Греъм Браун
Черният дъжд (18)

16.

Ричард Кауфман огледа малката болнична стая. Стените бяха боядисани в приглушено зелено. Двете ужасно стари легла с ръждиви железни рамки и високи стойки за системи бяха разположени успоредно в срещуположните краища, а в ъгъла до прозореца едно увехнало, забравено растение разперваше тънките си листа.

Той изчака, докато сестрата помогне на единствения пациент в стаята да се върне от разходка до общата тоалетна. Мъжът влезе, като се подпираше на патерици.

Прегърбен, но въпреки това висок над метър и осемдесет, той беше широкоплещест, слаб и костелив, почти мършав. Имаше рошава тъмна коса, тъмни кръгове под очите и болнав цвят. Приличаше на къща, в която е горял пожар, но не се е съборила: изкорубена, потъмняла и безжизнена.

Когато видя Кауфман, на лицето на мъжа се изписа изненада.

— Вие не сте лекар — предположи той.

— Не ви ли е омръзнало вече от лекари? — отвърна Кауфман.

Болният бавно кимна и се приближи с куцане. На грубо изсеченото му лице плъзна усмивка.

— Да, омръзна ми. Което значи, че вие трябва да сте Хелиос.

— Точно така — саркастично потвърди Кауфман. — Аз съм гръцкият бог на слънцето и единствената ми работа е да посещавам пациенти в малки болнични стаи. — Той се изправи. — Въпросът всъщност е кой сте вие и откъде знаете за Хелиос, като се има предвид, че не помните даже собственото си име.

Мъжът се опита да се усмихне, но това явно му причини болка.

— Чакайте малко, ще ви обясня.

Той прекоси стаята, като трудно се придвижваше с патериците в тясното пространство. Когато стигна до едното легло, ги облегна на стената, но те започнаха да се плъзгат настрани. Мъжът ги грабна и рязко ги върна обратно. Гняв и озлобление, помисли си Кауфман. Този човек не можеше да понася положението, в което се намираше. Но пък кой на негово място щеше да се чувства другояче?

Пациентът вдигна очи към него. Краката му се виждаха под нощницата — единият бял, другият тъмнокафяв.

— Отрязаха го — поясни той, забелязвайки погледа на Кауфман. — Без изобщо да ме попитат. Просто го отрязаха и ми дадоха тоя. — Вторачи се в тъмната протеза. — Предполагам, че насам няма много светлокожи, затова всички крака изглеждат така и просто ти дават каквото ти пасне.

— Щяхте да ми обяснявате някои неща — напомни му милиардерът. — Да започнем с Хелиос.

— Да. Но първо може би ще искате да видите нещо. — Той с огромно усилие вдигна малката раница, която лежеше до леглото, затършува вътре и подхвърли някакъв предмет на Кауфман.

Собственикът на „Фютрекс“ го разгледа: шестоъгълен кристал, напомнящ онези, които бяха анализирали в НИИ, някогашните кристали на Мартин.

— Интересува ли ви? — попита пациентът.

Кауфман затвори вратата на стаята.

— Кой сте вие?

— Аз съм Джак Диксън.

Гостът беше виждал снимки на членовете на експедицията на НИИ, включително на Диксън, и сега го позна — жалка останка от някогашния здравеняк, отслабнал с над двайсет килограма.

— От НИИ ви търсят — отбеляза Кауфман. — Не искате ли да се свържете с тях?

— Не особено — отвърна Диксън. — Не и ако мога да направя нещо по-добро.

— Какво ви кара да смятате, че аз мога да ви помогна в това?

— Защото едно двулично копеле ми задигна нещо. Задигна ми онова, заради което измирахме там, мамка му! — неочаквано избухна пациентът. — Предполагам, че го е направил за вас.

Диксън замълча, за да се овладее, и Кауфман се замисли над думите му. „Фютрекс“ разполагаше с двама шпиони в НИИ. Той благоразумно се беше опитал да ги раздели и късметът му помогна — единият участваше в сегашната експедиция, а другият бе потеглил с Диксън.

Когато НИИ престана да получава доклади от първата група, милиардерът го прие като знак, че неговият човек е направил някакъв ход. И сега Диксън потвърждаваше това, само че се беше случило нещо. Не бяха получили радиосигнал за изтегляне, нито каквото и да е друго съобщение. От няколко седмици нямаше и следа от „къртицата“ на Кауфман, нито от групата на НИИ.

— Вие сте го заловили — предположи Кауфман.

— Не — без заобикалки отвърна пациентът. — Докопа го нещо друго. Индианците набучиха копелето на кол и оставиха някакво животно да го изяде. Когато го открих, половината му тяло липсваше, но раницата му беше при него. Там намерих тоя кристал, заедно с още някои неща. В пакета с документите му имаше лист хартия със списък честоти и думата „Хелиос“, оградена няколко пъти.

Диксън направи пауза и внимателно почеса една от раните на лицето си.

— Въпросът е, че освен мен, никой от групата не пипаше радиостанцията. И „Хелиос“… не беше наша кодова дума. По-скоро ми звучеше като купувач или корпорация. Някаква голяма клечка, очакваща доставка. Може би истински гръцки бог сред човеците. — Той кимна на Кауфман. — Е, какво мислите? Още ли искате да го купите?

— Възможно е — каза собственикът на „Фютрекс“. — Първо трябва да узная някои неща, например какво се е случило с експедицията.

Диксън помълча, вперил очи в пода, преди отново да го погледне.

— Отидох в джунглата с осем души — каза накрая. — И ги оставих до един там, мъртви. Повечето бяха разкъсани на парчета от някакъв звяр, който така и не видяхме.

— За какво говорите?

— Ние бяхме разузнавателният отряд, задачата ни беше да обходим огромна територия. Да разговаряме с туземците и да класифицираме откритото. Подземни кухини, пещери, всичко, което можеше някога да е било каменна постройка. През първите три месеца не намерихме нищо съществено. Но после наехме двама индиански водачи и след като ни размотаваха една седмица, веднъж се напиха и ни разправиха за онова място, където никой не бивало да ходи. Да идеш там било равносилно на смърт, обаче срещу достатъчно уиски и обещание за две пушки ни обясниха как да стигнем до мястото. И ние стигнахме. Невероятен храм — ей тъй просто си стоеше насред нищото. Проникнахме вътре и аз намерих тоя кристал, както и няколко камъка, които приличаха на метал. От ония, дето задействат гайгеров брояч, ако разбирате какво имам предвид. И после всичко започна да отива по дяволите.

— В какъв смисъл?

— Първата нощ чухме звуци в джунглата. Странно шумолене и птичи крясъци. На другия ден намерихме някакъв нещастник, покрит със засъхнала кал и целият разпорен и насечен. Като че ли се бяха опитали да го изгорят, но само едната му ръка, шията и част от главата му бяха овъглени. Трябваше да му видите лицето, замръзнало в агония. Може да е бил жив, когато са го горили, не знам.

— Какво искате да кажете с това „някакъв нещастник“? — загрижено попита Кауфман.

— Не беше от нашите — отвърна Диксън. — Не знам кой е. Но следващата нощ чухме същите крясъци, като от лешояд, само че сто пъти по-силни. И после изчезна един от моите хора. Отиде да се изпикае и не се върна. Търсихме го, но така и не го открихме. — Той сви рамене, сякаш изчезването на мъжа продължаваше да го озадачава. — Нито следа от борба или нещо подобно. Тогава започнахме да чуваме индианците, друго племе, не ония, дето ни заведоха там. Маи им викаха „холокуа“, или нещо такова. Почнаха да ни преследват нощем. Имахме намерение да потеглим на другия ден, но призори липсваха още двама от хората ми. Този път намерих следа и тръгнахме по нея с Макрей, един от нашите, а другите останаха в лагера. — Той погледна Кауфман. — Не ви трябва да знаете какво открихме.

— Мъртъв ли беше?

— Разкъсан на парчета, провесени на дърветата — на пресекулки каза Диксън.

Милиардерът го слушаше, загрижен за психическото му състояние. Гласът започваше да му изневерява, променяха се височината и тембърът:

— Това беше — продължи пациентът. — Трябваше да се махаме оттам. Само че вашето приятелче вече беше взело това решение и когато стигнахме на оная поляна, той се беше разкарал заедно с последните оцелели от хората ми. Тръгнахме по следите му и накрая го настигнахме. Явно прекъснахме нещо, което се хранеше с него. А после… е, после същото нещо подгони нас.

Кауфман беше научил от лекарите, че състоянието на този пациент е нестабилно. Бяха го предупредили да не му задава много въпроси, но той имаше нужда от още информация.

— Какви ги приказвате, по дяволите? Какво ви е подгонило?

Диксън погледна през прозореца и процеждащата се през листата светлина като че ли го успокои. Представляваше странна гледка — човек с неговото минало и репутация, мъчително преглъщащ буцата в гърлото си, опитвайки се да пропъди вълните от страх.

— Не знам какво беше — отвърна той накрая. — Чухме крясъци в мъглата и аз се промъкнах напред, за да се прицеля. Там се движеше нещо. Не го виждах, обаче го чувах, усещах го. Отидох напред да се прицеля, само че то нападна Макрей. Беше адски бързо. Като баракуда във водата или като оня паяк, дето изскача от дупката си, за да те нападне. Бам! — Диксън удари с ръка по стената. — И си мъртъв.

— Аз побягнах, но едно от тях ме настигна. Прострелях го точно в средата, но то не падна, само малко промени посоката, счупи ми крака и ме остави там да ме довършат индианците.

— И все пак сте жив.

— Не мога да ви кажа защо. Малко по-късно се изля порой и аз изпълзях оттам. Може просто да не са успели да ме проследят. Може да са решили, че и без това ще умра, защо да не ме оставят да се помъча.

— Интересна история — отпусна се назад Кауфман. — Звучи малко странно, не ви ли се струва?

— Не съм казал, че звучи логично.

Милиардерът поклати глава. Реши да говори открито. Пациентът или щеше да се побърка, или да се върне в действителността.

— Какво всъщност се случи там, господин Диксън?

— Нали ви разказах?

— Разказахте ми пълни глупости. Зверове и индианци да избият осем въоръжени мъже?! Бивши зелени барети като вас?!

— Това е самата истина — настоя Диксън.

— Нима? Лекарите не смятат така. Според тях сам сте си отрязали крака. Раната била толкова чиста, че не можело да не е направена с нож.

Диксън поклати глава.

— Беше едно от ония неща — промълви той, забил поглед в пода.

— От кои?

— Не знам! — извика пациентът. — Не знам какво представляват. Има ли значение, по дяволите? Какво ви интересува?

Още малко и щеше да получи нервна криза. Ако преминеше оттатък ръба, можеше никога да не се върне.

— Навярно не знаете — рече Кауфман. — Видях резултатите от вашите токсикологични изследвания. Когато са ви докарали тук, равнището на токсините в организма ви било толкова високо, че сте халюцинирали. Температурата ви била четирийсет и един градуса, достатъчно висока, за да нанесе мозъчни поражения. Имали сте тежка инфекция от раната на крака и сте изгубили много кръв.

Диксън се извърна настрани.

— Крещели сте на лекарите — добави Кауфман. — Спомняте ли си? Спомняте ли си, че сте наричали сестрите „дяволи“ и сте заплашвали да ги убиете, ако ви сложат упойка?

Пациентът едва забележимо се отдръпна.

— Не… не исках да заспя.

— Ужаси? — предположи Кауфман.

Диксън бавно се обърна към него и когато заговори, очите му бяха безизразни, немигащи, а гласът му — дрезгав и нисък.

— Хората ми. Виждам ги, когато заспя. Лицата им, телата им.

Кауфман се замисли. Каквото и да се беше случило, Диксън явно си вярваше. А и от НИИ определено бяха взели мерки срещу евентуално индианско нападение. Дали не можеше да насочи страха му в своя полза?

— В такъв случай навярно искате да си отмъстите, нали?

Диксън го погледна.

— Моля?

— Заведете ме там — предложи Кауфман. — Ще взема с нас цяла армия. И ще изличим онези индианци от лицето на земята.

Диксън примигна няколко пъти, но продължи да мълчи.

— Повече не се връщам там — каза накрая.

— Ако искате да спечелите много пари, ще се върнете — заяви милиардерът.

— Не, няма — повтори Диксън. Говореше като човек, който по-скоро признава новоустановен факт, а не взима съзнателно решение.

— Ще бъдете в безопасност. Обещавам ви. Всички ще бъдем защитени отлично.

Болният се засмя, но смехът му беше горчив, просто отговор на житейската ирония. Той погледна Кауфман право в очите и поклати глава като корабокрушенец, който не желае да се върне в морето.

— Надявам се, че разбирате от какво се отказвате — рече собственикът на „Фютрекс“.

Лицето на Диксън стана абсолютно безизразно.

— Повечето хора се раждат страхливи — тихо отвърна той. — Някои обаче се научаваме да се боим много по-късно. През половината си живот съм презирал слабите и безволевите, но сега… за мен е по-зле, отколкото за тях, защото си спомням друго време, когато не знаех какво е страх.

Отново преглътна буцата в гърлото си и продължи:

— Вече почти не ям и изобщо не спя. Но понякога, даже когато съм напълно буден, чувам ония неща да си крещят помежду си, докато ни преследват. — Той рязко поклати глава. — Ще ви продам каквото имам, кристалите и останалите артефакти. Но колкото и пари да имате, няма да стигнат, за да ме накарат да се върна там.

Кауфман го погледна ядосано.

— Тогава ми покажете мястото на картата. Това може да е достатъчно за едно частично възнаграждение.

Диксън се поколеба за миг, после отново заби поглед в пода.

— Не знаете — каза Кауфман. — Нали?

— Индианците ни заведоха там — промълви болният. — Джипиесът угасна.

Този човек беше съвсем различен от сприхавия мъж, посрещнал Кауфман на прага. Излъчваше непреодолимо разочарование, насочено главно към самия него, към онова, в което се е превърнал — безволев страхливец.

— Мога да ви посоча приблизителния район — прибави той.

— Колко приблизителен?

Диксън не отговори веднага и собственикът на „Фютрекс“ разбра, че всичко е напразно. Навярно беше заради треската, загубата на кръв и отрязания крак, или заради психическите травми. Но сякаш от мозъка му бяха изличени всички факти.

Кауфман го съжали, ала в същото време се замисли за собствените си тревоги. Усещаше, че шансът му се изплъзва. Въпреки всичките му усилия, въпреки че имаше двама свои хора в НИИ, въпреки проникването в тяхната база данни и този разговор с един от бившите им служители, който наистина е бил там, местонахождението на храма си оставаше неизвестно.

Времето изтичаше. Ако се движеше по верния път, новата експедиция на НИИ скоро щеше да открие храма и плячката, ако такава изобщо съществуваше. И тогава всичките му усилия щяха да са напразни.

Той се вгледа в Диксън и разбра, че му остава само една възможност, далеч по-опасна от всеки негов ход досега.