Мери Портърфийлд
Цвете на пустинята (2)

Втора глава

С пристигането на Мануел в иначе тихата къща нахлуваше оживление и празничност. След като секнаха въодушевените и чистосърдечни поздрави към котарака и отново към Джоан, мексиканчето седна на традиционното си място до масата и зачака със светещи от радост очички своята закуска.

Джоан с мъка сдържа усмивката си. Всички деца по света си приличаха като две капки вода. Може би в този момент хиляди от тях щяха да направят идентични гримаси, ако получат овесени ядки за храна. Но за Мануел това бе най-голямото лакомство. Вкъщи неговото ежедневно ядене бе само хляб и фасул и затова момчето се чувстваше на седмото небе, когато Джоан поставеше пред него купичката с овесени ядки, примесени със стафиди и парченца фурми, полети обилно отгоре със златист мед.

— Олеле, божичко! — възхищаваше се всеки път мексиканчето и изгребваше с лъжичката си даже и последното зрънце. — Каква вкуснотия — mas que sabrosol. Какво ще правим сега, Джоан? Пак ли ще правиш моето каменна глава?

Джоан се опита да разроши гъстите му черни коси и се засмя.

— Да — потвърди тя, — пак ще работим „твоето каменна глава“.

При един от излетите си наоколо те бяха намерили камък с подходящи размери и добър за скулптиране. Джоан бе оформила вече раменете и профила на главата. Не бе навлязла все още в изражението на лицето, но несъмнено се очертаваше копие — близнак на Мануел. Момчето седна на обичайното си място и не помръдна повече от час с почти нетрепващо изражение на лицето. Погледът на Джоан пробягваше все по-често от модела към каменния бюст и обратно. Когато забеляза, че търпението на детето се изчерпва, тя прекъсна веднага работата си и тримата поеха навън. Бе дошло време за събиране на камъчета. Мануел се учеше да сглобява от тях малки мозайки и това бе богат простор за неговата детска фантазия. Понякога и двамата започваха да майсторят нещо по вятърната арфа, която така обичаха. Украсяваха ъглите й с цветни стъкълца и опъваха конци струни. Мануел, който колекционираше като всички деца какво ли не, бе донесъл един ден кашона с всичките си богатства и бе измайсторил — за голяма изненада на Джоан — тази арфа. Тя бе направо като истинска и младата жена трябваше да признае, че малкият й приятел притежаваше нещо повече от сръчни ръце.

— Доста потраква — каза момчето, когато окачваха произведението му на едно ветровито място във вътрешния двор. — Моята арфа не е толкова гласовита като твоята.

— Защото си поставил малко по-дебелички метални пръстени — обясни Джоан.

Обядът бе за Мануел почти толкова разкошен, колкото и закуската. Младата жена наблюдаваше усмихната как момчето си облизва пръстите след кремсупата и медения хляб. Майката на Мануел бе добра готвачка, но слагаше във всяко ядене толкова люти подправки, че в сравнение с нейните ястията на Джоан изглеждаха направо божествени. След като изпразни две чинии, момчето се загледа с благоговение как неговата приятелка украсява с шоколадови пръчици огромната порция ванилов пудинг, поставяйки щедро в средата му розичка от разбита сметана.

— Колко е хубаво, че Игнасио притежава такива превъзходни крави — с почти блажена въздишка промълви детето. — Само от добрата крава може да излезе толкова много сметана!

Прекараха един чудесен ден. Бе започнало вече да се смрачава, когато успяха да закачат и люлката за Мануел. Бяха закрепили стара автомобилна гума, вързана с две въжета, за клоните на ютовото дърво. Висеше малко накриво и когато се засилеше, момчето се клатушкаше ту насам, ту натам, но точно това го въодушевяваше още повече. Но ето че дойде време и Мануел отвърза магарето си, наречено Хермоза. Джоан подаде на мексиканчето пакетче с домашно приготвени сладкиши и то засия за кой ли път от признателна радост.

— Да знаеш колко те обичам, Джоан — прошепна разпалено. — Каква глупост е, че съм толкова малък. Иначе щях да бъда за теб най-добрият novio в целия свят!

Джоан бе застанала до вратата на дома си и наблюдаваше как малкият се мъчи да потегли с магарето. То не искаше да се откъсне от някакъв вкусен кактус. Скоро и двамата се отдалечиха дотолкова, че тя се обърна и влезе в къщата си. Първата й работа бе да отвори испанския си речник. Макар и да предполагаше какво е искал да каже Мануел, когато откри значението на novio, тя се усмихна от сърце.

— Какво мислиш, Йоги? — попита тя своя котарак. — Нуждае ли се кака ти Джоан от любим, от съкровище? Не, нали така? Във всеки случай не сега!

Йоги се изтягаше пред нея и гледаше невинно с кехлибареножълтите си очи. Ето че сега дойде ред на Джоан да се чуди. Под едната му лапа имаше мишка! Котаракът я държеше здраво и нехаеше. Първата мишка, която бе уловил, откакто бяха тук!

— Но това е направо прогрес! — извика Джоан. — Ако и двамата се развиваме така, скоро ще станем велики! Ти ще станеш ужасът на пустинята, а аз ще сложа другите скулптори в джоба си!

И тя тръгна решително към каменното лице, за да поработи още малко с длетото си. Но ето че й хрумна друга идея. Не бе забравила обещанието, което бе дала на баща си. Той й бе донесъл огромно количество патрони и бе закрепил на едно дърво близо до къщата мишена за стрелба.

— Да се живее сред природата е точно толкова опасно, колкото и ако си в града — й бе казал той, — с тази разлика, че в случай на нужда тук можеш да разчиташ само на себе си. Трябва да знаеш как да се защитиш. Тренирай и се опитай да станеш толкова добра, че да свалиш с куршум шапка от главата на натрапник, но без да закачиш косата му. Това ще бъде такъв урок за него, че ще ти спести необходимостта да го застрелваш на място.

Джоан бе послушала съвета му и сега можеше да се похвали с успех. Бе увеличила двойно разстоянието до целта и въпреки това всеки куршум улучваше черния силует на мишената точно в средата.

— И днес изпълних обещанието си, татко! — каза тя четвърт час по-късно. Само че за работа вече не можеше да става и дума. Можеше да си направи някой сандвич за вечеря, да вземе душ, а после да си легне.

Бе вече в кухнята и оправяше това-онова, когато я стресна шум. Не бяха ли стъпки? Само за секунда Джоан се намери до вратата, сваляйки пушката, закачена там. Йоги също се бе надигнал и наострил уши. И тъй като той не направи движение да излезе навън, бе повече от сигурна, че стъпките не принадлежат на Мануел, който би могъл да се върне по различни причини. Дълбоко в себе си Джоан се молеше да няма причина за използване на оръжието. С туптящо сърце се измъкна от задната врата и като се стараеше да пристъпва безшумно, се промъкна до ъгъла на предния зид.

Той стоеше като черна мишена там.

Изглеждаше уморен, умърлушен и свит, но беше мъж, втренчил погледа си в нейния дом. Джоан пристъпи напред и вдигна пушката.

* * *

— Останете там, където сте сега! — извика високо тя. — Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

— Слава богу! Значи тук живеели хора! — Мъжът изрече това с видимо облекчение и пристъпи крачка напред. Изстрелът изплющя като гръм от ясно небе и куршумът се заби почти пред нозете му. Мъжът спря стъписано.

— Но… какво означава това?

— Казах ви да останете на място! — остро подвикна Джоан. — Кой сте вие и какво искате сега?

— Щом непременно искате да узнаете това… Името ми е Джей Клифтън… А това, което искам, е… да изчезна колкото се може по-бързо… от това… гостоприемно място… Къде, по дяволите, е Редфорд?… Съвсем загубих ориентацията!

— Ако търсите Робърт Редфорд, предполагам, че си е в Холивуд — отговори Джоан, без да променя изражението на лицето си.

— Сега не ми е изобщо до шеги! Имам предвид онова дяволско селище Редфорд. Не се ли намира някъде насам? Чуйте ме… — И мъжът направи крачка, а после още една напред, тъй като не последва втори изстрел. — Не бих ли могъл да използвам вашия телефон, ако изобщо имате такъв? И няма ли да престанете да насочвате тази пушка срещу мен? Това желязо направо ми играе по нервите!

— Не го вземайте толкова присърце! — студено отряза Джоан. — Ако правите каквото ви казвам, няма да ви се случи нищо лошо.

— Но какво си въобразявате вие? Че съм някой гангстер ли?

Тя се вгледа по-внимателно в непознатия. Той действително нямаше вид на горила. Но можеше ли да му има доверие? Колко гангстери изглеждаха на пръв поглед направо като ангели!

Мъжът бе сравнително висок, едър и добре облечен. Джоан прецени, че е около тридесетгодишен. Поради разстоянието не можа да види цвета на очите му, но веждите му бяха определено гъсти и почти черни, каквато бе и косата му. Стори й се, че тя изглежда точно като металната част, която бе закрепила на вятърната си арфа. Лицето на мъжа бе овално и характерно, запазило сериозно изражение.

Без да каже нито дума, Джоан посочи с дулото на пушката пътната врата. Мъжът закрачи безмълвно нататък. Тя го последва с думите:

— Телефонът е в коридора.

— Що за къща е това? — опита се да узнае пришълецът. — Видях кръста отгоре. Помислих си, че може да е религиозна сграда, обаче…

— Била е мисионерски дом. Подробностите не са толкова важни за вас. Проведете си телефонния разговор и изчезвайте оттук!

Вече със слушалка в ръка, мъжът застина.

— Знаете ли на кого ми напомняте? — подигравателно подхвърли той. — На онези жени — пионерите на Дивия запад, които защитавали със зъби и нокти собствеността и любовта си и които…

Джоан не го остави да се доизкаже:

— Щом сте толкова наблюдателен, господин Клифтън, съветвам ви да не забравяте тези факти. Телефонирайте най-после или ще ви върна обратно, откъдето сте дошли…

За първи път успя да види мъжа право в очите. Те бяха тъмнозелени и искряха от гняв. Непознатият се обърна рязко и започна да набира някакъв номер. Джоан наблюдаваше нетърпението, с което държеше слушалката. Явно нямаше връзка, защото накрая мъжът едва сдържа проклятието си и просто хвърли слушалката на мястото й. Веждите му се бяха свили в ядна дъга.

— Има ли наблизо някакъв хотел? — изръмжа той. — Вашият телефон, изглежда, е само за красота! Госпожице… както и да се казвате, дявол да го вземе! Не мога да помоля никого за помощ. Колата ми се повреди и се наложи да я изоставя далеч оттук.

Джоан вдигна рамене:

— Най-близкият хотел е в Терлингуа. Но дотам има приблизително осемнадесет мили.

— В такъв случай, прелюбезна госпожице или госпожо, не ви остава нищо друго, освен да ме закарате дотам. Предполагам, че имате кола.

— Да. Джип. С две пукнати гуми. Така че не бих могла да ви направя и тази услуга.

— Кажете ми поне нямате ли някакво име? — избухна внезапно той. — По всичко изглежда, че тази вечер ще пренощувам тук, независимо дали съм желан гост или не. Кажете си името, за да зная как да се обръщам към вас. Или няма да ме оставите в къщата? Както виждам, вътре има достатъчно пространство.

Джоан продължаваше да го наблюдава със смесени чувства.

— Не ми остава друга възможност — въздъхна тя, — но ви предупреждавам! Ще правите само онова, което ви наредя! Между другото името ми е Джоан Уилистън.

Нямаше нужда човек да е свръхнаблюдателен, за да забележи, че Джей Клифтън бе дълбоко впечатлен от срещата с нея. Зелените му умни очи бяха успели да огледат лицето и стройната фигура на девойката и се бяха спрели особено любопитно на дългата й кестенява коса. Гневът се бе стопил постепенно от лицето на мъжа и бе отстъпил място на едно насмешливо изражение.

— Ако искате да се чувствате по-сигурна, можете да ме заключите в определената за мен стая, госпожице Уилистън — предложи, явно наслаждавайки се, той.

— Ще помисля над предложението — отговори рязко Джоан, без да се поддава на шеговития тон. — Първо, ще приготвя нещо за ядене. Предполагам, че не сте вечеряли още. Намерете си място в голямата стая. Няма да се бавя много.

— А откъде сте толкова сигурна, че няма да се промъкна след вас и след като ви сграбча за косите, да ви помъкна като неандерталец към своята пещера?

Вътрешно Джоан кипеше от това невъзмутимо самочувствие на натрапника, но си наложи с върховно усилие на волята да остане спокойна.

— Само да опитате, господин Клифтън — отговори студено тя, — и това ще бъде последният път в живота ви, когато сте се промъквали след някого. Предполагам, че разбирате какво имам предвид.

Погледът му пробяга по пушката, която Джоан продължаваше да стиска в ръцете си. Мъжът се усмихна подигравателно и повдигна театрално и двете си ръце:

— Предавам се предварително! Никакво посягане, обещавам! Ще бъда най-послушното дете. А сега ще ми бъде ли разрешено да се поогледам малко наоколо?

Джоан кимна не много убедено с глава и проследи с поглед как той наднича в ателието й.

— Човек на изкуството значи — миролюбиво подхвърли малко по-късно той, когато Джоан застилаше масата във всекидневната, — и живеете съвсем сама, в сърцето на тая пустош наоколо?

— Да — потвърди Джоан. Тя облегна пушката до стената, така че да й е подръка, и покани госта си да заеме мястото си. — Сама съм. Освен в случаите, когато баща ми си е тук.

Мъжът опустошаваше с апетит мексиканската салата, която бе приготвила Джоан.

— Трябва да призная, че е превъзходна! — похвали я той. — А между другото някои от нещата ви ми харесаха доста. Може да се каже, че отделни детайли съвсем не са лоши.

Джоан почувства как гневът отново се надига в нея срещу снизходителния му тон.

— Аз не съм експерт — продължи невъзмутимо натрапникът, — но някои от вашите работи действат много приятно на окото.

„Това е свръх нахалство от негова страна — мислеше си настръхнала Джоан. — Да ти влезе не поканен в къщата и да ти излага мнението си за изкуството. Най-вече за моите работи, което изобщо не го засяга. Ни най-малко!“

— Трогната съм — отряза колкото се може по-студено тя, — но както сам признавате, щом не сте никакъв експерт, нямам ни най-малкото желание да разговарям с вас за моите работи. Да ви сипя още кафе?

Вечерята протече като абсурден театър. Говореха баналности, опитаха се да открият на картата селището Редфорд, най-после го намериха, но упорито избягваха да кажат нещо повече за самите себе си.

Пушката продължаваше да стои облегната до стената и от време на време Джей Клифтън спираше развеселения си поглед на нея. Джоан въздъхна с облекчение, когато наближи десет часът — обичайното време, когато си лягаше да спи. Тя все още не знаеше кой е и какво представлява всъщност ненадейният й гост. Името му не й говореше абсолютно нищо, а цялото му присъствие досега я изпълваше с неудовлетворение. Колкото по-неловко се чувстваше тя, толкова удобно и напълно спокойно се бе разположил неканеният. Той трепна едва когато Джоан заяви, че е вече време за сън.

— Какво, какво? Толкова рано ли?

— Когато човек иска да стане преди изгрев, трябва да ляга навреме.

— Преди изгрев ли? Правилно ли дочух?

Мъжът изглеждаше така, като че ли отново започваше да губи самообладание.

— Е, добре! Щом искате така! — примири се постепенно той, разбрал, че с Джоан няма да излезе на глава. — А какви са вашите намерения спрямо мен, ако ми е разрешено да попитам? Имам предвид, къде смятате да ме настаните да спя?

— Веднага ще разберете това! — отговори Джоан, която отдавна бе намислила всичко. — Ей сега ще подготвя и вашето легло!

До къщата имаше пристройки и сред безбройните стаички имаше две, където бяха подредили мебелите от дядовата й къща.

Тя изчезна в спалнята си и излезе скоро оттам, носейки завивки в ръка. Отвори задната врата на къщата и излезе навън.

Джей Клифтън гледаше слисан след нея и когато момичето се върна и обяви, че леглото му е готово, веждите му се бяха превърнали във въпросителни знаци.

— Да не би да искате да ми кажете, че ще спя вън в някакъв обор?

— Е, не е чак точно така — отговори Джоан, не можейки този път да сдържи бликналите искрици смях в очите си, — но сам ще се уверите в това. Последвайте ме само!

* * *

Джоан го заведе до най-отдалечената от къщата пристройка и отвори вратата на малката стаичка. Тя бе чисто варосана, но спартански подредена. До стената имаше походно легло, а върху пода лежеше пъстър килим.

Джей Клифтън огледа с невярващи очи всичко това, а после втренчи гневен поглед в домакинята:

— И вие ми предлагате да спя тук? Чуйте ме, прелюбезна! Аз не съм свикнал…

— Все ми е едно какво сте свикнали и какво не! — влезе в тона му Джоан. — Нито съм ви канила тук, нито зная кой сте всъщност. Предполагам, че няма да ми отречете правото да се погрижа за собствената си сигурност.

— Сигурност ли? О, небеса! Та аз съм порядъчен бизнесмен! През живота си не съм причинил някому злина. Дойдох при вас само защото закъсах с колата. Дойдох с най-човешкото намерение да помоля за помощ.

Джоан се облегна на стената, наблюдавайки го замислено. А после се усмихна, като че ли на себе си.

— Господин Клифтън — започна тя, — знаете ли, че веднъж четох една книжка. В нея ставаше дума за някакъв мъж, който изпозастрелял половината от живеещите в една самотна ферма, и то преди да му попречат да направи същото с останалите живи… И знаете ли какво разказвали после щастливците? Че оня симпатичен млад мъж с чаровно и привлекателно лице, който се появил неочаквано при тях, успял да им внуши, че уж се заблудил през нощта и че колата му не била в ред.

— Но… аз…

— Предпочитам да избегна риска, господин Клифтън! Баща ми е казвал винаги, че девет от десет преминаващи са без лоши намерения. Но откъде мога да бъда сигурна, че вие не сте десетият? Моят дядо имаше хижа в планината. Обикновено никой не се мярка нататък, но появи ли се някой там, може да се твърди със сигурност, че нещо ще се случи. Затова дядо ми държеше пушката си постоянно готова за стрелба.

Джей Клифтън гледаше Джоан като извънземна и като че ли невидима ръка отне гнева от очите му.

— В думите ви има някаква логика, госпожице — съгласи се той. А после се приближи до походното легло и опита с ръка дюшека. — Особено като се има предвид, че сте ослепително красива жена и на някои мъже може да им хрумне…

Тя отново го прекъсна по средата на изречението:

— Да считаме, че вие не принадлежите към тоя сорт мъже. Нали така, господин Клифтън?

Излязла на осветения от луната двор, Джоан подвикна през рамо:

— А сега — спокойна нощ! За утеха ще ви кажа, че в тази стаичка някога падрето е намирал своето уединение за медитация и размисъл.

Мъжът я последва навън.

— Какво има пак?

Гневът му се бе върнал с непреодолима сила и той не можеше да го спре:

— Значи ще ме оставите тук и ще се върнете най-спокойно в комфорта на тази красива къща? Ще си легнете в широкото удобно легло…

— Няма нужда от дискусии по въпроса, господин Клифтън! — отвърна Джоан и не можа да сдържи звънливия си смях. — Тук, така да се каже, аз съм игуменът! Само аз и Йоги командваме парада.

— Йоги ли? — някак удължено произнесе той. — Това… мъжът ви ли е? Или партньорът, с когото живеете…

Едва сега Джоан установи, че не бе виждала Йоги през цялата вечер. Твърде възможно бе той да се бе настанил на любимото си място — кръглия отвор, служещ за прозорче на някогашния параклис. Джей Клифтън изобщо не бе успял да зърне котарака.

— Да… бих могла да кажа за него, че е мой приятел и защитник — обясни тя, като се мъчеше да потисне смеха си.

Но тези й думи дойдоха като капак за Джей Клифтън.

— Че защо, по дяволите, се страхувате тогава и се разхождате с тази пушка в ръка, като че ли ще защитавате невинността си?

Такъв пристъп на смях бе обхванал Джоан, че можеше да се пръсне като балон.

— Ох! — изпъшка тя. — Аз не бих се осмелила да се обърна към Йоги. Трябва да внимавам сама за себе си. Защото той е склонен към жестокост и насилие… — Джоан направи движение, все едно че я побиват тръпки от студ. — А днес го видях с една от жертвите му… Точно когато предаваше богу дух.

— Боже господи! — възкликна ужасен натрапникът. — Но тогава вие се нуждаете от помощ! Само едно не мога да проумея. Страхувате се от мен, а живеете заедно с някакъв ненормален престъпник!

— С него мога да се справя и сама — заяви Джоан. — На мен той няма да стори нищо лошо. Но задръжките му падат, като види чужд човек, особено сега, след като му зараснаха раните от последната схватка. Господи, като помисля за тях! Представете си само — единият му крак бе направо накълцан, а дясното му ухо бе почти откъснато. Той е наистина много смел, но…

— Престанете, предупреждавам ви! — Джей Клифтън бе запушил и двете си уши. — Дори да съм имал някакви лоши намерения, след всичко, което ми разказахте, няма и да помръдна от мястото си. Направете за мен само едно добро — поразмислете малко, преди да се омъжите за подобен тип.

Джоан му бе обърнала вече гръб.

— Изобщо не се притеснявайте, господине! Даже и насън не ми е минавало наум да се омъжа за него… Вярно е, че в последно време взе да става малко по-добър, но аз съм стопроцентово убедена в едно: първата по-хубава мацка, която му мине път, ще е достатъчна, за да ме отпише и хукне след нея.

Трябваше да тича, за да не се пръсне на място от смях. Сега бе мъничко удовлетворена. Тази невероятна шмекерия й бе помогнала много. Да видим сега дали неканеният гост ще предприеме някакъв опит за задълбочаване на запознанството си с нея!

Котаракът я чакаше вече пред външната врата.

— Да знаеш, че дори не успях да му разкажа за шестте пръста на лапичката ти и че си доста дебеличък — обърна се към него тя.

После Йоги получи обичайната си купичка мляко, а Джоан се подготви за следващия му ход. Котаракът скачаше неизменно в ръцете й. За щастие това бе започнало много отдавна, още когато Йоги не тежеше толкова, така че вече имаше тренинг да посреща неговия скок. Дори и подготвена, тя залитна отново, когато почти десеткилограмовият котарак се намери в ръцете й. Пое го, след което Йоги се намести на рамото й, а Джоан пристъпи към прозореца. Успя да види все пак как изгасва светлината в стаята на натрапника. Едва сега усети лек срам, че през цялото време бе държала този човек в шах. При друга ситуация никога не би й хрумнало подобно нещо. И все пак нямаше ли право като жена, която живее сама в тази огромна пустош? Можеше ли да се довери на абсолютно непознат мъж? Каквото и да си помислеше той за нея, трябваше да го приеме с безразличие. Утре сутринта този ненадеен гост щеше да изчезне от живота й и беше малко вероятно да се срещнат отново някъде.

Но дори и след тези мисли, вече, когато бе в леглото и галеше прилегналия до нея котарак, Джоан си припомняше непрекъснато чертите на този добре изглеждащ непознат. И трябваше да признае пред себе си, че хрумването за нова среща с него съвсем не изглеждаше непривлекателно. И колкото повече разсъждаваше за това, толкова по-силно избуяваше в нея желанието да опознае по-отблизо човека, който се бе появил така внезапно в живота й.

— Но това няма нищо общо с любовта! — побърза да изрече на глас тя.

Йоги отвори очи и те просветнаха в тъмнината. А после котаракът започна да мърка. За първи път Джоан съжали искрено, че приятелят й не е в състояние да говори и да й помотае с по-прецизен коментар.