Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (17)

Глава 15

— Тук може и да ми хареса — рече Сам, загледан в огъня.

— На мен също — отвърна Реми.

Двамата бяха решили да приемат поканата и да пренощуват в колибата. Когато слънцето се скри зад хоризонта, Сам се разходи по плажа и събра дърва за огъня, а с бамбуковия рибарски прът на домакина Реми улови три едрички риби. Нощта ги завари да лежат пред огъня, вече похапнали добре задушена, осолена от морето риба. Нощта беше ясна и черна, а небето — осеяно с диамантени звезди. Като изключим шума на вълните и на палмите, наоколо цареше пълна тишина.

Домакинът им не се шегуваше за винената изба, която макар с размерите на килер, съдържаше към две дузини бутилки. За допълнение към рибата си избраха „Жордан Шардоне“.

Седяха, отпиваха вино и гледаха звездите, докато накрая Реми попита:

— Мислиш ли, че ще ни намерят?

— Кой, Архипов и Холков ли? Надали.

За самолетните билети, хотела и колата под наем използваха кредитна карта по двойно изнесена разплащателна сметка на фондация „Фарго“. Сам не се съмняваше, че хората на Бондарук са в състояние да разкрият финансовия трик, но се надяваше това да не стане, докато са още тук.

— Освен ако вече нямат следа, която да ги насочи насам — добави той.

— Много окуражаващо! Знаеш ли, мислех си за Тед. Този руснак, Архипов, щеше да го убие, нали?

— Предполагам…

— За една бутилка вино. Що за човек може да направи такова нещо? Ако Руб е прав, Бондарук трябва да е много богат. Това, което ще спечели от продажбата на изгубената изба, за него сигурно са жълти стотинки. Защо е готов на убийство за нея?

— Реми, за него убийството е нещо естествено: не последен изход, а нормално действие.

— Сигурно…

— Но не си убедена.

— Просто не ми се връзва. Дали Бондарук не е колекционер на вина? Или Наполеонофил?

— Не знам. Ще проверим.

Реми поклати глава объркано. След кратко мълчание попита:

— Откъде ще започнем?

— Трябва да приемем на доверие няколко неща. Първо, че Селма е права в предположението си и Козята глава наистина е някакъв ориентир. Второ, че Бьом и екипът му са избрали най-пустата част на острова, за да си устроят работилницата. Този бряг определено отговаря на условието. Още призори ще съберем багажа си в лодката…

— Не в самолета?

— Бьом е наблюдавал брега от нивото на водата. От въздуха Козята глава може да прилича на патешки крак или магарешко ухо, или изобщо на нищо.

— Имаш право. Проблемът ще ни създаде и ерозията. За шейсет години може много да се е променило.

Сам знаеше, че Бахамският архипелаг е рай за пещерняците и любителите на пещерното гмуркане. Освен това знаеше, че съществуват четири основни типа пещерни системи — сини дупки, които се откриват както в океана, така и в близост до брега, и по същество представляват големи тунели, стигащи на стотици метри в океана или скалните слоеве на островите; параклазни и диаклазни пещери, които следват естествените пукнатини в земната кора; ерозионни пещери, които се формират с времето под влияние на дъждовете, смесващи се с минерали в почвата и разтварящи варовиковата основа; и накрая, морски пещери, образувани в скалите под хилядолетното въздействие на вълните. Макар тези пещери рядко да достигат дълбочина над трийсетина метра, обикновено са просторни и имат вход откъм водата. Точно такава пещера би търсил човек, който иска да скрие миниподводница.

— Пропусна едно — каза Реми. — Допускане, имам предвид.

— Кое?

— Че не са ни пратили за зелен хайвер… в случая, за зеленясала подводница.

 

 

Събудиха се по изгрев-слънце, закусиха с диво грозде, смокини и сливи, които растяха на няма и сто метра от колибата, после събраха екипировката си в надуваемата лодка и потеглиха. Бръмчащият мотор нямаше да им помогне да поставят рекорди по скорост, но беше достатъчно мощен и ефективен, за да ги преведе през рифовете и да се справи с крайбрежните течения. Когато слънцето се вдигна високо над хоризонта, двамата вече се носеха на север покрай брега, успоредно на линията на рифовете. Водата беше кристална и тюркоазно синя, толкова бистра, че виждаха рибките в цветовете на дъгата, които се стрелкаха по бялото пясъчно дъно шест метра под тях.

Докато Сам водеше лодката, придържайки се възможно най-близо до брега, Реми седеше на носа и ту оглеждаше скалите с бинокъла, ту снимаше с цифровата камера. От време на време извикваше на Сам да завърти и да мине повторно покрай някое скално образувание; накланяше глава и присвиваше очи, после правеше още няколко снимки, преди да поклати глава и да му даде знак да продължи.

Часовете и брегът се нижеха, докато някъде по пладне забелязаха, че наближават носа и Джункану Рок; след него, на северния бряг се намираше Порт Бойд и по-населените западни части на острова. Сам обърна лодката и я насочи на юг.

— Сигурно сме подминали десетки морски пещери — отбеляза Реми.

Така беше. Много от скалите, които оглеждаха, бяха покрити с пълзящи растения и шубраци, които стърчаха от всяка пролука. От това разстояние можеше изобщо да не забележат входа на пещера, даже да е съвсем под носа им. Друг избор обаче нямаха. Ако започнеха да проверяват всяка скала, щеше да им отнеме години. По-неприятното беше, че досега оглеждаха по време на отлив, което би трябвало да им даде най-добър шанс да открият евентуалния вход.

Изведнъж Реми изпъна рамене и рязко изправи глава. Сам добре познаваше тази поза — жена му се е сетила за нещо важно.

— Какво?

— Струва ми се, че сме на грешен път. Допускаме, че Бьом е използвал Козята глава като ориентир, когато е тествал подводницата преди мисията, нали така? Смятаме, че са искали да изпитат резултатите, нали?

— Надявам се.

— Но близо до брега не биха рискували, защото могат да ударят подводницата в дъното, така че „Молх“ явно не е стигнала далеч…

Корабът-майка на „Молх“, „Лотринген“, трябва да е бил снабден с напреднала система за навигация в открития океан, за разлика от миниподводницата, която вероятно е разчитала само на преценка на скоростта и разстоянията и, много вероятно, на визуални ориентири.

— Правилно.

— Не е ли възможно тогава Бьом да е разчитал на Козята глава като ориентир, когато се е връщал от пробното спускане?

— Далеч от брега — довърши Сам. — Близо до брега скалата може изобщо да не прилича на козя глава, но от една или две мили навътре в морето…

Реми се усмихна и кимна.

Сам завъртя лодката и я насочи към океана.

На една миля навътре, повториха курса покрай брега. Върнаха се там, откъде дойдоха, покрай плажа със самолета към югоизточния край на острова, Сигнал Пойнт и Порт Нелсън. Там обърнаха и отново тръгнаха на север.

Към три и половина уморени, жадни и леко изгорели, въпреки шапките и честото мазане със слънцезащитен крем, бяха отново на около миля от северния нос. Изведнъж Реми, която следеше брега с бинокъл, вдигна юмрук. Сам забави ход и зачака. Тя се обърна към него и му подаде бинокъла.

— Виж онази скала — посочи тя. — На две-осем-нула. Сам вдигна бинокъла и огледа скалите.

— Виждаш ли двете бананови дървета едно до друго?

— Чакай малко… да, виждам ги.

— Представи си ги преди шейсет години, на една трета от сегашния им размер с по-малко клони. И колко голяма би изглеждала скалата в сравнение с тях.

Сам мислено си го представи, после пак погледна през бинокъла, но след десетина секунди каза:

— Съжалявам.

— Присвий очи — каза му Реми.

Той я послуша и изведнъж, сякаш някой беше натиснал копче, го видя. Шестте десетилетия ерозия бяха омекотили контурите на скалата, но няма съмнение. Камъкът и двете дървета оформяха смътния профил на глава на козел, увенчана от два големи, преплетени рога.

Въпросът беше дали са жертва на самовнушение и виждат това, което им се иска да видят, или там наистина има нещо. Един поглед към Реми му стигна да разбере, че и тя се пита същото.

— Има само един начин да разберем — рече той.

Пролуката в рифа беше тясна, по-малко от осем фута, и върхът на корала оставаше потопен от прилива и вълните — точно колкото да остане невидим от разстояние, но достатъчно високо, за да направи гумената им лодка на парчета, ако Сам сгреши.

Реми седеше на носа и гледаше във водата, наведена напред и стиснала с ръце ръба на лодката.

— Ляво… ляво… ляво… добре, изправи… продължавай така…

От двете страни на лодката Сам виждаше острите върхове на коралите през пяната и тюркоазната вода. Умело жонглираше с газта и кормилото, търсейки деликатния баланс между скорост и мощност. Ниската скорост можеше да позволи на течението да ги отнесе към рифа, а прекалената мощност нямаше да позволи на Сам да реагира навреме на указанията на Реми.

— Добре… силен десен!

Сам завъртя кормилото и лодката зави тъкмо навреме. Една вълна се разби в рифа и подметна кърмата.

— Дръж се!

Той увеличи мощността.

— Ляво… още малко… още…

— Колко остава?

— Три метра и край.

Сам погледна през рамо назад. На няколко метра зад гърба им се надигаше голяма вълна.

— Ще ни удари! — извика той. — Дръж се!

— Почти преминахме… завий надясно… изправи… добре. Газ до дупка!

Сам дръпна лоста докрай, точно когато вълната се разби под кърмата. Усети как сърцето му се качи в гърлото. За част от секундата лодката се озова във въздуха сред пръски и вой, после се приводни в спокойното заливче.

Реми се завъртя по гръб, облегна се на носа и въздъхна:

— Пак ще го кажа, Сам Фарго — знаеш как да накараш едно момиче да си прекара добре.

— Правя, каквото мога. Добре дошла в лагуната на Козята глава.