Дийн Кунц
Добрият (35)

Глава 35

Библиотеката, тантуреста тухлена постройка с тесни, покрити с железни решетки прозорци, напомняше на крепост, сякаш далновидни библиотекари бяха усетили, че много скоро книгите ще трябва да се отбраняват до последен дъх срещу варварските орди.

Призори Пит Санто паркира близо до входа.

Миналият февруари един неуравновесен младеж — както го нарекоха медиите — се беше скрил в библиотеката през нощта. Бяха организирали бенефис, за да съберат средства за закупуване на книги, който беше докарал четиридесет хиляди долара, и той беше решил да се вмъкне, да обере парите и после да си живее живота.

Ако медиите говореха честно, щяха да го нарекат безпросветен, натъпкан с наркотици хлапак, но това би могло да унижи детето и да го тласне по наклонената плоскост на антисоциалното поведение.

Макар да бе навършил осемнадесет, „младежът“ не можеше да проумее, че даренията бяха направени под формата на чекове и бяха депозирани в банката. Той нямаше доверие на банките. Тях ги „управляват паричните вампири, които искат да ти изсмучат всичко“. Той предпочиташе сухото и очакваше, че всеки, който има ум в главата като него или повече, ще бъде на същото мнение.

След като претърси и откри само една метална кутия с дребни стотинки в нея, той реши да изчака библиотекарката да отвори на сутринта. Щеше да опре пистолет в главата й и да поиска четиридесетте хиляди.

За негова изненада трима мъже от една компания за почистване влязоха в библиотеката в пет сутринта, за да започнат ежедневната си четиричасова смяна. Той ги заплаши с пистолета си и поиска да му дадат портфейлите си.

Може би кражбата щеше да мине добре, ала чистачите забелязаха унищожените книги и побесняха.

В самотните часове, след като неуравновесеният младеж се беше отказал повече да търси четиридесетте хиляди, той бе събрал купчина книга, чиито заглавия и илюстрации на кориците го бяха накарали да мисли, че са пълни с „неправилни схващания“, и ги бе унищожил.

Екипът от чистачи не беше съставен от страстни любители на книгите. Те побесняха, защото, вместо да разкъса или запали томовете, младежът се беше изпикал върху тях и те трябваше да изчистят след него.

Отвлякоха му вниманието, атакуваха го внезапно, взеха му пистолета и го спукаха от бой. После извикаха полицията.

Пит им бе прочел едно строго, но не съвсем искрено конско на тема колко нередно е да вземат закона в собствените си ръце.

Сега той остави Зоуи в колата, заключи вратите и побягна към прикритието на стряхата. През стъклата на вратата видя светлини и почука.

Появи се чистач. Пит вдигна полицейската си значка към стъклото, но чистачът го пусна, без да я погледне.

— Ей, господин Санто. К’во търсиш тук? Нема никой да е пикал по книги днес.

— Чухте ли, че той съди библиотеката?

— Ще си изкара някой друг милион.

— Ако изкара, ще взема и аз да се изпикая върху книгите.

— Ще трябва да чакаш на опашка.

— Вижте, знам, че библиотеката е затворена още няколко часа, но ми трябва да поработя на един от компютрите тук.

— Няма ли компютри в полицията?

— Това е по личен въпрос. Не мога да го свърша в работата, а домашният ми компютър се развали.

— Не ти трябва разрешение от мен. Нали полицаите могат да си ходят, където си поискат и когато си поискат.

— Не е казано точно така в Конституцията, но горе-долу е същото.

— Нали знаеш къде са компютрите?

— Да, спомням си.

Демонът на неграмотността бе получил централно място в храма на писмото. Две редици от етажерки с книги бяха разместени, за да отворят място за шест компютъра.

Пет седна, включи машината и влезе в интернет. Много скоро потъна отново в убийствата в „Сметана и захар“.