Греъм Браун
Черният дъжд (33)

31.

В долината на Амазонка отново се възцари мрак. От гледна точка на маите светът на духовете се обръщаше, дневното небе и неговите могъщи господари падаха под земята, заменени от силите на подземния свят: обитателите на Шибалба и Деветте господари на нощта.

За членовете на експедицията на НИИ обаче нощта не донесе никаква промяна. Останаха приковани за дървото в края на поляната, небрежно наблюдавани отдалече, но като цяло почти без охрана. Никой не им обръщаше внимание.

Бяха се опитвали да се освободят. Бяха измислили пет-шест безнадеждни плана за бягство. Верховен и Даниел бяха опъвали белезниците в отчаян опит да изхлузят дланите си от гривните, докато китките им се разраниха до кръв. Винаги когато се приближаваше някой от бойците на Кауфман, ги обземаха надежда и страх — надежда, че може да ги освободят, и страх, че ще ги застрелят. Не се случи нито едното, нито другото и с настъпването на нощта те един по един потънаха в пресеклив, неспокоен сън.

След като подремна около час, професор Макартър се събуди със схванат крак. Премести тежестта си и се опита да го изпъне, като сумтеше от болка и очакваше неизбежните иглички.

Въздухът беше хладен и неподвижен. На поляната цареше тишина и небето бе невероятно ясно. Нетипичният за сезона сух климат означаваше по-горещи дни и по-студени нощи, затова и нощното небе беше осеяно с ярки звезди. Лагерът пред тях тъмнееше. Археологът се озърна наоколо. Даниел и Верховен си шепнеха, а другите като че ли спяха.

Докато ги наблюдаваше, го обзе гняв. Бяха довели него и Сюзан под фалшив претекст и така ги бяха изложили на опасност без тяхно знание и съгласие.

Сега му изглеждаше очевидно: въоръжена охрана, бойни кучета, кодирана сателитна връзка. Естествено, че ги заплашваше опасност още отначало. Не че не беше забелязал, но го бе отдал на благоразумие и здравословен страх от индианците холокуа. Той ядосано се обърна към Даниел.

— Какво става?

— Нищо — отвърна тя.

— Поне засега — прибави Верховен.

Думите му прозвучаха многозначително, но преди Макартър да успее да каже нещо, се чуха гласове: викове на скрити бойци. Фенерче се включи в далечината и отново угасна. Макартър зърна припряно движение, разнесоха се нови команди и металическо тракане от зареждане на оръжие. В нощната неподвижност сякаш чуваше всяка стъпка.

— Господи, колко е тихо! — каза той.

— Прекалено тихо е — потвърди Верховен. — Прекалено отдавна.

Макартър хвърли поглед към южноафриканеца и попита:

— Какво искаш да кажеш?

На лицето на наемника плъзна едва забележима усмивка.

— Скоро ще се случи нещо.

Дланите на професора изтръпнаха. Това не му харесваше.

— Какво?

— Имаме гости — кимна към дърветата Верховен. — От известно време са там, но тия глупаци чак сега ги усетиха.

Археологът изпъна шия и се вгледа в мрака под дърветата. Стори му се, че там има нещо, но се зачуди дали не е заради думите на Верховен.

— Индианците ли?

— Нас ни нападнаха, когато влязохме в храма — напомни му Даниел. — После ни оставиха на мира. Но тези типове се размотаваха вътре цял ден. Опасявам се, че може да са засегнали някой нерв.

Не бяха взимали съзнателно решение повече да не влизат в храма, но връзката не беше убягнала на никого. Макартър отново погледна към джунглата. Мисълта, че ще е прикован за дърво по време на индианското нападение, го ужаси. Спомни си напевите и пожара.

— Ами ние?

— Ние трябва да доизиграем ръката — отвърна Верховен. — При това с отвратителни карти.

Ученият се смръщи.

Даниел се озърна към него — очите му блестяха предизвикателно.

— Още не сме изгубили — каза тя. — Бъди нащрек. Може да ни се отвори възможност в целия този хаос.

Макартър разбираше ситуацията. Беше оспорвал шансовете им, но сега знаеше какво е да се вкопчиш и в най-слабия лъч надежда. Не можеха да разчитат на нещо по-добро. Изглеждаше безсмислено дори да се молят за повече. Но за сто към едно, за съвсем малка грешка от страна на техните похитители… Навярно не беше глупаво да молят съдбата за толкова, навярно щяха да получат такъв шанс, преди всичко да е свършило.

Той се опита да изпъне крака и отново отправи поглед към нощното небе. Звездите бяха толкова нелепо ярки, че сякаш му се подиграваха.

— Маите разчиствали такива поляни в джунглата — каза Макартър. — Просто за да виждат звездите. Ориентирали храмовете си по равноденствието и слънцестоенето, и даже по самия център на нашата галактика — макар че никой не знае как са определяли положението му. Изсичали цели участъци от джунглата само за да изучават небето, царството на техните богове. — Той продължи да се взира в небето над поляната. — С времето джунглата настъпила и погълнала другите обекти. Но тук земята още е гола, звездите още сияят. Малко убежище за старите богове.

Професорът се озърна към Лейдлоу и после към Верховен в очакване на презрителен коментар или саркастична реплика за безполезното му философстване. Южноафриканецът обаче се усмихна.

— Тогава да се надяваме, че старите богове ще са на наша страна.

На поляната не се забелязваше никакво движение.

Макартър също лежеше неподвижно. Това изглежда изостри сетивата му и скоро различи слабо сияние в центъра на лагера и очертание на лице, окъпано в странна пулсираща светлина. Трябваше му известно време да се сети: пулсиращата светлина идваше от охранителната система — по екрана мигаха точки.

Верховен също го видя.

— Нашите приятели са тук.

Макар че говореше тихо, гласът му събуди единствения оцелял член на групата му, Рьомер.

Макартър си помисли дали да не събуди Сюзан, после си спомни, че я няма. Поредната загуба, с която не можеше да се примири.

— Положението може да стане кофти — каза Верховен. — Ако ги видите, не мърдайте. Ако разберат, че сме пленници, може да се смилят над нас. А може и въпреки това да ни нападнат. Но ако се съпротивляваме, ще ни накълцат.

— Ами ако запалят дърветата? — прошепна археологът.

— Тогава да се надяваме, че първо ще убият теб.

Макартър погледна към командния център. Вече можеше да различи лицето на Девърс, който сочеше към далечината.

Точно на запад избухна сигнална ракета. Тя се издигна на около осемстотин метра в небето, после над нея се разтвори малък парашут и светлината бавно се понесе на юг над лагера.

— Бяла е — отбеляза Верховен. — Задейства се от скрита в тревата жица.

Пламтящата ракета освети лагера.

— Виждам осем бойци — съобщи Макартър.

— И аз преброих толкова — потвърди Даниел.

— Има още — каза южноафриканецът. — Убеден съм. Просто са се прикрили в очакване на атаката.

— Някаква следа от индианците? — попита Лейдлоу.

Верховен се извъртя, за да погледне към джунглата зад тях.

— Още не.

Макартър плъзна очи от поляната към гората, после обратно, когато на север проблесна нова ракета. Този път червена, задействана от сензорите или ръчно от контролния пулт. Изтрещя автомат, нарушавайки тишината. След миг го последваха други оръжия.

Положението изглеждаше лошо и след малко, когато към тях се затича един от германците, Макартър се зачуди дали ще се влоши съвсем.

Боецът беше пратен по заповед на Кауфман. Поради очакваната атака на индианците или зверовете, пленниците изведнъж се превръщаха в излишно бреме. Собственикът на „Фютрекс“ не искаше да ги оставя при дървото, но нямаше къде другаде да ги заключи, а не можеше да допусне да му създават проблеми по време на сражението. Затова се задоволи с компромис: щеше да ги остави там, но им пращаше охрана. Този наемник беше изтеглил късата клечка и му се падаше неизбежната задача да ги варди по време на онова, което предстоеше. Каквото и да бе то.

Той се приближи и подритна ходилата на Макартър.

— Буден съм — каза професорът и сви крака.

— Добре — рече войникът. — Сега кротувай. — Насочи дулото на автомата си към другите и добави: — Отнася се за всички.

Археологът го проследи с поглед. Беше му омръзнало да е пленник. И да се страхува. Верховен бе подхвърлил идеята да повалят някой от тях и от това положение един силен ритник в тила или слепоочието щеше да довърши пазача им. Може би точно сега беше моментът.

В далечината хората на Кауфман отново откриха огън, насечен пукот тук-там, насочен наслуки към джунглата. Наемникът се озърна към центъра на лагера и в този миг Макартър се хвърли към него с надеждата да го повали на земята.

Това изненада боеца, както и Даниел и Верховен, но се оказа недостатъчно добре обмислено. Веригата и тежестта на другите го забавиха и Макартър успя да му нанесе доста слаб удар. Онзи падна по гръб, но бързо се изправи, побеснял от гняв.

Обърна се, изпсува професора и вдигна автомата си.

Макартър наведе глава. Отекна изстрел, само че куршумът улучи наемника, който се свлече като парцалена кукла.

Другите автомати загракаха в далечината. Археологът отвори очи и се вторачи в падналия.

Даниел и Верховен се заозъртаха наоколо и след миг от джунглата към тях се затича някаква фигура.

— Дяволите да го вземат! — възкликна южноафриканецът.

— Определено — отвърна Хоукър. Хвана убития боец и го замъкна зад дървото.

— Постоянно се връщаш от мъртвите, приятел.

Даниел се усмихна.

— Слава Богу! Можеш ли да ни измъкнеш?

— Ще опитам — отвърна пилотът.

Макартър едва го чу. Мълчеше, изпаднал в почти пълно вцепенение, и зяпаше мъртвия наемник — още един отнет живот в замяна на неговия.

Когато стрелбата в далечината утихна, Хоукър приклекна до дървото и се зае да претърсва убития.

— Къде са другите?

— Мъртви са — отговори Даниел. — Освен Девърс. Той е с тях.

— Това обяснява някои неща — кимна Хоукър, преобърна мъртвия и провери задните му джобове.

— А Поласки? — попита Лейдлоу.

Пилотът мрачно я погледна.

— И той загина.

Радиостанцията до тях запращя.

— Може да са чули изстрела — каза Верховен. — Ще се появят всеки момент. Измъкни ме оттук.

Хоукър завърши претърсването, без да намери ключовете за веригата.

— Няма нищо.

Южноафриканецът хвърли поглед към убития.

— Явно не си очистил когото трябва. Няма значение, измъкни ме.

Хоукър се поколеба, но командите по радиостанцията ставаха все по-настойчиви.

— Хайде! — извика Верховен. — Измъкни ме от тая проклета верига!

Другите можеха само да гадаят за обекта на спора им, но Хоукър и Верховен се разбираха отлично. Пилотът се изправи.

— Коя ръка?

— Лявата. — Наемникът се извъртя и опря лявата си длан странично в основата на дървото, с палец нагоре и с кутре към корените. Отдалечи другата колкото му позволяваха белезниците.

Останалите смутено ги наблюдаваха, но се извърнаха едновременно, когато Хоукър вдигна тежката си кубинка и я стовари върху изпънатата длан на Верховен — строши костите и разкъса сухожилията.

Въпреки силната болка, южноафриканецът не извика. Само стисна зъби и се претърколи настрани.

Пилотът приклекна до него, притисна го към земята и долепи пръстите му един до друг по начин, който щеше да е невъзможен преди няколко секунди. После измъкна китката му от гривната.

Верховен мъчително се извъртя настрани и като се гърчеше от болка, се изправи на колене и притисна към себе си строшената си ръка. Сега щеше да е безполезна, но пък вече не беше пленник. Сумтейки и скърцайки със зъби, той се обърна към Хоукър. Присвитите му очи бяха като на бясно куче.

— Това ще ти трябва. — Пилотът му подаде своя четирийсет и петкалибров пистолет.

Верховен вече не можеше да носи автомат, но черният пистолет ставаше за една ръка. Той го взе и проследи с поглед Хоукър, който вдигна оръжието на убития германец.

— Двама въоръжени мъже — изръмжа южноафриканецът. — По-добър шанс, отколкото смеех да се надявам.

— Наблюдавах лагера известно време, но не е зле да ме въведеш в обстановката — рече Хоукър.

— Изкопаха няколко окопа в кръг около лагера — осведоми го Верховен, като прекъсна за миг, за да сподави мъчителната болка. — Шест-седем, с по двама бойци във всеки, на петдесетина метра един от друг, разположени по шейсетградусова дъга. Предполагам, че тоя тип е дошъл от най-близкия — посочи той. — Което може би значи, че там е останал само един.

Радиостанцията отново изпращя и Хоукър я вдигна. Не чу всичко, но бяха заповеди, не въпроси. Онзи, който говореше, не искаше отговор.

Поляната се осветяваше от червената ракета в небето, ала вятърът я отнасяше на юг над джунглата. Засега пленниците оставаха в сенките, но те свършваха на трийсетина метра от тях. Беше прекалено светло за изненадваща атака и нямаше достатъчно време да чакат ракетата да догори.

— Повече няма да имаме такъв шанс — каза пилотът. — Чакай тук.

Той облече якето на убития и си сложи специфичната му шапка, напомняща шапките на чуждестранния легион. Преметна автомата през рамо и се поизтупа.

— Ти си луд — рече Верховен.

Хоукър не отговори. Вече се отдалечаваше.

Докато вървеше, по радиостанцията го попитаха какво прави. Защо се връща? Той вдигна устройството към устата си и започна да натиска и пуска бутона, докато отговаряше на най-добрия си немски. Разбираше, че блъфът му не го бива, но нямаше друг избор.

Германците млъкнаха и Хоукър продължи към окопа. Някаква фигура му махна оттам да побърза и той се затича.

Ракетата се спускаше все по-ниско зад него и пилотът знаеше, че наемниците виждат само силуета му. Надяваше се да разпознаят в него своя другар.

На десетина метра от окопа забави ход. Вътре имаше двама бойци, а не един, както предполагаше Верховен. И двамата с автомати в ръце.