Саймън Бекет
Убийства в Манхам (24)

24

По-късно същия ден полицията освободи Бен Андерс. Макензи ми се обади, за да ме уведоми.

— Реших, че ще искаш да знаеш — каза той.

Звучеше уморено и вяло, като че ли цялата нощ е бил на крак. Вероятно беше истина.

Бях в кабинета си. Търсех убежище от самотата вкъщи. Не мога да кажа как се почувствах, когато чух новината. Да, наистина се радвах за Бен. Въпреки това, неочаквано за самия мен, бях разочарован. Нито за миг не бях допуснал, че Бен може да бъде убиецът, и все пак в мен се беше прокраднало съмнение. Или може би си мислех, че щом полицията разпитва заподозрян, без значение кой е той, съществува, макар и малка надежда да намерим Джени. Сега дори и тя бе изчезнала.

— Какво стана? — попитах.

— Нищо не стана. Убедихме се, че е невъзможно да е бил в къщата на Джени в деня, когато изчезна. Това е всичко.

— Преди не мислеше така.

— Тогава не знаехме някои неща — отговори той твърдо. — В началото криеше къде е бил. След това проговори и всичко се потвърди.

— Не разбирам — започнах аз. — Ако е имал алиби, защо е мълчал при разпита?

— Ти го попитай — отговори раздразнено. — Ако иска да ти каже, ще ти каже. Но що се отнася до мен, той е чист.

— И какво правим сега? — потърках очи.

— Явно ще продължим да разследваме други версии. Все още проучваме веществените доказателства от къщата и…

— Остави тези официални глупости, кажи ми истината!

Последва пълна тишина. Поех дълбоко въздух:

— Извинявай.

— Правим всичко, което е по силите ни — въздъхна Макензи.

— Нищо повече не мога да ти кажа.

— Има ли други заподозрени?

— Все още не.

— Ами Бренер? — В последния момент реших да не споменавам, че го видях сутринта. — Напълно съм убеден, че той ви е подал сигнала за Бен Андерс. Не си ли струва отново да поговорите с него?

Макензи трудно прикриваше нетърпението си.

— Казах ти вече, Карл Бренер има алиби. Ако ни е подал грешна информация, ще се занимаем с него по-късно. Сега обаче имам по-важна работа.

Усещах, че отчаянието, на което упорито се опитвах да не се поддам, всеки момент ще ме погълне.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах, въпреки че знаех отговора, но все пак се надявах.

— Не точно сега — поколеба се. — Виж какво, все още имаме време. Другите жени са били държани живи три дни. Нямаме причина да смятаме, че сега ще постъпи по по-различен начин.

Това трябваше да ме накара да се почувствам по-добре, така ли? Идваше ми да изкрещя. Дори Джени да беше жива и двамата знаехме, че това няма да продължи още дълго. А мисълта на какво е подложена през това време, беше непоносима.

След като Макензи затвори телефона, останах дълго време скрил глава в ръцете си. На вратата се почука. Вдигнах глава и видях Хенри да влиза.

— Има ли новини? — осведоми се той.

Поклатих глава. Веднага ми направи впечатление колко уморен изглежда, но това не ме изненада. Откакто Джени изчезна, изобщо бях престанал да приемам пациенти.

— Добре ли си? — попитах аз.

— Добре съм.

Опита се да демонстрира, че е изпълнен с енергия, но не се получи. Усмихна се едва доловимо и сви рамене.

— Не се тревожи за мен. Справям се. Наистина.

Не бях убеден в това. Изглеждаше измършавял и не можеше да го скрие. Но колкото и да се чувствах виновен, че го бях оставил да се справя с всичко сам, единственото нещо, за което можех да мисля сега, беше Джени и това, което щеше да се случи в следващите двайсет и четири часа. Всичко друго изглеждаше далечно и незначително.

Хенри разбра, че не съм в настроение да разговарям, и си тръгна. Опитах се да прегледам отново съдебномедицинския доклад, който бях изготвил по случаите със Сали Палмър и Лин Меткаф. Крепеше ме надеждата, че мога да открия нещо, което съм пропуснал преди. Но това само ми даде повод да си мисля за неща, които упорито се мъчех да избягна. Загасих компютъра. Бях отчаян. Загледах се в тъмния екран и в мен се породи убеждението, че има нещо важно, което пропускам. Нещо, което беше буквално пред очите ми. За момент усетих, че е съвсем близо до мен, но когато се опитах да го формулирам, ми се изплъзна.

Изправих се. Трябваше да върша нещо. Грабнах мобилния си телефон и забързах към колата. Сетих се за едно място, където можех да отида.

Но дори когато тръгнах, усещането, че нещо толкова очевидно ми убягва, не ме напусна.

 

 

Бен Андерс живееше в голяма тухлена къща накрая на селото. Някога бе принадлежала на родителите му. Когато те починали, останал да живее там със сестра си, докато тя се омъжила и се изнесла. Често казваше, че къщата е прекалено голяма за него, че трябва да я продаде и да си купи по-малка. Но засега нямаше признаци, че наистина ще го направи. В крайна сметка, голям или малък, това беше домът му.

Няколко пъти преди това бях ходил там, за да пийнем по нещо, след като „Агнето“ затвореше. Паркирах пред тежката дървена порта до високия каменен зид. Помислих си, че фактът, че никога не бях идвал тук през деня, говори достатъчно за нашето приятелство.

Дори не бях сигурен, че ще си е вкъщи. Сега, когато вече бях тук, се надявах, че може и да не е. Бях дошъл, защото исках да чуя неговата версия за причините за ареста, но не бях помислил какво ще му кажа.

Прогоних всички съмнения от себе си и почуках на вратата. Къщата беше построена от светлочервени тухли. Не беше красива, но беше изключително солидна. Градината беше голяма, спретната, но непретенциозна. Бели прозорци, тъмнозелена врата. Почаках, после почуках отново. И след третия опит нямаше никакви признаци на живот. Тогава реших да си тръгна. Но не го направих. Не знам дали защото не ми се искаше да се върна обратно и да чакам, или заради нещо друго, но ми се струваше, че къщата не е празна.

Една пътека минаваше покрай нея и водеше до задния двор. Тръгнах нататък. По средата на пътеката имаше тъмно петно. Кръв. Прескочих го. Задният двор приличаше на добре поддържана градина. В дъното й се виждаха няколко овощни дръвчета. Под тях на сянка седеше някой.

Бен не се учуди, че ме вижда. До него на грубо скованата маса от нерендосани дъски стоеше бутилка уиски. На ръба на масата догаряше цигара. Ако се съдеше по количеството уиски в бутилката и от зачервеното му лице, Бен беше прекарал там доста време. Приближих се, а той си наля още едно питие.

— Вземи си чаша от къщата, ако искаш да ти налея.

— Не, благодаря.

— Бих ти предложил кафе. Но, честно казано, ме мързи да се надигна — взе цигарата, погледна я и я загаси. — Първата от четири години насам. Отвратителна е.

— Почуках.

— Чух. Помислих, че може пак да са онези гадове от пресата. Двама репортери вече бяха тук. Сигурно някое приказливо ченге им е подшушнало нещо — усмихна се накриво. — Трябваше ми малко време да ги убедя да не ме закачат, но най-накрая разбраха намека ми.

— От това ли е кръвта по пътеката?

— Да, явно трябваше да им замирише на кръв, преди да приемат думите ми „без коментар“ буквално — произнасяше думите много внимателно. По нищо друго не си личеше, че е пил.

— Копелета — добави той и лицето му потъмня.

— Може би не е много разумно да удряш репортерите.

— Кой казва, че съм ги ударил? Просто ги придружих, докато напуснаха границите на имота ми, това е всичко. — Сянка премина през лицето му. — Виж, съжалявам за Джени — въздъхна. — Съжалявам. Само каква дума, Боже мой!

Не бях готов да приемам съболезнования.

— Кога те пуснаха от полицията?

— Преди два-три часа.

— Защо?

— Как защо?

— Защо те пуснаха?

Хвърли ми един поглед.

— Защото нямам нищо общо с това.

— Тогава защо си седнал тук и се опитваш да се напиеш?

— Някога арестували ли са те, за да те разпитват за убийство? — изсмя се той. — „Разпит“ — ама че шегичка. Не те питат, казват ти какво си направил. „Знаем, че си бил там. Видели са колата ти. Къде я закара? Какво направи с нея?“ Мога да ти кажа, че никак не е весело. Дори когато те пуснат да си отидеш, се държат все едно ти правят услуга.

Вдигна чашата като за поздрав, подиграваше се.

— И после отново ставаш свободен човек. Обаче знаеш, че хората ще те гледат и ще си мислят: „Има си крушка опашка.“ И ще си казват, че и без това никога не са ти имали доверие.

— Но ти нямаш нищо общо с това.

Видях как стисна зъби, но когато заговори, гласът му беше спокоен:

— Не, нямам нищо общо с това, нито с онова, което се случи с другите две жени.

Не бях дошъл с намерение да го разпитвам, но сега просто не можех да не му задам няколко въпроса. Той въздъхна и сви рамене, сякаш искаше да се отпусне.

— Беше грешка. Някой е казал на полицията, че е видял колата ми пред къщата на Джени. Но това е невъзможно.

— Но щом си можел да докажеш, че не си бил там, защо не си го направил веднага? Защо, за Бога, си се държал така, все едно криеш нещо?

Отпи отново.

— Защото криех. Обаче не това, което си мислеха.

— Дано поне е било нещо важно — не можах да прикрия гнева си. — По дяволите, Бен, полицията загуби часове, за да те разпитва!

Сви устни, но прие упрека ми.

— Виждам се с една жена. Не я познаваш. Живее… ами, не живее в селото. Бях с нея.

Останалото ми беше ясно.

— Омъжена е.

— В момента, да. Но след като полицията отиде в къщата им да попита съпруга, дали жена му може да потвърди, че по това време е била в леглото с мен, много се съмнявам, че ще е омъжена още дълго.

Замълчах.

— Знам, знам. Трябваше да кажа на полицията по-рано. — И тогава избухна: — Господи, колко ми се иска да го бях направил! Щях да си спестя часове на ужасна мъка и сега нямаше да седя тук и да съжалявам, че не съм постъпил правилно. Но когато те извлекат от къщи и те затворят в килия в полицията, не можеш да се сетиш за всичко навреме, нали? — Разтърка лицето си, изглеждаше уморен. — Само защото някой е направил тъпа грешка и е помислил, че е видял колата ти.

— Не е грешка. Карл Бренер го е направил.

Бен ме изгледа изпитателно. В погледа му просветна нещо.

— Сигурно почвам да остарявам — каза след малко. — По дяволите, дори не се сетих за него.

Никой от нас не искаше да се караме. И двамата приемахме, че сме разменили остри думи само защото сме под напрежение.

— Отидох в къщата му. Бренер отказва да си признае, но съм готов да се закълна, че е бил той.

— Никога не би си признал. Но ти благодаря, че си се опитал да го накараш.

— Не го направих само заради теб. Исках полицията да се занимава с издирването на Джени, а не да тъпчат на едно място, като разпитват теб.

— Напълно правилно — погледна чашата си и я остави, преди да отпие. — Какво още ти каза твоят приятел, инспекторът?

— Каза, че навремето си имал връзка със Сали Палмър. И че преди петнайсет години си нападнал жена.

— За всичко си информиран, нали така? — засмя се кисело. — Да, преди известно време имахме връзка със Сали. Никога не сме я държали в тайна, но и не искахме да се шуми. Не и в село като това. Не беше нещо сериозно. Не продължи дълго, но след това останахме приятели. Това е. Що се отнася за другото… ами, човек греши на младини.

По изражението ми разбра какво си мисля.

— Преди да си създадеш погрешна представа, трябва да ти кажа, че не съм нападал никого. Бях на осемнайсет и излизах с доста по-възрастна от мен жена. Беше омъжена.

— И тя ли?

— Знам, лош навик. Не се гордея с това. Но тогава вярвах, че в такива случаи никой не може да пострада. Бях млад, мислех си, че съм дар Божий. И когато поисках да сложа край на историята, нещата загрубяха. Тя ме заплаши, скарахме се. След това отишла в полицията и се оплакала, че съм се опитал да я изнасиля. — Сви рамене. — В крайна сметка оттегли обвинението. Но веднъж като ти излезе име… И ако се чудиш защо не си знаел, трябва да ти кажа, че не се чувствам длъжен да разказвам за личния си живот наляво и надясно, и нямам намерение да се извинявам за това.

— Не те карам да го правиш.

— Добре тогава. — Изправи се и изхвърли остатъка от уискито си на тревата. — Това е. Тъмните ми тайни. Сега мога да си помисля какво да направя с онова копеле Бренер.

— Нищо няма да правиш.

Усмихна се бавно и заплашително. Личеше си, че е пил.

— На твое място не бих разчитал на това.

— Ако се опиташ да му го върнеш сега, нещата само ще се объркат още повече. В момента става въпрос за нещо много по-важно от отмъщение.

Лицето му започна да почервенява.

— Да не би да си мислиш, че просто ще го подмина?

— Да, засега. След това…

Мисълта какво означава „след това“ ми подейства като удар в стомаха.

— Когато заловим този, който е отвлякъл Джени, можеш да правиш каквото искаш.

Изведнъж престана да се горещи.

— Прав си. Не разсъждавах правилно. Но ще е нещо, което ще чакам с удоволствие — изглеждаше замислен. — Не мисли, че говоря така само от злоба. Зададе ли си въпроса защо Бренер е казал на полицията, че ме е видял пред къщата на Джени?

— Искаш да кажеш, че има и друга причина, освен че е искал да те арестуват.

— Може да е имал много причини. Например да прикрие себе си.

— Мина ми през ума. Но ти не си единственият, който има алиби. Макензи каза, че е проверил неговото.

Бен огледа внимателно празната си чаша.

— Случайно да ти е казал какво точно е алибито му?

Опитах се да си спомня.

— Не е.

— Главата си залагам, че някой от семейството е свидетелствал в негова полза. Всичките са много гъсти помежду си. Това е една от причините, поради която не можем да докажем, че бракониерства. Освен това е много хитро копеле.

Докато говореше, сърцето ми започна да бие все по-силно. Бренер беше ловец бракониер. Всички знаеха, че е агресивен и асоциален тип. Като се имаше предвид, че убиецът има склонност да залага капани, да измъчва животни и жени, Бренер очевидно напълно отговаряше на този профил. Макензи не беше глупав, но тъй като нямаше нито доказателства, нито мотив, нямаше никаква причина да подозира Бренер.

Не и докато имаше алиби.

Чух, че Бен каза нещо, но не разбрах какво точно. В съзнанието си вече изпреварвах събитията.

— По кое време Бренер ходи да ловува? — попитах Бен.