Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (48)

Глава 46

— След малко можете да се насладите на музикалния ми талант — оповести капитанът на добър английски със силен акцент. Отне малко от газта и лодката забави ход. — Отдясно виждате Ехованд или, казано на английски, „Стената на ехото“.

Сам и Реми се обърнаха заедно с останалите двайсетина пътника и погледнаха през десния борд. Намираха се на едно от осемнайсетте покрити корабчета на компания „Кьонигзее“. Корабчетата бяха два типа: шейсетфутови за осемдесет и пет пътници и осемнайсетфутови за двайсет и пет пътници, каквото избраха те.

На около четиристотин метра от тях през утринната мъгла от водата се показваше гъсто обрасла скала. Капитанът извади една лъскава флигорна изпод румпела, вдигна я до устата си и изсвири няколко жални тона. Минаха две секунди, след което звукът отекна в съвършена височина.

Пасажерите се засмяха и изръкопляскаха.

— Трябва да отбележа, че свиренето не е включено в таксата, а пък е жадна работа. На слизане може по желание да оставите „тринкгелд“ в чашата ми тук или където видите по перилата на кораба. Аз ще разделя даренията с приятеля ми в планината, който ми отговори.

Още смях. Един от пътниците попита:

— А какво е „тринкгелд“?

— Пари за пиене, естествено. Нали ви казах, жадна работа е флигорната. Добре, да продължаваме нататък. Следваща спирка: поклонническата църква „Свети Вартоломей“.

Пътуването продължи общо взето в мълчание, само електрическият мотор на лодката тихо бръмчеше. Носеха се по водата, сякаш увиснали в мъглата, а вълните се плискаха от двете им страни. Въздухът беше съвършено спокоен, но достатъчно студен, за да виждат дъха си.

Сутринта станаха рано, в шест часа, и хапнаха лека закуска, след което се заловиха отново за работа. Преди да си легнат снощи, Реми пусна три въпроса на няколко бивши колеги и познати: Какви съкровища е имало в Делфи по време на нападението на Ксеркс? Къде се намират в момента тези съкровища? Съществуват ли сведения, че Ксеркс е отмъкнал делфийско или атинско съкровище?

В кутията я чакаха половин дузина отговори, повечето от които само отваряха врати за нови въпроси и предположения.

— Още няма отговор от Евелин обаче — каза тя, докато преглеждаше пощата.

— Припомни ми, моля, коя Евелин?

— Евелин Торес. От „Бъркли“. Допреди шест месеца беше помощник-уредник в Археологическия музей на Делфи. Никой не познава мястото по-добре от нея.

— Ясно. Ще се свърже с нас, убеден съм — Сам щракна няколко снимки, после пак се обърна и видя, че Реми гледа втренчено айфона си със сключени вежди. — Какво има?

— Чудех се дали Холков пак ще изникне отнякъде и ми мина нещо през главата. Колко пъти се е появявал досега?

Сам се замисли за момент.

— Ако не броим Покомоук… в Ръм Кей, замъка Иф и Елба. Три пъти.

— Но не в Украйна, Монако и тук.

— Чукай на дърво!

— Не разчитай на това.

— Какво трябва да значи това?

— Не съм сигурна, но ако паметта не ме лъже, между Украйна, Монако и това място има три обши неща.

— Да?

— Не използвах айфона си на тези места; там разчитахме на „Иридиума“. Тук също не го бях включвала до снощи… не, грешка. Проверих си пощата при кацането ни в Залцбург.

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Може ли да са ни сложили бръмбар?

— Технически да, но кога? Ти никога не изпускаш айфона от поглед.

— Веднъж го оставих. В квартирата, когато ходихме да вадим подводницата.

— По дяволите! А в другите случаи — в Ръм Кей, при замъка Иф и Елба, просто го включваше или се свързваше с Интернет?

Айфонът можеше да се свързва с Интернет по два начина: с вградена мрежа или с местната безжична мрежа.

— И двете.

— Холков може да е поставил транспондер. Всеки път, когато го включиш или влезеш в Интернет, чипът се свързва с GPS-а на айфона и изпраща сигнал на Холков: „Тук съм“.

Реми издиша тежко и стисна зъби.

— Мислиш ли, че са… — тя понечи да се завърти, но Сам я спря.

— Ще се огледаме на слизане. Кога го включи за последно? В хотела?

— Да.

— Не забелязах някой да ни следи сутринта.

— И аз, но в тези тълпи не можеш да си сигурен.

— За съжаление, Шьонау не е толкова голям. С половин дузина мъже спокойно може да са ни забелязали от разстояние и да са видели как се качваме на корабчето.

— Какво ще правим?

— Всичко по реда си. Ще преместим загадките и информацията, свързана с тях, в папката за изгаряне — каза той, като вече го правеше. — Не можем да рискуваме Холков да ги докопа.

Както повечето лични вещи и домашни уреди, Сам си беше поиграл и с айфоните и беше добавил различни приложения, включително програма за бързо изтриване. Всеки опит папката да се отвори без необходимата парола щеше да доведе до незабавното й изтриване.

След като и Реми премести файловете си, той каза:

— Сега ще се надяваме на чудо.

— Какво по-точно?

— Да се окаже, че грешиш. Лошото е, че това не се случва често. Дай да ти видя айфона.

Тя му го подаде, той извади швейцарското си ножче и се залови за работа.

Навел глава над разглобения апарат, Сам измърмори:

— Хванах ли те!

— Намери ли нещо?

Той извади с пинсетите на ножчето малък розов чип от вътрешността на айфона. Два едножилни проводника водеха към батерията.

— Ето го виновника! — каза той.

Добрата новина беше, че бръмбарът предава само при включен апарат и няма да сигнализира на Холков, че са го открили. Сам откачи проводниците, пусна чипа в джоба на ризата си и се зае да сглобява айфона.

След двайсетина минути мъглата се стопи под топлите слънчеви лъчи и синьото небе се показа над тях. Корабчето зави покрай полуостров Хиршау. Пред погледа им се появиха червените куполи на църквата „Свети Вартоломей“ и гранитът на планините зад тях.

Поклонническата църква се издигаше на просторна ливада, която започваше от брега и стигаше до гората. На брега имаше два кея — един за туристическите корабчета, и друг, по-близо до църквата — хангар за лодки, вероятно за персонала. Зад църквата се виждаше мрежа от пътечки, водещи към дузина грубо издялани дървени постройки с различна големина.

Капитанът направи кръгче, за да изчака пътниците от другото корабче да слязат, след това насочи кораба към кея. Един член на екипажа скочи, върза въжетата на носа и кърмата и вдигна предпазния парапет на стълбата.

Оглеждайки се за познати лица, Сам и Реми слязоха на кея, като не пропуснаха да оставят своята лепта „тринкгелд“ в чашата.

— Никого не виждам — измърмори Сам и подаде ръка на Реми. — А ти?

— Аз също.

Корабчето им беше второто за тази сутрин. Повечето туристи още се мотаеха около кея и магазина за сувенири, снимаха и разучаваха картите. Сам и Реми се разходиха покрай перилата на кея, за да огледат тълпата, преди да се е разпръснала. Неколцина екскурзоводи започнаха беседите си като се надвикваха с бъбрещото множество.

— Построена през дванайсети век, църквата е посветена на свети Вартоломей, смятан някога за закрилник на алпийските фермери и доячките…

— … видите, че вътрешният план на църквата е заимстван от Залцбургската катедрала, а външният вид е изпълнение на прочутия залцбургски майстор Йозеф Шмид…

— … до 1803 г. ловната хижа в съседство с параклиса била частен имот на фюрст-пропстите на Берхтесгаден, последният от които…

— … след присъединяването на Берхтесгаден към Бавария хижата се превърнала в любимо място на…

Сам и Реми приключиха с обиколката, без да видят познати лица. Междувременно се зададоха още две корабчета.

— Можем да изчакаме да видим пътниците в тях — предложи Сам, — или да се слеем с тълпата и да потърсим улики.

— Не си падам по чакането.

— И аз. Да тръгваме!

Влязоха в магазина за сувенири. Купиха два пуловера — един бледожълт и един тъмносин, после и две шапки и се запътиха към тоалетните да се преоблекат. Ако Холков и хората му ги бяха наблюдавали от кея в Шьонау, тази елементарна маскировка щеше да им помогне да останат незабелязани в тълпата, която вече наброяваше около двеста души.

— Готова ли си?

— По-готова няма накъде — отвърна Реми и прибра кестенявата си коса в шапката.

Изминаха около двайсетина минути в разходки по малкото площадче на кея и снимане на планините наоколо. Внезапно Реми възкликна:

— Хванах го!

— Къде? — попита Сам, без да се обръща.

— В корабчето, което обикаля в кръг и чака място на кея, на десния борд, четвъртият прозорец отпред назад.

Сам насочи фотоапарата си натам, увеличи образа и щракна няколко кадъра.

— Да, това е Холков. Преброих още трима. Чакай тук! Той смъкна шапката ниско над очите си и се върна към кея.

— Ей, почакай малко! — извика той към момчето, което тъкмо се канеше да отвърже корабчето. — Забравих тринкгелда — каза Сам и показа банкнота от десет евро.

— Разбира се, сър, заповядайте!

Сам скочи на борда и пусна банкнотата и бръмбара от айфона на Реми в чашата, после се върна обратно.

Докато се преобличаха в тоалетната, той бе успял да свърже чипа към батерия от часовник. Знаеше, че малката хитрост ще поработи едва трийсетина минути, но се надяваше това да е достатъчно. Сам се върна доволен при Реми.

— Мислиш ли, че ще се получи? — попита тя.

— Със сигурност! Те няма да имат друг избор, освен да последват сигнала. Въпросът е как ще го направят.

Сам и Реми поеха към църквата по широка пътека, покрита с бял чакъл. Заобикаляха ги пълчища туристи — някои в групи с екскурзоводи, а други на самостоятелна обиколка. В този момент Холков и хората му тъкмо слизаха от корабчето.

— Мислиш ли, че са въоръжени?

— Обзалагам се!

— Може да се обърнем към охраната, ако има такава.

— Не бих изпратил никого при Холков. Кой знае на какво е способен? Освен това в момента сме една крачка пред него. Няма смисъл да пропиляваме шанса си. Да свършваме, за каквото сме дошли, и да се махаме.

— Съгласна! Да обобщим — решихме първата част от загадката и ни остават още два реда: „Геният от Йония с крачка в битка на равни съперници“ и „Три клина, четвъртият изгубен, ще покажат пътя към Фригизинга“. Човърка ме нещо в реда, в който се споменава Йония.

— Какво?

— Нещо, свързано с историята… Връзка, която пропускам.

Зад гърба си чуха глас:

— Извинете… моля… прощавайте…

Обърнаха се и видяха жена с патерици, която се опитваше да мине покрай тях. Отстъпиха встрани и жената се усмихна с благодарност. Реми присви очи.

— Този поглед ми е познат — рече Сам, — лампичката в главата ти светна, май?

Реми кимна, все още загледана в жената.

— Патериците… Дясната е нагласена една идея по-ниско.

— Е, и?

— Иначе казано, нейната походка не е „битка на равни съперници“ — отвърна тя с грейнало лице. — Това е! Хайде!

Реми забърза по пътеката и спря до оградата на църквата, където никой не можеше да ги чуе и започна бързо да пише по екрана на айфона.

— Ето! Намерих го! Чувал ли си за Йонийския съюз в Древна Гърция, обединение на 12 градове държави и няколко острова?

— Да.

— Един от тях бил остров Самос — родното място на гениалния Питагор. Нали се сещаш, питагоровата теорема?

— Все още не разбирам накъде биеш…

— Патериците на жената… едната беше по-къса от другата. Образуваха разностранен триъгълник.

Сам разбра и се усмихна.

— Питагор е формулирал теоремата за отношението на страните в правоъгълния триъгълник.

— „Крачка в битка на равни съперници“ — повтори Реми.

— Значи търсим правоъгълен равнобедрен триъгълник…

— Именно! Може би със знака на цикадата. Значи, остава ни само един ред: „Три клина, четвъртият изгубен, ще покажат пътя към Фригизинга“.

Сам огледа през рамо тълпата. Забеляза Холков, който се разхождаше по площадчето до кея. Спътниците му сигурно бяха някъде наоколо. В този момент Холков извади телефон от джоба си и се взря в екрана. Вдигна рязко глава и махна на някого в тълпата. След десет секунди и тримата мъже се събраха при него. След кратък разговор двама от тях се затичах към кея. Холков и третият се запътиха към църквата.

— Лапнаха въдицата — зарадва се Реми.

— Но отчасти… Точно от това се страхувах. Въпросът е кога ще разбере очевидното.

— Което е…?

— Че ни е хванал в капан. Трябва само да застане на кея и да ни чака да се върнем.