Михаил Булгаков
Звуците на полката небесни

Не, наистина… след всеки бал сякаш грях съм сторил. Не ми се ще и да си го спомням.

Из Гогол

Да вър–ви–ме, д–да вър–виме…

Ангеле мой мили,

п–полка да танцуваш с мен!!!

— Сс… с… — свистеше флейтата.

— Чувам, чувам — пееха в бюфета.

— П–полката, п–полката, п–полката — бумтяха тубите в оркестъра.

Звуците на полката небесни!!!

Сградата на Лговския народен дом се тресеше. Лампичките примигваха в мъглата, съвсем зелени госпожици и аленочервени разгорещени кавалери се носеха като вихър. Вятърът метеше фасовете, а слънчогледовите люспи пращяха под краката като въшки.

Да вър–виме, да вър–ви–ме!!!

— Ангеле мой мили — шепнеше на госпожицата разлуделият телеграфист, отлитайки с нея на небето.

— Полка! А гош^[1], мадам! — изрева разпредителят на танците и завъртя около себе си нечия чужда жена. — Кавалерите крадат дамите!

От него капеше и пръскаше. Колосаната му якичка беше подгизнала.

В залата, като на сборище на вещици, лудуваше нечистата сила.

— По мазола, по мазола, дяволи ниедни! — мърмореше един нетанцуващ, докато си проправяше път към бюфета.

— Музика, свири номер пет! — викаше с гаснещ глас откъм бюфета човек, който приличаше на удавник.

— Вася — плачеше втори, вкопчил ръце в реверите на куртката му. — Вася! Не виждам пролетариите! Че къде се дянаха пролетариите?

— Бе за к–какви пролетарии бълнуваш? Музика, давай полка!

— На стената имаше окачени пролетарии — изчезнали са…

— Къде?

— Ами там… ей там.

— Залепили са ги, милите! Залепили са ги. Виж ти, закрили са ги с плаката. Ку–пу… ку–пу… купувайте серпантини и се обединявайте…

— Горко ми! Страдам аз…

— А–ах, как само страдам! — зовеше шепнешком, опиянен от парфюма й, телеграфистът. — И душата ми стене!

Полка искам… да танцувам с теб!

— Кавалерите настъпват към дамите и обратното! А дроат^[2] — реве разпоредителят.

В бюфета плуваше мъгла.

— По чашка, граждани — канеше отговарящият за бюфета с лакирано лице и наливаше в чашите загадъчна розова течност, — в полза на библиотеката! Иван Степанич, подкрепи, умолявам те, пиедестала на науката!

— Не си падам по лимонадата…

— Чудак, бе каква лимонада! Пийни, пък после приказвай.

— О–хо–хо… Самогон!

— Е, разбра ли?

— Хайде, глътчица и на мен.

— За здравето на премирания красавец на бала Ферапонт Иванович Щукин!

— Късметлия, спечели за красотата си кутия пудра!

— Протестирам против. Не беше справедливо да я дадат на Кривоносия.

— Я по–леко, че за тия думи, знаеш ли се…

— Граждани, не се карайте!

Лъснали лица с очи на замразена риба обсаждаха тезгяха. Синкавият дим набъбваше на парцали, погледите се раздвояваха.

— Може ли огънче?

— Зап–пов…

— Защо ми подавате три клечки?

— Чудак, привиждат ти се.

— Ми от коя да запаля?

— Цели се в средната, по̀ може да улучиш.

Залата бушуваше. Срутваха се тавани и подове. Старите стени се тресяха. Стъклата на прозорците дрънчаха:

— Дзън… дзън… дзън!…

— Полката — дзън! П–полката — дзън! — ревяха тромбоните.

Звуците на полката небесни!!!