Джек Лондон
Белю Пушилката (5)

I

Преди още Белю Пушилката да разиграе комедията със запазване периметъра за градчето Тра-ла-ла, преди да направи историческата спекулация с яйцата, която насмалко щеше да съсипе банковата сметка на Бил Бързея, и преди да спечели цял милион долари в надбягването с кучешки впрягове надолу по Юкон, той и Малчо се разделиха в горното течение на Клондайк. Малчовата задача бе да се върне надолу по Клондайк в Доусън, за да регистрира няколко запазени от тях участъка.

Пушилката потегли с кучешкия си впряг на юг. Гой искаше да намери Езерото на изненадата и баснословната местност Двете хижи. Трябваше да мине през изворите на Индианската река и да прекоси непознатата планинска област, за да стигне до река Стюарт. Някъде нататък, както твърдеше мълвата, се намирало Езерото на изненадата, заобиколено от планински зъбери и ледници; дъното му било покрито със самородно злато. Говореше се, че стари златотърсачи, дори имената на които се забравили из едновремешните гори, се гмуркали в ледените води на Езерото на изненадата и изваждали късове злато с двете си ръце. В различим времена групи стари златотърсачи прониквали в тази непристъпна твърдина и се уверявали, че дъното на езерото е наистина златно. Обаче водата била много студена. Някои умирали във водата и ги измъквали издъхнали. Други умирали от охтика. А един се гмурнал и вече не изплувал. Всички, които оставали живи, се канели да се върнат и да пресушат езерото, но никой никога не стигнал пак там. Винаги се случвало някакво нещастие. Един пропаднал в дупка между ледовете под Четиридесетата миля; друг бил разкъсан и изяден от кучетата си; трети бил смазан от падащо дърво. А слуховете продължавали да се ширят. Езерото на изненадата било прокълнато; никой не помнел къде се намира, а златото все още покривало непресушеното му дъно. По-точно се знаеше къде се намират Двете хижи, не по-малко легендарни от езерото. На пет нощувки от реката Стюарт нагоре по реката Мак Куесчън имало две стари хижи. Те били толкова стари, че трябва да са били построени много преди първият златотърсач да бе навлязъл в басейна на Юкон. Странстващи ловци на елени, с каквито дори и Пушилката беше се срещал и говорил, твърдяха, че са намерили двете древни хижи, но напразно търсили находището, което трябва да са разработвали тия ранни авантюристи.

— Искаше ми се да тръгнеш е мене — тъжно каза Малчо на сбогуване. — Няма защо сам да си търсиш белята само защото те е хванала индианската краста. Човек не може да се измъкне оттам, ти отиваш на объркани места. Те са прокълнати като нищо от начало до края, ако се съди по туй, дето ти и аз сме чули да разправят хората.

— Не се тревожи, Малчо. Аз ще отида н ще се върна и след шест седмици ще съм пак в Доусън. По Юкон има утъпкана пъртина, пък и първите стотина мили по Стюарт трябва също да са утъпкана. Стари златотърсачи от Хендерсън ми казаха, че много хора били отишли нататък миналата есен след замръзването на реките. Когато изляза на тяхната пъртина, сигурно ще изминавам по четиридесет-петдесет мили на ден. Прехвърля ли се веднъж на другата страна, не е изключено да се върна и след месец.

— Да, ако се прехвърлиш. Тъкмо това прехвърляне ме тревожи. Е, хайде, довиждане, Пушилка. Пази се от това проклятие и толкова. Пък да не те е срам да се върнеш и без лов.

II

Подир една седмица Пушилката се намери сред хаоса от планински вериги на юг от Индианската река. Когато се изкачи от Клондайк на вододела, той изостави шейната и натовари нещата си на кучетата. Шестте едри полярни кучета носеха по петдесет фунта всяко, същия товар имаше и на неговия гръб. Той проправяше път в мекия сняг, утъпкваше го със снегоходките си, а зад него едно подир друго с мъка вървяха кучетата.

Пушилката обичаше този живот, лютата полярна зима, безмълвната пустош, безкрайната снежна покривка, и на която не беше стъпвал човешки крак. Около него се издигаха заледени върхове, които нямаха имена и не бяха нанесени на географската карта. Окото му не долавяше някъде в неподвижния въздух на долините да се вдига пушек от ловджийски стан. Той се движеше сам в натежалата тишина на безлюдното мъртвило, по самотата не го потискаше. Пушилката обичаше, всичко това — дневния труд, джавкащите кучета, стъкмяването на стана в продължителния здрач, трепкащите звезди пад главата му и пламтящото великолепие на Северното сияние.

Най-много обичаше той своя стан в края на деня сред тази снежна пустиня. Никога нямаше да го забрави. Той виждаше мислено картината, която щеше да нарисува някой ден. Утъпкано място в снета, където гори огън; легло от два кожуха от заешки кожи, постлани върху прясно отсечени елхови клони; заслон от парче брезент, който спира и отпраща назад топлината на огъня; опушен кафеник н кофа, сложени на повалено дърво, мокасини, надянати на пръчки, за да съхнат, забити в снега снегоходки; а оттатък огъня — кучета, гушещи се по-близо до топлината, посърнали и нетърпеливи, космати и заскрежени, с пухкави опашки, с които грижливо покриват краката си; а наоколо — стена от обкръжилия го мрак.

В такива минути Сан Франциско, „Талаз“ и О’Хара му се струваха като смътни, безкрайно далечни призраци, сенки от несънувани сънища. Не му се вярваше, че някога е познавал друг живот, че някога се е давил и боричкал в блатото на градските бохеми. В своята самота, лишен от възможността да размени с някого дума, то и много мислеше и мислите му бяха дълбоки и прости. Мислеше с ужас колко безсмислено беше пропилял годините на градския си живот, мислеше за бездарността на всички школски и книжни философии, за многоумния цинизъм на редакциите и художническите ателиета, за лицемерието на спекулантите, почиващи в своите клубове. Те не знаят какво е вълчи апетит, непробуден сън, желязно здраве; никога не са изпитвали истински глад, истинска умора, за тях е непознато опиянението от работата, от което кръвта във всичките ти жили кипи като вино.

Този прекрасен, мъдър, суров Северен край бе винаги съществувал, а той нищо но е знаел за него. Учудваше го как е могъл той създаденият за такъв живот, да не чуе тихия зов на северната природа. Тя го е викала, а той не е знаел, не беше тръгнал да я търси. Но с време и това бе станало само по себе си.

— Затова пък сега, Жълтур, аз я чувам много ясно. — Кучето, към което бяха отправени тези думи, вдигна първо едната си предна лапа, сетне другата, посло пак ги покри с опашката си и му се засмя през огъня. — Хърбърт Спенсър е бил почти четирийсетгодишен, когато прозрял за какво е най-годен и какво е най-голямото му желание. Не съм чак толкова закъснял. Аз прозрях, преди да навърша и трийсет. За тук съм най-годен и най-много искам да бъда тук. Почти съжалявам, Жълтур, че не съм се родил вълк, и не съм твой брат и брат на твоя род за цял живот.

Дълги дни се лута Пушилката сред хаоса от клисури и бърда, които не се поддаваха на никаква топографска закономерност. Сякаш бяха нахвърлени тука от някакъв космичен шегобиец. Напразно търсеше той някакво поточе, или рекичка, които да текат на юг, към Мак Куесчън или Стюарт. После се развилия планинска буря и виелицата се понесе през бъркотията от високи и ниски ридове. Високо над границата на горите, без да може да си запали огън, в течение на два дни той се мъчеше слепешком да се спусне по-ниско. На втория ден излезе на ръба на огромна канара. Валеше толкова гъст сняг, че Пушилката не можа да различи подножието на отвесната стена, нито се осмели да слезе надолу. Той се загърна с кожусите си и се сгуши заедно с кучетата в пазвите на една пряспа, но се мъчеше да не заспи.

Сутринта бурята се беше уталожила и той се намъкна да проучи положението. На четвърт миля под него и това нямаше никакво съмнение лежеше замръзнало, затрупано със сняг езеро. Навред около езерото се издигаха планински зъбери. Това съвпадаше с описанието. Слепешката беше намерил Езерото на изненадата.

Добре са го нарекли — промърмори той след един час, когато стигна до брега. Няколко скупчени заедно стари елхи представляваха единствената гора. На път към тях Пушилката се натъкна на три гроба, затрупани със сняг, но познаващи се по ръчно издяланите надгробни стълбове с нечетливи надписи. До самата гора имаше малка порутена колибка. Той дръпна дръжката и влезе. В единия ъгъл върху нещо, което е било някога легло от елхови клони, лежеше скелет, все още завит в изгнили и разпаднали се на парчета кожи. „Последният посетител на Езерото на изненадата“ — реши Пушилката и вдигна от пода къс злато, два пъти по-голям от юмрука му. До този къс имаше консервна кутия, пълна с парчета самородно злато, едри колкото орех, ръбести, явно непромивани.

Истина бяха всичките приказки за езерото. Без ни най-малко съмнение Пушилката прие, че това злато е било извадено от дъното на езерото. Но сега то не можеше да се стигне поради дебелата няколко педи ледена кора и затова по пладне Пушилката хвърли прощален поглед от ръба на канарата надолу към своята находка. Няма значение, приятелю — каза той. — Ти само си стой тука. Аз ще се върна да те пресуша, стига да не ме постигне проклятието. Не зная как съм дошъл дотук, но ще узная сега, като тръгна обратно.

III

След четири дни в малка долина край замръзнал поток, подслонил се под дружелюбни елхи, Пушилката накладе огън. Някъде в белия хаос, който бе оставил зад гърба си, се намираше Езерото на изненадата някъде, той не знаеше къде, защото през стоте часа лутане и кретане в непрогледната бушуваща виелица беше загубил всякаква представа за посока и не знаеше накъде се пада „назад“. Сякаш току-що се бе изтръгнал от някакъв кошмар. Не беше сигурен дали са се минали четири дни или цяла седмица. Беше спал заедно с кучетата, прехвърлил бе кой знае колко ниски бърда, следвал извивките на зловещи, задънени клисури и на два пъти беше сполучил да напали огън и размрази малко еленово месо. И ето сега се беше добре нахранил и настанил. Бурята бе стихнала и времето беше ясно и студено. Местността беше пак придобила правилен характер. Рекичката, до която беше спрял, имаше нормален вид и както и трябваше, течеше на югозапад. Но Езерото на изненадата беше загубил, както го бяха загубвали всичките му откриватели в миналото.

Половин ден път надолу но потока го доведе до долината на по-голяма река и той реши, че това е Мак Куесчън. Тука Пушилката уби един елен и всяко от кучетата му отново носеше на гърба си по петдесет фунта месо, Когато сви надолу по Мак Куесчън, той се натъкна на следи от шейна. Бяха затрупани от последните валежи, но под снега имаше добре утъпкана пъртина. Пушилката стигна до заключението, че на Мак Куесчън са се разположили два стана и това е пътят, който ги свързва. Изглежда, Двете хижи са били открити и там се намираше долният лагер, затова и той тръгна надолу по течението.

Беше четиридесет градуса под нулата, когато спря да пренощува, и той заспа, размишлявайки кои ли са хората, сполучили да открият Двете хижи, и дали ще стигне при тях на другия ден. Когато едва започваше да се развиделява, Пушилката вече беше на път; той следваше без особен труд полузаличената пъртина и стъпкваше пресния сняг с плетените си снегоходи, за да не затъват кучетата.

У после се случи това, неочакваното, което го връхлети при един завой на реката. Стори му се, че го чу и усети едновременно. Пушечният гърмеж долетя отдясно, а куршумът проби рамената на памучната му парка1 и вълнената дреха под пея н го накара почти да се завърти от силата на удара. Той се олюля на преплелите се снегоходки, но запази равновесие и чу втори гърмеж. Този път куршумът се втурна през снега, за да се закрие в дърветата по брега на стотина крачки от него. Изстрелите трещяха един след друг и той изпита неприятното чувство, че нещо топло се стича по гърба му. Последван от кучетата, той се покатери по брега и се сви между дърветата и храстите. След това свали снегоходките, просна се по лице, изпълзя напред и предпазливо надзърна от гъстака. Човекът, който беше стрелял по него, лежеше неподвижно сред дърветата на отсрещния бряг.

— Ако скоро не се случи нещо — промърмори си Пушилката след половин час, ще трябва да се измъкна назад и да запаля огън, иначе ще ми замръзнат краката. Жълтур, какво би направил ти, ако лежеше на студа със спиращо кръвообращение пред човек, който се мъчи да те пречука?

Той изпълзя няколко крачки назад, утъпка снега, заскача, докато усети кръвта да нахлува отново в краката му, и така успя да издържи още половин час. Тогава от долния край на реката се зачуха звънчета без всякакво съмнение това бе кучешки впряг. Пушилката погледна през клоните и видя иззад завоя да се задава шейна. С нея имаше само един човек, който натискаше управляващия прът и караше кучетата. Тази гледка му подействува като шок, защото това беше първият човек, когото виждаше, след като се беше разделил с Малчо преди три седмици. В следния миг той се сети за готвещия се за убийство човек, скрит на отсрещния бряг.

Без да се покаже, Пушилката изсвири, за да предупреди пътника. Той не го чу и продължаваше бързо да се приближава. Пушилката изсвири пак, този път по-силно. Пътникът спря кучетата, но тъкмо когато се обърна към него, изтрещя пушка. В следващия миг Пушилката гръмна към гората, натам, отдето се чу изстрелът. Човекът на реката бе улучел още от първия куршум. Той се олюля от силното сътресение, добра се със залитане до шейната и полупаднал, издърпа при стегнатата на пея пушка. Докато се мъчеше да я вдигне до рамото си, той се преви в кръста и бавно се свлече в седнало положение на шейната. После пушката му изгърмя във въздуха, а той рязко се повали по гръб през единия край на натоварената шейна, така че Пушилката можеше да види само краката и корема му.

Отдолу долетя отново звук на звънчета. Човекът не мърдаше. Иззад завоя изскочиха три шейни, придружавани от пет-шест мъже. Пушилката извика, за да ги предупреди, но те вече бяха видели какво се бе случило с първата шейна и се втурнаха към нея. От другия бряг не се чуха изстрели, затова Пушилката повика кучета та си и излезе на открито. Мъжете се развикаха, а двама смъкнаха ръкавиците от десните си ръце и насочиха пушките си срещу него.

— Хванахме ли те, мръсен убиецо! Я ела насам! заповяда му един чернобрад мъж. — И първо хвърли пушката си на снега.

Пушилката се поколеба, но хвърли пушката и се приближи, — Я го препипай, Луис, и му вземи оръжието! — разпореди се чернобрадият.

Луис — канадски французин, куриер, каквито бяха и четирима от другите мъже, както реши Пушилката — изпълни заповедта. При претърсването той намери само ловджийския нож на Пушилката и му го взе.

— А сега какво ще кажеш за свое оправдание, чужденецо, преди да те застрелям? — попита чернобрадият.

— Ще кажа, че грешите, ако смятате, че съм го убил аз — отговори Пушилката.

Един от куриерите закрещя. Той беше продължил нагоре по пъртината и открил следите, където Пушилката се бе отклонил от пътя, за да се скрие на брега. Куриерът обясни какво беше видял.

— Защо си убил Джо Кинейд? попита чернобрадият мъж.

— Истина ви казвам, не съм… — започна Пушилката.

— А бе има ли смисъл да се разправяме? Ние те хванахме на местопрестъплението. Точно там си напуснал пъртината, когато си го чул да идва. Залегнал си между дърветата и си го пречукал от засада. От късо разстояние. Не си могъл да не го улучиш. Пиер, иди вземи пушката му, дето я хвърли.

— Оставете ме да ви разкажа какво се случи — възрази Пушилката.

— Я си затваряй устата! — изръмжа чернобрадият. — Смятам, че пушката ти ще разкаже всичко.

Всички мъже разгледаха пушката на Пушилката, извадиха и преброиха патроните и провериха цевта при затвора и на другия край.

— Един изстрел — каза в заключение чернобрадият. С издути и трептящи като на елен ноздри Пиер подуши магазина.

— Това изстрел пресен — рече той.

— Куршумът го е ударил в гърба — каза Пушилката, — Той е гледал към мене, когато е бил убит. Разберете, изстрелът е дошъл от другия бряг.

Чернобрадият прецени това предположение за по-малко от една секунда и поклати глава.

— Не. Няма да ти помогне. Накарал си го да се обърне към другия бряг: точно така си го чукнал в гърба. Я някой от вас, момчета, да изтича нагоре-надолу по пъртината и да провери дали ще намери дири, които да водят към другия бряг.

След проверката казаха, че снегът към другия бряг бил непокътнат. Нямало следа дори и от заек. Чернобрадият се наведе над убития и се изправи с валмо от косми и кожа в ръка. Той го разкъса и намери омотай в него куршума, който се беше забил в трупа. Предният му край се беше разплескал колкото половин доларова монета, а облеченият със стомана заден край беше здрав. Той го сравни с патрон от патрондаша на Пушилката.

— Ето ти доказателство, чужденецо, което може да убеди дори и слепеца. Този куршум е с мек връх и стоманена риза; твоите са с мек връх и стоманена риза. Този е трийсет-трийсет; твоите са трийсет-трийсет. Този е изработен от оръжейната фабрика Д&Т, твоите са изработени от оръжейната фабрика Д&Т. А сега ела с нас на брега да видим как точно си го направил.

— Аз самият бях нападнат от засада — каза Пушилката. — Вижте тази дупка на парката ми.

Докато чернобрадият разглеждаше дупката от куршума, един от куриерите дръпна затвора в пушката на убития. За всички стана ясно, че с нея е стреляно само веднъж. Празната гилза беше още в гнездото.

— Много жалко, че бедният Джо не те е улучил. — каза с огорчение чернобрадият. — Но доста добра работа е свършил при такава дупка в гърба си. Хайде, ела!

— Претърсете първо другия бряг — настоя Пушилката.

— Затваряй си устата, върви и остави фактите да говорят.

Те свиха от пъртината на същото място, където я беше напуснал той, и проследиха дирите му нагоре по брега и между дърветата.

Той танцува това място стопли краката — посочи Луис. — Това място той пълзи на корем. Това място той сложи лакът, кога стреля…

— А ето, бога ми, и празната гилза, с която е свършил работата! — откри чернобрадият. — Момчета, остава ни да направим само едно нещо.

— Бихте могли да ме попитате кое ме е накарало да стрелям — намеси се Пушилката.

— А пък аз мога да ти запуша устата със собствените ти зъби, ако ме прекъснеш още веднъж. Ще дойде време да ни отговориш на тия въпроси. Слушайте, момчета, ние сме почтени хора, уважаваме закона и трябва да оправим тая работа според установения ред. Как смяташ, Пиер, колко път сме извървели?

— Аз мисли, трябва има двайсет мили.

— Добре. Ще скрием тука товара и ще закараме бедния Джо и тоя обратно в Двете хижи. Смятам, че сме видели достатъчно и можем да дадем такива показания, че да увисне на въжето.

IV

Три часа след мръкване убитият, Пушилката и мъжете, които го хванаха, пристигнаха при Двете хижи. В звездната светлина Пушилката различи десетина или повече новопостроени хижи, сгушени край една по-голяма и по-стара хижа, построена на равно място край речния бряг. Когато го бутнаха в тази по-стара хижа. Пушилката разбра, че е обитавана от млад мъж с великански ръст, жена му и един сляп старец. Жената, която съпругът наричаше Люси, беше също снажно създание от типа на преселниците в Дивия Запад. Старецът, както Пушилката научи по-късно, ловувал с капани по Стюарт и ослепял предишната зима. Научи също, че станът на Двете хижи бил построен миналата есен от десетина мъже, дошли с пет-шест лодки, натоварени с храна. Тука, край Двете хижи, намерили слепия ловец и си построили хижи около неговата. По-късни пришълци, пристигнали по леда с кучешки впрягове, утроили населението. Тука имало изобилие от дивеч, а след това те намерили и добър, не особено богат златоносен пясък, който промивали.

Подир пет минути всички мъже от Двете хижи се бяха наблъскали в стаята. Бутнат в един ъгъл, пренебрегнат и измерван с гневни погледи, вързан през ръцете и краката с ремъци от еленова кожа, Пушилката наблюдаваше. Той наброи тридесет и осем мъже, сбирщина от буйни здравеняци, всичките преселници от Щатите или куриери от Северна Канада. Тези, които заловиха Пушилката, разказваха отново и отново какво се бе случило; всеки от тях бе заобиколен от развълнувана и разгневена купчина слушатели. Чуваха се възгласи: „Да го линчуваме още сега, какво ще чакаме?“ А веднъж дори едва успяха със сила да задържат огромен ирландец, който искаше да се нахвърли върху безпомощния пленник и да го набие.

Когато броеше мъжете, Пушилката забеляза познато лице. Това беше Брек, мъжът, чиято лодка бе прекарал през бързеите. Учуди го, че Брек не дойде да му заговори, но и сам той с нищо не показа, че го е познал. По-късно, когато Брек позакри лицето си с ръка и многозначително му намигна, Пушилката разбра.

Чернобрадият, когото Пушилката чу да наричат Илай Хардинг, сложи край на споровете дали трябва, или не трябва да линчуват пленника незабавно.

— Чакайте! — ревна Хардинг. — Стига сте се пенили. Този човек е мой. Аз го хванах и го докарах тука. Да не мислите, че съм бил толкова път с него, за да го линчувате? И дума да не става! Това можех и сам да направя, когато го намерих. Аз го докарах тука за честен и безпристрастен съд и, бога ми, той ще бъде съден честно и безпристрастно! Той е вързан и няма да ни избяга. Хвърлете го там на някой одър, а сутринта ще го съдим ей тука.

V

Пушилката се събуди. Струя въздух, студена като ледена шушулка, се забиваше отпред в рамото му, както беше легнал на едната си страна с лице към стената. Когато го вързаха на одъра, не беше усетил да му духа отнякъде, а сега външният въздух, нахлуващ в топлата стая с налягането на петдесет градуса под нулата, бе достатъчно доказателство, че отвън някой е изчоплил натъпкания в пролуките мъх. Той се изви колкото му позволяваха стягащите го ремъци, а после протегна врат така, че успя да допре устни до цепката.

— Кой е? — пошепна той.

— Брек — чу се отговорът. — Внимавайте да не вдигате шум. Аз ще ви подам нож.

— Няма смисъл — каза Пушилката. — Не бих могъл да го използвам. Ръцете ми са вързани на гърба и пристегнати за крака на одъра. Освен това не можете провря нож през тази пролука. Но нещо трябва да се направи. Те са в състояние да ме обесят, а вие, разбира се, знаете, че аз не съм убил този човек.

— Нямаше нужда да споменавате това, Пушилка. А дори и да сте го убили, трябва да сте имали основания. Но не е там работата. Аз искам да ви отърва. Тука са се събрали истински главорези. Вие ги видяхте. Те са откъснати от света и създават и налагат свои собствени закони чрез общото събрание на златотърсачите, нали разбирате? Те се разправиха вече с двама души, и драмата крадци на хранителни припаси. Единия изгониха от стана без никаква храна и без кибрит. Той извървя към четирийсет мили и изтрая два дни, а после замръзна. Преди две седмици напъдиха втория. Предложиха му избор: или никаква храна, или по десет бича за всяка дневна дажба. Той издържа четирийсет удара и припадна. А сега са ви хванали вас и всички до последния човек са убедени, че сте убили Кинейд.

— Човекът, който уби Кинейд, стреля и по мене. Неговият куршум ми одраска рамото. Накарайте ги да не ме съдят, докато някой не отиде да претърси брега, където се е крил убиецът.

— Няма смисъл. Те вярват показанията на Хардинг и на петимата французи, които са били с него. Освен това още никого не са обесили, а много им се иска да обесят някого. Виждате ли, напоследък животът им е много скучен. Не са намерили някое по-голямо находище, а да търсят Езерото на изненадата, им е омръзнало. В началото на зимата ту тук, ту там, дано открият някъде злато, но вече се отказаха. Започват да страдат и от скорбут и са просто зажаднели за някакво силно преживяване.

— И изглежда, че тази сензация ще им предложа аз — забеляза Пушилката. — Слушайте, Брек, как можахте да се съберете с такава паплач?

— След като си запазих участъци на Потока на индианката, започнах да ги разработвам и оставих няколко души да продължат работата, а аз тръгнах нагоре по Стюарт да търся Двете хижи и стигнах тука. Те бяха — ме изпреварили, затова се качих още по-нагоре по Стюарт. Върнах се едва вчера, понеже останах без храна.

— Намерихте ли нещо?

— Нищо особено. Но струва ми се, че съм изобретил едно хидравлично приспособление, което ще има голямо бъдеще, когато тука нахлуят златотърсачи. Нещо като драга за промиване на злато.

— Чакайте — прекъсна го Пушилката. — Спрете за минутка. Оставете ме да си помисля.

В ушите му се набиваше хъркането на спящите, докато обмисляше мярналото се в главата му хрумване.

— Кажете ми, Брек, дали са отворили чувалите с месо, които носеха моите кучета?

— Един-два. Аз ги наблюдавах. Сложиха ги в хранилището на Хардинг.

— Намерили ли са нещо в тях?

— Месо.

— Добре. Трябва да бръкнете в кафявия брезентов чувал, който е закърпен с еленова кожа. Ще намерите няколко фунта самородно злато. Такова злато никога още не сте виждали по тези места нито вие, нито някой друг. Ето какво ще трябва да направите. Слушайте.

Подир четвърт час, получил най-подробни указания, Брек си тръгна, като се оплакваше, че пръстите на краката му замръзнали. Носът и едната буза на Пушилката също бяха замръзнали от студа, идващ през цепнатината и той ги търка в одеялата половин час, докато най-сетне те пламнаха и го засмъдяха от нахлулата в тях кръв, и той се увери, че е успял да ги спаси.

VI

— За мене въпросът е решен. Няма никакво съмнение, че той е убил Кинейд. Ние чухме цялата история снощи. Какъв смисъл има да повтаряме всичко отново? Аз гласувам, че е виновен!

Така започна съденето на Пушилката. Говорителят, подвижен, як като скала мъжага от Колорадо, не скри яда и възмущението си, когато Хардинг отхвърли предложението му, поиска да бъдат спазени всички правила и предложи някой си Шънк Уилсън за съдия и председател на събранието. Цялото население на Двете хижи влезе в състава на съдебните заседатели, макар че след известни пререкания жената Люси бе лишена от правото да гласува за виновността или невинността на Пушилката.

Докато ставаше всичко това, Пушилката, натикан в ъгъла на един одър, дочу водения шепнешком разговор между Брек и някакъв златотърсач.

— Не можеш ли да ми продадеш петдесет фунта брашно? — попита Брек.

— Нямаш толкова златен пясък, та да ми платиш, колкото искам — беше отговорът.

— Ще ти дам двеста.

Златотърсачът поклати глава.

— Триста. Триста и петдесет.

На четиристотин златотърсачът кимна и рече:

— Ела в маята хижа и ми премери пясъка. Двамата си пробиха път до вратата и се измъкнаха.

След няколко минути Брек се върна сам.

Хардинг даваше показанията си, когато Пушилката видя вратата леко да се открехва и в пролуката да се появява лицето на златотърсача, който беше продал брашното. Той се кривеше и настойчиво правеше знаци на друг златотърсач, който се надигна от мястото си близо до печката и взе да си проправя път към вратата.

— Къде отиваш, Сам? — понита го Шънк Уилсън.

— Ей сега ще се върна — отговори Сам. — Трябва ла поизляза.

На Пушилката разрешиха да задава въпроси на свидетелите и той тъкмо беше подложил Хардинг на кръстосан разпит, когато отвън се чу скимтене на впрегнати кучета и скърцане и стържене на плазове. Някой, който беше до вратата, надникна навън.

— Това е Сам и неговият другар; карат като луди по пъртината към Стюарт — съобщи той.

Никой не проговори в течение на безкрайна половин минута, но мъжете многозначително се споглеждаха и в претъпканата стая настана общо възбуждение. Пушилката забеляза под око, че Брек, Люси и мъжът и нещо си шепнат.

— Хайде, карай! — грубо се обърна Шънк Уилсън към Пушилката. — Свършвай въпросите си. Ние знаем какво се мъчиш да докажеш: че другият бряг не е бил претърсен. Свидетелят го признава. И ние го признаваме. Това не е било необходимо. От пъртината към този бряг не са водили никакви следи. Снегът е бил непокътнат.

Въпреки това на другия бряг имаше човек — настояваше Пушилката.

— Много плитко си го скроил, млади човече. Не сме кой знае колко души на Мак Куесчън и можем да дадем сметка за всеки човек.

— А кой е бил този, дето сте го изпъдили от стана преди две седмици? — попита Пушилката.

— Алонзо Мирамор. Един мексиканец. Какво общо може да има с цялата работа този крадец на храна?

— Нищо освен това, че не можете да дадете сметка за него, господни съдия.

— Той отиде надолу но реката, а не нагоре.

— Отде знаете накъде е отишъл?

— Видяхме го, когато тръгна.

— Това ли е всичко, което знаете за него?

— Не, не е, млади човече. Аз зная… ние всичка знаем, че той имаше храна за четири дни и нямаше пушка, за да бие дивеч. Ако не е стигнал селището на Юкон отдавна трябва да е пукнал.

— Предполагам, че държите сметка и на всички пушки но тези места! — язвително забеляза Пушилката. Шънк Уилсън се ядоса.

— Тъй като ми подхвърляш въпроси, човек ще помисли, че обвиняемият съм аз! Хайде, следващият свидетел. Къде е французинът Луис?

Докато французинът Луис си пробиваше път напред, Люси отвори вратата.

— Къде отиваш? — кресна Шънк Уилсън.

— Смятам, че не съм длъжна да стоя тук — предизвикателно отговори тя. — Аз нямам право на глас, а освен това хижата ми е така претъпкана, че не мога да дишам.

След няколко минути излезе и мъжът й. Съдията разбра това едва когато чу да се затваря вратата. — Кой беше тоя? — прекъсна той разказа на Пиер.

— Бил Пибоди — обади се някой. — Каза, че искал да пита нещо жена си и щял веднага да се върне.

Вместо Бил се върна Люси; тя свали кожуха си и седна на старото си място до печката.

— Мисля, че не е нужно да разпитваме останалите свидетели — реши Шънк Уилсън, когато Пиер свърши. — Ние знаем, че те само ще потвърдят същите факти, които вече чухме. Хей, Соренсън, иди да доведеш Бил Пибоди. Скоро ще гласуваме присъдата. А сега, чужденецо, можеш да станеш и да си кажеш думата за туй, което се е случило. А докато те слушаме, за да не губим време, ще предаваме от ръка на ръка двете пушки, патроните и куршумите, с които е било извършено убийството.

Пушилката започна да разказва как е дошъл по тези места, но тъкмо когато стигна до момента, в който сам той е бил нападнат от засада и как побягнал към брега, Шънк Уилсън го прекъсна с възмущение:

— Млади човече, какъв смисъл има да ни даваш показания по такъв начин. Само ни губиш скъпоценното време. Разбира се, ти имаш право да лъжеш, за да се отървеш от бесилката, но ние нямаме намерение да слушаме тия глупости. Пушката, патроните, куршумът, който е убил Джо Кинейд, говорят против теб… Какво става? Я някой да отвори вратата!

Студът нахлу вътре и се превърна в нещо осезаемо и веществено в горещата стая, а през отворената врата се чу скимтене, на кучета, което бързо заглъхваше в далечината.

— Това е Соренсън и Пибоди — извика някой, — налагат кучетата и препускат надолу по реката!

— Какво им е, дявол да го вземе!… — Шънк Уилсън се пресече и със зяпнала уста се вторачи в Люси. — Струва ми се, че вие можете да ни обясните тази работа, госпожа Пибоди!

Люси тръсна глава и стисна устни, а Шънк Уилсън плъзна гневния си подозрителен поглед нататък и го спря върху Брек.

— И още ми се струва, че този пришелец, с когото си шушукахте, би могъл да ни я обясни, ако той няма нищо против.

Брек доби много смутен вид, когато очите на всички се устремиха към него.

— И Сам си шушна с него, преди да изскочи навън — подметна някой.

— Вижте какво, господин Брек — продължи Шънк Уилсън. — Вие няколко пъти смущавахме съдебното заседание и трябва да обясните какво значи всичко това. За какво си шепнехте?

Брек плахо се изкашля и отговори:

— Исках само да си купя малко храна.

— С какво?

— Със златен пясък, разбира се!

— Откъде го взехте?

Брек не отговори. — Човърка ту тук, ту там нагоре по Стюарт — обади се един златотърсач. — Преди една седмица, като ходих на лов, налетях на неговия стан. И искам да ви кажа, че той нещо много се спотайваше.

— Златото не е оттам — каза Брек. — Това там е само хидравлическо приспособление за промиване на долнокачествен пясък.

— Я си донеси тука торбата, да ти видим златото! — заповяда Уилсън.

— Казвам ви, че то не е оттам.

— Ти пак ми го дай да видим.

Брек се престори, че уж ще им откаже, но от всички страни го обсипаха със заплашителни погледи. Без желание той бръкна в джоба на дрехата си. Когато измъкваше консервната кутия, тя се закачи о някакъв явно твърд предмет и издрънча.

— Измъквай всичко! — изрева Шънк Уилсън.

И от джоба се появи големият къс самородно злато, необичаен по размер, по-жълт от всяко друго злато, което бяха виждали. Шънк Уилсън хлъцна. Едва зърнали златото, пет-шест души се втурнаха към вратата. Те я стигнаха едновременно и с псувни и бой се заблъскаха, докато се провряха през нея. Съдията изпразни консервната кутия върху масата и при вида на ръбатите късове злато още пет-шест души се спуснаха към вратата.

— Къде отиваш? — попита Илай Хардинг, когато Шънк се надигна, за да тръгне подир тях.

— Да впрягам кучетата, разбира се!

— Няма ли да го обесиш?

— Това ще вземе много време. Няма да ни избяга, докато се върнем, и затова обявявам съдебното заседание за приключено. Сега не му е времето да се разтакаваме.

Хардинг се двоумеше. Той изгледа зверски Пушилката, забеляза Пиер да дава от прага знаци на Луис, хвърли още един поглед към самородното злато на масата и взе решение.

— Няма смисъл да се опитваш да бягаш — рече той през рамото си. — Освен това ще си услужа с кучетата ти.

— Какво става, пак ли някое от тия проклети надпреварвания за злато? — раздразнено попита със странен фалцет старият сляп ловец, когато гласовете на хората и кучетата и стърженето на шейните нарушиха настъпилата в стаята тишина.

— И какво още! — отговори Люси. — Но и аз никога не съм виждала такова злато. Пипни го, старче.

Тя сложи големия къс в ръката му. Но златото малко интересуваше стареца.

— Тука имаше чудесен лов за скъпи кожи, преди тия проклети златотърсачи да дойдат и подплашат дивеча — недоволно промърмори той.

Вратата се отвори и влезе Брек.

— Е — заговори той, — в стана няма жива душа освен нас четиримата. До Стюарт има четирийсет мили по пряката пъртина, прокарана от мен, и най-бързите от тях не могат да отидат и да се върнат за по-малко от пет-шест дена. Но въпреки това, Пушилка, време е да потегляте.

Брек преряза ремъците ма Пушилката с ловджийския си нож и погледна жената.

— Надявам се, че нямате възражения? — каза той с многозначителна учтивост.

— Ако тука ще се стреля — заговори изведнъж слепецът, — моля, първо някой да ме заведе в друга хижа.

— Гледайте си работата и не ми обръщайте внимание — отговори Люси. — Щом не ме бива да обеся човек, не ме бива и да го пазя.

Пушилката се изправи и затърка китките си, където ремъците бяха забавили кръвообръщението.

— Приготвил съм ви снаряжение — каза Брек. Храна за десет дни, одеяла, кибрит, тютюн, брадва и пушка.

— Карай! — насърчи го Люси. — Върви по височините, чужденецо. Бягай колкото можеш по-скоро.

— Преди да тръгна, хубавичко ще се нахраня — каза Пушилката. — А когато тръгна, то ще е нагоре по Мак Куесчън, а не надолу. Искам да дойдете с мен Брек. Ще потърсим на другия бряг човека, който наистина извърши убийството.

— Ако ме послушате, ще поемете надолу към Стюарт и Юкон — възрази Брек. — Когато тази шайка се върне от моето хидравлическо приспособление, те всички ще ни гледат на кръв.

Пушилката се изсмя и поклати глава.

— Не мога да се махна от тези места, Брек. Задържат ме тука известни интереси. Трябва да остана и да преуспея. Няма значение дали ще ми повярвате, или не, но аз намерих Езерото на изненадата. Това злато е оттам. Освен това те откараха кучетата ми и трябва да чакам, за да си ги взема. От друга страна, аз зная какво правя. На този бряг наистина имаше скрит човек. Малко остана да изпразни цялата пачка в мен.

След половин час, както седеше пред чиния с голяма еленова пържола и поднасяше голямо канче с кафе до устните си, Пушилката изведнъж се привдигна от мястото си. Беше чул шума пръв. Люси широко отвори вратата.

— Здравей, Спайк! Здравей, Методи! — поздрави тя двамата заскрежени мъже, които се бяха навели над товара в тяхната шейна.

— Току-що слязохме от Горния лагер — каза единият, когато те с мъка внесоха в стаята някакъв увит в кожи предмет, който държаха извънредно внимателно. — И ето какво намерихме на пътя. Май че е свършил вече.

— Сложете го ей тук на одъра — рече Люси.

Тя се наведе, разгърна кожите и всички видяха лице, от което бяха останали само големи изцъклени очи и плътно опъната на косите тъмна кожа, покрита със струпеи от многократни ухапвания на студа.

— Че това е Алонзо! — възкликна тя. — Нещастникът, той умира от глад!

— Това е човекът от другия бряг — каза Пушилката полугласно на Брек.

— Ние го заварихме, като разграбваше едно хранилище, сигурно направено от Хардинг — заразправя единият от мъжете. — Ядеше сурово брашно н замръзнал бекон, а когато го хванахме, кряскаше и пискаше като ястреб. Вижте го! Той умира от глад и е, кажи-речи, замръзнал. Току-виж, че е приритал!

След половин час, когато лицето на неподвижната фигура върху одъра бе отново покрито с кожите, Пушилката се обърна към Люси:

— Ако нямате нищо против, госпожо Пибоди, бих хапнал още една пържола. Направете я дебела и не чак толкова препържена.