Ейдриън Чайковски
Кръвта на богомолката (11)

8.

Балкус седеше на една скамейка във Форума на умелите и гледаше как жената водно конче танцува във въздуха. Слънчевата светлина се вливаше на снопове през четирите отворени врати на залата и се отразяваше в бронята й, все едно жената е обвита в дъга. Мечът с късо острие и дълга дръжка се стрелкаше мълниеносно, преминаваше от ръка в ръка, понякога танцуваше и в двете, но не спираше и за миг.

Фелисе Миен провеждаше ежедневната си тренировка.

— Той ти е заръчал да я държиш под око, нали?

Балкус изви глава да погледне към паякородния, Дестрахис, който седеше няколко реда по-нагоре от него. Дестрахис беше мистерия, а Балкус нямаше време да се занимава с разгадаването на мистерии.

— Кой е „той“? — попита мравкородният.

— „Той“ е майстор Трудан — отвърна Дестрахис. Беше стар или поне изглеждаше стар. Дългата му коса се беше прошарила, а вместо с изящната лекота на паякородните, движенията му се отличаваха с деликатно, премерено търпение. Разбира се, всичко това можеше да е само преструвка, която да свали гарда на околните. Беше паяк все пак.

Балкус тъкмо отваряше уста да отговори, когато Дестрахис продължи:

— Защото заминава и прочие.

— Не е тайна, че Трудан потегля на север — каза Балкус. — А някой трябва да държи под око тази твоя приятелка.

— Аз я държа под око — подчерта Дестрахис. — Но ти може би имаше предвид някой, който заслужава доверие.

— Ние не те познаваме — потвърди без колебание Балкус.

— Нещо повече, богомолкородният приятел на Трудан е взел съдбата й присърце, но не мисля, че харесва особено теб.

Дългото лице на Дестрахис се изкриви в гримаса.

— В Селдис и Сиенис хората се присмиват на богомолките и тяхната отмъстителност — каза той. — Само че там рядко идват богомолки. Колкото до другото, аз сигурно съм единственият паяк, когото ще чуеш да признава, че не е достоен за безпрекословно доверие. И преди съм се провалял.

— Като всички нас. — Балкус отново насочи поглед към Фелисе Миен. Тя още се упражняваше и мравкородният мълчаливо се загледа във въздушните й пируети. Безспорно беше красива, но отдалече. Отблизо красотата й можеше да бъде опасна. Самото й присъствие го караше да посяга инстинктивно към дръжката на меча си — импулс, който потискаше грижливо, защото и най-невинният жест можеше да предизвика бурна реакция в неуравновесения й мозък.

— Истинска загадка, между другото — продължи Дестрахис с школувания си глас. — Преди премеждието не са я смятали за чак толкова добра с меча. Била е обучена, разбира се. Мерсерите си служат отлично и с меча, и с лъка, но това… този майсторлък се появил изневиделица след като загубила семейството си.

Балкус кимна. Упорито се опитваше да проследи движенията на Фелисе Миен, но за пореден път установи, че погледът му не е достатъчно бърз за целта.

— Много е приятно за окото, признавам — каза той с демонстративно пренебрежение, — но аз си предпочитам моя начин. — И потупа гвоздистрела, който лежеше на скамейката до него.

— Тогава защо седиш тук да я гледаш? — изтъкна Дестрахис.

— Нали сам го каза? — отвърна Балкус. — Стен Трудан ме натовари с куп задачи и една от тях е да наблюдавам дамата. В случай че откачи.

— Губиш си времето — отбеляза паякородният.

— Да бе. Виждал съм я нея, виждал съм луди хора, и ти казвам, че е луда проклетницата.

Дестрахис се усмихна, но някак уморено. Фелисе живееше в Колегиум вече повече от месец, а не беше получила нито един от внезапните си пристъпи на умопомрачение. Дори за Талрик беше спряла да говори. Изобщо, усърдно демонстрираше здравия си разум, но не можеше да заблуди Дестрахис. Той се чувстваше като човек, който живее в паянтова колиба, която всеки момент може да се стовари на главата му и да го смаже.

— О, по това няма да споря, приятелю — каза той. — Но имай предвид, че откачи ли, няма да можеш да я спреш.

— Това тук може да спре всичко — заяви гордо Балкус и потупа отново гвоздистрела.

Дестрахис се изкиска.

— Дори да успееш да стреляш по нея, което само по себе си не е сигурно, няма да я уцелиш. А после Фелисе ще клъцне на две хубавата ти машинка с меча си.

Очакваше мравкородният да се ядоса, но Балкус само се обърна смръщен към него.

— Стига бе, това е сарнианска стомана. Наистина ли може да съсече на две гвоздистрела ми?

— Онова чудо, дето го върти в момента, е един от Добрите стари мечове, както ги наричаме ние, изкован е по старите методи, които вече никой не помни освен трима-четирима майстори във Федерацията и евентуално богомолкородните. Истински меч на благородник от водните кончета, това е. Вече не правят много такива, но не се и налага, защото на практика са вечни.

Балкус изсумтя грубо.

— Ако са толкова добри, хората още щяха да ги правят.

— Не всеки може да отдели години за направата на едно оръжие — обясни Дестрахис, затапвайки за пореден път мравката. И когато прецени, че му е дал достатъчно храна за размисъл, добави: — Но иначе наистина се е променила. Пътувах с нея от Хелерон до Век и не помня да се е упражнявала така, докато преследвахме Талрик. Все едно се подготвя за някакво ново предизвикателство… — Професионалните му инстинкти надаваха вой, това поне знаеше със сигурност. Може би го тревожеше просто мисълта, че Фелисе може да стане още по-добра в убиването на хора. „Във Федерацията вярват, че лудостта може да дари човек с умение или гадателски способности, които са непостижими за нормалния разсъдък, и в нея съзирам доказателство за това. Сега обаче Фелисе се е заела да придаде нова форма на лудостта си. Защо?“

— А уж си доктор — изсумтя Балкус. — Искаш да знаеш защо се пъне толкова? Веднага ще ти кажа.

— Е?

— Иска да впечатли някого. Знаеш кого имам предвид.

Дестрахис погледна към Фелисе. Движенията й се отличаваха с изключителна прецизност, но едновременно с това бяха изразителни и емоционално натоварени, сякаш ги тласкаше дълбока страст. „Как съм могъл да го пропусна?“

— Не, не. Смъртта на семейството й я тласка отдавна. Със сигурност… — „Или този мравкороден здравеняк все пак е уцелил право в десетката?“

— Ще остане разочарована обаче — добави Балкус, — и не ми се ще да съм наблизо, когато това се случи. Щото си искам гвоздистрела цял, а не на две парчета.

— Разочарована? В какъв смисъл?

— Ако си отраснал в Сарн като мен, понаучаваш това-онова за богомолкородните, а Тисамон е по-луд от обичайното. Има интересно минало. Сглобих картинката оттук-оттам, не знам и половината, но знам, че Тиниса му е родна дъщеря, значи майка й му е била на сърцето. Не съм чувал богомолка да се обрича два пъти.

— Охотно признавам, че не знам много за тях — каза Дестрахис. Във Федерацията имаше доста богомолки, но омразата, която равнинските им братовчеди питаеха към неговата раса, го бе карала да страни от тях.

— Срамота, като си помислиш. И двамата са луди за връзване, и двамата са овдовели — каза замислено Балкус. — Идеалната двойка.

Дестрахис го изгледа навъсено, за да е ясно, че не одобрява да обсъждат по този начин пациентката му. Вътрешно обаче мислеше усилено. Фелисе със сигурност знаеше за богомолките много повече от него — и като водно конче, и най-вече като мерсер. Неясните тревоги на паякородния лекар най-после бяха открили фокуса си. Видял бе с очите си двубоя между двамата, помнеше изключителното зрелище и напълно изравнените сили. Помнеше особената връзка в танца на остриетата, връзка, която нито Фелисе, нито Тисамон биха съумели да изразят словесно или по друг начин — по друг цивилизован начин тоест.

Значи Фелисе се готвеше за нов двубой помежду им — в който или щеше да спечели Тисамон, или щеше да го убие; или той щеше да убие нея.

А може би Фелисе беше избрала правилния подход, помисли си тъжно той. Може би така разбираха любовта богомолкородните.

 

 

Само десетница след поражението на векианците инженерите от Академията бяха възстановили релсовия път между Сарн и Колегиум и потокът завръщащи се бежанци, най-вече уплашени деца, напомни на колегиумци, че макар сарнианските им съюзници да бяха пратили само символична военна помощ, все пак бяха изиграли своята роля в съхраняването на града им.

Дошло беше време да се потвърдят старите съюзи, а и да се сключат нови, надяваше се Стенуолд. Моментът беше критичен, защото ако Равнините не се обединяха сега, до края на годината Империята щеше да ги е прегазила град след град.

Минали бяха няколко години от последното му идване в Сарн. Подозираше, че промените, които се забелязваха в града, са само на няколко месеца, защото мравкородните не променяха нищо без нужда. Те бяха хора на традицията, на установените порядки. Сега обаче някой им беше разритал мравуняка.

Виждаше се с просто око как осите са нарушили обичайния им начин на живот. Почти една трета от крепостните стени бяха напъплени от скелета, сякаш огромен метален паяк се е заел да консервира града за по-нататъшно похапване. Сградите покрай пътя успоредно на релсовите линии бяха разрушени, а теренът — заравнен, за да се лиши бъдещият завоевател от удобно прикритие, нищо че основната атака най-вероятно щеше да дойде от въздуха. Крепостните стени също търпяха промяна — вместо да ограждат града в плавна дъга, сега те се бяха сдобили с множество остри ъгли. Надвиснали контрафорси стърчаха навън, осигурявайки на защитниците удобна позиция за стрелба към вътрешността на обсаждащата армия; строяха се странни бойници, много високи, издадени навън, а после обратно навътре, така че да предпазват арбалетчиците, докато те стрелят по летящия враг през отворите в тавана. Стената беше обсипана с отбранителни машини и с приближаването на релсовото автовозило Стенуолд видя как един невъзможно висок кран вдига поредната на позиция. Имаше оловомети с широки цеви и балисти за многократна стрелба със стоманена обшивка. Имаше и оръжия, каквито Стенуолд не беше виждал — сложни тръбни устройства, навярно серийните скрапомети, за които беше чул да се говори и които изстрелвали във въздуха толкова много железни отломки, че помитали всичко летящо. Видя как машините се обръщат и накланят пробно, а от сглобките им съска пара. Всички отбранителни гнезда върху стената бяха подсилени отпред и отгоре с щитове, които да защитават механиците. Понеже бяха твърде тежки за ръчно управление, машините се задвижваха с пара или с часовников механизъм.

„Май нямат точна представа какво правят“ — реши Стенуолд, но пък гледката беше обнадеждаваща. Поне правеха нещо. Сарнианците, с подкрепата на изобретателните колегиумски занаятчии, се готвеха да дадат сериозен отпор на осите.

Пред стените имаше бункери и наземни отбранителни гнезда. Бункерите вероятно бяха свързани с подземните нива на града, обитавани от насекомите, които сарнианците използваха като товарни животни. Стенуолд се надяваше, че доказателствата за тази трескава дейност ще впечатлят и другите така, както бяха впечатлили него.

Насреща му дремеше мравкороден със светла кожа. Казваше се Паропс и беше от Тарк. При нормални обстоятелства никой таркианец не би дръзнал да стъпи в Сарн, ако му е мил животът. Само че Тарк беше паднал в ръцете на осите и Паропс охотно се бе съгласил да придружи Стенуолд в това пътуване. Последният и единствен шанс на Тарк се криеше в пълното поражение на Империята и Паропс беше готов да наруши неписаните правила на вековната омраза между мравешките градове в името на тази цел. Готов беше на всичко, което съдържа в себе си надежда.

„Ако разгромим осите“ — напомни си Стенуолд. „Ако“ беше отровна дума. „Нека първо разгромим осите.“ Защото дори спояването на единен фронт срещу Империята изглеждаше почти невъзможно. Всички дърпаха в различни посоки. Все едно се опитваш да прогониш мухи през отворен прозорец — едва си ги изкарал навън и те пак прииждат.

Освен Паропс със Стенуолд бяха дошли само двама от хората му — Спера, която в момента спеше свита на една от седалките въпреки рева на двигателя и тракането на колелетата по релсите, и Ариана. Пребледняла от този необичаен за нея транспорт, паякородната седеше до него, отпуснала глава на закръгленото му рамо. Пътуването по релсовия път беше най-бързият и кажи-речи най-евтиният начин да стигнеш някъде в последно време, но за Неумелите беше мъчително преживяване.

Той стисна леко ръката й и Ариана се усмихна вяло. Точно тогава стените на Сарн се отвориха и погълнаха трена с открити вагони.

Автовозилото намали и спря. На перона ги чакаше малка делегация — и нищо чудно, защото мравкородните по правило бяха високоорганизиран народ. Посрещачите го познаха веднага и се насочиха право към него сред множеството слизащи пътници — сигурно бяха получили образа му по мисловната мрежа от свой съгражданин, който е имал случай да го види лице в лице.

— Войнемайстор Стенуолд Трудан — поздрави го сарнианка с роба в колегиумски стил, облекло, което тук се явяваше знак за висока почит.

— Това май трябва да съм аз, като гледам.

— Поискали сте аудиенция при царицата — продължи жената. — Разрешена ви е. За вас и спътниците ви са приготвени стаи в Царския двор. Последвайте ме, моля.

 

 

Нищо не би отличавало царицата от свитата й, ако не бяха семплите орнаменти, които беше започнала да слага преди време, за да спести на чужденците излишното объркване. Тя не беше родена царица. За разлика от паякородните Аристои, мравкородните не се впечатляваха от династии и наследственост. Още като дете царицата беше показала склонност да ръководи, да взема решения, да бъде водач. Мравките следяха за такива черти. В повечето случаи склонността към себеизява биваше коригирана у децата още в най-ранна възраст, но понякога талантът на роден лидер беше толкова силен, че децата, които го проявяваха, биваха целенасочено обгрижвани и обучавани за водачи.

Направили я бяха офицер съвсем млада, беше се изкачила бързо и лесно по простата йерархична стълбица на мравкородните. Лидерските й способности и вярната й преценка я правеха изключение в конформисткото общество на мравките, но именно рядката порода на „изключителните“ допълваше общата картина вместо да внася дисонанс в нея.

На трийсет години я бяха направили тактик. Избрали я бяха сред стотина кандидати, след като всяка нейна мисъл и действие бяха подложени на щателна проверка, без тя да има представа, че Дворът я държи под око. Дотук със заблудата, че мравките не можели да опазят нищо в тайна от себеподобните си.

Беше на трийсет и осем, когато старият цар се спомина, и още преди тялото му да е изстинало, тактиците сляха мислите си да обсъдят положението. Решението беше единодушно и напълно лишено от лични амбиции. Тактиците просто се съизмериха помежду си и тя се оказа най-достойната сред тях.

Абсолютното доверие, на което почиваше властта в мравешките градове-държави, беше товар, който царицата понасяше гордо, нищо че тежестта му често биваше непоносима. Вече единайсет години царицата носеше пълната отговорност за своя град, но сега това бреме беше по-мъчително отвсякога. Сега беше време на криза, кошмарът на всеки мравкороден управник.

Царицата на Сарн седеше на голямата съвещателна маса, покрита с карти и диаграми, закарфичени в идеален ред върху покривката и ежедневно осъвременявани от чиновниците в нейната армия. Преди единайсет години я бяха избрали за върховния глас на Сарн, за извора на пълна власт, за източника на всички заповеди. Царицата знаеше, че външните хора смятат мравешките градове-държави за автокрации и нищо повече, но истината беше много по-богата на нюанси и безкрайно по-сложна. Мисловната връзка, която свързваше всички сарнианци, не изключваше царицата, нито правеше поданиците й нейни безмозъчни роби. Царицата присъстваше постоянно в умовете на своите съграждани, те също й влияеха с мислите си. Бръмбарородните от Колегиум си въобразяваха, че са постигнали демократично управление, избирайки лидерите си чрез шумни кампании и общо гласуване, но истината бе, че нямаха представа какво е да управляваш в съгласие с народа си. Никаква представа.

А сега един бръмбар беше пристигнал в града й, за да се срещне с нея, бръмбар, чието име царицата беше чувала и преди.

Дори не беше нужно да поглежда към тактиците си, за да провери реакцията им. Усещаше присъствието им, подкрепата им. Осмина мравкородни мъже и жени, най-добрите военни умове в града, плюс две бръмбарородни жени, едната занаятчийка, другата търговка, които да я съветват по въпроси от цивилно естество. Подозираше, че през идните месеци няма да има голяма нужда от бръмбарородните си съветнички.

„Стенуолд Трудан“ — помисли тя, когато вратите се отвориха и в залата влезе набит плешив мъж в надиплената бяла тога на преподавател в Академията. Нещо във вида му издаваше, че е свикнал да носи меч, навярно походката, която продължаваше да компенсира липсващата ножница по дължината на бедрото.

„Кажете ми нещо повече за него“ — нареди тя.

„Слави се като бунтар, в Събранието са вдигнали ръце от него“ — дойде първият глас откъм тактиците й.

„Докладите потвърждават, че поне от петнайсет години предупреждава за имперската заплаха.“

„Бил е в Сарн преди шест години, за да създаде агентурна мрежа. Знаем имената на някои от местните му контакти, но не на всички.“

„Според докладите е участвал лично в най-тежките боеве по време на векианската обсада.“

„Бил е в историческия факултет на Академията, но преподавателската му дейност е била затруднена от продължителните му отсъствия.“

„Сподвижниците му…“

Царицата даде мислено знак да прескочат този въпрос. Стенуолд вървеше към масата и нямаше представа, че го обсъждат.

„Кажете ми нещо за характера му“ — нареди тя.

„Изобретателен. Харизматичен. Успял е да наложи контрола си върху Събранието.“

„Вдъхновява хората към лоялност. Добър офицер… като за чужденец.“

„Да не забравяме, че бръмбарите са издръжливи. А той е издържал много.“

— Войнемайстор Стенуолд Трудан — започна тя и новодошлият се сгъна вдървено в поклон, доколкото го позволяваше шкембето му.

— Ваше величество — поздрави той, после кимна наляво и надясно към съветниците й.

— Радваме се, че нашите съюзници от Колегиум все още притежават свободата си — каза тя.

— И ние се радваме, уверявам ви. Виждам, че се готвите за обсада, ваше величество.

— Така е, готвим се за обсада, каквато стените на Сарн не познават. Пращаме мухородни скаути, които ежедневно докладват за действията на имперската армия. Изглежда, осите са направили укрепление за през зимата и лагерът им е защитен както срещу наземна, така и срещу въздушна атака. Поучихме се от видяното и направихме същото.

— Умно — призна Стенуолд.

— Възможно е да се поучим от тях и в друго — отбеляза уж небрежно царицата, а после го прикова със стоманен поглед. — Разбрахме, че ваш агент, който се е сражавал рамо до рамо с нас, е бил пленен от осите, а после е успял да избяга с нещо изключително ценно.

— Докладите на агентите… — започна Стенуолд, но тя го прекъсна:

— Имаме предвид новото оръжие, което осите насочиха срещу нас в Битката на релсите. — Същевременно слушаше гласовете на съветниците си.

„Ако може да се вярва на докладите, Колегиум конструира своя версия на оръжието. Не е ясно дали са взели назаем само основния принцип на действие, или…“

„В преддверието чака паякородна. Носи вързоп, който съвпада по форма и размер с онова, което войниците ни са видели на бойното поле.“

Царицата видя как Стенуолд поглежда към тактиците й. Явно се досещаше за течащата дискусия, макар да не чуваше и една дума от казаното.

— Войнемайстор Трудан? — подкани го тя.

— Наричат го щраколък — каза той най-после, отстъпил пред необходимостта и точните доклади на сарнианското разузнаване. — Вашите войници са усетили на свой гръб ефикасността на оръжието. А аз разполагам с оригиналните планове.

„Има още. Трудан премълчава нещо.“

„Това е негово право — отвърна царицата. — Той е съюзник, а не гражданин на Сарн.“

„Не бива да залагаме бъдещето на Сарн върху капризите на нашите съюзници.“

„Ако изземем мострата, която е донесъл, нашите занаятчии лесно ще копират оръжието.“

„Ако обидим Колегиум, ще загубим повече, отколкото ще спечелим“ — реши царицата, а на глас попита:

— Можете да конструирате новото оръжие?

— Вече го направихме — каза Стенуолд. И досега го пробождаше в сърцето, сетеше ли се за чертежите и познатия почерк на бившия си студент Тото, който сега работеше за Империята, тласнат натам от проклятието на смесената си кръв и падането на Тарк.

През пелената от гласове в главата си царицата заяви:

— Ще възложим задачата на нашите занаятчии, майстор Трудан. Но ще ни трябват плановете, за да подходим по-ефективно към превъоръжаването на нашата войска.

Това беше моментът, който Стенуолд чакаше. Беше настъпил по-рано от желаното, макар и не по-рано от очакваното.

— Аз… Събранието тоест, има известни колебания… Оръжието е забележително като механика. Но да го пуснем в обща употреба би било неразумно. Затова решихме да обучим елитни групи от…

— Оръжието вече е в обща употреба, майстор Трудан — напомни му тя. — Империята, както се оказа, е много голяма и има безчет войници. Ако искаме да я надвием, трябва да загърбим предразсъдъците си и да се възползваме докрай от предимствата, които са ни осигурили вашите агенти.

Стенуолд сви устни. Мислеше за златното бъдеще от своите мечти и за това как въоръжените с щраколък сарниански войски ще го променят. О, те бяха най-добрите сред мравкородните, безспорно, и бяха постигнали забележителен напредък само за няколко десетилетия. Но си оставаха мравкородни, така че колко време щеше да мине, преди да стоварят армиите си пред портите на Век или на Тарк?

— Не нося плановете — каза той.

„Лъже.“

„Трябва да прати някого в Колегиум да ги донесе. Важно е да го убедим.“

„Съгласен съм, че лъже. Бръмбарите не ни вярват.“

„Следователно и ние не можем да им вярваме.“

„Нужни са ни съюзници, за да отблъснем осородните, когато похлопат на вратата.“

— Майстор Трудан — каза меко царицата. — Разбрахме, че вие сте човекът, успял да отвори пролука в празното философстване на Колегиум и да отвори очите на съгражданите си за суровата реалност. Позволете ми да направя същото за вас. Трябва да надвием осите на всяка цена. Ако Сарн падне, Равнините ще изгубят сърцето си. Не можем да си позволим излишни скрупули и други задръжки от морално естество. Моля ви да си помислите внимателно дали нашата нужда от победа надделява, или не над други нужди, които ви занимават в момента.

— Разбирам, ваше величество. Но имам друго предложение, ако позволите. Бих искал да използвам Сарн като сборен пункт за онези градове, които са склонни да пратят войски и друга помощ срещу осите. Права сте, че Сарн е ключът към Равнините, особено при сегашното положение на нещата. Аз пък знам, че има съюз между молци и богомолкородни северно оттук. Така че, като броим и Колегиум, с малко късмет масата за преговори ще се позапълни. След това ще можем да планираме единна стратегия как най-добре да използваме силите си и да окажем отпор на имперското нашествие. Бихте ли обмислили предложението ми?

— Няма да отклоните толкова лесно вниманието ни, майстор Трудан — отбеляза остро царицата. — Трябва да признаете, че оръжието, с което сте се сдобили, е безполезно в ръцете на Колегиум. Вие сте строители и изобретатели, но не сте войници. За разлика от нас. Простичкото правило за разделението на труда сочи, че следва да предадете оръжието в наши ръце. Аз обаче съм убедена, че след като размислите, сам ще стигнете до правилното решение по този въпрос. Колкото до предложението ви, съгласни сме. Нека онези, които са готови да дадат отпор на осите, пратят своите тактици и представители тук. Ще ги приемем и ще гарантираме сигурността им.

 

 

Стенуолд излезе на заден ход от залата. Чувстваше се потиснат. Не се изненада, че сарнианските агенти са надушили придобивката на Колегиум — очаквал го бе и на свой ред се беше въоръжил с авторитета на Събранието, за да отхвърли логичната молба на царицата, но тя го беше приклещила твърде рано, запращайки го право в ямата на дипломатическото надприказване, което той се бе надявал да отложи във времето. Битка, която тепърва трябваше да спечели.

Запита се колко ли надалече е плъзнал слухът за щраколъка.

Ариана го чакаше в преддверието. Той я прегърна набързо и се обърна да погледне следващия молител, който чакаше за аудиенция.

Следващият молител беше Салма.

Стенуолд примигна невярващо. Наистина беше Салма, жилавият и корав млад мъж, когото помнеше от последната им среща в полето край Колегиум. Салма пораснал, обрулен и напрегнат като струна, с все същите разбойнически доспехи, сякаш не чакаше за аудиенция при царица.

— Чук и клещи — възкликна тихо Стенуолд. — Ти пък какво правиш тук?

— Как какво, просто принц, който е дошъл да се срещне с друга царска особа — каза Салма. Усмивката му си беше същата, широка и бяла, но през филтъра на време и болка. — Радвам се да те видя, Стен.

— Страхотно е… страхотно е, че те виждам — отвърна Стенуолд. — Ще ми се да бях довел Че или Тиниса.

Усмивката потрепна и стана някак тъжна.

— Голяма работа бяхме тогава, нали? — каза водното конче. — Пълни наивници. Освен теб, разбира се. Слушах те внимателно, но ми се ще да те бях слушал още по-внимателно.

— Ти поне слушаше. На моите съграждани им отне доста повече време да ме чуят. — Стенуолд го огледа от глава до пети. Още не вярваше на очите си, че го вижда тук. — Дошъл си да говориш за своите… за своя сборен народ?

Салма кимна.

— За своите следовници, да. Дойдох да се пазаря като обикновен търговец. Като на конски пазар всъщност. — Видя озадачената физиономия на Стенуолд и махна с ръка. — Това е наш израз, на водните кончета, но е адски подходящ за случая. Означава да се пазариш до дупка. А ти? Дошъл си да преговаряш за прословутия си широк съюз, предполагам?

— Да се надяваме, че не е само мой — каза Стенуолд, но преди да е продължил, към Салма се приближи мравкороден служител. Двамата стари приятели си стиснаха ръцете и Стенуолд пожела на Салма късмет. После се обърна към Ариана.

Тя погледна въпросително към вързопа в ръцете си, но Стенуолд поклати глава, облекчен, че е напуснал залата, без да се стига до вързопа и неговото съдържание. Ариана премълча въпросите си, докато не се отдалечиха от двореца. Вървяха по правите улици на същинския Сарн на път към чуждестранния квартал.

— Значи мъкнах това нещо напразно, така ли? — каза накрая тя.

— Е — отвърна Стенуолд. — Знаехме, че те знаят, че ние знаем как да го направим, така да се каже. Царицата, за жалост, държи на своето. — Изгледа намръщено опънатите като по конец улици, безмълвните сарнианци, които крачеха без бързане по задачите си, войниците, които маршируваха на групи към крепостните стени. — Не мога да ги виня, че са готови на всичко, за да получат изобретението на Тото. Все пак те са били потърпевшите. Започвам да се тревожа какво ще направят, ако откажа да им дам чертежите доброволно.

— Събранието беше единодушно по този въпрос — изтъкна тя.

— Събранието на Колегиум не е тук да се поти под погледа на царицата. Късметлии — каза той и въздъхна. — А ситуацията е наистина сложна. Старият Тадспар ни наду главите как щраколъкът не бивало да попада в лоши ръце, но осите вече разполагат с него. А сарнианците рано или късно ще се сдобият с някоя бройка, ще си направят свое копие и ще превъоръжат войската си. И ще помнят, че ние сме отказали да им го дадем. А го искат сега, веднага. Искат да го използват срещу осите още през пролетта и в краткосрочен план това безспорно е най-доброто решение.

— А в дългосрочен?

— В дългосрочен ще обърнат щраколъка срещу някой друг, рано или късно. В това няма съмнение. Изкушението да натрият носа на старите си врагове ще е твърде голямо. Това оръжие е достатъчно опасно в ръцете на осите, но в ръцете на мравкородните ще доведе до катастрофа.

Вече бяха навлезли в чуждестранния квартал и наближаваха елегантната двуетажна сграда в бръмбарски стил, където се помещаваше посолството на Колегиум. Минаха през охраната на входа, кимнаха на служителите и Стенуолд се оттегли в апартамента, където го бяха настанили.

„Голям майтап. Само допреди месец не биха ме пуснали да вляза в посолството.“

— Права беше — каза той на Спера. — Корава е.

Мухородната кимна и каза:

— По-добре ти да се гърчиш пред нея, а не аз, шефе.

— Значи не е минало много добре, Стен? — Въпросът дойде от трътлесто същество с бледа, почти синкава кожа, мравкороден от някакъв град-държава по западните краища на Равнините. Казваше се Плиус и официално беше главният агент на Стенуолд в Сарн. Стенуолд отдавна беше в играта, опитваше се да поддържа агентурни мрежи в няколко големи града и по времето, когато вербува Плиус, не беше видял в него друго освен онова, което се виждаше с просто око — беглец, който се трепе да свърже двата края в един враждебен град. Сега, с обичайната си лула в ръка, Плиус го стрелна с вяла усмивка, а Стенуолд се усмихна на свой ред и кимна.

При сегашната им среща и благодарение на натрупания междувременно опит Стенуолд веднага усети за какво става въпрос. Разпозна издайническите признаци на човек с раздвоена лоялност. Или ги беше пропуснал преди, или Плиус беше минал на другата страна наскоро. Засега и двамата се правеха, че нищо не се е променило, но Стенуолд знаеше, че не може да му има доверие и че трябва да го държи под око и да изчака.

 

 

„Кой е този човек?“ — попита царицата и този път мълчаливите отговори бяха по-колебливи.

„Благородник от северните земи. Бил е студент в Академията.“

„Има данни, че е бил в Тарк по време на обсадата.“

„Може да е шпионин.“

„Има непотвърдени доклади за спорадична съпротива срещу имперското настъпление, която се свързва с неговото име.“

„Не знаем почти нищо за Федерацията.“

„Освен че и те са се сражавали с осите.“

Въоръжена с тази далеч неизчерпателна информация от тактиците си, царицата реши да разчита на собствените си очи — те й показваха млад мъж, твърде млад, за да стои пред нея с такива претенции. Носеше дълго кожено палто, подсилено с метални плочки, доспехи, които не биха подхождали и на най-изпадналия от собствените й войници, но от стойката и маниерите му се излъчваше небрежен авторитет. Извън това молителят беше със златиста кожа, истински красавец, с ясен поглед — и стоеше пред военния й съвет като да е монарх по право, а не главатар на окъсана глутница бандити и бежанци.

— Принц Салме Диен — каза тя, като произнесе внимателно чуждоземското име. Даваше си сметка, че той също я оглежда и че не е изненадан да види насреща си обикновена сарнианка на средна възраст със същите дребни черти, кафява кожа и къса тъмна коса като на всички от нейната раса. Лордовете от неговата страна несъмнено се кичеха със злато и бижута, несравними със символичната украса, която носеше тя, за да не обърква чужденците. Видът й подсказваше нееднозначно, че в Сарн хората ценят други неща.

— Ваше величество. — Той се поклони леко, като само загатна сложните завъртулки на някакъв по-официален поклон.

— Името ти е познато за нас, на моите съветници и лично на мен — каза тя. — Именно затова ти отделихме малко от ценното си време. Кой си ти, водно конче, и защо трябва да те чуем?

— Във Федерацията имаме обичай да носим подаръци, когато се стремим към благоволението на велики мъже и жени — отвърна Салма. — Нося нещо, което вероятно ще ви хареса, а може би ще отговори и на въпроса ви.

Царицата отправи мълчалив въпрос. Отговориха й, че в преддверието не чака адютант с вързопи.

— Говори ясно — посъветва го тя.

— В чуждестранния квартал държа под ключ трима заловени от моите хора осородни скаути. Аз вече ги разпитах подобаващо. Сега са ваши.

Гласовете в главата й се разбудиха с тон на предпазлива преоценка.

— Редовно ли залавяте оси, без да ви ужилят? — попита царицата.

„Това може да е капан. Дезинформацията е силно оръжие.“

„Трудно е да се вземат в плен осородни. Те са по-бързи дори от нашите скаути.“

— Хванали сме му цаката — каза Салма.

Царицата го изгледа намръщено.

— Кои точно са твоите хора? И ти като тактик ли се явяваш пред нас?

И изгледа многозначително прашните му от пътя дрехи и кръпките по бронираното му палто.

— Да — отвърна простичко Салма.

Това спря за миг гласовете в главата на царицата.

— Империята донесе големи промени в земите на изток оттук — продължи Салма. — Хиляди бяха принудени да напуснат домовете си — хора от Тарк, от Хелерон, от всички малки поселища на изток. Пътищата са пълни с бежанци, избягали роби, скитници — истински порой от бездомни хора, които Империята е изтръгнала от корен и които с мъка понасят зимата. Неотдавна осите прекратиха временно настъплението си, заети да попълнят резервите си от хора и оръжия. Ние също се прегрупирахме. Питате кои сме, ваше величество? Ние сме бездомните, които не се страхуват да вдигнат оръжие.

— Срещу Империята.

— Да. Тя ни създаде и ние сме решени да й потърсим отговорност.

„Това е нелепо.“

„Безпрецедентно.“

„Този тип е обикновен разбойник, който се е взел на сериозно.“

Но понеже тя беше царицата на Сарн, една нейна дума по мисловната мрежа беше достатъчна да ги смълчи.

— И какви са плановете ви за зимата, принц Диен?

Той я удостои с усмивка. Усмивка препечена до твърдо и остра по ръбовете.

— Ние и сега атакуваме осите, ваше величество. Хората ми ги нападат и в момента, по всички малки начини, които са ни по силите. Войниците ми неведнъж са прекъсвали продоволствените им маршрути. Занаятчиите ми повреждат релсите между лагера им и Хелерон. Нашите мухородни прелитат над укрепленията им и подмамват цели отряди в засада и плен. Снабдителите ми опоскват земята от всичко полезно и не оставят нищо за имперските фуражири. Шпионите ми стават техни роби, за да разкрият плановете им. Вашите хора могат ли да се похвалят със същото, царице?

Гневът на тактиците беше осезаем дори за Салма и оглушителен в нейната глава, но царицата имаше странното усещане, че въпреки другите присъстващи сега в залата са само те двамата — царицата на Сарн и този млад мъж със смущаващата усмивка.

— Дошъл си тук с предложение, млади принце — каза тя.

— Няма спор — съгласи се Салма. — За момента град Сарн представлява линия, която осите няма да преминат, преди да са се подготвили за голямата битка. А при мен има хиляди, които не могат да се бият — децата, старците, ранените. Познавам добре мравешките градове-държави и предполагам, че сте струпали достатъчно запаси зад стените си, за да издържите и най-продължителната обсада. Значи имате достатъчно, за да изхраните онези от моите хора, които аз не мога да осигуря.

— И в замяна вие ще се биете под знамето на Сарн?

— Не — каза той. — При никакви обстоятелства. Знаем какво би означавало това. Минем ли под вашето знаме, ние ще сме най-малоценните, първите, които ще хвърлите в битка. Ние сме свободни, ваше величество, а не ваши поданици, нито на друг владетел.

— Е, тогава какво предлагате в замяна? — Тактиците чакаха със затаен дъх думите й в опит да проумеят внезапната промяна, връхлетяла уредения им свят.

— В замяна ще правим онова, което вие не можете. Ще ви съобщаваме всичко, което научим за имперските планове. Когато осите възобновят нашествието си, ще тормозим авангарда им и ще нападаме из засада обоза им. Ние сме горяни, следотърсачи, крадци и бандити, ваше величество, ние можем да се слеем със самата земя около армията им и да я обърнем срещу тях. Не сме много, но все пак сме войска. Нещо повече, ние сме войска без щитове и бойни карета, войска, която се придвижва бързо, войска от бездомници, която не може да бъде хваната в капана на полево сражение. Те не знаят как да се бият с нас. Ето това ще получите в замяна.

— И къде, в крайна сметка, ще ви отведе тази горда независимост от всички владетели, млади принце? — попита царицата и Салма разбра, че е спечелил и че тя ще се съгласи.

— Ще ни отведе в един град, ваше величество. Град на запад оттук, където хората ми ще спрат да бягат. Още не знаем къде е този град, нито как ще се казва, но открием ли подходящото парче земя, ще започнем да строим.

Врява от противоречащи си мнения изпълни главата й, някои призоваваха молителят да бъде убит на място, други твърдяха, че той и хората му могат да бъдат използвани, но най-много бяха онези, които го смятаха за удачен съюзник, сега и за в бъдеще.

„За в бъдеще — съгласи се тя. — Стига да има бъдеще за всички нас, тогава една нова общност, която има причини да ни е благодарна, би била само от полза за Сарн. А и лесно ще влияем на политиката й, ако възникне такава необходимост.“