Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Джунглата (1)

Въведение

Източен Китай

1281 г. пр.Хр.

Гъста мъгла изпълваше долината и се стелеше по околните планини. Върховете, заобиколени от носената от лек ветрец бяла пелена, сякаш дишаха. Долу на земята гъстите гори бяха по-скоро форми и силуети, отколкото отделни дървета. По килима от листа и борови иглички не припкаха животни, не се чуваха и викове на птици. Всичко беше потънало в призрачно мълчание. Дори армейските коне бяха потиснати от това непроницаемо униние. Единственото, което издаваше тяхното присъствие, беше глухото чаткане на копито от време на време.

Слънцето започна бавно да изгаря мъглата и така, сякаш се издигаше от дълбините, най-горната част от покрива на крепостта се показа от бялата пелена и на човек му се струваше, че се рее над земята: Покривът от червени глинени керемиди блестеше от влага. Следващите, които щяха да се покажат, бяха извисяващите се около града стени. Зъбците им стърчаха подредени като драконови зъби. От известно разстояние лесно се различаваха пазачите, патрулиращи по стените с дълги копия, метнати небрежно на рамената. Знаеха, че армията на Великия хан е наблизо, но бяха спокойни, защото укрепленията на града бяха повече от достатъчно.

Казано е, че в Китай село без стена е като къща без покрив, затова всяко селце, независимо колко бе малко, имаше каменен вал или поне дървена ограда. Обсадата и вилазката се бяха превърнали в предпочитани методи за водене на война и тяхната тактика бе усъвършенствана в продължение на хиляди години сблъсъци.

Преди завоюването на Китай монголите се сражаваха като лека кавалерия, заливайки степите и избивайки своите врагове чрез светкавични атаки. Макар и неохотно обаче, се приспособиха към китайския начин за водене на война. Седмиците, месеците, а понякога и годините, нужни, за да се пробият стените на укрепен град, като се използват заловени роби, за да запълват рововете, и войници, за да блъскат с тарана под смразяващи облаци стрели, бяха противни на вродения им стремеж към бърза победа.

Ако всичко вървеше по план, а прогарящото мъглата слънце подсказваше, че ще бъде така, днес щеше да бъде използвана нова стратегия, която да превърне всяка цитадела в капан, от който не може да се избяга. Малкото военачалници в околността, които още не бяха обявили своята вярност към хана, скоро щяха да го направят или да се изложат на бързо унищожение.

Войската от петстотин конници и хиляда пешаци беше чакала една седмица в горите отвъд градските ниви. Реколтата беше прибрана, нивите — ниско орязани и пожълтели. Това осигуряваше на лъконосците в цитаделата отлична възможност да прострелят всеки, който е достатъчно глупав да се впусна в пряка атака. Другото важно за защитниците беше, че имат достатъчно храна, за да издържат дълга обсада. Ако зимата настъпеше, преди стените да са паднали, монголите вероятно щяха да се върнат на север в своята столица и нямаше да дойдат отново преди пролетта.

Генерал Кенбиш имаше заповед от хана да превземе този град, преди първите снегове да посипят с бяло покривите на неговия дворец. Макар че генералът не бе удостояван с присъствието на господаря, той никога не би го разочаровал, точно както би сторил, ако двамата бяха най-добри приятели. Единственото му желание беше великият вожд да не бе изпращал свой наблюдател, който да стане свидетел на битката. При това толкова грозен мъж, с жълтеникава кожа и голям клюнест нос — на туй отгоре очите му бяха като на дявола. Кенбиш обаче оцени брадата му. Той самият едва бе успял да отгледа увиснал мустак и няколко проскубани кичура от брадичката си, а долната част от лицето на наблюдателя беше скрита под гъсти черни къдрици.

За разлика от всяка друга обсада генерал Кенбиш не беше построил десетки нападателни стълби и кули, не бе изработил требушети^[1] и катапулти. Беше довел достатъчно роби, за да обслужват неговите войници, и издигна само две облицовани с дъски кули, разполагайки ги в полето извън обсега на градските лъконосци. На върха на кулите имаше големи медни конуси, отворени към небето. Вътрешността на всеки от тях бе покрита с фин слой сребро, излъскано така, че да блести ослепително като самото слънце. Под всеки се показваше дуло, подобно на малко оръдие, стърчащо от дървената кутия, която поддържаше два и половина метровите конуси. Цялата горна конструкция, хваната на четири и половина метра над земята с метална скоба, можеше да се върти и да се повдига със здрав кардан. Четирима от най-добрите хора на Кенбиш стояха на всяка от кулите. Ако пратеникът на хана имаше въпроси за тези странни приспособления, той ги пазеше за себе си.

В продължение на седмица червената палатка, гер, стоя пред високите и здраво затворени порти. В съответствие с монголската традиция първо беше издигната бяла палатка и на градските старейшини бе дадена възможността да се предадат, без да се страхуват, че ще бъдат убити. Когато червената вълнена палатка замени бялата, това ги предупреди, че нападението предстои. А щом червената палатка бъдеше разглобена и нейното място заемеше черната, това щеше да означава, че всички зад стените ще умрат.

В дните, когато червената палатка се залюшка и заиздува край пътя, който водеше към портата, валяха дъждове и небето бе натежало от облаци. Днес обещаваше да бъде първият ясен ден и веднага щом Кенбиш се увери, че слънцето ще пробие последните мъгли, той нареди робите да пресекат разораните ниви, за да свалят червената палатка и да издигнат злокобния й двойник.

Веднага щом робите се оказаха в техния обсег, лъконосците започнаха да стрелят по тях. В земята около мъжете се забиваха толкова гъсти облаци стрели, че приличаха на пчелни рояци. Пронизваха и месо. Четирима роби паднаха там, където бяха улучени; двама продължиха с труд, докато тънки стволове стърчаха от телата им. Другите тичаха необезпокоявани, защитени от сгънатата на вързоп черна палатка.

Веднага бяха изпратени заместници. Те криволичеха насам-натам, опитвайки се да избягат от мерника на стрелците. Повечето успяха, но неколцина рухнаха, забивайки стрелите още по дълбоко, когато заораха в земята. За да издигнат палатката, бяха нужни двайсет човека, а от тях само петима успяха да се върнат в монголските редици.

— Струва ми се малко прахосническо — отбеляза наблюдателя със своя силен акцент.

— Така се прави — отговори Кенбиш, без да обръща коня си. — Бяла палатка, червена палатка, черна палатка, смърт.

— Ханът така и не спомена защо нападаме този град. Ти знаеш ли?

На Кенбиш му се прииска да му отговори рязко, че основанията на хана важат и за него, но знаеше, че трябва да се отнася към пратеника с необходимото уважение заради неговото положение. Затова отговори:

— Миналата година местният военачалник не е платил на хана всички данъци. Сумата беше дребна и можеше да бъде опростена заради щедростта на хана. Обаче един куриер го чул да се хвали с кражбата си.

Империята беше прочута със своята мрежа от пощенски станции по всички важни пътища, така че ездачите можеха или да сменят конете, или да предадат съобщенията на отпочинали куриери, които чакаха на място. Така съобщения от всички посоки на огромните хански владения можеха да стигнат до него за седмици, а понякога само за дни.

— Голяма простъпка — продължи Кенбиш, — която не можеше да мине безнаказано.

— Кесаревото кесарю — каза пратеникът.

Генералът не обърна внимание на непознатия цитат и погледна към небето. Последните остатъци от мъглата почти се бяха разнесли, оставяйки ясносин купол над бойното поле. Той дръпна юздите на коня да се завърти, за да провери хората си, които стояха зад него. Всички носеха брони от бамбук и бяха яхнали здрави дребни кончета, потомци на онези животни, които бяха позволили на монголските орди да атакуват шеметно и да накарат цял континент да затаи дъх. Всеки ездач имаше торба, провесена отстрани на седлото му. Торбите бяха напълно непромокаеми, а съдържанието им беше грижливо смесено и измерено от алхимика на Кенбиш. Зад кавалерията бяха пехотинците, въоръжени с копия, два пъти по-дълги от тях самите. Заострените им върхове бяха наточени като бръсначи.

— Генерале! — извика един помощник, за да привлече вниманието му.

Той се обърна, за да застане с лице към далечното село. На всяка от двете кули по един войник заразмахва червеното бойно знаме — сигнал, че бяха готови.

Кенбиш кимна на своя знаменосец. Мъжът пристъпи напред, за да могат да го виждат ясно, и заразмахва копринен щандарт над главата си. На кулите мъжете оставиха знамената си и се съсредоточиха върху странните съоръжения, които бяха докарани на полето. Започнаха да маневрират странната машинария, така че малкото дуло в дървената кутия да сочи към горния край на крепостната стена. Един от войниците издърпа калъфа от приличното на оръдие дуло, докато останалите бавно полюляваха дървената кутия насам-натам. Когато едно от двете устройства се прицелваше в лъконосец или наблюдател върху крепостната стена, те спираха за малко.

Сякаш нищо не се променяше. Нямаше шум, нито се изстрелваше някакъв снаряд, нямаше никакъв признак, че изобщо нещо се случва. Но всеки път, когато едно от дулата се прицелваше в някой пазач, мъжът изведнъж изчезваше и никога повече не се показваше.

Пратеникът на хана погледна към Кенбиш за някакво обяснение. Необщителният генерал оглеждаше крепостните зъбци през парче тъмно стъкло с големината на дамско огледалце. Най-накрая се обърна и забеляза объркването, изписано по лицето на мъжа. Той смушка коня си с колене, за да го доближи, и след това се протегна да му подаде наблюдателното стъкло.

Дипломатът го хвана за богато украсената дръжка от слонова кост и го вдигна до очите си. Примигна бързо, след това надникна над ръба, за до огледа обградения със стени град с невъоръжено око. След това отново бързо погледна през стъклото.

Потъмненото стъкло хвърляше цялата сцена в призрачен сумрак въпреки яркото слънце, но не това го сепна. Причината бяха плътните лъчи светлина като тънки остриета на шпаги, които се проточваха от двете кули. Кървавочервените лъчи се простираха като копия от странните конструкции и метяха горния край на стените. Докато гледаше, един пазач пъхна глава в отвор между зъбците. Двата лъча на мига се заковаха върху му. Светлината се плъзна по лицето му и макар разстоянието да беше твърде голямо, за да бъде сигурен, пратеникът реши, че лъчите се заковаха върху очите на мъжа. Трябваше да минат само секунди, докато злочестият човек се приведе, тръскайки яростно главата си.

Пратеникът свали стъклото за втори път. Тъмното като на сепия мастило изчезна; рубинените светлинни лъчи също. Всичко беше тихо и спокойно, като се изключат двете дървени кутии, обръщани насам — натам. Без стъклото тяхното предназначение беше неизвестно.

Изражението му беше още по-объркано, отколкото преди няколко минути.

— Драконов поглед — каза Кенбиш, без да се обръща. — Моите хора го наричат така.

— А ти? — попита пратеникът. — Ти как го наричаш?

Кенбиш дръпна юздите, за да завърти коня си.

— Сигурна победа.

— Не разбирам. Как действа?

— Във всяко устройство има по един дълъг осмоъгълен кристал, изваден от древни рудници далече на юг. Не ме питай за научната страна, но чрез използването на комплект огледала с отвори в тях, те по някакъв начин канализират слънчевата светлина, хваната във фуниите отгоре така, че могат да ослепят временно човек, който погледне в нея.

— Въпреки това е невидима?

— Изглежда като малка червена точица, когато попадне върху цел, обаче лъчът във въздуха може да бъде видян само през стъклото, което държиш.

Той насочи вниманието си отново към конниците.

— А сега е време да свършим с тази обсада.

Човекът на хана отново огледа високите защитни стени и дебелата дървена порта. Изглеждаха непробиваеми като Великата стена на север от столицата. Не можеше да разбере как ослепяването на неколцина стражи може да сложи край на обсадата. Но той произхождаше от търговско семейство и не разбираше нищо от война или военна тактика.

— Атака! — заповяда Кенбиш.

Макар пратеникът да очакваше животните и хората да хукнат внезапно с все сили към далечните стени, нападението се оказа потаен, бавен ход. Копитата на конете бяха обвити с дебели вълнени чували, така че почти не вдигаха шум, докато вървяха. Сбруите, седлата и кошовете бяха стегнати толкова здраво с подпругите, че обичайното скърцане на кожата не се чуваше, а мъжете подтикваха конете си с тих шепот. Ако затвореше очи, пратеникът не би могъл да каже, че покрай него минават петдесет души на кон. От всичките му сетива единствено носът усети слабия мирис на прах, която загърнатите конски копита вдигаха.

Въпреки че не беше военен, той инстинктивно разбра, че това беше критичната част от плана на генерала. Вдигна очи. Над главите им небето оставаше чисто, но един-единствен бухлат облак се движеше към бойното поле. Сянката му се врязваше като слънчево затъмнение в хълмовете зад града. Минеше ли над тях, тайното оръжие на Кенбиш щеше да стане безполезно.

От много минути на стените не се бяха показвали стражи. Дипломатът можеше да си представи безпокойството и объркването на защитниците, които не знаеха какво им бе дошло на главите, нито как ги беше ослепило. Това не беше особено голяма община и той знаеше от пътуванията си, че селяните тук са склонни към суеверие. На каква ли нечиста сила бяха приписали своята слепота? Подобно на армия от призраци, колоната конници измамно бързо пресичаше полето. Конете бяха толкова добре обучени, че не цвилеха и не пръхтяха.

Облакът още беше на няколко минути разстояние. Пратеникът направи няколко бързи пресмятания на ум. Работата беше на косъм, но конниците не ускориха ход. Генералът насаждаше дисциплина, която за него беше по-важна от всичко.

Една глава се показа над стената и двете светлинни оръдия се завъртяха толкова бързо към нея, че човекът успя да зърне само смътно бойното поле, преди ретините му да бъдат обгорени от невидимите лъчи. Кенбиш се скова на коня си, очаквайки сигнал за тревога, който щеше да накара невидимите лъконосци да пуснат стрелите си. Един вик отвисоко го накара да засмуче въздух през зъбите. Но се оказа, че беше само врана в клоните на дървото зад него.

Водещият конник стигна до дървената порта и небрежно запрати торбата, която носеше, в прахоляка при основите й. Миг след това друга падна до нея, след това още една. И още една. Купчината нарасна, докато не заприлича на безформен хълм, притиснат в гредите.

Най-накрая един от хората зад стените показа малко ум. Когато надигна глава иззад стената вдясно от портата, той засенчи с ръка очите си и насочи погледа си надолу. Предупредителният му вик се разнесе ясно над полето. Елементът на изненадата беше изгубен.

Конниците зарязаха потайността и конете се понесоха в пълен галоп. Последните неколцина запратиха торбите си към портата и обърнаха. Разпръснаха се, когато откъм стените слепешком се понесоха стрели и отново затъмниха небето.

Но не толкова стрелите закриваха слънцето, колкото облакът, който безшумно се приближаваше. По някаква прищявка на съдбата ветровете, които го тласкаха, спряха и той се зарея като огромен слънчобран над селото. Без пряка слънчева светлина лъчевите оръдия на Кенбиш бяха безполезни.

Подплашените войници, осъзнавайки какво става, започнаха да изливат ведра с вода върху купчината торби, която се издигаше почти до половината на дървената порта. Генералът бе очаквал това и затова се беше погрижил всички да са покрити с дебел слой смола, така че водата да не може да се просмуче.

Подтиквани от отчаянието, по стените се появиха стрелци, които дълго и грижливо се прицелваха, преди да пуснат стрелите си. Конниците носеха брони на гърдите си и шлемове, но гърбовете им бяха голи и скоро стрелите започнаха да намират своите цели. След минути по полето започнаха да кръжат коне без ездачи, които лежаха на земята. Някои се гърчеха в агония, а други вече бяха притихнали.

Един от мъжете на Кенбиш препусна успоредно на стената, изправен на стремената си, със стрела в опънатата тетива на късия си кавалерийски лък. На върха на стрелата вместо бронзово острие имаше дебело валмо вълна, напоено в катран, което гореше с ярки пламъци. Той стреля и веднага дръпна силно лявата юзда. Конят позна сигнала и веднага се стовари на хълбок в облак прах, ритайки диво с крака, докато тежкото му тяло заслоняваше ездача от онова, което щеше да се случи.

Стрелата улучи купчината торби в основата на портата и в същия момент отгоре през ръба на стената ливнаха ведро вода. Пламъкът се превърна в бял дим и пара, а след това — нищо. Времето на бойното поле притежава гъвкавост, която не се подчинява на никаква логика. То изглеждаше спряло завинаги, но мина по-малко от половин секунда, докато последните гаснещи пламъчета от върха на стрелата прогориха торбата и лизнаха съдържанието й.

Алхимиците, които търсеха еликсира на живота, случайно бяха попаднали на съотношението и състава на химикалите, затова те бяха наречени хуо яо — Огнено лекарство. По-късно светът щеше да го познае под името барут.

Тъй като е бавно горящ експлозив, барутът трябва да бъде пресован, за да направи нещо повече от това да проблясва и съска. Първата торба избухна в пламъци и дим, запалвайки другите около нея по външната част на купчината, докато пламъците не започнаха да се стрелкат на три-четири метра височина. Кладата беше достатъчна да взриви торбите, заровени в основата на купчината, а тежестта на лежащите отгоре да задържи разширяващите се газове достатъчно дълго, за да предизвикат гигантска експлозия.

Взривната вълна се понесе над полето, запращайки стена от горещ въздух чак до генерала и останалите му пехотинци. Тя повали посланика от коня и на него му се стори, че е застанал пред грънчарска пещ. Пламъци и пушек се издигнаха високо в небето, докато от другата страна на стените портата беше избита навътре и сцепена на трески. Отломките поваляха всички по пътя си, а стрелците и стражите горе на стената се разлетяха във въздуха като парцалени кукли и пронизителните им писъци се разнесоха през рева на експлозията.

Човекът на хана бавно се изправи на крака. Ушите му пищяха и когато затвори очи, картината на взрива беше запечатана от вътрешната страна на клепачите му. Това беше второто чудотворно оръжие, което виждаше днес. Първо, светлинното оръдие, а сега някакъв способ да се държи огън в торби и изведнъж да се освобождава. Да, това наистина беше удивителна страна.

На бойното поле разпръснатите конници започнаха да се събират като рибен пасаж и препуснаха към разрушените порти, където дървото още тлееше, а замаяните защитници се въртяха в шок. Мечовете бяха извадени и слънцето заигра по тях ярко, защото облакът вече беше отминал. Мъжете на кулите търсеха жертви, но взривът беше отнел битката от гарнизона.

Генерал Кенбиш освободи пехотинците, стоящи в резерв, за да последват конницата. С рев, който по сила беше почти равен на трясъка от експлозията, мъжете се втурнаха през полето, нетърпеливи да изпълнят ханската задача, да възстановят честта му, накърнена от това, че са го ограбили, и което е по-лошо, че изглежда слаб заради случилото се. Щяха да пощадят по-хубавките жени и момчета, които после можеха да бъдат използвани като роби, но всички останали в градчето щяха да минат под меча и цялото населено място щеше да бъде изравнено със земята. Главата на местния военачалник щеше да бъде побита на копие до най-близкото населено място, като предупреждение към онези, които смятат, че гневът на хана не е бърз и всепоглъщащ.

— Бих искал да науча повече за твоя удивителен арсенал — каза посланикът, когато с Кенбиш слязоха от конете. Не беше обичайно генералът лично да участва в клането, а посланикът нямаше желание да види какво става от другата страна на стената.

— Ще те запозная с моя алхимик. Той може да ти обясни с по-големи подробности. За мен е достатъчно, че оръжията работят.

Един помощник му подаде чаша от костен порцелан със силен чай.

Когато тръгнаха към горичката, където лагерните прислужници и лечителите чакаха, за да се заемат с ранените в битката, посланикът се замисли за всички толкова забележителни неща, на които беше станал свидетел през годините, докато бродеше сред този странен народ. Някои нямаше никога да разкрие, като например съвкупленията с някои от наложниците на хана, на които се беше наслаждавал. Други нямаше дори да обсъжда, защото бяха прекалено странни, за да му повярват. Като Великата стена, която беше висока и широка колкото пететажна сграда, но въпреки това се простираше от хоризонт до хоризонт и още нататък. Тя сама омаловажаваше всичко построено от римляните, разпръснато из Европа. Да не говорим за подобните на скали кости на дракони, които му бяха показани в централната пустиня, черепи, големи колкото винени бъчви, със зъби като ками и бедрени кости с човешки бой. И онова, което видя днес: устройство, способно да излъчва достатъчно силна светлина, че да ослепи човек.

Искаше му се да знае как работи това оръжие. Кенбиш бе споменал някакъв кристал — но вече знаеше, че това ще е една от многото тайни, които щеше да отнесе в гроба.

Марко Поло крачеше до генерала, сигурен, че неговите сънародници, венецианците, не биха повярвали дори и на по-обикновените истории, които можеше да им разкаже за своите пътувания из Китай.