Греъм Браун
Черният дъжд (30)

28.

Двигателят вече не работеше и машината лежеше неподвижно. Беше се стрелнала през дърветата като ракета и бе погълната от живите дълбини на джунглата. Но въпреки хвалбите на пилота на черния НОТАР, хюито не се бе взривило, нито изгоряло. Един час след катастрофата по-голямата част от горивото му безобидно се беше просмукала в почвата.

Изпаднал за кратко в безсъзнание, Хоукър дойде на себе си и успя да се измъкне от останките. След това пренесе неподвижния Поласки до един паднал дънер на двайсетина метра оттам и го свести с помощта на кърпа, напоена със студена вода.

Измъчван от болки, Поласки ломотеше несвързано с притворени клепачи.

— Студено е — рече той. — Много е студено…

Пилотът го зави с якето си и с полиестерното покривало от комплекта за оцеляване, но той трепереше неудържимо.

Състоянието му беше тежко. Раната на главата му се беше подула. Изглежда имаше счупени ребра и от устата му излизаха кървави мехурчета, което говореше за вътрешен кръвоизлив.

— Помогнете — гледайки някъде надалеч, промълви той. — Моля… дъщеря ми…

Хирург в стерилна операционна може би щеше да успее да го спаси, ала Хоукър не можеше да направи нищо друго, освен да го гледа как умира.

— Ще се оправиш — излъга той. — И двамата ще се оправите. Просто се опитай да се успокоиш.

— Много ми е студено.

Известно време Поласки като че ли гледаше покрай него, после клепачите му се затвориха. Гърдите му престанаха да се надигат и кървавите мехурчета спряха да излизат от устата му.

— Съжалявам — прошепна Хоукър. Прозвуча му глупаво и безсмислено, но думата сама се изплъзна от езика му.

Налегна го сънливост и той заразтрива тила си. Предполагаше, че е останал в безсъзнание една-две минути. Може би имаше сътресение. Ако сега си позволеше да заспи, можеше никога да не се събуди.

Насили се да се изправи и започна да обикаля в кръг. Чувстваше краката си тежки и меки, като от мокър пясък. Разтърси ги, после няколко пъти ги изпъна и сви в опит да вкара енергия в безжизнените си мускули.

Болеше го навсякъде. Ребрата и шията му бяха пострадали при сблъсъка и от предпазния колан, дланите му бяха натъртени и изпорязани при търкалянето в кабината, по скулата му бавно засъхваше кръв, стекла се от дълбока рана под дясното му око.

Поне беше жив.

Сведе поглед към Поласки. По едно време го мислеше за шпионин. Доброволец в групата на НИИ, той отговаряше за комуникационните системи, бе любезен и тих, никога не привличаше вниманието към себе си, точно както се очаква от един шпионин. Явно беше сгрешил. Поласки бе просто добродушен, кротък човечец, търсещ малко приключения. Беше се включил в експедицията, без да подозира за опасността, която Даниел, Мор и самият Хоукър бяха пазили в тайна. Не заслужаваше да бъде оставен да го изядат животните в джунглата.

Пилотът извади сгъваемата лопата от комплекта за оцеляване и я сглоби. Заби я в пръстта със силно натискане с крак, обърна я и отново я вдигна. Постепенно сърдечният му ритъм се ускори и мъглата в ума му започна да се разпръсква. В главата му се заблъскаха всевъзможни мисли, отначало хаотични и объркани.

Самата атака и последиците от нея му се струваха поясни, но се чудеше кой и защо ги е нападнал.

Трябваше да са същите хора, които се бяха опитали да убият Даниел на пристанището, но никой от неговите хора не успя да изрови нищо за тях. Което означаваше, че някой упражнява изключително строг контрол върху информацията.

След като не можеше да отговори на въпроса кой ги е нападнал, той се съсредоточи върху въпроса защо.

Очевидно искаха онова, което Даниел и НИИ търсеха, ала все още не знаеше какво е то. Трябваше да е свързано с храма. Първото му предположение бяха артефактите, които експедицията откриваше.

Макартър им беше обяснил, че търговията с древни предмети е извънредно доходен бизнес, функциониращ чрез кражби, контрабанда и процъфтяващ черен пазар. Но колко можеха да струват тези неща? Хиляди? Може би десетки хиляди. Недостатъчно за онова, което бе видял. Нож в гърба или нападение на тъмна уличка, това да, но не и тежковъоръжен хеликоптер като НОТАР. Само картечниците му струваха милиони долари.

Тогава какво? Диаманти? Злато? Струваше му се прекалено незначително. Той отново заби лопатата в земята. Нямаше логика. НИИ беше стратегическа организация. Причините за присъствието й тук трябваше да имат политически или глобални измерения. И единственото, което предполагаше такава необходимост, си оставаше нефтът.

Макар че цената за барел продължаваше да се колебае, всички бяха наясно, че Близкият изток е само на няколко бомби от пълния хаос. Един тежък удар срещу приятелска демократична държава щеше да се посрещне с радост. Понякога сярата можеше да е геологическо указание за наличие на петролни залежи, но въпреки всички критерии, на които отговаряше, това предположение пак звучеше абсурдно.

На първо място, бразилците нямаха нужда от НИИ, за да им търси нефт, и дори да го откриеше, Институтът не можеше да го добива тайно. Нито който и да е техен противник. Тогава какъв смисъл имаше?

Не, реши Хоукър, това не беше надпревара за предявяване на претенции върху нещо — това бе кражба, обикновен грабеж. Двама крадци, които се бият за скъпоценности в чужда къща. Каквото и да търсеха двете групи, то можеше да се изнесе от страната и представляваше ценност за всеки, който го притежава.

Той се изправи, избърса потта от очите си и заключи, че отговорът не е по силите му. Не знаеше нито кой, нито защо, — но погледът му падна върху човека, когото се канеше да погребе, и тогава изведнъж му стана ясно как.

Хоукър, Поласки и всички останали от базовия лагер на НИИ Смятаха полета за непредвиден, предизвикан от съобщението за трагедията във Вашингтон. Някой друг обаче го очакваше. И този някой беше планирал с педантична точност да прати Хоукър и Поласки на нужното място в нужното време.

Нямаше друго логично обяснение. Хеликоптерът НОТАР сигурно идваше от доста далече. За да ги пресрещне, пилотът му трябва да е знаел точно кога Хоукър и Поласки ще минат през този район. Разлика дори само от десет минути във всяка посока щеше да провали всичко.

Но разбира се, те не можеха да се забавят с десет минути. За да стигне във Вашингтон навреме, Поласки трябваше незабавно да напусне джунглата. Това беше капан — бяха използвали злополуката с дъщерята му за примамка.

Вероятно и самата злополука беше измама. Така по-лесно можеха да се контролират всички елементи на ситуацията и самото съобщение. Но пък такъв блъф си имаше проблеми — проблеми с достоверността или нейното потвърждение, които можеха да разкрият истината и да го провалят.

Хоукър си помисли, че ако през последните десет години изобщо е научил нещо, това е, че хората могат да са безкрайно жестоки към своите събратя. Не просто агресивни, а чисто и просто жестоки в преследването на собствените си цели. Такива хора спокойно можеха да погубят цяло семейство само за да преместят една пионка на шахматната дъска.

Той остави лопатата и изскърца със зъби. Независимо дали действително бе имало злополука, Поласки си беше отишъл с мисълта, че единствената му дъщеря умира. Един погубен човек. Или цяло семейство. И Хоукър бе участвал в това, както пряко, така и непряко.

Разкъсван от угризения, той внимателно положи Поласки в плиткия гроб и скръсти ръцете му на гърдите. Докато го зариваше, бремето на тази смърт все повече му тежеше. Спомни си шеговития пазарлък с Даниел. Спомни си, че тъкмо той предложи сделката — неговото мълчание и лоялност срещу нейната помощ. Арогантно вярваше, че е в състояние да защити участниците в това пътешествие, без да ги предупреди за опасността. И именно мълчанието му се беше превърнало в брънка от веригата събития, довели до гибелта на Поласки, а може би и на неговата дъщеря. Мълчанието му бе спомогнало да убедят другите, че не ги заплашва нищо.

Другите…

Хоукър се зачуди какво е станало с тях. Щом знаеха за полета им над джунглата, техните противници трябваше да са осведомени за мястото, където е започнало всичко: добре охранявания лагер около храма. И естествено, веднага се бяха насочили натам. По всяка вероятност атаките бяха извършени едновременно.

— Бог да ни е на помощ — промълви той, затрупвайки Поласки с тъмната амазонска пръст. — Бог да е на помощ на всички ни.

Продължи работата си в мълчание. Умът му сякаш се вцепени, мислите му се въртяха в кръг. Накрая отъпка гроба и произнесе кратка молитва, завършвайки със стих, който си спомняше често и който му се струваше уместен както за Поласки, така и за самия него. „Дойдете при мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя.“^[1].

Той заглади с ръка тъмната пръст.

— Почивай в мир, Поласки.

Сега му предстоеше да вземе по-важно решение. Трябваше да направи нещо, да се опита да помогне на другарите си. Но как?

Най-лесно беше да се насочи към реката и да тръгне на изток по брега. Рано или късно щеше да го вземе някое корабче и можеше да се свърже по радиостанцията с някого в НИИ. С Мор, Гибс или някой друг, който знаеше за операцията и можеше да организира ответни действия, някой, разполагащ с достатъчно хора и ресурси, за да се справи с неизвестния им противник. Но дори да имаше късмет, можеше да мине цяла седмица, докато хване транспорт, и още една, докато пристигне помощ.

Дотогава щеше да е късно.

Врагът нямаше да е там и останалите от групата на НИИ щяха да са изчезнали или мъртви. Ако вече не бяха. Замисли се за Макартър, Сюзан и носачите, наети за сто долара на ден. Замисли се за Даниел и затвори очи.

С огън в сърцето, разгарян от гняв и угризения, Хоукър взе комплекта за оцеляване, провери оръжието си и нарами раницата. Пое дълбоко дъх, стисна зъби и тръгна на запад — назад към поляната, вместо в обратната посока.

Нямаше да остави другите на жестокия враг, не и след като собственият му принос за измамата толкова много му тежеше. Щеше да се върне на поляната пеша и това щеше да доведе до нова война и още по-голямо кръвопролитие — нещо, което години наред отчаяно се опитваше да избегне.

Сега нямаше друг изход. Мракът отново се беше настанил в душата му и го тласкаше натам. Щеше да се върне на поляната и да спаси другарите си или да погребе техните убийци един по един.