Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (12)

Глава 10

Ла Хоя, Калифорния

— Горкият човек… — проговори Реми. — Да умре по този начин… не мога да си представя.

— Аз и не искам — отвърна Сам.

Двамата се бяха изтегнали на шезлонги в солариума, заобиколени от палми и папрати в саксии, а лъчите на обедното слънце осветяваха всеки нюанс от плочките на пода. Това беше една от любимите им стаи в къщата, а изборът определено не беше лесен.

Кацнал на върха на скалите над Голдфиш Пойнт и гледащ към индиговите води на Тихия океан, домът на семейство Фарго и главна база на дейността им представляваше четириетажна къща с високи тавани с греди от кленово дърво и достатъчно прозорци, за да бъде човекът по поддръжката зает по осем часа всеки месец.

На най-горния етаж беше разположен апартаментът на Сам и Реми, а под него — четири апартамента за гости и обща дневна с кухня и трапезария, издадена над скалите. На втория етаж се намираше спортният салон с различни тренажори, сауна, басейн с насрещно течение и стотина квадрата твърд дървен под, на който Реми тренираше фехтовка, а Сам — джудо.

Приземният етаж предлагаше сто и осемдесет квадрата офис пространство за Сам и Реми и допълнителна работна площ за Селма. Там имаше три работни станции „Мак Про“, допълнени с трийсетинчови екрани и два трийсет и два инчови LCD телевизора, закачени на стената. На източната стена беше монтиран петметров, хиляда и осемстотин литров соленоводен аквариум: гордостта и радостта на Селма.

— Да се надяваме, че си е отишъл бързо и спокойно.

Мъжът, за когото говореха — бедната душа от подводницата „Молх“ — вече си имаше име: Манфред Бьом, командир Манфред Бьом. Научиха го от дневниците, които намериха. Единият бе дневникът на подводницата, а другият — личният дневник на Бьом, датиращ още от началото на Втората световна война.

Въоръжени с груб софтуерен превод, Сам и Реми веднага се потопиха в текстовете, които започваха да им звучат като последна воля и дума на Бьом и неговата подводница. Скоро научиха и нейното име: UM-34, подводница Молх, 34-та конструкция.

Сам се концентрира върху дневника на подводницата, опитвайки се да проумее откъде е дошла и как се е озовала в ръкава на река Покомоук. Реми пък се опитваше да научи нещо повече за човека в нея, освен това, което им говореха униформата и рангът му.

След като натовариха скифа и оставиха „Молх“ зад гърба си, Сам и Реми сметнаха за разумно да стоят далеч от Сноу Хил и магазина за лодки, тъй като вероятно Белязаният и приятелите му щяха да дебнат наоколо в очакване на завръщането им. Вместо това слязоха десет мили по-надолу по реката и акостираха на юг от Уилоу Гроув, където реката се доближаваше до шосе 113. Оттам се обадиха за такси, после и в магазина за лодки. Обяснението на Сам беше достатъчно неясно и кратко, съпроводено от обещание за щедър бакшиш, задето трябва да идат сами да си приберат скифа. Накрая се обадиха в квартирата си и управителят се съгласи да изпрати нещата им обратно в Калифорния.

Пет часа по-късно бяха на международното летище „Норфолк“ и се качваха на самолет за дома.

При завръщането си веднага предадоха на Селма бутилката, която намериха в подводницата, и от тогава не чуха ни дума от нея. Тя се затвори с двамата си асистенти — младата двойка Пийт Джефкоут и Уенди Корден (които знаеха всички възможни вицове за Питър Пан), в кабинета си и нямаше да излезе от там, докато не стигне до отговор.

На пръв поглед Пийт и Уенди бяха най-обикновени двайсетинагодишни младежи от Калифорния: обгорели, слаби, усмихнати, с изсветлели от слънцето руси коси, но в интелектуално отношение у тях нямаше нищо обикновено. И двамата бяха завършили с отличие Университета на Южна Калифорния, Пийт с бакалавърска степен по археология, а Уенди — с диплома по обществени науки.

Каквото и да бяха открили Сам и Реми, нямаше съмнение, че символът на дъното е същият като на парчето стъкло, намерено от Тед, както и за приблизителния произход на бутилката. Етикетът беше ръчно написан на френски език.

Въпросите се трупаха един след друг. Каква беше връзката между двете парчета? Какво означаваше този символ? И двете бутилки ли са били в началото на борда на UM-34 и ако да, как са се оказали разделени? И накрая, какво толкова важно има в тях, че да си струва да се убие човек?

Откак напуснаха Мериленд, Сам и Реми се терзаеха над въпроса какво да правят със самата подводница и останките на Бьом. Макар въпросът да беше мъгляв, можеше да се спори дали подводницата всъщност не е археологическа находка, което би ги превърнало в иманяри. Успокояваха се с обещанието, че след като приключат с проучването, ще върнат всички вещи на Бьом на законния им собственик — германското правителство или на наследниците на командира.

В желанието си да установят колкото може по-голяма дистанция между себе си и подводницата, която явно беше целта на Белязания, те се обадиха на адвоката си. Той ги увери, че подводницата ще бъде намерена от отговорна страна и съответните власти ще бъдат уведомени за възможността от наличие на торпеда в коритото на Покомоук.

— Имал е жена и син — каза Реми, без да вдига поглед от дневника. — Фрида и Хелмут, в Арнсбург, близо до Дюселдорф.

— Чудесно! Значи може би има семейство там. Ако е така, ще ги намерим.

— Как върви при теб?

— Бавно. Трябва да започна да нанасям някои от тези координати на картата, но ми изглежда, че тази UM-34 е била прикачена към помощен съд, който Бьом нарича „Гертруде“.

— „Гертруде“ ли? Нима Кригсмарине са кръщавали…

— Не, би трябвало да е кодово название.

— Тайни кодове, изгубени подводници, загадъчни бутилки от вино… Звучи като трилър.

— Може би, когато разнищим загадката…

Реми засмя.

— Мисля, че чиниите ни са пълни.

— Все пак някой ден ще трябва да опишем всичко това. Ще се получи страхотна книга.

— Някой ден, когато остареем и побелеем… Между другото, чух се с Тед. Седи си там.

— Слава Богу! Ти какво реши? Пита ли го за подводницата?

— Не.

Фробишър беше свикнал с добре подредения си живот като в пашкул и сблъсъкът му с мистериозния похитител му бе предостатъчно приключение. Освен това Сам го познаваше: в момента, в който новината за откриването на подводницата достигне до медиите, Тед ще обърне внимание на близостта с мястото, на което е открил стъклото, и ако има нещо ценно да каже, ще им се обади.

— Чуй това — каза Реми, плъзгайки пръст по страницата. — „Днес Волфи ми даде две бутилки хубаво вино, беше взел общо три. Каза, че ще празнуваме заедно след края на мисията.“

— Волфи — повтори Сам. — Знаем ли кой е това?

— Не, но четях по диагонала. Ще потърся. Ето и още: „Волфи каза, че аз заслужавам две, защото съм поел по-трудната задача.“ Чудя се каква ли е била.

— Не знам, но вече поне сме наясно откъде се е взело парчето на Тед. Явно някъде по пътя Бьом е изгубил едната бутилка.

Интеркомът на стената над главата на Реми се обади.

— Мистър и мисис Фарго?

Въпреки упоритото им настояване, не успяваха да накарат Селма да им говори на „ти“. Реми натисна копчето.

— Да, Селма?

— Аз… хм… имам нещо тук… Открих…

Сам и Реми се спогледаха учудено. За десет години съвместна работа ни веднъж не се бе случвало Селма да говори така. Винаги беше точна и решителна.

— Всичко наред ли е?

— Да… защо не дойдете и ще се опитам да ви обясня?

— Идваме веднага!

 

 

Селма седеше на стол пред централната работна маса и се взираше в бутилката от вино пред себе си. Пийт и Уенди не се виждаха наоколо.

Седма беше доста интересна на външен вид. Косата й беше късо подстригана „по модифицирана мода от шейсетте“, както се изразяваше Реми, а очилата й с рогови рамки, които носеше на верижка на врата, бяха откровено от петдесетте. Обичайното й облекло включваше панталони цвят каки и безкраен набор от шарени тениски. Селма не пиеше, не пушеше, не ругаеше и беше пристрастена към едно-единствено нещо: билковите чайове. Пиеше ги с цели кани. Един от шкафовете в стаята беше отделен специално за нейните чайове, на повечето от които Сам и Реми дори не можеха да изрекат названията.

— Къде са Пийт и Уенди? — поинтересува се Сам.

— Пратих ги да си вървят. Реших, че може би ще искате да чуете това насаме. После можете да решите дали да им кажете.

— Добре… — отвърна Реми.

— Моля те, кажи ми, че не си открила бутилка с течна ебола — обади се Сам.

— Не.

— Какво тогава.

— Не съм сигурна откъде трябва да започна…

— Откъдето предпочиташ.

Селма стисна устни, замисли се за кратко, после каза:

— Преди всичко, този символ на дъното — насекомото… Нямам идея какво означава. Съжалявам.

— Няма нищо, Селма, продължавай.

— Нека се върна малко назад. За самата кутия: пантичките и резето са направени от месинг, а дървото е от вид бук, който расте само на няколко места в света. Най-много има в Пиренеите в южна Франция и в северна Испания. Що се отнася до подложката вътре, тя може да се окаже сама по себе си откритие. Не е изключено при датирането да излезе, че това е най-ранният европейски образец за мушама. Представлява шест слоя телешка кожа, потопени в безир. Външните пластове са изсъхнали и леко мухлясали, но вътрешните са в перфектно състояние. Стъклото също е забележително: с много високо качество и доста дебело, почти цял инч. Макар да не съм склонна да опитвам, съм убедена, че може да издържи сериозен удар. Етикетът е изработен от ръчно обработена кожа и е залепен с лепило и вързан в горната и долната си част с конопена връв. Както виждате, надписът е издълбан в кожата, а после е запълнен с мастило. Много рядък вид мастило, смес от Aeonium arboretum, „Schwartzkopf“…

— Може ли на английски? — прекъсна я Реми.

— Вид черна роза. Мастилото е смес от листата на цветовете й и смачкани плюещи бръмбари, които обитават само островите в Лигурско море. Сега за самия надпис… — Селма придърпа бутилката към себе си, изчака Сам и Реми да се приближат и включи работната халогенна лампа над главата си. — Виждате ли тази фраза: „measures usuelles“. На френски означава „традиционни мерки“. Тази система не се използва от около сто и петдесет години. А тази дума тук, demi, означава „половини“; грубо казано, отговаря на английската пинта, приблизително около 470 милилитра.

— Малко течност като за такова шише — отбеляза Реми. — Трябва да е заради дебелината на стъклото.

Селма кимна.

— За самото мастило. Както се забелязва, на места е избледняло, така че ще ми отнеме време да възстановя образа, но виждате ли двете букви в ъглите горе вляво и вдясно и двете числа в долните ъгли?

Те кимнаха.

— Числата обозначават година. Едно и девет.

— Хиляда деветстотин и деветнайсета? — предположи Реми.

— Хиляда осемстотин и деветнайсета — поправи я Селма. — А буквите, А и А, са инициали.

— И те принадлежат на…? — нямаше търпение да разбере Сам.

Селма се наведе напред и замълча.

— Добре, имайте предвид, че не съм сигурна. Трябва да направя още проучвания, за да се уверя.

— Ясно.

— Мисля, че инициалите са на Анри Аршамбо.

Сам и Реми осмислиха името, спогледаха се, после пак се обърнаха към Селма, която се усмихна смутено и сви рамене.

— Я да проверя дали мислим за едно и също: за онзи Анри Аршамбо ли говориш?

— Именно — потвърди Селма. — Анри Емил Аршамбо, главният енолог на Наполеон Бонапарт. Ако не греша, намерили сте бутилка от изгубената изба на Наполеон.