Беше късна нощ, Елен Хартланд беше изчезнала от четирийсет и осем часа и Кристиан и Едуард бяха сами в неговия кабинет в замъка дьо Шавини. Едуард беше говорил известно време и Кристиан внимателно беше слушал неговата история. Той вмъкна репликата в дългата тишина, която бе последвала, опитвайки се да придаде убеденост на гласа си. Обикновено беше привикнал към обществената лъжа, удобната неистина. Сега, може би защото това имаше значение, а той имаше силното желание да помогне, разбра, че думите му прозвучаха кухо.

Едуард го погледна със зорките тъмни очи на бледото си лице. Погледите им се срещнаха.

— Така ли мислиш? — каза Едуард студено и опита да покаже усмивка — една от онези, които Кристиан познаваше от техните студентски години — английска усмивка, Оксфордска усмивка, усмивка, която казваше: „Всичко е поносимо, ако гледаш с ирония на него“. Опитът беше неуспешен, Кристиан отвърна очи и Едуард отново наведе глава над бюрото си. Там стоеше снимка на Елен, направена от едно от момчетата, които работеха в неговата конюшня и което му я беше изпратило тази сутрин по коняря с известно смущение, но с очевидното желание да помогне. Тя беше направена миналата седмица, когато той и Елен се връщаха от езда. Беше единствената нейна снимка, която притежаваше. Тя държеше поводите на коня си и се усмихваше — на него, мислеше Едуард, но той беше извън кадър.

Той сега намръщено се взираше в нея, като че ли образът отпред му пазеше някаква тайна, като че ли можеше някак си да отговори на всички въпроси, които се трупаха и измъчваха неговото съзнание. И всички те се събираха в един въпрос, в една болка: Защо? И също разбира се: Къде? Но умът му се вцепеняваше от шока и неразбирането. Въпросът къде би могла тя да изчезне, който той знаеше, беше съвсем практичен, караше сънят да му се изплъзва. Когато се опитваше да хване собствените си мисли, те винаги променяха посоката и се връщаха към „защо?“ и към голямата празнота, отворена в сърцето му. Ако само би могъл да разбере „защо“, чувстваше той, тогава отговорът на всички други въпроси включително и „къде“ биха някак си се изяснили.

Още повече, въпросът „защо“, към който упоритият му ум неудържимо беше притеглян, го ужасяваше и затова, че той сигурно имаше прост и логичен отговор. Тя си беше отишла, защото не го беше обичала. Това е. Накрая си позволи да мисли за тези думи, против които се бе борил в продължение на два дни, за негова собствена изненада болката му внезапно намаля, защото разбра, че те не бяха верни. Бяха разумни, да. Бяха логични, да. Да напусне, когато тя го направи и както го направи, без нито една дума, оставяйки след себе си всичко, което той й беше дал, чифтът сиви ръкавици от „Хермес“, квадратния диамантен пръстен, поставен внимателно върху тях на леглото й, роклята от „Живанши“ заедно с всички други рокли и дрехите за езда, грижливо закачени в гардеробите в нейната стая — да направи всичко това и да си отиде така окончателно, като че ли изминалите седем седмици нямаха никакво значение — да, той виждаше, че това приличаше на отхвърляне, на отрицание на всичко, което се беше случило и на всичко, което беше казано.

И все пак, неговото съзнание отказа да приеме това обяснение. Той виждаше лицето й, как тя гледаше към него онази последна нощ, чуваше гласът й, който му казваше, че тя го обича и знаеше, че още вярваше в него, и че щеше да продължава да вярва. И че, ако те не бяха истина, нямаше изобщо истина, и щеше да се озове назад, в пустошта.

Той хвърли поглед към Кристиан, който седеше до камината и за момент изпита изкушението да му каже това, което чувстваше. Но Кристиан, човек, който не вярваше в нищо, освен може би в истинността на голямото изкуство, и който разбира се твърде малко се доверяваше на способността на любовта да трае дълго, не би разбрал. Освен това, тази нощ беше казал на Кристиан повече от достатъчно. Той въздъхна и се наведе към снимката.

От другия край на стаята Кристиан го наблюдаваше със съжаление, което внимателно криеше под обичайната си безпристрастност. Гледаше приятеля си и знаеше, че той вече съжалява за това, което му беше казал. Бедният Едуард, помисли си, колко адски тежко нещо е да си толкова горд. Защо беше толкова важно за него никога да не показва, че е наранен? Беше ли различен по отношение на жените? Бил ли е по-различен с Елен? Дали си беше позволил тогава да покаже своята уязвимост? Кристиан погледна към своя приведен напред приятел и се намръщи. Предположи, че го беше направил. Мисълта за това го огорчи. Този Едуард, когото той дълбоко обичаше, можеше да бъде по-близък с една жена, отколкото със своя най-стар приятел — това беше нещо, което Кристиан намираше за неразбираемо. То стоеше като бариера помежду им, една бариера на неразбирането между хетеросексуалния и хомосексуалния мъж и дори и най-голямото приятелство не би могло да я прекрачи. За секунда Кристиан изпита ревност, неприязън към Елен, подсилена от доживотното му недоверие към жените, после той я отстрани от себе си. Наведе се напред.

— Бих искал да бъда в помощ, Едуард — каза неловко той, очаквайки да бъде срязан. За негова изненада, Едуард внезапно погледна и срещна очите му.

— Нуждая се от помощта ти — каза просто той.

Кристиан го изгледа. През всичките години на тяхното приятелство Едуард никога не беше правил подобно признание. Кристиан внезапно изпита най-непристойна и идиотска наслада. Лицето му светна.

— Какво искаш да направя? Ще направя всичко, Едуард, знаеш това, аз…

— Искам да ми помогнеш да я намеря. — Едуард замълча, погледна надолу. — Чувствам, че трябва да остана тук — просто в случай, че… — Той замълча и го погледна отново. — Би ли отишъл в Париж вместо мен, Кристиан? Аз предприех други проучвания в Англия, но мисля, че може би, ако някой отидеше в Париж… Тя би могла да се върне там. Кафенето, за което ти говорих, където тя преди работеше…

Кристиан започна да се усмихва на Едуардовия стегнат, почти официален начин на изразяване. Той развълнувано скочи на крака.

— Разбира се! Кафенето! И тя каза, че имала стая наблизо, нали? Можем да направим копие на снимката и аз мога да го взема. Ще разпитам в кафенето, ще питам във всички кафенета. Някой обезателно ще си я спомни. Все някой ще знае къде е… Тя би могла да се върне там, дори след това да се премести другаде…

Той замлъкна. Едуард беше добил сухо изражение на лицето и Кристиан повдигна рамене полузасрамено. Той обичаше действието и освен всичко друго, беше и стремителен.

— Извинявай, избързвам. Но ще го направя, Едуард, разбира се, че ще го направя. Ще бъда фантастично усърден, аз… ами, всъщност винаги съм искал да играя ролята на частен детектив.

Думите бяха казани, преди да има време да се сдържи, и за кратък миг Кристиан помисли, че е отишъл твърде далеч. Знаеше, че думите му прозвучаха ексцентрично и лекомислено, това често му се случваше, когато, освен всичко, беше и сериозен.

Настъпи тишина. Погледите им се срещнаха.

— Какъв късмет имам, — каза Едуард със същия сух тон, който беше употребил и преди.

После отново се усмихна. Този път опитът беше по-сполучлив и Кристиан се изпълни с увереност. След като напусна стаята, малко по-късно, той спря зад затворената врата и дочу отвътре внезапното отприщване на потисканата болка и особено болезнения звук на мъжки плач. Едва тогава той с точност разбра какво желязно самообладание притежава неговият приятел и как добре можеше да играе, когато пожелаеше.

Вслуша се за момент, а после спокойно се обърна настрани. Решението му да помогне на Едуард се удвои. Да върви тя по дяволите, гневно помисли той. Беше младо, неопитно момиче и не бе достойна за сълзите на мъж като Едуард. Но щом Едуард искаше да си я върне — добре, поне ще бъде лесно да бъде намерена. В Париж, помисли не без известна арогантност той, тя по всяка вероятност се е върнала в Париж. Възможно бе да се е върнала точно на мястото, където знаеше, че ще бъде търсена. Той уверено се усмихна в себе си: типичен женски похват, предназначен да тревожи и провокира. Късче мелодрама, без значение.

До края на утрешния ден, мислеше заспивайки той, или тя ще се е върнала, или ние ще сме я намерили.

Кристиан откри кафенето доста лесно. Беше прекарал сутринта с Едуард, помагайки му за проучванията, с които бяха натоварени неговите помощници в Лондон. Напусна Лоара следобед и пътува до Париж дълго и изтощително. Когато стигна до кафенето, вече беше тъмно.

Наричаше се кафене „Страсбург“ и беше близо до ъгъла, където булевард „Сен Мишел“ излизаше на площада със същото име. Едно необещаващо място, помисли. Кристиан, без веселостта на някои от своите съперници малко по̀ на юг по булеварда. Шест маси на открито пред заведението, шест сепарета вътре, отделени едно от друго с пейки от опушен дъб. Стени, боядисани с реклами на „Перно“, с дежурни сервитьор и сервитьорка, и двамата отегчени, и „патронът“ вътре, зад малкия бар — нисък тъмен мъж с мустаци на Адолф Хитлер, мрачно лъскащ чашите.

За да си помогне при тази обстановка, Кристиан се настани в едно от сепаретата и поставяйки лакътя си на няколко сантиметра от клюмналия фикус, си поръча омлет и чаша вино. Ще си направи пикник с „черен дроб на угоена гъска“, се утеши той, когато по-късно се върне в своя апартамент. Междувременно, докато предъвкваше твърдата храна, с интерес забеляза, че кафене „Страсбург“ назначаваше много обикновени служители. Келнерката беше французойка, вероятно студентка, а келнерът, високо, красиво момче, имаше американски акцент. Настроението му се повиши. Поръча си вода към кафето, запали една от своите цигари „Блек рашън“ и замислено се облегна на стола си. След минутка щеше да предизвика притежателя на разговор. Започнал бе да се чувства убеден, че е на вярна следа.

Няколко часа по-късно неговата увереност беше разбита. В началото собственикът не пожела да разговаря с него, едва хвърли поглед на снимката, която Кристиан му показа през тезгяха. На Кристиан, който говореше съвършено френски се наложи да бъде много настойчив, за да го накара да заговори. Мъжът малко се отпусна, като разбра, че Кристиан не беше от полицията. Отпусна се още повече, когато Кристиан му подаде банкнота от хиляда франка заедно със снимката. И той стана категорично общителен, когато схвана основните неща от набързо скроената от Кристиан история, според която той търсеше своята по-млада сестра, която беше избягала от къщи и с това беше разбила сърцето на техния баща.

При тези думи, тъмните очи на мъже се овлажниха. Той изглежда също имаше дъщеря и тя също му бе създавала само неприятности. Те се преместиха в едно сепаре и Кристиан поръча на собственика питие. Притискайки се към чашата с ракия, дребният човек отдаде на снимката пълното си внимание и с очевидна честност разби една по една надеждите на Кристиан.

Не, той би се заклел пред всеки съд на този свят, че очите му никога не са попадали върху тази млада жена: кой би забравил такова лице? Да, той много често назначава чужденци, те нямаха официално разрешение за работа и следователно не изискваха високи заплати, за които настояваха френските сервитьори. Тук той намигна. Но това момиче, не. И тя беше казвала на своя приятелка, че работела тук? Наистина, момичетата вече нямаха срам — неговата собствена дъщеря, да, той трябваше да си признае, беше същата.

— Сигурен ли сте? Това трябва да е било преди около седем седмици. През първата седмица на август.

Собственикът въздъхна:

— Господине, казах ви.

Той се поколеба, и после очевидно в желанието си да помогне, направи жест към терасата, където сервитьорът обслужваше новодошли клиенти. Това момче може би ще бъде в състояние да помогне, предположи той. Той беше добро момче, блестящо, открояваше се над останалите, американец, много работлив, хубав и с набито око за момичетата. Той беше работил в „Страсбург“ близо три месеца на смени. Наел беше стая наблизо, познаваше махалата, би било полезно да бъде попитан, би могъл да познае момичето по снимката.

При споменаването на близка стая, Кристиан прояви малко интерес. Собственикът стана и даде знак през прозореца. След малко сервитьорът влезе вътре. Настъпи кратък разговор с неговия работодател. После момчето се обърна. Кристиан се почувства разучаван от чифт ясни и проницателни светлокафяви очи. Момчето се поколеба, после повдигна рамене и седна срещу него. Кристиан го погледна и момчето му отпрати честна, открита усмивка.

— Левис Синклер, здрасти! — Той протегна ръка. — Господин Шрайбер ми каза, че търсиш някого. Как мога да ти помогна?

Кристиан, мълчаливо му подаде снимката през масата. Левис Синклер наведе глава, а Кристиан го гледаше преценяващо. „Айви Лийг“, студент от университет с високо академично равнище, си помисли той: дори и с келнерската униформа, това личеше отдалече. Краката му, небрежно кръстосани под масата, бяха обути в ръчно изработени мокасини. Гъстата руса коса, просветляла от летата в Нова Англия, беше подстригана в обикновен стил, падаше леко напред, над чистото, хубаво лице. Висок, атлетически сложен, с рамене, достатъчно широки и мощни, за да бъде смятан за придобивка от всеки футболен отбор. Златно момче, помисли Кристиан, е тогава — не, не момче, а мъж двайсет и четири, дори двайсет и пет годишен, но с типична момчешка хубост от неговата класа и тип, който щеше да продължи да има момчешки вид и когато наближи четирийсетте. Силно ръкостискане, директен поглед, с арогантен намек в маниера и произношението, което беше двайсет и четири карата Харвардско.

Кристиан беше срещал мнозина млади мъже в Америка. Той беше малко по-внимателен към тях, също както беше внимателен към такива като тях в Англия. Самият той с необичайно поведение, му бяха необходими няколко години, докато се научи да не подценява външно обикновеното, за да осъзнае, че зад външната цивилизована маскировка, тя можеха да бъдат твърди. Той погледна сега на Левис Синклер с известна изненада. Часовника, който носеше беше „Тифани“ и на Кристиан беше трудно да си представи, че да води бедняшки живот на Левия бряг можеше да забавлява такова момче за известно време, но три месеца да работи на смени в „Страсбург“, му се стори прекалено. Той чакаше. Левис Синклер насочи към снимката цялото си внимание в продължение на трийсет секунди. После, погледна със същия искрен поглед, към който Кристиан почувства интуитивно недоверие, й поклати глава:

— Съжалявам. Не мога да ви помогна. Тя е красиво момиче, и аз нямам нищо против да я познавам. Но никога не съм я виждал тук.

— Зная, че не е работила тук… — Кристиан замълча. — Но трябва да е посещавала кафенето, да се е въртяла из съседния квартал, може би?

— Ако е влизала вътре, аз не обслужвам тези маси, това е сигурно. Бих я запомнил.

— Тя вероятно би била облечена по-различно…

— Ами, да. Предполагам, че не са много жените, които сноват около булевард „Сен Мишел“ в бричове и жакет за езда.

Той му отпрати обезоръжаваща усмивка, за да смекчи духовития си отговор и когато не получи ответствена усмивка от страна на Кристиан, направи това, което неговата класа и тип винаги правеха, премина в атака.

— Тя е ваша… сестра, мисля, че господин Шрайбер каза?

Само един безочлив намек чрез паузата преди думата „сестра“ и един презрителен поглед към елегантните, но вулгарни дрехи на Кристиан.

— Моя сестра, да.

— И е избягала от къщи?

— Така е.

— Много лошо — Той въздъхна и погледна към своя часовник „Тифани“. — Ами, бих искал да помогна, но съжалявам, не мога. Бихте могли да разпитате из другите кафенета. Освен това те са много малко на брой и имат постоянна промяна на служителите. Това би могло да бъде гонене на вятъра…

— Давам си сметка.

Левис Синклер се усмихна леко, като че ли самата неосъществимост на задачата на Кристиан му създаваше някакво задоволство. Наблюдавайки го, Кристиан реагира с любопитство на този факт. Той забеляза още, че когато благодареше на господин Шрайбер за неговата помощ и отбеляза, че ще продължи своето издирване на следващия ден, и че има още една-две следи, по които ще продължи да върви, момчето реагира. Наистина, много леко, само с малко напрягане на тялото, с бърз презрителен поглед. Но имаше реакция.

Кристиан напусна кафенето и безцелно тръгна да се разхожда по улицата. Вместо да се измъчва, че е попаднал на камък, той започваше да се забавлява. Нощта беше топла и благоуханна и той все още нямаше намерение да се предава.

Купи си цигари от будката зад ъгъла — само „Голоаз“, но и те щяха да свършат работа — и тръгна да се разхожда в страничната уличка. После отново се върна обратно, така че да има поглед към кафенето, и зачака.

Не се наложи да чака дълго. Видя господин Шрайбер да излиза и да затваря кепенците. Левис Синклер обърна последните столове върху масите. После се върна вътре, излезе с тренчкот марка „Бърбъри“, провесен на ръката му и пожела на господин Шрайбер лека нощ. Погледна нагоре и надолу по булеварда, после с дълга свободна крачка прекоси и зави в странична уличка. Кристиан изчака пет секунди и после чувствайки се все повече и повече като Хъмфри Богарт, пое след него.

Преследването беше лесно. Левис Синклер нито веднъж не погледна назад и освен това, въпреки този час на нощта, улицата бяха пълни с хора. Синклер зави надясно по улица „Сен Жак“, после отново наляво, в бъркотията на тесни улички и стари къщи, разположени на юг от Сорбоната и на север от Сена. Кристиан, който познаваше много добре този район, почувства бързо нарастващо вълнение: бяха на не повече от пет минути разстояние от мястото, където Едуард беше срещнал за първи път Елен.

По средата на зле осветена уличка, пред висока, с тясна фасада къща, Левис Синклер спря. В далечния край на уличката Кристиан също спря. Разбра, че трябва да изчезне назад в някоя врата, но врата нямаше. Той се прилепи към стената, колкото му беше възможно, и задържа дъха си. Предпазната мярка се оказа излишна. Очевидно, Синклер имаше нещо наум, и то не беше възможността да бъде проследен.

Той бръкна в джобовете на панталоните си. Изруга. Повдигна „Бърбъри“-то и го разтърси. Отново бръкна в джобовете на панталоните си. Кристиан злобно се усмихна в себе си. О, скъпи, няма ти ключовете.

Той се поколеба за малко, гледайки нагоре към тъмната къща, после изглежда събра сили, пристъпи и почука на вратата. Причината за неговата неохота бързо се изясни. Трябваше да удари няколко пъти, преди да се случи нещо. После светна лампа на прозорец от приземния етаж, един от кепенците беше бутнат назад. Левис Синклер отстъпи и ясно в тихия въздух прозвуча познатият на всеки парижанин звук, кресливото оплакване, гневното възмущение на една възрастна портиерка, вдигната от уважаемия си сън от незначителен полуглупак измежду живущите.

Тази специално бе майсторка в това изкуство, помисли Кристиан с усмивка, тъй като вълната от нападките се чу по цялата улица. Тя продължи да прилага богатото си въображение в продължение на цели две минути. Накрая вратата се отвори и Синклер влезе.

Когато осветените решетки на прозореца от приземния етаж загаснаха и отново бе настъпила тишина, Кристиан погледна към къщата. Тя все още беше тъмна, така че Синклер трябваше да живее в стая от задната страна. Той почака малко, но повече не се появиха признаци на раздвижване, и неговият собствен парижки апартамент му се струваше все по-привлекателен.

Малко след полунощ, Кристиан напусна. Върна се в своя много красив апартамент, трансформиран от търговска къща от седемнайсети век на улица „Де гран Огюстен“. Направи си препечен сандвич, отвори кутия с гъши дроб и чудесна бутилка „Монтраше“ и изпита удоволствие от нощното си угощение. Телефонира на Едуард, знаеше, че няма да е заспал и се надяваше, че гласът му звучеше предпазливо оптимистично.

После си легна. Утре сутрин щеше да се върне към къщата, в която Синклер имаше наета стая, помисли, заспивайки. Това не беше много голяма следа, но беше по-добро от нищо.

В шест той внезапно се събуди, изплувайки от забъркани сънища, напълно бодър. Седна в леглото, взря се към снимката на Елен Хартланд, която беше облегнал снощи на своята тоалетка. Внезапно нещо, което Едуард беше казал, съвсем малък детайл, се проясни в съзнанието му с неприятна нова светлина: „Аз я оставих при кафенето. Тя каза, че живее в една стая наблизо и по-късно ще отиде пеш дотам. Тя каза, че нейната портиерка е с много зъл темперамент…“

— О, ад и проклятие! — извика Кристиан и като свали бързо копринената си пижама, започна да си нахлузва дрехите.

Беше пред къщата в шест и четирийсет и пет, но вече беше късно.

Портиерката подхвана една превъзходна тирада, и Кристиан, който владееше саркастични обиди и неясни сквернословия на четири езика, й отвърна толкова добре, колкото можа. Но беше безнадеждно: Левис Синклер и неговият приятел са имали стая в къщата, да, но са напуснали, платили са и са изчезнали в пет сутринта.

— Приятел? Приятел? — до този момент Кристиан държеше старата жена облегната на ъгъла и тя беше започнала да се нервира. — Този ли беше приятелят?

Той извади снимката и я развя под носа й. Тя изкриви лице към него в злобен триумф.

— Тази приятелка? Не, не беше. Свиня, глупак. Всичко му беше сбъркано. Не, тя дори не знаеше неговото име, Синклер плащал наема за двамата. Приятелят му бил на неговата възраст: пълен, грозен, едва говорел френски, прокрадвал се постоянно навън и навътре и никога нищо повече не казвал, освен поздрав. С брада, тъмен — истинско животно… Портиерката енергично се изплю върху паважа.

Кристиан се отдръпна, объркан от нея. За момент беше толкова сигурен, толкова сигурен. Колебаеше се, после предложи отново портрета. Може би тази млада жена беше посещавала Синклер или неговия приятел? Би ли могла да бъде с тях, когато са напускали? Старата жена като че ли всеки момент щеше да се разплаче. Гласът й се превърна в писклив хленч.

Тя не знаеше. Как би могла да знае? Стотици млади жени идвали в къщата — повечето от тях развратни, с толкова стегнати панталони, че им се виждали задниците. Но не и жена като тази. Тя леко бутна снимката. Дами не.

Кристиан промени курса. Той извади банкнота от сто франка, която изчезна бързо в приличната й на клещи ръка. Банкнотата постигна търсения ефект. Тя спря да хленчи и го заведе в стаята, наемана от Синклер. Старата жена му даде ключа и Кристиан се понесе към четвъртия, най-горния етаж на къщата и влезе вътре.

Стаята беше дълга и тясна и както той беше предположил — в задната част на къщата. Тя имаше известен бохемски чар: овехтели килими, две тесни легла, стари мебели, които бяха доста привлекателни, гледка към покривите, бяло боядисани стени, украсени с постери, повечето от тях за филми от млади режисьори от „новата вълна“. Тя беше внимателно изчистена. Дори кошчето за боклук беше празно.

Кристиан надничаше из стаята. Беше започнал да се усеща изключително глупав. Беше странно защо Синклер и неговият приятел е трябвало да напуснат внезапно. Странно беше, че бяха напуснали в пет часа сутринта. Освен този факт, който можеше да има хиляди обяснения, тук нямаше абсолютно никаква връзка между тази стая или нейните досегашни обитатели и Елен — нищо друго, освен свръх възбудено въображение, помисли със съжаление Кристиан, прекалено гледане на криминални филми. Точно се готвеше да си върви, когато чу момичешки глас на площадката отвън.

— Левис? Левис? Ти ли си? Мисля, че чух нещо…

Кристиан се вцепени, и после отдъхна, когато си даде сметка, че гласът беше на американка. След което вратата беше избутана и ниска, пълничка, с бухнали коси брюнетка влезе в стаята. Тя носеше плоски балетни пантофки, прилепнали панталони и размъкнат пуловер. Веднага щом тя дойде на себе си от изненадата да го види там, Кристиан успя да научи от нея, че се казва Шарон и е от Дулут.

Шарон беше тази, която промени хода на нещата.

Кристиан продължи по-нататък, като впрегна целия си чар. След пет минути Шарон вече пушеше една от своите цигари на прекалено тясната софа, бъбрейки с него, като че ли се знаеха от рождение. Тя беше изненадана да научи, че Левис е напуснал и може би малко разочарована, но бързо й мина.

— О, ами той току-що е тръгнал, предполагам. Чад също. Вие какво знаете?

— Чад?

Тя леко се изкикоти:

— Неговият приятел. Не зная другото му име. Аз го наричам Чад Чудака — Тя изпъна лице. — Като Гърбушко от времето на „Нотр дам“, нали знаеш? Дундест. Цар на тлъстините. Очила. Къдрава черна брада. Ако си приятел на Левис, трябва да сте виждали, че бяха неразделни, и знаеш ли, веднъж видян — никога незабравен, ух!

— Аз не съм приятел на Левис. Не съвсем. Търся някого, когото мисля, че Левис познава. Неговото момиче. Тя е моя сестра.

Той извади снимката, без особен оптимизъм. За негова безкрайна изненада, Шарон се наведе над нея и лицето й светна.

— Ей! Това е Елен! Какво знаеш ти? Нали изглежда чудесно, но аз никога не съм я виждала такава…

— Ти познаваш ли я? — Кристиан се загледа в развълнуваното лице на Шарон. Внезапно усети, че му прималява.

— Да я познавам? Тя стоя тук цяла седмица — първата седмица на август. Спеше в моята стая. Аз през това време работех нощем в един бар в квартала около „Пигал“, така че спях денем, просто тогава не бях на смяна. Правех го като услуга на Левис. Тя нямаше пари, нито място, където да отиде, знаеш? Ой! И тя е твоя сестра? Как така? Чудех се какво се случи с нея… Знаеш тя просто изчезна. Госпожа Мистерия. Дори и Левис нямаше никаква идея къде е изчезнала…

Кристиан се изправи, подаде ръка:

— Шарон, — каза галантно той. — Това изисква да се почерпим с едно питие. Ти трябва да ми кажеш повече…

— Питие? — Шарон се изчерви и се закиска. — Няма дори седем сутринта.

— В Париж човек може да получи питие във всеки час на деня и нощта. Това е един от най-цивилизованите аспекти на града.

— Със сигурност бие Дулут. — Тя отново се изкиска.

— Ще отидем в един бар, който аз зная, и ще пием шампанско. — Той взе Шарон за ръка и я поведе към вратата. — И тогава ти ще ми разкажеш всичко…

— Ще се опитам… Кажи ми, всички ли англичани говорят като теб?

— Сега малцина, за съжаление. — Кристиан й подари най-зашеметяващата си усмивка. — Ти, Шарон, търсиш един изчезващ вид…

— Много лошо — каза Шарон и щастливо заситни след него.

— Окей, ето как беше. — Шарон си сръбна от чашата шампанско, постави лакти на масата и се наведе напред. — Аз съм в Париж от май. За първи път срещнах Левис през юли в кафене „Страсбург“. Той обслужваше някои от масите, и намери там работа за мене. Обаче аз не останах дълго. Това влечуго Шрайбер! — Тя изпъна лице.

— Плаща, колкото да не умреш от глад, знаеш!

— Мога да си представя. — Кристиан окуражително й се усмихна. — Левис не се интересуваше от заплатите, вероятно?

— Левис? Шегуваш се! Левис е фрашкан. Тази служба е празна работа за него — начин да му минава времето. Чад го накара да я поеме. За да стои извън неприятностите, каза той. Това е всичко. Предполагам, че знаеш кой е Левис?

— Само за кратко съм го срещал… От „Айви Лийг“, мисля.

Шарон се изкиска:

— Правилно. С това си произношение той може стъкла да чупи, а? — Тя замълча. — Левис е „Господин Стари пари“. И то много. Баща му е Синклер в „Синклер Лоуел Уатсън“ — те са най-голямата инвестиционна банка на Източното крайбрежие. Левис е единствен син и наследник.

— О, разбирам.

Кристиан замислено се облегна назад, докато един тих и изпълнителен сервитьор им поднасяше храната: леко забъркани яйца, гарнирани с парчета от черен трюфел. Топли бриоши. Изглеждаше много вкусно и Шарон започна да яде с наслада, но Кристиан изведнъж откри, че вече няма апетит. Елен Хартланд имаше изглежда дарбата да привлича богати мъже, си помисли. Той не копнееше да съобщи този факт на Едуард.

— И така. — Шарон набоде от яйцата и се усмихна. — Така, Левис ми направи услуга, и аз направих на него. Аз му намерих тази стая, точно срещу моя хол. Той и Чад се преместиха тук някъде през юли.

— Този Чад изглежда странен приятел за мъж като Левис Синклер — се смръщи Кристиан. — И той ли работеше в кафене „Страсбург“?

— Чад? Няма начин. — Тя му хвърли укорителен поглед. — Казах ти, че Чад е чудак. Той никога не е ходил на работа. Всичко, което Чад правеше, беше да ходи на кино.

— На кино?

— Разбира се. Той е луд по киното. Прекарва целия си ден да гледа. Започва веднага след закуска и продължава от кинозала на кинозала, целия ден. Това може да се прави в Париж, знаеш. Представи си — да бъдеш в град като този и да прекарваш времето си ден след ден в някакви мизерни, мръсни помещения…

— И Чад ли също е американец?

— О, разбира се. От Лос Анджелис, мисля. Не зная. Така или иначе, не зная много за него. Само това, че той беше винаги наоколо. Когато и да влезех в тяхната стая — Той беше там. Стоеше в ъгъла, никога не казваше дума… — Тя леко потръпна. — Казвам ти, от него ме побиваха тръпки…

— Но, предполага се, че Левис го е харесвал?

— О, той и Левис бяха ей така… — Тя си хвана ръцете като кръстоса два пръста. Кристиан я погледна и повдигна една вежда. Шарон се закиска и изчерви.

— Окей, ще ти го кажа. Аз наистина харесвах Левис, знаеш ли, просто като го видях, и се запалих. Той наистина е много хубав, нали? Но той никога не ме покани някъде на среща, нищо. И скоро започнах да се питам относно него и Чад — дали те може би… Ами, педерастчета, знаеш…

„Не и Синклер“, помисли Кристиан, знаейки, че интуицията му в това отношение е почти безпогрешна. Синклер му беше направил силно впечатление като агресивен хетеросексуалист. Той любезно се усмихна, Шарон, чиято интуиция в това отношение беше по-слаборазвита от неговата, гледаше към него, леко флиртувайки.

— Но после реши, че си сбъркала? — подсказан той.

— Да, когато Елен, когато изникна твоята сестра. — Шарон замълча, а Кристиан остана съвсем неподвижен. Шарон въздъхна.

— Не мога да го упреквам — продължи тя. — Искам да кажа, тя е така невероятно красива. И Левис беше луд по нея. Това личеше от една миля. Чад също, може би. По отношение на него е трудно да се каже. Всичко, което зная, е, че когато една вечер влязох в тяхната стая, те не можеха да отместят очите си от нея. Тя едва казваше по някоя дума, а те и двамата продължаваха да се взират в нея. В началото ревнувах. Коя ли не би ревнувала?

— Знаеш ли как са се срещнали?

— Не съм сигурна. Така или иначе, това е било случайно запознанство, предполагам. Като че ли тя току-що била слязла от кораба от Англия и единият от тях се натъкнал на нея на улицата — Левис, мисля. А тя нито имаше пари, нито място, където да отседне, както ти казах, така че те я доведоха тук и помолиха да спи в моята стая. Седем дни, може би осем. После тя излезе една вечер и никога не се върна обратно. — Тя се намръщи и нейните големи сини очи изглеждаха развълнувани. — Така че, не зная къде е тя сега или къде е била оттогава. Само се надявам, че е добре. Харесвах я, знаеш.

— Говорехте ли много с нея? Би ли могла да си спомниш нещо, което ти е казала и което би могло да ми даде представа къде е тя сега?

— Не. Малко говорих с нея, един-два пъти. Но тя изглеждаше много затворена, знаеш. Тъжна, може би. Нещо като объркана? Веднъж я хванах да плаче, просто седеше в моята стая, а аз се опитах да я ободря, но тя просто излезе. Доста време ходила навън, каза Левис. По цял ден. Сама…

— Не с Чад или Левис?

— Не. Тя ги държеше на разстояние, както и мен.

— Така… — Кристиан замълча. — Ти не би казала, че е имала връзка, с когото и да е от двамата? Някакви отношения, нещо от този род?

— Няма начин. — Шарон бутна настрана празната си чиния и се наведе напред върху лактите си. — Тя им беше благодарна, това мога да кажа. И трябва да е била самотна, но нищо повече. Искам да кажа, тя не би погледнала Чад, както гледа една жена. А ако Левис бе имал късмет, аз бих знаела — Той се хвали, знаеш, и освен това не умее много добре да крие чувствата си. Това е, което го подлудяваше, мисля. Искам да кажа, Левис е такъв тип момче, по което си падат повечето от момичетата, нали? А тя го гледаше, като че ли той не беше там. Той не е свикнал на такова нещо. Затова го влудяваше… Казвам ти, твоята сестра владее някаква техника. Аз наистина бих могла да се уча от нея…

— Мислиш, че това е било то — техника? — Кристиан беше започнал да се чувства значително по-добре. Дори успя да хапне малко.

— Всъщност не. Не. Просто за нея това изглеждаше естествено. Като истинска снежна кралица, знаеш. Ако се тревожиш в това отношение, не мисля, че имаш основание… — Тя замълча. — Левис беше истински сразен, когато тя напусна.

— Не мислиш ли, че тя би могла да се върне? През последните два дни?

— Би могла. — Шарон леко порозовя. — От доста време не съм се връщала в стаята си — около седмица и повече. Намерих едно страхотно момче, знаеш как е… — Тя се колебаеше, като че ли очакваше той да бъде много критичен, и когато Кристиан я потупа по ръката и я увери, че разбира се, той прекрасно знае, тя се усмихна.

— Така, тя би могла да бъде тук. Мисля, че Левис все още държеше ключа, който преди бях дала на Елен. А тази стара вещица, портиерката е полусляпа, тя никога не би разбрала. Не знае за половината от това, което става наоколо. Може би тя се върнала. Може би затова те са напуснали. Искам да кажа, това ме изненадва. Левис не беше споменал нито дума. Но тогава, Левис трябва във всички случаи да е наоколо. Той има средства и обича да се събира в компания. Бях учудена, че той остана в Париж толкова дълго. Имах навика да го закачам. Казвах му, че ще отида да го посетя, когато и двамата се върнем в Щатите, ще се самопоканя в Бостън…

— И би ли го направила?

Шарон му отправи укорителен поглед:

— Остави тази работа. Да не мислиш, че съм глупава? Париж е едно нещо, но върнем ли се вкъщи, момче като Левис не би ми обърнал внимание. На твоята сестра, да. Но твоята сестра е от класа…

Тя въздъхна и Кристиан намери, че тя му харесва. Нейният начин на възприемане на социалното разделение между себе си и мъж като Синклер беше много реалистичен, ироничен, но не съдържаше огорчение. Той махна на келнера и отново се обърна към нея.

— Искам да ти благодаря — каза просто той. — Ти много ми помогна. Това е много важно за мен, моята сестра… Ами, би могло да се каже, че тя причинява много сърдечни болки…

— О, на бас се ловя. — Шарон го погледна замислено. — Тя ще причини още много — Тя замълча. — Не е твоя сестра, нали? Права ли съм?

Кристиан въздъхна:

— Така е. Не е.

— Така и предполагах. — Шарон го потупа по ръката, после бързо оттегли своята. — Добре. Желая ти успех. Беше мил. Бих искала да ти помогна повече.

Кристиан подписа чека и я погледна. Видя, че тя размисляше, колебаейки се.

— Има ли още нещо? — наведе се той напред. — Можеш да ми кажеш. Каквото и да е, трябва да го зная…

Шарон се намръщи и се облегна назад:

— Ами, предполагам, че не е нищо, само някакво впечатление. Може да греша, но ми се стори странно…

— Кажи ми.

— Ами, мислех си, когато ми зададе в началото онези въпроси за Левис и Чад. Виждаш ли, ако трябва да кажа дали Елен беше заинтересована от единия или другия, отговорът ми би бил, да, така е. Но това трябва да беше Чад.

— Чад? — Кристиан я изгледа, и Шарон направи бърз жест с ръка.

— О, не сантиментално. Не искам да кажа, че беше привлечена от него или нещо подобно, не ме разбирай погрешно. Просто той я заинтригува. Той ставаше различен, когато тя беше наоколо. Обикновено, той беше мълчалив като гроб, нали? Никога не говореше. А когато тя беше тук, той говореше. Бърбореше равно и монотонно в продължение на часове. Това ужасно ме отегчаваше. Мисля, че действаше и на нервите на Левис. Но Елен, тя седеше просто тук, тиха като мишка, възприемайки всичко…

— Така ли? — Кристиан я гледаше с интерес. — Можеш ли да си спомниш за какво говореше той?

Шарон се усмихна:

— О, разбира се, казах ти. За филмите, за какво друго?

— Имам подробния анализ на „Синклер Лоуел Уатсън“. Пристигна по телекса преди час. Заедно с известна допълнителна информация за Левис Синклер. Ще пристигне още. Банката зная, във всички случаи. В миналото имахме малки сделки с тях…

Едуард подаде няколко листа от телекса през черната повърхност на бюрото в парижкия си кабинет. Говореше презрително — за Едуард „Синклер Лоуел Уатсън“ беше малка банка. Кристиан въздъхна и хвърли поглед над листовете в ръката си. Беше телефонирал на Едуард тази сутрин, в момента, в който се раздели с Шарон. Едуард беше напуснал замъка дьо Шавини веднага с частния си самолет. Беше два часа на същия ден.

Кристиан въздъхна и погледна към своя приятел. От човека, който предния ден беше толкова близо до пълна морална разруха, сега нямаше следа. Все още имаше сенки под очите му, които издаваха неговата безсъница, но той беше елегантно и безупречно облечен в черен костюм, обръснат и подстриган. Излъчваше студена, целенасочена енергия. В този момент Кристиан почувства много силно, че не би желал да бъде на мястото на Левис Синклер.

— Ние не знаем съвсем сигурно дали тя се е върнала в къщата, Едуард — започна меко той. — Или дали е напуснала със Синклер и неговия приятел…

— Синклер е напуснал внезапно е пет сутринта, малко след като ти си отишъл в кафене „Страсбург“ и си задавал въпроси. Мисля, че заключението е очевидно. — Едуард студено го прекъсна. Той удари по бюрото с платинената си писалка.

— Те изглежда са били само приятели, Едуард. Дори по-малко — обикновени познати. Наистина, излиза, че са й помогнал и да си намери стая…

— Ние не знаем задруги такива приятели. Мисля, че е вероятно Елен да се е върнала там, и че когато Синклер си е дал сметка, че някой я издирва, той и неговият приятел тайно са я отвлекли. В пет часа сутринта. Докато не се натъкна на по-подходящо предположение, имам намерение да се ръководя от това. Така е.

Кристиан повдигна рамене. Знаеше, че не бива да спори с Едуард, когато беше в такова настроение. Наведе глава към листовете от телекса и започна да чете. Докато четеше, възхищението му от Едуард и неговата нервност нараснаха. Документът даваше кратък и изключително задълбочен анализ на „Синклер Лоуел Уатсън“, на нейната история и сегашно положение — повечето от което, той подозираше, Едуард вече бе знаел. От него той също така научи кратката, но многозначителна биографична бележка за Левис Синклер.

На двайсет и пет години е, както той предполагаше. Единствен син с четири по-големи сестри. Получател от фонда за попечителство на своя дядо Синклер, който му носи доход от около сто хиляди долара годишно. Учил в Гротън и Харвард: не особено значително университетско образование от академична гледна точка. Предположения, че мястото е получено с известна трудност, вероятно благодарение на силата на многогодишните семейни връзки с университета, въпреки вероятно големите атлетически възможности на Левис. Левис Синклер е бил звезда на футболния отбор в Харвард. Кристиан се усмихна в себе си и се поздрави за своята интуиция. Златно момче. Футболист. Как беше американската дума? О, да — атлет. Той погледна напред.

— Едуард… — хвърли му закачливо укорителна усмивка. — Ти се измъкваш. Това е остаряло с три години. Левис Синклер е напуснал Харвард в 1956-та. Какво е правил оттогава?

Едуард си позволи кратка, стегната усмивка:

— Ще ти кажа късно днес следобед.

— Има добър бостънски произход…

— Предсказуем бостънски произход — каза Едуард рязко. — Четири поколения на безупречна интелигентна търговска дейност от бащина страна. Майка, която е наследница със собствени права и може да проследи фамилното минало от първите датски заселници и още по-рано. Има добра гражданска и благотворителна дейност. И един не твърде интелигентен син — пето дете, забележи, след четири момичета, което израства или може би не доизраства, едновременно богат и разглезен…

— Ти не можеш да знаеш това, Едуард, поне не от тук…

— Говорих с близък приятел в Ню Йорк. Човек на „Уол Стрийт“, който добре познава Синклерови. Чух, че Левис Синклер е нещо като плейбой… — Едуардовите устни се изкривиха от отвращение и Кристиан потисна усмивката си. — Той има вкус към това, което моят приятел нарича „събирания“. Предполагам, че това е, което е правил през последните три години. Както ти казах, ще науча повече днес следобед.

Кристиан гледаше на Едуард с разбиране. В продължение на години той беше чувал много клюки за безжалостността на Едуард дьо Шавини в миналото. Докато никога не беше се сблъсквал с нея, беше омаловажавал приказките и ги беше приписвал на завистта.

Очевидно, Едуард не беше светец в своите бизнес афери — как иначе щеше да има такъв успех? Но по макиавелистки лукав, непочтен, с инстинкт на убиеца, който обезглавява своите опоненти и съперници? Кристиан винаги беше смятал тези обвинения за преувеличени. Внезапно той престана да бъде толкова сигурен и новите му съмнения го изпълниха със страх.

— Едуард, чувал съм за твоите отмъщения — започна меко той. — Надявам се, че няма да позволиш и това да стане едно от тях. Левис Синклер не е направил нищо лошо…

— Отмъщение? — Едуард го изгледа студено. — Със сигурност може да се каже, че отмъщението предполага страстно чувство. Аз не изпитвам нищо по отношение на Левис Синклер. Той е чисто и просто средство към една цел.

Кристиан го изгледа със съмнение. Усети, че Едуард мислеше, че говори истината, но се питаше дали точно такъв беше случаят. Ако Едуард ревнуваше — а Кристиан си представяше колко интензивно и страховито ревнува той — тогава неговото отношение към Левис Синклер едва ли би било толкова студено и логично, както твърдеше. Едуард, разбира се, никога не би признал пред себе си, че ревнува. Той презираше всички дребни емоции, а Кристиан беше сигурен, че ревността Едуард би класифицирал като дребна. Кристиан, който много добре знаеше какво значеше да бъдеш жив разкъсван от това чувство, ден след ден да усещаш неговия разрушителен ефект върху ума и душата си, не споделяше тази преценка.

— Възможно е, Едуард… — Той се приведе напред. — Възможно е Левис Синклер да се опитва да помогне на Елен. Не си ли заслужава да се помни това? Ако сега между тях съществува някаква връзка между тях, това може би е нейната благодарност към него…

Направи грешка, че каза това, осъзна го, когато думите вече бяха изречени. Изразът на Едуардовите очи стана още по-каменен. Той погледна към Едуард и после настрани.

— Да, добре. Както казваш, може такъв да е случаят. Ще го имам предвид. — Той замълча и Кристиан забеляза, че в него се извършваше някаква борба. Когато той обърна поглед, маската на студената деловитост съвсем малко се бе смъкнала и чувството под нея се бе подало.

— Аз трябва да направя това, Кристиан. Нямам нищо друго, което да правя. Докладите от Лондон са пълни, и…

— Няма Елен Хартланд? — каза внимателно Кристиан.

— Няма удостоверение за раждане на никого с това име, който да е на тази възраст. — Той замълча. — Няма и доклад за книги от авторка, наричана Вайълит Хартланд в Британската библиотека. Не е имало и пилот с име Хартланд, който да е летял с Кралските военновъздушни сили по време на войната.

Той подреди писалката на бюрото си при папката пред себе си и Кристиан погледна настрани. Едуард беше допускал преди, че Елен може би е лъгала, но не за всичко значително. Кристиан въздъхна. Може би името й беше незначително или нейният произход?

Едуард прочисти гърлото си:

— Спомням си, тя беше казала, че е отгледана в Девон, в село наричано Хартланд, че продължавала да живее там, след като майка й починала, при една леля…

— Спомням си, да. На мен също ми го спомена на вечерята.

— Съществува село, наричано Хартланд в Девон. Моите помощници… — Той замълча. — Сега в момента се правят проучвания. Очаквам, че те няма нищо да ми донесат, но ако аз реша да отида там, питам се, Кристиан, би ли дошъл с мен?

Молбата в очите му беше нескрита. Кристиан изпита прилив на обич към него.

— Разбира се, че ще дойда — отговори спокойно той. — Знаеш това. А междувременно?

— Междувременно ще вървя по следите на Левис Синклер. Ще науча къде е отишъл той.

Кристиан го погледна объркано. Едуард изглеждаше толкова уверен.

— Ще можеш ли да направиш това, Едуард? Аз мислех, че когато някой реши да изчезне за известно време, той може лесно да направи това. В крайна сметка, Синклер би могъл да замине навсякъде из Европа. Според това, което знаем, той би могъл да отиде на летището и да вземе самолет за Ню Йорк или Бостън, или…

— Той не е направил това. Моите помощници са проверили всички трансатлантически полети от Париж. В минутата, в която Левис Синклер получи печат на паспорта си или си направи самолетна резервация, аз ще знам за това.

— А ако не го направи? Ако вземе влак? Или кола? Ако пътува на автостоп? Ако се забие в някоя дупка в Париж? Едуард, невъзможно е. Как тогава ще го проследиш?

Едуард се изправи:

— Много е просто. — Той повдигна рамене. — В съвременния свят съществува един почти безпогрешен начин да проследиш някого…

— И той е?

— Мой скъпи Кристиан, парите.

Когато Кристиан го напусна, Едуард хвана своята частна телефонна линия и се свърза чрез оператора с определен номер в Ню Йорк. Неговият приятел от „Уол Стрийт“, мъж с власт и влияние, чиито банкови инвестиции бяха широко известни, му се обади лично. Едуард заговори веднага по темата.

— Беше ми казал за връзките си с Отдела за държавните приходи.

— Да, наистина. И той е готов. Ами, той ми дължи една услуга. Може да започне да контролира детайлите на всички сметки на „Левис Синклер“. Може би и от по-късно днес. Но ти трябва да си дадеш сметка, Едуард, че това е против всички държавни и федерални закони, действащи тук. Това е крайно незаконно. Аз трябваше силно да го притисна, а не ми се искаше да го правя…

— Оценявам това, благодаря ти. И двамата знаем, че това може да се прави и се прави, какъвто и да е законът…

— Да, но, Исусе, Едуард, надявам се, че има сериозна причина за това. Искам да кажа, Робер Синклер ми е стар приятел. Бяхме с него заедно в колежа. Господи, когато ходя в Бостън, аз престоявам у тях. Заедно играем голф. Емилия Синклер и моята съпруга са приятелки още от…

— Има сериозна причина. И не мога да ти кажа повече от това. Давам ти абсолютната си гаранция, че каквато и информация да получа, тя няма да попадне, където не трябва или да бъде използвана във вреда на Левис Синклер или на неговото семейство по какъвто и да било начин…

Банкерът въздъхна:

— Добре. Считай го направено. Сега, какво искаш да знаеш…

— Всичко. Интересувам се от неговите чекови сметки, разбираш. Искам да бъде регистрирано всяко изтегляне на пари от негова страна. Искам всички детайли по изтеглените пари: кога, колко и къде. Особено съм заинтересуван от всякакви пари, прехвърлени зад граница — в Европа, например — няма значение колко незначителна е сумата. Прехвърляния в чужди банки. Теглени чекове от магазини и хотели. Имаш ли детайлите на всички кредитни карти?

— Номерата им са пред мене.

— Чудесно. Тогава бих искал тези сметки да бъдат също регистрирани, плюс всички адреси, с които компаниите, издали картите или техните банки кореспондират. Ако Левис Синклер подпише в една аптека чек за шише аспирин, аз искам да зная за това. — Той замълча. — Това достатъчно ли е?

От другата страна на линията се чу леко хихикане — завистливото възхищение на един дълбоко безскрупулен мъж към друг.

— Мисля, не вече започваме. И от кога искаш тази информация?

Едуард се усмихна:

— Ние с теб се познаваме — каза той. — От вчера. — И постави слушалката.

В тишината, която последва Едуард се почувства, както винаги в момент на стрес — много спокоен. Той огледа кабинета си, студената, смалена стая, строгата й мебелировка, картините. Погледна към бъркотията в рисунката на Полок, и внезапно, когато болката се върна отново, болката и объркването от нейното изчезване, той наведе глава и я зарови в ръцете си.

„Защо“, крещеше глас в съзнанието му, а образите проблясваха през тъмната ретина на затворените му очи: баща му, Грегоар, Жан-Пол, Изобел, тяхното бебе, Елен — хората, които той беше обичал, хората, които беше загубил един по един. Защо, защо, защо?

В 1959 година римският район Трастевере вече беше станал модерен. Тогава Трастевере приличаше много на това, което беше представлявал в продължение на векове — бедна част от града, с тесни улички и площадчета, със стари църкви и дворци, до които достигаха малцина туристи. Разположен на левия бряг на Тибър, твърде отдалечен от скъпите магазини, елегантните хотели и най-посещаваните туристически обекти, Трастевере беше безреден, пренаселен, евтин и много красив.

Тадеус Анджелини, чиито прадеди произхождаха от тази част на Рим, гледаше към тесните сенчести галерии, балконите с надвиснали с пойни птички кафези и подобните на знамена нанизи на просторите с прано бельо, и помисли, че това е съвършено място за снимане на филм. Левис Синклер погледна към оживените улични пазари, евтините кафета и ресторанти, които ден и нощ оживено бръмчаха и помисли, че това е съвършено място, където можеш да изчезнеш. Мнението на Елен не беше взето. Нито на Чад, нито на Левис им дойде наум да се допитат до нея.

Бяха пристигнали тук миналата нощ след дълго и обиколно пътуване с влак. Сега беше средата на следобеда, слънцето грееше и Левис Синклер бе тръгнал да търси, както обясни на другите, място, където да отседне. Луксозна квартира, както с усмивка беше добавил. Трастевере беше живописен, но той нямаше намерение да прекара следващите два месеца, спейки в мръсната дупка на някой „пенсионе“.

Елен седеше с Чад в кафенето на площад „Санта Мария“ срещу църквата, която се смяташе за най-старата в Рим. Пред нея стоеше недокосната малка чашка с еспресо. Чад произнасяше своя монолог, който продължаваше вече половин час и Елен едва слушайки го гледаше към старата мозайка, която украсяваше фасадата на „Санта Мария“ и която изобразяваше от едната страна на мадоната пет мъдри девици и пет глупави — от другата.

Чад обясняваше в детайли операторската количка, използвана от Хичкок във „Вертиго“. Елен имаше главоболие, тя още се чувстваше зле и процесията от девици върху църковната фасада й се струваше, че се замъгляваше и после тревожно се изясняваше, отчасти защото й беше трудно да премигне сълзите си.

Това, което беше направила, беше безвъзвратно: повтаряше си го отново и отново. Беше решила да го направи и го беше направила — връщане нямаше.

Беше й трудно да напусне. Беше планирала много внимателно и прецизно, уверена, че това е най-добрият начин, защото всички други начини щяха да изискват обяснения. Тя беше приготвила куфара си, беше сгънала ръкавиците от „Хермес“ и беше поставила пръстена отгоре им, и после — когато беше време да напусне и да избяга — Тя се беше спряла. Сторило й се бе ужасно да си отиде, без да каже нито една дума. Искаше да му остави бележка, писмо — каквото и да е. Но ако започнеше да пише, може би никога не би намерила сила да тръгне.

Така тя се измъкна от грамадната къща, чувствайки се като крадец, а след това беше просто: автостоп по целия път до Париж. В Париж тя се върна при Левис и Чад и спа в стаята на Шарон, защото веднъж пристигнала там не можеше да измисли къде другаде би могла да отиде или какво да прави по-нататък. Левис искаше да й задава въпроси, но Чад го накара да млъкне. Той избута Левис от стаята, гледа я дълго време, дъвчейки замислено своята брада. После каза:

— Знаех, че ще се върнеш. Трябваше да го направиш. Ние имаме парите. Ще направим филма. Ще можеш да участваш, ако искаш. Знаеш, по начина, който ти казах.

И беше вярно, той беше й говорил, че иска да прави филм, още преди, когато беше стояла при тях. Тогава Елен му беше повярвала. Когато говореше, Чад предразполагаше към това. По-късно, когато беше в Лоара, всичко, което Чад й беше говорил, й се струваше нереално — хвалба, може би. Неща като това не се случваха, поне не в действителния живот. Така или иначе, Чад не съществуваше повече в нейния живот, нито Левис. Съществуваше само Едуард.

Сега, когато той говореше за филма и обясняваше, че Левис ще подпомага снимането му, Елен слушаше и разбираше, че това много не я интересува. Обаче Чад и Левис много се вълнуваха от проекта и дълго разговаряха по него.

— Това е малка част — казваше Левис.

— Беше малка част — коригираше го Чад. — Вече нараства…

— И това е евтино, експериментално — добавяше Левис.

Чад си смучеше пръста и добавяше:

— О, Исусе, млъкни, моля те, Левис!

Елен седеше и ги слушаше. Усещаше главата си пристегната и гореща и единственото, за което можеше да мисли, беше дали Едуард бе тръгнал да я търси и дали би я потърсил.

Тя мислеше, че той трябваше да го направи. На втория ден тя се измъкна от къщата и седя близо до кафене „Страсбург“. Всеки път, когато минеше черна кола, сърцето й като че ли спираше да бие. Но никоя от тях не беше Едуардовата. В края на следобеда тя осъзна, че той няма да дойде. Всъщност, това беше истинското й намерение, но неуспешната му реализация й причини дълбока болка.

Тогава тя се върна в къщата със стаи под наем и се опита да си състави планове. Те щяха да правят филм в Рим. Чад беше твърде неясно по това колко време щеше да трае всичко. Щяха да й платят, разбира се, някакви пари. Не твърде много, но колкото можеха и разноските по престоя й в Рим.

— Не се тревожи, — беше й казал Левис. — Ще бъдеше нас. Ние ще се грижим за теб.

Елен се питаше дали можеше да направи това, дали имаше време. Тялото й сега още не беше променено, но какво щеше да стане, когато бебето внезапно започнеше да расте? Какво щеше да стане, когато тя започнеше да напъпва като пъпеш, когато те бъдеха на половината на работата? Какво щеше тогава да прави тя?

Но не, беше почти сигурна, че можеше да бъде скрито поне до четвъртия месец във всички случаи, а дотогава те би трябвало да са свършили. Накрая тя каза „да“ и Левис радостно се развълнува. Чад само повдигна рамене. Очевидно възможността, тя да каже не, никога не му беше хрумвала. Елен се затвори в стаята на Шарон и си каза, че това е най-доброто нещо, което можеше да се случи. Щеше да спечели малко пари, щеше да има къде да живее, би могла да започне и своята кариера. Тя заплака.

Това беше на третия ден. Късно същата вечер, или по-скоро много рано на следващата сутрин, Левис влезе в стаята и я събуди.

— Трябва да вървим — каза той уклончиво. — Тръгваме, знаеш.

Елен повдигна рамене в леглото и несигурно го загледа:

— Да вървим? Къде да вървим? Защо? Колко е часът?

— Наближава пет. — Левис се усмихна. — Отиваме в Рим. Чад реши да започне и ние във всички случаи ще трябва да вървим. Проблеми.

— Проблеми? От какъв род?

— Пари. Наем. Обикновените неща. По-добре е сега да вървим. Можеш ли бързо да се облечеш?

Тя не му повярва съвсем. Левис да има парични проблеми? Това изглеждаше безсмислено, но не можеше да остане тук без Левис и Чад, беше похарчила всичките си пари. Тя мъчително се надигна от леглото, изчака де се упокоят вълните на гаденето и после си събра куфара.

Дълго, обиколно и изтощително пътуване с влак и ето, те бяха тук. Беше много горещо, а Чад още продължаваше да говори, да говори. Два пъти й беше прилошавало във влака и сега чувстваше, че може всяка минута да й прилошее.

Тя затвори очи, затвори ги против топлината и тази влудяваща процесия и мозаични девици. Чувстваше майка си много близка, чувствала я беше все по-близка, откакто беше напуснала Лоара, и сега нейният глас се смесваше по съвсем лудешки начин с гласа на Чад. Чад й говореше за камерния ъгъл, а майка й говореше, че мъжете не лъжат съзнателно, те може би вярват на лъжите си, когато ги изричат, поради това беше толкова лесно да им се повярва.

Едуард беше ли я излъгал? Не беше ли я обичал? Затова ли не се опита да я намери?

Дали я търсеше сега? Дали в същата минута не е пред кафене „Страсбург“, разпитвайки собственика, питайки келнерите дали знаеха нещо за жена, наричана Елен Хартланд?

Ами, ако го правеше, той щеше да разкрие, че тя го беше лъгала. И когато разкриеше това, той щеше да престане да я търси. Беше съвсем сигурна. Би се почувствал измамен и би се ядосал, и това щеше да е краят на всичко.

Тя отново отвори очи. В края на краищата, може би така беше по-добре. Загледа се в процесията на девиците по църковната фасада. Те напредваха и се отдръпваха: пет от тях глупави, пет от тях мъдри.

Какво точно ги правеше мъдри? Осъзна, че Чад беше спрял да говори и че мълчеше от известно време. Той се присегна и неловко я потупа по ръката, както се потупва кученце. Той винаги носеше тъмни очила, които пазеха да се видят очите му или да се разбере техния израз. Сега изглеждаше като че ли се взираше в нея с кучешка вярност и загриженост.

— Как си, Елен? Пак ли ти е зле?

— Не, добре съм — Тя преглътна. — Аз просто, не зная, мислех вероятно за миналото.

— Разкажи ми за миналото — каза Чад. Това беше нещо, което той й беше казвал и преди. Елен си помисли, че той изглеждаше много нетърпелив да чуе историята на нейния живот.

Тя се обърна и го изгледа. Чад беше много грозен. Тя предполагаше, без да е сигурна, че той беше и много способен. Чад малко я плашеше. Понякога й се струваше, като че ли той би могъл да надникне в ума й и да види всички картини там.

Тя беше твърдо решена да не му позволи това. Беше позволила на Едуард да се приближи до нея и повече нямаше намерение никога отново да го допусне. По-прости бяха нещата, когато хората стояха на разстояние. Когато отношенията й с тях бяха сдържани, се чувстваше по-сигурна.

Тя пое въздух и започна да разправя на Чад една лъжа. Това много й напомни за случая във влака с жената, която плетеше. В началото очакваше той всеки момент да я прекъсне и да каже: стига, това не е истина. Но той не я прекъсна нито веднъж.

Елен измисляше. Тя си състави едно английско семейство, най-различни детайли и изопачения й хрумваха, докато говореше. Фамилното й име беше Крейг — Чад и Левис бяха видели нейния паспорт, затова така трябваше да бъде. Семейството обикновено я наричали Хелън, въпреки че била кръстена Елен. Имала втори баща, когото обрисува малко като Нед Калвърт и майка, сега починала, която приличаше на Вайълит. От това семейство и по-точно втория си баща, тя беше избягала. Той може би я търсеше, каза тя искрено, но не много сериозно.

А дори и да я намереше, тя никога нямаше да се върне.

Чад не произнесе нито дума. Той само слушаше, малките му тъмни очи не напускаха лицето й.

Когато накрая свърши, Елен нетърпеливо го изгледа. Беше важно все пак Чад да й повярва, историята беше нещо като прослушване, като тест.

Чад не направи никакъв коментар. Когато тя спря да говори, той остана мълчалив известно време и после поклати глава. Гледаше я тържествено.

— Ох — каза той. — Една история.

В този момент Елен почувства, че малко го презира. Той толкова лесно се хващаше.

Трябваше да мине дълго време преди да разбере, че грешеше.

В стаята на принцесата имаше само една картина и тя висеше точно над главата й. Това беше Дали.

Коленичил върху черната копринена покривка, докато принцесата боравеше с репертоара, който я беше направил известна на два континента, Левис Синклер откри, че ако не затвореше очи, не можеше да не гледа в картината.

Защото му се струваше, че цяла вечност се е взирал в прочистващия пустинен пейзаж, в който спадащи отоци плът, подпиращи се на патерици, се появяваха в пясъка. Едно престъпно лице — часовник без ръце се присмиваше на минутите: нескончаемите извивки на обучения език на принцесата.

Той едва се беше изпразнил. Бидейки винаги прагматик и давайки си сметка колко важно беше да направи удоволствие на принцесата, Левис избра прийома на страхливеца. Симулирайки удоволствие, което не изпитваше, той затвори очи. Когато принцесата спря със своите услуги, тя го направи толкова рязко, според Левис, съвсем нито в най-логичния, нито в най-тактичния момент. Очите му за кратко се отвориха, за да видят широките устни да се разтягат над перлените, гризачески зъби в сладка усмивка.

— Твой ред е, Левис, любов моя…

„Да те еба“, помисли Левис и грубо го направи.

Когато свърши, принцесата се прозина и опъна своите светлокафяви крайници. Тя потупа по ръцете си следите от драскотини, които той беше оставил и го облагодетелства с дълга, бавна усмивка на задоволство.

— Левис, Левис, колко лошо момче си ти. Явно, че не си научил много неща в Харвард.

— Балтимор.

Левис се присегна към цигарите, запали две и подаде едната на принцесата. Тя се надигна върху черните копринени възглавници и дръпна дълбоко.

— Балтимор, Балтимор? — Тя се намръщи. — Къде е този Балтимор?

— Това е пристанище, принцесо. — Левис й отправи своята най-хубава, момчешка, леко изкривена усмивка.

— Близо до Бостън?

— Близо до Вашингтон, но заслужава да бъде заобиколен…

Принцесата се усмихна:

— Левис, Левис… Мислех, че си добро американче. Виждам, че съм те подценявала…

Очите й замислено се помрачиха и Левис се премести в леглото. Изглеждаше, че ще се наложи по-нататъшна демонстрация на неговата виртуозност, за да може да бъде приключена сделката, която беше наумил, и точно тогава му липсваше енергия. За щастие, принцесата изглеждаше поне временно заситена. Тя уви великолепен крак около неговите бедра и се търкаше в него със змиевидно движение, но после замислено се оттегли. Лежеше там, пушейки цигарата си — несъмнено презареждайки се, помисли Левис. В този момент тя му напомни на голям питон, предъвкващ с удоволствие богатата си вечеря, почиващ за момент, с апетит, само във временно бездействие. Левис не беше сигурен, кога да започне преговорите — веднага или да почака.

— Така, ти се готвиш да правиш филм, ти и твоите приятели, Левис. Мммм, мое хитро кръщелниче… — Тя се засмя и леко перна с езика си върховете на неговите зърна. Левис се изви. — Трябваше още преди да ми кажеш. — Големите й тъмни очи го гледаха укорително.

— Бих могла да те представя на толкова много полезни хора. Ето, Федерико — знаеш ли за Федерико? Той би ти се възхищавал, Левис…

— Така ли?

— Разбира се. Толкова рус, толкова златист, толкова… Ами, може би, не. Няма значение. — Тя замълча замислено, удряйки го по бедрото с дълъг, розов, опасно бляскащ нокът. — Какъв вид филм, Левис? Не си ми казал.

— От евтините — каза твърдо Левис. — Нямаме много пари.

— И твоят приятел, грозният, той ли ще го режисира? Ох, Левис, ще можели да го направи?

— Ще може. — Левис повдигна рамене. Той знаеше, че тя беше водеща в разговора. — Той е повече от добър, може би.

— И момичето ли, Левис, и тя ли ще участва?

— Би могла. Зависи наистина от Чад. Ако иска да я използва за нещо малко, знаеш. Слабо ме интересува. Щом това го прави щастлив…

— Той натиска ли я?

— Кой знае. — Левис погледна настрани.

— А ти натискаш ли я, Левис?

Левис знаеше, че отговорът трябваше да бъде бърз и убедителен. Ако принцесата подозреше интересът му към Елен, нейната суетност щеше да бъде уязвена. Тогава тя не би им помогнала.

— Аз, това хлапе? — Той се усмихна. — Ти се шегуваш.

Опасно бляскащият нокът се заби по-дълбоко в мускула на неговото бедро.

— Но би искал?

— Няма начин. — Левис приближи устни към извитото й гърло. — Ни най-малко не е моят тип, принцесо.

Той не можа да излъже добре, но за щастие тази лъжа успя да я убеди — лъжата, и това, което той после направи, което почти сто процента гарантираше, че ще успее да я разсее. Принцесата въздъхна.

След кратка пауза, в която апетитът на питона показваше признаци, че се пробужда с тревожна бързина, Левис повдигна глава и държейки я притисната под себе си, каза:

— И така, какво относно това? Ще може ли да останем тук? Ще можем ли тук да филмираме някои сцени? Да или не?

— Дяволче.

Тя се нацупи — израз, който направи по-забележими бръчките върху хубавото й лице. Дори, помисли Левис, гледайки нейния израз на ленива сласт, който винаги се появяваше естествено, и който годините на практика бяха усъвършенствали, него дори и най-добрият пластичен хирург не би могъл да удържи завинаги на разстояние от разрушителната сила на времето.

— Предполагам, че би могъл… — Тя замълча закачливо. — Няма да ме има три месеца. През това време можете да останете тук. Може би… Ако обещаеш да се държиш добре. Без скандали, Левис. На Рафаел няма да му е приятно.

Левис се усмихна. Принц Рафаел, потомък на фамилиите Сфорца и Медичи, беше прочут със своята любезност така, както съпругата му със своята еротична изобретателност. Докато той предпочиташе компанията на малки момчета, подобна любезност беше разбираема. Левис наведе глава и я зарови в зърната на принцесата, те бяха зачервени.

— Без скандали, принцесо, обещавам.

— Без събирания, Левис. Заклеваш ли ми се?

Левис си помисли за голямото парти, което принцесата беше дала предишната вечер, и което той беше посетил за щастие сам. На него две джуджета бяха доказали, че всички възбуждащи слухове, относно размера на техните сексуални органи бяха съвсем основателни. Мъж, облечен в кардиналска роба, доказа по-късно, че е нещо друго — беше му се предложил скандално, сред великолепните и изискани томове в потомствената библиотека на принц Рафаел.

Левис въздъхна и повдигна своите лешниковокафяви очи:

— Принцесо, как бих могъл?

— Би могъл, Левис, би могъл. Чух някои слухове…

— Всичките са лъжа. Ще бъда съвършен домашен гост. Ще следя с едно око слугите и пазачите…

— Ще го направиш ли?

— Ще се грижа за кучетата. Знаеш, аз обичам кучетата, принцесо…

Красивото лице се заоблачи:

— О, моите бедни бебчета. Толкова много ще ми липсват. Те ще тъгуват, Левис, винаги тъгуват…

Левис потисна едно стенание. Мразеше кучетата, а принцесата имаше двайсет и седем, без да се броят доберманите, които пазеха земите на имението.

— Първокласен стейк два пъти на ден. Подходящи упражнения. Ще живеят като царе.

— Кълнеш ли се, Левис?

— Кълна се, принцесо.

— Добре. Убеди ме, дяволско момче.

Голяма работа, помисли Левис. Принцесата имаше три къщи в Италия, една в Монте Карло, една в Танжер — макар че тя се ползваше от мъжа й — една на брега на Ямайка и една точно на Пето авеню, в източната му част. Повечето от тях по едно или друго време бяха обитавани от поредица от хрантутници, които принцесата намираше забавни — това беше и основната причина той да се обърне към нея. Това и фактът, че „палацо“-то, разположено сред хълмовете, на около десет километра извън Рим, приличаше на крепост. Тук бяха и доберманите, бяха наети и пазачи на вратите, които стояха там двайсет и четири часа. Никой не можеше да влезе, по-точно до целта, и никой не можеше да излезе навън. Елен нямаше да може да прави повече непредвидени изчезвания. За това Левис беше решителен.

— Ти ме използваш, лошо момче. Недей да мислиш, че не разбирам… — принцесата болезнено го щипна по ръката.

— Аз също те обичам. Обърни се.

Левис й зашлеви болезнена, доста силна плесница. Принцесата изстена. Тя услужливо се обърна по корем. Отмествайки отново поглед от картината на Дали, той се подготви да й даде пълна компенсация за нейната щедрост.

Принцесата изви гръб, беше още неподготвена… Върху черния копринен чаршаф ръцете й се сгъваха и прегъваха в сладостно участие към действията на Левис, който беше заел позиция. Удряйки я, се беше вкоравил.

— О, Левис… — Тя леко въздъхна. — Ти порасна толкова бързо. Като си помисля, държах те на ръце, когато беше малко бебе. Тогава самата аз бях много млада, разбира се…

Левис спря за момент над нея. Принцесата нямаше собствени деца, а беше на същата възраст, точно на същата възраст, както неговата майка. Да не би да мислеше, че той не знаеше това, суетната, глупава курва?

— О, така ли?

Той се задвижи бързо, изненадвайки я. Болезненият й вик го окуражи.

Със стегнато лице, затворени очи, Левис се заби. Със сила, която му достави удоволствие, той й показа няколко други неща, които беше научил в Балтимор.

Един час по-късно, Левис се върна в кафенето в Трастевере, където Елен и Чад го очакваха. Той ги видя, преди да го видят те. От разстояние, той погледна дали Елен говореше. После Чад хвърли късоглед поглед по площада и се обърна към нея. Когато се приближи, той хвана монотонното бърборене на Чад.

— Така, той го направи постепенно. Наложи му се. — Чад сложи пълните си лакти върху масата. — Това е единственият начин, чрез който той можеше да получи ефект. Най-напред трябваше да направи отделни операторски колички надолу по стълбите, после да снима актьора пред един прозрачен екран и…

Когато Левис стигна тяхната маса, той прекъсна по средата на фразата. Елен погледна, но не показа, че е забелязала присъствието на Левис. Красавицата и звярът, помисли Левис. Той се усмихна, когато Чад повдигна своето сипаничаво, питащо лице.

— Здрасти, Левис, уредено?

— Абсолютно.

— За колко време? — Чад не си направи труда да изрази поздравление или благодарност и Левис почувства за секунда преминаващо раздразнение.

— Три месеца. Тя ще отсъства три месеца. Достатъчно ли е?

— Да, даже е повече.

— Колко ти трябва?

— Шест седмици. — Чад изглеждаше отегчен. — Шест седмици и два дни може би.

— Исусе, Чад, говориш големи глупости. — Левис с лекота се хлъзна в стола до тях. — Не можеш точно да знаеш…

— Да, мога. Имам постановъчен сценарий. Всичко…

— Това е новина за мен.

Левис махна на сервитьора да му донесе кафе. Не беше обичайно Чад да се хвали, помисли той. Това беше сигурно заради Елен. Обърна се и се наведе през масата.

— Ами, като го имаш, Чад, мога ли да го видя?

— Не.

— Защо не? Къде е той, за бога?

— Тук, вътре. — Чад почука челото си и се изкиска.

Левис повдигна рамене. Той се обърна към Елен, взе ръката й и леко я притисна.

— Как се чувстваш сега, окей?

— Чудесно, аз съм чудесно. — Тя изтегли ръката си.

— Ще ти хареса домът на принцесата. — Той се опита да говори окуражително. — Огромен е. Съвършената база. А за филмирането… Ами там има стаи, които просто ще ти пръснат мозъка. Също… — Той се поколеба. Не беше казал на Елен за мъжа, който беше дошъл в „Страсбург“ да пита за нея, но тя би могла да предположи. — Също така е много уединено, тихо. Така че…

— Звучи чудесно. — Тя го прекъсна със студената си английска интонация и бърз поглед на онези свои резервирани сиво-сини очи. — Много ли беше трудно да убедиш принцесата?

Нещо в този студен, преценяваш поглед накара Левис да се изчерви. Надяваше се, че тя не бе забелязала.

— Лесно — Той отговори бързо. — Тя е много щедра и е стара приятелка на майка ми, знаеш…

Чад се изкиска. Левис му хвърли упрекващ поглед. Понякога нетактичността и общата недодяланост на Чад му играеха по нервите.

— Тя познава всички — продължи той порицаващо. — Артисти, актьори, писатели, режисьори. Би ни представила на Фелини, каза…

— Кажи й да не се притеснява.

Чад си свали очилата, дъхна в тях и ги изтри с мръсния си ръкав. Левис го гледаше с отвращение.

— Не искаш да се запознаеш с Фелини? Защо не?

— Филмите на Фелини изсмукват — произнесе Чад и отново си сложи очилата.

Една английска градина.

Черният ролс-ройс фантом посрещна самолета на Едуард на Плимутското пристанище. Сега той се движеше по все по-стесняващите се пътища към Дивон, отправени на север. Беше студен сив ден в началото на ноември, беше ранен следобед, а вече беше започнало да се смрачава. Кристиан погледна към Едуард, който не беше проговорил, откакто бе влязъл в колата. Лицето на приятеля му беше обърнато настрани. Той гледаше към височините от двете страни на пътя с бледо, безизразно лице.

Слабата светлина, плавно носещите се ниски облаци, всичко създаваше у Кристиан чувство за клаустрофобия, като че ли се движеха в тунел. Когато случайно се появяваше прекъсване на страничните ровове, той хвърляше поглед към пейзажа с чувство на облекчение. Но дори и тогава, въпреки че бе просторна и красива, гледката беше безрадостна: няколко къщи, ширни, прясно изорани ниви, грижливо наредени бразди от червената пръст. Глогиновите храсти се превиваха под напора на идещия от брега вятър. Когато пътят се изкачи, Кристиан за първи път зърна морето. То изглеждаше плоско, металносиво и безкрайно. Зад купчините ниски облаци оставаше невидимо.

— Близко е до морето. Както тя каза.

Едуард проговори внезапно, стряскайки Кристиан, после отново обърна поглед към прозореца. Кристиан с въздишка погледна отново към книгата, която стоеше на коленете му.

И двамата родители на Кристиан, но особено неговата майка, която беше приятелка на Вита Саквил-Уест, бяха страстни градинари. Затова той беше запознат с публикацията пред себе си, „Устройство на националните градини“, пътеводител за отворените за публика с благотворителна цел градини. Разбира се, неговият родителски дом, „Куайрес Мейнър“, фигурираше в главата за Оксфордшир.

Това беше, мислеше Кристиан, типична английска публикация. Въпреки че бяха включени някои по-скромни и малки градини, това като цяло беше едно свидетелство за натрапчивото влечение на богатите английски слоеве да се занимават с градинарство. Графство след графство, имение след имение, там старателно се изреждаха особеностите на споменаваните градини — цветна леха тук, блатна градина там, дървета и храсти, подрязани в различни причудливо декоративни форми, колекции от розови насаждения, колекции от рододендрони. И после, беше снабден с изключително детайлизирани инструкции за намирането на споменатите къщи и градини, заедно с имената и титлите на техните притежатели и с техните телефонни номера. Веднъж Кристиан досади твърде много на родителите си, наричайки този пътеводител „Библия на крадците“.

Това не беше публикация, с която Кристиан очакваше Едуард да е запознат, но все пак, Едуардовият обсег от интереси беше широк и той често изненадваше Кристиан с познанията си по най-езотерични теми. Едуард беше този, който беше предложил да консултират този пътеводител и който в сектора, посветен на Дивон имаше отбелязан на нов ред с малки черни букви:

„Пенсхейс хаус (Г-ца Елизабет Кълвертън), Комптън, близо до Сток-бай-Хартланд. Две мили южно от Милфорд, надясно по В2556, завива се по пътеуказателя «Ноум фарм». Три акра градини в долината с 600 ярда от морския бряг, създадени от починалия сър Хектор Кълвертън. Градина в някогашна градинска местност. Забележителна колекция розови храсти, рододендрони, азалии и лаврови дървета. Зеленчукова градина.“

Едуард се усмихна — входът беше изключително скромен. Лелята на Елен отваряше своята градина всяка втора сряда на месеца, за три месеца в годината. Мястото беше отдалечено и Кристиан се съмняваше, че тя печели повече от десет лири на година за всичките си усилия. Все пак, както би казала майка му, не беше в това работата. Работата беше, доколкото Кристиан можеше да схване — а той беше дълбоко безразличен към градините — че те пречупват гръбнака ти, разбиват сърцето ти и се превръщат в пустош шест месеца след като умреш — бърза отплата, за цял живот усилия. Според мнението на Кристиан, градините и жените имат едно общо нещо: мъжете се опитват да ги опитомят и обработят, и в края на краищата не успяват. Това не беше мнение, което той би изразил пред Едуард.

Изглежда, че поне за едно нещо Елен беше казала истината — частичната истина, във всеки случай. Градината, гледаща към морето, съществуваше, лелята съществуваше. Тя беше открита с помощта на тази публикация от една изключително дискретна фирма на частни детективи и беше задържана от една още по-дискретна фирма от адвокати от Сити, наети от Едуард.

Разследването отне няколко седмици, но се оказа по-плодотворно, отколкото издирването на Левис Синклер, което, Кристиан знаеше, беше задействано успоредно. Синклер, разбира се, постоянно се местеше, което затрудняваше нещата. Папката с материали, отнасящи се до него, постоянно се пълнеше. Действията на Синклер през трите години, откакто беше напуснал Харвард, бяха добре документирани с изрезки от клюкарските колони на вестниците. Един заможен гуляйджия: приеми в Ню Йорк, приеми в Лос Анджелис и Сан Франциско. С отдих в Лондон, който включва едно събиране, разгонено от полицията. Предишната зима в Гстаад. Кратко връщане в Бостън, после отново партита. Всичко, което Кристиан си спомняше от папката беше серията от снимки на Синклер в размъкнато вечерно облекло: на всяка снимка около него имаше различни жени. Така Синклер беше в движение, което правеше факта на неговото успешно изчезване още по-интересен. Очевидно, той беше много внимателен.

Но Елизабет Кълвертън — това беше друго нещо. В този вид селскостопански район, където фамилиите живееха в продължение на поколения, където рядко имаше новозаселили се и всеки знаеше предшествениците на другите и тяхната история, беше лесно някой да бъде открит. Една градина и една сестра, наричана Вайълит — това се оказа достатъчно. Никой не идентифицира снимката на Елен Хартланд, тъй като Кристиан продължаваше да мисли за нея, но някои по-възрастни обитатели на селата в Хартланд и Сток-бай-Хартланд си спомниха за младата Вайълит Кълвертън, която е живяла в голямата къща и която избягала, за да отиде на сцената. Навремето това бил голям скандал. Фактът, че беше станало преди войната, преди около двайсет и пет години, нямаше значение: тук това беше вчера.

Кристиан затвори книгата и се загледа през прозореца. Според собствения му опит имаше два вида лъжци: такива, които измислят изцяло и такива, които подправят своите лъжи с елементи от истината. Елен Хартланд принадлежеше към втората категория, предполагаше той. Съществуването на Елизабет Кълвертън и на къщата го доказваха. И това беше благоприятно от гледна точка на Едуард — а дали беше?

Кристиан погледна към приятеля си и после настрани. Пълната замисленост на Едуард го тревожеше все повече. Разбира се, той не казваше нищо, но често му се искаше момичето да е пълна лъжкиня. Ако тя беше изчезнала, нямаше ли това да бъде по-добре за всички замесени? Той въздъхна и погледна към отминаваната пътна табела, после към часовника си.

Щяха да се появят петнайсет минути по-рано.

Едуард дръпна дръжката на старомодния месингов звънец и звукът му проехтя вътре в къщата. Една грозна къща: голяма купчина червени тухли от Викторианско време, до която се стигаше по дълъг път между високи и кичести рододендрони. Тя изглеждаше празна.

Едуард и Кристиан се спогледаха, отстъпиха назад и се загледаха в къщата. Редица от тъмни прозорци, без светлини, счупени улуци и оцветени от влагата стени. Дори в летен ден тя не би била привлекателна, а на студената ноемврийска светлина изглеждаше влажна и негостоприемна. Едуард дръпна отново звънеца, който печално проехтя. Куче започна да лае някъде отзад, из градините. Едуард и Кристиан се спряха, после едновременно тръгнаха по посока на кучешкия лай, надолу по калдъръмената пътека, която заобикаляше къщата, минаваше край клозета и полурухналия обор и водеше в градината в дъното. Кристиан видя широко пространство от терасирани ливади, покрито с мокри листа. В далечината, отвъд тъмната ограда от тисови храсти, той зърна морето.

Кучето отново излая, двамата с Едуард се обърнаха. От дясната им страна пътеката минаваше покрай стара лятна къщичка, чийто хлътнал покрив беше обвит с пълзящи растения и продължаваше към заграждение, което сега беше празно и тъжно, но ясно личеше, че е било розова градина.

Там две черни охранени лабрадорски кучета лудо залаяха, преследвайки се едно друго, а една висока жена с градинарски ножици в ръце се бореше с огромен розов храст. Те я видяха преди тя да ги види: суха жена около шейсетте, с късо подстригана сива коса. Беше облечена в дебело кадифено яке, мъжки кавалерийски панталони и пазещи от калта уелингтонски ботуши. Едуард тръгна напред, кучетата спряха играта си, погледнаха и предупредително изръмжаха. Жената се освободи от дългия трънлив клон, заплетен в косата й и застана неподвижна, наблюдавайки тяхното приближаване. Слънцето за кратко се подаде иззад един облак и просветна по острието на лозарските й ножици. После с раздразнен жест тя ги затвори и пристъпи напред. Обгоряло, обветрено лице, остри сини очи, ъгловати черти, едно по английски лукаво, но също и християнско лице. То имаше изключително негостоприемно изражение.

— О, вие се появихте — пристъпи тя напред. — Мислех, че няма да дойдете. Ами, след като сте тук, предполагам, че ще бъде по-добре да влезете. Надявам се, че няма да трае дълго. Дяволски ми е неудобно. Имам още седемдесет и пет да окастря…

Тя се изравни с тях, отпрати и на двамата бърз, преценяващ поглед и с едри крачки мина напред. Кучетата тръгнаха след нея, после нерешително се спряха.

— Хайде, Ливингстън, Стенли… Тук…

Тя им свирна и кучетата подскочиха подир нея. Едуард и Кристиан размениха погледи. Когато се обърнаха, за да ги последват, Кристиан хвана Едуард за ръка.

— Едуард, знаеш силата на своя чар…

— Знам, че се говори…

— Ами, мисля, че сега е моментът да го приложиш, нали?

Те последваха Елизабет Кълвертън в студен и подобен на пещера хол. Там тя с рязко издърпване събу своите уелингтонки, хвърли си якето върху дрешната закачалка, направена от два еленови рога и застана, гледайки ги, с крака обути в дебели вълнени чорапи върху пода, мозаечно покрит с тинесто зелени и оранжеви керамични плочки.

— Можете тук да оставите палтата си.

Измежду грамадните ботуши за езда, туристическите обувки и други, предназначени за кал, тя успя да избере един чифт мъжки платнени пантофи, които кучето беше дъвкало и тъпкало в тъмния хол и в стаята зад него. Кристиан и Едуард бавно свалиха палтата си. Кристиан се огледа. Имаше огромно разклонено стълбище от жълт дъб, старомодният тапет беше тъмнокафяв, с неясно очертаващи се цветя, на него висяха, наклонени в мрачината и подредени в боен ред, лошо нарисувани семейни портрети. Видя препарирана лисица в стъклена клетка, еленови глави и рога, стоика за рибарски въдици и стъклена витрина с пеперуди. Очите му срещнаха тези на Едуард.

— Вътре е по-лошо, отколкото отвън — каза той с нисък глас. — Което наистина е едно постижение…

— Кристиан, моля те…

— Добре, добре, ще се държа прилично…

Той последва Едуард в коридора и в стаята. Тя миришеше на горящи дърва и когато те влязоха, тя хвърли една цепеница към загасващия огън и силно я ритна. Кристиан с любопитство разглеждаше наоколо.

Стаята, която очевидно някога е била джентълменската пушалня, изглежда не беше докосвана от около 1914 година. Тя съдържаше множество широки и обемисти кресла, някои тапицирани с изтъркана кожа, някои в избеляла басма. Таванът беше изкривен, боядисан с хоросан в никотиново кафяв цвят и с готически декоративни извивки. Стените бяха облицовани с тъмен дъб и накачени с фотографии. Групи от гребци, училищни крикетни отбори. Мъже в бели спортни костюми, със скръстени ръце и с мустачки на кайзер Бил, го гледаха в безбройни редици. Над вратата беше поставено едно гребло с надпис: „Тринити, Срещу течението на реката, 1906 г.“ Под него имаше друга снимка на шест млади мъже, с цялата арогантност на привилегированата младеж. Тя носеше надпис: „Бийфстейк клуб, Кеймбридж, 1910 г.“

Елизабет Кълвертън отиде до тежката махагонова странична маса, взе оттам една четвъртита гарафа и за облекчение на Кристиан, наля по два инча уиски във всяка от трите изискани, нащърбени чаши и с трясък остави гарафата.

— Не мога сега да правя чай. Пустата кухня е студена. И на мен ми е много студено. Ще вземете ли уиски, да? — Тя посочи другите две чаши, взе своята и се върна обратно до огъня. Зад гърба й се намираше гравирана викторианска рамка на камина с изненадваща грозота. От дясната й страна твърда сламена шапка от Ийтън беше окачена на гвоздей, а от ляво, съвсем странно, бяха окачени във форма на ветрило шибалки, употребявани от учениците, отговорници за дисциплината на по-малките, те бяха вързани с избеляла розова панделка.

— Можете също така да седнете. След като сте тук — рече тя сърдито.

Кристиан, който се чувстваше зле, грабна уискито и потъна сред разтегнатите пружини и кучешката козина. Едуард остана прав. Елизабет Кълвертън погледна към Кристиан и после към Едуард, чиито гръб беше към прозореца и лицето му беше в сянка. Тя замълча и после се обърна към него.

— Добре, знам кой сте. След като сте си създали главоболието да ме намерите, предполагам, че е важно… — брадичката й борбено се надигна. — Преди да минем нататък, вероятно ще желаете да обясните. Какъв точно е вашият интерес към племенницата ми?

Настъпи кратка тишина. Ръката на Кристиан в момента, както приближаваше чашата с уиски към устата му, замръзна. Той почувства нервно и почти непотушимо желание да се разсмее. Поне веднъж Едуард би могъл да си намери майстора.

Едуард направи стъпка напред. Лицето му излезе на светлината и той погледна директно в Елизабет Кълвертън.

— Разбира се — каза той студено. — Аз я обичам и искам да се оженя за нея. Надявам се, че това отговаря на вашия въпрос?

Елизабет Кълвертън очевидно беше слисана — състояние, което не й беше много познато. Кристиан можеше да се басира за това. Тя се поколеба, примигна, погледна надолу към чашата си, после отново на горе. След това внезапно и силно се разсмя.

— Добре, вие сте директен, предполагам. Това е нещо — Тя замълча, — ако седнете, ще ви обясня защо това е една дяволски абсурдна идея… — Тя посочи към чашата с уиски на страничната маса и леко злобен пламък светна в острите й сини очи. — И ако бях на ваше място, бих взела това, може да ви потрябва.

— Нейното име е Крейг. Елен Крейг — първото име се пише и произнася по френски маниер, което ви дава представа за вкуса на нейната майка. Тя беше една глупава и превзета жена. Елен! А момичето е на шестнайсет, седемнайсет ще направи догодина.

Тя каза всичко това без предисловие, седейки в едно от дълбоките кресла до камината, с чаша уиски в едната ръка и цигара „Синиър сървис“ без филтър в другата. Пое дълбоко, закашля се и когато Едуард, сега също седнал не й отговори, изглеждаше леко разочарована. Жена, която не обича мъжете, помисли Кристиан, жена, която обича да смуче кръв.

— Какво още… — Тя замълча, гледайки размишляващо Едуард. — Вие очевидно мислите, че аз мога да ви помогна, а аз не мога. Аз едва познавам момичето и нямам ни най-малката представа къде е сега. Тя може отново да ми се обади, но се съмнявам.

Едуард гледаше към ръцете си с овладяно лице и Кристиан, който знаеше какво той вероятно мисли, изпита прилив на съжаление. Брои лъжите, помисли: име, възраст, къде е израснала — три, досега. Кристиан се наведе напред.

— Но тя е била тук в началото на годината? Ние разбрахме това…

— Разбира се, че беше тук. — Елизабет Кълвертън изглеждаше раздразнена. — И това беше дяволски безсмислено и неудобно. Тя ми беше изпратила телеграма, която беше закъсняла. Накрая пристигна три часа преди да пристигне самата тя. Проклети глупости върши. Ако ми беше писала щях да й кажа да не идва. Но като беше дошла, трябваше да остане, разбира се. Какво друго можех да направя?

Нотка на вълнение трепна в гласа й. Едуард я погледна. Елизабет Кълвертън пресуши уискито в чашата си. Тя сковано се надигна от креслото и пак си наля. Без сода, без вода, ръката й леко потрепери и чашата дрънна, докосвайки гарафата. Тя се върна в креслото си. Кристиан я наблюдаваше с интерес. Това, че тя чувстваше някакво вълнение, беше очевидно, това че се опитваше да го прикрие, също беше очевидно. Той хвърли поглед към Едуард, очаквайки да я подтикне, но Едуард не казваше нищо. Едно от неговите знаменити мълчания! Сега Кристиан можа да види колко ефикасни можеха да бъдат те. За негова огромна изненада Елизабет Кълвертън погледна към Едуард, погледна назад към огъня, дръпна от цигарата си и после, неподтиквана от никого, започна да говори с пресеклив, негодуващ глас.

— Това вероятно звучи жестоко. Трябва да обясня. Аз никога не съм се разбирала с нейната майка. Вайълит и аз бяхме като котка и куче. Между нас никога не е съществувала обич. Тя може да е твърдяла обратното, когато това е служело на нейните цели, но аз никога не съм я харесвала. Дори и като дете, и когато тя напусна от сърце се зарадвах, че няма да я видя. Тя пишеше понякога, но аз не отговарях на писмата й. Разбира се, знаех, че има дете. Тя се опита да получи покана и да се върне преди то да бъде родено — винаги го правеше, когато имаше проблем от какъвто и да е род… — Тя замълча, дръпна от цигарата си и хвърли фаса в затихващия огън. — Това беше много отдавна. Преди шестнайсет години. Аз всъщност оттогава не съм била в контакт с моята сестра. Моята полусестра. Не знаех, че е починала. Не знаех дори, че е била зле. Докато получих телеграмата и момичето внезапно изникна. После… Ами, ако съм искрена, трябва да кажа, че бях изненадана. Вайълит като че ли я беше отгледала доста добре. Тя се оказа приятно момиче. С добри маниери, добре говорещо. Доста чаровно, помислих в началото. Не изглеждаше много добре, беше твърде уморена, бледа, очевидно разстроена от смъртта на Вайълит. Нямаше къде да отиде. За, това, естествено, аз трябваше да я поканя да остане тук — Тя замълча и две червени петна се забелязаха върху страните й. — Надявах се това да бъде временно уреждане на въпроса. И после… Ами, аз доста харесах момичето, и започнах да се замислям дали да не я оставя да живее тук… Сама съм, виждате и имам този проклет артрит. Нямам помощник в къщата, нито в градината. Имахме шестнайсет години по татково време. Сега трябва да се боря съвсем сама… — Тя гневно повдигна рамо. — Никога не й споменах тази идея. Нямах възможност. Тя остана точно три дни и после си тръгна. Представям си, мислила е, че имам пари и когато е открила, че нямам, тя напусна. Измих си ръцете от нея. Което трябваше да направя още в самото начало.

— Разбирам. — Едуард гледаше към ръцете си, после стана. Отиде до прозореца и погледна към градината. Бързо се стъмваше. — Чудесна градина — каза той замислено. — През лятото трябва да е много красива.

Кристиан ги погледна с изненада. Едуард изглеждаше съвършено искрен и той не можеше да разбере защо си губеше времето. Имаше хиляди въпроси, които напираха в неговия собствен мозък и той едва изчакваше да започне да ги задава. Кристиан замълча и Елизабет Кълвертън, както Едуард очакваше, започна да говори отново. Гласът й в началото предизвикателен и отбранителен, постепенно омекваше.

— Беше чудесно, наистина чудесно, когато бях дете, преди войната, когато тук имаше персонал, когато имаше пари. — Тя отново се разсмя. — Сърцето на баща ми би се сразило, ако виждаше всичко сега. Той го създаде, виждате. О, неговият баща го е започнал, но това беше градината на моя баща. Той беше голям растениевъд. Един фантаст. Всичко, което зная съм го научила от него. Ние бяхме много близки. Особено след смъртта на майка ми. Аз му бях като син…

„Не сте ли сега?“, помисли Кристиан, поглеждайки я. Едуард се обърна, лицето му беше внимателно и съчувствено, очите му гледаха право в тези на жената край огъня.

— Започвам да разбирам — каза той. — Аз също бях много близък с моя баща. — Едуард седна отново и погледна към огъня. Изглежда се колебаеше. — Той вероятно се е оженил отново? — гласът му беше спокоен и замислен.

— Да, когато бях на седемнайсет. Много несполучлив брак, за който той съжаляваше. Тя се казваше Берил. Берил Дженкинс. Една отвратителна, вулгарна жена. Аз я ненавиждах. Тя може би се харесваше на определен тип мъже, предполагам. Типът, който харесва барманките, оперетните балерини. Тя имаше малко пари, беше вдовица на някакъв пивовар или нещо подобно, не се интересувах. Мисля, че парите я доведоха до това. Баща ми имаше дългове. Той едва ли й се беше възхищавал. Тя бе съвсем непредставителна. Никой от нашите приятели не я приемаше. Тя изолира баща ми, манипулира го…

— И Вайълит беше нейна дъщеря?

— Да. Вайълит се роди година след като те се ожениха. — Тя отсече отговора, синият й, остър поглед говореше за незабравен гняв. — Нейната майка напусна баща ми скоро след това. Тя умря година или две по-късно. Вайълит остана тук — Тя гневно посочи към мрачната стая. — Израсна тук. Моят баща, горкичкият, безумно я обичаше…

— Това трябва да е било много мъчително за вас — промърмори Едуард и нейните сини очи пламнаха.

— Не съвсем. Моят баща ме обожаваше. Знаех това. Ние бяхме близки. Но Вайълит беше непочтена. Тя си играеше с него. Беше красива по един блудкав начин. Фъфлеше като дете, вечно се притискаше към баща ми, катереше се по коленете му, обвиваше врата му с ръцете си — такива неща. Аз самата се отвращавам от подобно поведение. Така баща ми се чувстваше защитник, предполагам. Тя беше много срамежливо дете или се преструваше. Не можеше мравка да настъпи. Нямаше мозък, разбира се. Не можех да я понасям. — Тя замълча. — Тя винаги искаше да стане актриса, дори още като беше малка. Опитваше да се упражнява пред моя баща. Това е всичко. Гласеше се с часове пред огледалото, рецитираше му в хола след вечеря — противни, превзети глупости, Тенисън, главно. Нямаше какъвто и да било талант, но баща ми беше много любезен човек. Той я насърчаваше, а после тя го въртеше около малкия си пръст. Убеди го да я води по екскурзии — неща, които ние тогава трудно можехме да си позволим. Спомням си, че веднъж той я взе със себе си до Париж. Париж! Аз казах това на Елен. Исках тя да разбере защо мразех майка й толкова много. Беше толкова нечестно. Аз го обичах. Грижех се за него. Той не значеше нищо за Вайълит — два месеца след като я заведе в Париж тя избяга. Присъединила се към някаква третостепенна пътуваща трупа. Сменила си името. Някакъв мъж е бил замесен, предполагам. Някого, когото е срещнала. Вайълит не би имала смелостта сама да го направи. — Тя замълча и презрително погледна настрани. — Това уби баща ми. Тя никога не се върна и разби сърцето му. Проклетият глупав доктор каза, че е от пневмония, но аз знаех, че не е. Беше от мъка. Смятах Вайълит отговорна за неговата смърт и сега я смятам. Тогава й писах и й казах. Не исках никога повече да я видя.

Кристиан забеляза, че Едуард се беше намръщил. Той поклащаше глава, като чели искаше да си спомни за нещо, но не успяваше. В тишината, която последва Елизабет Кълвертън запали нова цигара. Тя като че ли съжаляваше за своите изблици, защото когато започна да говори отново, гласът й беше по-премерен.

— Не я видях — продължи тя. — Тя пишеше от време на време. Направи глупав брак — това можеше да се предположи. Някакъв американски войник. Дъщерята се роди тук, после двете го последваха в Америка. Не е продължило дълго, предполагам. Не си спомням подробностите, а изгорих писмата. — Тя замълча. — Имам адреса, където живееха, пазех това. Някъде на юг. Мога да ви го дам, ако искате, но това едва ли ще ви помогне. Момичето не би отишло отново там.

— Мислите ли, че не?

Елизабет Кълвертън се бе подразнила от Едуардовия спокоен въпрос. Тя го изгледа през рамо.

— Сигурна съм в това. Тя мразеше мястото. Така ми каза. Вярва го, може би.

— Мислите ли, че е казала и други неща?

— За миналото — не. — Тя отвори капака на едно писалище и затършува вътре между хартиите. — А, тук е адресът. Това е телеграмата, която прати момичето. Можете също да я вземете. Аз не я искам. — Тя замълча, гледайки към Едуард, с двете парчета хартия в ръка. После му ги подаде. — Казах ви, момичето беше силно разстроено — добави тя рязко. — В началото беше много спокойна, но имаше и пристъпи на плач. Дълго мълчание. После различни, изопачени истории за майка й и за себе си. После напусна. Реших, че всичко беше твърде цветисто. За да бъда милостива, ще кажа, че тя очевидно беше още много силно потресена от смъртта на майка си. А това място явно е било едно разочарование за нея… — Тя замълча, сините й очи станаха по-твърди. — А ако не съм милостива, ще кажа, че тя беше фантазьорка. Точно каквато винаги беше нейната майка. Честно казано, радвам се, че си отиде.

Докато говореше, тя се насочи към вратата, като че ли да покаже, че разговорът е свършил. Мъжете се изправиха, но на вратата тя внезапно се обърна, взряна в Едуард с острите си сини очи.

— Аз, разбира се, чух за вас. — Гласът й звучеше отстъпчиво. — Вие имате коне, нали? Джак Дуайър е ваш треньор.

— Да. — Едуард изглеждаше леко озадачен.

Елизабет Кълвертън му отправи непроницаема, злобна усмивка.

— Тогава може би ще разберете, когато ползвайки се от своя опит, аз казвам, че независимо дали това се отнася за коне, кучета. — Тя посочи към лабрадорите — или хора, наследствените черти рано или късно се проявяват. Не зная нищо за родословието на нейния баща, разбира се, но бих казала, че Елен твърде много прилича на своята майка. Може би ще бъде добре също така и вие да запомните това. Мъжете са изключително глупави по отношение на жените, така че не вярвам да се вслушате в думите ми. Обаче, след като сте били толкова дълъг път, за да дойдете, бихте могли да се възползвате както от моя съвет, така и от информацията, която ви дадох.

Тя се обърна и влезе в хола. Кристиан, объркан от нейната грубост, усети, че започва да се изчервява. Едуард изглеждаше невъзмутим. В хола той любезно се ръкува и благодари на Елизабет Кълвертън за нейната помощ. Неуспехът й да го разстрои я дразнеше, помисли Кристиан.

В ролс-ройса той се облегна върху седалката и въздъхна.

— Мили Боже, каква отвратителна жена. „Нейното бащино родословие“. Жени като нея ме карат да се срамувам, че съм англичанин.

Едуард повдигна рамене:

— Тяхното разпространение не се ограничава само в Англия, знаеш. Възможно е да се натъкнеш на тях и другаде.

— Не, ако ги избегна. — Кристиан го изгледа отстрани. — Ти приемаш всичко много спокойно. Бях малко разочарован. Умирах от желание да бъдеш заплашително груб.

— Нямаше защо. Освен това, тя ми беше в помощ, мисля.

Едуард обърна лицето си към прозореца и погледна в тъмното. Кристиан го наблюдаваше с любопитство.

— Беше ли? Мисля, че от нея не получи никаква помощ.

— Не непосредствена помощ, може би. Но, след време… — Едуард замълча, после импулсивно се обърна към Кристиан. — Чувствам, че имам нужда да я познавам, Кристиан, че трябва да я познавам, за да я намеря. Да зная коя е тя. Да зная какво желае.

Кристиан го изгледа спокойно.

Пламенността на Едуардовото лице, изразът на очите му, напомни на Кристиан много по-младия Едуард, онзи, когото той познаваше като момче. Беше трогнат, но и разтревожен за него.

— Ти предполагаш, че това, което тя иска, си самият ти, — каза той внимателно, поставяйки ръка на Едуардовото рамо. — Да предположим, че не бъде такъв случаят, когато я срещнеш.

Едуард се колебаеше:

— Дори да е така — отговори кратко той и отново обърна глава настрани.

На летището в Плимут един от помощниците очакваше Едуард. Ролс-ройсът продължи до края на бетонната писта. От другата страна самолетът на Едуард го очакваше. Двигателите бяха запалени, един стюард се навърташе на осветената му врата. Кристиан остана в колата, която трябваше да го върне обратно в Лондон. Едуард излезе, застана на края на пистата, говорейки със своя помощник.

Валеше и духаше силен вятър. Едуард стоеше там и говореше с човека, очевидно не обръщайки внимание на вятъра и дъжда. Кристиан видя лицето му, то беше тревожно и бледо на блясъка на самолетните светлини. Вятърът засили порива си. Едуард попита нещо и човекът кимна. Само за момент Едуард повдигна глава и погледна небето, после потупа човека по рамото и се върна към колата.

Кристиан отвори прозореца. Дори преди да беше видял израза в лицето на Едуард, той знаеше какво вероятно се бе случило.

— Намерили са следите на Синлкер ли?

— Да. Днес следобед.

— В Париж ли се връщаш?

— Не. Не Париж. В Рим.

— Добре, добре, добре.

Очите им се срещнаха за миг, после Едуард се върна обратно.

— Успех — извика Кристиан, когато колата потегли, но не беше сигурен, че Едуард го е чул. Той хвърли поглед към овладяното му бледо лице. Дъждът шибаше голата му глава.

Колата тръгна. Когато Кристиан погледна назад, Едуард вече беше в самолета и вратите се бяха затворили.

Филмът се наричаше „Нощна игра“, а действието се развиваше изцяло през часовете на деня. „Доста типичен пример за извратеността на Чад“, мислеше Левис. Той не харесваше заглавието, което му подсказваше порнографски лудории, но Чад беше непреклонен. Когато Левис спореше, Чад просто се кискаше и казваше, че на френски звучало по-добре.

През последните две седмици Левис с раздразнение си даваше сметка, че той, който беше дал петдесет процента от необходимата за снимане сума, който беше уредил безплатно настаняване за целия екип, имаше много слаба представа за какво щеше да се разказва във филма. Дори в последния ден от снимането беше в същата неизвестност, както и в първия. Стоеше на върха на стълбището в „палацото“ на принцесата по пижама, стиснал здраво чаша с „алка селцер“. Беше шест сутринта и той имаше тежък махмурлук. Долу, в широкото мраморно фоайе чакаше директорът на продукцията, който беше французин, и наблюдаваше прехвърлянето на последната част от съоръженията. Разпиляна група от екипа му помагаха и възпрепятстваха: единият беше французин, друг американец, а останалите италианци. Техният многоезичен разговор го ободряваше.

Левис ги наблюдаваше навъсено. Чад и Елен вече бяха напуснали. Последните сцени бяха снимани в Трастевере. Левис не беше необходим. От него не бяха имали нужда през последните дни. Той пресуши чашата с „алка селцер“. Откъм кухнята, малко настрани, дочу приглушен кучешки вой. Добре, винаги би могъл да разходи някое от проклетите кучета, това беше полезно, предполагаше той.

Неприятното беше, че Чад беше по природа много потаен, реши Левис, когато се връщаше в стаята си и си поръча силно черно кафе. Левис беше открил, че когато работеше, той ставаше патологично потаен. Още нищо не му беше показал черно на бяло. Разбира се, нямаше нищо подобно на снимачния сценарий, за който той често говореше. Всяка сутрин Чад се завръщаше при снимките с наръч намачкани листове, покрити с паешки знаци. Тогава той навлизаше сред бъркотията от актьори със своя оператор Виктор или с някой от неговия екип. Боядисваше парчета хартия, скубеше си брадата, търкаше си очилата и мърмореше. Съвсем не харесваше да вижда Левис наоколо си и много се отегчаваше, ако Левис научаваше тайните на техните шушукания, както в началото се беше опитал.

Левис нямаше опит в правенето на филми, но му се струваше, че Чад работеше в създадена хаотична атмосфера. Той постоянно си променяше намеренията. На един актьор казваше едно по повод на определена сцена, а на друг абсолютно различно. Той променяше сюжетните линии. Задоволяваше се с първото снимане, когато сцената се струваше на Левис съмнителна бъркотия и повтаряше снимането, когато очевидно първата беше най-добра. Никога не стоеше спокойно. Според идеята на Левис режисьорът седеше в плетен стол и режисираше. Чад изобщо нямаше стол, винаги беше на крак, промъквайки тлъстото си тяло между апаратурата, препъвайки се в кабелите, взирайки се, мушкайки, подреждайки, суетейки се. Можеше да прекара по цял час подготвяйки един кадър, а друг път можеше да разкарва някой от изпълнителите на двете мъжки роли наоколо като играчка с часовников механизъм. Неговите крака трябваше да бъдат тук, главата му трябваше да бъде там — точно с линията на ръба на прозореца. След изпълнението на Еленината роля, той трябваше да преброи до пет, после да обърне глава към камерата. „Така. Не, не от този ъгъл, от онзи ъгъл, да…“

Въпросният актьор, Лойд Бейкър беше млад американец. Чад го беше хванал някъде в Париж. Беше му дал тази роля заради неговите вежди, или поне така беше казал. Левис се съгласи, защото му излизаше евтино. Той не беше много блестящ, но беше прекарал шест месеца в Студиото за актьорско майсторство.

— Каква е моята мотивация да стоя тук? — отчаяно се вайкаше той, докато Чад преместваше с един инч лактите му. — Искам да кажа, като какво искаш да виждаш в мое лице? За какво тук мисля, Чад?

— За ебане? Ами, мисли за нещо определено. Мисли за майка си, мисли за Бин Кросби. Дръж проклетото си лице на една линия с ръба на прозореца…

— Не мога да го направя — красивото актьорско лице се приготви да се намуси. — Ако нямам своята мотивация, няма да се получи.

— Слушай. — Чад го хвана за лакътя. — Чувал ли си за Грета Гарбо?

— Разбира се, че съм чувал за Грета Гарбо. Не съм тъп.

— Знаеш ли един от най-великите кадри на Гарбо? Един от най-големите кадри от всичките нейни филми? Краят на „Кралица Кристина“, нали, това е последният кадър от филма. Ние взимаме този голям едър план на лицето й… То е като някакво мистерия, знаеш ли, неразгадаема мистерия. Знаеш ли как Мамулиан е постигнал този кадър? Знаеш ли какво е казал той на Грета? Казал: „Не мисли за нищо, Грета, за нищо“, и тя така направила…

Настъпи дълга тишина. Лойд Бейкър въздъхна:

— Окей, разбрах. Обръщам се към камерата. Не мисля за нищо. Но каква е моята мотивация?

— Исусе Христе! Забрави, каквото казах. Забрави за филмите. Забрави за прозореца. Просто го направи.

Те го направиха. Изглеждаше съвсем неорганизирано на Левис, но Чад просто каза: „Копие“ и след това изглеждаше творчески доволен от себе си.

След този случай Левис отиде да се разтуши в близкия бар със силно питие. Той реши, че тук съществуваха две възможности: или Чад беше гениален, както той твърдеше, или беше завършен клоун. Ако Левис би трябвало да се обзаложи по този въпрос, би казал, че нямаше разлика.

Няколко години по-късно, разбира се, когато Чад току-що беше станал собственост номер едно на Холивуд, детето чудо на американското кино, Левис никога не признаваше тези свои начални съмнения. „Аз винаги съм знаел, никога не съм оспорвал неговия гений“, казваше той с надута баналност — И кой би го оспорил? По-късно Левис беше много доволен, че когато се беше усъмнил, си беше държал устата затворена.

Той мълчеше, докато отпиваше от черното кафе и отлагаше малко момента, когато би трябвало да приеме, че денят е започнал, той беше мълчал поради две основни причини. Първо, защото малко се страхуваше от Чад, въпреки че никога не го признаваше. Второ, виждаше, че неговите съмнения не се споделяха от никого. Независимо че Чад се отнасяше много грубо с тях, Елен и другите актьори благоговейно го слушаха.

Екипът го обожаваше. Повечето бяха французи и някои от тях Чад беше срещнал миналата година, когато във Франция беше работил като асистент на младия режисьор Франсоа Трюфо за филма „Четиристотинте удара“, станал сега европейска сензация. Единствено неговият оператор, Виктор, беше учил заедно с Чад и беше работил с него в Америка върху различни, евтино струващи късометражни филми. Той очевидно уважаваше Чад. В очите на снимачния екип Чад можеше да привлича изгодата и висшето влияние и тъй като всички те бяха професионалисти с растящ престиж в европейските филмови кръгове, Левис до известна степен приемаше тяхната преценка.

Всички изглеждаха на Левис много напрегнати и високо интелектуални, неподходящи за толкова много насмешки. Говореха за черни филми, за постановки, надълго обсъждаха авторската концепция, а в почивките четяха „Кинематографически бележки“. Имаха чудат вкус по отношение на филмите. В един момент славословеха режисьори като Вайда, Франжу и Реноар, за кои го той никога не беше чувал, и новоизявилите се като Годар, Шаброл и Трюфо. На следващия ден венцехвалеха американските филми, които Левис беше гледал като момче — уестърните, детективските филми и комедиите. И независимо от факта, че Левис не беше се замислил за тях повече от това, да каже, че му харесваха, хората от екипа не на шега ги обсъждаха кадър по кадър, роля по роля, като че ли представляваха голямо изкуство. Това водеше Левис до отчаяние и ако продължаваше твърде дълго, щеше съвсем да го обърка.

В същото време, Левис, който не беше интелектуалец и който „от само себе си“ не се доверяваше на интелектуалците, се учудваше как се бе въвлякъл в тези луди кръгове. Той се чудеше сега, когато пресушаваше чашката си кафе и тръгна да си вземе душ. Разбира се, знаеше отговора. Беше се забъркал заради Чад, а остана обвързан заради Елен.

Мислеше за нея, когато застана под душа, за особената деликатност и красота на нейното лице. Мислеше за хладния й леко дрезгав глас. Мислеше за непоклатимата й сдържаност, за нейното спокойствие, за физическата й скромност, която беше толкова възбудителна. Представяше си тялото й, което никога не беше виждал съблечено. Ефектът, както можеше да се предскаже, беше, че той се възбуди. По-малко предсказуемия ефект беше, че това го смути. То извикваше в него всички видове смътни емоции, при чието обяснение Левис се чувстваше напълно объркан.

Най-близката за обяснение от тези емоции, беше тази, че Елен го караше да се чувства защитник. Това го безпокоеше. Защитник? Тук имаше нещо ужасно погрешно.

На няколко пъти през последните седмици Левис страдаше от необяснимо безсъние. С леки, тихи стъпки, той преминаваше коридорите на „палацото“ до вратата на стаята, където спеше Елен. В пижама и халат, чувствайки се смешен, той стоеше там, неспособен да почука, неспособен да влезе и също така неспособен да се върне обратно в леглото. Един-два пъти като че ли беше дочул отвътре плач. Един-два пъти беше натискал дръжката на бравата, но я беше намирал заключена. Тогава се беше измъквал обратно. Това лишено от действеност поведение не беше характерно за него и Левис не можеше да си го обясни. Понякога се опитваше да си представи какво би правил, ако отвореше вратата и влезеше вътре. Той очакваше възбудителни образи да разцъфнат в съзнанието му. Левис мислеше за себе си като за расов кон, но за негова изненада, се виждаше на леглото до Елен. Елен се нуждаеше от него и той много внимателно я държеше в ръцете си.

Левис се отмести от душа и започна да се бърше с хавлиената кърпа. Имаше много неща, за които би трябвало да помисли. За тазвечерното парти по случай края на снимките — трябваше да се погрижи за завършването на подготовката му, да вземе парите, чието прехвърляне беше уредил, искаше да купи подарък за Елен, имаше намерение да намине и до наетата квартира в Трастевере. Но за негово недоумение вместо с тези неща, умът му беше изпълнен само с образа на Елен. И по-точно един от образите, от преди няколко седмици, около десетия ден, откакто бяха започнали снимането на филма.

От серията снимки в „палацото“, имаше една сцена, в която Елен стоеше до прозореца и трябваше да се обърне и да погледне единия от любовниците си във филма, а Левис не можеше да си спомни кой точно. Сцената беше проста, без думи. Чад я беше накарал да я повтори двайсет и четири пъти. Застани, обърни се, погледни. Двайсет и четири пъти.

След това Чад беше отишъл при Елен и й беше измърморил нещо. После тя го беше направила отново. Нито веднъж не се беше оплакала, не показваше признаци на раздразнение, на нетърпение, на умора, въпреки че сцената трябваше да се направи след цял ден снимки. Тя не спореше, както винаги правеше Лойд Бейкър, а просто спокойно изслушваше Чад, рядко казваше по нещо, което Левис не можеше да чуе, и след това го повтаряше. До този момент Левис мислеше, че отношението му към Елен беше просто: той я желаеше и точка. Но този следобед нещо се случи с него. Стоеше в края на стаята, обграден от екипа и апаратурата и въпреки това беше сигурен, че не го интересуваше колко пъти ще бъде повторена сцената или че беше толкова натясно. Той би стоял там завинаги, само за да наблюдава лицето й, за да наблюдава нейните движения.

Застани, обърни се, погледни. Застани, обърни се, погледни. Образът й се задвижи в неговото съзнание, както през всичките предишни седмици. Не можеше да се освободи от него, нито можеше да си обясни неговото очарование. По-късно моли Чад да му обясни сцената, а Чад се бе усмихнал знаещо и потайно. Чрез тази усмивка той се почувства изключен, тя подсказваше мистерии, до които той нямаше достъп.

— Обясни ми образа, който Елен изпълнява, Чад. — Той беше попитал напористо. — Някак си ми изглежда безсмислен. Искам да кажа, защо тя постъпва по този начин? Коя, по дяволите е тя?

Чад се беше усмихнал внимателно:

— Тя е липсващата жена — каза той.

Бележката още повече раздразни Левис, но я запомни. Сега, когато образът на Елен отново и отново се въртеше в ума му, той започваше да разбира какво тогава Чад беше искал да каже.

— „Липсващата жена“? — веждите на Лойд Бейкър се събраха. — Защо липсваща? Имам предвид, аз зная къде живее тя, за Бога, аз я натискам, Чад. Аз я натискам и другият приятел я натиска също, и когато аз научавам, това ме подлудява. Така че, как така е липсваща? — Той поклати глава, като че ли за да размести нещо, което упорито се беше загнездило в мозъка му. После лицето му бавно се проясни. — О, разбирам. Започнах да схващам. Искаш да кажеш, че тя е като загубена и само, когато среща мен, тогава тя…

— Не, Лойд. — Чад изглеждаше много търпелив. — Не това искам да кажа.

Лойд навъсено наведе глава:

— Ами, мисля, че ние във всички случаи губим дирята. Имам предвид, че това е една от моите главни сцени. Цяла нощ съм седял да работя върху нея. Ако можем, нека за секунда да се концентрираме върху моята роля. Струва ми се, че моята мотивация тук е малко неясна.

— На всички мотивацията е неясна, Лойд. Такъв е животът.

— Така ли?

— Да. — Чад се прозина. — Нека да го направим, окей? Искам да мина по-нататък.

Елен беше слушала този разговор, седнала в другия край на стаята. Това беше малка стая с едно легло и натъпкана с апаратура. Тя се изправи.

Тази сцена, която се явяваше в началото на филма, беше предпоследната, която щяха да снимат. След нея оставаха последните няколко кадъра. Тя мина напред, мислейки: „Почти е свършено. Колко бързо стана всичко.“

През първата седмица, когато беше започнала да работи, тя беше толкова изплашена. Всичко беше толкова странно, толкова сложно и толкова изнервящо. Всеки ден, когато влизаше, ръцете й бяха потни и трепереха от страх. Нищо отправеното нямаше смисъл. То я объркваше, това снимане без последователност, отиването напред в историята и после връщането. Тя не знаеше какво нрави половината от екипа, не разбираше нищо от терминологията. Не можеше да схване точката, за която да се залови и постоянно я изпускаше. Ръцете и краката й като че ли бяха вдървени и неестествени. Гласът й сякаш принадлежеше на друг и тя очакваше всяка секунда Чад да изкрещи и да й каже, че е безнадеждна и че не е оправдала надеждите му.

Но Чад никога не й крещеше, въпреки, че се караше на повечето от останалите. Никога не й се присмиваше, нито ставаше нетърпелив, както с Лойд. Той просто отиваше при нея, говореше й спокойно с неговия смешно равен глас и след като го направеше, някак си всичко добиваше смисъл.

— Вярвай в себе си — каза Чад.

Да вярва в себе си? Тя едва ли не се изсмя. Как би могла да вярва в себе си? През тези първи дни като че ли не знаеше коя е. Накрая, срамежливо очаквайки някаква язвителна забележка, тя каза това на Чад. Той внимателно й се усмихна, показвайки жълтите си зъби. Изглежда, че му беше приятно.

— Това няма значение — каза той. — Всъщност, това е хубаво. Ти не си Елен, ти си Ан.

Ан беше името на нейната героиня и някак си, след като Чад каза това, тя започна да обича Ан. Ан я освободи. Ан я направи способна да забрави за своите ръце и крака и да попадне в нейните черти. Ан имаше собствен живот и независимост с изминаването на дните, тя й ставаше все по-близка. Сега, когато Елен заставаше пред камерата, тя не чувстваше страх, само едно чудесно освобождаване и избавление. Това беше Ан, която говореше, Ан, която се движеше, а Елен само я въплъщаваше.

Ан растеше и на Елен й се струваше, че самата тя се свива. Тя с радост приемаше това. Вече чакаше с нетърпение момента, когато започваха снимането на една сцена и се извършваше промяната. През часовете, когато работеше, останалата част от живота й изчезваше. Тогава тя никога не мислеше за Оринджбърг или за Едуард, не мислеше за бебето, не изпитваше вълнение и болка. Ан живееше, а тя умираше. Тя започна да жадува за момента, когато това се, случваше и след първия месец осъзна нещо, което беше очевидно, но което никога не беше й се случвало дотогава. Създаваше нещо, което беше само нейно, защото въпреки цялото умение на снимачния екип, въпреки, че Чад беше опитен, тя беше тази, която вдъхна живот на Ан. Правеше го тя и знаеше, просто знаеше, че го прави добре.

Досега никога не беше чувствала такова нещо в живата си. Никога. То упражни изключително дълбок ефект върху нея. Накара я да се усеща силна.

Невинаги, наистина. Понякога новата й самоувереност се разколебаваше, понякога тя се чувстваше като предишната Елен, неуверена, несигурна. Но тези моменти на несигурност идваха само, когато беше далече от снимачната площадка и далече от Чад. Когато беше тук, работейки с него, увереността й се възвръщаше отново.

Тя я изпитваше и сега, когато започваше сцената с Лойд Бейкър. Ан я очакваше и тя я поздравяваше като приятелка. Две снимания, три, четири.

В другата част на стаята Чад делово се надигна. Той каза „копие“ и гледайки към Елен с леко намигване през тези негови очила, й се усмихна.

— Окей, сега ще направим финалните кадри. Виктор и аз ще ги направим сами с Елен. Освободете снимачната площадка.

Изглеждаше странно развълнуван, размахваше във въздуха розовите си ръце. Трябва да е, защото почти сме свършили, помисли Елен и внезапно изпита съжаление.

Левис беше наредил на „Чеиз Манхатън Банк“ да направи трансфер на десет хиляди долара в клона на „Банка национале“ на „Виа Венето“. Когато стигна до банката, разбра, че е тръгнал твърде рано, банката беше затворена.

Трябваше да убие половин час. Добре, за това „Виа Венето“ беше толкова приятно място. Той повървя малко по улицата и седна в близкото, разположено на тротоара, кафене, точно срещу хотел „Екселсиор“. Поръча си едно еспресо, запали първата за деня цигара. Слънцето беше силно. Трудно бе да повярваш, че бе ноември, денят приличаше на летен. Левис се настани удобно в стола и се подготви да чака. Хвърли ленив поглед към другите клиенти, седящи отвън. Повечето бяха италиански бизнесмени, мъже в тъмни костюми и с тъмни очила, спрели в кафенето на път за работа, четящи утринния вестник. Отстрани поглед от тях, вдигна лице към слънцето и започна да прави планове. Един от мъжете в тъмни костюми гледаше Левис напрегнато, но Левис не го забеляза. Той отново мислеше за Елен.

Ако Чад свършеше по разписание днес, както сега със сигурност изглеждаше, щеше да бъде вързан с монтирането на филма през следващите шест или осем седмици, предполагаше да го завърши около Коледа. Смяташе да прави това в Рим при едни приятели и вече беше предложил, докато бъде зает, Левис да си вземе отпуска. Той предлагаше по-нататък с любезна усмивка Левис да вземе и Елен със себе си.

— Ние не искаме да я загубим отново — каза Чад.

Елен, която знаеше за неговия план, не го коментира. Тя отклоняваше всички опити на Левис да изтръгне от нея категорично обещание. Междувременно, Левис беше пълен с идеи.

Той имаше няколко адресни книги, всички те бяха пълни с имената на заможни и щедри приятели на своите родители и на своите собствени познати. На всички тях можеше да се разчита, че биха приели Левис и Елен като свои гости за известно време. Това, мислеше Левис, би й се сторило не толкова компромисно, отколкото да отидат на хотел. Беше сигурен, че това би я стреснало. Но приятели, и то приятели, които живеят на такива очарователни места: Тоскана например, или Венеция, Ница, Кан. Швейцарските Алпи, Гстаад — не, той би причинил объркване в Гстаад. Това можеше да не излезе добра идея. Лондон, може би. Лондон беше забавен в дните преди Коледа, и може би всички бяха забравили вече онова парти, на което нахълта полицията.

Биха могли да отидат още по-далеч. Мексико — Акапулко например, Бахамите, Западна Индия. Той мечтателно обмисляше възможностите. Мисълта да предложи на Елен да си избере място по света му доставяше удоволствие.

Примерно, биха могли да отидат в Бостън. Би могъл да заведе Елен у дома в Бийкън Хил. В дома на майка си и баща си, които винаги, когато говореше с тях, а това не се случваше често, настояваха да се върне вкъщи. Елен дори би могла да хареса там, си помисли. Тази незначителна къща, изпълнена със стари английски вещи, организирана от разумни, изпълнителни слуги, които са със семейството около двайсет години. Той видя образа на Елен стояща до камината на чашка чай с майка му.

Но не, бързо отхвърли тази идея. Как би могъл да помисли да я заведе там? Той мразеше Бостън и никога не искаше да се върне. Знаеше какво е Бостън. И той в края на краищата отдавна го беше напуснал. Откакто се помнеше, Левис Синклер се бе опитвал да избяга. Откакто се помнеше, неговото семейство имаше изработен свой план за него и бяха презрителни, когато Левис се опитваше да им предложи алтернативни възможности.

Левис разбираше защо всичко се беше случило, но това не го правеше по-лесно поносимо. Неговите родители, Роберт и Емили, бе трябвало да чакат двайсет години, докато им се роди син. Четирите дъщери, които предшестваха Левис, бяха много обичани, но от известна гледна точка от дъщерите нямаше полза. Дъщерята нямаше да носи името и традициите на Синлкерови. Дъщерята не би могла да ръководи една инвестиционна банка. „Аз бях толкова щастлива, когато ти се роди, че плаках, Левис“, казваше Емили. Това тя често повтаряше. Когато той беше малък, това го изпълваше с гордост, когато порасна, го караше да се чувства впримчен.

От самото начало на него му беше давано само най-хубавото. От самото начало неговите привилегии бяха придружавани от високо благородни лекции. Според собствените му родители очебиещото консумиране на богатството беше анатема. Привилегиите и парите бяха приемливи само, ако бяха балансирани с чувството за социален дълг. Той беше отгледан едновременно в разглезеност и строгост. Правени му бяха щедри подаръци: хубави книги, сериозни играчки, конструкторски игри, чертожни дъски, бои за рисуване. Левис още помнеше мъченията по коледите и рождените дни: колко беше копнял за пушки, за кънки, за комикси, за топки. Как трябваше да се преструва, че не е разочарован, когато те с усмивка и нежност му ги отказваха.

Водеха го на уроци по танц, на концертите на Бостънския симфоничен оркестър. Беше внимателно въведен в изкуството — първо в музеите и галериите, после в частните колекции на своите безбройни чичовци, братовчеди и лели.

Когато поотрасна, го запознаха с тениса, плуването и скуоша. Левис имаше атлетически дарби и обичаше спорта. Но той проклинаше тези частни подготвителни сесии така, както проклинаше и културата, с която беше тъпкан насила. В тях нямаше забавление, както всичко друго, те бяха „уроци“. Животът му представляваше един дълъг урок и когато порасна, Левис разбра нещо ужасно: това беше един урок, в който той никога не получаваше високи бележки.

Тогава беше започнал да се напъва много. Умът му се пръсваше от информация, която упорито отказваше да смели. И въпреки това, той никога не успя да задоволи изискванията на своите родители. Трябва да работи още по-усилено, му обясняваха те — баща му директно, майка му по-деликатно. Той беше Синклер, за него не беше достатъчно да минава как да е, а трябваше да превъзхожда другите.

Той нежно обичаше майка си и благоговееше пред баща си. Неговата смущаваща негодност да им достави удоволствие, дълбоко нараняваше Левис. „Обичам те, мамо“, казваше той когато беше малък, тичаше към Емили, опитваше се да се изкачи в скута й и да я прегърне. Но Роберт Синклер беше изразил мнението, че Левис е прекалено разглезен и Емили трябваше с виновен поглед да го отблъсква, когато той правеше така. „Не се прави на бебе, Левис“, казваше тя. „Трябва да работиш повече, това е всичко“. И го целуваше също с чувството за вина.

Левис остави чашата си с еспресо, тя тракна в чинийката. Раздразнено погледна към часовника си. Трябваше да чака още петнайсет минути. Защо беше започнал да мисли за Бостън, защо? Вече беше на двайсет и пет години, пораснал мъж, и все пак, когато мислите му тръгнаха точно в тази посока, като че ли годините изчезнаха. Тогава се чувстваше така объркан и безпомощен, както когато беше дете. Спомените прелитаха назад, кипяха в ума му — унижение след унижение. Те го караха да се чувства безсилен и го изпълваха със сляп, болезнен гняв. Дори и сега, седейки тук той усещаше голямото страдание на своето детство, бликащо отново в сърцето му: „Не е честно, не е честно“.

Съвсем съзнателно — това беше един трик за измъкване, който употребяваше, той се опита да се съсредоточи върху успехите на своя живот, а те не бяха толкова много — когато беше знаел какво прави и беше сигурен, че го е направил добре.

Беше имал постижения на футболното игрище, първо в Гротън, после в Харвард. Те винаги го бяха изпълвали с трепет, докато родителите му ги бяха приемали с пренебрежение. Украсен с каска и подплънки, Левис се мислеше за бог. Той беше имал жени, винаги беше имал успех при тях, още от самото начало. И накрая, той имаше приятелството с Чад.

Левис се усмихна в себе си, размествайки се леко на стола. Родителите му не бяха одобрявали повечето от жените, минали през неговия живот — шокирани, беше по-точната дума. Те и Чад не бяха одобрили също. Този факт правеше голямо удоволствие на Левис. Да поеме обратна посока, да пренебрегне родителските желания — това го изпълваше с триумфално отмъщение. Животът му повече не представляваше придвижване към следващия урок, нямаше повече неуспехи, беше отхвърлил всичко, беше изоставил Бийкън Хил и всичките мухлясали стойности, с които той беше натъпкан.

Беше вече самостоятелен мъж, водещ свой собствен живот, който не представляваше провал — никога в действителност не беше, такава бе само интерпретацията от страна на неговите родители, а той я беше отхвърлил, заедно с всичко друго.

Запали нова цигара. Мина една проститутка и той й намигна. Чувстваше прикритието на своята идентичност, която пак бе надянал на раменете си. Той беше бунтар, определи сам себе си. Винаги е бил бунтар, наистина, можеше да разбере това сега. Не неудачник, а бунтар. Беше се убедил напълно в този факт, откакто беше срещнал Чад.

Банката отвори. Левис стана и се напрегна. Хвърли няколко лири на масата, взе куфарчето си за документи, прекоси банковото фоайе, и застана на опашка пред едно от гишетата. Един от мъжете в тъмни костюми последва Левис в банката и застана недалеч от него на опашката. Но Левис не го забеляза, не разбра и че когато напусна след петнайсетина минути този човек излезе също, без да доизчака реда си.

Левис махна на едно такси и тръгна на обиколка из своя познат ловен район — красивите и скъпи магазини, които се редяха по „Пиаца ди Спаня“ и „Виа Кондоти“. Поръча шампанско за партито тази вечер и после прекара неспокоен, но приятен половин час в разглеждане витрините на магазините и в избиране на подарък за Елен.

Купуването на подарък за жена не му беше познато занимание, освен за жените на неговото собствено семейство и то малко го обърка. Неговото предпочитание беше към нещо красиво, лекомислено и луксозно — копринено бельо, някакви дрехи, може би украшение. Той се позавъртя отвън пред „Дьо Шавини“. На витрината имаше изложена красива сапфирена брошка и цветът на камъните му напомни Еленините очи. Но някакъв остатък от Бостън, който той не беше успял да изчисти напълно от себе си, го накара да се поколебае. Неговата майка би определила подобен подарък като неподходящ. Той с неохота се отдалечи. Почувства се объркан, започна да изпитва смут. Толкова много искаше да й купи нещо вълнуващо, но където и да погледнеше, чуваше зад рамото си своята майка, казвайки, че не, това не е подходящо при сегашните обстоятелства. Освен за своите собствени дрехи, Левис никога не беше уверен в своя вкус — в миналото твърде често се беше оказвал смешен. Със срам си спомни за подаръците, които като малко момче беше купувал на майка си, неща, за които тайно беше спестявал в продължение на седмици. Едно голямо куче, направено в Париж и ярко боядисано, дрънчаща позлатена гривна. „Колко миличко, Левис, благодаря ти“, беше казала неговата майка. Китайското куче изчезна в шкафа, а гривната никога не беше сложена.

Стоейки на „Виа Кондоти“, Левис се изчерви за лошата си преценка отпреди шестнайсет години. Обхвана го още по-голяма паника. Една книга? Не, книгите бяха прекалено безлични. Цветя? Искаше му се да й даде нещо повече. Парфюм? Помисли си, че Елен никога нямаше да го употреби, може би нямаше да го хареса. Накрая, правейки компромис и напомняйки си, че ако Елен се съгласеше да замине с него, подаръкът би могъл да бъде поне полезен, той влезе в магазина на фирмата „Гучи“. Там след по-нататъшни притеснения, избра един пътнически сак. Беше изключително скъп, в стил „Гладстон“ и направен от кафява крокодилска кожа. Беше крещящ, Левис беше сигурен, че неговата майка не би го харесала. Но той не го купуваше за майка си, купуваше го за Елен.

С нарастващо вълнение попита дали биха могли да му поставят монограм. Казаха, че могат, но би отнело няколко часа. Левис още веднъж се поколеба и накрая реши да се съгласи. Инициалите са „Е. С.“, каза той и нареди сака да бъде доставен в края на деня в жилището на принцесата.

При споменаването на това име и на адреса, скованият продавач значително се отпусна, обноските му станаха почти чаровни. Левис напусна магазина, чувствайки се изключително щастлив. На излизане почти се сблъска с влизащ вътре мъж. Левис с досада го изгледа: висок, тъмен човек, облечен в черен костюм. Вероятно някой важен, защото двамата продавачи вече се кланяха и раболепничеха до вратата. Той отмина Левис с кратко извинение на италиански. Левис му хвърли поглед, после излезе на улицата и веднага забрави за него.

Той взе друго такси, прекоси реката до Трастевере и беше заприщен като че ли за часове сред свиркащия, крещящ хаос на римското улично движение. Докато стигна до къщата, където Чад работеше върху филма, беше станало около дванайсет и Левис, знаейки, че Чад обикновено даваше почивка по това време. Очакваше с нетърпение да види Чад и Елен, за да обядват заедно.

Каза на таксиджията да отиде до „Пиаца ди Санта Мария“ и подсвирквайки си се поразходи по тесните странични улички. Когато стигна до входа на къщата и влезе в хола, видя пътя си препречен. Помощник-режисьорът, Фабиан, муден французин, се беше разположил на върха на стълбите.

Левис го погледна и прекрачи извиващите се като змии кабели на път към вратата.

— Здрасти. — Фабиан му отправи мързелива усмивка и не се помръдна.

— Извинявай… — Левис нарочно направи крачка напред.

— Съжалявам, затворено е. Чад не иска никого тук, горе.

— Това не се отнася за мен.

Фабиан приятелски му се захили:

— Отнася се за всички. Съжалявам, Левис.

Левис се поколеба. Той погледна часовника си, после отново Фабиан. Внезапно изпита нервност и тревога. Чад и преди го беше обезкуражавал да присъства на снимането, но никога него беше спирал.

— Няма ли да свършват? Какво по дяволите прави той там?

Фабиан повдигна рамене:

— Той работи върху последните кадри. Чад е там, Виктор и Елен. Това е всичко. Няма да продължи още много. После, това е тайна.

Левис се намръщи. Знаеше как беше започнат този филм — с едър план на Елениното лице. Знаеше как свършваше — по същия начин. За парчетата помежду, имаше откъслечна представа. Мислеше, че знае достатъчно, за да си припомни, че последната сцена се състоеше след убийството и показваше Елен сама в леглото.

Той внимателно се заслуша. През ламперията на вратата горе можа да чуе монотонния провлечен глас на Чад. Той бутна Фабиан настрани и изтича по стълбите. Вратата беше заключена. Чад спря да говори за момент, когато чу стъпките на Левис.

Левис гневно затропа с дръжката на вратата. Отвътре се чу познатият стържещ кикот, после чу шума от стъпките на Чад.

— Левис? — каза той през вратата. — Разкарай се.

Левис побесня. За секунда преценяваше дали да я разцепи на клечки, налитайки й с раменете си на футболист или просто да ритне ламперията с крак. Премисляйки той реши, че и двете действия са лишени от достойнство. Той се върна надолу по стълбите, без да каже дума.

Фабиан му хвърли важен поглед и чисто по галски сви рамене.

— Би ли искал да предам на Чад някакво послание, когато излезе?

— Разбира се. Кажи му, че излизам, за да се напия.

— Разбира се — прозина се Фабиан.

— И му кажи, че ще се върна след час.

На това Фабиан погледна със съмнение:

— След час? Мисля, че няма да ти стигне.

— Защо не, за бога? — Левис войнствено му се облещи. — Както той ми го обясни, ще бъде една малка сценка. Почти една снимка. Колко време може да отнеме подобно нещо?

— Кой знае? — Със смирение се усмихна Фабиан.

— Тя там гола ли е, това ли е работата? Той съблякъл ли я е?

Фабиан бавно наведе единия си клепач:

— Левис, приятелю, кълна ти се, нямам представа. Но ако го е направил, той е щастлив човек, нали?

Левис се обърна, без да каже нищо. Трепереше от чувство, което не можеше да определи. Отиде по улицата до площада и влезе в първия бар, който му попадна.

Първата „стрега“ му помогна да се почувства по-добре, втората още по-добре. Третата беше грешка, а четвъртата — бедствие.

Барът беше малък, под патронажа на местни работници. Левис седеше взрян в голата дървена маса и слушаше шума на машината, където играеха пинбол. Някъде отзад работеше телевизор и той смътно чуваше виковете на италианския футболен коментатор. В някакъв друг свят, на друга планета, някой, някъде играеше в „Реал Мадрид“.

Главата му провисна. Той проследи влажната следа, която чашата беше оставила върху масата. Неясно си задаваше въпрос с мозък, който отказваше да работи, дали чувствата, които изпитваше бяха резултат на неосъществено силно желание, на ревност, на предателство или на любов. И кой точно ги беше предизвикал?

Би могла да бъде Елен. Би трябвало да бъде Елен. Той почти беше сигурен, че е тя.

От друга страна, би могъл да бъде и Чад. Той беше срещнал Чад случайно, събитие, което беше променило живота му. Понякога Левис чувстваше, като че ли през целия си живот беше търсил Чад.

По онова време той беше тръгнал по лош път. Периодът непосредствено преди Чад, беше част от живота на Левис, за който той искаше да забрави. Беше зарязал Харвард и беше избягал от Бостън, започнал бе да се забавлява и същото време бе започнал да се тревожи. Не можеше да си спомни точно защо. Може би защото лицата по партитата, които посещаваше ставаха все по-млади, а той самият по-стар. Не беше сигурен.

Единственото, което знаеше бе, че изведнъж стана неотложно да престане да върви по течението и да си създаде успех в живота. В своите най-лоши моменти Левис се съмняваше в способностите си да стори това, но в други изпитваше еуфорична сигурност, че някак си, някъде ще успее. Виждаше себе си като блудния син, завръщащ се един ден в Бостън, с успех, но какъв по-точно?

Неговата майка винаги беше предпочитала политиката. Тя с надежда беше намеквала за това. Тя отбелязваше метеоритното възкачване на Джон Ф. Кенеди и намеците й ставаха още по-открити. За Емили Синклер Кенедиевци бяха ирландски католически парвенюта. Ако Джон Кенеди можеше да постигне толкова много, колко повече би могъл да постигне този висок и красив потомък на Синклеровци? Бащата на Левис беше по-директен. Левис трябваше да отиде във фамилната банка и отказът му да направи това веднага след напускането на Харвард беше своенравен и необясним.

Левис нямаше никакво намерение да се обвързва с политиката или с банката. Но когато се опитваше да реши коя професия би го завела до желания успех, оставаше нерешителен. Трябваше да бъде някоя от новия вид кариери, чувстваше инстинктивно той, някоя от тези, за които четеше по вестниците, нещо, което един Синклер никога не беше правил. Рекламна дейност, музикална индустрия, журналистика, шоубизнес. Някоя от новите „бързо правени“ професии, където това, което имаше значение беше гъвкавият ти ум и твоята изобретателна енергия, а не фактът, че имената на твоите родители красят обществения регистър и че имаш баща, който да тегли конците.

Левис повърхностно се замисляше върху тези идеи, без да преследва с особен ентусиазъм нито една от тях. И тогава по покана на една актриса, която беше срещнал в Ню Йорк, замина за Западния бряг. Там изведнъж почувства, че е намерил своята професия. Не да играе, той не можеше, не да режисира, Левис бе наясно с границите на възможностите си, а да ръководи производството на филми — това го привличаше сега. Привличаше го фактът, че беше неустановено и непредсказуемо, беше леко съмнително, да живееш малко нечестно, а това сега му беше интересно. Да променяш тактиката си, да се пазариш, да стимулираш и да пробиваш — Той харесваше това. Харесваше също партитата и момичетата.

Когато беше там, той срещна мнозина млади продуценти и очарован ги наблюдаваше. Трябваше да измине доста време, докато се разбра очевидното: те всички бяха различни от него, те всички бяха евреи. Той довери своята амбиция на актрисата в една нощ, когато беше безпаметно пиян. Смеейки се тя едва не падна от леглото.

Макар и с неохота той се съгласи, че тя беше права. Започна да се изморява от актрисата, да се изморява от Холивуд и от лекомислието. Купи си билет за връщане към Източния бряг. Фактически беше възприел джинсите като свой калифорнийски камуфлаж, когато в един късен следобед актрисата обяви, че са канени на парти. В неговата последна нощ в Калифорния. Левис повдигна рамене и се съгласи.

Партито се състоя на една крайбрежна къща във Венеция. Именно там той разбра, че животът му започва, защото на това парти Левис срещна Чад.

Актрисата го беше представила, с едно махване на ръката:

— Ласкателят — и бързо се беше придвижила към някакъв приятел, за когото се носеха слухове, че има връзки по линия на разпределянето на ролите в „Метро Голдуин Майер“.

Левис, притиснат и неспособен да се измъкне, научи, че името на „ласкателя“ беше Тадеус Анджелини. Той беше второ поколение италианоамериканец, роден и отгледан в Лос Анджелис. Ласкателят даде някаква минимална информация и потъна в мълчание. Левис изпита крайно неудобство. Той все още имаше някакъв остатък от бостънски маниери. Все още не беше усъвършенствал холивудското изкуство да изолираш напълно някого, който няма нито престиж, нито влияние, нито пари, нито надежда. Така че, когато неговият резерв да поддържа разговора прекъсна, а дебелият, потящ се мъж все още мълчеше, Левис с нарастващо отчаяние го попита с какво се занимава.

— Правя филми.

Дебелият мъж му намигна зад тъмните си очила.

Левис, който беше наивен, го изгледа с малко по-голям интерес. В Холивуд беше срещнал твърде много хора с планове, но никой от тях със съществен резултат.

— Аз дали съм ги виждал?

— Едва ли. Нито един от тях още не е направен.

Дебелият мъж се изкиска — това беше най-близката дума, която Левис можеше да намери, за да определи този нервен, цвърчащ и стържещ звук, който той издаваше. Левис се олюля на краката си. Помисли си: „Исусе, такъв ми е късметът. Луд човек.“

— Те са в главата ми, засега. И в този момент.

Той се изкиска отново и Левис реши, че този беше или луд, или пиян или високостоящ, или вероятно и трите заедно. После забеляза, че човекът пие чай и като че ли не пушеше. По-отблизо се взря в него, при което дебелият мъж му отправи специална мила усмивка, обезобразена само от неравните му, жълтеникави зъби.

— Разкарай се, ако искаш — каза той с любезен тон. — Нямам нищо против. Повечето хора го правят.

Това не беше отправено като предизвикателство, но Левис го изтълкува като такова. Винаги беше неподатлив на внушения, и се перчеше с това. Сега също така беше и под въздействието на евтиното калифорнийско вино, затова изостави гръмогласно смеещата се група участници в този Венециански панаир и седна до дебелия мъж върху възглавница на пода. Дебелият мъж го гледаше безразлично.

— Така, оставаш — каза той. — Кажи ми какво търсиш в живота.

За негова вечно нестихваща изненада, Левис му каза.

Те разговаряха един час. Левис говореше с вмъкнати забележки от време на време. После, те отидоха в центъра на града, в жилището на дебелия човек, в сграда без асансьор, на четвъртия етаж и там говориха още. На зазоряване, Левис легна на пода и когато на другия ден махмурлукът му беше минал, те започнаха да разговарят отново. Тази вечер отидоха на филма на Бергман „Седмият печат“. Левис беше гледал част от него в Харвард. Дебелият мъж го беше гледал трийсет и пет пъти. Те се върнаха в неговия апартамент и този път говореше Чад. Той говори четири часа, без да си поеме дъх. Говори за този и за другите филми на Бергман.

Левис разбра около петдесет процента от това, което той каза, и тези петдесет процента му прозвучаха като напълно гениални. Това го накара да съзре смисъл зад смисъла, за начина, по който филмите се свързват с живота. Той му показа как технически беше възможно да се изобрази смисълът, да бъде разкрит и той под формата на един разказ. Левис слушаше, изкуството доби смисъл, животът също.

На следващия ден не можеше да си спомни така ясно подробностите, както миналата нощ, но все още беше силно впечатлен, беше увлечен. Той и Чад станаха приятели. Предполагаше, че това беше думата, въпреки че никога дотогава не бе имал подобно приятелство.

За период от два месеца те рядко се разделяха, ядяха каквото им попаднеше, Левис продължаваше да спи на пода при Чад. По-голямата част от дните си прекарваха в гледане на филми и почти всяка нощ говореха за тях. Щедрата привързаност на Чад накара Левис да си отдъхне. За първи път в своя живот той се чувстваше ненасилван. Чад нищо не очакваше от него: ако искаше да отиде на кино, той биваше добре дошъл, ако не искаше, Чад свиваше рамене и отиваше сам. Той не се интересуваше от произхода на Левис и никога не го разпитваше за него, но когато Левис изпитваше нужда да говори, Чад слушаше, подобно на дебел изповедник. Никога не подхвърли осъдителна оценка, никога не раздаде упреци. Той изглеждаше на Левис като че ли странно издигнат над всички морални въпроси. За Чад концепциите за дълг, чест и истина — кодексът на бостънските високо интелектуални кръгове — не съществуваше, освен във филмите.

С кръстосани крака Левис седеше на пода, набождаше полуготова китайска храна, пред него имаше бутилка вино. Той внезапно си даде сметка, че се усеща свободен и защото е така, се чувстваше чудесно. Междувременно, докато свърши бутилката, неговата представа за свобода се разшири още повече. Проблемът с неговите родители, той разбра сега, се състоеше в това, че те бяха стари. По-голямата част от неговите връстници в Харвард, също бяха стари — бяха родени такива. Както неговото семейство, така и те принадлежаха на миналото, което Левис си обясняваше със сивия следвоенен Айзенхауеров свят. Той и Чад бяха различни. Те не даваха и пукната пара за условностите и кодексите. Те не се нуждаеха от предмети, както семейството на Левис — къщи, коли и колежански дипломи, и Левис диво се съпротивляваше — и пари.

Той почти припадна от изтощение в края на своята емоционална реч, а Чад седеше спокойно и кимаше. Накрая, той проговори.

— Да. Ние може би ще се нуждаем от пари си мисля, Левис. Може би ще имаме нужда от тях.

— Пари? Пари? Кой има нужда от тях? — Забравяйки за своя запасен капитал под въздействието на емоционалния момент, захвърли кутията с китайски полуфабрикат във въздуха.

— Ние се нуждаем от тях, Левис. За да правим филми.

Левис моментално изтрезня. Вгледа се в Чад.

— Нуждаем ли се?

— Разбира се. Ти и аз. Когато ще правим филми заедно. — Чад се прозина и се изправи. — Нека да спим сега, а?

— Окей, Чад — каза Левис покорно като дете.

Както обикновено, той легна на пода и в продължение на часове стоя буден, взрян в тавана. Чувстваше се преобразен, подновен. Чад искаше да прави филми с него. Той го беше съобщил като че ли беше нещо, което се подразбираше, нещо, което и двамата знаеха. Левис се чувстваше високо почетен, осъзнаваше, че има цел. Когато се събуди на сутринта, той имаше махмурлук, но пак се чувстваше по същия начин.

С пет думи и една прозявка Чад му беше дал професия. Никой друг, освен неговия футболен треньор, не бе показвал такава проста увереност в него. Левис се усети като на футболния терен, когато хващаше съвършен пас, правеше финт, и после тичаше, печелещ пред отбраната, знаейки, просто знаейки, че беше способен да си пробие път към голлинията.

Мисълта на Левис се размъти, гласът на телевизионния футболен коментатор стана пищящо креслив. Главата на Левис клюмна между раменете и той заспа.

Все още спеше, когато половин час по-късно, Виктор, кинооператорът на Чад, когото Чад току-що беше освободил, премина свиркайки си покрай малкия бар и мислейки с известно удоволствие за предстоящото парти тази вечер.

В стаята в Трастевере Чад спря да товари своята камера и със странно изражение на лицето се обърна от Елен, отиде до вратата и я заключи.

— Ти разбираш ли? — обърна се Чад усмихнат към нея. — Виктор беше на път да си тръгне. Сега ще върви още по-добре. Схвана ли?

Елен несигурно го погледна. В продължение на часове бяха работили върху тези последни сцени и тя знаеше, че не ги прави както трябва. Той изискваше нещо — някакъв поглед, беше казал — и тя не го отправяше по подходящия начин.

Цял следобед беше неспособна да разбере защо. В този момент, когато Чад заключи вратата и усмихнат се обърна към нея, тя веднага разбра защо. Не се чувстваше вече в безопасност, страхуваше се.

— Какво правиш? — попита тя, чувайки как собственият й глас се повишава. Това беше глупав въпрос и Чад не си направи труда да му отговори. Все пак, тя много добре виждаше какво прави той.

Той държеше нежно камерата и изтриваше мазнината около обектива.

Когато Левис се събуди, беше следобед. Той залитна на излизане. Веднага, щом се изправи на чист въздух, се почувства много зле. Успя да се добере до една алея, повърна върху пръстена саксия с мушкато и се почувства малко по-добре. Клатушкайки се стигна на няколко ярда по-нататък до къщата под наем. Разбра, че Фабиан беше напуснал и рухна от слабост върху стълбите. Над него вратата все още беше затворена. Чу равния протяжен глас на Чад и после тишината.

Веднъж в миналото, може би в Лос Анджелис, Чад му се яви като видение, обяснявайки, че той и Левис бяха отбор, това беше решаващото, но като отбор им трябваше попълнение. Имаха нужда от друг елемент, от трети фактор. Липсвала им, казваше Чад, една жена, една актриса, само че нейните артистични способности не били от първостепенна важност. Това, от което те се нуждаели, била подходящата жена с подходящото лице.

През последните три месеца в Париж, когато Левис работеше в кафене „Страсбург“, Чад прекара доста време в търсене на това лице. Той беше разговарял и изслушал около шейсет жени, доколкото Левис успя да разбере, също така и зад закрити врати. Никоя от тях не се оказа подходяща. Една вечер Чад се беше върнал в „Страсбург“, потен, задъхан, просветнал от вълнение: беше я намерил, срещнал я по улицата пред Синематеката. Била съвършена. Сега ги чакала в тяхната стая. Чад бил казал, че ще й намери място за престой.

Напуснаха кафенето и си отидоха вкъщи. А там, очаквайки ги, на софата в мансардната стая, седеше Елен. Нейното лице изплува сега пред очите на Левис. Той изстена и се свлече по стълбите, съзнанието му внезапно потъна в мъглива безсъзнателност. Елен и Чад. Чад и Елен. Елен и Чад, и Левис…

Той не беше сигурен дали е спал, но като че ли сънуваше. Когато съзнанието му изплува отново, видя, че Чад се беше надвесил над него. За миг Левис не можа да разбере къде се намира и не можеше да си спомни какво се беше случило. Единственото, което осъзнаваше бе, че главата му болезнено пулсира и че гърлото му беше пресъхнало.

После нещо в маниера на Чад, нещо странно върна веднага паметта му назад. Главата му се проясни. Той погледна към Чад, отново напрегнат.

Чад пристъпваше от крак на крак, което винаги при него беше признак на нервност. Изразът на лицето му издаваше противна смесица от потиснато вълнение и тревога. Той се потеше, въпреки че вечерта беше хладна. Ръцете му стояха в джобовете на омазаните му с петна джинси и той подрънкваше стотинките и ключовете, които винаги надуваха неговите джобове.

— Левис, нещо става с Елен. Тя като че ли е разстроена. Можеш ли да се качиш горе?

Левис стана и отправи към Чад дълъг поглед, после заизкачва стълбите. На вратата внезапно се спря.

В началото помисли, че стаята е празна. Виктор си беше отишъл. Всички светлини бяха загасени, светеше само една малка настолна лампа. Кабели се виеха из цялата стая. Апаратурата беше скупчена в ъгъла. До вратата имаше внимателно подредени кутии за филмови ленти.

Леглото, което заемаше по-голямата част от стаята, беше неоправено и след миг Левис осъзна, че този, който издаваше ужасния шум, трябва да беше Елен. Той с два разкрача прекоси стаята и издърпа чаршафа. Сърцето му бързо биеше и ужасяващо остра болка се надигаше към стомаха му.

Не знаеше какво очакваше да види — може би кръв, защото тя като че ли изпитваше болка. Нямаше кръв. Елен, свита в ембрионална поза по средата на леглото, издаваща сух, пъшкащ звук, като на прободена в стомаха.

Левис се наведе и обгърна раменете й с ръце, съзнавайки, че той самият трепери не по-малко от нея. Внимателно повдигна ръце от лицето й. Нямаше натъртване, порязване или подуване, нямаше видими наранявания, само мокри страни. Тя не отвори очи, не го погледна. Продължи все така да издава този ужасяващ сух звук. Левис беше толкова изплашен, че му трябваше време, преди да си даде сметка, че тя беше облечена само в много тънък копринен халат, и че под него беше гола.

Той внимателно я постави върху възглавницата и издърпа чаршафа до раменете й. После се обърна към Чад, който пристъпваше до вратата.

— Копеле, мръсен перверзник. Къде е Виктор? Какво си й правил?

Той едва говореше поради гневния шок, който преживяваше. Погледът на Чад се сведе надолу. Той извади ръце от джобовете си и неопределено ги размаха във въздуха.

— Нищо, нищо, не съм я докосвал.

— Лъжец, проклет лъжец. — Левис залитна през стаята, сграбчи Чад за ризата и го запрати към стената.

— Удари ли я? Кажи!

— Да я ударя? Разбира се, че не съм я удрял, дявол да го вземе. — Чад безполезно извиваше дебелото си тяло. — Ти мислиш, че бих бил или ритал жена? Не съм я докоснал. Не съм направил нищо, Левис, остави ме, дявол да го вземе, нали?

Левис бавно отпусна хватката си, отстранявайки малко Чад от стената. Чад започна нервно да ломоти.

— Пуснах Виктор да си иде. Преди малко. Един час. Може би два. Губя представа, когато работя. Съвсем последната част исках да снимам сам. Имах нужда да направя това, Левис. Когато Виктор беше тук, нещо не вървеше, разбирах, че иска да си тръгне. Всички вибрации бяха лоши. В ръката си държеше последното късче, а аз исках да го направя сам. Това е всичко. Това е всичко, което сме правили, Левис.

— Дебел хуй. Тогава как я докарахте до това състояние? Погледни я, хайде, добре я погледни…

Той извъртя главата на Чад към леглото. Чад се сгърчи като червей.

— Не зная, кълна ти се, Левис, не зная. Казал съм някои работи, може би, не мога да си спомня. Не вървеше както трябва. Тя не правеше погледа, не този, който аз исках, а аз трябваше да го постигна, Левис. Днес е последният ден. Аз казах шест седмици и два дни, и това е. Левис, остави ме, по дяволите. Ти какво, пиян ли си или нещо друго? Заболя ме, Левис, остави ме…

— Само да си я докоснал, катър такъв, само да си я натиснал, ще те заболи още повече, ще…

— Всичко е наред, Левис.

Гласът й го накара да подскочи. Обърна се и видя, че тя беше седнала в леглото с рамене, завити с чаршафа. Беше спряла да плаче. Късно — много години по-късно — Левис си даваше сметка, че това беше първият и последен път, когато я беше видял да плаче.

— Всичко е наред, Левис, наистина. — Тя преглътна. Под грима лицето й беше бяло като тебешир, на фона на тази бледност, очите й изглеждаха огромни и тъмни. Левис пусна Чад и бавно тръгна към леглото.

Той застана на ръба му, разколебан и объркан, съзнавайки, че нещо става с него, нещо в него се променяше. После просто и несръчно подаде ръка и Елен я пое.

— Това е моя грешка. — Гласът й беше успокоен. — Чад просто си вършеше работата. Трябваше му този кадър, а аз не можех да го направя както трябва. Той каза някои неща, това е всичко. И това ме ядоса.

Докато говореше това, тя погледна към Чад. Левис видя за миг как погледите им се пресрещнаха студено, с някакво съвършено разбирателство. После тя погледна настрани. Левис не се усъмни, че тя лъже.

В съзнанието му се появиха спомени — красиви и животински. Отхвърли ги, знаейки, че се страхува от тях, а дълбоко в душата си разбираше, че въпреки това те го вълнуваха. В този момент, както Чад мълчаливо стоеше там, Левис за първи път усети неговата способност да влияе. Той получи усещане за някакво неясно дърпане, за нещо, което се увиваше около него и около Елен. Усети, че трябва да се съпротиви по някакъв начин и че нищо в неговата собствена природа, нито в живота му, го беше подготвило да го направи. Усещаше го като че ли слепешката, прибързано и добродушно се блъскаше в нещо, което не разбираше, но не можеше да хване, а беше отчайващо важно да се измъкне отново здрав и читав. Тогава неговото желание да удари Чад, да му наложи своята превъзхождаща го физическа сила и просто да го смачка на пода, беше много силно. Той пристъпи напред, но после спря. Приглади назад русите си коси и се поколеба. Погледна от Елен към Чад и от Чад към Елен и после неопределено каза:

— О, по дяволите, хайде да се махаме оттук.

Изведнъж, без колебание, Елен се свлече от леглото, придърпвайки халата около себе си. Тя взе ръката на Левис.

— Левис, искам да дойда с теб.

Внезапно Левис изпита неясно чувство за триумф, неочаквано крилато въодушевление, като че ли бе водил битка и бе спечелил. Той погледна към Чад, но Чад изглеждаше безразличен. Той повдигна рамене.

— Партито сега започва, предполагам.

— Аз не искам да ходя на партито — обърна се Елен към Левис. — Не искам да се връщам повече в тази къща. Искам да напусна, да отида някъде другаде, сега!

Тя изрази молбата си с детска заповедност, обръщайки се към Левис, като че ли Чад не беше в стаята. Левис намери този зов за странно ласкателен, сякаш тя вярваше, че Левис можеше да се справя с всичко, което се отнасяше до нея.

— Ние нямаме нужда да идваме тук. Можем да отидем където поискаш.

— Благодаря ти, Левис. — Тя стисна ръката му. — Ще отида да се преоблека.

Тя се обърна и влезе в една от задните стаи, които използваха за гримьорна, и затвори вратата. Веднага след затварянето й, Чад освободи дъха си с леко подсвирване. Той се облегна на стената, усмихвайки се и поклащайки глава.

— О, Левис, Левис…

Тонът му издаваше, че всичко това го забавлява, но същевременно звучеше твърде покровителствено. Левис го изгледа.

— Мога ли и аз да се посмея?

— Съмнявам се, Левис, дълбоко се съмнявам.

За момент Левис го погледна несигурно, после, тъй като въодушевлението му се беше изпарило заедно със странното, мистично усещане за властта на Чад, което беше изпитал преди няколко мига, той се свлече върху леглото.

Махмурлукът му довършваше своята работа, объркването също. Още трябва да беше пиян, помисли си. Той не разбираше какво по дяволите става, само ревнуваше и беше ядосан, че беше забъркан и изключен, властен и безсилен — наведнъж. Точно това, което ставаше, чувстваше като игра на власт, тест за сила, провеждана очевидно между него и Чад, а фактически межди Чад и Елен. Изглеждаше, че тя се нуждаеше от него, тя се беше обърнала към него, не към Чад, и все пак, някак си, неясно, той имаше усещането, че е използван. Той зарови глава в ръцете си.

Точно в този момент Чад беше станал много внимателен. Обясни, че Елен е извънредно напрегната, че да прави филм за нея означаваше твърде много, че поради напрежението накрая тя беше превъртяла по този начин. Жените, които изглеждат много спокойни, вътрешно са най-истеричните. Това, от което имаше нужда сега, предположи той, беше да отиде някъде и да си почине, точно както самата беше говорила от седмици. Очевидно Левис беше човекът, който трябваше да отиде с нея. Тя се доверяваше на Левис, беше го показала. Някой трябваше да я наглежда, те се съгласиха с това, иначе тя можеше отново да избяга, както беше направила в Париж, а нито той, нито Левис желаеха това. Искаха отново да работят с нея — когато Левис видеше първите пробни снимки, щеше да разбере това. Тя има невероятната способност да прави филми, беше просто смайващо. Макар че би било по-добре тя засега да не знае това, не искаха да стане прекалено самоуверена, да стане независима. Тя все още беше твърде млада, още беше полужена-полудете, и ако тя приеме тази мисъл в главата си, би било по-добре да се държат с нея като с дете, да се шегуват с тази идея. Ако не иска да отиде на партито, да се върне в „палацото“, тогава това не би било много мило…

Той продължи известно време да говори по този начин, докато се върна Елен. Когато я видя, на Левис се стори, че това, което Чад беше казал, е вярно. Тя изглеждаше съвършено възстановена, все още малко бледа, но спокойна. Нервната криза, ако случилото се можеше така да се нарече, беше отминала.

Решиха Левис да я изведе някъде на вечеря и след вечерята ще измислят какво да правят по-нататък, дали да си отдъхнат и къде и кога да го направят. Чад участва в обсъждането. Изглеждаше като че ли бе загубил всякакъв интерес. Той просто кръстосваше из стаята, занимавайки се с апаратурата, преглеждайки кутиите с филмовите ленти. Когато накрая Левис и Елен излязоха, той едва погледна нататък.

— Какво? А, да, разбира се… Каквото и да решите, е добре за мен. Аз ще съм зает с монтажа. Обадете се. Когато и да е. Или аз ще дойда. Отлично…

Левис я заведе на вечеря в „При Алфредо“ на „Пиаца Агосто Императоре“, който беше прочут със своите „фетучини“. След великолепната храна и бутилката „Кианти“ Левис почувства, че настроението му се повиши. В отсъствието на Чад доскорошната сцена се отдалечаваше и започваше да изглежда недействителна. А объркването и тревогата, които Левис беше изпитал, сега намери за абсурдни. Това беше за първи път, когато той извеждаше някъде Елен, за първи път оставаше насаме с нея за по-дълго време и забеляза, че това го правеше малко непохватен.

Тайно поглеждаше към Елен. Ако тя поне малко флиртуваше, както обикновено правеха жените, би било по-лесно. Но тя никога не флиртуваше, той беше наблюдавал това през последните шест седмици. Също така беше наблюдавал, когато някой мъж се беше опитвал да флиртува с нея. Опитали бяха някои от екипа. Опитал беше и Лойд Бейкър. Левис беше видял как брадичката на Елен се надигаше, сините й очи святкаха и после ставаха студени. Левис не искаше да рискува и да предизвика подобна реакция. Той откри, че във всеки случай, не му се ще да флиртува, че не му се ще да си подготви пътя за по-нататъшна стъпка. Обичайният му механизъм на действие към жените като че ли беше извън строя. Сега той му изглеждаше просташки претенциозен и съвсем неподходящ.

Това го постави в неизгодно положение. Левис не беше свикнал да разговаря с жените. Да закача, да намеква, да ласкае — в това беше изкусен, във всички тези неща. Но просто да разговаря като човек от същия пол — не, това му беше трудно. Избра неутрална почва и попита Елен за филма.

— Приятен ли ти беше? Хубаво ли ти беше да участваш в него?

— Чад няма да ми даде да видя пробните снимки, така че не знам. Но да, радвам се, че участвах. Чувствах… — Тя се поколеба — чувствах се способна да го правя. Това никога не беше ми се случвало преди.

— О, не се тревожи за пробните снимки. На никого не е разрешено да ги погледне. Чад предпочита така. Обича да е тайнствен. — Левис замълча и я погледна отблизо. — Вярно ли е това, което току-що каза? Все пак, една жена като теб… — Той леко се запъна. — Искам да кажа, представих си, че си доста уверена в някои неща.

— Така ли? Грешиш. — Тя се усмихна и го погледна право в очите. Левис започна да се чувства изненадващо щастлив.

— Аз обаче знам какво искаш да кажеш. — Той припряно продължи. — Искаш да кажеш, че си започнала да вярваш в себе си. Това е Чад. Той упражнява този ефект върху хората — не зная защо. Може би защото неговата собствена самоувереност е твърда като скала, не съм сигурен. Той може да ме накара да вярвам, да усещам, че умея да правя нещата. Нали знаеш — имаш всякакъв род мечти и си мислиш, че всички те са само мечти, и тогава някой като Чад пристига и те престават да бъдат вече мечти. Превръщат се в реалност.

— Ти това ли чувстваше? — погледна го изненадано тя.

— Да. Аз дължа много на Чад. — Той я погледна и после неловко извърна очи. — Днес следобед… аз искам само да бъда сигурен. Той, Чад не ти е причинил никаква болка, нали? Сигурна ли си?

— Не, не ми е причинил никаква болка. — Погледът й стана затворен. — Той просто поиска нещо от мен, а аз не можех да му го дам, това е.

Левис я загледа внимателно. Тя подбираше думите си и те малко го притесниха. Той въздъхна.

— Ами, Чад не е нормален. Той и не претендира да е. Понякога си мисля, че е луд. Луд като лисица, може би. — Той замълча, после изрече въпроса, чийто отговор от седмици копнееше да научи.

— Харесваш ли го? Харесва ли ти Чад?

Тя се забави с отговора си, накрая леко повдигна рамене:

— Не зная, не съм сигурна. Просто ми е приятно да работя с него, струва ми се. Той ме кара да виждам нещата.

Поради неизвестна причина, Левис реши, че този отговор му е приятен. С леко чувство за вина той осъзна, че ако тя беше казала да, тя много харесва Чад, той не би го посрещнал с радост. Започна да се усмихва.

— Знаеш ли кое е любимото ястие на Чад? Той си го поръчва поне два пъти в седмицата. Пържено пиле по кентъкски, китайски ориз полуфабрикат и чай „Ърл грей“. И дребни сладки, ако може да ги намери, той ги обича…

— Така ли?

— Напълно, кълна ти се. Той спи с чорапите си и никога повече от четири часа на нощ…

Те и двамата започнаха да се смеят, образът на Чад се отдалечаваше и губеше своята заплашителност, ставаше леко абсурден. Това вдъхна увереност на Левис. Някак си му беше по-лесно да бъде с Елен, реши той, когато Чад отсъства.

— Кажи ми, — попита тогава той рязко — какво по-нататък искаш да правиш?

Той се наведе към нея, докато говореше и за първи път тази вечер леко я докосна с ръка.

Елен погледна надолу. Левис имаше хубави ръце. Тя почувства леко натискане върху ръката си, после бързо я издърпа. Тя стоеше, загледана в покривката на масата. Филмът беше свършил, тя би трябвало да реши, трябваше да планира — беше станало все по-неотложно да си направи план. Погледна към Левис.

— Не зная — каза простичко тя. — Всичко, за което мислех беше да свърши филмът. Не мислех за по-нататък.

— Ние ще направим и други филми — каза Левис с небрежна увереност. — Чад иска отново да работим заедно. Той сигурно трябва да ти го е казал?

— Спомена, да. Не бях сигурна, че наистина го мислеше. Надявах се.

— Разбира се, че наистина го мисли. — Левис беше съвсем категоричен. — Ние сме един екип сега: ти, аз и Чад. Един триумвират, триъгълник. Чад обича триъгълниците. Той мисли, че те имат магическа сила.

Тя му се усмихна сдържано. Левис се наклони напред.

— Виж, — каза той — спомняш ли си всички онези работи, които ми разказа за твоето семейство в Англия? Ами, очевидно, не би желал да се върнеш при тях. И няма нужда. Защо ли, забрави ги. Ти си с нас. Ние сега сме твоето семейство.

Елен погледна настрани.

Преди няколко седмици тя беше разказала на Левис някаква история, чиито подробности вече не си спомняше. Дали това не беше същата история, която беше разказала на Чад — не беше сигурна. Лъжите бяха толкова объркващи и понякога я караха да се чувства ужасно уморена.

— Защо да не заминем във ваканция? Спомняш ли си, че веднъж говорихме за това? Само няколко седмици, само докато Чад си приготви филма. Можем чудесно да си прекараме времето. Има толкова много места, където бихме могли да отидем, мои приятели, при които бихме могли да останем… — Левис почувства, че започва да се изчервява. — Без ангажименти — добави той неловко — искам да го знаеш. Без ангажименти! — Той със смайване се чу да употребява това ужасно клише. Още по-смаян беше от това, че наистина го мислеше.

Елен го погледна спокойно. Ако той тогава не беше се изчервил и внезапно не беше започнал да изглежда много по-млад и по-неуверен, тя щеше да му отговори по друг начин. Но тя беше започнала да си дава сметка, че Левис Синклер не беше тази личност, за каквато го беше взела първоначално, и това я развълнува. Ако имаше нужда от помощ, помисли внезапно тя, а би й се наложило да има такава нужда, тогава не би трябвало да се страхува да се обърне към Левис.

С копнеж помисли да отиде на някое спокойно място, някъде където би могла да мисли и да се опита да съгласува в себе си всичко, което се бе случило, откакто бе напуснала Оринджбърг и всички неща, които предстоеше да се случат.

— Би ми било приятно — каза тя накрая. — Бих искала да отида на някое спокойно, отпочиващо място. Толкова напрегнато работихме.

— Няма проблем. Шумно или тихо? Можем да отидем навсякъде, където пожелаеш. — Нейното примирително съгласие повиши настроението му. — Париж, можем да се върнем в Париж…

— Не, не там. — Тя обърна лице настрани.

— Зная! — Левис скочи на крака. — Хайде да вземем такси, да отидем на летището и да разгледаме разписанията за всички посоки. После ще решим, нали? Винаги съм искал да направя това.

Елен се обърна към него. Лицето му беше зачервено, очите му блестяха. Тя бавно започна да се усмихва.

— Просто така? Наистина ли го искаш?

— Искам го — каза Левис.

На летището тя стоеше в множеството, държаща като малко момиче Левис за ръка и гледаше към таблото с разписанието на полетите. Милано, Атина, Тенериф, Ню Йорк, Кайро, Алжир, Мадрид, Йоханесбург, Торонто, Сидни…

Левис силно се засмя.

— Не е ли чудесно? Защо никога досега не съм го правил? Това ме кара да се чувствам с петнайсет години по-млад…

— Навсякъде ли, Левис?

— Абсолютно навсякъде.

— Добре. Аз ще затворя очи, а ти изреждай номерата на полетите, ще избера един…

Въодушевлението на Левис беше заразило и нея. Тя затвори очи и за една кратка, бляскава секунда си спомни за Едуард. Трябваше да бъде направено по този начин, помисли предизвикателно. Трябваше да бъде толкова окончателно. Липсата на Едуард правеше целият свят да й се струва еднакъв.

Левис започна да чете номерата, тя избра един. Беше полет към Лондон. Левис отиде при бюрото на „Ал Италия“ и купи два билета за първа класа. Плати ги чрез „Американ Експрес“.

Обратно в Рим, в къщата в Трастевере, Чад не бързаше да тръгне. Не му се искаше да се върне на партито, не обичаше тези събирания. За известно време постоя в стаята, заслушан в тишината. След това стана и започна да опакова камерата, своята собствена 16-милиметрова камера, на която той много държеше. Никому не бе разрешено да я употребява. Изчисти мазнината от обектива и после внимателно я излъска. Разглоби я парче по парче, внимателно и с любов постави съставните й части в специално за тях предназначените ниши в металната чанта. Затвори и я заключи.

Погали чантата така, както друг мъж би погалил кожата на жена или на любимо животно, после я остави до вратата. Провери няколко пъти последните кутии с филмовите ленти от днешното снимане, после и тях опакова в техните чанти и ги затвори с циповете. Придирчиво притегна няколко метра кабел, провери осветителните прибори. Техническият екип утре щеше да разглоби останалата апаратура. Не оставаше нищо друго да прави, но не му се тръгваше. През последните шест седмици той беше започнал да обича тази стая. Обиколи я, дръпна завесите, после отново ги отвори, после затвори кепенците. Още веднъж обиколи в кръг, накрая спря пред леглото, дълго и мълчаливо гледа към него.

По възглавницата имаше гънки, по нея все още личеше отпечатъкът от Еленината глава. Чаршафите бяха смачкани. Горният, който я беше покривал, беше отхвърлен.

След малко той пристъпи и влезе в леглото. Коленичи за момент, гледайки към възглавницата, разкрачил дебелите си бедра с все по-зачестяващ дъх.

Наведе се напред, където беше лежала нейната глава. Остана така, присвит напред, облегнат с цялата си тежест върху лактите и коленете. После наведе лице към белия лен на възглавницата и започна да го търка напред-назад.

Започна кратко и конвулсивно да се задъхва. За миг помисли да извади камерата си отново, и само да я държи, макар и незаредена, но тя не беше вътре, така че се отказа. С кратко, конвулсивно движение зарови лицето си, скри го в мекотата на възглавницата, в тъмнината и почувства, че светът започна бързо да се върти. Потръпна, после изстена. Няколко минути по-късно, той коленичи назад и повдигна тежкото си тяло. Беше оставил следи: слюнка върху възглавницата и кал от обувките си върху белия чаршаф.

Неуспешно се опита да изчисти калта, припряно оправи възглавницата, дръпна чаршафа върху леглото, за да скрие следите от обувките.

После грабна чантата с камерата, чантата с кутиите с филмовите ленти и излезе от стаята. Пристигна на партито по същото време, когато Левис и Елен пристигнаха на летището. И щом стигна до вратите, по дочутия шум можа да определи, че веселието беше в разгара си.

Пазачите на портала разполагаха с цяла каса вино и бяха пияни. Единият от тях като че ли се опита да му каже нещо, но Чад не си направи труда да го чуе. Той плати на таксито и тръгна по пътя към къщата, клатушкайки тежките чанти в ръце.

Беше студено, но като че ли това нямаше значение за двойката, покрай която мина и която лежеше наполовина извън градинските храсти. Чад можа да види изкривеното като от болка лице на жената, приближаваща кулминационния момент. Отмина, без да се загледа. Главният вход на „палацото“ беше отворен, по терасата се разливаше светлина, а над музиката и шумът от гласовете, той дочу воят на едно куче.

Чад изкачи тежко стълбището към терасата и се спря пред прага. Там имаше много хора, хора, които никога преди не бяха срещали очите му, хора, които вероятно сами се бяха поканили. Мястото се беше превърнало вече в адска бъркотия. По постлания с мрамор приемен салон на принцесата се въргаляха празни бутилки от шампанско. Храна, настъпвана и размазвана се усещаше навсякъде под краката. И угарки. Незагасен фас гореше почти до позлатената, гравирана повърхност на една масичка. Чад подуши тежкият, сладък аромат на марихуана. Погледна към горящата цигара, внимателно я взе и я смачка с тока си. Тя вече беше оставила голяма изгорена следа върху масата.

Огледа се наоколо, примигвайки, леко замаян от светлината. Един от неговия екип беше излязъл да се разхлади накрая на стълбището, един от допълнително наетите се тъпчеше с хайвер с лъжичка. Докато Чад се колебаеше, взирайки се в множеството, към него приближи около метър и осемдесет високо видение, облечено в къса роба и с руса перука, която изобилно се спускаше върху раменете му, и носеше диаманти. То започна като натрапчива котка да се трие в Чад и изрече много неща на бърз, развален италиански. Когато Чад не отговори, то грабна ръката му и започна да я трие в леката подутина на алабастровите си гърди, а после я завря между бедрата си. Видението беше получило втвърдяване.

— Не точно сега — каза приятелски Чад и видението тръсна глава.

— Добре, заеби се — каза то на чист бруклински акцент и гневно изхвърча нанякъде.

Чад внимателно пристъпи между търкалящите се бутилки от шампанско и напредна по пътя си към залата. На входа на оживения приемен салон го поздрави Фабиан.

— Чад, закъсня. Левис току-що телефонира от летището… — Фабиан затършува из джобовете си, леко клатушкайки се и накрая извади парче хартия, на която беше надраскан един адрес. Той и Елен се цепят. Тръгнали са за Лондон. Той ми каза да ти дам това, щял да ти се обади утре…

— О, чудесно… — Чад разсеяно поклати глава, Фабиан му махна и изчезна. Чад сложи парчето хартия в джоба си. Огледа се и въздъхна. Тъй като това беше оргия, тя беше отегчителна. Той реши да си направи един чай в кухнята и после да отиде да спи, когато гледайки в огромното пространство на залата, през тълпата, съзря някого, когото позна. Спря и после проправяйки с рамо път на своите чанти, тръгна бързо напред.

Мъжът стоеше до вратата на библиотеката на принц Рафаел. Носеше черен, от три части костюм с погребална елегантност, точно по начина, по който беше облечен на другите два приема, когато Чад му беше хвърлил око. Лицето му, гледащо към залата, беше изпълнено с хладно отвращение. Библиотеката зад гърба му беше празна — положение, което според преценяващия погледна Чад, не беше случайно.

Чад изпъшка пред него при пристигането си и мъжът, който беше много висок, погледна надолу към Чад — само един и петдесет и два — така, както орел може да гледа към плужек. Чад зачака търпеливо. Постепенно, както очакваше, в тъмносините очи се появи знак, че го разпознаха. Разбира се, мъжът никога преди не беше виждал Чад, но Чад имаше основание да бъде убеден, че щом нещата бяха стигнали толкова далеч, мъжът сигурно се беше снабдил с описание на вида му, който беше лесен за разпознаване.

Мъжът пристъпи в библиотеката, без да каже дума. Чад мълчаливо го последва, затвори вратата и по своя преценка я заключи.

По тавана на библиотеката имаше фрески от Бенацо Гоцоли, а на интервали между шкафовете с книги беше разположена серия от бронзови фигури от Бенвенуто Челини, които бяха притежание на фамилията на принц Рафаел от шестнайсет поколения. Красивите книги, много от тях твърде стари, облечени в телешка кожа, гравирани със златни семейни гербове, бяха главно порнографски, на които, както баща си и дядо си, принц Рафаел беше световно прочут колекционер. Очите на Чад примигнаха към фреските, преминаха по бронзовете на Челини, през подредените в рафтове книги и се спряха на мъжа, който сега стоеше пред гравираната мраморна облицовка. Чад не знаеше неговото име. До него, на пода, Чад забеляза нещо, което мъжът беше донесъл със себе си: голяма, в стил „Гладстон“ чанта, изработена от кафява крокодилска кожа. Леко озадачен, Чад погледна от чантата към мъжа, после обратно. Единият толкова строг, другото толкова крещящо. Той не би очаквал този мъж да носи тази чанта.

Чад, чието обоняние за сила беше много остро, гледаше мъжа и чакаше. Предполагайки, че мъжът очакваше да говори, той мълчеше. Имаше твърде добра представа, защо мъжът беше тук и изпитваше доста голям интерес да види как той щеше да се държи. Той нямаше да крещи, да вилнее, да прави сцени — Чад беше сигурен в това и беше прав. След като почака известно време, без признаци на безпокойство, мъжът заговори с ясен, равен глас на английски, с много слаби следи от френски акцент.

— Къде е тя?

Чад остави долу чантите си:

— Елен Крейг? — гласът му леко изскърца, както често ставаше, когато беше развълнуван. Той се питаше дали мъжът я знаеше по име и дали Елен му бе наговорила същите лъжи, които беше казала на Чад или по-различни… Но той нямаше начин да определи това от неговата реакция. Нито мускул не беше потрепнал по неговото лице. Чад, който два пъти преди беше наблюдавал това лице — без да спомене факта на Левис и Елен — с интерес го наблюдаваше сега. Тогава то не изглеждаше толкова неизразително. Сега мъжът кимна бързо, кратко.

— Тя току-що замина — каза Чад с лек кикот. Забави се малко, за да удължи напрежението. — С Левис.

Мъжът му хвърли продължителен, студен поглед. Чад беше поразен. Под силата на такова взиране, мъж по-слаб от него би потреперил и разбира се, би започнал да говори. Чад не направи такова нещо. Той почака и след миг мъжът се обърна с бърз, презрителен жест и тръгна към вратата.

Чад прекоси стаята и седна, настанявайки тежините си върху възглавниците от копринено моаре на претенциозно гравирана, позлатена кушетка. Той изчака, докато мъжът стигна до вратата и каза:

— Мога да ви кажа къде са.

Той не се огледа, но знаеше, че мъжът се бе разколебал, че би искал да излезе и да тръшне завинаги вратата. Чад философски чакаше: ако той излезеше — край. Имаше вид на човек, който би го направил, но от друга страна, щом я беше проследил чак дотук, вероятно не би имал проблем да я проследи и по-нататък. Левис беше глупак, помисли Чад, пощипвайки носа си. След като този англичанин се беше върнал в кафене „Страсбург“ и беше задавал въпроси, Левис се беше изнервил. Но рано или късно Левис щеше да се умори да бъде внимателен. Така че, този приятел можеше да си отиде, без притеснение, само че Чад се надяваше, че няма да го направи. Той скришом премести субстанцията, която беше извадил от носа си, под вътрешната страна на копринената възглавница. Мъжът се обърна и приближи до него. Те се изгледаха още веднъж и този път, помисли Чад, мъжът по-точно премери височината му.

Чад се усмихна:

— Вие не сте неин баща, нали? Онзи приятел от „Страсбург“ не беше неин брат?

— Не.

Чад повдигна рамене:

— О, добре. Тя ми разказа известна история, която изглеждаше, че съвпада. Но аз истински не й повярвах, защото беше гадна. — Той замълча. — Искате ли да ми разкажете всичко за това?

— Не мисля, че желая или че се нуждая да ви разказвам каквото и да било.

— Това е окей. — Чад отново добросърдечно се усмихна. — Все ми е тая. Във всички случаи ще ви кажа къде са. Но преди това, нека ви разкажа за филма. Относно Елен и филма.

Мъжът стоеше неподвижен и Чад облегнат назад върху възглавниците, започна да говори. Той говори бързо, около пет минути, през които мъжът не го прекъсна нито веднъж. Това, което той имаше да каже, изглеждаше просто, защото планът на „Нощна игра“ беше прост: двама мъже, една жена, вечният триъгълник. Мъжете започват като приятели и свършват като съперници. Жената оцелява. Двамата мъже имат по-малко късмет — единият завършва убит от другия. В началото на филма жената изглежда като съкровището, а мъжете като ловците. Накрая ролите може би се сменят.

— Това е комедия — каза услужливо Чад.

— Звучи доста забавно.

— Нарича се „Нощна игра“. Всички сцени се развиват на дневна светлина — хората са тези, които са в мрак. — Чад замълча. — Ами, така са повечето хора, не мислите ли? Аз намирам това смешно.

Той беше успял да привлече вниманието на мъжа, който го гледаше замислено.

— Не, трагично?

Чад се захили:

— О, разбира се. Трагично и смешно. И двете едновременно. Както в живота.

Устните на мъжа се стегнаха.

— Губите ми времето… — Той се приготви да тръгне.

— О, не мисля така. — Гласът на Чад звучеше смирено. — Виждате ли, идеята за филма ми дойде, след като видях вас.

Мъжът се спря, после, както Чад знаеше, че ще направи, бавно се обърна обратно. Той гледаше на Чад с презрение.

— Ние никога досега не сме се срещали.

— О, да сме се срещали? — Не. Но аз съм ви виждал два пъти, само че вие не ме видяхте. — Чад се изкиска. — Видях ви с Елен в Париж. Вие я върнахте в кафенето „Страсбург“ веднъж и я взехте оттам на следващата вечер. Тя за първи път не спомена нищо за това и така, разбрах, че беше важно за нея. Елен никога не говори за нещата, които имат значение за нея — поне не на мен и на Левис. Аз харесвам, че е потайна. Това е хубаво. Левис, разбира се, не осъзнава това, дори няма представа за него. Но Левис е наивен, знаете. Дъра-дъра-дъра. Левис всичко изкарва навън…

— Говорете по същество.

— Добре. Въпросът е, че когато Елен изчезна за тези няколко седмици, аз предположих, че тя е с вас. Беше, нали? И това беше смешно, защото Левис беше истински покрусен, истински разтревожен. Той мислеше, че тя няма да се върне пак. Аз не казвах нищо. Но знаех, че тя ще се върне. Така че, аз знаете ли, чаках. — Чад замълча. — Аз никога нямам нищо против да чакам. Това е една моя дарба да бъда търпелив.

— Моето собствено търпение няма чак такива размери. То вече е на изчерпване. Говорете по същество.

— Въпросът е… — Чад несмутимо се усмихна. — Вие сте търсили Елен, прав съм, нали? Сега мислите, че сте я намерили. Добре, ама не сте. Аз я намерих. Защото я разбирам. Познавам я. — Той скромно погледна. — Ако вие все още искате да намерите точно къде е, аз мога да ви дам адреса й в Лондон и вие можете да отидете там. Но няма да имате никаква полза от това. Ако искате истински да я намерите, ще я намерите в този филм. В този и в другите, които тя ще направи. С мен.

Настъпи дълга тишина. Чад, който се оживяваше от напрежението, поглеждаше към Едуард с респект. Приятно му беше да играе с друг добър играч. Той се питаше дали мъжът ще направи грешката — лесната грешка — да стане пренебрежителен.

Едуард, гледайки към дебелата и малко смешна фигура на Чад, се изкушаваше — не да се ядоса, не беше толкова глупав, но да отхвърли от него и това, което той казваше, изкушаваше се от това. Един нисък, дебел, грозен и самомнителен човек, позьор, глупак. Той се изкушаваше да мисли всичко това и да го каже. Но той също така усещаше силната воля на Чад, и тази сила в никакъв случай не подценяваше. Спокойно погледна към Чад, оставяйки си време да обмисли предварително, както при шахматна игра, търсейки слабостта на своя опонент. Самомнителността, реши накрая той. Дебеланкото беше станал неспособен да устои на изкушението да направи силен, драматичен ход, един агресивен ход, един топ, движещ се напред по диагонала на шахматната дъска, или царицата, може би, вкарана нетърпеливо в играта. Едуард реши да се спретна класическия отбранителен отговор: малкото на пръв поглед неуместно придвижване на една пионка. Един квадрат.

— Не разбирам. — Той позволи на чувството да се прояви в гласа му. — Не е възможно. Мислех, че я познавам.

— Може да сте я познавали, предполагам. Мислите, че я обичате, нали? — дебеланкото изглеждаше едновременно съчувствен и безразличен. „Добре“, помисли си Едуард. Той се проклинаше, че го направи, но кимна в съгласие.

Дебелият мъж остана доволен. Той се изправи и запристъпя от крак на крак.

— Виждате ли, не сте я познавали цялата. Само част от нея. — Той задрънка стотинките в джоба си, после, като започваше да се вълнува все повече, повиши глас, извади ръцете си и ги размаха — две дундести розови лапи във въздуха. — Тя прави това, наблюдавал съм я. На хората дава части от себе си. Все още не знае коя е и е изплашена, затова ни дава само по малко от себе си тук, малко от себе си там — опитвайки, знаете ли, очаквайки реакцията, и тогава, когато реши, че се е раздала твърде много, се изплашва. Тогава започва да лъже. Всичко това е самозащита. Усъвършенства се в това и го знае. На мен тя ми каза наистина големи лъжи. Други каза на Левис. Очаквам, че е лъгала и вас. Няма защо да се притеснявате. Няма значение. Тя го прави единствено от страх. Като че ли усеща, че упражнява този невероятен ефект върху хората и по-специално върху мъжете, но не го разбира. Мисли си, че ако те я познаваха, ако познаваха момичето зад лицето, може би не биха я харесвали, може би не биха я искали. Биха могли да я отхвърлят. Тя е наистина несигурна, знаете ли? Нещо в нейното детство се е случило, предполагам…

Едуард внимателно изслуша този изблик. Под баналността на думите, той усети интуицията и разбра, че беше остра. Още един малък ход, помисли си той. Дебеланкото би се нуждал сега от малък подтик. Едуард въздъхна и наведе глава. Това беше достатъчно.

— И преди съм срещал жени като тази… — Чад размаха ръце. — Не толкова красиви, може би, но със същия синдром. Затова в момента, в който я видях, аз знаех, че тя беше подходящата. Знаех, че много добре ще пасне за филма. Има го в очите й, може би — Тя сякаш едва се движи, а очите й говорят на камерата. На моята камера. Защото аз знам къде да я търся и как да я извадя. На моята камера тя казва истината. Всичко. Без лъжи. Престава да се страхува, и й се отдава истински. Както при секса. Наистина го мисля. Тя би била добра във филмите на всекиго, но моите филми ще я направят звезда. Повече от звезда. Една легенда.

Едуард го погледна. Ръцете на Чад бяха стиснати една в друга, пълното му лице триумфираше. В този момент Едуард го ненавиждаше, намираше го неуравновесен, малко луд, но и не по-малко застрашителен. Тогава той се изплаши за Елен.

— Мислите ли, че това е, което тя желае?

Той постави въпроса студено, но Тадеус Анджелини вече бе отвъд всяка предпазливост.

— Тя все още не знае какво иска. Ще разбере, когато види този филм. Или може би следващият. Ще осъзнае, че тя се намира там — върху целулоида на лентата. — Чад замълча и състрадателно погледна към Едуард. — Вие не трябва да обръщате внимание на това, че тя ви е напуснала, знаете ли. Предполагам, че това е нормално за нея. Беше само в неподходящо време. Тя винаги е искала да играе, още от времето, когато е била малко момиченце. Тя ми го каза и аз й вярвам. Това е точно онова, което тя знаеше, че трябва да прави. Това е наистина много тежко за нея — като, знаете ли, нейна съдба. Ако я бяхте срещнали по-късно, всичко би могло да бъде различно.

— Защо?

Чад погледна нетърпеливо:

— Ами, тя е жена. Рано или късно, ще започне да мисли за любов, брак и деца. Но дотогава ще е направила вече кариера, ще бъде звезда и тогава ще реши, че не е истински осъществена. Че се нуждае от нещо повече. Това са глупости, разбира се, но жените са така устроени. Тя ще убеди себе си и ще го повярва. Ако тогава се появяхте, кой знае? Бихте могли да имате късмет — Той сви рамене. — И бихте все пак се почувствали наранен накрая. Тя не се нуждае истински от такова нещо, виждате ли, и в крайна сметка ще го осъзнае. Това, от което се нуждае, истински се нуждае, само аз мога да й дам…

— И какво е то?

Чад се изкиска:

— Безсмъртие.

„Мат“ — помисли Едуард. — „Мисли, че ми обявява мат“. Той погледна към Чад, към малките му, блещукащи зад тъмните очила, очи. Усмихна се.

— Не ви вярвам — каза той твърдо.

Чад го погледна, смутен от простотата на изявлението, но бързо се окопити.

— Мислите, че бъркам по отношение на подходящото време?

— Мисля, че може би сте прав по отношение на времето. Мисля, че грешите в крайния резултат. Мисля, че подценявате жените, че подценявате Елен. — Едуард замълча. — И хората, вероятно. Нещата, които така лесно отхвърляте — любов, удовлетворение, брак, деца — нима повечето от хората, мъжете и жените ги отхвърлят, нима те не се нуждаят от тях?

Чад се поколеба. Той си сложи ръцете обратно в джобовете и започна да дрънка с ключовете. Погледна към краката си и после с лукавство към Едуард.

— Аз не се нуждая от тях.

— Искате да кажете, че сте по-малко човек?

— Или повече човек. — Чад се засмя.

Едуард студено го изгледа. Той помисли, че може би дебеланкото вярваше в това, което казваше и ако беше така, в крайна сметка неговата непълноценност щеше да се прояви и във филмите му. Той се обърна към вратата и след моментна пауза Чад забърза след него.

— Искате ли адреса или не?

Той размаха парчето хартия. Едуард погледна към него и после отвърна поглед.

— Благодаря, не се нуждая от него.

Той стигна до вратата, отключи я. Чад сложи парчето хартия обратно в джоба си.

— Позволете ми да предположа — отивате в Лондон, нали?

Едуард се обърна и видя, че дебелият мъж все още приятелски се усмихваше.

— Лондон? След всичко, което ми казахте? Всичко, което обяснихте? Не, ще се върна в Париж.

Чад изгледа Едуард подозрително:

— Искате да кажете, че въобще нямате намерение да влизате в контакт с Хелън?

— Няма да й се обаждам, не.

— Искате ли да й предам някакво послание или каквото и да било?

— Елен и аз не се нуждаем от посредници.

Беше казано с пресметнато високомерие и дебелият мъж се намръщи.

— Защо продължавате да я наричате Елен?

— Защото това е истинското й име — каза Едуард. После той излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Чад остана раздразнено да гледа към вратата. Той мразеше, когато другите излизаха. Наслади се от мисълта, че можеше да настигне мъжа и негова да бъде последната дума, но после отхвърли идеята. Кръстоса обратно стаята и видя кафявата крокодилска чанта, носеща инициалите „Е. С.“. Отпрати я в ъгъла с див ритник и след малко отново седна на кушетката.

Мъжът по всяка вероятност го подвеждаше, помисли утешавайки се. Той беше добър актьор, имаше твърде силно самообладание, това беше всичко. А и този костюм помагаше. Чад беше наблюдавал с интерес костюма. Реши, че той самият би могъл да научи нещо от този костюм. Не от човека, защото той грешеше, заблуден в тъмнината, както всички мъже, когато са замесени жени.

Той свали очилата си, дъхна в тях и ги изтри в ръкава. Без очилата си, Чад беше силно късоглед: голямата стая, фреските, книгите, бронзовите фигури внезапно се размазаха.

Той се облегна назад върху възглавниците, осъзнавайки, че е малко изнервен, объркан, нещо, което беше изпитвал рядко. А в този ден го изпитваше за втори път. Най-напред заради Елен, сега заради този мъж. За кратко си позволи да мисли за сцената, която се беше развила в къщата в Трастевере: споменът го изпълни с топло и гневно сподавяне на плътското желание. То не си беше отишло, както се бе надявал. Разговорът с мъжа също не беше изцяло приключил, както би желал. И двамата, и мъжът, и Елен, му се бяха изплъзнали. Той беше усетил как ласото на волята му беше започнало да се затяга около тях, а после, после те бяха успели да се измъкнат и да се освободят. Сякаш разбираха нещо, знаеха нещо, което самият Чад не знаеше или не разбираше. И това знание им придаваше голяма борбена сила, която именно го беше разстроила. Нямаше винаги да бъде така, реши Чад.

Очите му пробляснаха при вида на елегантно подвързаните томове с порнография, на които преди няколко седмици беше хвърлил несистемен поглед. Порнографията го отегчаваше. Нейните все по-мръсни методи се струваха на Чад отчайващи, патетични и обречени на постоянен неуспех. Метафори за притежание, това беше всичко. Лицето му доби присмехулен израз. Сексуалното притежание се струваше на Чад нещо дълбоко тривиално. Не притежанието беше това, за което той мечтаеше, неговите пози не усилваха пулса му.

Изкуството, изкуството беше друго нещо. То беше върховно притежание. В мисълта си той с наслада се обърна към филма, който току-що беше направил. Остави го да препуска през съзнанието, сцена след сцена, кадър след кадър: точен, красив, с вътрешна сила, неговият филм, неговото създание, неговото безсмъртно дете. Той се успокои незабавно, както винаги беше ставало в подобни моменти. Това беше олимпийско спокойствие, спокойствие на силата и абсолютния контрол. То накара тялото му да се стегне и втвърди.

Той постави ръце между слабините си, като изразено внимание към този факт, и затвори очи. Фигурата на Едуард се отдалечи, приближи се фигурата на Елен. Той остана доволен, че тази промяна му даде съвършената възможност да изследва нейните черти, необходими за неговата цел. Направен му бе най-безценния подарък, съвършеният инструмент, инструмент от плът и кръв. Съзнанието на Чад се понесе, привлечено от бъдещата хармония, която този инструмент трябваше да осъществи. Съчетавайки ги, Чад затвори очи и остави ума си да се пресели в сладкия негативен мрак. Неговата чернота и само неговата чернота го освежаваше. Скоро, както винаги, той сякаш зазвъня, изпълнен с образи. Чад ги наблюдаваше и обединяваше, заслушан в песента им.

В Париж, в кабинета си в Сен-Клод, Едуард се пресегна през бюрото и притегли телефона към себе си.

Мислеше за разговора си с Тадеус Анджелини, мислеше за Елен, за подаръците.

На бюрото до телефона стояха три неща: снимката на Елен, чифтът сиви ръкавици „Хермес“ и пръстенът с квадратно изрязания диамант. Замислено ги разглеждаше, опитвайки се да остане спокоен. Болката, която изпита, когато намери тези ръкавици и пръстена в нейната стая, беше неимоверно силна. Как да остави тези, заедно с всички други неща, когато беше вярвал, че те бяха като връзка между тях, като талисман на тяхната любов.

Сега можеше да ги гледа по-спокойно, по-малка беше и болката. Причиняваше му страдание да го мисли, но разбираше, че може би Анджелини беше прав: диамантът и своята любов той й беше подарил в неподходящо време.

Сега помисли за другите, по-малко осезаеми подаръци, които Елен дори не знаеше, че бе получила от него: подарил й беше време, подарил й беше възможността за избор, подарил й беше дори своето отсъствие.

Той не можеше да размисля без болка за нито едно от тях. През цялото си връщане от Италия беше мислил и планирал, все пак сега се разбунтува. Докосна телефона и знаеше, че би могъл да отиде в Лондон и да я види. Знаеше, че беше повече от възможно тогава да я доведе със себе си.

Изкушението беше толкова силно, той държеше съвсем неподвижна ръката си върху телефонната слушалка. Да стигнат толкова далеч, да станат толкова близки и след това да не я последва в Лондон. За момент това му се стори непоносимо: трябваше да отиде, трябваше. После помисли отново за всички неща, които му беше казал Анджелини и отново чу камбаната на истината в тях.

Елен сега беше на възрастта, на която беше той в Лондон по време на войната, беше обичал Селестин, беше боготворил Жан-Пол, научил бе за смъртта на своя баща. Време, когато светът се променяше от секунда на секунда, време, когато беше сграбчвал с увереност и беше изпълван с амбиции, както Елен бе сега. Не, той нямаше да отиде в Лондон.

Вместо това, както беше планирал, набра номера на Симон Шер, който преди две години се беше преместил в дирекцията на „Партекс“ в Тексас. Сега Шер беше дясната ръка на Дру Джонсън. Когато той се обади, гласът на Едуард беше напълно безчувствен.

— Симон? Отскоро ние имаме известен брой придобивки като част от нашата политика на диверсификация. Поправи ме, ако греша…

В Далас Симон Шер се усмихна на шегата. Кога Едуард бе грешил в бизнеса?

— … но една от тях беше компания за разпространение, мисля. Една компания за разпространение на филми.

— Така е. Наричаше се „Сфера“. Това от наша страна беше упражнение по губене на авоари. Като компания те бяха съвсем катастрофирали, но ние ги купихме на добра цена и те имаха някакво ценно имение.

— Какво направихме с него?

— Все още нищо. Стана само преди два месеца. Все още проучваме потенциалното развитие на дяловете на собствеността. — Шер замълча. — Искате да направя проверка ли?

— Не. — Настъпи кратка пауза. — Какво ще струва ако подновим дейността на компанията?

— Какво? Като действаща в разпространението? — изненадата на Шер се долови в гласа му. — Не много, предполагам. Би зависило от равнището на обвързването, което искаме. Два милиона. Бихме могли да подновим дейността и за по-малко, но ако възнамеряваш разширение… — Той замълча. — Мога да ти дам някои цифри, но ние имаме правото на избор. В момента киноиндустрията е много непостоянна и несигурна, а без здрава продукция, една компания за разпространение, остава слаба. „Сфера“ беше в конкуренция с главните клонове на студията за разпространение и загуби. Беше също така слаба на административно равнище, разбира се, но във всички случаи, това не беше единственият им проблем. Ние решихме, че „Партекс“ би…

— Искам да подновя дейността на компанията.

— Какво?

Челюстта на Шер увисна. Той също така си представи Едуардовото обвързване с филмите, както можеше да предвиди и неговия опит с машините за изстискване на сокове във Вегас.

— Аз искам да бъде подновена дейността й като разпространителска компания с перспектива в скоро време да може да инвестира в производството на филми.

— Производство? — Шер усещаше, че полудява. Сигурно не беше чул добре. — Искаш да кажеш, че ще правим филми?

— Не да ги правите, а да ги поддържате. Говоря много сериозно по този въпрос, Симон. Очевидно, ще трябва да се занимая с това, но имах предвид първоначална финансова подкрепа за около шест милиона. Вероятно един тригодишен период на загуба, с цел възвръщане и печалба след около четири години…

— Едуард, помисли за минута. Ние говорим за филми…

— Аз лично ще финансирам операцията и ще поръчителствам, но не искам моето име по никакъв начин да бъде свързано с нея. Искам „Сфера“ като челна операция. — Той замълча. От тона на гласа му, Шер можеше да каже, че той беше започнал да си води бележки. — Ще имате нужда от човек, който да набере персонал, да бъде много опитен, някой който познава студията отвътре. Имам нужда от търговските данни на „Сфера“ за периода от последните десет години и търговските данни на нейните извънстудийни конкуренти. Имам нужда…

— Имаш нужда аз да се кача на самолета — завърши Шер вместо него. Той започна да се усмихва. Това беше една луда идея, а всички Едуардови луди идеи имаха страхотен резултат. — Мога да го направя утре — каза сухо той. — Но не мога да го направя тази нощ. Искаш ли Дру да бъде замесен?

— Разбира се, той е председателят.

Шер захихика. И двамата знаеха, че доколкото се отнасяше до Едуард, това нямаше никакво значение.

— Много добре тогава, той е мой приятел. — Едуард се поправи. — Кажи му, че се нуждая от неговата помощ.

— Ако му кажа това, той ще долети също.

— Тогава непременно му кажи.

Настъпи кратка пауза, през която Шер говореше със секретарката си за разписанието на полетите и внезапно си даде сметка, че за първи път в десетгодишното им сътрудничество Едуард беше изразил нужда от помощ.

Този факт леко го обезпокои. Когато отново пое телефона, гласът му беше предпазлив.

— Ти добре знаеш какъв вид загуба можем да претърпим от това, Едуард? — започна той, чувствайки се глупак. — Сигурен съм, че знаеш, разбира се, но това ще бъде за всички ни нов курс на действие… Това е лудница, Едуард, тя е прословута със своята непредсказуемост. Ние…

— Ние водим политика на диверсификация, нали? — Едуард като че ли се забавляваше.

— О, разбира се, но с перспективи за печалба. Тук ние ще имаме — ти ще имаш — много тежка загуба и…

— О, аз мога да изчисля загубата — каза Едуард.

Докато говореше, той гледаше снимката на Елен и истинската природа на загубата стоеше ослепително пред него. Той я видя за миг — една бъдеща пустош, едно бъдеще без Елен, едно бъдеще, което бе ужасно продължение на чернотата на неговото минало.

Той се поколеба, после обърна снимката.

— Аз мога да изчисля загубата — повтори с повече твърдост той.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Боуман Карма (9)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора част

Издирването

Сали Боуман
Карма (9)