Ейдриън Чайковски
Кръвта на богомолката (6)

3.

Покрай войната с Век много имена се бяха прочули в Колегиум, но никой не се чувстваше толкова уютно в новата си слава като Теорнис от Алданраелите, паякороден Аристои и лорд-боен от Селдис, чиято морска атака беше сразила векианската армия, флотилията му беше опожарила корабите на нашественика, а морската му пехота от наемници беше прогонила мравкородните от града. Минал бе триумфално по улиците и макар в победния парад да участваха много други, тъкмо Теорнис беше човекът, за когото мъжете и жените на Колегиум говореха дълго след това, най-вече жените. Беше млад, беше красив и винаги безукорно облечен.

А скоро плъзна мълвата и за другата му победа над осородните, чиято Империя продължаваше да е заплаха за Равнините. Той беше спрял цяла имперска армия само с двеста души и я беше държал в принудително бездействие десетници наред…

Настанили го бяха в най-хубавите стаи в крилото за гости на Амфиофоса и Теорнис набързо разкраси тегавия бръмбарски стил с пищни копринени драперии и изобилие от възглавнички — е, направиха го слугите му, но по негова заръка. Какво значение имаше, че щеше да остане в настоящите си покои само няколко дни?

Стенуолд го завари излегнат на едно канапе и обгрижван от двама мухородни слуги в пъстро облекло. „Слуги или роби?“ — запита се Стенуолд. Робството беше незаконно в Колегиум, но в Паешките земи беше крайъгълният камък на обществото и никой не дръзваше да постави този въпрос пред Теорнис от страх какъв отговор ще получи. Пък и робите от свитата на Аристоя, ако бяха такива, очевидно се радваха на добро отношение, да не говорим, че бяха облечени по-богато от колегиумските търговски магнати.

— Майстор Трудан — поздрави го паякът с приятен, внушаващ доверие глас. Като най-добрите от своята раса, той беше ненадминат в социалните умения, способен да спечели вниманието и симпатиите на всяка аудитория. — Благодаря, че приехте поканата ми. Седнете, моля, и ми правете компания.

Стенуолд се настани предпазливо на канапето срещу паяка и прие чаша вино от единия слуга и захаросан скакалец от другия. Знойна паякородна се беше изтегнала сред възглавниците зад Теорнис и наблюдаваше любопитно новодошлия, което напомни на Стенуолд, че самият той вече си има знойна паякородна, и това извика усмивка на устните му.

— Или май трябваше да кажа войнемайстор Трудан — поправи се Теорнис.

Стенуолд глътна захаросания скакалец и вдигна ръка.

— Само не тази титла, лорд-боен. Не ми е по вкуса.

— Тогава ще ви казвам Стенуолд, а вие ми казвайте Теорнис. Да минем на „ти“, става ли?

— Много любезно от твоя страна.

— Не повече от необходимото — отвърна паякът. — Сега ти си герой за своя народ и аз ще те лаская безсрамно, докато не се съгласиш с всичките ми искания. — По-бяла усмивка от неговата Стенуолд не беше виждал. — Винаги съм смятал, че си падам по титлите, но сега дори аз намирам, че моята започва да ми тежи. Напоследък проблемите от военно естество се множат с всеки ден.

Стенуолд кимна.

— Днес един човек бързаше и се обърна към мен с „войнетрудан“.

— Наистина забавно. Дано не ти се лепне като име.

— Историята познава и по-тежки случаи. — Стенуолд откри, че отново се е усмихнал. — Когато бях студент, в Академията постъпи нов преподавател, Хирам Майстер. Никой не си беше дал сметка как ще звучи името му заедно с титлата. Майстор Майстер. След има-няма десетница човекът напусна.

Теорнис се засмя учтиво.

— Стенуолд, в настроение ли си да обсъдим политиката на Паешките земи?

— А нима съществува такова настроение за хората от моята раса?

— Все пак има въпроси, които трябва да обсъдим. Викат ме у дома. Майка ми, сестрите ми и лелите ми са решили, че моите военни умения, доколкото ги имам, са нужни в Селдис. Осите едва ли ще понесат леко унищожението на Четвърта имперска армия. Ние, разбира се, ще твърдим, че нямаме нищо общо с безразсъдните богомолкородни диваци, нито сега, нито преди. Дори пратихме съболезнователни писъмца, макар че не бих искал да съм на мястото на куриерите, които ще ги занесат.

— Мислиш, че Империята на осите ще нападне Паешките земи.

— Все нещо ще трябва да направи във връзка със Селдис. Дали просто ще струпат войски наблизо, за да ни държат в напрежение, или наистина ще се опитат да превземат града, не знам, но със сигурност ще направят нещо. — Теорнис допи виното си и изчака един от мухородните слуги да напълни отново чашата му. — Странно е как границите по нашите места са сякаш тенденциозно размити. На нашите карти Меро и Егел са в границите на Паешките земи, те, както и цялата територия до началото на Фелиалския лес. Някои свръхугодливи картографи дори поставят Тарк и Кес в Паешките земи. Ние, паяците, обичаме да притежаваме разни неща. Едновременно с това обаче животът в Селдис осигурява по-особен мироглед, поглед в друга перспектива. От гледна точка на същинските Паешки земи, Селдис е забутано погранично градче, където да намерят пристан некадърните и изпадналите в немилост, но за нас, които живеем там, играем игрите си там и наблюдаваме с усмивка северните си съседи, които не могат — ще прощаваш, че го казвам, но и двамата знаем, че е вярно, — които не могат да се сравняват с нас в танца… Е, ние отдавна сме се примирили с факта, че размиването на границите е двустранно. И че по някакъв странен начин ние сме също толкова равнинци, колкото и вие в Колегиум. Равнинци и паяци едновременно. Именно затова Алданраелите и няколко други семейства под нашия флаг направиха това, което направиха. Сам разбираш, че решенията и действията ни през идните месеци ще са много важни. Ние не сме просто странични наблюдатели.

— Това го доказахте по достоен за възхищение начин, Теорнис.

— Армията ни край Селдис расте, готви се да отблъсне имперското нашествие, ако се стигне дотам. Търсим и съдействие от градовете на юг — Сиенис и островния Еверис. Ала възникна едно усложнение и именно в тази връзка ти, Стенуолд, при добро желание, можеш да се включиш в паешката политика.

— Желанията ми определено не включват участие във вашия танц — каза Стенуолд, — но ще ми бъде интересно да те изслушам. Продължи, моля те. Какво е това усложнение, за което говориш?

— Работата е там, че Селдис не е единствената допирна точка на Паешките земи с Империята. През последните години осите разшириха владенията си по източните краища на Ръбатата пустиня и навлязоха в нашата сфера на влияние. Ако решат да усилят натиска си там, ситуацията наистина ще стане сложна. Подобен натиск ще ни принуди да раздвоим както военните си сили, така и политическото си внимание. Онези, които имат търговски или други интереси в района, ще настояват да се сключи явен мир или тайно споразумение за общи действия срещу трета страна. Личният интерес, уви, има първостепенно значение в нашата култура.

— Във всички култури — каза Стенуолд. — За кой район по-точно говорим, Теорнис? Източните краища на Ръбатата пустиня са слабо познати за нас, а скорпионородните никак не насърчават изпращането на изследователски експедиции. — „Същото важи и за собствените ти хора“, каза си Стенуолд, но тази мисъл беше по-добре да премълчи.

— Пустинята прилича на нещо като заоблен триъгълник с широка основа откъм север, който се стеснява на юг към Опашната верига, както лишените от въображение скорпионородни наричат тамошната планина. Южно от тази дълга планинска верига има голямо езеро. То и прилежащите му земи уж са наши, но и не са. Там има и един град, Соларно.

Стенуолд кимна.

— Чувал съм да го споменават.

— Алданраелите нямат интереси в Соларно, нито държат агенти там, но напоследък чувам, че в града има оси, които дърдорят за мир и търговски спогодби, но най-вече вземат мярката на местната стража и отбранителния капацитет на града. Соларно е град на отцепници, дезертьори и всякаква измет, основан е от хора, чиито амбиции в Паешките земи са претърпели позорен крах. Най-вече изгнаници и ренегати, с които нямаме официални взаимоотношения. Неофициално обаче Соларно е процъфтяващ пазар, важна спирка за всички, които пътуват на изток, и убежище за онези, които са се подхлъзнали в танца. Паешките земи търпят привидната независимост на Соларно само защото имат полза от нея, разбираш ли?

— А сега осите са там.

— Да, но мога да се хвана на бас, че управниците на Соларно няма да им се вържат на приказките. Напротив, ще се опитат да ги подхлъзнат така, че да използват осите срещу собствените си врагове на местна почва. Соларно е умален модел на Паешките земи, ако щеш. Уж един град, но раздиран от вътрешни ежби. И ако осите успеят да забият клин между отделните фракции и изиграят картите си добре, Соларно ще се превърне в порта, през която Империята да стъпи на наша земя. Случи ли се това, помощта, която оказахме на Колегиум, ще остане добър спомен от миналото, защото ще си имаме собствени неприятности, с които да се справим.

— Искаш да пратя свои хора в Соларно, така ли? — попита го Стенуолд.

— Ако аз пратя паякородни агенти, те ще се забъркат в танца — обясни Теорнис, — и дори по-лошо, ще се съобразяват най-вече със собствения си дневен ред. На този етап имам повече вяра на твоите агенти, отколкото на своите. Нужен е човек любезен и дипломатичен, майстор Трудан, който не е нито лесно обидчив, нито лековерен. И със сигурност — майката да ни пази! — не онази твоя богомолка. Но избора го оставям на теб.

 

 

„На дълъг път най-бързо се тръгва“, така гласеше една от любимите поговорки на мухородните. И ето че сега, като никога, плановете на Стенуолд се нареждаха твърде лесно. От разговора му с Теорнис бяха минали само няколко дни, а вече всички се готвеха да потеглят на път, всички освен него.

В пристанището на Колегиум беше останал само един паешки съд — личният кораб на Теорнис. Именно с него, а не с внушителния флагман, Алданраелът беше участвал в морската битка. Паяците неизменно предпочитаха повратливостта и бързината пред грубата сила. Повечето моряци също бяха паякородни. Стенуолд никога не ги беше смятал за народ с традиции във военното мореплаване, но пък крайбрежието на Колегиум едва наскоро бе опитало вкуса на морските битки. На изток морето кръстосваха дългите лодки на Фелиал и силната кесианска флота, сами по себе си достатъчно основание Паешките земи да поддържат достатъчно бойни кораби, които да защитават търговските им маршрути. Стенуолд гледаше как огромните сиви платна от предена коприна се издигат бавно и се издуват от вятъра, здрави като желязо и едновременно с това леки като въздуха.

Оказало се бе лесно да избере кого да прати в Соларно, тази най-нова мишена на завоевателната имперска политика.

— Благодаря ти, че се съгласи да поемеш тази задача — каза той. — Добре знам, че не си мой агент, когото да пращам къде ли не по свое усмотрение.

— Да ти кажа, нямам нищо против, даже ще ми е интересно — отвърна Неро. — Бил съм във всички градове в Равнините, дори в Империята съм ходил, и сега ми се ще да видя нещо ново. А Соларно открай време е в списъка ми с места, където да отида. — Ухили се широко. — Съдбата не спира да ни поднася изненади, а?

— Само внимавай — предупреди го Стенуолд.

Но беше вярно, че от всички Неро беше пътувал най-много, прекарал бе известно време дори в Паешките земи, а в Сиенис беше направил истински удар и мацаниците му висяха във всяка втора къща. Стенуолд хвърли поглед през рамо и видя Че и Ахеос да се прегръщат за сбогом. Че също беше облечена за път — занаятчийска кожена куртка, бричове от здрав плат и голяма раница. Настояла бе, че не можело да си седи у дома и да си клати краката, докато Ахеос е надалеч и работи за каузата на Колегиум. Като я гледаше сега, Стенуолд все още виждаше уязвимата девойка отпреди, мека и беззащитна — качества, или недостатъци, които вече не откриваше у Салма и Тиниса. Дали я виждаше такава заради несъзнателния си стремеж да я защити, или в нея наистина имаше непоправимо мека сърцевина? „Стига — сгълча се сам той. — Спомни си какво преживя момичето. Спомни си какво постигна.“ Да отхвърли кандидатурата й и да прати някой друг само защото не му е кръвен роднина, би било висша форма на лицемерие.

— И да се грижиш добре за нея — заръча строго на Неро той.

— Стен, по-добър избор не би могъл да направиш, освен ако беше намерил друга муха — увери го Неро. Знаеше, че Спера, другият мухороден агент на Стенуолд, категорично беше отказала да ходи където и да било в близост до Паешките земи. — Погледни го от този ъгъл — продължи мухата. — Аз и бръмбарородно момиче, по-добра комбинация здраве му кажи. Може да идем навсякъде, в Империята даже. На твое място бих се тревожил за молеца и неговия отряд. Те ще изпъкват кажи-речи навсякъде.

— Така е — каза Стенуолд с въздишка. — Знаеш маршрута, нали? Всичко ти е ясно?

Неро кимна.

— С кораб до Селдис, оттам по търговския път до Сиенис, Мавралис, а после с кораб през Езерото на изгнаниците, дето му викат накратко Езгнано, до Соларно. Направо ми кипва кръвта, като си помисля какъв готин маршрут ни чака.

— През Паешките земи…

— Тия места не са нови за мен, не забравяй. А и нали ще имаме препоръчителни писма от твоя човек, лорд-бойния.

— Неро, той не е „мой“ човек — поправи го Стенуолд. — Ничий не е, освен може би на семейството си. Не се отпускай и не разчитай на него. Искам да мислиш със собствената си глава и сам да вземаш решения.

— Ясно де — каза Неро и отново се ухили. — Обожавам паякородните. С тях човек не може да скучае.

Един от моряците им извика да се качват. Готови били да вдигнат котва, а вятърът и приливът били идеални за отплаване.

— Че — обърна се Стенуолд към племенницата си.

— Знам. Да внимавам. И да се грижа за Неро.

— Нямах точно това…

Тя пристъпи към него и го прегърна.

— Ще се оправим, чичо Стен.

— Осланяйте се на преценката си — каза той, — но не поемайте излишни рискове, моля те.

Неро вече бе прелетял краткото разстояние до кораба и тъкмо кацаше на палубата. Че протегна ръка към Ахеос, пръстите им се докоснаха, после момичето хукна по подвижното мостче и застана на перилото да им помаха за сбогом.

 

 

Маршрутът на Ахеос беше труден — през целите Равнини чак до границата на Империята и оттатък. Нито кораб, нито релсов път можеше да го отведе там, дори обикновените пътища не вършеха работа заради имперското присъствие. И точно тук в картинката се появяваше Йонс Аланмост.

Йонс Аланмост беше авантюрист и иманяр, ала едновременно с това и верен син на Колегиум. Беше се сражавал с векианците по въздуха — обстрелвал бе флотилията им с гранати от въздушния си кораб, докато силен повей на вятъра не го запрати твърде ниско и един вражески катапулт не надупчи балона на кораба му с метални осколки.

Сега, срещу тежка кесия със злато и пълен ремонт на леталото, той се бе съгласил да осигури транспорт на Ахеос и неговите спътници. Въздушният му кораб „Скокливата мома“ беше възтесен за шестимата пасажери, но малкият размер вървеше ръка за ръка с добра повратливост и прилична скорост, предимства, от които Аланмост се беше възползвал години наред, прелитайки незабелязано над не една и две държавни граници. Дори едномесечно пътуване като предстоящото беше нещо нормално за търговски авантюрист като него.

Като повечето бръмбарородни, Аланмост беше набит и широк. Беше десетина години по-млад от Стенуолд, но и неговата коса се беше отдръпнала бая високо над черните вежди. Облечен беше с плътни занаятчийски дрехи и с вълнено палто над тях, а около врата му беше увит дълъг шал.

— Това ли са ти всичките хора, Трудан? — попита той. Не си падаше по титлите, и толкова по-добре, реши Стенуолд.

— Да, това са всичките — отвърна той. Силният вятър плющеше в сигналните знаменца на летището и свиреше между изопнатите въжета и металните части на леталата. Стенуолд се обърна към Тисамон и двамата си стиснаха ръцете.

— Стен, искам да те помоля… — започна смутено богомолката.

Стенуолд, който беше забелязал чия компания предпочита напоследък приятелят му, реши да запълни паузата с предположение:

— За водното конче, нали? За Фелисе?

— Дръж я под око — предупреди го Тисамон.

— Честно казано, изненадах се, че не настоя да я вземеш със себе си — отбеляза Стенуолд. Фелисе беше майстор на меча, имаше остър взор и бързи криле, все неща, от които отрядът на Ахеос да се възползва при нужда.

— Не. — Лицето на Тисамон стана безизразно. — Още не е готова. Не би могла да… Боя се, че не винаги би имала ясна представа за целта на пътуването. — Някаква сянка мина по лицето му и наруши за миг безукорното му самообладание.

— Какво има, Тисамон?

— Нищо — твърде бързо отговори богомолката.

— Тисамон?…

Богомолкородният му хвърли изпитателен поглед, в който преобладаваше чувство, което Стенуолд не успя да определи.

— Аз тръгвам, а тя трябва да остане. Не ме моли да я взема с нас. Аз ще се върна при нея. Трябва да й се напомня… не мога да… Тя… — Тисамон млъкна объркано. Неудобни истини се ръгаха с лакти току под повърхността на лицето му.

— Тя ще изгуби контрол и ще хукне да убива всяка оса, която й се изпречи пред погледа — довърши вместо него Стенуолд.

— Нещо такова — съгласи се Тисамон и побърза да зарови надълбоко нещата, които драпаха да излязат на светло. — Затова трябва да й намериш дом тук. Колкото до нейното паякородно докторче… Той, изглежда, й влияе добре.

Стенуолд свъси чело.

— В замяна ми обещай да държиш под око Талрик.

— Ще смятам това пътуване за пълна загуба на време, ако в края му не съм го убил — изръмжа богомолката. Тази тема не го затрудняваше като предишната, а в гласа му нямаше и повей от хумор.

За разлика от Че, Тиниса не прегърна Стенуолд, а само се здрависа с него — китка в китка като баща си. „Пораснала е. Вече не е малката ми повереница.“ Брошката с пресечения от меч кръг проблясваше на гърдите й, същата като на Тисамон.

— Това е важно, майстор Трудан — обърна се към него Ахеос, когато дойде негов ред да се сбогува. — Знам, че не го разбирате, но ви благодаря за проявеното доверие. — От всички само той не беше със специално облекло, защото беше роден в планината и ниските температури не го плашеха.

— Отдавна стигнах до заключението, че в света има неща, които са невидими за очите — отвърна Стенуолд. — Вие просто открийте кутията, вземете я и я донесете тук. — Доктор Никрефос беше загинал заради това нещо. И той като Ахеос беше молецороден, и пак като него кутията го довеждаше до състояние на трескава паника. Гавед вече се беше издигнал във въздуха и кацаше при Аланмост на борда на въздушния кораб, забеляза Стенуолд. Значи му оставаше да се сбогува още само с един.

Обърна се към него с десетина предупреждения на уста, но всички те се изпариха при вида на леката подигравателна усмивка.

— А на мен какво ще кажеш, майстор Трудан? — попита Талрик. — Защо не ме спреш сега, щом си толкова разтревожен?

— Радвам се, че племенницата ми няма да пътува с теб, това мога да кажа — измърмори Стенуолд, при което усмивката на Талрик се разшири още малко.

— За това грешиш, Стенуолд. Нея не бих наранил. Ако съдбата постави живота на богомолката в ръцете ми, знам ли… Но сега, когато решавам сам за себе си, да посегна на Челядинка или на други като нея би означавало да плюя на честта си. Не че очаквам да ми повярваш, разбира се.

Стенуолд наистина не му вярваше въпреки привидната му искреност.

— Ако нараниш някой от спътниците си — Ахеос най-вече, но и другите, — ще нараниш и нея. Помисли върху това.

— Сбогом, майстор Трудан. — Крилете на Талрик се появиха и го издигнаха във въздуха.

Скоро въздушният кораб на Аланмост откачи задържащите го към земята въжета и бързо се смали в небето. Стенуолд различаваше Тисамон на кърмата — рус мъж със зелени дрехи, гледаше към него от гондолата.

„Пази се, стари приятелю — помисли си Стенуолд. — Пази се, Ахеос. Че няма да ми прости, ако пострадаш. Пази се, Тиниса, и не отивай по бащиния си път толкова далеч, че да не можеш да се върнеш при нужда.“

Обърна се и само дето не подскочи, защото на няколко крачки зад него стоеше човек, за чието присъствие не бе подозирал — Фелисе Миен, без доспехи, но стиснала с две ръце меча си, чийто връх сочеше земята. Не му обърна внимание, защото очите й, несравнимо по-силни от неговите, следяха напрегнато смаляващата се в небето „Мома“.

 

 

Пътуването беше дълго, а студът се пренесе и в отношенията между пътниците. Дните се точеха в мълчание и сдържана враждебност. Групата им беше толкова разнородна, че членовете й нямаше за какво да си говорят. Ахеос странеше от другите, през повечето време стоеше на открито в тънката си роба, зяпаше хоризонта и се бореше мълчаливо с постоянното полюшване на гондолата, от което стомахът му се бунтуваше. Тисамон следеше неуморно двамата осородни и по всяко време беше близо до единия или до другия, като съзнателно създаваше впечатлението, че дръзне ли някой от тях да отлети, той без колебание ще се метне през борда да го хване, нищо че така ще подпише и собствената си смъртна присъда. На лицето му беше изписано трескаво очакване, което той дори не се опитваше да скрие. Говореше единствено с Тиниса, а и с нея се разбираше почти без думи. Сега, когато отново бяха поели на обща мисия, помежду им се бе възобновило предишното тясно общение, връзката между бойци. Там, където погледът на Тисамон не стигаше, Тиниса наблюдаваше вместо него.

Колкото до Аланмост и Гавед, те бяха самотници по природа и по навик: и двамата често бяха пътували надалеч и без чужда компания — осородният на лов за глави, бръмбарородният на лов за незаконни печалби от контрабанда. Още на втория-третия ден от пътуването Гавед се включи в грижата за кораба, помагаше на авиатора с въжетата, с механизмите, в готвенето дори. Разбираха се изненадващо добре и почти без думи, защото и двамата мислеха еднакво. Освен когато Аланмост спускаше „Момата“, за да натовари провизии или за някаква поправка, дните минаваха еднообразно и мълчаливо.

Талрик често се облягаше на перилото и гледаше как Равнините се точат под него, обвити тук-там в облаци и толкова далеч в ниското, че не приличаха на нищо, което бе виждал. Той беше доста добър летец като за оса, но никога не се беше издигал толкова нависоко, а от студа го побиваха тръпки въпреки топлото палто и двете наметала отгоре. Въпреки студа обаче особената свобода и широта тук горе го омагьосваха с чара на непознатото.

По-рано през деня Талрик бе гледал как Йонс Аланмост пренавива мотора на „Скокливата мома“ — авиаторът освободи голяма метална топка, прикрепена със здраво въже към основата на гондолата и свързана с часовниковия механизъм в сърцето на кораба. Свободното падане на тежестта беше достатъчно да натегне пружините в двигателя, а след това Талрик, Гавед и Тисамон изтеглиха с общи усилия топката обратно. Аланмост се беше похвалил, че при нужда можел да я издърпа и сам с помощта на лебедка, и Талрик предполагаше, че е прав, макар собствените му мускули още да горяха от усилието. Вече повече от десетница пътуваха с „Момата“ и пренавиването на механизма се беше превърнало в нещо като ежедневен ритуал.

Все пак Талрик съвсем не беше в най-добрата си форма. Раната, която Даклан му беше нанесъл в опита си да изпълни смъртната присъда, издадена му от Империята, още изцеждаше силите му. Днес например, докато изтегляха металната топка, изведнъж му причерня и той се принуди да отстъпи назад под презрителния поглед на Тисамон.

Гондолата беше открита, без кабина или навес, които да пазят пътниците от капризите на времето. Под палубата имаше нещо като трюм с нисък таван, където Аланмост обикновено складираше контрабандната си стока и където умърлушените му пътници се свираха от време на време. И сега някои от тях се бяха прибрали на завет в трюма, но не и Ахеос — той стоеше на кърмата и говореше тихо с капитана на кораба, който очевидно не харесваше чутото, ако се съдеше по гримасите му. И молецът като Талрик беше инвалид понастоящем, още си помагаше с бастун, но поне студът, изглежда, не му пречеше. За разлика от Талрик и останалите, които се увиваха във всеки наличен парцал, Ахеос не носеше друго освен обичайната си сивкава роба. Тук горе слънцето грееше ярко, но въздухът беше леден — суровата зима, която предсказваха всички, настъпваше дори по-люта от очакваното. Преди няколко дни, когато минаваха над хълмистия терен между Сарн и Хелерон, беше завалял ситен сняг, сняг, който сигурно се сипеше като бял прах и по Седма армия, спряла на лагер някъде в околността. В Равнините рядко валеше сняг, същото важеше и за Империята на осите, но Талрик имаше свои спомени, горчиви спомени за тежките зими по време на Дванайсетгодишната война във Федерацията, когато снежните преспи бяха по половин метър дълбоки, а неподготвените войници замръзваха до смърт около гаснещите лагерни огньове.

Споменът за онези мразовити дни затъкна гърлото му и сви сърцето му. Всичко това вече нямаше връзка с него. Той беше отцепник, беше човек, преследван от закона на Империята. Първо тя го беше предала, а сега той я предаваше на свой ред.

Или не? Тази безумна мисия, в която ги беше вкарал молецът, едва ли се броеше за предателство. Тръгнали бяха на лов за някаква джунджурия, експонат от обрана колекция, кутия някаква, в която незнайно защо молецът съзираше артефакт, от който зависи самото мироздание. И какво, ако някой царедворец е решил да впрегне Рекеф в кражбата на предмет с антикварна стойност, който да поласкае собственото му самолюбие? Не беше ли точно това развалата, която Талрик беше разкрил в сърцето на Империята? И какво му пречеше да погледне на тази мисия от друг ъгъл, да я види като начинание, което в крайна сметка ще донесе полза на родината му? „Мога, разбира се. Интерпретации всякакви.“ Само дето Империята не би оценила помощта му, а спътниците му едва ли си даваха сметка какъв риск поема Талрик, като се връща на имперска територия. Ала Гавед беше прав за Джерез — ако един имперски отстъпник можеше да се скрие успешно някъде, то това беше именно там, в този негостоприемен за имперските бюрократи, губернатори и бирници град, разлял беззаконието си по бреговете на голямото езеро, чиито водомеркородни обитатели уж се кланяха на Империята, а в действителност нападаха от засада пратениците й. Най-подходящото място, където Сцилис да избяга, за да продаде плячката си.

Дали паякът знаеше, че Талрик е изпаднал в немилост? Предвид краткото време — едва ли. Току-виж Сцилис взел Талрик за отмъстителната ръка на Империята.

Или Сцила. Ахеос се кълнеше, че отдавнашният агент на Талрик всъщност е жена. Талрик не знаеше какво да мисли. „Или пък не ми се ще да призная, че този факт е убягнал от вниманието ми.“

Усложнение след усложнение. Той поклати глава. Аланмост изведнъж се развика на Ахеос, че нещо си било твърде опасно.

— Нали аз съм тук — възрази молецът. — Мога да те защитя.

— Ами ако неговите хора са там? — настоя занаятчията и посочи към Талрик. — Кой ще ни защити тогава?

— Каква е вероятността да са там? — Ахеос се обърна към осородния. — Чул ли си Империята да е превзела Тарн?

— Тарн? — Талрик свъси чело в недоумение, после се сети за какво говори молецът. За планинското поселище на молецородни северно от Хелерон. — Не съм чувал за такива планове — призна той. — Но рано или късно и това ще стане. Искаш да се сбогуваш с родния си град, така ли?

— Нещо такова — отвърна неангажиращо Ахеос.

— Ако Империята е стигнала дотам, във въздуха ще е пълно с летала и ще ги забележим отдалече — каза Талрик и сви рамене.

— Видим ли такива, веднага ще си плюем на петите — обеща Ахеос на Аланмост, който помърмори още малко, но в крайна сметка отстъпи.

Да се приближат до Торноската верига се оказа неочаквано трудно, но по друга причина. Аланмост ръчкаше постоянно двигателите, за да преодолее съпротивата на силния насрещен вятър, но въпреки това корабът се хлъзгаше на север и вместо да се придвижи с лекота към далечната линия на планинските зъбери, се бореше за всеки метър и имаше реална опасност да се разбие в някой от щръкналите върхове.

— Ще снижа кораба! — извика ядосано Аланмост. Балонът на „Момата“ беше пълен с някакъв газ, дестилиран сфенотик по думите на Аланмост, който спокойно издържал тежестта на кораба, а при нагряване го издигал още по-високо. Сега авиаторът загаси горелката, която в по-спокойни дни използваха и за готвене, и корабът започна бързо да се снижава през облачните пластове, тласкан към планината от вятъра.

Разбраха, че имат компания, когато една стрела свирна над гондолата и се заби в балона.

Ахеос взе да маха с ръце, крилете му го издигнаха на перилото, а после, било заради вятъра или по собствена воля, молецът се отдели от кораба. Започна да кръжи около балона, крилете му се сляха в трептящо петно, самият той крещеше и жестикулираше, а всички останали се защураха по палубата. Търсеха за какво да се хванат, преди корабът да пропадне неспасяемо към земята.

Аланмост им се смееше.

— Една стрела? — извика той. — Дори най-смотаният кораб може да поеме десетина без проблем, а благодарение на колегиумското Събрание моят балон е от паешка коприна! Вижте бе, стрелите просто залепват за него!

— А за тебе дали просто ще залепнат, а? — извика му в отговор Талрик.

А после Ахеос се върна. Увисна на перилото, брулен от вятъра, докато Тиниса не му помогна да се прехвърли на палубата. Макар и съвсем кратък, полетът очевидно го беше изтощил. Блед като смъртник, молецът посочи планината и каза:

— Връх Торнос. Закарай ни там.

— Твоите хора ще ни пуснат ли още стрели? — попита Аланмост. До него Гавед си нави ръкавите и размърда пръсти, сякаш нямаше нищо против да пусне в употреба жилещото си Изкуство.

— Убедих ги да не закачат машината — каза Ахеос. — Толкова засега. Закарай ни и пак ще говоря с тях.

През силните повеи на вятъра зърнаха силуетите на закачулени в сиво фигури с опънати лъкове. Не можеше да се каже колко са. Напред планинското било изведнъж се беше сдобило с релеф. Онова, което отдалече приличаше на обикновен скален откос, сега се оказваше произведение на каменоделското изкуство, създадено от стотици ръце в продължение на столетия и разказващо със скулптури, фрески, статуи и хиляди релефни изображения подробната история на молецородните от древността до наши дни. Дори Талрик, който беше виждал какво ли не, бе впечатлен от гигантския мащаб на този разказ в каменни картини, чийто релеф на места потъваше така надълбоко в мрака на планинските недра, че само белите очи на създателите му можеха да го възприемат в неговата цялост. Запита се дали не е първият осороден, имал честта да зърне това каменно великолепие.

Със сигурност нямаше да е последният. Ръката на Империята още не се беше вдигнала срещу скалните гравюри и терасираните склонове на Тарн, но в близкия Хелерон имаше имперска войска и днешното посещение навярно щеше да е първият и последен шанс на Талрик да види града в оригиналния му вид, преди Империята да е оставила своя отпечатък.

Аланмост дълго търси безопасно място, където да привърже кораба си, така че силните ветрове да не го разбият в скалните зъбери. И нищо чудно — строителите на Тарн не бяха предвидили подобна необходимост при планирането на града си.

След като корабът най-после бе привързан здраво, а пътниците му стъпиха на опасно тесните пътечки, дойде ред да се срещнат с молецородните. Местните ги посрещнаха от въздуха, а гостоприемството им се състоеше от нескрита враждебност — десетина закачулени в сиво посрещачи с опънати лъкове и гневно присвити бели очи. Ахеос отново се издигна във въздуха и полетя към тях. Аланмост и другите чакаха безпомощно. Ако молците решаха да приключат с натрапниците по бързата процедура, единствено осите сред тях имаха някакъв шанс да оцелеят.

Въпреки това Аланмост почна да се киска и когато Гавед го стрелна въпросително с поглед, обясни:

— Да ме тръшне, ако не съм първият бръмбаророден авиатор, който е кацал тук. Има да разказвам по кръчмите…

— Забравѝ да си първият — намеси се троснато Талрик. — Като ги знам бръмбарите, бас ловя, че поне десетина вече са си пробвали късмета. Само че никой не се е върнал, за да се похвали.

Аланмост го изгледа кръвнишки, но в същия миг Ахеос се върна, кацна тромаво пред тях и залитна. Тиниса го хвана, преди да е паднал, и продължи да го придържа, докато молецът си поеме дъх.

— Ще ни пуснат да влезем — изхъхри той. — Не мога да гарантирам, че ще ви посрещнат топло, но поне казаха, че няма да ви убият.

— Навсякъде ни посрещат с отворени обятия, да се чуди човек — измърмори Аланмост. — Те нали са наясно, че съм от Колегиум, а не от Хелерон? Никога не съм влизал в миньорска шахта.

— Това едва ли би променило нещо дори при нормални обстоятелства — отбеляза Ахеос. — Но появата ни е била провидяна. Е, моята поява поне. Скририте очакват този разговор.

— Провидели, очакват, как ще да е — измърмори бръмбарородният. — Ти гледай да приключиш по-бързо и да се махаме оттук. Щото онези момчета с лъковете ме гледат също толкоз нелюбезно, колкото и преди да приказваш с тях.

В Тарн имаше стаи, предназначени за чужденци: предлагаха специфично удобство, от което местните не се нуждаеха, а именно — светлина. Ала отоплението, изглежда, не беше част от тарнското гостоприемство, поне ако се съдеше по очебийно празното каменно огнище. И понеже светлината проникваше през скална стена, изрязана в дантелен рисунък към ледения въздух отвън, неканените посетители и тук не свалиха нито една от дрехите, които ги бяха пазили от студа в откритата гондола на въздушния кораб. Стаята беше богата откъм сложни каменни гравюри, но бедна откъм мебелировка, затова гостите седяха сгърбени покрай стените и чакаха.

Навярно Ахеос би могъл да се погрижи в някаква степен за удобството им, поне да поиска дърва за огнището, но не му беше даден шанс. В стаята го чакаше пратеник, момиче на не повече от тринайсет години.

— Ти си Ахеос — заяви то.

— Да.

В белите й очи се четеше странна смесица от ужас и изгарящо любопитство.

— Скририте искат да се явиш пред тях. Трябва да тръгнеш с мен. Веднага.

 

 

— Винаги си създавал проблеми, още като момче — каза напевно скрирът, докато крачеше бавно в пълния мрак на кабинета си. В него имаше четири тесни катедри от дялан камък, а върху всяка — разтворена книга. Тя спря пред една от тях и се загледа разсеяно в страниците. После внезапно обърна глава и прикова с поглед Ахеос точно когато той прехвърляше тежестта си от единия на другия крак. — Все задаваше нежелани въпроси, пренебрегваше възложените ти задачи, а старанието ти в усвояването на великите изкуства търпеше критика. Нещо повече, определено ти липсваше ясна преценка в подбора на приятели. А сега виждам, че вкусовете ти са се променили, но не към по-добро. Защото сега, освен Омразния враг, си ни довел и оси.

— Оси отцепници — уточни Ахеос.

Лицето й запази презрителното си изражение.

— Самият ти дойде да ни предупредиш за тази раса, а сега ги водиш да шпионират залите ни. Не е за вярване, че всеки път, когато се върнеш тук, си плачеш за прогонване. Сякаш това ти носи перверзна наслада. Повярвай ми, прогонването е най-малкото, което заслужаваш.

— Трябва да ми помогнете — каза Ахеос.

— Нямаш право да искаш помощ — сопна се тя. — В предишната ти безумна мисия загинаха немалко от нашите, нищо че бяха глупци, които се вързаха на приказките ти. И защо? За да разрушите някаква машина на Омразния враг. А сега Източната империя държи града на нашите врагове и събира флотилия летала. Войниците им идват насам, Ахеос.

— Аз… — Устата му изведнъж пресъхна. — Нямах представа, че вече са…

— О, за тях това е дребна кампания — каза отровно скрирът. — Колкото да си убият времето през зимата и да не им скучаят войниците. Колко му е да пратят насам летящите си кораби и да установят владичеството си над банда планински диваци?

— Какво ще правите?

— Каквото сме правили винаги. Ще вардим знанията си от бурята, ще търсим пролуки в мисленето на врага и ще дирим убежище в мрака. Не ни мери с кривите си мерки, Ахеос. Мистерите имат дълга ръка и ние вече намерихме пътечка към оцеляването.

— Каква? Кажете ми!

— Нищо няма да ти кажа — отвърна троснато тя. — Ти изгуби доверието ни, Ахеос. Уж си син на Тарн, а верността ти виси на косъм. Когато дойде тук последния път, беше опетнен; сега си прогнил целият, заразен от прегръдките си с врага.

Ахеос преглътна; надяваше се, че последното е просто случаен подбор на изразни средства, макар да знаеше, че не е така.

— Защо дойде тук, Ахеос? — попита раздразнено скрирът.

— Трябва да ми помогнете — повтори той. — Важно е. Мислете за мен каквото искате, но трябва да ми помогнете. Сигурно знаете, че даракионската Кутия на сенките е намерена и освободена. Не вярвам това да е убягнало от вниманието ви.

— Усетих промяната — призна тя и се уви по-плътно в робата си, сякаш внезапно са я побили тръпки.

— Аз ще я върна — каза простичко той. — Била е открадната по поръчка на осите, но сега е в неизвестност. Ще я намеря и после…

— Какво после? — Тя тръгна към него, погледът й беше изгарящ. — Къде ще я занесеш, Ахеос? Изобщо задавал ли си си този въпрос? Ще я дадеш на Омразния враг, който да впрегне мощта й в прокълнатите си машини? Ще допуснеш да попадне в ръцете на Империята и да научи осите на жестокост, която дори те не познават? Или какво, ще я връчиш на паякородните лордове и дами, които да я използват като поредната пионка в безкрайните си игри? Или ще я върнеш на богомолките и така ще съкрушиш духа им от скръб по изгубените предци? — Стоеше на сантиметри от него и го изгаряше с поглед. — Или ще я донесеш тук?

— Аз… мислил съм за това…

— Не, не си. — Костеливата й ръка го сграбчи за яката. — Дали да не я затворим в мрака тук, Ахеос? Да остане наша тайна, така че никой да не сложи ръка върху развалата й? — А после изведнъж се усмихна и усмивката й го сряза като лед. — И щом ти можеш да проследиш кутията из целите Равнини, сега, когато силата й е разбудена, колцина от нашия народ ще останат глухи за повика й, туптящ като живо сърце в недрата на собствената ни планина? Кой послушник, провиждащ или скрир дори не би усетил копнеж по силата, затворена в нея, копнеж, който ще расте неусетно, ще задуши свободната им воля и ще ги подлуди от амбиция? Донесеш ли я тук, кутията ще ни превърне в същите умопомрачени отцепници, които унищожиха Даракион преди петстотин години. Донесеш ли я тук, ще ни заразиш с тяхната лудост.

— Но… тя все ще попадне в нечии ръце.

— Ако имаме късмет, ще попадне в ръцете на някой колекционер като онзи човек в Колегиум, който ще я заключи в някое обитавано от машинни духове място, чиято унила атмосфера постепенно ще я приспи. Иначе… ако не друго, когато най-лошото дойде, този път няма да е по наша вина.

Скрирът посочи вратата.

— Върви си, Ахеос. Махни се от моите очи, махни се и от Тарн по най-бързия начин. И не се връщай, освен с много по-добра компания от сегашната. А може би ще е най-добре изобщо да не се връщаш.

Краката му омекнаха от слабост. Не си беше давал сметка каква опора му е била Че при последното им идване тук. А после през отмалата в главата му изплува нещо, нещо тъмно и трънливо.

— А ако запазя кутията за себе си?

Жената застина на място. Стори му се, че зърва мигновена сянка на предпазливост в белите й очи.

— Изглежда, сте приели за даденост, че ще предам кутията на друг — каза той с разтреперан глас. — Ами ако сам я отворя?

— Млъкни, момче! — прекъсна го гневно тя. — Прогнил си до семката. Най-добре да те убием още тук и сега, иначе кой знае какви беди ще докараш на собствения си народ.

— Аз изпълнявам повелята на Даракион — напомни й той. — Питам се какво ли би направил той, ако убиете пратеника му? Ако аз направя такова нещо, не бих посмял да затворя очи от страх какви сънища ще ме навестят в отплата. Дори ако бях един от скририте на Тарн.

— Заради теб ще погинем! — възкликна тя отчаяно. — Дано осите те убият и вятърът разпръсне прахта ти! Махай се, Ахеос. Напусни Тарн и ако съдбата е поне малко милостива, мисията ти ще се провали, а ти ще намериш смъртта си.

Той й обърна гръб, раздиран от страх и чувство на загуба, но и от внезапен гняв.

„Нека взема кутията, пък да видим кой на кого ще нарежда.“ Тази мисъл изплува в главата му, но мина доста време, преди Ахеос да се запита откъде е дошла.

Защото не беше негова.