Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (6)

Връх Маккълън — базовият лагер

Маккълън позвъни на вратата точно в десет тази сутрин. Този път бях готов за нея. Никаква Катрин Брадшоу, която заплашително да се мотае на автобусната спирка пред къщата. Никакво недоспиване, което да ми връзва езика. Никакъв махмурлук, който да кара мозъка ми да пулсира болезнено. С други думи — нищо, което да възпрепятства моя втори опит за покоряване на връх Маккълън.

Когато отворих вратата, тя ме целуна (по бузата) и дори ме прегърна (платонично). Началото бе окуражаващо. Неточно страстно, но така или иначе първият контакт бе установен. Настроението й също се намираше във високия регистър. Пълна липса на смущение, смръщени вежди и чупене на пръсти, за разлика от миналата седмица. Изпихме по едно кафе, побъбрихме за някакъв купон, на който била ходила с Кейт през уикенда, обменихме актуални клюки. Все едно се знаехме от години. След това отидохме в ателието, където тя се съблече без следа от стеснение и зае мястото си на кушетката. А ако дотук всичко бе добре, това, което се случи по-късно, когато направихме малка почивка за едно питие в градината, ми хареса още повече.

Слънцето напичаше като лампа в солариум от безоблачното, сапфиреносиньо небе. Маккълън седеше до мен на една от трите дървени пейки в градината. Върху себе си имаше само хавлия (моя) и чифт маркови слънчеви очила (на Мат). Четири наскоро опразнени бирени бутилки лежаха на пожълтяващата трева в босите ни крака и блещукаха под ослепителните слънчеви лъчи. Сенчест диск, хвърлян от чадъра, поставен в центъра на старата дървена маса пред нас, охлаждаше кожите ни. На пейката стоеше цяла кутия, пълна с лед и бирени бутилки. Измъкнах две и ги отворих о ръба на масата, подадох едната на Маккълън, надигнах другата към устните си и отпих.

Обърнах се с лице към нея. Тя си запали цигарата и втренчи невиждащ поглед в градината. Тогава установих, че има лунички. Никак не бе изненадващо, че не ги бях забелязал преди, въпреки часовете, прекарани в изучаване на тялото й на закрито. Все пак други особености от неговата топография бяха привлекли вниманието ми. Освен това луничките бяха едва забележими. Не от яркия, весел тип, който те изкушава да вземеш химикалката и да им нарисуваш другарчета, а от онзи, който те навежда на мисълта, че могат да бъдат отнесени като конфети и от най-лекия повей на вятъра. Тя се извърна към мен, а тъй като не исках да ме хване, че я зяпам, сведох очи към босите си крака.

Нямаше място за съмнение. Това бе идеалният момент. Аз и тя, спокойствие, слънце, бира. По икономически причини през последните три години не си бях позволявал ваканции, но именно това бе ситуацията, която виждах в сънищата си през десетките студени нощи без топло тяло, което да притискам към себе си. Това бяха цветовете, които отмиваха тъгата. И макар че не лицето на Маккълън виждах до себе си насън, и нейното щеше да свърши работа.

— Е — обърнах се пак към нея. — Разкажи ми за твоя мъж.

— Защо?

— Любопитен съм, това е всичко.

Което очевидно е на светлинни години от истината, само истината и нищо друго, освен истината.

Съществуват две философски школи по въпроса за повдигане на темата за партньорите с някого, на когото си хвърлил око — пасивната школа и активната школа. Първата поддържа теорията, че колкото по-рядко споменаваш партньора на събеседника, толкова по-малко мисли за него той. А колкото по-малко мисли за него, толкова по-големи са шансовете да започне да мисли за теб. А веднъж щом това се случи, успехът ти е в кърпа вързан. Според активната школа обаче, най-добре е да се действа директно. Повдигни въпроса за приятеля от самото начало и моментално ще разбереш срещу какъв противник се изправяш. Аз лично съм поддръжник на този подход. Спестява време.

Тя се усмихна. Не знам дали защото предположи, че въпросът ми е част от стратегията да я сваля, или защото само мисълта за приятеля й я караше да разцъфва в усмивки. Естествено, надявах се да е първото.

— Не знам откъде да започна.

— Защо не от началото?

И така тя ми разказа всичко. Каза, че името му е Джонатан, но всички го наричат Джонс. Че са се запознали в училище, когато била на седемнайсет. Че е красив и е вокал на рок банда. И точно когато посягах към торбичката за повръщане и се проклинах наум за това, че съм пропускал лекциите на професора от пасивната школа, Люк Скайуокър внезапно се трансформира в Дарт Вейдър. Усмивката на Маккълън премина в смръщена гримаса и тя вдигна завесата пред Тъмната му страна — пристрастяването към кокаина, който не можел да си позволи; параноята; ревността; собственическия му инстинкт; непоносимостта му към приятелите й; сцената, която ще направи, ако разбере, че гаджето му ми позира.

Интересно как всяко зло е за добро — зависи само от гледната точка. Колкото повече лоши неща разказваше за него тя, толкова по-добре се чувствах аз. Божичко, та аз направо заобичах това момче като роден брат.

И точно тогава тя каза:

— Не знам, понякога се чудя какво правя още с него.

Което ме накара да си помисля: „Наземен контрол, проблемът е отстранен“.

Но след това Маккълън каза:

— Това беше голяма глупост. Не исках да го кажа. Аз обичам Джонс.

Хвърли обвинителен поглед към бирената бутилка и поклати бавно глава:

— Слънце и алкохол — убийствена комбинация. Моментално ме удря в главата. Забрави какво ти казах.

Което ме накара да си помисля: „Наземен контрол до екипажа в самолета. Нещо не е наред“.

Затова направих решителната стъпка — подхвърлих й сценария „В най-лошия случай“ — перспективата за брак.

— Мислиш ли, че накрая ще се омъжиш за него?

Тя вдигна рамене. Кой би могъл да я обвини — и аз щях да направя същото, поставен в подобна ситуация.

— Не знам — отвърна тя. — Може би. Но не още.

— Защо?

Тя помисли няколко секунди, след което отговори предпазливо:

— Още съм млада за това.

— Той ли е първият истински мъж в живота ти?

— Какво имаш предвид?

— Първият мъж, с който си по-дълго време.

— Първият и единственият…

— Как така?

— Никога не е имало друг.

Трябва да ви призная, че бях шокиран.

— Майтапиш се!!!

Тя се обърна и ме погледна право в очите.

— Не.

— Никога ли не се, нали се сещаш…

— Какво?

— Ами, чудиш… как би било с друг мъж?

Маккълън се наведе и загаси цигарата си в тревата.

— Понякога.

— Кога?

— Не знам.

Поглеждам я по онзи особен начин, при който няма нужда от думи — очите са достатъчно красноречиви.

— Като например сега?

— Може би.

Това е. Готова беше. Усмихнах се, присвих очи и нанесох окончателния удар:

— Може би да или може би не.

— Може би не знам.

Тя запали втора цигара. Димът бавно се изля от съвършено очертаните й устни.

— Ами ти? Имаш ли си приятелка?

— Не.

Двамата се взирахме един в друг в мълчание, докато тя си допуши цигарата, а аз си изпих бирата. Всичко се заключаваше в следното — Маккълън все още не бе взела решение, но бе близо, толкова близо, че чак се разтрепервах. Но ако не сега, то кога? Тази вечер. Трябваше да е тази вечер. Така както седях и се взирах в нея, просто не можех да понеса мисълта, че няма да е тази вечер. Ресторант. Още малко разговор. Игри на думи и увъртания. И след това — решението.

Докато тези мисли препускаха през главата ми, очите ми не спираха да обхождат тялото й. Ех, само да не беше тази хавлия. В този миг осъзнах, че в някои случаи човек сам може да си бъде дух във вълшебна лампа — може да накара собствените си желания да се сбъднат.

— Хайде — казах аз, — почивката свърши. Да се връщаме на работа.

И точно това направихме. Докато Маккълън се настаняваше на кушетката, аз отидох в кухнята, хванах телефона и се обадих на Мат, да му кажа, че тази вечер няма да отида на купон с него, както се бяхме уговорили по-рано. След това позвъних в Хот хаус и резервирах маса за двама. Но това, което не осъзнах, бе, че Маккълън е още по-запален фен на разтегления флирт, отколкото подозирах. Това явно щеше да е продължителна и сериозна кампания, а не няколко часа изчакване. Защото отговорът й на поканата ми за вечеря бе следният:

— Много мило, но не тази вечер. Джонс ще дойде от Глазгоу утре и трябва да ставам рано, за да го посрещна на гарата.

Целуна ме за сбогом на прага (отново по бузата) и докато я наблюдавах как се отдалечава по улицата, осъзнах какъв беше проблемът ми — макар, че очевидно си падаше по мен, тя все още си падаше и по Джонс. И докато не започнеше да си пада повече по мен, отколкото по Джонс, нямах никакъв шанс да я сваля. В случая просто трябваше да чакам и да наблюдавам. Което и щях да сторя.

С бинокъл.

Ден и нощ.

Без почивка.

Това нямаше да е първата игра на изчакване, която щях да играя.

* * *

Признания: №3 Садомазохизъм

Място: моята спалня, къщата на Мат

Време: три часа сутринта, тринайсети април, 1997 г.

Мат винаги ме предупреждаваше да не повтарям. Разсъжденията му по въпроса могат да бъдат обобщени по следния начин:

• Целият смисъл на секса за една нощ е, че трае само една нощ.

• Повторяемостта води до пораждане на близост.

• Близостта разрушава статута на необвързаност.

Точно в този момент се научих да възприемам мнението му по въпроса като меродавно.

Ето ме и мен значи, проснат по гръб на леглото, гол както ме е майка родила. Седнала върху ми, също тъй гола, бе Хейзъл Аткинсън. С нея се бяхме запознали на новогодишен купон у Бари. В ранните часове на новата година се завлякохме в една от стаите на горния етаж и заключихме вратата зад нас. Измъкнах се оттам в около седем часа сутринта на следващата сутрин и настоятелно замолих Мат да стане и да ме върне в Лондон колкото се може по-бързо. Не че нощта бе минала зле — точно обратното. И не че не харесвах Аткинсън, даже много я харесвах. Просто всичко бе много странно.

Аткинсън изпитваше увлечение по сексуални занимания, които хора от поколението на родителите ми биха нарекли предпазливо „ексцентрични“. Или, да го кажем по друг начин — тя обичаше да връзва мъжете и да ги кара да пищят. Аз също не съм някой праволинеен мухльо. Винаги съм повече от щастлив да помогна на хората да постигнат сексуалните си фантазии, дори ако това понякога значи да прескочим границите на допустимото от психологическа гледна точка. Така че на онова новогодишно парти й позволих да ме върже и, може да се обзаложите, доста попищях. Най-доброто, което мога да кажа за преживяването, е, че бе доста образователно. Но, също като латинския в училище, не бе нещо, в което ми се прищя да се специализирам. Краен резултат: не отговорих на десетките обаждания от Аткинсън и много старателно избягвах всеки купон, на който знаех, че тя ще присъства.

Какъв идиот, а?

В единадесет часа и двадесет минути вечерта на дванадесети април 1997 г. кого мислите, че зърнаха замъглените ми от алкохол очи на бара в Клаксън? Самата Хейзъл Аткинсън — страхотно парче, свободно на вид и в момента взиращо се право в мен. В една нормална ситуация щях да си плюя на петите, без да спирам да се оглеждам. Бари ми беше казал, че вследствие стриктната ми техника на отбягване Аткинсън бе започнала да ме разглежда като нещо по-нисше от амеба в еволюционната верига. Но в случая бях пиян и през последните няколко часа ме бяха пращали на майната ми толкова много пъти, че мисълта за сваляне тотално се бе изличила от съзнанието ми. Така че, когато тя се приближи и ме заговори, като очевидно никак не ми бе ядосана, какво ми оставаше да направя, освен да я поканя у дома?

И така се връщаме на сцената в леглото.

Тя завърза ръцете и краката ми за рамката, но аз запазих хладнокръвие, защото знаех много добре какво следва. Малко наказание и изкупление. Доста мръсни приказки. Тя щеше да ми заповядва какво да кажа и аз щях покорно да го казвам. След което щеше да дойде съществената част — сексът, учудващо и приятно праволинеен.

За съжаление Аткинсън смяташе другояче.

— Ха така, мухльо! — рече тя отмъстително. — Сега ще ти дам урок, който няма да забравиш.

Дотук нищо ново.

— Бях лошо момче, нали? — подхванах аз играта, макар че ситуацията ми се струваше точно толкова нелепа колкото и първия път. — Аз съм лошо кученце и трябва да бъда обучено.

— Даже не знаеш колко си прав — озъби ми се тя свирепо. — Кога каза, че се връща от Бристъл Мат?

— Защо?

— Просто ми кажи.

— Утре сутринта — отвърнах аз, объркан. — Около девет.

Тя си погледна часовника.

— Седем часа. Добре. Може и да оцелееш.

— За какво говориш?

Тя не отговори, само стана от леглото и започна да се облича.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Джак? — рече Аткинсън, докато си нахлузваше обувките. Опитах се да си освободя едната ръка, но не можах. Опитах и другата, а после и краката. Безуспешно. Чорапите, с които ме бе завързала, бяха много здрави. Тя се изправи: — Ядоса неподходящото момиче.

С тези думи тя излезе от стаята, а няколко секунди по-късно чух затръшването на входната врата.

Зачаках.

И скоро просветлението ме озари.

Устата ми пресъхна.

Почаках още малко.

После доста.

Тя нямаше да се върне.

Много мисли ми минаха през главата тази нощ. Едва ли някога през живота си съм разсъждавал толкова концентрирано. Повечето мисли бяха глупави — параноя, че ще умра така вързан или че Мат никога няма да се върне, или че Аткинсън ще го направи, въоръжена с камшик и електрически трион. Но Голямата мисъл, която наистина не ми даде мира, бе следната: ако умра сега, ще умра, без да съм намерил човека, с когото искам да прекарам остатъка от живота си. Тя също щеше да се скита сама по света, без да ме е открила. И виновен за това щях да бъда само аз. Вероятно това бе урокът, на който искаше да ме научи Аткинсън.

Най-накрая Мат се появи на прага и се втренчи в мен със смаяно изражение.

— Не го казвай — изграчих аз.

— Какво да не казвам?

— „Аз нали ти казвах.“

Той седна на леглото и започна да развързва краката ми.

— Аткинсън ли?

— Ъхъ.

— Аз нали ти казвах.