи в коридора, също понесъл жилетка на самоубиец. — Какво ще правим с тях?

— Ще ги вземем с нас и ще ги хвърлим в езерото Пончартрейн.

Следващата част от плана беше предназначена да заблуди полицията. Кабрило не искаше пазителите на реда да заподозрат, че станалото има нещо общо с тероризъм. Линк носеше хидратираща раница на гърба си, но вътре вместо вода или енергийна напитка имаше бензин. Той започна да полива всички леснозапалими предмети, а Кабрило се зае да разхвърля виали, каквито често се ползват от продавачите на крек, свещи и лъжици за „варене“ на хероин и спринцовки. Знаеше, че ченгетата щяха да проверят оборудването за наркотици и нямаше да открият следи от такива, но се надяваше, че няма да обърнат голямо внимание на тази аномалия, доволни, че още трима наркотърговци са гушнали букета. Кабрило остави и малка медицинска везна и няколко стодоларови банкноти, пъхнати в касетка с големината на кутия за пури, която хвърли под едно от леглата. Везната и касетката бяха купени в „Уол март“, а парите, неупотребявани банкноти, беше взел от касата в конспиративната им квартира. Сцената беше подготвена. Сделка за наркотици, която е завършила зле. Край на историята.

Мак Ди чакаше отвън, а спящата му дъщеря още не знаеше, че мъките й са свършили.

Хуан излезе последен и затвори задната врата, след като хвърли запалена кибритена клечка в локва бензин. Докато прекосят храсталаците в задния двор, къщата се превърна в клада и високи пламъци изригваха между покривните греди. Деца с ококорени очи и техните родители бързаха да заемат най-добрите места по моравите, а скоро пристигналите преуморени пожарникари се бореха с разбеснелите се пламъци, които не можеха да победят. Къщата изгоря до основи и когато огънят изгасна напълно, мешката с вече белязаните оръжия и двете жилетки с експлозиви лежаха на дъното на езерото Пончартрейн, а Лоулес, родителите му и малката му дъщеричка пътуваха към крайбрежието. Невзрачната кола под наем вече бе преполовила пътя до Хюстън. Мак Ди щеше да се върне на „Орегон“, след като прекара няколко дена със семейството си.