Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (33)

XXXIII

Онази вечер бях седнал на една от масите в бар-бакалничката, където за първи път ме беше завел Хуте. Намираше се на авеню „Ниед“, точно срещу Агенцията. Един тезгях и екзотични продукти по лавиците: чайове, локуми, конфитюр от рози, балтийска херинга. Заведението се посещаваше от бивши жокеи, които си споделяха спомени, като показваха нащърбени снимки с коне, отдавна изгорени в екарисажа.

Двама души приказваха тихо на бара. Единият от тях беше облечен в кафяво палто, което му стигаше почти до глезените. Беше дребен, както повечето от клиентите. Той се извърна, без съмнение, за да погледне колко е часът на циферблата на стенния часовник над входната врата, и погледът му се спря върху мене.

Лицето му силно пребледня. Той ме гледаше със зяпнала уста и облещени очи. Приближи се бавно до мене, като се мръщеше. Спря се до моята маса.

— Педро…

Той опипа плата на сакото ми на височината на мускула.

— Педро, ти ли си?

Колебаех се какво да му отговоря. Това го смути.

— Извинете — каза той. — Вие не сте ли Педро МакЕвой?

— Да — отвърнах рязко. — Защо?

— Педро, ти… ти не ме ли позна?

— Не.

Той седна срещу мене.

— Педро… Аз съм… Андре Уилдмер…

Беше силно развълнуван. Хвана ме за ръката.

— Андре Уилдмер… Жокеят… Не си ли спомняш за мене?

— Извинете — казах му аз. — Имам сривове в паметта. Кога сме се познавали?

— Ами нали знаеш… с Фреди…

Това име ме прободе като електрическа искра. Жокей. Бившият градинар от Валбрьоз ми беше говорил за някакъв жокей.

— Странно — рекох. — Един човек ми говори за вас… Във Валбрьоз…

Очите му се замъглиха. От алкохола ли? Или от вълнение?

— Хайде де, Педро… Не си ли спомняш, когато отивахме във Валбрьоз с Фреди?

— Не много добре. Точно така, градинарят от Валбрьоз ми говори…

— Педро… ама значи… ама ти си жив?

Той ми стискаше много силно ръката. Чак ме болеше.

— Да. Защо?

— Ти… ти в Париж ли си?

— Да. Защо?

Гледаше ме ужасен. Не можеше да повярва, че съм жив. Какво толкова се беше случило? Искаше ми се да узная, но очевидно той не смееше да засегне този въпрос направо.

— Аз… аз живея в Живерни… в Оаза — каза ми той. — Идвам рядко в Париж… Искаш ли да пийнеш нещо, Педро?

— Едно „Мари Бризар“ — отвърнах.

— Добре, аз също.

Той сам наля бавно от ликьора в чашите ни и аз останах с впечатлението, че иска да спечели време.

— Педро… Какво се случи?

— Кога?

Той изпи чашата си на един дъх.

— Когато се опитахте да минете швейцарската граница с Дьониз…

Какво можех да му отговоря?

— Повече не се обадихте. Фреди много се безпокоеше… Напълни отново чашата си.

— Ние помислихме, че сте се загубили из снеговете…

— Не е трябвало да се безпокоите — отвърнах.

— Ами Дьониз?

Повдигнах рамене.

— Спомняте ли си добре за Дьониз? — запитах го аз.

— Ама как не, Педро, разбира се… И освен това защо ми говориш на вие?

— Прощавай, драги. От известно време нещо не върви. Опитвам се да си спомня за онова време… Но всичко ми е като в мъгла…

— Разбирам. Всичко това беше отдавна… Спомняш ли си сватбата на Фреди?

Той се усмихваше.

— Не много добре.

— В Ница… Когато се ожени за Гей…

— Гей Орлова ли?

— Разбира се, че за Гей Орлова… За коя друга да се ожени?

Не изглеждаше никак доволен от констатацията, че тази женитба не ми припомня бог знае какво.

— В Ница… В руската църква… Църковен брак… без граждански…

— Каква руска църква?

— Една руска църквичка е градина…

Дали не е тази, която ми описваше Хуте в писмото си? Понякога има тайнствени съвпадения.

— Ама, разбира се — казах му аз, — разбира се… Руската църквичка на улица „Лоншан“ с градината и енорийската библиотека…

— Е, спомняш ли си? Бяхме четирима свидетели… Държахме короните над главите на Фреди и Гей…

— Четирима свидетели ли?

— Ами да… ти, аз, дядото на Гей…

— Старият Георгиадзе ли?…

— Той… Георгиадзе…

Снимката, на която бях заедно с Гей Орлова и стария Георгиадзе, сигурно е била направена по този случаи. Щях да му я покажа.

— А четвъртият свидетел беше твоят приятел Рубироса.

— Кой?

— Твоят приятел Рубироса… Порфирио… Доминиканският дипломат…

Той се усмихваше при спомена за този Порфирио Рубироса. Доминикански дипломат. Може би съм работил за него в тази легация.

— После отидохме у стария Георгиадзе…

Представях си как крачим по обед по един булевард в Ница, ограден от ясени. Беше слънчево.

— И Дьониз ли беше там?

Той вдигна рамене.

— Разбира се… Ти наистина не си спомняш вече нищо… И седмината вървяхме безгрижно — жокеят, Дьониз, аз, Гей Орлова и Фреди, Рубироса и старият Георгиадзе. Носехме бели костюми.

— Георгиадзе живееше в сградата на ъгъла до градивната „Елзас и Лотарингия“.

Палми, които се извисяват високо в небето. Деца, които се пързалят на тобоган. Бялата фасада на сградата с щора от оранжево платно. Смеховете ни по стълбището.

— За да отпразнуваме сватбата, вечерта твоят приятел Рубироса ни заведе да вечеряме в „Райски кът“. Спомняш ли си?

Той въздъхна, сякаш беше направил голямо усилие. Той вглеждаше изтощен от припомняното на деня, когато Фреди и Гей Орлова бяха сключили църковен брак, слънчев и безгрижен ден, който без съмнение е бил един от най-хубавите мигове на младостта ни.

— Общо взето — казах му аз, — ние с теб се познаваме много отдавна…

— Да… Но най-напред се запознах с Фреди. Бях жокей на дядо му… За жалост, това не трая дълго… Старият загуби всичко…

— А Гей Орлова?… Знаеш, ли…

— Да, знам… Живеех съвсем близо до нея… На улица „Аликан“…

Голямата сграда и прозорците, откъдето Гей Орлова сигурно е имала много хубав изглед към хиподрума на „Отьой“. Първият й мъж Уолдо Блънт ми беше казал, че тя се е самоубила, защото се е страхувала да остарее. Предполагам, че тя често е гледала надбягванията от своя прозорец. Всеки ден, и то по няколко пъти следобед, десетина коня се понасят, препускат по хиподрума и се сблъскват в препятствията. Ония, които ги преодолеят, ще се появяват още няколко месеца, а после и те ще изчезнат като другите. Непрекъснато трябват нови коне, които на свой ред ще бъдат замествани. И всеки път същият този устрем накрая бива прекършен. Подобна гледка не може да не предизвиква меланхолия и униние, и може би защото е живеела край Хиподрума, Гей Орлова… Искаше ми се да попитам Андре Уилдмер какво мисли за това. Той трябваше да е наясно. Беше жокей.

— Това е много тъжно — каза ми той. — Гей беше хубаво момиче.

Той се наведе и приближи лицето си до моето. Беше червендалест и сипаничав и имаше кафяви очи. Един белег прорязваше дясната му буза чак до върха на брадичката. Косите му бяха кестеняви, с изключение на един бял кичур, стърчащ над челото.

— А ти, Педро…

Но аз не го оставих да довърши изречението.

— Познаваше ли ме, когато живеех на улица „Жулиен Потен“ в Ньойи? — попитах наслуки, защото бях запомнил адреса от фиша на Педро МакЕвой.

— Когато живееше у Рубироса ли?… Разбира се…

Пак този Рубироса.

— Често идвахме с Фреди… Всяка вечер правехме гуляи всяка вечер.

Той избухна в смях.

— Твоят приятел Рубироса викаше оркестри… чак до шест сутринта.

— Спомняш ли си двете песни, които той ни свиреше на китара?

— Не.

— „Орехът“ и „Ти ме научи“ най-вече „Ти ме научи“…

Той изсвирука няколко тона от песента — Е?

— Да, да… Започвам да си спомням — казах аз.

— Доставиха ми доминикански паспорт… Не ми свърши работа.

— Бил ли си при мене в легацията? — попитах.

— Да. Когато ми даде доминиканския паспорт.

— Така и не разбрах какво по дяволите съм търсил в тази легация…

— И аз не зная… Един ден ти ми каза, че си бил нещо като секретар на Рубироса и това било добро прикритие за тебе. Тъжно е, че Руби загина при тази катастрофа с колата…

Да, тъжно е. Още един свидетел, когото не бих могъл вече да разпитам.

— Кажи ми, Педро… Кое беше истинското ти име? Това ме е интересувало. Фреди ми разправяше, че не се казваш Педро МакЕвой… А Руби ти бил осигурил фалшиви документи…

— Истинското ми име ли? Много бих искал да го узная. И аз се усмихвах, за да може той да приеме това за шега.

— Фреди го знаеше, тъй като вие сте се познавали още в гимназията… Ушите ми хванаха мазоли да слушам вашите истории от гимназията на Луиза…

— Коя гимназия?

— На Луиза… Знаеш много добре… Не се прави на идиот. Когато баща ти дошъл да ви вземе двамата с колата… Отстъпил волана на Фреди, който още нямал книжка… Това сте ми го разправяли поне сто пъти…

Той клатеше глава. Значи, имал съм баща, който, е идвал да ме взима от „гимназията на Луиза“. Интересна подробност.

— Ами ти? — попитах го аз. — Още ли се занимаваш с коне?

— Намерих място за учител по езда в един манеж в Живерни…

Тонът му беше станал сериозен и това ме впечатли.

— Знаеш добре, че откакто ми се случи онова падане, всичко ми потръгна назад…

Какво падане? Не смеех да го попитам…

— Когато ви придружих в Межев, тебе, Дьониз, Фреди и Гей, вече не вървеше добре… Бях изгубил треньорското си място… Намериха ми лесното, защото бях англичанин… Те искаха само французи…

Англичанин ли? Ами да. Той говореше с лек акцент, който едва бях забелязал дотогава. Сърцето ми заби ускорено, когато произнесе думата Межев.

— Не беше ли странно хрумване това пътуване до Межев? — престраших се аз.

— Защо да е странно хрумване? Нямахме друг избор…

— Мислиш ли?

— Това беше сигурно място… Париж ставаше твърде опасен…

— Наистина ли го мислиш?

— Ама, Педро, спомни си… Правеха проверки все по-често и по-често… Аз бях англичанин… Фреди имаше английски паспорт…

— Английски ли?

— Ами да… Семейството на Фреди беше от остров Мавриций… А пък ти, и твоето положение не беше от най-блестящите… А нашите мними доминикански паспорти в действителност не можеха да ни предпазят… Спомни си… Дори твоят приятел Рубироса…

Не чух края на изречението. Мисля, че гласът му се изгуби. Той отпи глътка питие и в този миг влязоха четирима души, редовни посетители, все бивши жокеи. Познах ги, често бях слушал разговорите им. Един от тях все още носеше стар брич за езда и сако от еленова кожа, зацапано на много места. Потупаха Уилдмер по рамото. Говореха едновременно, смееха се и вдигаха голяма олелия. Уилдмер не ми ги представи. Те седнаха на столчетата при бара и продължиха да разговарят на много висок глас.

— Педро…

Уилдмер се наведе към мене. Лицето му беше само на няколко сантиметра от моето. Мръщеше се, сякаш щеше да направи свръхчовешко усилие, за да произнесе няколко думи.

— Педро… Какво стана с Дьониз, когато се опитахте да минете границата?

— Не знам вече — отвърнах.

Той ме изгледа втренчено. Сигурно беше малко пиян.

— Педро… Преди да тръгнете, аз ти казах, че не трябва да се доверяваш на оня тип…

— Кой тип?

— Оня тип, който искаше да ни преведе в Швейцария… Руснакът с глава на жиголо…

Беше поруменял. Отпи глътка от питието.

— Спомни си… Казах ти, че не трябва да слушаш също и другия… Треньора по ски…

— Какъв треньор по ски?

— Оня, дето щеше да ви служи за свръзка… Знаеш много добре… Оня Боб какъв беше… Боб Бесон… Защо тръгнахте?… Добре си бяхте с нас в хижата…

Какво да му отвърна? Поклатих глава. Той изпразни чашата си на един дъх.

— Боб Бесон ли се казваше? — попитах го аз.

— Да. Боб Бесон…

— А руснакът?

Той се намръщи.

— Не помня вече…

Вниманието му отслабваше. Беше направил огромно усилие да говори за миналото с мене и се беше изчерпал. Така изтощеният плувец, след като е подал за последен път глава над водата, се оставя да потъне бавно. Пък и не му бях помогнал много в това припомняне.

Той стана и отиде при другите. Възвръщаше си навиците. Чух го да казва на висок глас мнението си за едно надбягване, което се беше състояло следобед във Венсен. Оня, дето носеше панталон за езда, поръча по едно питие. Уилдмер си беше възвърнал гласа и беше толкова разпален, така встрастен, че забравяше да си запали цигарата. Тя висеше, залепена в ъгълчето на устните му. Ако сега се изправех пред него, нямаше да ме познае. На излизане му казах довиждане и му махнах с ръка, но той не ми обърна внимание. Беше погълнат от разговора.