Мери Портърфийлд
Цвете на пустинята (6)

Шеста глава

На следващия ден Джоан бе приятно изненадана от посещението на своя баща. Хари Уилистън се бе отбил неочаквано, преди да потегли на нова експедиция.

Бащата забеляза веднага промяната у дъщеря си. Но въпреки старанието й да запази всичко в тайна, Мануел се погрижи той да узнае всичко за нейния novio. „Какъв късмет, че Йоги поне не може да говори“ — мислеше си Джоан. Котаракът, с когото бе споделяла и най-съкровените си чувства, лежеше сега, мъркайки, в ръцете на баща й.

Джоан намери повод и изпрати Мануел и Йоги навън.

— Я излезте да се поразкършите малко! — предложи тя.

Беше направила кафе и това бе благоприятна възможност да поговори за всичко с баща си. Макар да обичаше много Мануел, в негово присъствие надали бе възможно да стане дума за сериозни неща.

— Много приятно дете — усмихна се баща й, — но аз разполагам още само с един час. Кажи ми сега как стоят нещата с този novio. Зная малко испански и доколкото схващам, става дума за някакъв „любим“.

— Малко силно казано — отвърна Джоан, — но да изясня нещата. Запознах се с един твърде интересен мъж, но все още не съм наясно с чувствата си към него. Ако трябва да бъда искрена, доста съм объркана, татко!

— Хм! — забеляза Хари Уилистън. — Това ми звучи, все едно че си поела прекия път да се влюбиш в него.

— Не зная — промърмори Джоан, — просто силно се колебая дали това ще е най-добре. Джей идва от свят, който ми е напълно чужд.

— Охо, значи нещата се развиват прогресивно бързо — подхвърли развеселен бащата. — Той имал и малко име. А дали случайно не знаеш и фамилното му?

— Клифтън. От хранително-вкусовия бранш и…

Бащата я прекъсна, не можейки да скрие безкрайното си учудване:

— Да не искаш да ми кажеш, че си се сприятелила със същия онзи Джей Клифтън?… О, по дяволите! Попаднала си знаеш ли къде? Старият Клифтън остави на двамата си сина процъфтяващ бизнес и състояние, от което може да ти се завие свят! Знаеш ли това?

— Да, татко! Точно това ме потиска — призна Джоан. — Запознах се с няколко негови приятели. Всички те са червиви с пари. Но най-лошото е, че не мислят за нищо друго, освен за лукс и печалби. Тези хора са ми чужди по душа. Техните ценностни представи са коренно различни от моите. Разколебана съм от факта, че никога не бих могла да водя техния начин на живот.

— Но това изобщо не трябва да те смущава, детето ми! Остави богатите да си живеят в техния свят. Не ги разбираме ние, не ни разбират и те. Ако се приспособиш към техния свят и се чувстваш добре, тогава всичко е окей! Не успееш ли, не се принуждавай насила и нещата ще си прилегнат от само себе си!

Джоан кимна.

— А що се отнася до ценностните представи — продължи Уилистън, — тук несъмнено си права. От върха на огромните си богатства мултимилионерите нямат вече поглед как живеят хората долу. Особено ония от тях, които не са спечелили сами баснословните си богатства, а са ги наследили и живеят от тях поколения наред.

— Считаш ли, че трябва да изчезна от пътя на Джей Клифтън?

— Съвсем не! Докато знаеш какво правиш и докато не си предала ценностната система в себе си, аз не виждам основание за това. Само че трябва да бъдеш внимателна и да слушаш не само гласа на сърцето, но и гласа на разума си.

Тук Уилистън се разсмя весело:

— Но доколкото познавам дъщеря си, за последния ми съвет тя изобщо няма нужда. Важното е да знаеш какво искаш самата ти.

— Това е недостатъчно, татко! Понякога е добре да получиш подкрепа и от тила. За съжаление не мога да разчитам само на Йоги и Мануел. Джей завладя с пристъп сърцата и на двамата. Мануел дочува дори сватбени звънчета във фантазията си. Понякога наистина не мога да сложа спирачка на въодушевлението му.

— Представям си всичко най-ясно — потвърди засмян под мустак баща й. — Както ми е пределно ясно и още едно: че трябва да останеш вярна на себе си!

Хари Уилистън бе вече отдавна далеч, а думите му продължаваха да звучат в съзнанието на Джоан. Да, тя трябваше несъмнено да прояви предпазливост! Не трябваше да допуска безпаметно да се влюби в Джей. Светът, в който живееше той, й бе напълно чужд и определено ясно бе, че там няма място за нея.

* * *

Последвалата седмица се оказа за Джоан като че ли по-дълга от останалите. Защото от мисълта й не излизаше Джей.

Отминаваха ден след ден, а той нито се появи, нито позвъни да даде знак за себе си. Тя напразно се опитваше да мисли за нещо друго. Ето че ново съвпадение даде обилна храна на въображението й да зачертае завинаги Клифтън от своя живот.

Мануел току-що бе пристигнал една сутрин, носейки под едната си мишница Йоги, а под другата — няколко списания и писма, които му бе дал в селцето пощаджията.

Момчето остави писмата на масичката, а после продължи играта си с Йоги. Джоан даже не погледна пощата.

— Може да имаш писмо от твоя novio — обади се по едно време Мануел.

— Я си играй с котарака и ме остави малко на мира! — шеговито му се сопна Джоан. — Първо, убедена съм, че нямам писмо от него, второ — списанията са ми по-интересни! В края на краищата човек трябва да се информира за това-онова по широкия свят.

Разтворила любимото си списание, Джоан бе приседнала край кухненската маса и разлистваше страниците. И изведнъж дъхът й спря! Статия на няколко листа, богато илюстрирана със снимков материал, се занимаваше надълго и нашироко с Джей Клифтън — „по-забележителния от двамата братя Клифтън“!

На фотографията от първа страница Джей Клифтън се смееше срещу Джоан, заснет в цял ръст. Тя просто спря да диша от изненада. Възбудена и с треперещи пръсти, напрежението й прерасна в чувство на безкрайно разочарование. Почти цялата втора страница беше изпълнена с цветни фотоси и навсякъде сияещият Джей бе в компанията на спиращи дъха красиви жени. Всички те бяха от типа красавици, каквито Джоан бе видяла вече на партито в семейство Портърфийлд — елегантни, капризни, накичени с бижута, родени като че ли от една майка — с помпозната показност за принадлежност към един ограничен кръг на избраници. В ъгълчето на устните им се таеше онази снизходителна, високомерно-скучна усмивчица, която искаше да внуши на останалия простосмъртен свят — ето виждате ли, ние сме богоизбраните! Гърлото на Джоан се свиваше все повече след всяка прочетена думичка. Джей Клифтън бе точно това, за което го считаше и тя: типичен пример за свикнал на успехи млад бизнесмен в един свят на богатство, лукс, власт и красиви жени.

Изобщо не бе забелязала кога се е приближил Мануел и откога наднича над рамото й. И тя просто подскочи изплашено, щом пръстчето му се промъкна пред нея и почука върху една снимка, на която Джей стоеше до ослепително красива жена.

— Виждала ли си подобно нещо? — извика детето направо ужасено. — На тая тук косите й са лилави! — Мексиканчето просто не можеше да повярва на очите си. — Но как е възможно това? Господ не е създавал такъв човек?

Джоан направи опит да се усмихне, но не й се удаде. Мургавите ръчички на момчето се обвиха около шията й:

— Не се притеснявай, Джоан! Тази тук не е даже наполовина красива колкото теб!

„Наполовина красива ли!“ — помисли Джоан и въздъхна тъжно. Това луксозно създание бе най-малко десет пъти по-красиво от нея. И все пак Мануел имаше право. Оцветената коса въздействаше неестествено. Само Джей Клифтън да не я гледаше с такива прехласнати очи. О, боже господи! Нима това бе типът жени, които харесваше Джей? Изкуствени създания, кукли, в които нямаше нищо естествено, а всичко се излагаше на показ? Забеляза, че против волята й в нея се надига ревност. Изненада се колко продължително и силно й въздейства тази статия.

Отначало бе приела всичко с примирение, повтаряйки си непрекъснато, че е безсмислено да страда за такъв като Джей. Но Мануел не преставаше да я уверява колко е красива самата тя, че е даже много по-красива от елегантните и гримирани жени от снимките в списанието.

Ето че Джоан се видя твърде скоро в спалнята си, застанала пред огледалото. Наблюдаваше образа си с настойчивост на обречена и не можеше да открие нещо, което да я разочарова. Но дори й да беше така? Категорично ясно бе само едно — тя не приличаше по нищо на жените от света на Джей. Между ония жени нямаше нито една, чието лице да е така естествено загоряло от слънцето, чиито коси да излъчват златисто сияние, да не говорим за това, че Джоан изобщо не поставяше грим. Ако посегнеше някога към продукт на козметичната индустрия, това бе само бледорозово червило или любимият й одеколон. А що се отнася до гардероба й — той целият надали струваше и половината от онова, което тези блестящи жени даваха само за една от „обикновените“ си роклички.

Джоан се отдръпна от огледалото. Трябваше да бъде реалистка. Повечето от онези жени имаха също тен, но този тен бе получен след грижливо дозирано облъчване с кварцови лампи в специални солариуми на брега на Кан. Техните коси бяха също златисти, но това бе постигнато може би за безбожна цена под ръцете на някой майстор фризьор.

Въздишайки дълбоко и неутешимо, тя се отправи към кухнята си. Там се печеше сладкиш и бе крайно време да го провери.

„Пресвети боже! — мислеше си тя. — Дали някога кракът на тия жени е пристъпял прага на кухнята? Дали някоя от тях би могла да си представи само, че ще й се наложи да си изпече сама хляб? Или да сготви най-простото ядене. Дали би се намерила поне една, която да предпочете живот в края на пустинята — без басейн, без игрище за голф, без партита и кънтри клуб? Едва ли!“

* * *

Няколко дни Джоан прекара в самоанализи и разговори със самата себе си. Почти седмица Джей не се обади и появи на хоризонта й. И това беше за добро. Тя трябваше да постави чувствата си под контрол, а колкото по-дълго не се видеше с Джей, толкова по-категорично щеше да успее в намерението си.

Как само се заблуждават жените, когато пожарът на любовта вече е обхванал сърцата им! За какъв контрол на чувствата можеше да става дума сега? Точно седмица след последното посещение на Джей Джоан дочу бръмченето на колата му. И както винаги, у нея се надигна ядът, че той не е намерил за нужно да й телефонира и да я предупреди. Богатите считаха, че светът трябва да се съобразява само с тях: хрумне му да я види — хоп, на път, а тя трябва само да клечи тук и да го чака! В гърдите й се надигна непримирима вълна, но тя изчезна моментално, когато вратата се отвори и на прага се появи той. Поздрави я и Джоан се изненада — за кой ли път — на новото изражение, което откриваше винаги в него. Джей изглеждаше вглъбен в себе си, а между веждите му се бяха появили две бръчки. Изглежда, нещо го потискаше, но той избегна да говори за това. Бе станал странно мълчалив. Необичайното му поведение бе направо нетърпимо и Джоан не издържа:

— Какво се е случило, Джей? Да не си ми сърдит? Седиш навъсен, гледаш само в чашата си. Не обръщаш внимание даже на Йоги, който се умилква край теб?

На Джей, изглежда, не му беше изобщо до котарака.

— Съжалявам, Джоан, и се страхувам, че при теб изливам яда си. Имам проблеми във фирмата. Не са от финансово естество. Просто имам конфликти с брат си.

Лицето на Джей бе придобило изражението на дете, на което са му отнели играчката.

— Неговите възгледи се различават значително от моята концепция за развитие на фирмата. Тези вечни търкания започнаха да ми играят направо по нервите.

Нещо в непоклатимата стена на мълчанието се бе пропукало. И Джей започна да разказва. Изложи ясно и открито различията между него и брат му, който бе равноправен партньор в ръководството на фирмата. Джоан го слушаше внимателно. Тя бе отново раздвоена в чувствата си. От една страна, бе отвратена, виждайки пред себе си лицето на безцеремонния и безпощаден търговец. Разбираше ясно, че Джей няма да се поколебае нито за секунда, ако му се удаде възможност да притисне брат си до стената. У човека пред нея нямаше никакви скрупули. Той изглеждаше решен на всичко, за да осъществи намеренията си — независимо от схващанията на другия брат, та дори и с цената на окончателен разрив между тях.

— Кажи ми, Джей, ти наистина ли намираш поведението си за почтено и благородно в случая?

— За каква почтеност ми говориш? Човек или има воля и способности да ръководи нещо, или напуска играта! Аз ще покажа на брат си къде зимуват раците.

Джоан бе ужасена колко безскрупулно и ледено прозвучаха думите му, но си каза, че малко разбира от сделки, особено когато ставаше дума за чудовищни суми пари. И въпреки всичко се чувстваше унизена.

Когато Джей говореше за различията с брат си, изглеждаше съвсем друг като излъчване — безсърдечен и безогледен към интересите на всички останали. И въпреки това Джоан разбираше, че той означава твърде много за нея. Трябваше ли обаче да допусне да се влюби безумно в човек, който притежава такива отблъскващи качества?

Необходимо й бе известно време, за да поуталожи яда си. И тя се впусна в обичайната си работа, докато Джей и наблюдаваше отстрани.

Джоан бе изненадана от времето, което той прекара в студиото й, показвайки необичаен интерес към нейните работи. Позволи си даже да й направи няколко комплимента, но бързо смени темата.

Бе сигурна, че този ден няма да се стигне до нежности, тъй като Мануел бе непрекъснато при тях. Но навън започна да се смрачава и мексиканчето потегли към къщи, а Джей като че ли изобщо нямаше намерение да си тръгва. Занимаваше се непрекъснато с Йоги — втория си горещ почитател. Дойде време за вечеря.

Саморъчно направеният от Джоан хляб го доведе до възторг.

— Такъв хляб не съм опитвал от години! — заяви той.

— Това комплимент ли е или коренно противоположното? — осведоми се Джоан.

— Естествено, че е комплимент. Когато бях дете, баба ми правеше от време на време сама хляб, но майка ми изпитваше ужас, че поддържаните й ръце могат да се повредят от тестото.

Джоан се позасмя, въпреки че съвсем не й беше до смях.

— Къде всъщност живее семейството ти сега? — попита тя.

— Баща ми почина, както знаеш. А майка ми? Къде ли всъщност живее тя? Има къща в Бостън, вила в Кейп Код и друга в Ница — прекарва ту тук, ту там, ако бих могъл да се изразя така. Тя си върви по своя път. Не бих я оприличил на онова, което наричат център или душата на едно семейство.

Последните думи на Джей прозвучаха с известна горчивина.

— Ти… май не обичаш твърде много майка си? — попита предпазливо Джоан.

— О, не! Обичах я някога. Преди двайсет години. Но тогава нещата бяха съвсем различни от сега. В нашето семейство всичко коренно се промени.

Джоан смени темата, уловила горчивината в думите му.

„Бедният Джей!“ — помисли си тя. Въпреки огромното си богатство, имаше неща, които той не бе притежавал. Като любовта и майчината ласка в едно безупречно семейство например. Колко щастлива се почувства, че на света съществува поне баща й. Той не притежаваше богатството на Клифтън, но можеше да й даде многократно повече от онова, което се купуваше с пари.

— Йоги иска да направи вечерната си разходка — обясни Джоан. Котаракът бе застанал пред външната врата в очакване да го пуснат навън.

— Нощта е толкова красива, че си заслужава да го придружим!

— Зная, че животът тук ти доставя удоволствие — забеляза Джей, когато бяха под лунното и красиво небе, — но кажи ми честно! Тази тишина не ти ли играе някой път по нервите?

— Точно обратното! Струва ми се, че в големия град ще откача. Обичам това звездно спокойствие, защото сред природата никога не е абсолютно тихо. Наоколо има толкова много гласове — като изключим гласището на твоя приятел — кълвача.

— Не ми напомняй за него! — разтърси рамене Джей. — Но да се върнем на темата. Аз исках да те питам за съвсем други неща. Не си ли изпитвала желание да се поразходиш из магазините, да пазариш или пък да прекараш известно време в някой разкошен плувен басейн? Да седнеш и си поприказваш с хора просто ей така?

Джоан поразмисли малко. Дали Джей би я разбрал истински?

— Шляенето по магазините не е моя страст. А що се отнася до басейна — двамата с татко ще си направим един ден собствен, съвсем скромен естествено. А хората? Аз ги обичам, но не изпитвам нужда някой да бъде непрекъснато около мен. Тук, сред природата, се научих да обичам самотата. Как звучи това в ушите ти? Скучно, еснафско или старомодно?

Мъжът бе вдигнал глава нагоре, зареял поглед в милиардите звезди. А после обърна лицето си към нея и в думите му прозвуча тъга:

— Точно обратното. Дори ти завиждам малко за това.

Йоги прекъсна разговора им със своята енергична настойчивост да му обърнат внимание. Тия, които обичаше, трябваше непременно да забележат това, а обектът на чувствата му тази вечер се оказа Джей. Лапата на котарака го побутва дотогава, докато той не се наведе и не вдигна Йоги на рамото си. Но Джоан забеляза, че в мислите си мъжът до нея е някъде надалеч, че той изобщо не обръща внимание на тихо мъркащото животно. Напразно котаракът потъркваше глава по шията му. Джоан бе тази, на която Джей щеше да разкрие мислите си.

* * *

Влязоха в къщата и Джей собственоръчно напълни купичката на Йоги с мляко и я постави пред него. Едва извършил това, ръката му притегли Джоан.

— А сега, след като най-после се освободихме от дуенята ти, исках да кажа от постоянния пазач, е крайно време да обърнем малко внимание и на себе си!

Джоан не бе съвсем неподготвена за целувката му, но страстта, с която впи устни в нейните, бе напълно неочаквана и изненадваща. През целия ден Джей се бе държал резервирано, а ето че устните му излъчваха огън, който направо я стъписа. Освен това начинът, по който започна да й говори, думите, които й зашепна, й показаха ясно, че той няма да се задоволи само с целувките. Изведнъж пред очите й се появиха жените от фотосите, ослепителните красавици около същия този Джей, и в следващия миг тя се изтръгна от ръцете му.

— О, не! — извика. — Ти изобщо не си ме разбрал ясно, Джей! Колко пъти трябва да ти повтарям, че не желая това?

Веждите на мъжа се извиха в дъги.

— Ама ти наистина ли си толкова благочестива и недостъпна, каквато се правиш всеки път?

Джоан щеше да се пръсне от гняв:

— Престани да разговаряш така с мен! Не ми харесва изобщо ролята ти на неотразим мъж! И запомни това! Не се срамувам ни най-малко, че не съм леснодостъпна като останалите жени!

— А сега ме чуй и ти! — извика той. — Аз нямам нужда от поучения! Какво съм направил, че ти…

— Какво си направил ли? — Джоан попадна точно в тона му. — Ами същото като всеки път! Минаваш и заминаваш през чувствата ми, все едно че си прегазил леха с цветя — без да те интересува ни най-малко какво искам или не искам аз. Съжалявам, ако съм благочестива за твоя вкус, но това съм аз!

— Аха! Значи това си ти! Имунизирана срещу любовта, така ли?

— Любов ли? Я не ме карай да се смея! Не мога да си спомня някога между нас да е ставало дума за любов. Не мислиш ли, че си подранил с тази думичка, Джей? Та ние се познаваме толкова малко с теб!

Очите на Джей бяха потъмнели от гняв.

— Да, аз произнесох думата любов, Джоан! Ще престанеш ли най-после да разиграваш тая роля на недосегаема девица? Но за какво ли се впрягам! Ти си толкова твърдоглава, че човек изобщо не може да се доближи до теб.

И като се обърна, започна да се отдалечава с гневни крачки от нея. Джоан гледаше след него като вцепенена, но изведнъж очите й се разшириха от ужас.

— Стой, Джей! — извика пронизително тя. — Спри на място и не се помръдвай изобщо!

Джей Клифтън искаше да й отвърне нещо, но думите застинаха на устните му. Пред него, на осветения от луната път, лежеше нещо. На около два метра разстояние се бе надигнала и полюляваше глава огромна гърмяща змия и точно в този момент роговите пръстени в края на опашката й започнаха да издават своя зловещ предупредителен звук. Джей дочу как Джоан се промъква внимателно зад него, а после покрай главата на змията профуча огромно дърво. Само след миг влечугото бе изчезнало в сухия храсталак. А Джей дойде бавно на себе си, не можейки да контролира треперенето, което обхвана тялото му след ужаса.

— Господи — прошепна той, — ти спаси живота ми!

— Това става много рядко! — Джоан едва сега пое дъх. — Гърмящи змии стигат много рядко чак до къщата.

— Каква утеха щеше да е това за мен, ако беше ме ухапала! — забеляза Джей с измъчена усмивка. — Но ти си наистина неповторима, Джоан! Позволи ми да ти благодаря според разбиранията си!

И като я прегърна нежно, той я целуна, забравяйки колко кратко се произнасят думите „благодаря ти“.

„Той никога не ме е разбирал“ — мислеше си разочаровано Джоан, докато се освобождаваше от страстната му прегръдка и огнените му устни.

— Ти, изглежда, наистина сериозно си говорила всичко — установи все още недоумяващ Джей. — Е, щом е така — добре! Тогава да ти кажа и аз нещо: мисля, че не заслужаваш някой да те обича истински!

Не бе особено изненадан, че до колата го съпроводи само преданият му котарак. Но дори и да беше казал нещо, нямаше кой да го чуе.

Джоан се бе обърнала безмълвно и бе изчезнала в дома си.

„Какъв ден!“ — мислеше си тя, наблюдавайки от прозореца стоповете на отдалечаващата се кола. Светлинките изчезнаха в мрака, след което се появи Йоги. Джоан му отвори вратата и го вдигна в ръцете си.

— Време е за сън — каза тя и се изненада сама, че очаква с нетърпение да си легне. — Съжалявам, Йоги, но този ден бе прекалено дълъг за мен! Твоята стопанка иска да си легне и да размисли. О, колко много за мислене има тя!

Котаракът легна на своята завивка до нея и я погледна с очакване. Той беше търпелив слушател и понякога Джоан имаше чувството, че разбира буквално всяка от думите й. Откакто живееше в самотата на пустинята, беше й станал навик да „обсъжда проблемите си“ с Йоги, без естествено да получи отговор на въпросите си. Понякога й се струваше, че котаракът кима съчувствено с глава, друг път, че мига с очи, като че ли иска да й внуши: Я не си прави илюзии! Но в повечето случаи я гледаше втренчено, без да променя изражението си.

— Как, кажи ми, ще продължи тая история, Йоги? — попита Джоан, тихо въздишайки. — Мисля, че зная какво искам. Искам да живея в някое тихо и закътано ъгълче на тая земя, сред много зеленина, и да работя на спокойствие. Кажи ми само къде виждаш в моя малък свят място за тоя Джей?

Йоги потърка глава в ръката й и замърка.

— Колко объркано е всичко, нали? Той не е на мястото си в моя свят, нито пък аз — в неговия. Кой от нас двамата ще поиска да се промени? Няма ли да е най-добре, ако приключим навреме нещата?

Наистина тя познаваше малко света на Джей Клифтън, но това, което бе видяла, й стигаше. Беше убедена, че никога няма да се чувства човек там, където единствената тема за разговор бяха парите и властта. Тя никога не би могла да проумее например как е възможно да се отчуждят двама братя и да се превърнат във врагове само защото възгледите им за ръководство на фирмата не съвпадат изобщо. Какво бе загубила тя на този свят? Отговорът бе: нищичко!

Бездънна бе пропастта, която я разделяше с Джей, и Джоан не изпитваше ни най-малко желание да прехвърля мост върху нея. А да очаква, че Джей Клифтън ще се откаже от своя свят и ще влезе в нейния, бе все едно да храни напразни илюзии.

— Няма друго решение! Аз трябва да забравя Джей и да отпиша изобщо неговия начин на живот — внушаваше си Джоан.

А какво ли ставаше сега в главата на Джей? Дали не бе затръшнал окончателно вратата, която водеше към нейния дом? Той направо бе тичал, побеснял от яд, към колата си и бе потеглил така, като че ли бягаше завинаги от това място. Каквото и да ставаше с него, това просто нямаше никакво значение!

Джоан бе взела окончателно решение. В неин собствен интерес и за да възстанови душевното си равновесие, всичко между нея и Джей трябваше да приключи, преди изобщо да е започнало. Решението й бе окончателно, но сърцето й продължаваше да се свива болезнено. Вече не ставаше дума за това да не позволява на любовта да достига до сърцето й. Тя бе пуснала своите корени там кой знае кога… Непосилната задача се състоеше в това да изтръгне тази любов, завладяла я изцяло.