Андрей Рубанов
Да раснеш на топло (26)

2

На носа на Хватов се кипреха нови очила. Стъклата им отразяваха слънцето от улицата.

— Вече приключваме — съобщи Свинец. — И приключваме, както се досещаш, почти като приятели. Нали така, Андрей?

Неопределено поклатих раменете и врата, което можеше да се тълкува и като съгласие, и като възражение. Човекът от Криминалната милиция още веднъж ме потупа по рамото и се насочи към изхода.

— И все пак вратовръзката ти не отива на ризата — казах в квадратния му гръб. — А обувките с такива върхове излязоха от мода преди две години!

Никога не бива да се оставя последната дума на опонента.

Свинец бавно се обърна. На лицето му се изписа обида. Той осъдително поклати глава, мушна ръце в джобовете на панталона и излезе.

Сведох очи. Виеше ми се свят. Очевидно именно в такива дни — слънчеви и свежи — се предават и най-закоравелите престъпници. Истинският живот нахлува в тях, в техните уши, ноздри и очи, с ярките си багри, с резките звуци, с мириса на влага, пръст, стопен сняг, примесен със скъпите ухания на тези, които идват да ги разпитват, а после се завръщат обратно в свободата, в април, там, където водата капе от капчуците, където всички са усмихнати, където блондинките преследват шампионите.

А престъпниците, предали се и предали своите съучастници, остават да гният в задушните килии, скърцат със зъби, завиждат и мечтаят да победят затвора по какъвто и да било начин.

През целия март пролетта проникваше в килията и в мен постепенно, полека-лека — с жълтите слънчеви лъчи, с гласовете на птиците, с влажния дъх на топлия вятър. Излязъл в карето за разходка, не можех да си наложа да започна задължителното бягане — стоях дълго с отметната глава и зяпах небето: тежко, яркосиньо, изпълнено с безформени рехави облаци, ту бледожълти, ту бисерно виолетови. Те изглеждаха като пера на огромна и всесилна птица на щастието, долетяла в моя град. Но не и при мен. Не при мен.

3

Жегнат от поражението, нанесено ми от капитана, реших да уравновеся ситуацията с незабавна победа над следователя.

На последните разпити през март постигнах небивал успех. Когато Хватов за пореден път разтваряше дебелото ДЕЛО, аз прочитах вече цели абзаци — моментално улавях смисъла им.

Сега ми беше известно, че по същото ДЕЛО се разследват освен мен още четирима, а друг един е обявен за издирване. Научих, че трима от четиримата лежат, както и аз, в изолатора, а един е пуснат срещу подписка. Тримата задържани (включително министърът) не дават показания, затова пък онзи, който идва за разпитите от своя топъл и сит дом, чистосърдечно си е признал. Тъкмо върху неговите показания се гради цялото обвинение.

Успях да извлека от дебелия сив том доста полезни неща. Знаех, че следствието всеки момент ще бъде приключено, че доказателствата вече са налице, че аз не съм главният обвиняем, а фигурирам само в един от епизодите. Сумата на присвоеното от държавната хазна клонеше към петдесет милиарда рубли. От тях с мое участие бяха откраднати шест милиарда — приблизително милион и половина долара.

Научих и подробности. Прочетох десетки листове. Научих се. Победата дойде, след като усъвършенствах метода. Направих лепило от хляб, изрязах с бръснарско ножче от първата паднала книга двайсетина реда с текст и ги налепих върху хартия. Документът, който изработих, точно имитираше лист от ДЕЛОТО. Имаше същите размери, същата дължина на редовете, същата големина на буквите и приблизително същото разстояние между редовете. Изготвянето на тренажора ми отне седмица.

Гриша, както и предишните ми двама съседи, здраво злоупотребяваше със съня и не напускаше царството на Морфей преди десет сутринта. Аз пък, помнейки, че християнският Бог е заповядал да будуваме, ставах в шест часа. После сядах с гръб към вратата, вадех приспособленията и действах.

Още през първия ден контрольорът забеляза през шпионката, че клиентът е зает с нещо важно, отвори „амбразурата“ и директно попита:

— С какво се занимавате?

— Конспектирам Наказателно-процесуалния кодекс, гражданино началник! — рапортувах бодро.

Вертухаят се изкашля недоверчиво и затвори „хранилката“.

Хлебното лепило произведох в устата си. Острието отчупих от самобръсначката еднодневка.

— … Как сте със здравето, Степан Михалич? — попитах Хватов. — Бибиткат ли враговете?

— И още как — поде тона ми следователят, настани се на бюрото и включи техниката. — Миналата седмица дори ходих на лекар…

— И какво каза лекарят?

Пребледнелият и доста отслабнал рязански чичка пусна едно тъжно „хм“.

— Посъветва ме повече, такова, да се разхождам. На въздух…

Няколко минути си разменяхме незначителни реплики. Чаках.

Но Хватов ме поряза. Той изобщо не извади ДЕЛОТО от чантата си. Когато все пак му се наложи да надникне вътре, той, без да ме поглежда, извади обемистата папка само за няколко секунди; после сякаш се сети за нещо и не я прибра, а я остави на бюрото, обаче затворена. При това се издаде с цялата си поза, с всичките си дребни движения — с това, че старателно избягваше да гледа към мен, с небрежния, дори обигран жест, с който затвори папката, и с начина, по който веднага заби нос в клавиатурата.

Имаше само един източник, от който той можеше да научи, че се опитвам да прочета ДЕЛОТО. Предположих с ужас, че осведомителят е моят съсед, адвокатът наркокуриер, дребният Гриша Бергер.

Когато Хватов за пореден път побърза да затвори тома с ДЕЛОТО и дори да плесне отгоре му с ръка, без да ме поглежда, си спомних „ада на тъпаците“ и осъзнах, че Гриша ме е изтропал. Реших с връщането си в килията да го ударя. С юмрук. В лицето. Няколко пъти.

По принцип подобна радикална постъпка ме заплашваше с три вида последствия: на първо място — карцер, на второ — гарантирано преместване от тихия интелигентен Гриша при някакви идиоти, и на трето — нов параграф в обвинението, допълнителна година към присъдата. Вярно, че почти я бях излежал тази година. Перспективата за карцер не ме плашеше. Но да се местя от толкова комфортен съсед като европееца Гриша… Не желаех да сменям обстановката с по-лоша. И с лекота се отказах от идеята за физическа разправа с продажния гражданин на Швейцария.

Значи, проумях аз, щом като Гриша е осведомител, то и цялата му диамантена история е въздух под налягане. Не е имало никакви разрези на краката. Нямало го е храбрия герой Радченко, нито неговото бягство през тундрата. Може би не е имало и Швейцария, пък и самия Гриша Бергер може да не е съществувал никога.

4

Като се върнах в килията, заварих доносника да чете пресата. Гриша беше толкова дребен, че извън разтворения вестник стърчаха само мъничките му розови пръстчета, стиснали хартията, и стъпалата, обути с подарените от мен вълнени чорапи. Видът на тези дебели чорапи селска плетка, които ми беше изпратила жена ми, изведнъж ме докара до ярост.

Можех да смачкам гадината с едната си ръка. Да го удуша. Да му пречупя гръбнака. Как другояче се постъпва с гадините? Но успях да се сдържа. С помощта на Андрюха. „Не се пали — посъветва ме той, изникнал отстрани. — Спомни си какво ни учи великият измамник Талейран: Не постъпвайте според първия си душевен порив, понеже той е най-благородният.“

— Какво пише, Григорий? — осведомих се с меден глас.

— Чета телевизионната програма — доброжелателно отвърна швейцарският наркокуриер.

— Само криминални новини, познах ли?

— Прав си. Има дори шоу, наречено „Чистосърдечно самопризнание“.

— Да — измърморих. — Тази тематика трябва да ти е близка…

Продажникът остави вестника.

— Сигурно ме презираш, нали?

— За какво?

— За чистосърдечното ми самопризнание.

— Твоите самопризнания не ми влизат в работата — отвърнах доста грубо.

„А правил ли е самопризнание? — мина ми през ума зла и пареща мисъл. — Дали да не му тегля един шут още сега?“

— Имам почти петнайсет години адвокатски стаж — много тихо, с умоляващ глас каза Гриша. — Вероятно знаеш старата криминална поговорка, че чистосърдечното самопризнание намалява тежестта на наказанието, но увеличава неговата продължителност?

„Миналия път каза, че има десетгодишен опит, а сега станаха петнайсет. Лъжа, навсякъде лъжа. И там, и тук. Излъга ме моят бос Михаил, излъга ме генерал Зуев, излъга ме копоят Свинец. А сега ме излъга и съседът по килия. И на всичкото отгоре излъгах и сам себе си. Проклета да е лъжата и лъжците, проклета да е измамата във всичките й видове!“

— Знам я — изхриптях. — Знам тази поговорка.

— Да знаеш, това е лъжа.

— Възможно е…

— Със самопризнанието — Гриша ораторстваше шепнешком, сякаш ми поднасяше някакво откровение — човек избира за себе си най-простия път. Освобождава се психически. Разтоварва тежестта от душата си…

„Сега ще започне да ми цитира Ф. М. Достоевски.“

— Пречистен още във фазата на предварителното следствие, престъпникът по-леко преминава през болезнената процедура на съда и възприема наказанието не като възмездие, а като начало на нов живот…

— На свобода с чиста съвест — цитирах популярния лагерен лозунг.

— Да! — възкликна разпалено помиярът. — Точно така! Нима свободата и чистата съвест не са това, към което всеки човек се стреми? Нима не се стремиш към своята свобода?

— Моята свобода си е винаги с мен — отвърнах. — Тук, зад решетките, съм също толкова свободен, колкото и там, отвън. А съвестта не е тенджера. Тя не може да се измие.

„Защо, за какъв дявол обсъждам въпросите на съвестта с този доносник?“

— Стига си ме агитирал, Гриша.

— Аз не те агитирам — усмихна се лъчезарно подлецът.

— Просто искам да ти помогна.

„Ти вече ми помогна. И как ми помогна само! Разруши всичките ми планове. Как да живея с теб отсега нататък? Нали ще трябва да те гледам в очите! Да те поздравявам сутрин! Да се шегувам! Как ще съществувам под един покрив с осведомител? Как ще сядам с теб на една маса? Как ще търпя присъствието на такава гадина?“

Но мина една минута, втора — и получих ясен отговор на своя въпрос. „Амбразурата“ изведнъж се отвори.

— Рубанов! — повикаха оттам. — Има ли тук Рубанов?

— Има.

— С БАГАЖА!

Третото в живота ми лаконично и жестоко нареждане посрещнах спокойно. Философски. Не като просветлен мъж, не като борец с идеята на затвора, а като обикновен опитен арестант.

Да, истински ненавиждах това „С багажа!“ — то безцеремонно рушеше всекидневния ми живот, откъсваше ме от мястото ми и ме повличаше някъде нататък, към дълбините на затвора, към неизвестното бъдеще; но междувременно отдавна се бях изморил да се страхувам от неизвестното и посрещнах този нов удар с доза здравословно равнодушие. Съвременният арестант лесно се поддава на дресировка. Казват му: „С лице към стената!“ — и той моментално се обръща в нужната посока. Нареждат му: „С багажа!“ — и той послушно си събира партакешите. Бързо, чевръсто, без излишни движения.

Бях готов за пет минути. Гащите, чорапите, книгите, тетрадките се сместиха в един пакет. Храната остана за доносника. В памет за благородния жест на двамата стари приятели, Фрол и Демби, не взех нито чая, нито маслото, нито цигарите — нека всичко това напомня на гада Гриша за мен, когато в килията настанят следващата жертва на неговото коварство. Нека. Не ми се свиди.

Дюшекът беше навит на руло, завързан, вързопът стегнат. Оставаше време за последен разговор.

— Сбогом, Гриша — рекох аз, седнал срещу швейцареца. — Знам, че си доносник и помияр. Искам и ти да знаеш, че аз знам. И че винаги ще го знам и ще го помня…

Думите ми не изненадаха Гриша. Погледът му стана строг и добър като на учител. Брадичката му леко се изкриви.

— Сбогом, Андрей — спокойно отвърна осведомителят. — Като се срещнем на свобода — ще хвърлиш камък по мен…

— Бъди сигурен — предупредих го аз, — че този камък ще те застигне на всяка цена! Такъв камък ще бъде, че ще го помниш цял живот! Ще те застигне, не се съмнявай!

Гриша не продума нищо.

— Как можа? — попитах го тихо. — Плюскаш хляба ми, а после ходиш при ченгетата и тропаш! Всеки път се връщаше весел и в настроение! Защото там са ти давали доза! Даваха ти да се друсаш, нали? Пушил си или си шмъркал, или си се целнал във вената, така ли му викате вие, наркоманите? И си докладвал! Как можа?

— А какво очакваш да правя, мон ами? — емоционално рече Гриша. — Чакат ме дванайсет години. В тази страна нямам нито роднини, нито близки. Как ще оцелея в ада на тъпаците? Скоро ще направя петдесет! Как да издържа до края на присъдата? Как ще изляза на свобода? Беззъб старец! Туберкулозен, импотентен инвалид! Много ли ти навредих? Ти си млад. Ще излезеш след три години. А аз какво — да гния тук до смъртта си?

— Как можа? — простенах, игнорирайки оправдателната тирада на подлеца. — Как можа да ме излъжеш така? Аз ти вярвах! А ти ме излъга! Аз ти вярвах! Делях с тебе залъка хляб! Притеснявах се за тебе! Търках ти гърба в банята! Разказвах ти плановете си! А ти си докладвал! Как можа?

— Можах — призна Гриша. — Опитах и можах. Не беше трудно…

Изведоха ме от килията. Без да ми напомнят, се обърнах с лице към стената. И я разгадах. Разбрах я. Изобличих тази стена — това е същата стена, на която е кръстена една крива и тясна уличка в Ню Йорк. Легендарната Уолстрийт. Тя и досега е в мечтите на руските бизнесмени. Всеки втори бленува за главозамайваща финансова кариера с резултат: офис на улицата, наречена стена, милиони, съпруга от редиците на холивудските кинозвезди.

А в действителност вместо милионите получаваме един ден само деловото метално разпореждане: „С лице към стената!“

С лице към стената — това е руската Уолстрийт.

5

Пратката ме настигна на изхода, в стаята за прегледи. Преди осем месеца точно тук ми казаха да си разтворя задника. Тогава бях новодомец, а сега отпътувах към неизвестността.

— Имате колет.

Донесоха чувалчето. Сложиха на масата пред мен пакетите с храна и дрехи. През найлона грееха ярки ябълки.

— Проверете и се подпишете.

След час напуснах Специалния следствен изолатор номер едно-точка-едно. Бях напълно окомплектован. Натоварен с чай, захар, цигари, плодове и бельо, аз едвам се побрах в желязната будка на затворническия фургон. На конвойния, облечен с камуфлажна униформа, дори му се наложи да натисне с рамо вратата, за да пусне резето и да ме остави насаме с нещата, изпратени от жена ми, за да оцелея, да се спася.

Оставаше да го изпълня. Да оцелея, да се спася. И може би дори да си извоювам свободата.