Дон Уинслоу
Сатори (8)

8.

Същия следобед дойде Хейвърфорд.

Огледа лицето на Николай, сякаш преценяваше нова стока, която предстои да предложи на пазара, след което обяви със задоволство:

— Свършил е добра работа.

— Радвам се, че сте доволен — отвърна Николай.

Седнаха в трапезарията. Хейвърфорд разтвори някаква папка на масата и започна без предисловия:

— Ти си Мишел Жилбер, на двайсет и шест години, роден в Монпелие, Франция. Когато си бил десетгодишен, семейството ти се е преместило в Хонконг, за да може баща ти да развива бизнеса си с внос и износ. По време на японската окупация ви се е разминало, защото сте били поданици на режима във Виши и съответно сте били в мир със силите на Оста. Когато войната свършила, ти си бил достатъчно възрастен, за да влезеш в семейния бизнес.

— Който е?

— Търговия с оръжие — каза Хейвърфорд. — La famille Жилбер е играч на черния пазар на оръжие още от епохата на мускетите.

— Има ли истинска фамилия Жилбер, или всичко е пълна измислица? — попита Николай.

— Папа Жилбер си е съвсем истински — отвърна Хейвърфорд.

— И има син?

— Имал е — каза Хейвърфорд.

Пръсна по масата фотографии на момче, което като нищо можеше да е младият Николай, играещ радостно в китайски двор, помагащ на готвачите, усмихващ се над торта със свещички.

— За съжаление, Мишел попаднал в ужасна автомобилна катастрофа. Бил обезобразен, доколкото научих. Били нужни сериозни пластични операции. Но след тях горе-долу приличал на себе си.

— Вие ли уредихте тази „катастрофа“? — попита Николай.

— Не — отвърна Хейвърфорд. — Господи, за чудовища ли ни смяташ?

— Ммммм… Майката?

— Починала неотдавна. Бил си съсипан от смъртта й.

— Изумявате ме и ме ужасявате едновременно — рече Николай.

— Съзрял си доста рано — продължи Хейвърфорд. — Създал си си репутация на комарджия и женкар, заради което папа те е изгонил във Франция за последните три години. Пропилял си куп семейни пари в Монако, разкаял си се за живота си на пройдоха и си се върнал, за да изкупиш прегрешенията си.

— И как по-точно? — попита Николай.

— Още не е нужно да знаеш — отвърна Хейвърфорд.

— Прочети внимателно папката. Соланж ще те разпитва за подробности. Когато овладееш всичко, свързано с новото ти минало, ще те инструктирам за новото ти бъдеще.

Новото ми бъдеще, помисли си Николай. Уникална американска концепция, съвършена в наивния си оптимизъм. Само американците могат да имат „ново“ бъдеще, в противовес на „старото“.

— А сега трябва да направим малко снимки — каза Хейвърфорд.

— Защо?

Защото съставяли досие на Жилбер, обясни Хейвърфорд. Никой в търговията с оръжие не изкарва дълго време в нашите дни и епоха, без да се сдобие с досие във всяка по-голяма разузнавателна агенция, участваща в играта. Снимките щяха да попаднат в папки на ЦРУ, Дьозием^[1] и МИ-6, след което ще изтекат до китайците с помощта на двойни агенти. Фотографии на Мишел Жилбер щяха да попаднат в полицейските досиета на Гоминдана^[2], които в момента се преглеждат от червените. „Лабораторните магьосници“ щяха да изтипосат Жилбер на улиците на Каулун, в казината на Монако и по кейовете на Марсилия.

— Когато приключим — изчурулика Хейвърфорд, — ти самият ще вярваш, че си Мишел Жилбер и че си прекарал войната в Хонконг. Всъщност, отсега нататък ще отговаряш на „Мишел“ и единствено на Мишел. Не на „Николай“. Разбра ли, Мишел?

— Колкото и трудна да е концепцията, май я схващам — отвърна Николай.

Соланж влезе в стаята с куп дрехи и ги метна на облегалката на стола.

— Новият ти гардероб, Мишел. Tres chic.

И отиде да донесе още.

Николай огледа дрехите, които сякаш бяха купувани на старо. Разбира се, че са такива, помисли си той. Беше напълно нормално — щом заживяваш живота на някого, влизаш и в дрехите му, а те би трябвало да са носени, а не току-що взети от магазина. Разгледа етикетите. Някои от по-старите бяха от шивашко ателие в Каулун, но повечето бяха френски, предимно от скъпи магазини в Марсилия. Имаше ризи и два костюма от Монако. Всички бяха скъпи и от леки материи — коприна и памук. Имаше няколко чифта панталони в цвят каки — естествено, с басти. Изглежда, Мишел е предпочитал бели и жълто-кафяви костюми с разноцветни ризи и без вратовръзка.

Освен това дрехите миришеха — на пот, тютюн и одеколон. Трябва да му се признае, помисли си Николай. Хейвърфорд е прецизен до най-малката подробност.

Соланж се върна с още дрехи, застана, опряла пръст в устните си, и загледа гардероба и Николай.

— Да видим, какво ще носиш за първите снимки? Трябва да са в Хонконг, нали? — Сериозната й съсредоточеност върху тази измислица беше очарователна. Взе една риза, остави я, избра друга и намери подходящ костюм. — Това, нали? Oui, parfait.

Подаде дрехите на Николай и му заръча да се преоблече. Когато той се върна от стаята си в дрехите на Мишел, Хейвърфорд вече беше извадил фотоапарат. Излязоха в градината, за да получат „размазан, на открито“ фон. През целия следобед, който се оказа доста досаден за Николай, повториха този процес много пъти. Соланж обаче се забавляваше чудесно с подбирането на дрехите.

— Беше изтощително — каза Николай, след като Хейвърфорд най-сетне си отиде.

— Беше забавно — отговори Соланж. — Обичам модата, а Мишел определено има вкус, не мислиш ли?

— Ти си избрала всички дрехи, нали?

— Разбира се — рече тя. — Да не мислиш, че ще им позволя да те облекат в нещо демоде?

След вечерята от supremes de poulet a l’estragon със зелен фасул a la provencale и задължителното еспресо, коняк и цигара, Николай прегледа папката за Жилбер. Легендата беше впечатляваща с обема и подробностите, но Николай нямаше проблем да запомни такива важни дреболии като това какъв tabac е предпочитал Мишел в Монпелие, любимото уиски на баща му или моминското име на майка му. След като напълни ума си с подобни детайли, той облече своето ги, излезе в градината да изпълни ката, изкъпа се и си легна.