Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (7)

Излизането

Чувствам се доста особено, докато вратата на къщата на Мат се затваря зад гърба ми. Сякаш нещо се е сгушило в стомаха ми. Нещо перушинесто. Което ме гъделичка. Първо отдавам усещането на факта, че следобеда пих на празен стомах, и решавам да мушна един пакет чипс по път. Но накрая разпознавам какво е всъщност — нерви. Нерви и вълнение. Причината е очевидна — Ейми. Или, по-точно, това че излизам на среща с Ейми. Колкото и да не ми се ще, това е единственото възможно обяснение. Изпитвам интерес. Към нея. Към това какво ли ще представлява една среща с нея. Интересно ми е дали още съм в състояние да свалям и да изпитвам удоволствие от това.

При „Закс“ е страхотно. Обичам това място. Честно ви казвам, ако Закс беше жена, хич нямаше да ми дойде наум да се срещам с Ейми там тази вечер. Защото щях да съм женен за Закс и да отглеждам малки заксчета на някой далечен, самотен остров. Цялото заведение е в уютни малки масички, големи кушетки, широки пространства, приглушена светлина и готина музика. А върхът на сладоледа е, че е само на две крачки от къщата на Мат.

Петминутна разходка и съм право там, подранил и бодър. Още е седем и половина, сравнително спокойно за петък вечер, но все пак е доста рано. Всички онези хора, които имат истинска работа, сигурно още са вързани в капана на задължителното питие след края на работния ден и не могат да се измъкнат, за да се върнат към личния си живот.

Сканирам набързо масите и избирам една в ъгъла — по-далеч от билярдната маса, не твърде близо до тонколоните. Мятам якето на Мат върху облегалката на стола до стената. Ейми ще седи точно срещу мен. Така визуалното й поле ще бъде ограничено до мен и тухлената стена, което пък ще ми даде доста добри шансове да се превърна в център на вниманието й.

Взимам си портфейла и отивам на бара, за да побъбря с Джанет, собственичката на заведението. А Зак? Веднъж попитах и ми бе отговорено. Зак е бившият съпруг на Джанет, който избягал със секретарката си. Джанет го одрала яко в съда, купила този бар с парите му и го нарекла на негово име, просто за да е сигурна, че я е разбрал. През трите години, от които датира нашето познанство, Джанет е все на тридесет и шест и не показва признаци на остаряване. Забавна е, някои биха казали дори ексцентрична и ние подхващаме разговора оттам, откъдето го оставихме миналия четвъртък, сякаш са минали само пет минути откакто сме се разделили. Пия втората бутилка Лабат, която Джанет дарява на Фонда на гладуващите художници, когато чувам зад себе си глас.

Гласът казва:

— Здравей, Джак.

Проверявам изражението на Джанет.

На него е изписано:

— Голям си късметлия, Джак.

Обръщам се и виждам, че е права — наистина съм късметлия.

Зад мен стои Ейми. На лицето й сияе една от онези сърдечни усмивки, които просто те карат да се усмихнеш в ответ. Последния път, когато я видях, покрай цялото това изперкване по повод липсата на сексуален живот и невероятното й признание, че си пада по Мат, красивите й устни бяха сгърчени като (поради липса на по-приемливо сравнение) двойка съвкупяващи се охлюви. Сега със задоволство мога да отбележа, че на тях направо е изписано „целуни ме“. Издокарана е в интересна къса черна поличка и сива прилепнала блузка. Изглежда добре. Сериозно. Наистина красива. И самоуверена. Не сваля очи от моите, от което нервното напрежение отново свива стомаха ми. Усмихвам се и внезапно дар словото ми се завръща с гръм и трясък.

— Здрасти, Ейми. Изглеждаш страхотно.

— Благодаря. И аз се радвам да те видя.

— Какво ще пиеш?

— Водка с тоник.

— Ще искаш ли лимон? — пита Джанет, докато смесва питието.

— Малко лимонов сок, благодаря.

Джанет изстисква резенчето в чашата и я подава на Ейми. Посягам за портфейла си, но Джанет, бог да я благослови, махва с ръка и казва:

— Не се притеснявай, ще ти го пиша на сметката.

— Благодаря — отвръщам аз и наистина съм изпълнен с благодарност. Отбелязвам си наум: да дам на Джанет картината, която й обещавам от толкова време. Приятелството си е приятелство, но вече съм й задлъжнял до уши.

Ейми и аз се взираме един друг в продължение на няколко секунди, след което тя отпива от питието си и се извръща, за да огледа бара. Странно е как човек може да прекара цяла нощ с някого и да слуша сърдечните му словоизлияния в малките часове на нощта и все пак при следващата им среща между двамата да настане мълчание, наситено с неудобство. Просто говори, казвам си аз. Прогони мълчанието с думи.

— Оставил съм си якето ей там — посочвам й масата аз.

Отиваме и сядаме, и двамата палим цигари, вдишваме и издишваме. Надигаме чашите и отпиваме. Накрая тя промълвя:

— Май трябва да започна с извинение.

— За какво?

— За това, че се държах като пълен идиот миналия петък.

Сега е мой ред да не се съглася и да изрека задължителната реплика: „Глупости, какво говориш!“. Тя изглежда искрено смутена и притеснена, така че от моя страна ще е кавалерско да постъпя точно така. Кавалерско, но безсмислено. Ейми просто ще си помисли, че съм свикнал да бъда кошче за хорските душевни отпадъци. Което абсолютно не е вярно. Не и в тази ситуация поне. Не когато в основата на страданията й лежи Мат.

— Събота сутринта — поправям я аз.

— Какво?

— Събота сутринта. Държа се като пълен идиот събота сутринта. Около шест часа. Петък вечер беше окей. Даже много забавна. Събота сутринта също, чак докато часовникът не удари шест.

— Когато се направих на идиот.

— Когато се направи на идиот.

— Така или иначе, извинявам се.

— Няма проблеми. На всеки му е простено да се прави на идиот от време на време. Това е едно от демократичните ни права.

— И все пак ти изкарах акъла, нали?

— Не — лъжа аз. — Разбира се, че не.

— Хайде де — усмихва се тя, за първи път, откакто сме седнали и надига недоверчиво вежди. — Значи това, че си плю на петите сякаш някой ти е подпалил задника, е нормално поведение в подобни ситуации? Или си искал да посрещнеш изгрева? Любимият ти сутрешен ритуал?

Засмивам се и си спомням какво се случи между нас миналия петък. Факт е, че разговарях повече с Ейми, отколкото с Мат — предателство, което все още не мога да си простя. Факт е, че наистина си паднах по нея. И, най-красноречиво от всичко, факт е, че не си плюх веднага на петите, когато я порази светкавицата на самосъжалението и тотално изпържи мозъка й. Всъщност поостанах и се опитах да я успокоя. Отложих неизбежното си бягство с цял половин час. Спомням си защо толкова ми хареса. Заради прямостта й. Защото не се опита да ме мотае. Защото беше първата жена, която срещам от много време насам, с която не ми се налагаше да водя психологическа война.

— Окей — отвръщам аз и дори рискувам да се изсмея. — Наистина избягах. Но не заради теб. Просто бях доста разтърсен. Божичко, та ние опразнихме цяла бутилка уиски. После имах чувството, че някой си прави барбекю с мозъка ми.

— И аз не бях във форма — признава тя неохотно. — Предприех възстановителна програма Банана.

— Кое?

— Възстановителна програма Банана — повтаря Ейми. — Нали се сещаш?

Но тъй като аз очевидно нямам представа за какво говори, тя го изрича дума по дума:

— Баня Аспирин Неурофрен Аспирин и Никакъв Алкохол.

Аз се засмивам:

— Трябва да го запомня и да го изпробвам следващия път.

— Работи безотказно.

Думите й са последвани от мълчание. Сякаш сме се справили с най-хлъзгавия участък от разговора — за пиянските й словоизлияния за Мат и за моето бягство. И, нещо повече, направихме го без дори да споменем името на най-добрия ми приятел. Така оставаме само ние двамата.

Така че оттук накъде? Възможностите са безбройни. Нали говорим за свобода на словото и тъй нататък. Проблемът е, че и трите теми, които ми се ще да подхвана — тя, аз и вероятностите да се съберем, са строго извън контекста. Има си време и място за подобни разговори. А „Закс“ в осем часа не е нито едното нито другото. Трябва да минем няколко етапа — още пийване, вечеря, прибиране с такси. Бъди търпелив, момче, бъди търпелив, казвам си аз. Бъди търпелив и ще бъдеш възнаграден. Тъкмо отварям уста, за да върна разговора на тема течности, когато се появява Джанет и предлага да ни донесе още нещо за пиене. Би било невъзпитано от наша страна да откажем и затова ние любезно се съгласяваме.

— Я ми кажи — подхваща Ейми, след бърз поглед по посока на Джанет, — как е възможно аз да идвам тук всеки месец през последната година и жената зад бара да не ме разпознава, а теб не само да те знае, ами дори да ти пише питиетата на сметка, когато табелата над бара ясно да казва „Никакъв кредит“.

— Защото живея буквално на две крачки. Къщата на Мат е зад ъгъла, а Джанет ни е стара приятелка.

Оттук нататък разговорът потича безпрепятствено. Говорим ли говорим, а междувременно аз подхващам играта „Поаро“, като постепенно попълвам празните места в пиянския ни разговор от онази нощ. Към момента, в който слизаме от таксито и влизаме в Хот хаус, аз вече знам цялата история на Ейми, която, заведена като досие в папката „Висящи“, гласи следното:

Име: Ейми Кросби

Възраст: 25

Брачен статут: Неомъжена

Квалификации: Английски език и литература, география, история на изкуството; специализация в текстилната индустрия.

Професионална история: Разнообразни временни занимания от момента на завършване.

История на личните връзки: Неясна. Едно изключение — мъж, с когото е живяла. Вече история.

Други умения: Добър събеседник; хубава усмивка; страхотни цици.

В Хот хаус сме отведени до масата си от редовната секси сервитьорка в минималистична поличка и прилепнала до скъсване блузка. В случая се налага да гледам наляво, когато тя е от дясната ми страна и надясно, когато мине от лявата. Да пукна, ако момичетата не надушват моментално кога хвърляте погледи на друго същество от техния пол. Шесто чувство. Така че, когато сервитьорката ни настанява и ни връчва менютата, аз целенасочено ослепявам за нея. Тя не съществува. Миличка, ти си единствената, която ме интересува…

Прелиствам набързо менюто с вината, избирам една бутилка от средата на ценовия списък, след което поръчвам най-евтиното основно ястие с надеждата, че Ейми ще схване намека и няма да поиска омари. Похапваме и разговаряме. Информирам я за себе си — повърхностната, добре отрепетирана информация. Стандартният разговор с момиче, което свалям. Какво рисувам. Къде излагам. Използвам трика на професионалните политици: оставям я да говори, откривам какво харесва, след което й го сервирам като чисто мое откритие. Съобщението на подсъзнателно ниво: аз съм идеалният за теб мъж. Гласувай за Джак Роситър в името на един по-добър свят.

— Ами ти? — пита изведнъж Ейми.

— Какво имаш предвид?

— Ти? ТИ? Какво те движи? Какво искаш от живота?

— Това е голям въпрос — опитвам се да се измъкна аз.

— Ами дай ми голям отговор.

Трябва да отговоря, разбира се. Това се отнася за всеки. И отговорът е винаги един и същ — любов. Има неща, които искам, но за които не разказвам на другите от суеверен страх, че ще се осуетят, че желанията няма да ми се сбъднат. Но те са от типа „Един ден…“. Един ден искам да са влюбя. Един ден искам да се оженя за жената, в която съм влюбен. Един ден искам семейство и дом и деца, които да връхлитат в спалнята в шест часа сутринта в неделя, по същия начин, по който постъпвах аз с родителите си. Но този един ден не е днес. И доколкото знам може никога да не дойде.

— Не знам — отвръщам аз неохотно. — Да се забавлявам. Предполагам, че това е основното, което искам от живота.

— Окей — подхваща тя. — Кажи ми кога за последен път си се забавлявал както трябва.

— Това е лесно — разтягат се в неволна усмивка устните ми. — Когато отидох до Хемлис да купя подарък за рождения ден на племенника ми.

— Имаш племенник?!

— Да. Син на големия ми брат. Много е печен. Племенникът ми, имам предвид. Брат ми Били е… малко, не знам. Двамата с Кейт не се разбираме особено с него.

— Защо така?

— Ами, симпатичен е и всичко останало. Майната му, даже е страшно готин. Но е доста по-възрастен от нас. Интересите ни са различни. Наближава четиридесетте. Ожени се, преди да стане на толкова, на колкото съм аз в момента. Срещна момичето, влюби се и бам! В следващия момент вече има деца и животът му е свършил.

— Значи ти не си падаш по любовта и децата, така ли?

— Не искам да се установявам. Не и сега. В никакъв случай.

— Разбирам — отвръща тя и няколко секунди се взира в мен с непроницаемо изражение. След това лицето й отново се разтяга в усмивка. — И какво му купи?

— На кого?

— На племенника ти.

— А, на Джон ли? Взех му автомобилче с дистанционно управление. Един от онези американски състезателни джипове, нали се сещаш. Хвърчи като изтребител. Аз и Мат сметнахме, че ще е по-добре да го тестваме, преди да го подаря на хлапето. Нали се сещаш, в случай че е повреден или нещо подобно.

— Именно — едва потиска смеха си тя. — Да не би да е повреден, а не защото ви се е щяло да го пробвате.

— Разбира се — ухилвам се широко аз. — Та ние сме възрастни хора, за бога. Направихме го само заради Джон. Няма нищо по-лошо от това да дадеш на едно дете нескопосан подарък, нали? Трябваше да сме сигурни, че работи.

Сега Ейми само клати глава.

— Така или иначе — продължавам аз, — изнесохме го в градината и пробвахме управляващия механизъм. След това му направихме няколко скокчета и…

— Скокчета — увисва челюстта й от почуда.

— Да, нищо прекалено трудно. Взехме няколко дъски от оградата и ги подпряхме с тухли. Да проверим суспензията.

— Един въпрос — Джон изобщо получи ли си подаръка?

— Ъ-ъ, още не. Преди това трябва да го поизчистя от калта. И да му оправя предното колело — правя гримаса и отпивам от виното си. — Нещо му стана при последното скокче.

— За човек, който не обича децата, от теб ще излезе доста добро хлапе.

Часовете отлитат неусетно и докато се огледам, заведението се е опразнило. Останали сме само двамата с Ейми. Повиквам отегчения келнер и искам сметката. Дори успявам да я платя и отхвърлям предложението на Ейми да си я разделим, без да потреперя прекалено очевидно.

Апартаментът й е на километър оттук и затова, отчасти защото лятната нощ сякаш е предназначена само за разходки под звездите и отчасти защото са ми останали пари за такси оттук до ъгъла, предлагам да я изпратя до тях.

— Това, което каза миналата седмица, че не си правила секс от шест месеца, вярно ли беше — питам аз.

Въпросът ми може да я вкисне, но за щастие това не се случва.

— Да. Почти шест месеца — това е грозната истина. Нещо като личен рекорд. Защо питаш?

— Просто съм изненадан, това е всичко.

— Защо?

— Ами не знам — започвам аз. — Красива си… И забавна. Просто не си от типа жени, които остават без секс. Освен ако не искаш точно това…

Ейми се засмива:

— Минала съм през своя дял загубеняци и сега се пазя за някой, по който наистина си падам.

— Аха, случай на „къде отидоха добрите момчета“!

— Именно.

Завиваме по една странична уличка, вървим около петдесет метра в мълчание и спираме пред жилищен блок с тераси в джорджийски стил.

— Тук ли живееш?

— Да, дом, роден дом.

— Така — казвам аз.

— Така — отвръща като ехо тя.

Внезапно ме обзема желание именно аз да съм доброто момче, което тя чака да сложи край на сексуалното й въздържание. За тази цел обаче има някои неща, които очаквам да се случат, а именно:

• Да ме покани горе на кафе.

• Да пусне музика, да седне до мен на кушетката, да отпива от кафето си и да ме чака да направя опит.

• Да забрави кафето и да ми скочи.

Това, което не очаквам, но което за мой неописуем ужас тя прави е:

• Благодари ми за прекрасната вечер и за това, че съм я изпратил до вкъщи.

Целува ме мимолетно преди раздяла и отстъпва назад.

• Казва ми да й се обадя следващата седмица.

След което ми обръща гръб, влиза във входа на блока и затваря вратата зад себе си.

Стоя като препариран.

И се зверя във вратата.

— Мамка му! — успявам да изрека аз, но иначе тотално съм изгубил дар слово.

Толкова по въпроса за добрите момчета, които винаги се уреждат.