Мери Портърфийлд
Цвете на пустинята (1)

Първа глава

Първите лъчи на изгряващото слънце обагриха с пурпура си върховете на далечните планини. След няколко часа въздухът над Тексаската пустиня щеше да трепти от жегата на юлския ден.

Но сега все още бе прохладно и по изострените листа на юката висяха бисерни капчици роса.

Джоан наметна шала на раменете си и излезе навън.

За някои хора пустинята изглеждаше безутешно море от самота. Но за Джоан бе точно обратното. Хората не бяха вникнали в приказната красота на пустинята, не се бяха вгледали във величественото присъствие на палмите, в причудливите клони на окотилото^[1] и блестящата им кора. След дъжд това дърво се покриваше с вълшебно красиви розови цветове. А имаше ли нещо по-грациозно от движенията на дивите животни на пустинята, изпитващи боязън от човека?

Дълбоко в себе си Джоан бе готова да признае, че от пръв поглед пустинята внушаваше чувство за еднообразие — навсякъде пясък, жълтеникави скали, снопчета изсъхнала трева и всичко това се стелеше, докъдето поглед стига. Но достатъчно бе човек да се взре по-внимателно и тогава започваха да се появяват и други неща. С всеки нов ден Джоан откриваше нещо различно и не преставаше да се радва, че живее именно тук.

— Не е ли фантастично красиво, Йоги? — възторжено отрони тя и побутна закачливо с босия си крак оранжевия котарак, който клечеше до нея. — Хей, ти! Слушаш ли изобщо какво ти говоря?

Котаракът повдигна глава и се прозя най-незаинтересовано.

— Засрами се, Йоги! Аз съм изпаднала в романтични мечтания, а ти се прозяваш насреща ми!

Йоги се протегна, все едно че думите не достигаха до него, и отвори за втори път блажено уста. Но в следващия миг позата му се промени светкавично и кехлибареножълтите му очи се втренчиха с опасен блясък в кактуса, който се намираше близо до тях. Нещо се движеше по него. Джоан знаеше много добре как ще протекат нещата нататък. Тази игра се повтаряше всяка сутрин. Йоги се сниши и започна да се промъква бавно към кактуса. Приближи го, затича и направи огромен скок към жертвата си. И тук Джоан не можа да сдържи смеха си. Котаракът бе от ония мишелови, които през живота си не бяха улавяли мишка. Тези пъргави животинчета бяха твърде бързи за него. Да не говорим с каква величествена небрежност Йоги се отдалечаваше от мястото, където се виеше змия. Но от тази игра с кълвача котаракът не се бе отказал досега.

— О, Йоги — с престорен ужас подвикна Джоан, — стопанката ти се радва на всяка живинка, а ти искаш да я унищожиш!

Пронизителен крясък прекъсна думите й. Отначало Джоан се стряскаше винаги когато кълвачът оповестеше пристигането си. Но постепенно свикна и започна да очаква с нетърпение появата на тая игрива птица с червена глава и черно-бели крила. Да, но Йоги не свикна с това! И всяка сутрин кръвожадната му същност не можеше да се примири с факта, че птицата отлиташе под носа му и кацаше нависоко. Този театър разсмиваше Джоан от сърце.

— Избий си го от главата, Йоги! — подвикна тя. — Не виждаш ли, че кълвачът е твърде бърз за теб? И добре че е така! Защото ми е приятел, не разбра ли това?

Колко много обичаше Джоан именно тези утрини в пустинята! Двамата с Йоги излизаха и посрещаха невероятното зарево на изгряващото слънце. И всяко ново утро си имаше своята неповторима красота. Йоги оставаше като че ли сляп за нея, тласкан от маниакалната си ловна страст към кактусите. Не един и два пъти Джоан бе вадила остри трънчета, забити в лапичките му. Правеше това с тайното задоволство, че и този път жизнерадостната птица се е измъкнала и е отлетяла някъде из храсталаците. После започваха отчаяните опити на Йоги да сграбчи някоя от пърхащите пеперуди, които започваха да се мяркат като цветни видения заедно с първите слънчеви лъчи. И ето че идваше мигът, когато разглезеният котарак се задоволяваше с поднесената му от нейната ръка храна.

Джоан се наведе и погали гъвкавото тяло на Йоги. Допирът до козината му й действаше лечебно, както добре й се отразяваше и пустинята наоколо. Като на шега бе изминала почти цяла година, откакто двамата с Йоги се бяха установили тук.

Защото преди да пристигнат, Йоги бе на косъм от смъртта. След едно зловещо спречкване с кучето на съседа ветеринарният лекар бе прекарал почти половин нощ, за да шие дълбоките рани по тялото му, полуразкъсаното му ухо и да шинира натрошения му крак. Джоан бе вече отписала котарака си, но природата на Йоги се оказа от най-издръжливите.

Докато историята с Джоан бе от друго естество. Нейните рани не се виждаха, а за лечението им бе необходимо само време. Повече време. Защото бяха рани от жестоко любовно разочарование.

Трябваше да изминат месеци, докато болката утихне и почувства известно облекчение. Чувството за постепенно освобождаване от болката се подсилваше от обстоятелството, че Джоан намери сили да остане вярна на себе си и не отстъпи пред настойчивото домогване на Джоел Литън. Накрая тя го бе направила за посмешище пред останалите момичета в студентското общежитие. Но само тя си знаеше какво й бе коствало да го държи на дистанция и да не го допусне отново до себе си. Най-лошото бе, че не можеше да забрави лесно миналото. Внушението, че двамата с Джоел са си подхождали толкова много!

Между колежките си Джоан се ползваше с името на старомодна и консервативна по отношение на мъжете. Защото отстояваше твърдо принципите си и един от тях бе, че любовта се нуждае от време, за да съзрее и разцъфти.

Джоан не бе от типа жени, които са готови да легнат веднага с един мъж само за това, че го намират много симпатичен. Дори когато бе влюбена до уши в Джоел, един вътрешен глас я предупреждаваше непрекъснато да не стига до интимен контакт с него. Оказа се, че е имала право да не го допуска до себе си. До края на живота си нямаше да забрави онази неделя, която й донесе най-горчивото преживяване.

Случи се през пролетта на последната година от следването й. Беше слънчев съботен ден и Джоан реши да прекара неделята в околностите на Уисконсин. Малко по-нататък, вече в предпланините, се намираше ловната хижа на починалия й дядо. Имаше намерение да поразтреби, защото мястото бе приятно за отмора и отдих с добри приятели. Там човек можеше да помързелува известно време и да рисува природата.

Бе вече близо до хижата, когато забеляза паркираната пред нея кола. Някаква топла вълна се надигна към гърлото й. Наближи и ясно забеляза лепенка на колата, което показваше, че е взета под наем. Обхвана я силно безпокойство, когато забеляза още нещо: от комина на хижата се виеше тънък дим. Първата й мисъл бе, че вътре са влезли с взлом. Някой скитник си бе намерил удобен подслон. Джоан спря гневно колата си и затършува под задната седалка. Пушката на баща й стоеше винаги там. Намери я и като я стисна здраво в ръце, закрачи към хижата. Промъкна се крадешком отзад и достигна, наведена, до входната врата. Тя не бе заключена. Джоан блъсна вратата и прекрачи прага.

Това, което се разигра по-нататък, й донесе, от една страна, състрадание и съчувствие, а, от друга — подигравки и подмятания сред състудентите.

Когато Джоан спря с насочена пушка в средата на всекидневната, вратата на спалнята се отвори и на прага се появи мъж, както майка го е родила. При появата му Джоан Катлийн Уилистън си глътна езика, защото това бе нейната любов Джоел Литън.

Без да е дошла на себе си от тази смайваща гледка, Джоан дочу женски глас, който подвикна от спалнята:

— Какво има, скъпи? Някой нахален мишок ли е влязъл в стаята?

Джоан разпозна веднага този глас. Това бе Нева — колежката й от съседната стая в студентското общежитие. Същата тая Нева бе обявила предния ден, че ще прекара уикенда при болната си баба.

Джоел междувременно се бе окопитил и смъквайки едно одеяло, се опита да прикрие голотата си. Но бе твърде късно, за да даде някакъв знак на Нева, и тя се появи в рамката на вратата. Така се е разхождала и Ева в райската градина. Когато забеляза Джоан, Нева остана с отворена уста.

— Здравей, Неве — студено процеди Джоан, — радвам се, че болната ти баба се чувства така добре!

И без да удостои с друг поглед двамата, Джоан се обърна и влезе в кухнята. Хранителните продукти върху масата, които двамата бяха донесли, я изпълниха с отвращение. Тя наблъска всичко със замах в един кашон и го изнесе навън. На малката масичка във всекидневната лежаха ключове за кола. Джоан ги грабна и ги захвърли през отворената врата вътре в спалнята. После се обърна и влезе в кухнята, тръшкайки вратата след себе си. Изпита непреодолимо желание да изпие чаша кафе. Струваше й се, че именно то ще я спаси.

Държеше чашата кафе с треперещи пръсти и отпиваше бавно. Започна да трепери и цялото й тяло. Срам, разочарование и безпомощен гняв се бяха вплели в чудовищен възел, който я задушаваше. Струваше й се, че няма по-голямо унижение от това.

Шумовете, които долитаха откъм спалнята, й подсказваха, че Джоел и Нева събират дрехите си с трескава бързина.

Трепна, когато проскърца кухненската врата и вътре се появи Джоел. Той постави ръце на раменете й, гледайки я гузно и умоляващо в очите.

— Не прави театър, скъпа! Това няма никакво значение за нас! Един мъж се нуждае от време на време от секс. Но ти обещавам подобно нещо да не се повтаря. Бъди мила с мен. Моля те.

В този миг Джоан изпитваше само отвращение към него. Беше й пределно ясно защо той прави опит да предотврати окончателния разрив помежду им. Хитрец! Не беше ли тя собственицата на хижата, където човек можеше да прекара чудесно почивните си дни? Не притежаваше ли и кола, с която можеха да предприемат каквито си пожелаят пътувания из околността? И кой най-вече плащаше сметките, когато отиваха заедно на заведение? Този лицемер вероятно нямаше нищо против и това, че тя бе дъщеря на прочут природоизпитател. Вярно, че баща й не беше богат, но разполагаше с къща и собствена земя в края на Тексаската пустиня.

Да! Джоан бе убедена, че именно това бяха причините, които караха това нищожество сега да я умолява да не прекъсва връзката им. Той щеше да скъса на секундата с Нева и щеше да поръси с пепел за покаяние главата си, убеден, че прахът на забравата ще покрие този ден.

Джоан отстрани рязко ръцете на мъжа от раменете си и напусна мълчаливо кухнята. Влезе в спалното помещение и извади куфарите. Един след друг те излетяха през отворената външна врата. Последваха ги шлиферите, а накрая силен шут запрати навън и любимото мече на Нева.

Джоел и момичето изскочиха навън, за да събират вещите си. Единият от куфарите се бе разтворил и вятърът запремята между шубраците цветни парцали.

Двамата се щураха насам-натам, а Джоан тресна със злорадо удовлетворение вратата след тях, заключи я и изчака да чуе шума от потеглящата им кола.

Когато се увери, че вече ги няма, излезе навън и постави новия катинар, който бе донесла със себе си. Горчива усмивка заигра по устните й, когато заключваше. Защото си спомни как Джоел я беше убеждавал преди няколко дни, че не си заслужавало да слага нов катинар. На кого ли щяло да му хрумне да влезе във вилата й?

 

 

Джоан се върна по друг път в града. Успя да достигне до студентските общежития половин час преди двамата. Когато Нева се прибра, Джоан бе напуснала вече с багажа стаята си.

Следващите два месеца до държавния изпит й се сториха цяла вечност. С Джоел и Нева не си казаха повече нито думичка. Но мълвата се бе разпространила по своите неведоми пътища. Джоан усещаше присмеха на останалите даже с гърба си, но стискаше устни. Някои проявяваха разбиране и се опитваха да я утешат. Но подигравките и състраданието бяха еднакво противни и тя предпочиташе да избягва колежките си.

А Джоел? Той не пропусна случая да й причини още едно зло, преди тя да напусне Уисконсин.

Джоел отговаряше за малката, но много добре подредена университетска художествена галерия. Именно той бе подхвърлял на всеки, който се бе интересувал от нея:

— Джоан Уилистън ли? Абе малко талантец може и да има, но той не е достатъчен, за да се създаде нещо значимо.

Когато се дипломира с отличие, и предубедените разбраха, че Джоел просто е лъгал. А когато я наградиха със специалната награда за най-добра студентка на випуска, злобните подмятания на Джоел просто нямаха тежест. Но Джоан напусна университета със съзнанието, че там е преживяла най-голямото унижение в живота си. Неизказана бе радостта й, когато най-после й се удаде възможност да потъне в самотата на Тексаската пустиня.

През цялото това време котаракът бе за нея както грижа, така и едно голямо разтоварване. Джоан вървеше по нишката на спомените, докато наблюдаваше приятелчето си, което продължаваше да дебне из кактусите.

Йоги бе знаменитост в студентското градче. Той бе единственото животно, на което бяха разрешили да обитава общежитието. Дядото на Джоан, д-р Джоузеф Уилистън, бе работил като доцент в университета повече от 30 години и именно на него Йоги дължеше привилегированото си положение.

Когато натовари с помощта на приятели багажа в колата си — а това стана още на другия ден след дипломирането — между куфарите й се намираше и една кошница с прощални подаръци за Йоги. Там имаше консерви със сардини, риба тон и какви ли не още котешки лакомства. Джоан махна с ръка за сбогом, Йоги измяука сърцераздирателно, а после двамата потеглиха в посока югозапад и след едно безкрайно пътуване се озоваха тук.

— За да се влюбя отново — промърмори при спомена за пристигането си Джоан — в тази прекрасна страна!

Самото пътуване насам се бе оказало вълнуващо преживяване. За първи път видя тези неизказано красиви пространства — огромните низини и високо изрязаните силуети на планините, земя, прорязана от сухи корита на реки и величествени каньони.

Спомни си какво чувство бе изпитала, когато пред нея се появи къщата на баща й. Като светкавица бе преминала мисълта, че от часове насам не бе срещала друга къща, да не говорим за някакво, макар и мъничко селище!

Наистина ли тяхната къща бе толкова настрани от другите хора?

А тя бе огромна. Стара мисионерска сграда — точно домът, който бяха търсили с Йоги! Сега бе наясно защо баща й не беше й изпратил снимки. Той никога не бе загатвал дори, че се касае за мисионерска постройка. Това бе неговата изненада за Джоан, а той познаваше дъщеря си достатъчно, за да знае, че тук тя ще се чувства щастлива и ще преодолее с времето болката си.

Той даже не бе свалил кръста, който стърчеше над къщата отпреди две столетия. При своето първо посещение баща й беше казал: „Кръстът нека да остане. Аз вярвам в Бог. В края на краищата именно той ни е дарил тази приказно красива страна!“.

Джоан само бе кимнала мълчаливо и златистокафявите й очи бяха засияли от възторг. Тя възприемаше всичко това като баща си.

Бе изминала точно една година, откакто се бе установила в този някогашен мисионерски дом, но не съжаляваше за нито един изминал ден.

Всеки годишен сезон си имаше своята прелест — дори и зимата, която, макар и в южния пояс, носеше със себе си остър студ и ветрове, навяващи снежни преспи.

По време на коледните празници Джоан бе често заедно с хората от мексиканската общност, каквито имаше доста в Южен Тексас, близо до мексиканската граница. А откакто се сприятели с Мануел Ортиса — един осемгодишен малчуган, — тя бе очакван гост за всички от селцето. Отпразнуваха заедно Коледа по мексикански, с традиционните ястия и коледни песни. В обществото на тези гостоприемни хора се почувства отново лекокрила и щастлива. В малкия Мануел тя бе намерила предан приятел и даже покровител. Дори и когато духаше бръснещ леден вятър и снежинките се въртяха вихрено, малкият я очакваше като верен паж, излязъл на края на селцето с магарето си.

Слънцето се бе издигнало като огромен портокал над хоризонта и къпеше земята с топлата си златна светлина.

— Май стана време за закуска, Йоги! — подвикна Джоан и потегли обратно към къщата. Котаракът я последва незабавно.

След малко щеше да пристигне Мануел и тя щеше да продължи работата си върху бюста, за който малкият й позираше най-старателно. Като си помисли за него, Джоан не успя да сдържи усмивката си. Колко приятно бе усещането да имаш край себе си такъв жизнерадостен малчуган! Неговото бъбрене й действаше така успокояващо — особено в дни, когато се чувстваше направо като убита. Мануел говореше добре английски. Учеше езика в училище. Но когато заговореше бързо и припряно, в думите му се промъкваха испански изрази, което създаваше допълнителна атмосфера. Мануел и четирикракият й любимец бяха единственото общество на Джоан, като се изключат редките посещения на баща й. Но това изобщо не й тежеше. Защото имаше само една цел: да работи!

Дали някой някога щеше да прояви интерес към скулптурите й? Колко дълго щеше да обитава ателието, което си бе създала вече в този дом? Дълбоко в нея убедителен глас й нашепваше, че притежава повече талант, че Джоел е разпространявал клевети за нея, обладан от безсилния си гняв. Но кой можеше да потвърди обратното? Джоан ставаше все по-уверена в себе си, сигурна беше, че ще дойде и този ден. Забелязваше как техниката й на работа се подобрява просто ежеминутно. Бюстът на Мануел се оформяше под сръчните й пръсти в майсторско произведение. И Джоан изпитваше безкрайна благодарност към дядо си и своя баща, че й бяха осигурили възможност за живот без материални притеснения и грижи. Дядо й бе оставил в завещанието си голяма сума, която тя получаваше на месечни вноски. Баща й й бе предоставил тази красива къща.

— Йоги — подвикна Джоан, отваряйки последната кутия с риба тон, — знаеш ли за какво си мислех сега? Че ни е толкова хубаво тук. Ще видиш, че моите работи ще стават все по-добри. Очаква ни големият успех. И тъй като стана дума за него — тя се наведе, за да напълни чинийката на Йоги с храна, — може би и ти трябва да се понапрегнеш мъничко. Току-виж, някой ден си хванал и ти мишката сам, както се полага на един истински мъжкар!

Котето изви леко глава, като че ли размишляваше над току-що дочутите думи. А после измърка високо и се приближи до яденето си. Но ето че извърна рязко глава и наостри уши към вратата.

Джоан също дочу приближаващите стъпки. Тя отиде и отвори вратата, пускайки Йоги навън.

— Ah, mi naranja^[2]! — отекна звънливо гласче. — Ах, колко се радвам, че те виждам отново!