Греъм Браун
Черният дъжд (28)

26.

Събуди я успокоителен глас.

— Виждате ли ме? — попита той.

Даниел Лейдлоу примижа заради ослепителната светлина и погледът й започна да се фокусира. Видя лице с кафяви очи, обрамчено от тъмносива коса. Не го познаваше.

— Виждате ли ме?

— Да — потвърди тя. Детайлите на лицето се поизясниха и в този момент остра болка прониза тялото й. Човекът отстъпи назад и отдръпна ръка от главата й. Държеше парцал, подгизнал от кръв.

— От ухото ви е — поясни той.

Главата й пулсираше, звуците наоколо бяха приглушени, но полезрението й започна да се разширява. Видя синьото небе и разбра, че е навън. Забеляза, че непознатият носи дрехи за сафари. Заобикаляха го мъже с автомати и камуфлажно облекло. Внезапно си спомни случилото се през последния час и я обзе гняв.

— Вие сте хората, които ни нападнаха.

— Боя се, че имате право — призна сивокосият и се пресегна към нея.

Тя се напрегна.

— Успокойте се — каза мъжът, отново протегна ръка и свали малко черно устройство от колана й. — Това няма да ви трябва.

Даниел спусна длан към пояса си. Беше взел транспондера й, устройство, каквото носеха всички членове на експедицията на НИИ, за да бъдат разпознавани от сензорите на охранителната система. Докато непознатият го подхвърляше на един от хората си, тя плъзна пръсти към големия джоб на панталона си и установи, че е празен.

Кауфман забеляза движението й.

— Да, взех и тях. Много мило от ваша страна да ги върнете на местопрестъплението.

Изведнъж я обзе паника и в тялото й нахлу приток на енергия. Опита се да се надигне, сякаш можеше да го нападне, ала веднага й се зави свят и се свлече на четири крака.

— От опиата е — поясни сивокосият. — Явно сте пострадали най-сериозно. Но би трябвало да ви мине след една-две минути. Не се безпокойте, преди това ще ви завържем.

Лейдлоу го погледна гневно. Колкото и да се опитваше, не можеше да го разпознае.

— Какво искате, по дяволите?

— Струва ми се, че знаете. Ще благоволите ли да го обсъдите с мен?

Значи това бяха играчите, които ги следяха, невидимият противник, пратил хора да я нападнат на пристанището.

— Не знам за какъв се мислите, по дяволите, но ви гарантирам, че не знаете с кого се ебавате.

— Всъщност знам точно с кого се ебавам — съвсем спокойно заяви мъжът. — И макар вероятно да си мислите, че можете да разчитате на спасителен отряд, уверявам ви, че такъв няма да се появи. Блокирах комуникациите ви, а хеликоптерът с вашия пилот беше свален и изгоря в джунглата на петдесетина километра оттук.

Тя погледна покрай него. Черният НОТАР беше кацнал на стотина метра от тях. Дулата на картечниците му ясно се виждаха.

Похитителят й очевидно се досети за какво си мисли.

— След случилото се на пристанището не можех да допусна вашият приятел да се намеси за втори път.

Даниел не отговори — беше смаяна. Ала лошите новини продължаваха.

— Казвам ви всичко това, за да разберете в какво положение се намирате. Сега няма кой да ви помогне. Даже от Щатите.

Тя отново го погледна, опасяваше се от следващите му думи.

— Арнолд Мор също е мъртъв.

Последва мигновена реакция: прималяване и прилив на неудържим гняв. Тя замахна към него, но той хвана ръката й и я задържа. Даниел го заплю, като се мъчеше да се освободи от хватката му.

Без да я изпуска, Кауфман спокойно избърса плюнката от лицето си и я зашлеви, запращайки я на земята. Бузата й пареше.

— Мога да бъда сговорчив, ако и вие се държите добре — рязко каза той, докато прибираше носната си кърпа. — А мога и да превърна живота ви в ад. Ако искате да си тръгнете оттук жива заедно с вашите хора, ще ми съдействате. Ако сте толкова голям инат, както ми казаха, предполагам, че ще предпочетете да умрете.

Мислите й препускаха. Хоукър мъртъв, Мор също. Ами Гибс, защо не беше споменал нищо за Гибс? Може би още имаше надежда. Тя прехапа устни и продължи да мълчи.

След малко сивокосият махна на един от хората си да се приближи и каза: — След време ще запеете друга песен.

Насреща хеликоптерът започна да загрява, първо генераторите, после двигателят. Витлата бавно се завъртяха. Даниел гневно го наблюдаваше, докато двама от нападателите й помогнаха да се изправи и я отведоха при голямо дърво в края на гората. На места стволът му бе изгорял от пожара на индианците. Опасваше го тежка верига, заключена с катинар. Там бяха другите оцелели — седяха с гръб към дънера, със заключени отзад ръце.

Докато черният НОТАР се издигаше във въздуха и с вой се отдалечаваше над джунглата, хората на Кауфман я принудиха да седне с гръб към дървото, прокараха чифт белезници през вътрешната страна на веригата и ги сложиха на китките й. Кръгът, който образуваха ръцете и белезниците й, се пресичаше с кръга на тежката верига като два пръстена. Можеше свободно да се движи по веригата, но за разлика от скачените пръстени на фокусника, връзката не можеше да се раздели, без да строшат една от брънките — прост, но ефикасен затвор.

Тя преброи хората. Там бяха Макартър и Сюзан, както и Верховен, един от неговите хора и Бразош, главният носач — всички от вътрешността на храма. Шестимата късметлии, заедно с нея. Нямаше и следа от другите. Едната ръка на помощника на Верховен, който се казваше Рьомер, беше превързана с кървав бинт. Сюзан тихо ридаеше и археологът се опитваше да я успокои.

Когато стражите им се отдалечиха, Макартър гневно погледна Даниел. Имаше изражение на човек, който знае, че са го заблудили.

— Кои са тези хора? — попита той. — Какво става?

— Не знам.

— Наемници са — поясни Верховен. — Източноевропейци, ако се съди по акцента. Чух хърватски, но повечето са германци. Началникът им е по-възрастен, сигурно бивш командир от Щази, избягал след падането на Стената.

— Какво е Щази? — обърка се професорът.

— Старата източногерманска тайна полиция. Като КГБ. Само че по-лоша.

— Какво правят тук, по дяволите? — възкликна Макартър и се обърна към Даниел. — Какво става, по дяволите?

Тя отвърна на погледа му. Най-кошмарните й страхове се бяха превърнали в реалност и нямаше нужда от неговите въпроси.

— Трябва да запазим спокойствие — каза накрая. — Ще намерим начин да се измъкнем.

Нямаше представа дали Макартър й повярва, или просто усети, че моментът не е подходящ за дискусии. Така или иначе престана да я разпитва.

Тя огледа останалите от групата.

— Някой друг?

— Само Девърс — отвърна Верховен.

— Къде е?

— При тях.

Даниел обиколи с поглед поляната и внезапно осъзна, че не бе видяла Девърс по време на атаката.

— Какво прави?

— Предполагам, че си получава хонорара — изсумтя южноафриканецът.

Значи Девърс ги беше предал. Лесно можеше да си отговори на въпроса защо, по-трудно беше да си обясни как. Той работеше на ниско равнище в Изследователския отдел. Имаше силно ограничен достъп до техническата страна на нещата и нямаше откъде да знае какво търсят. Всъщност нямаше никаква логика, докато не започна да осъзнава, че Девърс сигурно от самото начало е участвал дистанционно в проекта. Гибс и Мор се бяха консултирали с него относно индианците холокуа и други племена още щом бяха решили да пратят експедиция в Бразилия. Той бе провел и няколко подробни разговора с Диксън и неговата група. Даниел се съмняваше, че е знаел каква е целта им, но не му беше трябвало много, време, за да разбере, че е нещо важно. Както бе казал Хоукър, присъствието им с Мор на място трябваше да е било достатъчно.

— Алчно копеле — изруга тя.

Верховен кимна.

— Така е. Несъмнено. И когато го пипна, ще го накарам да си плати с кръв за всеки цент.

Даниел се отпусна назад, опитваше се да измисли как да даде този шанс на Верховен. После видя, че мъжът, който й беше ударил плесница, се приближава към тях с двама от хората си.

— Казвам се Кауфман — представи се той. — Бих желал да ви поднеса своите извинения за станалото тук тази сутрин. Не трябваше да се случи така. Но имате думата ми, че отсега нататък с вас ще се отнасят добре.

— Най-благоразумно ще е да ни пуснете — заяви Даниел. Бузата й още пламтеше от неговия шамар.

— Благоразумно ли? — повтори сивокосият. — Не, това не е точната дума. Но накрая ще бъдете освободени невредими — стига да ни окажете съдействие. Дотогава трябва да разполагам със свободата да действам безпрепятствено. И се нуждая от помощта на госпожица Бригс.

Бойците на Кауфман се заеха да освободят Сюзан от веригата, а Макартър попита разтревожен:

— Какво искате от нея?

Те отключиха белезниците й и я изправиха на крака.

— Какво искате? — попита тя плахо.

— Няма от какво да се страхувате — успокои я Кауфман. — Просто се нуждаем от вашия опит.

Един от бойците я хвана за ръката и я помъкна със себе си. Тя отчаяно се озърна назад към Макартър, но археологът не можеше да направи нищо.

Кауфман заведе Сюзан при обърнат наопаки сандък, който използваха като импровизирана маса. Предложи й храна, която момичето отказа, после и вода. Студентката се поколеба.

— Не се притеснявайте — отпи той от водата. — Не е „Пелегрино“, но става за пиене.

Отначало Сюзан се дърпаше, но после прие. Гърлото й беше съвсем пресъхнало.

— Няма да ви направя нищо лошо — успокоително продължи сивокосият. — Тазсутрешните събития бяха отклонение от плана, грешка. — Той посочи бойците си.

— Тези хора реагираха малко по-грубо, отколкото трябваше, и аз не бях тук, за да им попреча. Но сега съм тук и ви обещавам, че това няма да се повтори.

Момичето не знаеше как да приеме думите му.

— Те убиха хора.

— Знам. Това им е работата. Но след като ситуацията е стабилна, повече няма да им се наложи да взимат такива решения.

— Защо го правите? — попита Сюзан.

— Ще ми се да можех да ви кажа — отвърна Кауфман.

— Но това ще влоши положението ви.

— Нямам желание да ви помагам — откровено заяви тя.

— Напълно ви разбирам. Но се нуждая от вашата помощ. Ако ми съдействате, ще дам на приятелите ви храна и вода, както и шанс да изживеят остатъка от живота си. В противен случай няма да имам друг избор, освен да ви принудя. Те ще останат гладни и жадни, докато промените решението си.

Момичето сведе очи към сандъка, зашеметено от всичко, на което беше станало свидетел. Намираше странна утеха в спокойния глас на Кауфман. Беше достатъчно умна, за да разбира, че целта му е точно такава, ала не можеше да направи нищо. Не искаше да го ядосва, не искаше да чува повече изстрели, нито да вижда повече кръв.

— Готова ли сте да ме изслушате? — попита той.

Тя го погледна и неохотно кимна.

— Добре. Тук някъде има няколко изключително важни артефакта. Навярно в храма. Искам да ни помогнете да ги намерим.

Сюзан кимна.

— Влизали ли сте в храма?

— Не.

— Тогава са влизали вашите приятели, нали?

— Професор Макартър и Даниел.

Кауфман също кимна.

— Изнасяли ли са нещо отвътре? Нещо метално?

— Метално ли? Не, нищо метално.

Той направи пауза, сякаш чакаше момичето да дообмисли отговора си.

— Искам да влезете вътре с нас и да ни разведете из храма.

Сега вече тя имаше основание да възрази.

— Не мога да вляза там. Не мога да дишам вътре заради изпаренията.

— Да, знам — отвърна мъжът. — Чух всичко за изпаренията. Отвратителна смрад, но мисля, че можем да решим този проблем. — Той бръкна в една кутия до тях и извади военен противогаз. — Това ще помогне ли?

Сюзан се вторачи невиждащо в противогаза. Какво друго можеше да отговори — естествено, че щеше да помогне.

От мястото си при затворническото дърво Макартър отчаяно се опитваше да не изпуска Сюзан от поглед.

— Според вас какво искат от нея?

— Знанията й — отвърна Верховен. — Тя знае толкова, колкото и вие. Но е по-слаба. Ето какво им трябва. Сами видяхте, че претърсват багажа ни. Търсят нещо и искат тя да им помогне да го намерят.

— Да бяха взели мен — изпъшка археологът.

— Е, ако е достатъчно умна да се прави на глупава, може да я върнат и да поискат вашата помощ — каза Верховен.

— Ами полицията, армията? — попита Бразош. — Нямат право да постъпват така.

— Прекалено далече сме — каза Даниел. — Съмнявам се, че някой изобщо ще научи.

— Ами Хоукър и Поласки? — попита Макартър. — Те знаят, че сме тук.

— Не можем да ги чакаме — настоя тя. — Трябва да направим нещо сами.

— Но когато се върне, Хоукър ще разбере, че се е случило нещо лошо, и може би ще… — започна професорът.

— Той е мъртъв — прекъсна го Лейдлоу. — Според копелето, което отведе Сюзан, Хоукър и Поласки били свалени много преди да стигнат в Манауш. От същия вертолет, който ни атакува.

Докато говореше, Даниел усещаше, че вледеняващото значение на думите й се стоварва върху другите — сега наистина бяха сами. Забеляза, че Верховен изскърцва със зъби, но иначе не реагира. Навярно се беше досещал за това още отначало.

В настъпилото мълчание тя се опита да овладее бясно препускащите си мисли. Не можеше да стигне до дъното на онова, което се беше случило, бързината на внезапния обрат. Допреди едно денонощие се намираше на ръба на успеха, а сега…

Бяха нападнати и пленени от някакво паравоенно формирование. Пазеха ги наемници, а убитите членове на нейната експедиция лежаха на поляната, покрити с платнища. Хоукър и Поласки бяха някъде в джунглата, сред смачканите почернели останки на хеликоптера. А Мор… милото му лице изплува в ума й — добър, честен човек, който й беше като баща. Всичко това й приличаше на абсурден кошмар, от който не можеше да се събуди. Обзе я гняв, в душата й се надигна безмълвна ярост и тя се закле да измисли изход от това безумие, да накара онези да платят за стореното — или да загине, докато се опитва.

Тя отново насочи вниманието си към другите.

— Верховен е прав. Трябва да използваме всички предимства, колкото и да са нищожни. — Хрумна й, че Макартър може да е такова предимство. — Има вероятност да им потрябвате — каза му Лейдлоу. — Ако ви вземат, отмъкнете всичко, което може да ни е от полза. Например някой от вашите инструменти или нещо, с което да строшим тази верига. Това ще увеличи шансовете ни.

Макартър въздъхна тежко и поклати глава.

— Това е лудост. — Явно не се справяше със ситуацията. Още една причина изобщо да не бяха взимали цивилни.

Тя се обърна към Верховен.

— Видя ли мъжа, който носеше ключовете? Не се беше сетила да му обърне внимание. Тогава още беше прекалено зашеметена. Но когато дойде на себе си, разбра, че този човек трябва да стане тяхна мишена.

— Да — лукаво потвърди той. — Хубаво го разгледах, докато отключваше момичето. Има белег над лявото око, явно някой здравата го е фраснал.

Лейдлоу отново погледна Макартър.

— Вие сте единственият, когото има вероятност да използват. Ако ви се удаде и най-малка възможност, вижте какво можете да направите.

— А ако имате шанс, поговорете и със Сюзан, предупредете я да е готова — добави южноафриканецът.

— За какво да е готова? — попита археологът.

— За каквото и да е — отвърна Верховен. — И когато се върнете, ме погледнете в очите. Ще се изплюя, ако е време да опитаме нещо.

Даниел кимна в знак на съгласие.

На Макартър му призля.

— Ще се изплюе — промълви той, като че ли не вярваше на ушите си. — Да отмъкна нещо… да опитаме нещо… това е лудост.

Той отново въздъхна тежко и отправи безнадежден поглед към небето. Даниел се молеше професорът да успее да се вземе в ръце.