Саймън Бекет
Убийства в Манхам (2)

2

Пристигнах в Манхам преди три години. Беше влажен мартенски следобед. Влакът спря на гарата — малък перон насред пустошта — и пред очите ми се разкри мокрият от дъжда пейзаж, лишен както от форма, така и от всякакво човешко присъствие. Стоях с куфара в ръка, оглеждах околностите и почти не усещах дъжда, който се стичаше в яката ми. Около мен чак до хоризонта се простираше равна като тепсия блатиста местност и само на отделни места се виждаха малки групички дървета.

За първи път попадах в този край на реки и езера, за първи път бях в Норфолк. Беше впечатляващо и непознато. Потопих се в огромното празно пространство, вдишах студения влажен въздух и усетих как малко по малко започнах да се отпускам. Колкото и негостоприемен да беше пейзажът, бях извън Лондон, а това беше достатъчно.

Никой не ме посрещна. Не се бях уговорил някой да ме вземе от гарата, тъй като не бях планирал нещата толкова напред. Бях продал колата си, както и всичко останало, без да помисля как ще стигна до селото. Тогава все още не разсъждавах трезво. Ако изобщо се бях сетил за това, с присъщата на гражданина арогантност щях да предположа, че на гарата има таксита, магазин или нещо подобно. Но таксита нямаше, нямаше дори телефон. За момент съжалих, че съм оставил мобилния си. Взех си куфара и поех по пътя. Оказа се, че имам две възможности — наляво и надясно. Тръгнах наляво, без да се колебая. Не знам защо. След неколкостотин метра стигнах до кръстовище с избелял пътен знак. Беше наклонен на една страна и като че ли ми сочеше нещо под мократа пръст. Разбрах, че вървя в правилната посока.

Вече се смрачаваше, когато най-после стигнах до селото. Една-две коли ме задминаха по пътя, но не спряха. Като изключим тях, първите признаци на живот бяха няколко отдалечени една от друга ферми. В здрача точно срещу мен забелязах кулата на черквата, самотна насред полето. Появи се тротоар, тесен и хлъзгав от дъжда, но все пак по-удобен от пътеката край живия плет, по която вървях от гарата. След още един завой на пътя видях селото. То оставаше скрито до момента, в който влезеш в него.

Не приличаше на пейзаж от пощенска картичка. Не отговаряше и на представата ми за типично английско селце — беше твърде разпръснато и занемарено. В покрайнините имаше къщи отпреди войната, които отстъпваха на каменни къщи със стени, облицовани с парчета кремък. Колкото по-навътре навлизах в селото, толкова по-стари ставаха сградите. С всяка стъпка се връщах назад в историята. Блеснали от дъжда, къщите се гушеха една в друга, а безжизнените им прозорци ме гледаха с неприкрито подозрение.

След малко покрай пътя се заредиха магазини, които не работеха, а редиците къщи зад тях се губеха във вечерния здрач. Минах покрай училище, после покрай кръчма и стигнах до зелена площ насред селото, която бе обсипана с нарциси. Жълтите им фунийки се поклащаха в дъжда и бяха в странен контраст със заобикалящия ги червеникавокафяв пейзаж. Огромен кестен беше разперил голите си черни клони над тях. Зад него, обградена от полегналия, покрит с мъх зид на гробището, беше старата норманска черква, чиято кула бях видял от пътя. Също както и при старите къщи, нейните стени бяха покрити с кремък — твърдите камъни с големината на юмрук бяха устояли на стихиите. Мекият хоросан около тях се беше оронил под въздействието на времето и годините. Вратите и прозорците на черквата вече бяха започнали да се изкривяват, защото земята, върху която стоеше от векове, се движеше.

Спрях. Забелязах още къщи нататък по пътя. Очевидно нямаше какво друго да се види в Манхам. Някои прозорци светеха и това бяха единствените признаци на живот. Стоях на дъжда и не знаех накъде да тръгна. Тогава чух шум и видях двама градинари да работят в гробището. Те почистваха с гребла тревата около старите камъни, без да обръщат внимание на дъжда и здрача. Приближих се към тях. Те продължаваха да работят, без да вдигат поглед.

— Ще ми кажете ли къде е кабинетът на лекаря? — попитах, докато дъждът се стичаше по лицето ми.

Двамата спряха и ме огледаха внимателно. Въпреки разликата във възрастта им те толкова много си приличаха, че сигурно бяха дядо и внук. И двете лица бяха спокойни и безизразни, а сините като метличина очи ме гледаха ведро. По-възрастният посочи тясна уличка с дървета от другата страна на зелената площ.

— Право напред.

Говорът им още веднъж ми напомни, че вече не съм в Лондон. Извивките в гласните звучаха странно в ушите на гражданин. Благодарих им, но те вече се бяха върнали към работата си. Тръгнах нагоре по уличката, шумът на дъжда се усили, капките се стичаха през надвисналите клони. След малко стигнах до голяма порта, която водеше към тясна алея за коли. На портата имаше закачен надпис „Банк Хаус“. Под него на месингова табелка се четеше „Д-р Х. Мейтланд“. От двете страни на алеята растяха тисове. Пътят плавно се изкачваше нагоре през добре поддържани градини, а след това се спусна надолу към двора на внушителна къща от времето на крал Джордж. Изстъргах калта от обувките си в старата желязна стъргалка отстрани на вратата, после повдигнах тежкото чукче и ударих силно. Тъкмо щях да почукам още веднъж и вратата се отвори.

Пълна сивокоса жена на средна възраст с безупречна прическа стоеше пред мен.

— Кажете?

— Търся доктор Мейтланд.

— Кабинетът е затворен. Съжалявам, но сега докторът не прави посещения по домовете — каза намръщено.

— Но… Мисля, че той ме очаква.

Тя не отговори. Осъзнах колко окаян трябва да съм изглеждал, след като цял час бях вървял под дъжда.

— Идвам за работата — продължих. — Аз съм Дейвид Хънтър.

— О, извинявайте! — Лицето й светна. — Не се сетих. Помислих си, че… Моля, заповядайте.

Тя се отдръпна и ми направи път да вляза.

— Целият сте вир-вода. Отдалече ли идвате?

— От гарата.

— От гарата? Но това са няколко километра! — Докато говореше, тя ми помагаше да сваля палтото си. — Защо не се обадихте да ни кажете кога пристига влакът? Можехме да изпратим някого да ви посрещне.

Не отговорих. Истината е, че въобще не се бях сетил за това.

— Заповядайте, влезте в салона. Огънят е запален. Не, оставете куфара си тук — каза тя и закачи палтото ми.

Усмихна се. За първи път забелязах напрежението по лицето й. Това, което преди бях приел като скованост, беше просто умора.

— Никой няма да го открадне — продължи тя.

Въведе ме в голяма стая с дървена ламперия. Пред огъня, в който горяха няколко пъна, имаше старо кожено канапе. Килимът беше персийски, вехт, но все още красив. Дъските на пода бяха полирани до червеникавокафяво. Стаята приятно миришеше на бор и пушек.

— Заповядайте, седнете. Ще кажа на доктор Мейтланд, че сте тук. Да ви предложа ли чаша чай?

Още един знак, че вече не съм в града. Там биха ми предложили кафе. Благодарих й. Когато тя излезе, се загледах в огъня. След студа навън от топлината ми се доспа. През френските прозорци се виждаше, че навън е станало съвсем тъмно. Дъждът потропваше по стъклото. Канапето беше меко и удобно. Усетих, че клепачите ми натежават. Изправих се бързо, почти изплашено, когато главата ми започна да клюма. Изведнъж се почувствах изтощен, физически и емоционално изчерпан. Но страхът от съня беше по-силен от всичко.

Когато жената се върна, все още стоях пред огъня.

— Моля, елате с мен. Доктор Мейтланд е в кабинета си.

Последвах я през салона, обувките ми проскърцваха по дъските. Стигнахме до най-отдалечената врата. Тя леко почука и свойски я отвори, без да изчака отговор. Усмихна ми се отново и ме пусна да вляза.

— Ще донеса чая след минута — каза тя, затвори вратата и излезе.

В стаята видях мъж, седнал зад бюрото си. За момент се огледахме взаимно. Макар че беше седнал, успях да забележа, че е висок. Набразденото му с бръчки лице имаше ясно изразена костна структура, а косата му беше гъста, по-скоро кремава на цвят, отколкото сива. Черните му вежди отхвърляха всеки намек за слабост, а очите под тях наблюдаваха остро и внимателно. Погледът му бързо ме прониза и изобщо не успях да разбера какво впечатление съм оставил у него. За първи път се почувствах леко обезпокоен, че не съм в най-добра форма.

— Господи, човече, ти си вир-вода! — гласът му избумтя грубо, но приятелски.

— Дойдох пеша от гарата. Нямаше таксита.

— Добре дошли в прекрасния Манхам — изсумтя той. — Трябваше да ме предупредите, че ще дойдете ден по-рано. Щях да уредя някой да ви вземе от гарата.

— Ден по-рано? — повторих учудено.

— Точно така. Очаквах ви утре.

За първи път ми просветна защо всички магазини бяха затворени. Беше неделя. Едва сега осъзнах колко изкривено беше станало усещането ми за време. Той се престори, че не забелязва, че се разстроих от това.

— Няма нищо, нали вече сте тук. Така ще имате повече време да се настаните. Аз съм Хенри Мейтланд. Приятно ми е да се запознаем.

Протегна ръка, без да става. Едва тогава забелязах, че столът му е на колелца. Приближих се и се ръкувах с него, но той вече беше забелязал колебанието ми. Усмихна ми се кисело.

— Сега разбирате защо пуснах онази обява.

Обявата беше публикувана във вестник „Таймс“, в раздела за работа. Беше толкова малка, че човек лесно можеше да я пропусне. По някаква причина обаче аз я забелязах веднага. Селска здравна служба търсеше общопрактикуващ лекар на временен договор за шест месеца с осигурена квартира. Това, което ме привлече, беше местоположението на селото. Не че исках да работя специално в Норфолк, но беше достатъчно далече от Лондон. Подадох си документите без особена надежда и очакване, така че седмица по-късно, когато отворих писмото, очаквах в него да има любезен отказ. Вместо това открих, че ми предлагат работата. Трябваше да прочета писмото два пъти, за да разбера какво пише. При други обстоятелства щях да се чудя къде е уловката. Но при други обстоятелства никога нямаше да кандидатствам за тази работа.

Отговорих веднага, че приемам работата.

Сега наблюдавах новия си работодател и със закъснение се чудех в какво ли съм се въвлякъл. Той като че ли разбра какво си мисля и потупа краката си.

— Автомобилна катастрофа — в гласа му нямаше неудобство или самосъжаление. — Има вероятност с времето да се възстановя донякъде, но дотогава не мога да се справям сам. През последната година използвах временни заместници, но нещата не вървяха добре. Нов човек всяка седмица — така не може да се работи! Скоро ще разберете, че хората тук не обичат промените.

Той се протегна към лулата и тютюна на бюрото.

— Мога ли да запаля?

— Можете ли?

— Добър отговор — разсмя се той. — Но не съм ви пациент. Запомнете го.

Замълча и поднесе клечката кибрит към лулата си.

— И така — продължи той, подръпвайки от нея, — за вас това ще е голяма промяна, след като сте работили в университет, нали така? Тук определено не е Лондон.

Той ме изгледа над лулата си. Чаках да започне да ме разпитва за предишната ми работа, но не го направи.

— Ако в последния момент у вас са се появили някакви съмнения, моля споделете ги сега.

— Никакви! — отвърнах.

— Така трябва да бъде — кимна той доволно. — Засега ще отседнете тук. Ще помоля Джанис да ви покаже стаята ви. Ще поговорим повече на вечеря. Ще започнете работа утре. Кабинетът отваря в девет.

— Може ли да ви попитам нещо?

Той вдигна вежди и зачака.

— Защо ме наехте?

Това ме тревожеше. Не до такава степен, че да отхвърля предложението за работа, но все пак ме глождеше.

— Изглеждахте подходящ. С добра квалификация, чудесни отзиви и сте готов да дойдете да работите тук, в тази пустош, за мизерната заплата, която предлагам.

— Очаквах, че първо ще ме извикате за интервю.

Той махна с ръката си, с която държеше лулата, и целият потъна в дим.

— Интервютата отнемат време. Търсех човек, който може да започне веднага. Освен това вярвам на преценката си.

В гласа му звучеше сигурност, която ми подейства успокоително. Много по-късно, когато вече нямаше съмнение дали ще остана на работа, той през смях ми призна, докато си пиехме малцовото уиски, че съм бил единственият кандидат.

Но в онзи момент не ми мина през ум, че това е правилният отговор.

— Казах ви, че нямам много опит като общопрактикуващ лекар. Как може да сте сигурен, че ще се справя?

— А вие ще се справите ли?

Отне ми време да отговоря. Всъщност за първи път се замислих по въпроса. Бях пристигнал тук, без много да разсъждавам. За мен това беше бягство от обстоятелства и хора, чието присъствие ми причиняваше болка. Отново се замислих как ли изглеждам. Пристигнал ден по-рано, и то вир-вода. Дори не се е сетил да се скрие от дъжда.

— Ще се справя — отвърнах аз.

— Ами добре тогава — макар че отговори рязко, в гласа му се долавяше смях. — Освен това работата е временна. И ще ви наглеждам.

Натисна някакво копче на бюрото си. Някъде далече в къщата прозвуча звънец.

— Ако пациентите ни позволят, обикновено вечеряме около осем. Може да си починете до тогава. Донесохте ли багажа със себе си, или ще пристигне по-късно?

— Донесох го със себе си. Оставих го при съпругата ви.

Той ме погледна стреснато, след това се усмихна малко смутено.

— Джанис се грижи за къщата. Аз съм вдовец.

Усетих, че в стаята е станало задушно. Кимнах.

— Аз също.

 

 

Така станах лекар в Манхам. Сега, три години по-късно, бях един от първите, който разбра какво са намерили братята Йейтс във Фарнам Ууд. Разбира се, никой не знаеше чий е трупът, поне в онзи момент. Като се има предвид състоянието му, момчетата не можеха да кажат дори дали е на мъж или на жена. Когато се озоваха в познатата обстановка на дома си, те дори не бяха сигурни дали тялото е било голо или облечено. В един момент Сам неочаквано каза, че е имало крила, после се почувства несигурен и замълча, а Нийл гледаше безучастно. Каквото и да бяха видели, то толкова ги бе изумило, че не знаеха с какво да го сравнят и сега паметта им отказваше да го възстанови. Бяха сигурни само, че е труп на човек. Описанието на огромното количество ларви подсказваше, че по тялото е имало рани, но ми беше ясно колко лесно може да се заблуди човек при вида на смъртта. Нямах причина да предполагам нещо по-лошо.

Поне тогава.

Поведението на майката изглеждаше още по-странно. Линда Йейтс седеше в скромната си всекидневна, прегърнала по-малкия си син, който се беше сгушил в нея, и унило гледаше яркия екран на телевизора. Бащата беше фермер и още не се беше прибрал от работа. Тя ме извика, след като момчетата се бяха върнали в къщи задъхани и на ръба на истерията. Въпреки че беше неделя следобед, в малко и усамотено място като Манхам лекарят винаги е на разположение.

Все още очаквахме полицията да дойде. Те очевидно не бързаха, но аз се чувствах длъжен да остана. Бях дал на Сам успокоително, което беше толкова слабо, че по-скоро имаше плацебо ефект. Изслушах неохотно историята, която по-големият брат ми разказа. Опитвах се да не обръщам внимание. Много добре знаех какво са видели.

Беше нещо, за което не исках да си спомням.

Прозорецът на всекидневната бе широко отворен, но през него не влизаше прохладен ветрец. Яркото следобедно слънце правеше навън всичко ослепително бяло.

— Сали Палмър е — каза изведнъж Линда Йейтс.

Погледнах я учудено. Сали Палмър живееше сама в малка ферма на края на селото. Тя беше привлекателна жена към трийсетте. Беше се преместила да живее в Манхам няколко години преди мен, след като бе наследила фермата от чичо си. Все още гледаше няколко кози и тъй като родът й беше от селото, хората не я смятаха за чужда. Със сигурност им беше по-близка, отколкото им бях аз, дори и сега. Но фактът, че беше писателка, я отделяше от останалите и караше съседите й да се отнасят към нея с нещо средно между възхищение и подозрение. Не бях чул някой да я е издирвал.

— Защо мислиш така?

— Защото я сънувах.

Не очаквах такъв отговор. Погледнах момчетата. Сам се беше поуспокоил и изглежда не ни слушаше. Но Нийл наблюдаваше майка си и ми стана ясно, че каквото и да си кажем тук, той ще го разнесе из селото, веднага щом излезе от къщи. Тя прие мълчанието ми за проява на скептицизъм.

— Сали стоеше на автобусната спирка и плачеше. Попитах я какво е станало, но тя не ми отвърна. Погледнах надолу по пътя и когато се обърнах, вече я нямаше.

Не знаех какво да отговоря.

— За всеки сън си има причина — продължи тя. — Точно така беше.

— Хайде, Линда, все още не знаем кой е. Всеки може да е.

Погледна ме така, сякаш искаше да ми каже, че греша, но не желаеше да спори с мен. Зарадвах се, когато на вратата се почука и полицаите дойдоха. И двамата бяха типични представители на провинциалната полиция. По-възрастният имаше червендалесто лице и по време на разговора често намигаше добродушно. При дадените обстоятелства това изглеждаше напълно неуместно.

— Значи смятате, че сте намерили труп, така ли? — започна той весело и ме погледна така, сякаш споделяше с мен някаква шега за възрастни, която момчетата не можеха да разберат.

Сам се гушеше в майка си, а Нийл смотолевяше отговорите на въпросите, респектиран от присъствието на униформени представители на властта в дома им.

Не отне много време. По-възрастният полицай затвори бележника си.

— Добре, а сега да отидем да погледнем. Кой от вас, момчета, ще дойде да ни покаже мястото?

Сам зарови глава в полата на майка си. Нийл не отговори, но лицето му пребледня. Едно нещо беше да разказваш, а съвсем друго да се върнеш пак там. Майка им разтревожено ме погледна.

— Мисля, че не е добра идея — казах аз.

Всъщност мислех, че е ужасна идея. Но достатъчно много работа си бях имал с полицаи, за да знам, че е по-добре да бъдеш дипломатичен, отколкото да им се противопоставяш.

— Как очаквате тогава да открием трупа, като нито един от нас не познава околността — настоя той.

— Имам карта в колата. Мога да ви покажа накъде да вървите.

Полицаят не се опита да скрие разочарованието си. Излязохме навън, примигвайки на яркото слънце. Къщата беше в самия край на редица малки каменни къщурки. Колите ни бяха паркирани на уличката. Извадих картата от ленд роувъра си, поставих я на капака и я отворих. Слънцето се отразяваше от горещия очукан метал.

— На около пет километра от тук е. Трябва да оставите колата и да прекосите през мочурището към гората. Според това, което момчетата казват, трябва да е някъде тук.

Очертах една местност на картата. Полицаят изсумтя.

— Имам по-добра идея. Щом не искаш момчетата да ходят там, заведи ни ти — предложи с лека усмивка. — Изглежда познаваш околността.

По лицето му прочетох, че нямам право на избор. Казах им да ме последват и тръгнах. Отвътре старият ленд роувър миришеше на нагорещена пластмаса. Отворих прозорците докрай. Стиснах волана и той опари ръцете ми. Наложих си да се успокоя, когато видях, че кокалчетата на пръстите ми са побелели.

Пътищата бяха тесни и лъкатушещи, но не беше далеч. Коловозът образуваше полукръг в твърдата земя. Паркирах колата си и вратата опря в пожълтелия жив плет. Полицейската кола рязко спря зад мен. Двамата полицаи излязоха. По-възрастният подръпваше панталоните си. По-младият, със слънчев загар и раздразнено от бръснене лице, изоставаше назад.

— Има пътека през мочурището. Води до гората. Просто вървете по нея неколкостотин метра.

По-възрастният полицай обърса потта от лицето си. Върху бялата му риза под мишниците се виждаха тъмни мокри петна. Долавяше се остра, парлива миризма. Погледна с присвити очи към далечната гора и поклати глава.

— Прекалено горещо е. Сигурно няма да искаш да ни заведеш до мястото — в гласа му имаше и надежда, и подигравка.

— В гората и аз ще се ориентирам, колкото и вие — отвърнах. — Просто гледайте да намерите ларвите.

По-младият се засмя, но веднага замълча, когато другият го изгледа лошо.

— Не трябва ли криминалната полиция да свърши това? — попитах аз.

— Няма да са много щастливи, ако ги извикаме заради един разложен елен — изсумтя той. — Обикновено така става.

— Момчетата казаха друго.

— Най-добре да проверя сам, ако не възразяваш. — Той махна към по-младия. — Хайде, да приключваме с това.

Наблюдавах ги, докато с мъка се промъкнаха през живия плет и се отправиха към гората. Не ме бяха помолили да ги чакам и не виждах никакъв смисъл да остана. Доведох ги, докъдето можах, нататък трябваше да се оправят сами.

Но не мръднах от мястото си. Върнах се при джипа и извадих бутилка вода изпод седалката. Беше топла, но устата ми беше пресъхнала. Сложих слънчевите си очила и се облегнах на прашния зелен калник. Стоях с лице към гората, накъдето се бяха насочили полицаите. Бяха навлезли в равното мочурище и вече не се виждаха. Горещият въздух миришеше на пара и метал, беше изпълнен с бръмченето и жуженето на насекоми. Две водни кончета танцуваха наоколо. Отпих от водата и погледнах часовника си. Днес кабинетът не работеше, но можех да си намеря и по-интересно занимание от това да стоя на пътя, за да чакам да видя какво са открили местните полицаи. Вероятно бяха прави. Сигурно момчетата са видели някое умряло животно. Страхът и въображението им бяха изиграли лоша шега.

Стоях на мястото си като закован.

След малко ги видях. Белите им ризи се поклащаха на фона на сухата трева. Отдалече беше ясно, че лицата им са пребледнели. По-младият очевидно не забелязваше, че ризата му е изцапана с повръщано. Мълчаливо му подадох бутилката с вода. Прие я с благодарност.

По-възрастният отбягваше погледа ми.

— Дявол да го вземе, никакъв сигнал няма тук — мърмореше той, докато отиваше към колата.

Опитваше се да върне предишната самонадеяност в гласа си, но не му се удаваше.

— Значи не е било елен — отбелязах аз.

— Няма да те задържаме повече — хвърли ми мрачен поглед той.

Изчака да се кача в ленд роувъра и се обади. Потеглих, а той все още говореше по радиостанцията. Младият полицай бе забил поглед в земята, бутилката с вода се поклащаше в ръката му.

Подкарах обратно към кабинета си. Мислите бръмчаха в главата ми, но бях издигнал преграда, която ги държеше надалече, като мухи зад мрежа. С усилие на волята си не позволявах на разума си да се намесва, но мухите нашепваха на подсъзнанието ми. Стигнах до пътя, който водеше до селото и кабинета ми. Понечих да включа мигача и се отказах. Без да се замислям, бях взел решение, което щеше да изиграе огромна роля през следващите седмици. То щеше да промени не само моя, но и живота на другите.

Продължих направо. Отивах към фермата на Сали Палмър.