Дийн Кунц
Добрият (45)

Глава 45

Линда караше хондата, а Тим включи новата си електрическа самобръсначка в запалката и се обръсна без помощта на огледало. Когато свърши, той отбеляза:

— Не мога да понасям това чувство.

— Кое чувство?

— Сърбежа от наболата брада. Дрехи, напоени с пот и воня до такава степен, че да се чувстваш като в тенджера с вряло зеле, не ме притесняват.

— А може би би трябвало.

— Въшки, напукани до кръв устни, палеща жега, лишеи, огромни хлебарки — предпочитам всичко това пред сърбежа на наболата брада.

— Повечето мъже избягват да разкриват нежните си чувства към лишеите по време на първата среща.

Тим прибра бръсначката в калъфчето й и отвърна:

— Повечето първи срещи не траят толкова дълго.

— Огромни хлебарки?

— Не ти е работа. Какво представлява госпожа Уен-чинг?

— Миниатюрно динамо. И тя като останалите членове на семейството работеше в „Сметана и захар“. Обикновено беше там от обяд до рано вечерта. Не беше на смяна в деня, когато се случи пожарът.

Къщата на Уен-чинг в хълмистата част на Лагуна Бийч беше яркоцветна и модернистична, построена върху площадка, издадена над каньон.

От двете страни на пътеката, покрита с ромбовидни плочи, имаше палми, които хвърляха сенки като гарвановочерни пера по разноцветния камък.

Те позвъниха и Лили Уен-чинг отвори вратата. Тя беше около петдесетте, имаше гладка като порцелан кожа с цвета на отлежала слонова кост и слаба фигура. Носеше черни копринени панталони и блуза от същия плат с висока яка. На ръст не беше повече от метър и петдесет и два, но излъчваше присъствие, което не можеше да се обясни нито с теглото, нито с ръста й.

Преди да успеят да се представят, Лили вече питаше:

— А… Линда, нали? Двойно еспресо с лимонена кора отстрани.

— Точно така — потвърди Линда. — Как си спомняте, особено след толкова време?

— Това беше смисълът на живота ни. Ние изпитвахме грамадно удоволствие, като виждахме, че на хората им харесва това, което им поднасяхме.

Гласът й галеше ухото. Дори и най-простите думи звучаха като музика в устата й.

— Вие не сте от редовните посетители. А дори да бяхте идвали само от време на време, не бих забравила какво пие един гигант. Как предпочитате кафето си?

— Черно, еспресо или венозно.

Усмихвайки се на Линда, Лили Уен-чинг каза:

— Щях да го запомня дори да беше дошъл само няколко пъти.

— Той оставя следа като внезапно откъснал се от скалата падащ камък — рече Линда.

— Много точно казано — съгласи се Лили.

Линда ги представи един на друг и подхвана:

— Госпожа Уен-чинг…

— Лили.

— Благодаря, Лили. Надявам се, че няма да ме помислиш за откачила, когато обясня защо сме тук — звучи наистина налудничаво. Подозирам, че някой иска да ме убие… защото идвах да пия кафе в „Сметана и захар“.

Очите на вдовицата, тъмни и ясни като прясно сварено ямайско кафе, не трепнаха.

— Да, възможно е.

Лили Уен-чинг ги заведе в хол със стъпаловиден таван, боядисан в малко по-светъл тон от гланцирано кайсиевия цвят на стените.

Лъскави пердета в бронзов цвят бяха събрани в двата края на стена от прозорци, от която се разкриваше гледка към моравото утринно море, остров Каталина и небе, изстискано почти до сухо с миниатюрни остатъци от намачкан тюл.

Линда и Тим седяха с лице към гледката в кресла от тъмночервено сандалово дърво с червени възглавници и медальони с божури на летвата в средата на гърба на облегалката.

Домакинята се извини и излезе, без да обяснява причината. Обутите й в чехли крака не вдигнаха никакъв шум нито по килима, нито по дървения под.

Червеноопашат ястреб се извиси от каньона, над който висеше къщата, и закръжи в разширяващи се кръгове.

В хола две каменни химери, сложени на високи поставки за тамян, сякаш държаха Тим под око, докато той наблюдаваше ястреба.

Тишината в къщата взе да натежава и Тим изпита чувството, че ще бъде невъзпитано и дори грубо да я наруши.

Невероятно бързо, както ако беше имала еспресо машина, готова за сервиране, Лили се върна с три двойни кафета в бели чаши на червен лакиран поднос. Сложи подноса на масичка от червено сандалово дърво, чиито крака бяха монтирани навътре от ръба, с удължени сглобки и декоративни подпори.

Тя седна с гръб към гледката на китайско легло, оградено с дъски от три страни, което се използваше за диван. Безроги дракони бяха гравирани на облегалката и страничните дъски, а червената възглавница беше от същия материал като възглавниците на креслата.

Тя отпи глътка еспресо и отбеляза:

— Милият доктор Аваркян беше редовен клиент.

— Говорили сме си с него няколко пъти на терасата, когато бяхме на съседни маси — спомни си Линда.

— Професор от Университета на Калифорния в Ървин — обясни Лили на Тим. — Беше редовен клиент. Отиде си преждевременно от сърдечен удар.

— На колко години беше? — заинтересува се Тим.

— На четиридесет и шест. Три месеца след пожара.

— Действително е бил прекалено млад, но сърдечни удари се случват и на такава млада възраст.

— Прекрасната Евелин Накамото.

— Познавах и нея — наведе се Линда напред. — Тя държеше галерия на авеню „Форест“.

— Пет месеца след пожара Евелин беше прегазена на пешеходна пътека в Сиатъл от шофьор, който избягал, без да спре.

— Само че в Сиатъл — обади се Тим, който нарочно търсеше пукнатините в аргументите и сега намекваше, че ако има връзка между тези случаи, то убийствата би трябвало да са извършени в района на Лагуна Бийч или около него.

— Ако някой загине далеч от къщи — посочи Линда, — това прави връзката с останалите смъртни случаи тук по-малко очевидна. Тъкмо затова може да са я убили в Сиатъл.

— Сладуранката Джени Накамото — продължи да изброява Лили Уен-чинг.

— Евелин имаше дъщеря, с която често пиеха кафе заедно — поясни Линда. — Голяма красавица.

— Да. Джени. Хубава, умна. Студентка в Университета на Калифорния в Лос Анжелис. Имаше малък апартамент над нечий гараж в Уестууд. Някой я причакал в апартамента й, изнасилил я, като се прибрала, и я убил.

— Ужас! — възкликна Линда. — Не бях чула за това. Кога се е случило?

— Преди осем месеца, пет месеца след смъртта на майка й в Сиатъл.

Гъстото прекрасно приготвено еспресо започна да горчи на Тим.

Седнала на ръба на китайското легло, Лили остави чашата си на лакирания поднос, скръсти ръце на скута си и рече:

— Много грозен момент в убийството на Джени.

Забелязал плячка, кръжащият червеноопашатко се спусна в каньона.

С очи сведени към ръцете си Лили добави:

— Причината за смъртта е задавяне с монети.

Тим не повярва на ушите си:

— С монети?

Сякаш неспособна да ги гледа в очите, докато разказваше за това зверство, Лили продължи да се взира в ръцете си.

— Завързал ръцете на Джени зад гърба й, завързал й глезените, притиснал я към леглото и натъпкал фишек от монети в гърлото й.

— О, Господи! — ужаси се Линда.

Тим беше сигурен, че последното нещо, което Джени Накамото е видяла през замъгления си от сълзи поглед, са били жестоките разширени зеници, жадни за светлина, всичката светлина, нейната светлина.

— Сърдечен удар, прегазване, изнасилване с убийство. Полицията може да не вижда връзка между тях, но аз мисля, че си права, Лили.

Тя вдигна поглед към него.

— Не са само три убийства. Има още две. Добрият господин Шотски, адвоката, и жена му. Те идваха заедно в „Сметана и захар“.

— Не ги познавам — каза Линда, — но знам историята от новините. Той я застрелял, после се самоубил със същото оръжие.

— Не го вярвам — заяви Лили Уен-чинг. — Господин Шотски оставил бележка, в която пише, че я е хванал гола в леглото с мъж. Намерили… извинявам се, но трябва да го кажа… намерили сперма в нея, която според полицията не била от мъжа й. Но ако господин Шотски е могъл да застреля собствената си жена, защо не е застрелял и мъжа? Защо го е пуснал да си отиде? Къде е този мъж?

— Ти си родена за детектив, Лили — похвали я Тим.

— Аз съм родена да бъда съпруга и майка, но вече не съм.

Макар че гласът й трепна при произнасянето на тези думи, гладкото й като порцелан лице и тъмните очи останаха спокойни.

Скръбта сгъстяваше дълбоката тишина, натрупана в този дом, ала стоическото приемане на неумолимата повеля на съдбата я правеше осезаема.

Каменните химери имаха наострени уши, сякаш се ослушваха за стъпките на човека с очите на плашило.