Ейдриън Чайковски
Кръвта на богомолката (16)

13.

Дори след като изпи чашата горчив чай от корени, който й запари момичето на Нивит, Тиниса се чувстваше все така странно — главата й се въртеше, беше й студено и изтръпнало някак. Гавед толкова се притесни за състоянието й, че предложи да я изпрати до мястото, където Ахеос я чакаше да му докладва, предложение, което силно я изненада.

— И защо? — попита тя.

— Какво толкова? — отвърна той. — И без това имам път натам.

При което тя го удостои с крива усмивка, а той си помисли: „Паякородни.“

Малко след това Гавед връчи на изнервения молецороден копие от списъка на Нивит като знак за добра воля и доказателство, че ако не друго, поне си е заслужил издръжката, после тръгна назад към бърлогата на Нивит, за да си довършат разговора.

Час по-късно вече бяха уточнили малкото, което подлежеше на планиране, а именно кого да наблюдават по-отблизо и кого да избягват, както и кои от познатите на водомерката може да са дочули къде и кога ще се проведе наддаването. След като приключиха с деловата част, се заприказваха за старото време.

— Кълна се, че свършим ли с това, този път наистина ще остана в Джерез — заяви Гавед.

— Зависи кого ще настъпиш по мазола — възрази водомеркородният. — При толкоз много големци и богаташи току-виж и на мен ми се наложило да духна за известно време.

— Така и не си научих урока — каза Гавед и поклати глава. — Всеки път, когато си тръгна оттук, Империята ме дебне зад ъгъла. Писна ми да изпълнявам имперски поръчки.

Нивит сви красноречиво рамене. „Че то кой може да избяга от наследството си?“ — сякаш казваше водомерната.

На вратата се потропа, леко и любезно, но и решително някак, сякаш с намек, че при нужда посетителят е в състояние да приложи и повече сила.

Двамата се спогледаха. Предвид казаното току-що, пред вратата като нищо можеше да има имперски войници.

— Един момент! — извика Нивит, притича на пръсти до вратата и погледна през стратегически разположената шпионка. След миг погледна през рамо към Гавед и изрече без глас: „Клиенти.“ После бързо отвори и отстъпи назад да направи път на някакъв едър човек.

Гавед вече се беше изправил, зачуден дали новодошлият не е от богатите клиенти, за които беше споменал Нивит, и по-точно — дали не е богатият клиент от незнайна раса.

Не, осъзна бързо той, разпознал расовата принадлежност на посетителя. Бръмбаророден, макар и от порода, каквато не беше виждал. Не беше равнинец, не беше и от имперските бръмбари. Беше много висок, толкова висок, че остана приведен дори след като влезе през вратата, и с много широки плещи. Въпреки дъжда не носеше плащ, затова пък беше брониран от главата до петите. Такава броня Гавед виждаше за пръв път — в голямата си част цветовете й се преливаха като при броните на водните кончета, но тази не беше в отсенки на зелено, синьо и златно, а беше светла, млечнобяла и сякаш покрита с фин мазен слой, по който танцуваха всички цветове на дъгата, подгонени от треперливата светлина на свещите. Ръбовете на металните плочки бяха позлатени, но това злато притежаваше наситен червеникав оттенък, какъвто Гавед не беше виждал никога. Колкото до цвета на кожата му, той нямаше нищо общо топлия кафеникав оттенък на всички бръмбарородни, а беше много светъл, бял почти, макар косата му да беше тъмна, подстригана много късо и зализана назад по кръглия череп. Устата му беше широка, очите — малки, а в ръката си стискаше прът със странен механичен накрайник, занаятчийско изделие с неизвестен характер и предназначение. Преди новодошлият да затвори вратата зад себе си, Гавед зърна някакви мъже — и високи, и ниски — да чакат в мократа тъмнина отвън.

Накратко, въпреки богатия си опит на пътешественик, Гавед никога не бе виждал човек като този, нищо че странният тип очевидно беше бръмбар, а бръмбарородните се срещаха под път и над път.

Хвърли поглед към Нивит. Водомеркородният стоеше съвсем неподвижно.

— Какво можем да направим за теб, шефе? — обърна се той към посетителя малко неспокойно.

— Намирате хора, нали? С това се занимавате? — каза високият бръмбар и неясната тревога на Гавед се засили още, защото мъжът говореше с акцент, какъвто чуваше за пръв път. — Бегълци? Размирници?

— Попаднал си на точното място, шефе — отвърна Нивит.

Широката усмивка, която огря лицето на непознатия, беше крайно неприятна.

— Намерете ми нея — каза той и протегна към водомерката квадратен лист хартия, който стискаше несръчно с бронираната си ръкавица. Нивит го взе, погледна го — и замръзна. Даде го на Гавед, без да го погледне втори път.

Не беше точно хартия, а нещо восъчно и някак мазно на пипане. Портретна скица на жена. Паякородна сякаш, предположи Гавед, но без да е много сигурен, макар портретът да беше изключително подробен, а не просто скица. Нещо повече, под финия восъчен слой имаше и надпис.

— Намерете я — каза непознатият.

Ала Нивит не забравяше лесно професионалните си приоритети.

— Остава да уточним въпроса за таксата, шефе — започна той.

Мъжът посегна към кесията на колана си и извади три метални плочки с формата на неправилен ромб.

— Сега ще ти дам една. Другите ще получиш, когато доставиш нашата собственост.

Нивит послушно взе едната плочка от шепата на непознатия. Нещо в изражението му, в самата му стойка, подсказа на Гавед, че плочките са от чисто злато.

— Продадено, шефе — каза дрезгаво водомерката. — Къде можем да ви…?

— Ние ще се свържем с вас. Открийте я и я задръжте, докато ви потърсим отново. — Мъжът изгледа Гавед от глава до пети, после се обърна, провря туловището си през вратата и тръгна под дъжда към другарите си. Този път Гавед успя да ги разгледа що-годе добре — някои бяха по-високи дори от посетителя, други бяха дребни като мухи.

Нивит затвори вратата, след което плъзна гърба си по нея, седна на мокрия от дъжда под и изохка:

— О, води прокълнати! Това е лошо.

— Кой беше този? — попита Гавед. — И онези с него?

— Не знам. Нямам представа — каза Нивит, но лъжата изобщо не му се получи.

— Нивит…

— Не ме питай. Ние не говорим за това. — Уплахата му беше толкова искрена, че Гавед преглътна напиращите въпроси. — Ала мога да се хвана на бас — продължи Нивит. — Хващам се на каквото кажеш, че нощес в езерото ще има светлини. На колкото поискаш.

И не каза нищо повече. Ръцете му — със златната плочка в едната и навосъчения портрет в другата — трепереха.

 

 

Когато Сцила отвори очи, то пак беше там — само сянка, нищо освен сянка. Би могла да прокара ръката си през него, ако събереше смелост, ако не смяташе, че докосне ли го, че попадне ли под тази сянка, това ще означава смърт.

Винаги беше предпочитала мрака, работата нощем и тъмните стаи. А сега се смъкна бързо от леглото и отвори широко капаците. Това вършеше работа преди. Когато сянката се появи за пръв път, ярката дневна светлина я беше прогонила.

Обърна се. То още стоеше до леглото й, но сега гледаше към нея през рамо. Светлината на слънцето го пронизваше, гонеше мрака, но не успяваше да разпръсне танцуващите прашинки.

Смятала бе, че сянката е плод на въображението й, после, че е просто символично отражение на онова, което се съдържа в кутията. Сега вече разбираше, че сянката е индивид, водачът на затворниците, които обитаваха малкото резбовано вместилище, и че с всеки ден става все по-реален.

Сянката избледняваше бавно. Сцила не можеше да спре за дълго погледа си върху нея, затова само я поглеждаше през равни интервали, колкото да е сигурна, че неканеният гост си отива.

Или че губи видимостта си, най-малкото.

Вече от два дни имаше чувството, че сянката я следва навсякъде, дори навън, посред бял ден. Забелязала бе, че на места дъждовните капки не падат съвсем както трябва, че по паважа се очертават сенки, които не хвърля нищо видимо, че в локвите се появяват вълнички като от лека невидима стъпка.

Сцила не беше веща магьосница. Талантите и обучението й бяха свързани най-вече с измамата и привидното. И сега с ужас си даваше сметка, че е нагазила в непознати води. По-добре да беше предала кутията на Империята — вече щеше да е забравила за нея. А сега дори печалбата, която щеше да прибере на търга, не я блазнеше, сравнена с непосилната тежест на всеки изминал ден.

Разкривената, настръхнала от шипове сянка почти се беше стопила. Сцила едва сдържаше напиращата в гърдите й истерия. Идеше й да се разкрещи, да заплаче. Който и да беше направил това проклето нещо, явно не бе разбирал от занаята си, защото кутията имаше теч още от деня, в който тя я беше събудила с докосването си. Заразяваше дните й. Вече беше отровила сънищата й.

Оставаха само няколко дни до търга. Трябваше да запази разсъдъка си дотогава. След това кутията щеше да тормози някой богат магнат, а Сцила само щеше да се ослушва за слухове как този или онзи големец внезапно е полудял. Или пък щеше да я купи някой колекционер от Умела раса, който разбира стойността, но не и значението й, като онзи, от когото Сцила я беше откраднала. Може би кутията, дори и разбудена, нямаше да тормози такъв човек. Може би скуката на прагматичното му съзнание щеше да се окаже непробиваема бариера за мистичните й сили.

„Само дето вече е проникнала в моето съзнание.“ Ами ако се отървеше от кутията, ако я продадеше успешно, а сянката останеше с нея?…

„Не мисли за това.“ Допуснала бе непростима грешка. От незнание. И сега се разпадаше. Кутията я тормозеше денонощно, а Сцила разбираше от магия достатъчно, за да знае какво се случва с нея.

„Трябва да мисля за нещо друго. Да насоча мислите си към нещо конкретно и скучно.“ Например да потърси местната си свръзка и да провери дали подготовката върви по план. Още по-добре щеше да е да провери какво правят потенциалните купувачи. Както и враговете й. В Джерез бяха пристигнали нови оси, оси от Рекеф. В града на водомерките никой не можеше да опази дълго тайните си, никой освен нея.

Империята си искаше кутията. По ирония на съдбата поне двама от потенциалните купувачи бяха имперски поданици, които явно не се свеняха да измъкнат ценния артефакт изпод носа на сънародниците си. Личният интерес беше неразделна част от човешката природа и единственото правило, което самата тя си правеше труда да спазва.

Приела самоличността на застаряващ бръмбаророден, Сцила се измъкна от стаята, където живееше под наем, и тръгна по калните улици на Джерез. Вървеше и съзнателно не поглеждаше локвите — страх я беше, че ще види там следите на невидими стъпки.

 

 

Лейтенант Бродан гледаше как информаторът излиза от стаята с газещата си походка — кльощав жилест водомеркороден с типичните за расата си маниери. Всички водомерки бяха подмазвачи на повърхността, но вътрешно бяха нахални и непокорни. Бродан отдавна ненавиждаше цялата им порода и в червата.

Прегледа бележките си — кой е пристигнал в града, кой си е заминал, кои оперативно интересни лица са били забелязани, някои добре охранявани, други не толкова. Знаеше, че се готви някакъв търг, но не знаеше подробности. Изглежда, никой не знаеше почти нищо. Нищо, освен че през последните дни в Джерез са пристигнали цял куп необичайни посетители, които очевидно трябваше да знаят нещо. Наложително бе Бродан да включи някой от тях в проучването си.

Не беше лесно да избере мишена, защото някои от кандидатите имаха връзки, които е по-добре да не закачаш, други бяха доказано трудни за намиране и проследяване. Трети, като паякородните например, представляваха неизвестни величини, а Бродан не искаше рискува излишно. Ако подплашеше продавача, ако сделката се преместеше в друг пристан на беззаконието като робските пазари в Ръбатата пустиня, да речем, или при планинските племена на север… това с един удар би погребало кариерата му.

Време беше хората от Рекеф да докажат лоялността си. Бродан отлично знаеше, че настъпват промени у дома, тоест в Капитас, място, което той никога не беше виждал, но от което продължаваха да пристигат списъци с новообявени предатели; понякога в списъците се появяваха нови имена, но винаги имаше и зачеркнати, в знак че проблемът с тях е решен окончателно. Бродан не искаше и неговото име да се озове там един ден. Именно тази мисъл го занимаваше много по-често от мечтите за повишение. В последно време добрите агенти от вътрешната служба на Рекеф трябваше да работят на пълни обороти, за да не паднат през борда.

Разлисти още веднъж докладите пред себе си, но решението все така му убягваше. И двамата водомеркородни големци го бяха поканили на по чашка и всеки го беше предупредил за другия, при това доста директно. Един от бръмбарородните играчи беше мъртъв. Водното конче беше напуснало Джерез, вероятно подгонено от слуха, че Бродан разпитва за него, но най-вероятно се криеше заедно със слугите си недалеч от брега на езерото, готово да долети навреме за търга. Бродан беше разпратил хора — е, водомерки, — които да следят за завръщането му.

В същия миг един от хората му влезе, сгърбил рамене под ниския таван на малката стая в пансиона.

— Сър, един офицер е дошъл да ви види.

— От гарнизона ли?

— Не, сър.

Бродан го погледна въпросително, но войникът явно не можеше да му даде повече информация — само козирува отсечено и излезе на заден ход. Бродан събра набързо документите и ги остави с лицето надолу в единия ъгъл на малкото паянтово бюро, което беше успял да си осигури.

В следващия миг посетителят влезе и той скочи на крака и отдаде чест.

— Свободно, лейтенант. — Мъжът беше с прошарена коса и понатежал в кръста, с дълго палто, което не скриваше докрай имперската броня отдолу. Нямаше нашивки или други отличителни знаци за чин, но нямаше и нужда от тях.

— Майор Сарвад — каза Бродан. — Не очаквах…

— Седнете, лейтенант — каза меко Сарвад. Бродан не го познаваше добре, но знаеше, че отдавна е във вътрешната служба на Рекеф и че е хитър политик, който прескача от лагер в лагер, без да се обвързва с никого. Нищо чудно, че винаги успяваше да мине между капките на вътрешните чистки.

Един войник донесе за гостенина високо трикрако столче — само това можел да им отдели хазяинът — и Сарвад и Бродан седнаха един срещу друг от двете страни на бюрото.

— Идвам от Капитас, лейтенант — каза Сарвад. — Там не са впечатлени от чутото за тукашните дела.

— Но аз… — „още не съм пратил доклада си“. Бродан млъкна навреме, но Сарвад се усмихна сухо.

— Точно това ги притеснява, лейтенант. Аз се опитах да ви защитя, казах им, че сте перфекционист. Че работите бавно, но постигате добри резултати. А те ми рекоха, защо не идеш на място и не му обясниш, че въпросът е от изключително значение. Но вие и сам знаете това, нали, лейтенант.

— Аз… да, сър. Знам.

— Напредък, лейтенант. Защо още не сте постигнали напредък? Вече трябваше да сте изпълнили мисията и да пътувате към дома.

— Джерез открай време се слави като център на незаконна дейност.

— Търсите си извинения, лейтенант?

— Само казвам, че тук е трудно да се намерят надеждни източници на информация. — Бродан преглътна с усилие. — Местните са банда лъжливи негодяи, сър. До един се занимават с незаконни неща. Не обичат да говорят, а още по-малко обичат да казват истината.

— Чух, че сте задържали един човек в гарнизона. Човек от нашата раса.

— Той отрича да е замесен, сър. Показа заповедта, с която са го пратили тук. Чакам разрешение да го подложа на разпит. — Лъч надежда ободри Бродан. — Вие едва ли…

— Не съм дошъл тук да ви върша работата — изръмжа Сарвад, който очевидно започваше да губи търпение. — Какво друго? Нима сте записали само това в актива си?

„Горе-долу“ — помисли си отчаяно Бродан.

— Разговарях с майор Талрик, сър. Той е…

— Знам кой е майор Талрик — прекъсна го Сарвад и присви очи. — Какво искаше той?

— Мисля, че е замесен, сър. Разпратил съм хора да го заловят.

— Да го заловят? — Сарвад се наведе към него над бюрото.

— Да, сър. Името му фигурираше в последния списък, сър. Като предател…

Нищо в изражението на Сарвад не го насърчаваше да продължи и за миг Бродан се запита дали списъците му са точни. А после Сарвад се отпусна отново и с не толкова буреносна физиономия.

— Имах предвид, лейтенант, че щом вече сте говорили с него, не би следвало тепърва да го залавяте. Но той явно ви е избягал, прав ли съм?

— Ще го заловим, сър, и за неговия разпит няма да ми трябва разрешение.

— Той едва ли знае много — измърмори Сарвад, после продължи на висок глас: — Ако случайно загине, оказвайки съпротива при арест, или по време на последващия разпит, никой няма да рони сълзи. Разбирате ли?

— Напълно, сър.

Сарвад излезе от схлупената сграда и само пресечка по-нататък свърна в една тясна потънала в сенки уличка, далеч от хорските очи. А после, вместо застаряващ и понатежал в кръста осороден майор, от уличката излезе бръмбаророден търговец, а зад лицата и на двамата дебнеше паякородна шпионка.

„Винаги е добре да държиш под око конкуренцията“ — помисли си Сцила доволно. Неотдавна, преди година-две, беше работила няколко пъти със Сарвад. Още тогава си помисли, че лицето му може да й е от полза за в бъдеще — умел политик като него можеше да се появи без предупреждение навсякъде, а вероятността да си навлече имперското недоволство беше пренебрежимо малка.

Ала не беше очаквала, че Талрик ще се озове и тук. Той знаеше твърде много за нея. Може би трябваше да го издири и лично да му види сметката. Но пък хората на Бродан можеше и да й спестят усилието.

 

 

— Искате паяци? Насам за паяци — каза момичето на Нивит, което изпълняваше временно ролята на гид из туристическите забележителности на Джерез. Казваше се Скрит и беше съвсем млада. Но пък водомерките бяха толкова странни на вид, че момичето можеше да е както на десет, така и на шестнайсет. Дългокраката й походка бе толкова бърза, че Тисамон и Тиниса трябваше да подтичват след нея.

Богомолка и паяк, които се движат заедно на имперска територия — странна комбинация, но най-странното беше, че не правеха впечатление никому. Местните живееха в такава стопилка от клюки и слухове, че появата на всякакви странници в града им биваше забелязана, обсъдена в детайли и скоро забравена заради нещо друго.

Въоръжени с имената от списъка на Гавед, сега те обикаляха улиците на лов за новите местни забележителности. Така изглеждаше най-лесно да открият кутията или поне търга за продажбата й, макар че всички мълчаха като риби за това знаменателно събитие. Дори Нивит беше ударил на камък в опитите си да разбере къде и кога ще се проведе наддаването. Каквото и да беше уредила Сцила по въпроса, явно се беше погрижила нейната тайна, за разлика от всички други по бреговете на езеро Лимния, да си остане тайна. Ахеос бе изказал предположението, че мястото на търга още не е уточнено и че потенциалните купувачи ще бъдат уведомени лично в последния момент…

— А ти не можеш ли да го разкриеш с някаква магия? — попита го Тиниса. — Нали така ни доведе дотук, с магия? Защо просто не хванеш дирята на това чудо и всички да си ходим вкъщи?

Йонс Аланмост изсумтя, удивен от този суеверен начин на мислене. Самият той беше човек прагматичен и от известно време се занимаваше с ремонта на „Скокливата мома“, чиято гондола все още съвместяваше функцията на техен оперативен център. Това, от своя страна, означаваше, че двамата с Ахеос прекарват заедно — и неохотно — голяма част от времето си.

— Знам, че Кутията на сенките е някъде тук, в чертите на града или много близо до него, но съм твърде близо, за да преценя с по-голяма точност, а и онова нещо е твърде… Все едно да гледаш към слънцето — обясни молецородният. — Освен това въпросната Сцила, макар да не е магьосничка, владее малко магия, съвсем малко може би, но пък е свикнала да крие разни неща — продължи той и смръщи вежди.

— Я ми кажи, Тиниса, да си забелязала нещо… магическо, докато беше в града?

В онзи момент Тиниса се постара лицето й да не трепне, макар че веднага се сети за странната празнота в спомените си, за транса, в който беше изпаднала, и за раната на ръката си. Реши, че не иска да говори за това. Че сама ще разбере какво е станало. Не искаше Ахеос да я вземе за слабачка.

Чак когато тръгна с Тисамон и Скрит й хрумна да се запита откъде е дошло това решение и дали изобщо е нейно.

Вече бяха проверили четири имена от списъка и наученото изграждаше една доста интересна картинка на живота сред висшето колекционерско общество.

Единият беше осороден офицер с висок чин, който само допреди няколко дни бил отседнал при имперския гарнизон, или така поне казал на Нивит един от тамошните слуги. След това обаче бил арестуван и затворен, чакали разрешение да го подложат на разпит и никой не знаел защо. Междувременно съпругата на губернатора на Мейнис, която също била отседнала в гарнизона, се изнесла и сега живеела на една лодка навътре в езерото.

— Какво става в лагера на осите? — попита Тисамон. Явно не очакваше отговор, но Тиниса смяташе, че отговор има. За разлика от него, тя имаше паешка кръв във вените, следователно разплитането на политически интриги й беше нещо като втора природа.

— Онзи, който се е прицелил пръв в кутията и е пратил Сцила да я открадне — обясни тя, — сега е тук. И още я иска, но не смята да плаща за нея. Другите имперски купувачи са в неизгодна позиция — наложило се е да духнат по най-бързия начин, а който не е успял, сега лежи в затвора.

Без успех се бяха опитали да хванат дирята на молецороден скрир, отцепник, който според уверенията на Нивит бил в града. Благородникът от Федерацията на водните кончета също се беше покрил, а бръмбарородният висш служител от Консорциума, към когото Лейар Белоуерн беше проявил силен интерес, неотдавна бил открит мъртъв в една задна уличка близо до брега, гърлото му било прерязано, а от телохранителите му нямало и помен. Явно някой се беше възползвал от възможността да поразчисти конкуренцията.

Сега Скрит ги водеше към двамата паякородни, които бяха дошли толкова далеч на север, за да участват в наддаването.

— Трябва да са тръгнали най-късно десетница след като Сцила е пристигнала тук — каза Тиниса. — Как изобщо са разбрали толкова бързо? Освен ако Сцила не е разпратила съобщението с въздушни кораби или нещо такова.

— Магьосниците открай време могат да разговарят от разстояние — каза Тисамон. Каза го като всеизвестен факт, който Тиниса е трябвало да научи още като дете. — Знаят по нещичко и за бъдещето.

„Ако ме бяха отгледали като богомолка, сигурно наистина щях да знам тези неща.“

Отношението на Тисамон към магията я объркваше. Той я приемаше безусловно, а тя все още намираше цялата идея за нещо странно и малко вероятно въпреки всички доказателства за противното. Нещо повече, баща й очевидно се боеше от магията. Дори Ахеос му внушаваше респект. Някъде дълбоко в него сякаш имаше черна топка от силен страх, подхранвана от наследството и кръвта му.

„А сега сме в град, който бъка от магьосници… или така поне се очаква да повярвам.“

Двамата паякородни не бяха трудни за откриване просто защото не се криеха. Бяха наели цял пансион, а слугите им бяха нагиздили помещенията с ярки коприни в червено, златно и лазурносиньо. Всички прозорци на фасадата бяха отворени широко, сякаш да подмамят в капан слабото утринно слънце, и паякородните големци се виждаха ясно, седнали в двата края на дълга маса.

— Бива ги да се мразят един друг — отбеляза ентусиазирано Скрит. — И понеже се мразят, постоянно се държат под око.

— Тези двамата трябва да ги наблюдаваме — каза Тиниса. — Макар че решат ли, ще изчезнат яко дим.

— Искате ли да ви покажа дебелака, дето плаща на моя шеф? Сега е отседнал ей там. Преместил се е вчера. — Скрит посегна към ръкава на Тисамон, но той дръпна раздразнено ръката си и попита:

— За Лейар Белоуерн ли говориш?

— Защо се е преместил? Не е харесвал къщата? — включи се и Тиниса.

— Нищо й нямало на къщата, просто не му харесвала там, където била, затова наредил да я преместят — обясни в скороговорка Скрит.

Не им оставаше друго освен да я последват. Скоро младата водомеркородна ги заведе при двуетажна дървена постройка, която нямаше нищо общо с местната архитектура — с квадратна основа и с разширяващи се нагоре стени, така че покривът се явяваше най-широката й част, с кръгли прозорци и метална обшивка по ръбовете.

Тисамон я зяпаше с празен поглед и дори Тиниса не я позна веднага.

— Гондола на въздушен кораб — каза накрая. — Като нашата, но много по-голяма.

— Преди беше във водата — обясни Скрит. — Сега я иска на сушата. Хората му надуват големия мехур, придвижват къщата до брега, после изпускат въздуха от мехура и го прибират в покрива. Много работа е това, а никой не знае защо.

Двамата се замислиха върху това любопитно развитие на нещата, но не стигнаха до никакво логично обяснение.

— Кой е следващ в списъка? — попита Тиниса.

— Другите още не сме ги открили. Крият се. Показах ви всички, дето ги знаем къде са — заяви Скрит и в думите й незнайно защо прозвуча гордост.

— Е, те всичките ще знаят каквото има да се знае за търга — каза разсъдливо Тиниса. — Достатъчно е да говорим с един от тях. С кого имаме най-голям шанс?

Тисамон хвърли поглед през рамо към големия пансион, но Тиниса поклати мислено глава — беше убедена, че нещата ще се развият много лошо за всички замесени, ако той се опита да изтръгне информация от двамата паякородни, без значение дали те са магьосници, или не.

— С този — реши тя. — С Белоуерн.

— Защо?

— Защото той е наел Нивит, а това показва инициативност и липса на предразсъдъци. Бръмбаророден е, значи не е магьосник. От Империята е, но не е армейски офицер, нито е осороден. — Тя вдигна рамене. — А и искам да разбера защо си е преместил къщата.

След „Небесен“ Тиниса не беше виждала толкова голяма гондола. В момента временният дом на Белоуерн се явяваше най-помпозната постройка в Джерез, по-голяма от всички истински къщи наоколо. Освен това изглеждаше непревзимаема. Имаше люк, но той се намираше на три метра над земята и сигурно беше здраво залостен. Прозорците бяха толкова малки, че и мухороден не би се проврял през тях. И да имаше други люкове на палубата, Тиниса не би могла да се покатери дотам посред бял ден.

Даде си сметка, че не знае дали Тисамон владее Изкуството да се катери по отвесни повърхности. Да се задават въпроси за чуждите Изкуства беше признак на лошо възпитание, но Тиниса вече знаеше, че за разлика от други богомолкородни, Тисамон не може да лети. При него Изкуството, изглежда, се беше концентрирало в костните шипове на подлакътниците и в типичното за богомолките умение да убиват.

След като обикаляха десетина минути около къщата на Белоуерн, към тях се приближи водомерско дете. Тиниса го погледна без симпатия, защото децата на местните бяха по-необичливи и от самите тях. Дребното кльощаво създание от неясен пол заприказва Скрит и й даде някакъв свитък. Тиниса със закъснение съобрази, че местните не използват хартия.

— От мъжа в къщата е — обяви Скрит, видимо доволна от себе си, все едно току-що е извършила добро дело за всеобщото благо. Тиниса взе навития на руло лист хартия, счупи печата и прочете:

До майстор Богомолка и мадам Паяк.

След малко смятам да прескоча до таверната с поетичното име „Торба пиявици“ и сърдечно ви каня да се срещнем там, на открито, където опасността от изненади ще е сведена до минимум.

Намръщи се раздразнено.

— Напоследък май не мога да проследя никого, без да ме разкрият.

— Белоуерн — каза Тисамон и тя кимна.

— Тук сме на водомерска територия, Тисамон. Явно е наел местни помагачи. Ако отидем на срещата, какъв е шансът да попаднем в капан?

Изражението на Тисамон я притесни. Той не разбираше какво става и това го правеше неспокоен, следователно опасен.

— Ще се срещнем с него — реши той. — А ако бръмбарът иска битка, няма да се дърпам. Но не яж и не пий нищо в таверната.

— С това едва ли ще го впечатлим.

— Голяма работа.

Скрит ги заведе при упоменатото в писмото заведение — над ниския вход беше закачена торба, за чието съдържание Тиниса предпочете да не се замисля. Като при повечето местни сгради и тук фасадата се състоеше от дървени стълбове и капаци, които се сваляха всяка сутрин, за да влезе чист въздух — тоест влажен въздух с всички миризливи добавки на риба и разложение, които езеро Лимния предлагаше в излишък. Избраха една голяма маса, която се клатеше заради различната дължина на краката, но пък предлагаше добър изглед към улицата, седнаха и зачакаха.

Не чакаха дълго. Само минутка след тях в кръчмата влезе богато облечен бръмбаророден — самият Белоуерн, както побърза да им пошушне Скрит. Водеше си свита и Тиниса усети как Тисамон се напряга — цяла дузина осородни, които въпреки цивилното си облекло очевидно бяха имперски войници, прикрепени към Консорциума, и още поне половин дузина слуги. Тисамон махна уж небрежно с ръка и Тиниса зърна един мухороден да виси на пост в указаната посока — между покривите и облачното небе.

— Явно е от доверчивите — измърмори саркастично богомолкородният.

Лейар Белоуерн мина под подозрителната торба на входа и спря очите си върху тях. Беше строен като за бръмбар, но смуглата му кожа и оредяващата прошарена коса, подстригана съвсем късо, й напомниха за Стенуолд. Дрехите му бяха в убити цветове — черни бричове, сива туника и кафеникава риза, — но пък бяха ушити майсторски и от първокачествени платове. Ако се съдеше по линията на туниката му, реши Тиниса, отдолу бръмбарородният носеше доспехи — най-малкото кожена жилетка, а сигурно и повече. На колана му висеше кинжал, толкова дълъг, че можеше да мине за къс меч, скрит наполовина под малък щит с размерите на чиния. Като цяло Белоуерн приличаше повече на наемнически капитан, отколкото на висш търговски представител.

Изгледа ги преценяващо от глава до пети, а после се настани срещу тях толкова спокойно, все едно се познаваха от години. По негов знак охраната зае позиции по периферията на помещението, а слугите застанаха на няколко крачки зад господаря си.

— Предавам се — каза Лейар Белоуерн. — Кои, да опустее, сте вие?

— Интересен въпрос — каза Тиниса.

— Аз съм любопитен човек. Довявате се с малък въздушен кораб, в компанията на молецороден, когото никой тук не познава, но който, според моите хора, се казва Ахеос — името е ново и за мен. Човек би решил, че сте поредната глутница наемници и авантюристи, които налитат на Джерез като мухи на труп. После обаче започвате да задавате целенасочени въпроси, все едно сте посветени в играта. Е, какво става?

— Изглежда, изхождате от презумпцията, че ние по някаква причина ще ви отговорим на въпросите — каза тихо Тисамон. Местеше очи от пазач на пазач и Тиниса ясно усещаше притеснението му. Знаеше и защо се притеснява — защото пазачите не гледаха него. Вместо това гледаха навън. След това погледът му се плъзна към слугите и се задържа там.

Белоуерн се усмихна и каза:

— Ако толкова ме интересуваше, лесно бих могъл да разбера. Но нека ви кажа какво си мисля. Според мен сте дошли тук с някой шарлатанин, който поназнайва за магията толкова, че да усети кога се готви нещо голямо. Може би иска и той да участва. Ако е така, ще остане разочарован. Не го казвам, за да се заяждам. Просто залозите в тази игра са наистина високи. Толкова високи, че вашият човек не може да си позволи участие.

— И ни предупреждавате да се оттеглим — каза Тиниса. — Нали ще ни простите, че няма да ви благодарим за мъдрите думи и да се ометем по живо, по здраво?

Белоуерн се ухили и за миг лицето му грейна с момчешко очарование.

— Точно това очаквах да чуя, между другото. Сега май иде ред да дам знак на охраната си, момчетата да разкършат мускули и да огънат някое и друго желязо, та да ви вземат страха? Или да прибягна до завоалирани заплахи? Хмм, нека помисля…

Тиниса с усилие сдържа усмивката си. Беше като при първата й среща с Теорнис, макар че тогава го очакваше, а сега — не. От друга страна, Белоуерн имаше сериозно влияние в Империята, при това влияние, изграждано с години и стъпило върху безупречен търговски нюх, а не върху грубата сила на безценната им армия. Би трябвало да се досети, че човекът насреща й, макар и бръмбар, притежава умения, нетипични за расата му.

— Тя коя е? — попита изведнъж Тисамон и поведението на Белоуерн се промени рязко. Пазачите му също се напрегнаха, готови за стрелба. Стресната от тази неочаквана промяна в ситуацията, Тиниса проследи погледа на Тисамон. Той гледаше една от слугините на Лейар, паякородно момиче, доста младо… Дали беше чистокръвен паяк всъщност? Имаше нещо странно в момичето, определено имаше.

— Защо питаш? — процеди Лейар и Тиниса усети, че по неизвестни за нея причини следващите думи на Тисамон като нищо могат да им осигурят битката, за която той си мечтаеше.

— Не знам — каза бавно богомолката. — Какво й е?

— Нищо й няма — каза Лейар и като че ли се поотпусна. — Просто е нова в домакинството ми.

— Робиня?

Този път усмивката на Лейар не беше весела.

— Забравил бях колко мразите тази търговия вие, богомолките. Но сега сте в Империята и ако тръгнете да се биете с всеки, който държи роби, ще си отворите повече работа, отколкото може да се свърши за цял живот.

Тисамон го стрелна с хладен поглед, но не каза нищо.

— Опитвахте се да ни разубедите, нали така? — подсети го Тиниса.

— Всъщност не — отвърна Лейар, като местеше поглед между нея и Тисамон, все едно ги претегляше на аптекарска везна. — Може и да се изненадате, но за мен не е тайна какво означават брошките, които носите. Аз съм човек с разностранни и нетипични интереси, иначе изобщо нямаше да съм тук, нали така? — Невеселата му усмивка се разшири още малко. — Не знам колко ви плаща вашият шарлатанин, но… Какво ще кажете да работите за мен срещу плата, достойна за уменията ви?

— Ние не сме наемници, та да… — започна Тисамон.

Тиниса побърза да го прекъсне:

— Какво по-точно имате предвид, майстор Белоуерн?

Той й се усмихна мило.

— Както вече казах, знам какво стои зад брошките ви. Аз съм начетен човек. Задължително качество за сериозния колекционер. Двайсет и пет години работих като пътуващ търговски представител на Консорциума, преди да оценят по достойнство качествата ми и да ме издигнат до най-високите управленски нива на организацията. Ходил съм на места, за които не сте и чували. Ние, бръмбарородните, можем да ходим там, където осите не могат или не искат. През годините научих много и открих в себе си силна любов към историята, особено когато тя е оцеляла до ден-днешен — като тези ваши брошки.

— Едва ли си мислите, че ние просто така ще предадем сегашния си… работодател — каза Тиниса.

— Напротив, надявам се, че няма да го направите — поправи я Белоуерн. — Но не знам какви са условията на договора ви. Може би ви се плаща на ден или дори на час. Аз, от своя страна, ви предлагам два договора и бих искал да ги обмислите. Дори съм склонен да ви откупя от сегашните ви задължения, ако работодателят ви се съгласи. Но, както споменах нееднократно, знам какво означават брошките ви. И ще искам да скрепите евентуалната ни сделка с богомолската си честна дума.

— Въпреки че знаете какво търсим? — попита Тисамон. — И сте склонен да ни заведете при него?

— Ако получа думата ви, богомолкородни, бойната ви клетва, то тогава — да, мисля, че бих го направил. — Лейар Белоуерн се усмихна като човек, който има предимство пред опонента си. — Но нека караме поред, както е най-добре да се постъпва с бизнес делата. През идните няколко дни, докато стане време за другата работа, ще имам нужда от допълнителна охрана. Само толкова. Вашите брошки говорят за умения, които съм готов да заплатя щедро. А след това… е, нека първо видим как ще потръгне сътрудничеството ни, става ли?

— Какво ви тревожи, майстор Белоуерн? — попита Тиниса.

— Обичайното. Моите конкуренти не се спират пред нищо, затова една малка застраховка от моя страна е напълно уместна.

„Лъжеш.“ Тиниса беше убедена в това и макар лицето му да запази по възхитителен начин любезното си изражение, очите му за миг трепнаха по посока на тайнственото паякородно момиче. Което само потвърди подозренията й. „Дали пък колекционерът не се е сдобил с опасен експонат?“ Това, изглежда, не подлежеше на съмнение.

Тисамон с мъка сдържаше раздразнението си, но все пак го сдържаше — чакаше Тиниса да направи следващия си ход, явно решил, че тя знае какво прави. На тази арена, където мотивите и чувствата бяха основните оръжия, тя беше по-добре въоръжена от него.

— Майстор Белоуерн, какво можете да ни предложите?

— Петдесет империала на ден — каза спокойно той. — Но понеже, ако се съди по акцента ви, вие сте равнинка, това прави по двайсет и пет хелеронски централа.

— Четиридесет централа в хелеронски монети за всеки от нас. И двойно, ако се стигне до битка — контрира тя.

Лейар Белоуерн я гледаше спокойно и с нищо не издаде дали Тиниса току-що се е изхвърлила с цената, или е продала услугите им на безценица.

— Съгласен съм — каза накрая той, давайки да се разбере, че е щял да се съгласи и на повече. — А сегашният ви договор?

— Ще трябва да говорим с клиента си — каза тя. — Смятам обаче, че ще отстъпи. Както предположихте, кесията му не е дълбока. Къде да ви намерим?

— Вече знаете къде съм спрял временния си дом — каза той. — Ще ви очаквам там. — Изправи се, но после, изглежда, се сети за нещо, което пропука спокойната му фасада и сгърчи за миг лицето му. — Елате преди мръкнало, ако ще идвате. Смятайте това за изрично условие в договора.

Когато Белоуерн си тръгна, Тиниса погледна Тисамон. Той се беше навъсил страшно, но не на нея. Гледаше след бръмбарородния и неговата свита.

— Не е чак такъв познавач, за какъвто се мисли — каза Тиниса. — Защото аз не съм обвързана с богомолското чувство за чест. Дано това не те разочарова.

Тисамон не каза нищо по въпроса. Вместо това изръмжа:

— Признавам, че ме гризе любопитство. От какво толкова го е страх?

— Има един очевиден начин да разберем — каза тя. — Хайде да уведомим Ахеос, а после да се представим пред новия си клиент майстор Белоуерн. А след като се успокои, че сме на негова страна, току-виж решил да ни използва и за друго. Да разчистим конкуренцията например. Някъде в този град има хора, които знаят онова, което ни трябва. Белоуерн не е единственият и може да ни отведе при другите.