Дон Уинслоу
Сатори (52)

52.

Емил Жилбер си тръгна от апартамента на любовницата си в Западния район на Хонконг.

Жилището се намираше в хубава част на града и беше скъпо. Merde, la femme също беше скъпа, но и двете си струваха. Когато достигне определена възраст и успехи, човек заслужава малко комфорт, а не евтина повлекана в някой „син хотел“ в Каулун.

Реши да отиде пеша до клуба си за следобедна закуска. Денят беше приятен, не много влажен, и си помисли, че ходенето ще му се отрази добре, макар че Уинифред вече беше изцедила силите му.

Чудно момиче.

Китайска перла, възхитителна откъдето и да я погледнеш. Винаги прекрасно облечена, с прекрасна прическа, винаги търпелива и горяща от желание да достави удоволствие. При това не е някаква salope^[1], а изтънчена млада дама с известно образование. Можеш да поговориш с нея, преди или след основното, да я заведеш на изложба или на парти и да си спокоен, че няма да изложи себе си или теб.

Уинифред беше новата любов в живота му, или по-скоро нов живот, същинско връщане към младостта.

Унесен в тези мисли, не забеляза тримата мъже. Единият мина покрай него към асансьора, другият отиде да провери пощенската си кутия на отсрещната стена. Третият запречи изхода.

— Извинете — каза Жилбер.

Някой го сграбчи през врата и долепи кърпа на лицето му.