Саймън Бекет
Убийства в Манхам (27)

27

В годината, когато Джени навърши десет, родителите й я заведоха в Корнуел. Останаха да лагеруват близо до Пензан. Последния ден баща й ги заведе на разходка с колата покрай брега. Стигнаха до един малък залив. И да е имал име, тя така и не го научи. Пясъкът беше фин и бял, а по скалите зад тях гнездяха множество птици. Денят беше горещ, а морето носеше чудесна прохлада. Първо играеше на сянка на пясъка. После се печеше на слънце и четеше книгата, която бе взела със себе си — „Хрониките на Нарния“ от К. С. Луис. Чувстваше, че вече е пораснала, щом четеше такава сериозна книга по време на ваканцията.

Прекараха там целия ден. В заливчето имаше и други семейства, но едно по едно всички си тръгнаха, докато останаха само Джени и родителите й. Слънцето бавно залязваше в морето, сенките ставах все по-дълги. Джени не искаше денят да свършва. Изчакваше най-накрая някой от родителите й да се изправи и да заяви, че е време да си тръгват. Но нито един от двамата не го направи. Следобедът се превърна във вечер и въпреки това родителите й, както и тя самата, не искаха почивката да свършва.

Когато захладня, облякоха пуловери. Смяха се на майката на Джени, която искаше да поплува още един, последен път. Излезе от водата цялата настръхнала. Заливът гледаше на запад и можеха да наблюдават залеза в цялата му прелест. Беше невероятно! А и тези огромни преливащи петна от златно и пурпурно… Тримата мълчаха, докато започна да се смрачава и нощта падна. Едва когато и последните лъчи на слънцето изчезнаха зад хоризонта, баща й се раздвижи.

— Време е да си вървим — каза той.

Вървяха обратно по плажа сред спускащия се сумрак и в нея завинаги оставаше споменът за най-прекрасния ден от детството й.

Сега си мислеше за онзи момент. Опитваше се да си спомни усещането за слънце върху кожата си и за пясъка, който изтичаше между пръстите й. Долавяше миризмата на кокос, която идваше от лосиона против изгаряне на майка й, и соления вкус по устните, останал от морската вода. Заливът все още си беше там и тя вярваше, че някъде във Вселената продължаваше да съществува една по-млада Джени, завинаги останала в онзи безкраен прекрасен ден.

Лежеше по гръб на пода. Болката от отрязания й пръст се сливаше с болките от всички останали рани и се превръщаше във вълна от страдание, по която неспирно се носеше. Но сега дори това й изглеждаше някак далечно. Имаше чувството, че по-скоро наблюдава, а не преживява всичко, което се случваше. Често губеше съзнание, ставаше й все по-трудно да различава бълнуването от жестоката действителност. Съзнаваше, че това е лош признак, че започва да изпада в кома. Но може би така бе по-добре, отколкото да трябва да преживее всичко, което похитителят й беше замислил. Гледай на нещата откъм добрата им страна. Така или иначе Джени съзнаваше, че ще умре тук.

Колко по-добре щеше да бъде, ако това се случеше, преди онзи мъж да се върне.

Замисли се за родителите си и как ще реагират, като разберат какво е станало. Стана й мъчно за тях, но чувството бе някак далечно. Мисълта за Дейвид й причини повече страдание. Но отново се почувства безсилна. Дори страхът й бе някак замъглен и размит, сякаш го наблюдаваше през водна повърхност. Трескавото чувство, което я изгаряше най-силно, бе гневът. Гняв към мъжа, който беше готов без всякаква причина да отнеме живота й и да го разпръсне като прах.

В момента, когато съзнанието й се проясни, отново се опита да разхлаби възела, но опитът й бе твърде плах. Беше останала съвсем без сила и скоро започна да трепери така, че дори не можеше да държи въжето. Отпусна се назад. Беше изтощена и скоро отново изпадна в безсъзнание. Дори сънува, че държи в ръцете си ножа, с който похитителят я измъчваше. Беше огромен и блестеше. Приличаше на сабя и тя с лекота преряза въжето и се издигна нагоре, носейки се към свободата и светлината.

Тогава сънят си отиде и тя отново се озова на пода на мазето, мръсна и окървавена.

В началото й се стори, че стържещият звук идва от друг сън. Дори светлината, която падна върху нея, й заприлича на синьо небе, дървета и трева. Едва когато нещо удари лицето й и като остро парче лед разтвори раната на бузата й, осъзна къде се намира. Усети как някой я грабва за раменете, вдига я от земята и грубо я разтърсва.

— Дейвид… — промълви тя, опитвайки се да разпознае фигурата, която се бе надвесила над нея.

Може би само се бе опитала да го каже, защото единственият звук, който излезе от устата й, беше слаб стон. Една груба ръка я удари отново и главата й се завъртя настрани.

— Събуди се! Събуди се!

Успя бавно да фокусира чертите пред себе си. Не, не беше Дейвид. Лицето на мъжа беше разкривено от гняв и разочарование. Доплака й се. Значи все пак нямаше да успее да умре навреме. Беше толкова несправедливо. Но вече отново започваше да губи съзнание. Почти не усети, когато той я пусна да падне. Дори не изпита болка, когато главата й се удари в твърдия под.

Изведнъж отново дойде на себе си. Почувства нещо леденостудено. Като че ли за миг сърцето й спря. Мъчеше се да си поеме въздух, диафрагмата й се напрягаше. С мъка пое въздух веднъж, после още веднъж. Примигна, за да отмахне капките от очите, си и го видя застанал над нея. Държеше празна кофа, от която още се стичаше вода.

— Все още няма да умреш!

Хвърли кофата и грубо хвана крака й. С няколко бързи движения развърза възела на въжето. Изправи Джени на крака, а тя все още се мъчеше да си поеме дъх. Премести я в далечния край на мазето, като ту я влачеше, ту я носеше. Там имаше тухлена стена, която отделяше малка част от помещението. Захвърли я на твърдия под зад стената. Макар че погледът й бе замъглен, Джени успя да види ръждясал кран, който стърчеше от стената над главата й. След това забеляза нещо друго, нещо, което накара замъгленото й от инсулинов дефицит съзнание да се проясни. Там, където лежеше, имаше кръгъл метален сифон и интуицията на Джени ясно й подсказа какво щеше да се оттече в него.

Беше я довел на мястото, където щеше да я убие.

Появи се отново, носеше чувал. Развърза го, обърна го и от него, близо до главата й, изпадна купчина перушина. В следващия момент Джени се взираше в ужасените жълти очи на един бухал.

Мъжът й се усмихна.

— Мъдра птица. Като за учителка.

Протегна се и сграбчи бухала за краката. В другата си ръка държеше ножа. Джени видя, че краката на птицата бяха вързани, но когато той я вдигна, тя изведнъж се раздвижи силно. За момент бухалът се вкопчи в ръката му. Ножът издрънча върху бетонния под. Крилата на птицата биеха силно и тогава мъжът я блъсна силно в стената. Тя падна на земята, а около нея се посипаха пера. Той се загледа мълчаливо в раната на ръката си. Кръв капеше от дланта, която бухалът бе разкъсал с клюна си. Добре, един трептящ глас се обади в Джени и стаята отново започна да губи очертанията си. Той постави ранената ръка в устата си, за да изсмуче кръвта, и тогава погледите им се срещнаха. „Още не. Още съвсем малко. Не ме интересува какво ще правиш след това, помисли си тя и прочете намеренията в погледа му.“

Но той вече се приближаваше към нея.

— На страната на бухала си, нали така? Горкият бухал! Горкичкият малък бухал!

Застана над нея и я загледа замислено. Изведнъж извърна глава на една страна. Ослушваше се. През сивата мъгла, която замъгляваше зрението й, Джени забеляза как по лицето му се изписа изненада. Миг по-късно, като че идваше много отдалече, Джени също го чу. Силно блъскане, някъде над тях.

Горе имаше някой.