Джек Лондон
Белю Пушилката (2)

I

Половината от времето виеше фъртуна и Белю Пушилката, залитайки, вървеше срещу нея по брега. Там, в сивия здрач, товареха десетина лодки със скъпоценно снаряжение, пренесено през Чилкут. Това бяха неугледни лодки, направени от ръчно нарязани на дъски зелени елхови дървета, лодки, сглобени от хора, които не разбираха от тази работа. Една от тях, вече натоварена, тъкмо тръгваше и Кит спря да погледа.

Вятърът, който беше попътен навътре в езерото, тука духаше направо срещу брега и вдигаше грозни вълни в плитчините. Хората от заминаващата лодка газеха във водата с високи гумени ботуши и я бутаха към по-дълбокото. Те се опитаха два пъти. Но щом се покатерваха в лодката, вятърът я връщаше назад и тя засядаше в плитчината. Кит забеляза, че пръските по лодката веднага се заледяваха. При третия опит те донякъде успяха: последните двама, които се качиха, бяха мокри до кръста, но лодката заплува. Те загребаха несръчно с тежките гребла и бавно се отдалечиха от брега. После вдигнаха платно, направено от одеяла, но вихрушката го отнесе и те се озоваха за трети път на замръзващия бряг.

Кит се поусмихна и продължи. Ето какво го очакваше и него, защото и той в новата си роля на слуга трябваше да потегли от брега с подобна лодка още същия ден.

Навсякъде хората работеха, и работеха отчаяно, защото настъпването на зимата бе толкова близко, че вероятността да преплуват голямата верига езера, преди те да замръзнат, бе много малка. Въпреки това, когато стигна при палатката на господа Спрег и Стайн, Кит не видя никакви приготовления.

Край огъня, под опънат брезент, седеше клекнал нисък дебел мъж и пушеше цигара, свита от амбалажна хартия.

— Здравей — рече той. — Да не си новият слуга на господин Спрег?

Кит кимна, но му се стори, че този шишко бе някак си леко наблегнал на думите „господин“ и „слуга“, а в очите му бе пламнало едва забележимо огънче.

— Е, аз пък съм слугата на доктор Стайн — продължи шишкото. — Висок съм пет фута и два инча и се казвам Малчо, Джак Малчо за по-късо, а понякога ми викат „момче за всичко“. Кит му стисна ръката.

— С мечо месо ли си отгледан? — попита той.

— Разбира се — гласеше отговорът, — ама доколкото помня, май че първата ми храна беше биволско мляко. Седни да си похапнеш. Господарите още не са станали.

Макар и да беше закусил, Кит седна под брезента и изяде още една закуска, тройно, по-голяма от първата. Дългите седмици тежък, изтощителен труд бяха го надарили с вълчи стомах и вълчи апетит. Можеше да яде, каквото му падне, в каквото и да е количество, и да не се сеща, че съществува такова нещо като храносмилане. Малчо излезе приказлив черногледец и от него Кит чу изненадващи неща за техните господари и злокобни предсказания за пътуването им. Томас Стайли Спрег бил новоизпечен минен инженер и милионерски син. Доктор Адолф Стайли бил също син на богаташ. Чрез бащите си двамата получили подкрепата на някакво сдружение на капиталовложители за златотърсаческата си авантюра в Клондайк.

— О, те са червясали от пари — разправяше Малчо. — Когато слезли на брега в Дайи, за пренос взимали по седемдесет цента на фунт, но нямало индианци. Имало няколко души от Източен Орегон, истински миньори, които успели да наемат група индианци по седемдесет цента за фунт. Индианците вече били нарамили снаряжението, три хиляди фунта, когато пристигнали Спрег и Стайн. Те им предложи по осемдесет, после по деветдесет, а като качили на долар за фунт, индианците развалили договора и свалили товара от гърба си. Ето че Спрег и Стайн са вече тука, макар това да им е струвало три хиляди долара, а орегонците са още на брега. И ще стигнат тук чак догодина. О, много ги бива, твоят господар и моят, кога трябва да си развържат кесиите за тях си, ама за другите хора не дават пет пари. Какво направиха те, когато стигнаха на Линдерман? Дърводелците тъкмо довършваха една лодка, спазарена от няколко златотърсачи от Сан Франциско за шестстотин долара. Спрег и Стайн им бутнаха цяла хилядарка и дърводелците развалиха пазарлъка. Лодката е хубава, ама другите останаха на сухо. Багажът им е тука, а си нямат лодка. Закъсаха и те до идущата година. Пийни си още една чаша кафе и повярвай, че не бих и тръгнал с такива хора, ако не исках толкова много да отида в Клондайк. Мръсни душици. Те са способни да свалят жалейката от вратата на някой покойник, ако им дотрябва за търговийката. Подписал ли си договор?

Кит поклати отрицателно глава.

— Лошо си се нагласил, братле. По тия места няма храна, а на тях окото няма да им мигне да те зарежат, щом стигнат в Доусън. Хората там ще мрат от глад тази зима.

— Те обещаха… — започна Кит.

— Устно! — прекъсна го Малчо. — Ти ще твърдиш едно, те — друго и толкова. Е, както и да е… Как ти е името, братле?

— Наричай ме Пушилка — рече Кит.

— Е, Пушилка, ще има да патиш зарад устния си договор. Само от това разбирай какво трябва да очакваш. Да пръскат пари, ги бива, ама за работа и за ставане рано сутрин никакви ги няма. Трябваше да сме се натоварили и тръгнали още преди един час. За тежката работа сме ние с тебе. Още малко и ще ги чуеш как ще ни викнат да им занесем кафето — в леглото, тъй да го знаеш — и това са възрастни мъже! Ами разбираш ли от лодки? Аз съм кравар и златотърсач, но по вода съвсем ме няма, а те бъкел не разбират. Ти знаеш ли нещо?

— Отде ще зная — отговори Кит и се сви по-навътре под брезента, понеже по-силен порив на вятъра вдигна вихрушка от сняг. — Не съм се качвал на лодка, откакто съм бил момче. Но смятам, че ще се научим.

Единият ъгъл на брезента се откъсна и шепа сняг се изсипа във врата на Малчо.

— О, дума да няма, че ще се научим — ядно промърмори той. — То се знае, че ще се научим, щом и децата се учат. Но аз се хващам на бас, че днес няма и да тръгнем.

Беше вече осем часът, когато от палатката поискаха кафе, и едва към девет двамата работодатели излязоха навън.

— Здравейте — каза Спрег, румен, охранен двадесет и пет годишен мъж. — Време е да потегляме, Малчо.

Ти и… — Тука той погледна въпросително Кит… Не можах да чуя добре името ви снощи.

— Пушилка.

— Та няма да е зле ти, Малчо, и господин Пушилката да започнете да товарите лодката.

— Само Пушилка, без „господин“ — предложи Кит.

Спрег небрежно кимна и се запъти някъде между палатките, последван от доктор Стайн, един слаб, бледен младеж.

Малчо погледна многозначително другаря си. — Повече от тон и половина снаряжение, а те с нищичко няма да помогнат. Ще видиш!

— Е, така е, щом ни се плаща за тази работа — весело отговори Кит — и май че ще е добре да започваме.

Да се пренесат на рамо три хиляди фунта на стотина крачки, не беше лесна задача, а да се пренесат, кажи речи, в буря и да се гази сняг с тежки гумени ботуши, беше убийствено. Освен това трябваше да се свали палатката и да се опакова дребната покъщнина. После започна товаренето. Колкото повече потъваше лодката, толкова по-навътре трябваше да я местят и с това да увеличават разстоянието, което трябвате да газят. Към два часа всичко беше свършено и въпреки двете закуски Кит се чувствуваше премалял от глад. Коленете му трепереха. Малчо, който се намираше в същото състояние, затърси нещо за ядене в тенджерите и тиганите и измъкна голям съд със студен фасул, в който бяха замръзнали едри късове бекон. Имаше само една лъжица с дълга дръжка и те започнаха поред да бъркат с нея в тенджерата. Кит беше повече от сигурен, че никога в живота си не е хапвал нищо по-вкусно. — Боже мой, човече — измънка той между два залъка, — аз не съм знаял какво е апетит, преди да поема по този път.

Спрег и Стайн пристигнаха в разгара на това приятно занимание.

— Защо се бавим? — с недоволство рече Спрег. — Няма ли най-сетне да тръгнем?

Малчо бръкна в тенджерата на свой ред и подаде лъжицата на Кит. И двамата не проговориха, докато тенджерата не бе изпразнена и дъното й остъргано.

— Е, така е, ние нищо не сме правили — каза Малчо и избърса уста с опакото на ръката си. — Съвсем нищо не сме нравили. А вие пък нищо не сте яли. Е, вярно, това беше много невнимателно от моя страна.

— Не, не — побърза да каже Стайн. — Ние ядохме в една от палатките… при наши приятели.

— Така си и мислех — изсумтя Малчо.

— Щом сте се нахранили, хайде да тръгваме — подкани Спрег.

— Ето я лодката — рече Малчо. — Виждате, че е натоварена. Но сега какво ще трябва да се прави, за да потеглим?

— Да се качим и да се отблъснем. Хайде.

Те прегазиха до лодката и господарите се качиха, а Кит и Малчо се заловиха да тикат лодката. Когато вълните започнаха да преливат през кончовите на ботушите им, качиха се и те. Другите двама не бяха похванали греблата, течението отнесе лодката обратно и тя заседна на брега. Това се повтори пет-шест пъти с цената на големи усилия.

Малчо седна безутешно на борда, взе да дъвче тютюн и да проклина целия свят, докато Кит изгребваше водата от лодката, а другите двама си разменяха нелюбезни забележки.

— Ако ме оставите аз да командвам, аз ще подкарам лодката — каза най-после Спрег.

Намерението му беше искрено, но преди още да се качи в лодката, той се измокри до кръста.

Ще трябва да опънем палатката н да накладем огън — каза той, когато лодката пак бе изхвърлена на брега. — Замръзнах.

— Голяма работа, че си се поизмокрил — подигра му се Стайн. — Други са отплували днес по-мокри от теб. Сега аз ще подкарам лодката.

Този път той беше този, който се измокри и заяви с тракащи зъби, че трябва да запалят огън.

— Само зарад това, че малко те понаплискало! — злобно зачатка зъби Спрег. — Ще пътуваме!

— Малчо, намери чувала с дрехите ми и наклади огън! — заповяда Стайн.

— Да не си посмял! — изкрещя Спрег. Малчо погледна ту към единия, ту към другия, изплю се, но не се помръдна.

— Той е мой слуга и смятам, че трябва да изпълнява моите нареждания — грубо отвърна Стайн. — Малчо, свали на брега чувала.

Малчо се подчини, а Спрег остана да трепери в лодката. Кит не беше получил никакви нареждания, затова не правеше нищо и се радваше, че може да си почине.

— Когато екипажът се кара, корабът стои на място — промълви той уж на себе си.

— Какво каза? — изръмжа Спрег.

— Бая си под носа, такъв ми е навикът — отговори Кит.

Господарят го награди с гневен поглед и се чумери още няколко минути. После сви знамената.

— Извади моя чувал — заповяда той на Кит — помогни там да запалят огъня. Сега вече не можем да тръгнем до утре сутрин.

II

На другия ден вятърът не беше стихнал. Езерото Линдерман беше само една тясна планинска клисура, напълнена с вода. Устремил се надолу от планините през тази фуния, вятърът не беше равномерен и ту грозно ревеше, ту приличаше на силен бриз.

— Ако ми позволите да се опитам, мисля, че ще мога да изведа лодката — каза Кит, когато всичко беше готово за тръгване.

— Какво разбираш от тия работи? — сопна му се Стайн.

— Май че нищо — рече Кит и си замълча.

За първи път в живота си той работеше, за да си изкара прехраната, но много бързо усвояваше как трябва да се държи един слуга. Покорно и весело той участваше в различните безуспешни опити да се откъснат от брега.

— Как щеше да постъпиш? — полузадъхано, полуразплакано най-сетне го попита Спрег.

— Бих седнал хубавичко да си почина, докато позатихне вятърът, и тогава бих се впуснал с всички сила напред.

Колкото и да беше проста, тази мисъл бе хрумнала първо на Кит; те сполучиха още при първия опит, опънаха одеяло вместо платно и се понесоха по езерото. Стайн и Спрег веднага се развеселиха. Малчо, въпреки хроническия си песимизъм, беше винаги весел, а за Кит всичко беше твърде интересно и не можеше да не му е весело. Спрег се бори четвърт час с греблото, което служеше за кормило, и след това умолително погледна Кит, който го смени.

— Малко остана да си изпочупя ръцете от напрежение — промърмори Спрег за извинение.

— Май никога не сте яли мечо месо, а? — съчувствено го попита Кит.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— А, нищо, просто се чудех.

Но зад гърба на господаря си Кит долови одобрителната усмивка на Малчо, който беше схванал преносния смисъл в думите на своя другар.

Кит управлява лодката през цялото езеро Линдерман и прояви такива способности, че двамата младежи, които имаха много пари и малко желание за работа, го нарекоха „кормчия“. Малчо беше доволен като тях и на драго сърце предложи да готви, като остави грижите за лодката на другаря си.

Между Линдерман и Бенет трябваше да пренасят всичко на гръб. Те прекараха лодката със съвсем лек товар надолу по тесния, но буен поток, съединяващ двете езера, и тука Кит научи още много неща за лодките и плаването. Но когато се стигна до пренасянето на снаряжението, Стайн и Спрег изчезнаха и техните слуги два дена се изпотрепаха, докато свършат тази работа. И така се занизаха дните на това ужасно пътуване: Кит и Малчо работеха до изнемога, техните господари не вършеха нищо, а искаха да им се прислужва.

Но сковаващата всичко полярна зима приближаваше все повече и повече, а те се бавеха поради многобройни и ненужни причини. При Уинди Арм на Стайн му хрумна да вземе кормилното гребло от Кит. Не се мина и час и лодката се удари в брега, където бясно се блъскаха вълните. Тука загубиха два дена да поправят повредите, а на третата сутрин, когато отидоха при лодката, за да потеглят отново, на носа на кърмата, с големи букви бе написано с въглен: „Chechaquo“.

Кит се усмихна на сполучливото оскърбително име.

— Ами! — заоправдава се Малчо пред обвинилия го Стайн. — Е, вярно е, че зная и да чета, и да пиша и зная, че „чечако“ значи новак, ама не съм пък чак толкова учен, че да зная как се пише такава завъртяна дума.

Двамата господари отправиха убийствени погледи към Кит, защото бяха дълбоко засегнати от обидата; но той дори не спомена, че предишната вечер Малчо го беше попитал как се пише тъкмо тази дума.

— Май че ги заболя толкова, колкото и от твоето мечо месо — тайничко му пошепна по-късно Малчо.

Кит се позасмя. Колкото повече откриваше собствените си сили, толкова повече нарастваше неодобрението му спрямо двамата господари. Това не беше толкова някакво постоянно раздразнение, колкото отвращение. Той беше вкусил мечото месо и беше го харесал, но те го учеха как не бива да го яде. Вътрешно той благодареше на бога, че не го е създал като тях. Неговата неприязън към господарите му стигаше до степен, граничеща с омраза. Вечното им бягане от работа го дразнеше по-малко, отколкото безпомощната им некадърност. Някъде вътре в него се пробуждаха старият Айзък Белю и всички други закалени сродници.

— Малчо — рече той един ден, когато бяха както винаги закъснели с тръгването, — струва ми се, че бих могъл да ги цапна с някое гребло по главата и да ги погреба в реката.

— Аз също — съгласи се Малчо. — Не ги бива да ядат мечо месо. Те са от тия, дето ядат риба и смърдят.

III

Стигнаха до бързеите; първо до пролома Кутията, а няколко мили по-надолу — Белия кон. Проломът Кутията заслужено беше получил това име. Той си беше кутия-капан. Който веднъж влезеше в него, не можеше да излезе освен през другия му край. От двете страни като отвесни стени се издигаха скали. Реката се стесняваше тука до една незначителна част от предишната си ширина и ревеше през мрачната клисура с бесен устрем, който скупчваше водите по средата в гребен е цели осем стъпки по-висок, отколкото край скалите отстрани. Този гребен на свой ред бе увенчан с големи отвесни вълни, които кипяха, но си оставаха на мястото. Пътниците с право се страхуваха от пролома, защото смъртта беше събрала там своя данък от минаващите златотърсачи.

Кит и другарите му вързаха лодката край брега в горния край, където имаше двадесетина други неспокойни лодки, и се запътиха пеша напред да проучат положението. Те пропълзяха до ръба и хвърлиха поглед надолу към клокочещите води. Спрег се отдръпна изтръпнал.

— Боже мой! — възкликна той. — За плувец тука няма спасение!

Малчо многозначително побутна Кит с лакът и полугласно подхвърли:

— Треперят му гащите. Хващам се на бас, че ще се измъкнат.

Кит почти не го чу. Откакто бяха тръгнали с лодка, беше започнал да опознава упоритостта и невероятното коварство на стихиите и това, което зърна в краката си му подействува като предизвикателство.

— Трябва да минем по гребена — каза той. — Отклоним ли се, ще се ударим в стените…

— И няма и да разберем какво ни е ударило — беше присъдата на Малчо. — Знаеш ли да плуваш, Пушилка?

— Бих предпочел да не знаех, ако нещо не ни потръгне там долу.

— И аз казвам същото — обади се печално непознат мъж, който стоеше до тях и се взираше надолу в пролома — Бих искал вече да съм го минал.

— Дори и срещу пари не бих отстъпил случая да го преплувам — отговори Кит.

Той го каза искрено, макар и с намерението да вдъхне смелост на непознатия. Кит се обърна, за да отиде пак при лодката.

— Ще се опитате ли? — попита непознатият.

Кит кимна.

… Ех, де да имал този кураж — призна си непознатият… — Аз стоя тука от часове. Колкото повече гледам, толкова повече ме е страх. Не съм лодкар, а с мене са само жена ми и племенникът ми, който е младо момче. Ако минете здрави и читави, ще прекарате ли и моята лодка?

Кит погледна Малчо, който се бавеше да отговори.

— Той е с жена си — подхвърли му Кит. И не се излъга в другаря си.

— Разбира се — отговори утвърдително Малчо… Само че исках малко да си помисля. Знаех си аз, че има за какво да го направим.

Те пак тръгнаха да се връщат, но Спрег и Стайн не се и помръднаха.

— На добър час, Пушилка! — обади се Спрег. — Аз… ъ-ъ-ъ… — Той се запъна. — Аз ще постоя тука и ще ви погледам.

— Трябва да бъдем трима в лодката: двама да гребат и един да управлява — спокойно каза Кит.

Спрег погледна Стайн.

— За нищо на света не бих го направил! — възкликна този господин. — Щом ти не се страхуваш да стоиш тука и да гледаш, не се страхувам и аз.

— Кой се страхува? — разгорещено попита Спрег. Стайн му отговори в същия тон и двамата им слуги си отидоха, без да дочакат края на разгорилата се свада.

— Ще минем и без тях — каза Кит на Малчо. — Ти ще седнеш на носа, а аз ще управлявам с кормилното гребло. Единствената ти грижа ще бъде да гребеш право напред. Като тръгнем, няма да можеш да ме чуваш, затова гледай само да караш право напред.

Те отвързаха лодката и излязоха по средата на ускоряващото се течение. От пролома долиташе все по-силен рев. Реката навлизаше там гладка като разтопено стъкло; когато се озоваха между стените, които закриваха небето, Малчо натъпка устата си с тютюн и заработи с греблото. Лодката заподскача по първите гребени на бързея и двамата другари бяха оглушени от тътена на побеснелите води, който ехтеше и многократно отекваше в теснината. Те не можеха да поемат дъх от летящите пръски вода. От време на време Кит не можеше да види другаря си, конто седеше на носа. Всичко трая само две минути и за това време те изминаха по бързея три четвърти миля, излязоха здрави и читави на другия край и вързаха лодката край брега на долния вир.

Малчо изпразни устата си от тютюневия сок — беше забравил да плюе — и заговори.

— Това беше мечо месо! — възхищаваше се той. — Истинското мечо месо! Доста напред изскочихме, а, Пушилка? Няма защо да крия и ще ти призная, че преди да тръгнем, кой знае дали е имало от тази страна на Скалистите планини по-уплашен човек от мене. Сега вече знам да ям мечо месо. Хайде да вървим, че да прекараме и оная лодка.

Когато се връщаха пеша, насред пътя срещнаха господарите си, които ги бяха наблюдавали отгоре.

— Ей ги, идат тез, дето ядат риба — рече Малчо. — Пази се да не ти засмърди.

IV

След като прекараха лодката на непознатия, който се казваше Брек, Кит и Малчо се запознаха с жена му, която беше слабичка и приличаше на момиченце; очите й се бяха насълзили от благодарност. Самият Брек понечи да даде на Кит петдесет долара, а след това се помъчи да ги мушне на Малчо.

— Пътниче — отказа му Малчо, — аз идвам в тази страна, за да изкарвам пари от земята, а не от такива като мен.

Брек потършува в лодката си и измъкна дамаджана с ракия. Малчо посегна към нея, но отпусна ръка и поклати глава.

— Долу ни чака Белия кон, да опустее макар, а хората разправят, че бил по-лош от Кутията. Май че ще е по-добре да не слагам ракия в устата.

Няколко мили по-надолу те спряха до брега и четиримата заедно отидоха пеша да видят лошото място. Тука в реката, която представляваше цяла редица от бързеи, се издигаше скалист праг и рязко я отбиваше към десния бряг. Цялата маса вода се устремяваше накриво в тесния проход, страхотно засилваше скоростта си и се мяташе в огромни вълни, бели и гневни. Това беше страшната Грива на Белия кон и тука смъртта събираше още по-тежък данък от минаващите златотърсачи. От едната страна на Гривата клокочеше висок пад, а от другата, кипеше голям въртоп. За да се преплува оттатък, трябваше да се мине през самата Грива.

— Пред тая работа тука Кутията е направо играчка — отсъди Малчо.

Докато наблюдаваха, една лодка се стрелна по горните бързеи. Това беше голяма лодка, не по-малко от тридесет стъпки дълга, натоварена с няколко тона снаряжение; караха я шест души. Преди още да стигне до Гривата, тя започна да забива нос във водата и да скача, а от време на време почти не можеше да се види от пяната и пръските.

Малчо изгледа изпод вежди Кит и рече:

— Кажи-речи, свършено е с нея, а още не е стигнала до най-лошото. Ей ги, прибраха греблата, а сега да я видим! Боже! Потъна! Не, ето я!

Колкото и да беше голяма, лодката беше се скрила от погледа сред водния прах между гребените на вълните. В следващия миг тя отново се появи върху гребена на една вълна по средата на Гривата. Кит с изумление видя ясно очертана цялата дължина на дъното и. За част от секундата лодката увисна във въздуха, всички в нея седяха бездейно по местата си освен този, който стоеше прав на кърмата пред кормилното гребло. След това тя се гмурна надолу в коритото и изчезна за втори път. Три пъти лодката изскачаше и потъваше, сетне хората от брега видяха как тя се плъзна обратно от Гривата и носът й се заби във въртопа. Кормчията наблегна с цялата си тежест на кормилното гребло с напразно усилие да я задържи, но отстъпи пред водовъртежа и и помогна да направи кръг.

Три пъти обиколи тя въртопа и всеки път толкова близо до скалите, на които стояха Кит и Малчо, че те биха могли да скочат в нея. Кормчията, човек с наскоро пусната червеникава брада, им помаха с ръка. Единственият път, по който можеше да се излезе от въртопа, беше през Гривата и както се въртеше, лодката навлезе косо в горния и край. Може би от страх да не го повлече водовъртежът, кормчията не се помъчи достатъчно бързо да я насочи напред. Когато го направи, беше вече късно. Ту във въздуха, ту под водата, лодката прекоси Гривата и течението я повлече към отсрещната страни на реката и надолу по отвесния клокочещ пад. Стотина стъпки по-долу плувнаха сандъци и денкове. После се показа дъното на лодката и главите на шестимата мъже. Двама сполучиха да стигнат брега на вира. Другите бяха погълнати от водата и всичките плаващи останки се загубиха от погледа, отнесени от бързото течение зад завоя.

Настъпи продължително мълчание. Пръв заговори Малчо.

— Хайде — каза той. — Трябва да се опитаме и ние. Току-виж, че съм се уплашил, ако стоим още тук.

— Ще вдигнем и ние пушилка — усмихна му се Кит.

— И ти ще оправдаеш името си — подхвърли му Малчо и се обърна към двамата господари. — Ще дойдете ли? — попита той.

Може би тътенът на реката им попречи да чуят поканата.

Малчо и Кит закрачиха през две педи сняг към горния край на бързеите и отвързаха лодката. Две мисли занимаваха Кит: едната за достойнствата на неговия другар, които му действува като подтик; другата, също подтикваща, за стария Айзък Белю и всички други мъже от семейството, които бяха вършили подобни неща в завоевателния си поход на запад. Каквото са вършилите, можеше да извърши и той. Това беше месото, жилавото месо, а сега, повече от всеки друг път, той беше сигурен, че само жилави хора могат да ядат такова месо.

— Гледай да държиш все по гребена на прага — викна му Малчо и мушна в устата си парче пресован тютюн, когато лодката се засили в засилващото се течение и навлезе в бързеите.

Кит кимна, наблегна е всички сили и с цялата си тежест на управляващото гребло и насочи лодката към водопада.

Подир няколко минути, когато полупълната с вода лодка спря край брега на вира под Белия кон, Малчо изплю тютюневия сок н стисна ръката на Кит.

— Месо! Месо! — провикна се той с възторг. — Сурово го ядем! Живо месо ядем!

Горе на брега срещнаха Брек. Малко по-настрана стоеше жена му. Кит му стисна ръката.

— Страх ме с, че вашата лодка не ще може да мине — каза той. — Тя е по-малка от нашата и не е толкова здрава.

Брек извади пачка банкноти.

— Ако я прекарате, ще дам и на двамата по сто долара.

Кит се обърна и погледна нагоре към мятащата се Грива на Белия кон. Бавно припадаше сив здрач, ставаше по-студено и гледката като че ли придоби някаква първобитна суровост.

— Не е там работата — обади се Малчо… Не ни трябват вашите пари. И без туй няма да ги вземем. Но моят другар разбира от лодки и щом казва, че вашата не е сигурна, смятам, че знае какво приказва.

Кит кимна в знак, че е съгласен с Малчо и случайно погледна госпожа Брек. Очите й бяха втренчени в него и той почувствува, че ако някога е виждал молба в очите на жена, то е именно сега. Малчо проследи погледа му и видя, каквото виждаше и той. Те се спогледаха смутени и не проговориха. Обзети от същия порив, двамата си кимнаха и тръгнаха по пътеката, която водеше към началото на бързеите. Не бяха минали и стотина, крачки, когато срещнаха Стайн и Спрег, конто слизаха надолу.

— Къде отивате? — попита Спрег.

— Да прекараме и другата лодка — отговори Малчо.

— Няма да я прекарвате. Стъмва се. Ще отидете двамата да опънете палатката.

Възмущението на Кит бе толкова голямо, че той се въздържа и не проговори.

— Той е с жена си — каза Малчо.

— Това си е негова работа — забеляза Стайн.

— И на Пушилката, и моя — отвърна Малчо.

— Забранявам ви! — рязко рече Спрег. — Пушилка, ако направиш още една крачка, ще те уволня. — И аз тебе, Малчо — добави Стайн.

— И чудесно ще се наредите, като ни уволните — отговори Малчо. — Как ще закарате проклетата си лодка в Доусън? Кой ще ви поднася кафе в леглото и ще ви прави маникюр? Хайде, Пушилка! Не им държи да ни уволнят. Пък си имаме и договор. Ако ни уволнят, трябва да ни дадат храна за цялата зима.

Едва бяха отблъснали лодката на Брек от брега и навлезли в буйните води, когато вълните започнаха да преливат през борда. Това бяха малки вълнички, но те предвещаваха какво щеше да дойде по-нататък. Както дъвчеше неизменния си тютюн, Малчо хвърли закачлив поглед назад и Кит усети в сърцето си странен прилив на обич към този човек, който не умееше да плува, но умееше да държи на думата си.

Бързеите станаха по-буйни, полетяха пръски вода. В сгъстяващата се тъма Кит зърна Гривата и извивката на устремилото се натам течение. Той вкара лодката в тази извивка и се почувствува много доволен от себе си, когато лодката се понесе точно по средата на самата Грива. След това, сред тътена, подскачането, затъването и преливащата през борда вода, в съзнанието му остана ясно само това, че е хвърлил цялата си тежест върху управляващото гребло и му се иска чичо му да е там, за да го види. Те изплуваха задъхани, мокри до кости и загребали вода почти до самите бордове. По-леките парчета багаж и снаряжение плуваха в лодката. С няколко предпазливи удара на греблото Малчо вкара лодката във въртопа и водовъртежът извърши останалото, докато тя благополучно стигна до брега. От стръмнината ги гледаше госпожа Брек. Молитвата й бе чута и сълзи на благодарност се стичаха по бузите й.

— Вие, момчета, просто трябва да вземете парите — извика им отгоре Брек.

Малчо се изправи, подхлъзна се и седна във водата, а лодката се наклони с единия борд до повърхността на вира и пак се изправи.

— По дяволите парите! — каза Малчо. — Я извади ракията. Сега, като се свърши всичко, започва да ме хваща страх, пък сигурно и ще ме втресе.

V

Сутринта, както обикновено, тяхната лодка бе една от последните. Брек, при все че не го биваше да кара лодка и нямаше други помощници освен жена си и племенника си, беше събрал нещата си, натоварил лодката и потеглил с пукването на зората. Но бързането не беше присъщо на Стайн и Спрег, които сякаш не можеха да разберат, че езерата може да замръзнат всеки миг. Те се преструваха на болни, пречеха, бавеха се и правеха работата на Кит и Малчо двойно по-тежка.

— Съвсем си загубих уважението към бога, като гледам каква грешка е направил, като им е дал човешки образ на тия двамата — богохулно изразяваше отвращението си Малчо.

— Е, затова пък ти поне си истинска стока — с усмивка му отговори Кит. — Само като те гледам и започвам повече да уважавам бога.

— Та казваш, че с мен е сполучил, а? — бе забележката, с която Малчо се помъчи да превъзмогне смущението си от комплимента.

Водният път минаваше през езерото Льо Барж. Тука нямаше бързо течение и ако нямаше попътен вятър, трябваше да се гребе четиридесет мили по гладки, спокойни води. Обаче времето на попътните ветрове бе минало и леден вихър ги брулеше право в лицето от север. Той вдигаше големи вълни, срещу които бе почти невъзможно да се гребе. На всичките им мъчнотии отгоре заваля и силен сняг, а водата замръзваше по греблата, та едни от тях трябваше непрекъснато да кърти леда с брадвичка. Принудени да се редуват и те на греблата, Спрег и Стайн явно бездействаха. Кит се беше научил да набляга на греблото с цялата си тежест, но забеляза, че господарите му само се преструват, че наблягат с тежестта си, а всъщност потопяват греблата под ъгъл, който не изисква никакви усилия.

След като минаха три часа, Спрег сложи греблото си в лодката и заяви, че иска да се върнат обратно в устието на реката на завет. Стайн го подкрепи и няколкото изминати с труд мили бяха загубени. На втория и третия ден те правеха същите безплодни опити. Откъм Белия кон непрекъснато пристигаха нови златотърсачи и в устието на реката се насъбра флотилия от повече от двеста лодки. Всеки ден пристигаха по четиридесет-петдесет, а само две или три сполучваха да стигнат северозападния бряг на езерото и не се връщаха. В плитчините вече се образуваше лед, който се съединяваше в тънка ивица от вир до вир покрай брега. Езерото можеше да замръзне всеки ден.

— Щяхме да стигнем, ако те имаха воля поне колкото мекотелите гадини — каза Кит на Малчо на третата вечер, докато двамата си сушеха мокасините пред огъня. — Щяхме да бъдем там днес, ако не бяха ни накарали да се върнем. Да бяхме опъвали още един час, и щяхме да стигнем западния бряг. Те са… те са безпомощни пеленачета!

— Вярно — съгласи се Малчо. Той обърна своя мокасин към огъня и за миг се замисли. — Виж какво, Пушилка. До Доусън има стотици мили. Трябва да направим нещо, ако не искаме да замръзнем тука. Какво ще кажеш?

Кит го погледна и зачака.

— Тези две пеленачета са в ръцете ни — обясни мисълта си Малчо. — Те знаят да заповядват и да се бъркат в кесиите, ама както и ти го каза, те са безпомощни пеленачета. Ако искаме да идем в Доусън, трябва командването да е в нашите ръце.

Двамата се изгледаха.

— Дадено — рече Кит и скрепи съгласието си е ръкостискане.

Сутринта, много преди да се съмне, Малчо нададе вик.

— Хайде! — ревеше той. — Ставайте, сънльовци! Ето ви кафето. По-живо! Ще тръгваме!

Макар и да мърмореха и протестираха, Стайн и Спрег се видяха принудени да потеглят два часа по-рано от всеки друг път. Отгоре на това вятърът беше по-рязък и след малко лицата на всички се заскрежиха, а греблата натежаха от лед. Три часа се бореха те, четири часа — един управляваше, един къртеше леда и двама гребяха. Северозападният бряг се мержелееше все по-близо и по-близо. Вятърът задуха още по-силно и най-после Спрег сложи греблото си в лодката — знак, че се отказва да се бори. Малчо веднага го грабна, макар че току-що го бяха сменили.

— Вземи да къртиш леда — рече той и подаде на Спрег брадвичката.

— Има ли смисъл? — изхленчи Спрег. — Няма да стигнем. Хайде да се върнем.

— Ще караме напред — каза Малчо. — Кърти леда, пък като се посъвземеш, ще ме смениш.

С неимоверни усилия те стигнаха до брега, но се озоваха пред редица канари и скали, в които се разбиваха вълните — да се слезе на сушата, беше невъзможно.

— Нали ви казах — изхлипа Спрег.

— Зъб не си обелил — отвърна му Малчо.

— Да се върнем.

Никой не проговори и без да се приближава, Кит подкара лодката успоредно с непристъпния бряг. Понякога те не напредваха повече от една стъпка при всеки удар на греблата, а имаше моменти, когато с два или три удара едва смогваха да устоят срещу отнасящия ги вятър. Кит правеше всичко, каквото можеше, за да ободри двамата слабаци. Разправяше им, че никоя лодка, стигнала до този бряг, не се е върнала. Принудили са се, убеждаваше ги той, да потърсят подслон някъде по-нататък. Продължиха да гребат още един час, два часа.

— Ако вие, братлета, вземете да гребете с малко от оная сила, която ви дава кафето, дето го сърбате в леглата, ще стигнем — насърчаваше ги Малчо… Пък вие само размахвате греблата и се преструвате, че гребете.

След още няколко минути Спрег хвърли греблото в лодката.

— Не мога повече — рече той и в гласа му прозвучаха сълзи.

— И ние също не можем — отговори Кит, също готов да заплаче или да извърши убийство, толкова голямо бе изтощението му. — Но въпреки това ще продължим напред.

— Ще се върнем. Обърни лодката.

— Малчо, щом той не иска да гребе, вземи ти греблото — заповяда Кит.

— Дадено — отвърна Малчо. — Той може да кърти леда.

Но Спрег отказа да даде греблото; Стайн беше спрял да гребе и течението влачеше лодката назад.

— Обръщай, Пушилка! — разпореди се Спрег.

И Кит, който никога в живота не беше изругал жив човек, се изуми от самия себе си.

— Преди това ще те пратя аз тебе по дяволите — тросна се той. — Хващай греблото и карай!

В мигове на пълно изтощение хората забравят всичките ограничения, наложени им от цивилизацията, а сега беше настъпил такъв миг. Всеки от тях бе стигнал пределната точка. Спрег смъкна ръкавицата, издърпа револвера си и го насочи срещу кормчията. Това бе ново преживяване за Кит. Никой още не бе вдигал срещу него оръжие. И сега, за негова изненада, не виждаше в това нищо особено. То беше най-естественото нещо на света.

— Ако не махнете този револвер — каза той, — ще ви го взема и ще ви изпотроша ръцете с него.

— Ако не обърнеш лодката назад, ще те застрелям! — заплаши го Спрег.

Тогава се намеси Малчо. Той спря да кърти леда и се изправи зад Спрег.

— Хайде, стреляй! — каза той и размаха брадвичката. — Да знаеш как ме сърбят ръцете да ти строша главата. Хайде, започвай веселбата!

— Това е бунт — намеси се Стайн. — Ние ви плащаме, за да изпълнявате нарежданията ни.

Малчо се завъртя към него.

— Почакай, и твоят ред ще дойде, щом свърша със съдружника ти, дребен зурлест нехранимайко!

— Спрег — каза Кит, — давам ви тридесет секунди да приберете револвера и да хванете греблото.

Спрег се поколеба, истерично се изсмя, прибра револвера и преви гръб над греблото.

Още два часа те пълзяха педя по педя напред край покритите с пяна скали, докато и Кит вече започна да се бои, че наистина e сбъркал. И ето, точно когато сам той беше готов да обърне лодката назад, те се озоваха пред тесен проход от около двадесетина стъпки, който водеше към едно заливче, заградено от всички страни, където и най-свирепите пориви на вятъра едва набраздяваха водната повърхност. Това беше убежището, което бяха намерили лодките, пристигнали преди тяхната. Те спряха до полегатия бряг; двамата господари, капнали от умора, останаха да лежат в лодката, а Кит и Малчо опънаха палатката, накладоха огън и се заловиха да готвят.

— Малчо, какво значи „зурлест нехранимайко“? — попита Кит.

— Човек да не съм, ако зная — отговори другарят му, — но каквото и да е, той си е такъв.

Бурята, която беше започнала бързо да отслабва, на мръкваме съвсем утихна и времето се изясни и застудя. Чаша кафе, оставена настрана да поизстине и забравена, след няколко минути беше намерена покрита с един пръст лед. В осем часа, когато Спрег и Стайн, увити в одеялата, вече спяха съня на изнурението, Кит отиде да погледне лодката.

— Замръзва, Малчо — съобщи той, когато се върна. — Цялото заливче е вече покрито с ледена кора.

— Какво ще правиш?

— Има само една възможност. Разбира се, езерото се сковава най-напред. Поради бързото течение реката може да не замръзне още много дни. Утре по това време всяка лодка, заварена в езерото Льо Барж, ще остане тука до идущата година.

— Искаш да кажеш, че трябва да се измъкнем още тази вечер? Сега?

Кит кимна.

— Хайде, ставайте, сънльовци! — закрещя в отговор Малчо и започна да разхлабва въжетата на палатката.

Двамата господари се събудиха и заохкаха от болки в схванатите им мускули и от мъчението да бъдат изтръгнати от дълбокия сън на умората.

— Колко е часът? — попита Стайн.

— Осем и половина.

— Още е тъмно — възрази господарят.

Малчо издърпа няколко колчета и палатката започна да се отпуска.

— Сега не е утро — каза той — Сега е вечер. Хайде. Езерото замръзва. Трябва да стигнем на другия бряг.

Стайн седна. На лицето му бе изписано раздразнение и злоба.

— Нека си замръзва. Нямам никакво намерение да мърдам.

— Добре — съгласи се Малчо. — Ние тръгваме нататък с лодката.

— Вие сте наети…

— За да ви заведем в Доусън — прекъсна го Малчо… Ето на, това и правим, нали?

За да подсили въпроса си, той събори половината палатка на главите им.

Те си пробиха път през тънкия лед на малкото пристанище и излязоха в езерото, където водата, тежка и гладка като стъкло, замръзваше на греблата при всеки удар. Скоро тя заприлича на каша, която спираше движението на греблата и замръзваше във въздуха, както капеше от тях. След известно време повърхността се покри с коричка лед и лодката се движеше все по-бавно и по-бавно.

Неведнъж след това, когато се мъчеше да си спомни тази нощ и пред него възкръсваха само кошмарни картини, Кит се чудеше какви ли трябва да са били страданията на Стайн и Спрег. Единственото запазило се впечатление за преживяното бе, че горе-долу хиляда години се е борил при хапещ мраз и непоносимо напрежение.

Утрото ги завари заковани на място. Стайн се оплакваше, че са му премръзнали пръстите, Спрег — носът, а болката в бузите и носа на Кит му подсказваше, че и той не е бил пощаден. Колкото повече се съмваше, толкова по-далече можеха да видят, и докъдето им стигаше погледът, виждаха все ледена равнина. Езерото се беше сковало. На стотина крачки от тях лежеше северният бряг. Малчо уверяваше, че това е устието на реката и че вижда вода. Само той и Кит бяха в състояние да работят; те се заловиха да чупят леда с греблата и да карат лодката напред. И най-после, когато нямаха вече никакви сили, бързото течение на реката ги повлече. Те хвърлиха поглед назад и видяха няколко лодки, които се бяха борили цяла нощ и сега бяха безнадеждно замръзнали в леда; след това реката направи завой и течението ги понесе с шест мили в час.

VI

Ден след ден плуваха те надолу по бързата река и ден след ден крайбрежният лед стигаше все по-навътре. Когато надвечер спираха за нощувка, те разчупваха леда, за да направят място за лодката, и пренасяха всичко необходимо за стануване на няколкостотин стъпки до брега. Сутринта разбиваха новия лед около лодката и пак навлизаха в течението. Малчо нагласи в лодката тенекиената печка и Стайн и Спрег висяха над нея през дългите им часове на пълно бездействие. Те се бяха примирили, не издаваха вече заповеди и единственото им желание беше да стигнат в Доусън. Малчо, все такъв черногледец, неуморим и весел, току подхващаше гръмогласно три реда от първото четиристишие на песен, която беше забравил. Колкото по-студено ставаше, толкова по-често пееше той:

 

Ний, аргонавтите на този век,

далеч от родния си кът,

там-там та-та, тим-там та-та,

за руно златно в дълъг път.

 

Когато минаваха край устията на Хуталинкуа, на Голямата и Малка сьомга, те забелязаха, че тези реки изхвърлят в Юкон ледена каша. Тя се събираше около лодката, полепваше се по нея и вечерта те се виждаха принудени да изсичат леда, за да излязат от течението. Сутрин изсичаха за лодката път, за да навлязат пак в течението.

Последната вечер на брега прекараха между устията на Бялата река и реката Стюарт. На разсъмване те видяха половин миля широкия Юкон, целия побелял и скован от лед от единия бряг до другия. Малчо изруга целия свят не тъй добродушно, както обикновено, и погледна Кит.

— Нашата лодка ще бъде последната, която ще стигне в Доусън тази година — забеляза Кит.

— Но вече няма никаква вода, Пушилка!

— Тогава ще ни носи ледът. Хайде!

Напразно протестиращите Спрег и Стайн бяха натоварени в лодката. Половин час Кит и Малчо се мъчеха да изсекат с брадви път към бързия, сега вече втвърден поток. Когато сполучиха да се измъкнат от крайбрежния лед, плаващият лед подкара лодката на стотина крачки край замръзналата ивица и откъсна половината от горната греда на единия борд и отчасти я раздроби. След това навлязоха в течението, което се отбиваше от брега в долния край на завоя. Те продължаваха да си пробиват път към средата. Потокът вече не представляваше ледена каша, а плътни парчета лед. Между тези парчета имаше само каша, която се сковаваше пред очите им. Те се отблъскваха с греблата от ледените блокове, понякога се покатерваха на тях, за да бутнат лодката напред, а след един час стигнаха средата на реката. Пет минути след като престанаха да се напъват, лодката замръзна. Цялата река се сковаваше още докато се движеше. Едно парче лед се залепваше за друго, докато най-после лодката остана в средата на един леден блок, седемдесет и пет стъпки в диаметър. Понякога плуваха със страната напред, понякога с кърмата, а тежестта на леда разкъсваше веригите, които сковаваха тази движеща се маса, само за да я сковат отново други, по-бързо движещи се блокове. Минаваха часове. Малчо поддържаше огъня в печката, готвеше и пееше бойната си песен.

Настъпи нощ, след много усилия те се отказаха от опита да докарат лодката до брега и в тъмнината продължиха безпомощно да се носят напред.

— Ами ако отминем Доусън? — попита Малчо.

— Ще се върнем пеша — отговори Кит, — ако не ни смачка ледът.

Небето беше ясно и при светлината на студените трепкащи звезди пред тях се мяркаха от време на време неясните очертания на планини от двете страни. В единадесет часа отдолу долетя глух, стържещ тътен. Бързината започна да намалява, а ледените блокове да се изправят, сблъскват и раздробяват около тях. Реката се задръстваше. Един блок се надигна, хлъзна се по блока под тях и отнесе единия борд на лодката. Тя не потъна, понеже все още се крепеше върху своя блок, но се завъртя и за миг те видяха на една стъпка от тях да се показва черна вода. След това всякакво движение спря. Като се мина половин час, цялата река се надигна и започна да се движи. Това продължи един час, после отново се задръсти и спря. Сетне се раздвижи още веднъж и със страшно стържене тръгна бързо и яростно напред. Тогава те видяха светлини на брега и когато се изравниха с тях, Юкон се предаде и реката спря за шест месеца.

В Доусън, любопитните, събрали се на брега да видят как ще замръзне реката, чуха в мрака бойната песен на Малчо:

 

Ний, аргонавтите на този век,

далеч от родния си кът,

там-там та-та, там-там та-та,

за руно златно в дълъг път.

VII

Три дена Кит и Малчо усилено работиха, за да пренесат тежащото тон и половина снаряжение от средата на реката до дървената хижа, която Стайн и Спрег бяха купили на хълма над Доусън. Когато това се свърши и те се прибраха по здрач в топлата хижа, Спрег повика Кит при себе си. Вън термометърът показваше петдесет и четири градуса под нулата^[1].

— Още нямаш пълен месец служба, Пушилка — заговори Спрег. — Но ето ти цялата заплата. Желая ти щастие.

— Ами нашите условия? — попита Кит. — Вие знаете, че тука върлува глад. Човек не може да си намери работа дори и но находищата, ако си няма своя храни. Вие обещахте…

— Нищо не съм обещавал… — прекъсна го Спрег. — Вие обещавали ли сте, Стайн? Ние ви наехме с месечна заплата. Ето ви парите. Ще ми подпишете ли разписка?

Ръцете на Кит се свиха в юмруци, за миг му причерня пред очите. Двамата господари се дръпнаха от него. Кит никога в живота си не беше ударил някого от яд, а беше тъй сигурен, че може да тегли на Спрег един хубав бой, че не се решаваше да го направи.

Малчо разбра състоянието му и се намеси:

— Виж какво, Пушилка. Нямам намерение да пътувам нататък с такива простаци. Напускам ги още тука. Ще си останем двамата заедно. Искаш ли? Хайде, вземи си одеялата и слез долу в „Еленовия рог“. Чакай ме там. Аз ще уредя сметката, ще прибера, каквото ни се полага, а на тях ще им дам каквото им се пада. По вода не ме бива, но сега нали съм стъпил на суша, ще се развъртя, та пушилка да се вдигне.

Подир половин час Малчо се появи в „Еленовия рог“. Разкървавените му юмруци и ожулената буза показваха, че беше дал на Спрег и Стайн, каквото им се падаше.

— Трябваше да я видиш тая хижа — прихна той, когато двамата стояха пред бара. — Да го наречеш „пердах“, ще е малко. Хващам се на бас, че няма да могат да се покажат на улицата цяла седмица. Сега сметката е съвсем ясна и за теб, и за мен. Храната е долар и половина фунтът. Никой не те взема на работа, ако си нямаш храна. Еленовото месо върви по два долара фунтът и го няма. Парите ще ни стигнат за патрони н храна за един месец, пък ще тръгнем из пущинаците нагоре по Клондайк. Ако няма елени, ще идем да живеем при индианците. Но ако подир шест седмици, смятано от днес, нямаме пет хиляди фунта еленово месо, аз ще… кълна се, че ще се върна и ще им поискам прошка на нашите господари. Приемаш ли?

Кит протегна ръка и те си стиснаха десниците. Но след това той се разколеба.

— Аз не разбирам нищо от лов — рече той.

Малчо вдигна чашата си.

— Но ти си от тия, дето знаят да ядат месо, и аз ще те науча.