Греъм Браун
Черният дъжд (27)

25.

Повечето от хората в лагера неохотно продължиха да изпълняват задачите си по поляната. Даниел и Верховен останаха в командния център и обсъждаха ненадейното прекъсване на връзката.

— Може би някой ни заглушава? — предположи южноафриканецът.

Тя се съмняваше. Беше получила отговор от мрежата. И макар той да предполагаше, че кодът й за достъп е невалиден, сигналът очевидно стигаше до местоназначението си. Струваше й се по-вероятно да има софтуерен проблем — или в нейната система, или във Вашингтон. Но софтуерът можеше да се оправи и това означаваше, че връзката ще се възстанови сравнително лесно. Не виждаше причина да нарушава радиомълчанието.

— Направих всичко възможно от наша страна — каза тя. — Когато довечера ни потърсят в деветнайсет нула нула, би трябвало да забележат проблема и да го решат. Ако не успеят, ще ни дадат инструкции на съответната радиочестота и така няма да издадем къде се намираме.

— Какво ти разправях за тая проклета техника! — изсумтя Верховен. — И на малкия пръст не може да стъпи на…

Той млъкна и се обърна на изток. Даниел проследи погледа му и чу вой на хеликоптер, който се приближаваше ниско над дърветата. Хоукър беше заминал едва преди час.

Верховен се изправи.

— По дяволите!

След миг черният НОТАР изригна над върхарите на изток и се стрелна към поляната.

Даниел се хвърли към пулта и над лагера зави въздушна сирена. Черната яйцевидна машина стигна отсрещния край на поляната и започна да се издига, за да обърне към групата.

— Пусни димките! — изкрещя Верховен.

Даниел го направи и димките една след друга се задействаха, но докато хеликоптерът завиваше и се връщаше към тях, тя осъзна, че димът няма да е достатъчен. Грабна автомата си и понечи да се затича.

Южноафриканецът я хвана за ръката.

— Чакай.

— Защо?

— Чакай!

Черният НОТАР беше описал полукръг и набираше скорост към тях. Спусна се надолу и изчезна зад сгъстяващия се облак.

— Сега! — извика Верховен.

Двамата се втурнаха надясно в мига, в който вертолетът откри огън и обсипа със смъртоносен град мястото, което току-що бяха напуснали. Последва ги през все по-плътната димна завеса, разпръсквайки я с витлата си.

Верховен се завъртя, застана на коляно и стреля, но хеликоптерът зави и обстреля палатките на юг, разкъсвайки тънкия найлон. Даниел с ужас видя как един от носачите изпълзява навън и се отпуска на земята.

Другите членове на експедицията вече тичаха към центъра на лагера, както се бяха упражнявали — и това щеше да ги отведе право в сърцето на опасността. Когато вертолетът описа кръг и се понесе напред за нова атака, Даниел си помисли, че всички ще загинат.

Обезумяла, тя стреля с автомата си в опит да привлече приближаващата се машина. Верховен правеше същото и докато гилзите на двата калашника тракаха по земята, черният НОТАР прекоси лагера и се издигна над джунглата, без да улучи никого.

Хеликоптерът продължи нататък още няколко секунди, след което се понесе над дърветата по периферията на поляната, кръжейки около тях като акула.

Лейдлоу забеляза, че Верховен поглежда към гората, и поклати глава.

— Няма да успеем.

— Тогава към храма — съгласи се южноафриканецът. — Това е единственият ни шанс.

Втурнаха се към древната маянска пирамида и нейните дебели стени: единственото място, което можеше да им осигури защита от смъртоносния обстрел на вертолета.

Докато тичаха, Даниел видя, че Макартър, Сюзан и един от носачите панически се отдалечават в обратната посока.

— Назад! — извика тя. — Върнете се!

Те явно я разбраха, защото рязко заковаха на място и се обърнаха.

Хеликоптерът отново завиваше и се спускаше зад останалите двама носачи, вдигайки огромни облаци прах. Приближи се бързо към тях като грамаден звяр, настигащ плячката си. Дулата му проблеснаха и куршумите разораха ивици пръст около мъжете, които се строполиха на земята. Черният НОТАР прелетя над тях и пак се понесе над върхарите.

Лейдлоу и Верховен вече бяха стигнали до подножието на храма.

— Към покрива — нареди той. — После вътре!

Докато групата на Макартър тичешком се изкачваше по стълбището, към тях се присъединиха и останалите южноафрикански наемници. Те бяха успели да вземат автоматите си и кутия с боеприпаси.

— Браво — похвали ги Верховен. — А сега побързайте.

Даниел се заизкачва по стъпалата. Чуваше хеликоптера, но не го виждаше. Стигна горе, пристъпи напред и тогава го видя — насочваше се право към нея. Тя се завъртя и се втурна надолу по стълбището в мига, в който пилотът стреля. По покрива на храма се затъркаляха гилзи. Въздухът се нажежи. Вертолетът я последва с рев на три метра височина.

Сега беше нейният шанс. Цялата в драскотини и синини, тя се затича по покрива, провря се през входа и потъна в познатия мрак.

Хората на Верховен я последваха, но той се забави навън. Хеликоптерният вой отново приближаваше. След няколко секунди южноафриканецът се вмъкна през отвора и се запрепъва по стъпалата, следван от отекващите над храма изстрели. По каменния покрив затрополиха куршуми и няколко попаднаха вътре, бясно рикоширайки в масивните стени.

Даниел се огледа наоколо. Всички изглеждаха невредими.

— Какво става, по дяволите? — извика Макартър.

Тя не му обърна внимание, заслушана в шума навън. Вертолетът беше обърнал.

— Връща се — каза тя.

Верховен погледна към отвора над стълбището.

— Когато стигне дотук, сигурно ще изсипе град от олово през тая дупка. — Той се обърна към Даниел. — Идете в задното помещение.

Макартър поведе другите натам, докато Верховен и останалите наемници се прикриха доколкото можаха, като заеха позиции до стените на стълбището. Приклекнаха и презаредиха оръжието си. Лейдлоу остана с тях.

— Какво ще правиш? — попита тя.

Верховен се озърна към хората си.

— Когато прелети отгоре.

Тримата кимнаха в знак, че са разбрали.

— Какво ще правиш, по дяволите? — повтори Даниел.

— Ще свалим това копеле — отвърна той. — Пилотът ще намали, за да обстреля отвора, обаче трябва да продължи нататък, в случай че не всички сме вътре. Когато отмине, ще се качим горе. Преди това тук ще е истински ад, затова върви с другите.

Ревът над тях се усилваше. Даниел погледна към мрачните дълбини на храма, където бяха изчезнали останалите.

— Оставам — отсече тя. Щеше да приложи на практика наученото през шестте месеца огнева подготовка.

— Тогава мини зад мен — нареди Верховен.

Младата жена се притисна към стената зад него и след секунди около тях се развихри гръмотевична буря. През входа на пирамидата се заизсипваха куршуми и в камерата захвърчаха шрапнели, искри и каменни късчета.

Един рикоширал куршум улучи стената пред Верховен и отцепените парченца камък се забиха в лицето му. Той се завъртя назад и се блъсна в Даниел. Друг куршум изби автомата от ръката на помощника му. След Три секунди страховитата канонада престана и вертолетът отлетя нататък. В същия момент Верховен и другите двама, които още бяха въоръжени, се затичаха нагоре по стълбището.

Лейдлоу ги последва и изскочи на светло точно когато южноафриканците откриваха огън по отдалечаващия се НОТАР. Изненада се какво разстояние е успял да измине за толкова кратко време и предположи, че е увеличил скоростта след прелитането си над покрива.

Тя вдигна автомата си и в този миг забеляза яркочервена точка на гърба на мъжа отляво.

— Залегни! — извика тя.

Закъсня. Улучен от куршум, наемникът политна напред и се строполи по очи сред пръски кръв.

— Снайперист зад нас! — изкрещя Лейдлоу. Другите вече се хвърляха върху покрива.

Тя се обърна и се втурна към ръба. От север към тях тичаха неколцина мъже в маскировъчна униформа. Даниел стреля, разпръсна групата им и улучи поне един от тях. После се отдръпна назад, когато нападателите отвърнаха на огъня.

— Петима-шестима от тази страна — извика тя.

— И още отсам — съобщи Верховен.

От двете посоки отекнаха изстрели и трасиращите куршуми нажежиха въздуха над тях. Черният хеликоптер беше завил на изток и отново се връщаше.

Даниел можеше да разчита единствено на себе си, Верховен и останалите двама срещу дванайсет нападатели и боен хеликоптер. Перспективата не изглеждаше розова.

— Вътре — нареди Верховен. — Бързо!

Лейдлоу запълзя по покрива и се провря през отвора, а той я последва с другите наемници. Носеше окървавения автомат на убития си подчинен и го подхвърли на мъжа, чието оръжие беше разбито при атаката на вертолета.

Приклекнала в мрака, Даниел се заслуша в рева на приближаващия се НОТАР, отекващ през стените на храма.

— Тук сме в капан — промълви тя.

— Навън ли предпочиташ?

Даниел не успя да отговори — през отвора отново се изсипа град от куршуми.

Безсилен да направи нещо друго, Верховен изстреля един откос от стълбището, ала в небето не се виждаше мишена.

Хеликоптерът пак се беше отдалечил, но този път ревът му не стихна, а само отслабна. Сега звучеше малко по-глухо, но постоянно.

— Не ни позволява да излезем горе — рече Верховен. — Това значи, че хората им се приближават.

— Тук сме в капан! — повтори Лейдлоу.

— Все пак ще им се наложи да влязат вътре, за да се доберат до нас. И тогава ще ги разпердушиним. Иди при другите — каза й той. — Така ще разпределим силите си на две. — Обърна се към един от хората си и нареди: — Върви с нея!

Даниел тръгна към другото помещение и зае позиция за стрелба. Зад нея Макартър се опитваше да помогне на безспирно кашлящата Сюзан Бригс. Наблизо стоеше Бразош, единственият останал жив носач.

— Залегнете! — заповяда тя и се обърна към преддверието.

Беше готова за бой — до смърт, ако се наложи. Но въпреки думите на Верховен, нападателите нямаше нужда да влизат вътре, за да ги унищожат. Бяха хванати в капан като плъхове и техните противници само трябваше да го затворят. Вместо да се излагат под куршумите им, просто можеха да избутат плочата обратно и да запечатат входа на храма. Членовете на експедицията на НИИ щяха да умрат от глад или жажда. Или щяха да се задушат преди това. Верховен го знаеше, естествено, но имаха ли друг избор? Излизането на покрива щеше да е самоубийство. Даниел се надяваше врагът да е достатъчно глупав, за да влезе вътре.

Тягостният вой на хеликоптера се приближаваше като чудовищен пчелен рояк. През отвора нахлуваше вятър от витлата му. В този момент по покрива затропаха тежки стъпки.

— Пригответе се! — извика Верховен. След малко щяха да се развихрят изстрели, пламъци и смърт.

Лейдлоу се отдръпна зад стената и стисна автомата, скърцайки със зъби, докато чакаше. Нищо не се случваше.

Вертолетният рев позаглъхна и стъпките утихнаха — нападателите се бяха скупчили около входа.

Тя започна да се чуди дали да не се предадат или дори да преговарят. Навярно можеха да се разберат с тези хора. Навярно можеха да ги измамят или купят. И тогава го чу: трак… трак… трак… По стъпалата подскачаше метален предмет, тежък, масивен, безмилостен. Даниел се извърна и затвори очи.

През клепачите я прониза ослепителен проблясък, придружен от земетръсен взрив, който я запрати в каменната стена и я просна на пода. Остана да лежи там замаяна и почти в безсъзнание. Ушите й пищяха. Усети вкус на кръв. Смътно осъзна, че другите са в подобно състояние. Сюзан беше просната по очи на земята, Макартър немощно пълзеше на четири крака. Верховен и хората му ги нямаше.

Тя се озърна за автомата си и го видя на три метра от себе си. Спокойно можеше да е и на километър. С огромно усилие запълзя натам, но в този момент чу същия звук — трополене на метален предмет по стълбището. Той стигна долу и се затъркаля по каменния под.

Даниел стисна силно клепачи и покри главата си с ръце в очакване на експлозия. Тишината се проточи безкрайно. После се разнесе тих пукот и високо съскане като от спукана автомобилна гума. Тя погледна към преддверието и видя цилиндричен флакон, от който излизаше бяла пара. Усети мирис на някакъв химикал. Скоро очите й изгубиха фокус и тя потъна в небитието.