Джози Лойд, Емлин Рийс
Стръв? Клъв! И в тигана… (11)

Паркът

Четвъртък сутрин пристига с изненада — сънувам Ейми. Лежим на тропически плаж, изгревът залива морето с течно злато, издърпвайки като щора нощното небе с избледнели до неузнаваемост звезди. Топло е, но въпреки това аз я прегръщам силно.

— Хубаво ми е — прошепва тя. Главата й лежи на рамото ми, а косата й ме гъделичка по лицето. — Мога да остана тук завинаги.

— Да, много е…

Но преди да успея да кажа още нещо (а има много неща, които искам да й призная), отнякъде се разнася разкъсващ нервите вой. Обръщам се, но зад мен, докъдето погледът ми стига, се простира линия от палми. В следващия миг воят преминава в зловещ лай. Обръщам се към Ейми и в същия момент тя надига глава. Първоначално съм твърде шокиран, за да реагирам на това, което се разиграва пред очите ми — от врата й с бясна скорост израства вълча глава, от чиито зъби капе гореща слюнка. Напълно съм парализиран. Лаят преминава в кръвожадно ръмжене. В следващия миг се събуждам от вцепенението, отблъсквам я от себе си, скачам и хуквам по пясъка, като крещя колкото ми глас държи за помощ.

Събуждам се. От челото ми се стича пот и капе по възглавницата, в която съм се вкопчил с две ръце. Но дори сега, когато очите ми са широко отворени и знам, че съм в собствената си спалня, отнякъде се разнася същото кръвожадно ръмжене като в съня. Но сърцето ми забавя бясното си препускане, когато осъзнавам кой е източникът му — Дебелото куче, моят будилник. Протягам се, сграбчвам го от нощното шкафче и го запращам с все сила към стената. При удара противното животно надава болезнен писък, тупва на пода и най-после настава благословена тишина.

Дебелото куче е подарък от брат ми, който е откачалка на тема механични джаджи. Вместо да звъни, то започва да издава тих звук като от задъхване, след това звукът ескалира до ръмжене, див лай и в кулминационния момент — мощен вой. Картичката, която придружаваше това дяволско изчадие, гласеше „Новото ти гадже“. Ха-ха-ха, големи братко Били. Голям си умник. Но като за подарък от Били кучето будилник съвсем не е зле. Не и в сравнение с предишния му коледен дар — електрически нагревател за чорапи.

А що се отнася за вмешателството в сънищата ми, това не е първа постъпка на Дебелото куче. И направо си е облекчение, защото иначе щяха да ме нагазят фройдистки мисли покрай този странен сън. Сигурно щях да съм изкушен да го интерпретирам по следния начин:

• Спокойният плаж изразява дълбоката ми нужда от сигурност и емоционална стабилност. Трансфигурацията на Ейми във вълчица и то точно в момента, в който се каня да й излея душата си, е израз на страха ми да се лиша от независимостта си. Следователно още съм емоционално незрял и готов да напълня гащите от страх дори само при мисълта за обвързване.

• Ейми е малко нещо кучка и изобщо не си падам по нея.

Втората интерпретация отпада, опровергана от директната корелация между твърдостта на пениса ми и времето, прекарано в мисли за секса с Ейми. Което ме оставя с опция номер едно. Но и тя не може да е вярна. Аз не съм емоционално незрял. Имам си достатъчно емоции за двама. Просто имам навика да избирам внимателно накъде да ги насоча. И не се страхувам. От какво толкова има да се страхувам? Дотук аз водя играта, а не Ейми, нали? Имам предвид, нали тя ми се обади вторник следобед. Добре де, признавам, че никак не ми се искаше разговорът да свърши и непрекъснато подхвърлях нови теми, за които да си бъбрим. Но това си е съвсем нормално — аз съм общителен човек. Засега съм се набъркал в цялата работа точно толкова, колкото искам и толкова, че във всеки момент да мога да се измъкна. Никакви проблеми. Да се лишавам от независимостта си ли? Глупости. Толкова независим съм, колкото и в деня, в който я срещнах.

Дотук с Фройд.

Протягам ръка към телефона.

— Здрасти, Ейми. Джак се обажда. Какво ще кажеш да обядваме заедно.

Следва дълго, нежно и, да, трябва да призная, сексапилно простенване от другия край на жицата.

— Джак?

— Да, да, нали се сещаш. Мъжът, с когото прекара по-голямата част от уикенда.

Същото простенване:

— Колко е часът?

— Около осем и половина.

Тя прочиства гърлото си:

— Как си… как си ти?

Чувам, че Мат излиза от банята.

— О, ами добре. Защо още не си станала?

— Днес не съм на работа. Топ Темпс ме оставиха на сухо.

Звучи депресирана.

— Извинявай — плясвам се по челото аз. — Какъв съм идиот. Провалих ти сутрешното излежаване, нали?

— Не, не. Всъщност да — засмива се тя. — Но няма проблеми. Радвам се да те чуя.

Следва мълчание и аз я чувам как се движи в леглото. Представям си я как лежи, с разпиляна по възглавницата коса и подпухнали от съня очи. Приисква ми се да бях там.

— Обяд — казва накрая тя. — Да, това би било страхотно. Къде?

Поглеждам през прозореца.

— Ами по всичко личи, че днес ще е поредният слънчев ден. Какво ще кажеш за Хайд Парк? Малък пикник? Тъкмо ще хванем малко тен.

— Звучи ми като страхотна идея. В колко часа? И къде? Хайд Парк е много общо понятие.

— Към един. Може да минеш да ме вземеш от работа.

В същия миг осъзнавам, че съм се издънил. Тя също звучи объркана.

— Имаш предвид от вас?

— Ъ-ъ-ъ, не — импровизирам аз. — От една галерия в Мейфеър. На един приятел. Замина в чужбина и аз му обещах да я наглеждам. Като услуга, чат ли си?

— Окей, дай ми само адреса.

Говорим още няколко минути, след което затварям, изтягам се в леглото и ставам. Чувствам се изпълнен с енергия. Бодър и с ясно съзнание. Всичко се дължи на това, което се случи от понеделник насам и колко неочаквано се промениха нещата. В понеделник започнах да работя в ателието към единайсет и като изключим обяда и едно бързо кафе с Мат, когато той се прибра от работа, не спрях до кажи-речи десет. Никаква телевизия. Никакво моткане в градината. Само работа. Здраво бачкане.

Заех се да осъществя идеята, която ми хрумна във ваната, докато се опитвах да удавя махмурлука — играчките на порасналите момчетата. Разрових се из колекцията с плакати на Мат, изрязах всички снимки на модни аксесоари и ги аранжирах на едно табло. След това взех назаем колата му и отидох до Челси да купя голямо платно. За да го събера в купето, се наложи да сваля гюрука на спитфайъра. Остатъка от деня прекарах в скициране и подготовка за копиране на изрезките върху платното. Работата ме увлече. Знаех, че от това, с което съм се заел, ще излезе нещо. Продължих във вторник и сряда вечерта, след като се върнех от галерията на Поли. Никакво висене по баровете. Даже отказах на Гит и Пади да отида на някакво джамбуре в Уест енд. Само работа. Това, което трябваше да правя през тези последни шест месеца.

— Защо е този самодоволен вид? — пита ме Мат, когато влизам в кухнята.

— Радвам се на живота, приятелю, радвам се на живота.

Взимам си една купичка и сядам срещу него, сипвам малко мюсли и ги поливам обилно с мляко.

— Така ли? Някакви планове за деня?

— Нищо особено. Ще ходя да бачкам в галерията.

— Ами-и-и? А, да не забравя, има съобщение за теб на секретаря.

Забождам лъжица в купата, без да проявя особен интерес.

— От кого?

— СМ.

Усещам изпитателния му поглед върху себе си.

— Какво иска?

— Е, не тялото ти.

Усмихвам се неволно.

— Много смешно, ха-ха.

— Пита дали да дойде утре за сеанса ви.

Мат ме изчаква да отговоря нещо, но аз запазвам мълчание.

— Значи смяташ, че още имаш някакъв шанс, така ли? — не издържа накрая той.

— Ще изчакаме и ще разберем.

— Да бе, да — невъзмутимо повдига вежди Мат.

— Това пък какво трябва да значи?

— Познай. Нещо, което започва с Е и завършва на И, а по средата има И кратко и М.

Ейми. Вторачвам се в дъното на купичката си.

— Тя пък какво общо има?

— Ти ми кажи.

— Отговорът е — нищо.

— Значи няма да се виждате повече?

— Не съм казал това.

— Значи ще се виждате — натъртва той.

Поглеждам го, но не мога да разбера дали се шегува, или говори сериозно.

— И това не съм казал.

— Какво казваш тогава?

— Не знам. Още не съм решил.

— Значи няма да се видите днес на обяд? — засмива се той, когато изражението ми застива в смаяна гримаса. — Съжалявам, приятелю, но не можах да не чуя…

— Да подслушаш по-скоро — вбесявам се аз, но Мат не реагира. Просто ми се хили насреща.

— Трябва обаче да ти се признае…

— Кое?

— Пикник в парка, много романтично.

От неговата уста думата „пикник“ звучи като екзотична заразна болест.

— Пикникът е просто форма на хранене — изтъквам аз. — Обичайното му място на провеждане в големия град е паркът. В това няма нищо особено романтично.

Той свива рамене безучастно.

— Както кажеш. Но според мен това си е романтична среща. Пак според мен Ейми се превръща в нещо повече от „приятелче“. И накрая бих те посъветвал да си много внимателен в отношението си към СМ.

— В смисъл?

Мат става и облича сакото си.

— В смисъл, че може би е назрял моментът да вземеш решение.

Мятам се на колелото и за нула време съм в галерията. Даже малко подранявам. Нужни са ми няколко минути, за да вляза. Вторник вечерта някой бе направил неуспешен опит да разбие вратата, като междувременно тотално бе потрошил ключалката. Затова сега имаме нова врата и нова ключалка, а което по-важно — Поли ми дължи парите за тях. Не съм се чувал с него от цяла седмица, откакто потегли да катери върхове в Непал. Но парите не са най-големият проблем. Често казано, Поли е страшен досадник. Четиридесетгодишен, бивш брокер в Сити, мултимилионер с арогантност колкото Австралия и духовност колкото кучешко лайно. Когато ме интервюира за работата, разбрах, че хич не му пука за изкуството и че единствената причина да притежава галерия е, защото тя му дава тема за разговор по коктейлите. Въпреки това, както ме посъветва Крис, с когото работех преди в Пропиксел: „Това е работа. Изкарваш пари. Просто я върши“.

Ами ако тази работа е убийствено скучна? И не води до никъде? Е, поне плаща наема. Ще се справя някак си.

Влизам, правя си кафе, разполагам се на масата до вратата, усмихвам се на минувачите и като цяло се концентрирам върху вида си — професионален и дружелюбен.

Това продължава точно пет минути. След което се отправям към кухнята в задната част на галерията, пускам радиото, запалвам цигара и се отдавам на размисъл относно тазсутрешния разговор с Мат. Той, разбира се, е прав за Маккълън. Или по-скоро, прав е за Маккълън и Ейми. Защото става въпрос за едно и също нещо, а именно — верността.

В продължение на двете години, през които бях със Зои, верността не беше проблем. Аз й бях верен и, доколкото ми е известно, тя също не ми е изневерявала. Философията ми по този въпрос е кристално ясна:

• Разликата между секса с някой, с когото излизаш, и с някой, с когото не, е в емоционалното съдържание.

• Ако сексът с някого е емоционално преживяване, значи изпитваш някакви чувства към него.

• Ако изпитваш чувства, защо ти е да мамиш въпросния човек?

• Ако можеш без угризения да изневериш на този, с когото излизаш, значи повече не изпитваш чувства към него.

• Ако повече не изпитваш чувства към него, значи няма смисъл вече да излизате заедно.

• Ако човекът, с когото излизаш, ти изневери, значи не заслужава да изпитваш чувства към него.

Това не означава, че отношението ми към изневярата е крайно отрицателно. Не. И не означава, че не съм участвал в изневери. Съм. Откакто се разделих със Зои досега, съм преспал с една омъжена жена и с две със стабилни приятели. Но във всички тези случаи изневярата не бе по моя вина — тя си бе изцяло техен проблем. Необвързаните хора са хищници по подразбиране. Веднъж, след като скъсах със Зои, аз отново излязох на бойното поле. На никого не дължах сексуална лоялност. Фактът, че аз самият никога не бих изневерил на човека, с когото имам връзка, съвсем не означаваше, че не изпитвах благодарност към жените, които избираха обратното.

Но в момента съзнавам кристално ясно, че необвързаният ми статут е в опасност. Защото изпитвам чувства към Ейми. Не казвам силни чувства. Не съм някой побъркан от любов трубадур, който ще тръгне да изнася серенади. Но мисълта, че ще я видя след няколко часа, ме стопля. Всичко си има начало. И ако това ще е началото на нещо между мен и Ейми, то вероятно трябва да сложа край на ловния сезон за Маккълън. Значи е време за решение. Точно както каза Мат. Въпросът, на който трябва да си отговоря, е следният: Искам ли да опитам с Ейми? Защото ако е така, тогава ще трябва да й бъда верен. Което значи край на преследването на Маккълън. Нещо повече — значи край на всякакви преследвания. А това си е голямо решение.

 

 

Ейми пристига в един часа и четири минути. Знам го с абсолютна точност, защото през последните девет минути неотклонно следях стрелките на часовника, изтегнат в артистична поза — краката на бюрото, в ръцете — илюстрована история на дадаизма. Тя потропва на стъклената витрина, аз вдигам разсеян поглед, усмихвам се и става. Облечена е в пъстра копринена рокля с дължина малко над коляното, а косата й е вързана на опашка — жив пример за правилото на приятеля ми Анди: „Една жена е добре облечена, когато можеш да си я представиш гола“. Отивам до вратата и й отварям. В продължение на няколко секунди стоим, гледаме се и се усмихваме нервно. След това се навеждам към нея и устните ни се докосват.

Когато тя се отдръпва, погалвам с пръст носа й.

— Изгорялото вече не ти личи…

Ейми се изчервява и прави сладка гримаса:

— Пет бурканчета „Нивеа“.

Хвърля поглед навътре в галерията и ми се усмихва широко:

— Е, как е да поработиш един ден за разнообразие?

В този миг бригадата за почистване на съвестта излиза на преден план, издокарана със снежнобели колосани униформи и въоръжена с парцали и кофи със сапунена вода. „Погледни каква мръсотия е тук“, мърморят си усърдните чистачи. „Крайно време е да поразчистим тази кочина.“ И са прави — бих се почувствал много по-добре, ако признаех на Ейми, че работя редовно три дни в седмицата.

Но тъкмо когато се каня да го направя, изведнъж ме обзема страх. Ами ако не го понесе добре? Ако си помисли: „Той ме излъга веднъж, значи ще ме излъже пак“? Тогава всичко ще свърши още преди да е започнало. Освен това нямам намерение да върша тази работа за постоянно. Тя е просто за запълване на дупките в бюджета ми. А хората, които знаят истината — Мат и Хлои, са се специализирали в нейното прикриване. Няма нужда Ейми да я узнава.

— Нека го кажем така — избирам да пренебрегна въпроса й, вместо да я лъжа. — Колкото по-бързо се измъкнем оттук и отидем в парка, толкова по-добре.

Обръщам табелата на вратата на „Затворено“, заключвам и потегляме към Хайд парк. Приказваме си за уикенда и какво сме правили след него. Влизаме в едно магазинче, купуваме сандвичи и безалкохолни напитки. Докато вървим към парка, ръцете ни се докосват и в следващия момент установявам, че пръстите й са здраво преплетени с моите. Не мога да не се стресна. Знам, че реакцията ми е глупава — та ръцете ни са били на много по-интимни части от анатомията ни само преди няколко дни. Но това бе при затворени врати, в пияно състояние или далеч от Лондон. Не на открито и на домашен терен. Предполагам, че ме стресира именно значимостта на това просто действие. Съобщението, което то носи: „Хей, всички вие, вижте, ние сме заедно!“.

— Какво? — пита тя, спира и през смях се взира в ръцете ни.

Прехапвам вътрешната част на бузата си и отвръщам:

— Нищо. Просто ми е малко странно.

— Не е нужно да го правим, ако не искаш. Всъщност — добавя Ейми дяволито и измъква ръката си от моята — май е по-добре да не го правим.

Спирам объркан и внезапно усещам, че съм загубил равновесие — с торбата с покупки в лявата ръка и нищо в дясната.

— И защо така? — питам аз накрая.

Тя ме поглежда с предизвикателно присвити очи:

— Да не съм вчерашна? Знам как стават тия неща.

Нямам понятие за какво говори. Не знам дори дали е сериозна, или просто се шегува.

— Кои неща?

— С държането за ръка. Мама ме е предупреждавала за мъже като теб. Първо се държим за ръка, после ще ме целуваш по бузата. В следващия момент вече ще се опитваш да ме накараш да правим секс, аз ще забременея, а ти ще духнеш с някоя повлекана.

И тя ми се нацупва.

— Но нека ти кажа нещо, Джак Роситър. Аз не съм такова момиче.

Опитвам се да потисна смеха си, но се получава нещо като изпръхтяване.

— Окей, извинявам се — протягам аз ръка, но тя само повдига вежди в знак да продължа. — Искам го.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Тя слага ръката си в моята и трябва да призная, че усещането е доста приятно.

Участъците в парка близо до главните алеи са претъпкани. Служителите в офисите се наслаждават на обедната си почивка и на полагаемата им се доза нефилтриран кислород и слънчева светлина. Край алеите е парад от дръпнати нагоре поли, подвити ръкави и разхлабени вратовръзки. По тревата са пръснати пластмасови бутилки от минерална вода и безалкохолни напитки. Двамата с Ейми си пробиваме път през тези препятствия, докато накрая тълпите намаляват и си намираме едно закътано местенце към центъра на парка. Разполагаме се под сянката на голямо дърво, ядем сандвичите и си бъбрим.

Като за начало цялата ситуация ми изглежда съвсем нереална. Установявам, че флиртувам, смея се на шегите на Ейми, изстрелвам въпрос след въпрос, влизам й под кожата и й показвам, че местенцето ми харесва. С други думи, върша всичко онова, което знам, че момичетата харесват, или всичко онова, което съм научил да правя, за да ме харесват. Но след време артистичните ми умения стават ненужни. Вече не съм Джак Доброто момче или Джак Съпричастния слушател, или някоя от останалите роли, които бях отрепетирал през времето след раздялата със Зои. Накрая оставам просто Джак — аз. И ме залива неописуемо облекчение. Чувствам се освободен. Лежим един до друг на тревата, взираме се в кръпките небе през листата и изведнъж усещам, че искам да поговоря с нея за нещо, за което не бях обелвал зъб откакто скъсах със Зои.

— Тая работа с ръцете — започвам аз.

Тя докосва с върха на пръстите си моите.

— Това ли?

— Да — отвръщам аз, стискайки ръката й. — Точно това.

— Какво за него?

— Н-не знам. Просто, нали знаеш, то значи нещо. Връзка е. Искам да кажа, когато видиш двама души да се държат за ръце, правиш някакви заключения, нали?

— Че са заедно…

— Не само това. Приемаш, че това положение на нещата ги прави щастливи, че не изпитват никакви съмнения по отношение на чувствата си.

Без да изпуска ръката ми, тя се подпира на лакът и се вторачва в мен.

— Така ли е при теб? Така ли се чувстваш, когато си с мен?

— Мисля, че да.

Челото й се сбръчква леко.

— Само мислиш?

Опитвам се да й обясня.

— Ами няма начин да знаеш със сигурност, нали? Не още. — Сега звуча неубедително. — Поне аз не мога.

Тя изглежда разочарована, но когато накрая проговаря, гласът й звучи стоически:

— Чувствата ти са това, което са, Джак. Съвсем просто е. Те не са нещо, което можеш да планираш, а нещо, което изпитваш.

Начинът, по който го казва, ме навежда на мисълта, че не й е за първи път.

— Не ме бива особено по чувствата, нали? — заключавам аз.

— Ами ти какво очакваш. Нали си мъж, това ви е вродено.

— Просто ми е много странно да ти се разкривам по този начин. Или по-скоро да не ти се разкривам достатъчно.

— Не е нужно да ми казваш нещо, което не искаш — изтъква тя.

— Знам. Но точно в това е работата, Ейми — аз искам да ти кажа толкова много неща.

— Какви неща?

— Например, че прекарах фантастичен уикенд, че в момента се чувствам страхотно с теб и искам това да продължи.

Тя не казва нищо, защото усеща, че още не съм свършил. И е права. Но продължавам да изпитвам съмнения. Може би това, което имам да й кажа, не е това, което би искала да чуе. Пада си по мен, ясно, но до каква степен точно? Може би за нея цялата работа е просто флирт. Може би признанието ми, че бих искал, че съм готов за нещо повече от повторяем секс, ще я изплаши. Аз самият също съм изплашен. Сигурно ме е обзела лятната лудост и след две седмици ще се озова в капана на връзка, която изобщо не искам.

Пръстите й се стягат около дланта ми.

— Знаеш ли какво чувствам аз?

— Не. Кажи ми.

— Чувствам се добре — усмихва ми се Ейми. — Забрави добре. Направо страхотно.

Повдига сплетените ни ръце пред очите ми.

— Това ме кара да се чувствам страхотно. Мисля, че е правилно. И го искам.

— А ако не излезе нищо?

— Значи така е било писано.

Именно. Залива ме приливна вълна на облекчение. Няма никакъв натиск, никакво напрежение. Ще видим как ще потръгнат нещата. Ще направим това, което вършат милиони хора по света всеки ден — ще хвърлим заровете и ще видим как ще паднат.

— Окей — казвам аз. — Значи, когато хората ни видят да се държим за ръце и предположат, че сме заедно, ще са прави?

— Да.

Целуваме се. Усещането е съвсем различно от всички наши предишни целувки. С докосването на устните ни сякаш подпечатваме договора, който току-що сме сключили. Едновременно е и страшно, и удивително. „Това е, мисля си аз. Това е краят на една част от твоя живот и началото на следващата.“ Осъзнавам, че съдбите ни се сплитат, тъй както са сплетени ръцете ни. И краят ще настъпи само по решение на един от двама ни. Когато спрем да вярваме в думите, които изрекохме току-що. Кой знае, може би точно това ни е писано да се случи. Именно в това е тръпката. Но има вероятност всичко да излезе на добър край. И именно тази вероятност ме кара да се усмихна, да я прегърна и да заспим на тревата под милващите слънчеви лъчи.

Връщам се в галерията около четири, все още сънлив и позамаян от слънцето и от случилото се. В пощенската кутия е затъкнат плик и когато го разпечатвам, отвътре изпада бележка.

„Обади ми се на мобилния телефон.“

Поли

Мамка му, мамка му, мамка му! Не мога да повярвам на късмета си. Как е възможно да се появи в единствения ден, в който реша да изкръшкам? Влизам вътре, поемам си дълбоко дъх и набирам номера му. Поли не е в добро настроение. Направо е бесен. Обяснява ми с потресаващо разнообразие от ругатни, че съм го направил на идиот в очите на новата му приятелка, като съм го принудил да стои пред вратата на собствената си галерия, защото ключалката е била сменена. Но това, както разбирам малко по-късно, е само прелюдия към наистина лошите новини.

Аз: Виж, Поли, знам, че оплесках нещата. Съжалявам. Няма да се повтори вече.

Той: Дяволски си прав и знаеш ли защо?

Аз: Защо?

Той: Защото си уволнен, ето защо. Сега искам да заключиш галерията, да занесеш ключовете на Тим Лий в грънчарницата до нас и повече никога да не си се мернал пред очите ми. Това достатъчно просто ли е за твоя мозък?

Аз: И край, така ли?

Той: Край.

Аз: Всъщност има едно нещо, което не разбирам.

Той: Какво?

Аз: Защо връзката с мобилния ти телефон е толкова лоша?

Той: Защото съм в хеликоптер. Какво общо има това по дяволите с…

Аз: Къде точно се намираш?

Той: На половината път до Париж.

Аз: А!

Той: Какво искаш да кажеш с това „А“?

Аз: Искам да кажа, а, по-добре направи обратен завой и се връщай тук, защото ще оставя тъпите ключове в тъпата врата на тъпата ти галерия и ще я зарежа широко отворена.

Разбира се, не осъществявам заплахата си. Отчасти защото Поли може да си позволи по-добър адвокат от мен и отчасти защото се чувствам по-скоро скапан и депресиран, отколкото отмъстително настроен. Вместо това чинно заключвам галерията за последен път и оставям ключовете на Тим.

По скалата на Големите катастрофи тази надминава далеч Стогодишната война. Ефектът, който ще произведе върху живота ми, е направо неизмерим. Никакви приходи = неспособност да поддържам настоящия си начин на живот = никаква алтернатива, освен да поема обратния път към старата скучна и безперспективна работа = край на амбициите ми и начало на мъчително и безсмислено живуркане.

Какъвто и контрол да имах над живота си, той току-що се бе сгромолясал. Качвам се на колелото и поемам обратно към дома, в който повече не мога да си позволя да живея. Обзема ме непознато досега чувство на безсилие. Е, почти непознато.

* * *

Признания: №4 Импотентност

Място: моята стая, студентски общежития, Единбург

Време: 23:30, втори октомври, 1991 г.

Ела Трент беше страхотно гадже. Поправка — Ела Трент беше най-страхотното гадже. Крака като на дубльорката на Джулия Робъртс в „Хубава жена“. Лице като на Ума Търман, когато танцуваше с Джон Траволта в „Криминале“. Цици като на Джейми Лий Къртис в „Истински лъжи“. И хладният чар на Лорън Вайкал. Ако съществуваше учебно заведение, чиито критерии за прием се основаваха на красота наместо на интелигентност, то Ела Трент щеше да е на корицата на проспектите. Тази жена не просто караше мъжете да извръщат глави след нея, тя направо им чупеше вратовете.

И аз тъкмо я бях свалил.

Това изобщо не биваше да се случва. Ето ни — тя и аз. Север и Юг. Сладко и кисело. Красавицата и звяра. На Ела Трент изобщо не й бе писано да попада на мъже като мен. Кариера на филмова или рок звезда? Да. Среща в някое луксозно холивудско бистро? Да. Но Джак Роситър? Не, не и не!

Не че се оплаквах от тази странна прищявка на съдбата, която я запрати в ръцете ми. Бях деветнадесетгодишен, втори курс история на изкуството в Единбургския университет. Единствената причина да издържа изпитите си от първата година бе, че Ела Трент учеше на същия етаж в библиотеката като мен. Между взирането в страниците на книгите, аз се взирах в нея. Взирах се и кроях стратегии и тактики. И накрая събрах куража да я заговоря. След обработването на почвата („Ще ми услужиш ли с една химикалка“ и т.н.) успешно установих отношения на взаимно разпознаване и кимане при случайни срещи.

Но не съдържанието на несесера й с химикалки привличаше неудържимо моя интерес. Класацията на петте ми най-горещи сексуални фантазии (в обратен ред — за повишаване на напрежението) по онова време бе както следва:

5. Шведска тройка с Хейли и Беки, близначки от курса ми.

4. Племе красиви амазонки да ме задържат в плен с цел продължаване на рода.

3. Мадмоазел Шантал, учителката ми по френски от гимназията, да ме напляска по дупето с дантелените си жартиери.

2. Да съм единственият мъж, оцелял при самолетна катастрофа на необитаем тропически остров, а всички оцелели жени по някаква случайност на съдбата да са участнички в конкурса за Мис Свят.

1. Да постигна едновременен оргазъм с Ела Трент.

Предполагам, че всеки нормален млад мъж има подобна класация. Но в моя случай редът бе най-важното. Все пак, Ела Трент пред цяло племе ненаситни за секс амазонки. Какво ви говори това? Но нямаше спасение — тя бе нумеро уно и толкоз.

И ето ни нас двамата, в моята стая, след като я бях целунал след дискотеката и после се натискахме в таксито по обратния път. Изпивах я с поглед, докато се събличаше, и се наслаждавах на всеки миг. За мен това бе възможността да осъществя мечтата на живота ми. И ако на нея случаят й беше, че се бе натряскала до козирката, беше си загубила очилата и ме бе взела за Брад, австралиеца, който учеше в нашия университет на разменни начала и по който тя си падаше, какво толкова? В този момент присъствието й в моята стая, поне според мен, бе пряк резултат от една великолепно осъществена бойна стратегия. Бях обработил почвата в библиотеката. Бях я забелязал в дискотеката. „Случайно“ се сблъсках с нея на бара. Заприказвахме се, завъртях й главата с неотразимия си чар и после се нахвърлих да я целувам, сякаш животът ми зависеше от това.

И планът ми бе проработил.

Ела Трент беше в стаята ми, а не след дълго се озова и в леглото ми, гола. Бях покорил. Бях видял. А скоро и щях да свърша. Или, както бе според фантазията ми, щяхме да свършим заедно. Чукането ми бе в кърпа вързано и просто нямаше какво да се обърка. И нямаше да е просто чукане, щеше да е Чукането на Столетието. Аз щях да бъда нейният Клинт Истууд, нейният Шон Конъри и нейният Ричард Гиър. Тя щеше да ме запомни. Моето его го изискваше.

И в началото беше точно така. Натискахме се, опипвахме се, търкаляхме се между чаршафите. Галихме се, мушкахме се тук-таме и се проучвахме. Никога през живота си не се бях чувствал толкова възбуден.

— Сега! — задъхано каза тя. — Веднага! Сложи си презерватив! Моля те, направи го сега!

Но докато надявах презерватива, установих с неописуем ужас, че ако планът ми да осъществя фантазия номер едно работеше идеално, то нещо друго започваше да бие отбой. Може би вината бе в осемте халби бира, които ми бяха нужни да събера кураж за първия си ход в дискотеката. А може би всичко се дължеше на неувереността да гледам страхотното й тяло и да знам, че никога не бих могъл да се издигна на нивото на нейните стандарти и очаквания. Или беше заради шока от постигането на нещо, на което дори не се бях надявал.

Но каквато и да бе причината, резултатът бе налице: присвиване на стомаха и свиване на малкия Джак. Наблюдавах с отвращение как членът ми в презерватива се спаружва като спукан балон. Не! Това не е възможно! Няма начин. Не сега. Не и с нея. Няма да го позволя. Започнах панически да превъртам наум сексуалните си фантазии — от номер две до номер пет. Но членът ми си бе наумил друго. За първи път от началото на пубертета ми, той се отказа от самостоятелен живот и избра смъртта. При това бързата смърт. Ела и аз го наблюдавахме безмълвно как се свива и повяхва, отпуска и предава богу дух.

— Не мога да повярвам — простенах аз.

— Не ми казвай — отвърна тя, надигна се и грабна гащичките си от пода. — Случва ти се за първи път.

Покрих лицето си с длани и промърморих:

— Всичко е заради майка ми.

— Какво?

Този път австралийският ми акцент прозвуча съвсем автентично:

— За това, че ме е нарекла Брад. Никога не съм си харесвал името.

 

 

Предполагам, че в повечето случаи промяната е бавен процес. Толкова бавен, че дори не усещаш, че се случва. Като пубертета, например. В една минута си на единайсет, без ни един косъм по гладката кожа, а неочаквано десет години по-късно не само имаш окосмяване по интимните части, достатъчно да напълни възглавница, но космите избуяват от ушите и носа ти. И се запитваш: „Как се превърнах в това, което съм? Кога точно се трансформирах от хлапе с прасковена кожа в мъж с космато шкембенце?“. А отговор на тези въпроси липсва, защото промяната не се е случила за една нощ. За нея са били нужни години.

Но понякога не е така. Понякога промяната е като експресен влак, който те грабва от една гара и само след секунди те оставя на следващата. И това тотално те разтърсва, защото виждаш ясно разстоянието, което си пропътувал, и знаеш, че няма връщане назад.

Да вземем например настоящия момент. Осем часа сутринта, моята спалня. В прегръдките ми спи това красиво момиче, главата й лежи на гърдите ми, а звукът от дишането й е в пълен синхрон с моето. Преди няколко седмици реакцията ми на подобна ситуация вероятно би била следната:

• В леглото ми спи момиче. Страхотно, пак съм чукал.

• В леглото ми спи момиче. Мамка му, не мога да се чупя.

• В леглото ми спи момиче. По-добре да я събудя. Но как по дяволите й беше името?

Но аз знам името на това момиче. Тя се казва Ейми. Днес е неделя. Точно седмица и три дни откакто Поли ме уволни. Седмица и три дни от разговора ни в Хайд парк, след който преминахме от Аз и Тя в Нас. И реакцията ми на ситуацията е следната:

• Ейми спи в леглото ми. Страхотно, пак сме правили любов.

• Ейми спи в леглото ми. Хубаво, защото не искам да спи в ничие друго.

• Ейми спи в леглото ми. Супер, защото е отвратително да се събуждам без нея.

Въпреки първоначалната ми съпротива постепенно стигнах до заключението, че не е задължително промяната да е нещо лошо. Промяната, както мъдро са посочили хипитата, е навсякъде край нас. Поне навсякъде в спалнята ми. Старите бойни аксесоари — любимите изрезки на голи мадами по стените, колекцията ми от умрели мухи по перваза и мръсните чорапи и боксерки под леглото, бяха съответно свалени, изметени и експатрирани в пералнята. Чаршафите, юрганът и калъфката на възглавницата ми ухаят на чисто и гладено. В пепелника на нощното шкафче има четири, а не четиридесет угарки. Култовият брой на списание „Плейбой“ от март 1971 г., подарък от Мат за двадесет и петия ми рожден ден, е измъкнат изпод дюшека и надлежно е подреден в кутия върху гардероба.

Но промяната може да бъде и нещо отвратително. Какъвто е случаят с промяната в работния ми статус.

Първата ми мисъл, след като се прибрах у Мат в деня на уволнението, бе да направя статуя на Поли от маймунски лайна, да нарисувам с тебешир пентаграм върху плочника в градината и да намушкам с шишове жизненоважните му органи, тананикайки вуду магии. Впоследствие отхвърлих идеята като непрактична (маймунските лайна са страшно дефицитни, особено по това време на годината) и реших да подходя към проблема по-прагматично. Напомпах егото си, казах си, че ме бива в работата, която вършех преди, и няма да имам проблеми да си намеря друга подобна на хонорар като нещатен сътрудник. Но има периоди, в които светът решава да демонстрира превъзходството си, смачквайки егото ти като мравка. След десет телефонни обаждания до стари познати в този бизнес и десет категорични отказа, стигнах до заключението, че е настанал точно такъв период. Затова захапах бордюра. Оставаше ми само един достоен изход от положението — да се моля.

Съставих списък от потенциални спомоществователи:

• Баща ми. Той каза чао на мен, Кейт, Били и мама около седмица след осмия ми рожден ден. Три деца и съпруга, която вече не обича, плюс стресът да пътува всеки ден от Бристол до Лондон и обратно го направиха податлив на чара на Мишел Доув, по онова време негова секретарка. И въпреки предсказанията на майка ми за обратното, татко и Мишел са все още щастливо женени. Живеят в просторна къща в Холанд Парк и разделят времето си между харчене на богатството, което компанията за недвижима собственост на баща ми натрупа по време на икономическия бум през осемдесетте години, и отглеждане на двете им деца — Дейви (на четиринайсет) и Марта (на тринайсет). С него се виждаме два пъти в годината (на рождения ми ден и на Коледа). Вероятност да ми даде пари — нулева. Вероятност да ми заеме пари — пренебрежимо малка, но съществуваща. Вероятност да повтори предложението си да ми намери работа в Сити — висока.

• Брат ми. Били Бой, в съответствие със страстта си към всичко що е технология, работи в маркетинговия отдел на фирма за софтуер в Докландс. Били има ипотека и семейство. Справя се добре и е щастлив. Но бъдещето е пред него. Има деца, за които трябва да мисли. Не бива да го насилвам да играе пак ролята на бащина отмяна, с която се справи толкова добре, когато аз и Кейт бяхме още хлапета.

• Майка ми. Тя работи като машинописка в банка в Бристъл и след като си плати сметките и ипотеката, не й остава кой знае колко. Естествено, ако й поискам пари, тя ще намери отнякъде, по същия начин, по който намираше, когато бях студент, но знам, че това ще ме накара да се чувствам отвратително.

• Сестра ми. Студентка. Все едно да поискам здравен съвет от изстинал труп. Забрави.

• Мат. Комплицирана ситуация. Защото Мат е червив с пари. И е най-добрият ми приятел. Винаги бих направил същото за него, но той и без това е прекалено щедър с мен. Знам, че ако му поискам пари, ще се почувствам като пълен боклук. Предполагам, че всичко се свежда до самоуважението.

Е, не бих го нарекъл точно Дрийм Тийм, но в моменти на отчаяние човек прибягва до отчаяни дела. Подхождайки теоретично, че пренебрежимо малката вероятност е по-добра от нулевата, първо се обадих на баща ми. Секретарката му бе доста враждебно настроена, но той прегърна с учудваща готовност предложението ми да се видим. Уговорихме се за четвъртък следобед.

Срещата ни премина добре. Или поне сравнително добре. Дотолкова добре, доколкото може да се каже за среща с единствения мой роднина, който не може да сдържи въздишката си при всяка среща с мен. Побъбрихме си неангажиращо известно време, осведомихме се какво се е случило в живота ни от последния път, когато се видяхме. След това преминах на въпроса и го попитах дали не би ми заел малко пари, а той ми отвърна, че вече съм достатъчно голям, за да стъпя здраво на собствените си два крака. Казах му, че съм загубил работата си, а той отговори, че може да ми намери нова в уважавана брокерска фирма. На това аз отвърнах, че искам да се занимавам с изкуство, а той въздъхна и пренасочи вниманието си към салатата с омари. И тогава направи нещо, което не си спомням да е правил някога — изнамери разрешение на проблема, което не изискваше компромис нито от негова, нито от моя страна. Предложи ми да нарисувам картина за рецепцията на новия им офис в Найтсбридж. В отговор аз също направих нещо, което никога не бях правил преди — благодарих му и казах, че няма да го разочаровам.

 

 

В петък сутринта Уили Фърпосън, маркетинговият директор на компанията на баща ми, пристигна, или по-скоро се дотъркаля в къщата на Мат. Бях отменил сеанса със Сали (за втора поредна седмица), казвайки й, че трябва да отида в Бристъл на погребение. Миналата седмица, след всичко онова, което се случи в четвъртък, изобщо не бях в състояние да се срещна с нея. Имам предвид пакта, сключен между мен и Ейми. Имах нужда от време да подредя мислите си или рискувах да действам на автопилот и да забравя, че вече не съм волна птичка. Тя го прие спокойно и това ми донесе облекчение, защото въпреки решението ми да отменя гонката за С.М., аз все пак исках да довърша портрета й.

Уили бе около петдесетгодишен оплешивяващ дебеланко, с шкембе постигнато след цял живот усилени бизнес обяди и вечери. Въведох го в ателието си, където бях окачил осем от творбите си, за да бъдат подложени на критическата му оценка. Той ги огледа така, както би прочел менюто в Макдоналдс.

— Три хиляди лири — отсече накрая Уили. — Хиляда в предплата, а остатъка при доставка. Направи я по-голяма, защото сме голяма фирма. Същия размер като тази.

Дебелият му показалец посочи платното с недовършените играчки за пораснали момчета.

— Но не толкова странна.

— Имате ли някаква идея какво точно трябва да представлява?

— Нещо ярко. Да развеселява хората.

— Ярко…

— Жълто.

— Жълто?

— Или оранжево. Оранжево също става.

— Какво ще кажете за лимонено? — попитах аз, едва способен да повярвам на късмета си да бъда посветен в Цитрусовата теория на изкуството на професор Уили Фъргюсън.

Той обмисли предложението ми за момент, преди да отсече:

— Не! Лимоненото не става. Изглежда малко като плесен. Не искаме клиентите да си мислят, че по стените ни има петна от влага, нали? Придържайте се към жълтото или оранжевото. Няма начин да сбъркаме с тия цветове.

Отбелязах си наум да поръчам кофа от най-ярката жълта боя от магазина в Челси.

— Кое е това пиленце? — попита Уили, забелязвайки портрета на Сали и се наведе, за да го огледа по-добре.

— Просто модел.

Той изви глава на една страна и остана така няколко секунди, потънал в съзерцание.

— Удивително! — гласеше окончателното му мнение.

Усетих, че се надувам от гордост.

— Харесва ли ви?

— Че как иначе. От години не съм виждал по щръкнали цици и по-стегнат задник от тия.

Така значи. С доброто (Ейми) върви и лошото (да трябва да се моля на татко за помощ) и грозното (чудовищното творение в жълто, което да трябва да нарисувам за украса в чакалнята на неговата фирма). Но не бива да се оплаквам. В банковата ми сметка пак има пари. Отново мога да си позволя да живея. Исках промяна и точно това получих.

Затова ще трябва да я приема такава, каквато е.

Поглеждам към Ейми. Тя все още спи. Би било добре да можех да се присъединя към нея, но през главата ми вече минаха прекалено много мисли, за да мога да се отпусна и да заспя отново. Разбира се, изкушава ме и идеята да се вмъкна под юргана и да я събудя с подарък за добро утро, но снощи заспахме доста късно, затова ще я оставя на мира. Наместо това се измъквам от леглото, обличам се и отивам до съседното магазинче. Обратно в кухнята, нарязвам на тънки резенчета пушена сьомга и ги нареждам върху препечената франзела. Вярно, че е малко екстравагантно, също като това, че настоях да платя за роклята, която Ейми пробва вчера, но нали именно подобни жестове придават сладост на живота. Какъв по-добър начин да харчи човек парите си?

Когато се връщам в спалнята, установявам, че леглото е лишено от присъствието на Ейми. Оставям подноса на изпомачканите чаршафи и проверявам банята. Тя също е свободна от Ейми зона. Излизам в коридора и извиквам името й, но отговор не идва и затова слизам на долния етаж.

Накрая я откривам в ателието. Френските прозорци са плътно затворени и в помещението цари задушаваща влага, като в джунгла. Тя седи с кръстосани крака на пода, облечена в черната ми тениска с Джими Хендрикс. Но не одеждите й приковават вниманието ми, а по-скоро онова, в което се взира много съсредоточено. Полузавършения портрет на Сали Маккълън. Полузавършения портрет на поразяващо красивата Сали Маккълън. Полузавършения портрет на поразяващо красивата Сали Маккълън, с щръкнали цици и стегнат задник от типа, който Уили Фъргюсън не е виждал от години.

— Мога да обясня — казвам аз, но Ейми не откъсва поглед от платното.

— Значи това е Сали, твоят модел.

— Наистина — опитвам отново. — Не е това, което…

Ейми прави жест да млъкна, като продължава да се взира в портрета:

— Може би греша, но не ми ли каза, че тя е, тук ще те цитирам, „абсолютна грозотия, която не бих докоснал и с върха на четката“? Но нали именно това е важно при голите модели? Те трябва да са интересни, а не привлекателни. Иначе си е чиста порнография. Зрително самозадоволяване на някакъв жалък перверзник, нали?

Най-накрая тя се извръща и ме поглежда. Изражението на лицето й би накарало цял армейски взвод да се оттегли полекичка назад и панически да започне да се окопава.

— Нали това каза?

— Да, но…

— Какво но, Джак? Но си ме излъгал? Но, че не е поразяващо красива? Но, че не си жалък перверзник? Кое от всичките? Хайде, много ми се ще да зная. Какво стана Джак, да не си си глътнал езика?

Свеждам поглед към босите си крака. Не, не съм си глътнал езика. Направо съм го сдъвкал, храносмлял и сега се каня да го изхвърля през долния изход. Какво мога да кажа? Да, излъгах те. Да, Маккълън е поразяващо красива. И да, вероятно отчасти съм малко перверзен.

Накрая изричам единственото нещо, което ми се вижда подходящо в дадената ситуация.

— Съжалявам. Извинявай.

След което вдигам поглед към нея и се надявам да ми прости, задето съм такъв идиот.