Къщата на Ийтън Скуеър беше разположена в центъра на знаменитата тераса Томас Къбит. Построена беше в южната й част с по-елегантни форми, отколкото на съседските сгради. Стройни коринтски пиластри обграждаха прозорците на всекидневната на първия етаж и елегантен балкон обточваше по ширина цялата сграда.

Едуард харесваше балкона. Това бе великолепна позиция за наблюдение, заемана сега от началника на противовъздушната охрана. Затова той беше забранена територия. Според заключенията на майка му, балконът беше повреден при последното немско нападение. На него не му се струваше така.

Ийтън Скуеър беше украшението на лондонското имение на Уестминстърския херцог, а Хюг Уестминстър беше стар приятел на неговата майка. В момента, в който бе научил, че тя напуска Париж, той й беше предоставил къщата си на нейно разположение. Едуард би предпочел да остане с баща си във Франция в Сен-Клод, в замъка на Лоара или в лятната им къща в Довил. Но след като това беше невъзможно и трябваше да отидат в Англия, в такъв случай най-добре беше, че са настанени в самото сърце на Лондон. Оттук той имаше наистина чудесната възможност да наблюдава военните действия. Дневните атаки на изтребителите през късното лято отстъпиха на нощни бомбени нападения. В края на август се състоя забележителен двубой между един спитфайър и един месершмит МЕ 110. Него Едуард успя да наблюдава от балкона.

Когато баща му обяви, че трябваше да напуснат, той се изплаши, че заради безопасността им майка му ще ги забута някъде из дълбоката провинция. За щастие, тя не беше имала предвид подобна възможност. Брат му, Жан-Пол трябваше да бъде в Лондон, защото заемаше много важен пост. Той служеше в личния кабинет на генерал де Гол и организираше дейността на „Фри Френч Арми“, на Свободната френска армия, която в някой близък ден с помощта на съюзниците щеше да освободи Франция. Майка му винаги се подчиняваше на нуждите и изискванията на своя по-голям син, Едуард би искал да беше така и с неговите собствени желания, а освен това тя обичаше Лондон. Когато тръгваше за поредното светско събиране, майка му така тържествено надяваше украшенията си и някои от своите красиви кожени палта, че на Едуард понякога му се струваше, че тя се забавлява от войната почти толкова, колкото и самият той.

Сега той се облегна на високия прозорец и дъхна към стъклото. По прозорците се кръстосваха залепени ленти, за да ги предпазват от бомбената детонация. В един от замъглените от дъха триъгълници флегматично написа с пръст името си: Едуард Александър Жулиен дьо Шавини. Толкова дълго име. С окончанието си то зае още два от разлепените триъгълници. Спря и после добави: възраст — четиринайсетгодишен.

Намръщи се и погледна към площада. Можа да различи в далечината къщата, която преди няколко нощи бе улучена пряко. Останките й стърчаха като черна дупка: съборени стени и куп затрупани греди. Прислужникът му каза, че никой не е бил убит, защото къщата е била празна, но Едуард подозираше, че беше инструктиран да говори така. Той самият не беше толкова сигурен. Искаше му се да не е на четиринайсет, а с десет години по-голям, като Жан–Пол. Или поне на осемнайсет. Осемнайсет биха били достатъчни. Тогава можеш да се запишеш във войската и да вършиш нещо полезно, а не да се въртиш из къщи като глупаво момиче и да учиш уроци, уроци, уроци.

Появи се един от противовъздушната охрана. Едуард се прицели към металната му шапка и го уцели в ръката.

Изпита моментно удовлетворение, после внезапно го налегна отегчение. С яден жест той се отстрани от прозореца. Беше вече твърде голям за подобни игри. Беше вече на четиринайсет, почти петнайсет. Гласът му вече мутираше или поне бе започнал да се променя. По страните му имаше мек мъх, скоро щеше да започне да си служи с бръснач. Имаше също и други признаци, една част на тялото му се възбуждаше и втвърдяваше, когато се вглеждаше в някоя от слугините. Нощем имаше сънища, дълги и великолепни, френетични сънища, след тях на сутринта оставаха влажни чаршафи, които неговият прислужник сменяше със знаеща усмивка. О, да, тялото му се променяше, той не беше вече дете. Почти беше мъж.

Едуард дьо Шавини бе роден в 1925 година, когато майка му Луиз беше на трийсет години. Няколко аборта създадоха празнотата между раждането на Жан-Пол и на нейният син, второто й и последно дете. По време на тази си бременност Луиз се чувстваше много зле, на няколко пъти едва не загуби детето. А след раждането тя се разболя от хистеректомия, но първо в замъка дьо Шавини на Лоара и после в бащината й къща в Нюпорт се възстанови. За тези, които я познаваха бегло, които се срещаха с нея само на светски партита, на балове и приеми, Луиз изглеждаше тогава точно такава, каквато винаги бе била. Знаменита хубавица, прочута със своята елегантност и изключителен вкус, единствена дъщеря на стоманен магнат, един от най-богатите хора в Америка. Тя бе отгледана като принцеса, всяка нейна приумица бе удовлетворявана от обожаващият я баща. Луиз беше, както винаги преди това хубава, взискателна и неотразима. Тя беше неотразима също така и за Ксавие, барон дьо Шавини, а той беше гледан като един от най-уклончивите ергени в Европа.

Когато в 1912 година за първи път отиде в Америка, за да открие на Пето авеню — изложбените салони на бижутерската империя на дьо Шавини, за Ксавие веднага се заговори по цялото Източно крайбрежие. Светските матрони си съперничеха за присъствието му на техните приеми. Те демонстрираха дъщерите си пред красивия млад мъж без деликатна стеснителност, Ксавие дьо Шавини бе очарователен, внимателен и същевременно вбесяващо неопределен.

За майките от Източното крайбрежие той олицетворяваше благоприятните възможности на Европа: бе възбуждащо чаровен и високо интелигентен, имаше съвършени маниери, богатство и стара титла.

За бащите от Източното крайбрежие той притежаваше допълнително преимущество да бъде с изключителни търговски способности. Не бе от онези отпуснати френски аристократи, способни да оставят богатството си да се стопява, докато те се забавляват. Както повечето французи от своята класа, той разбираше важното значение на земята, държеше на нея и добре организираше своите станали вече обширни френски имоти. Но за разлика от повечето французи от своята класа, притежаваше дълбок американски търговски усет. Той разви бижутерската империя на „Дьо Шавини“, основана от дядо му през деветнайсети век и я превърна в най-обширното и разширено предприятие от този вид, на което в международен мащаб съперничеше единствено „Картие“. Той разшири и подобри своите лозя по Лоара. Увеличи инвестициите си в банковото дело, в стоманената промишленост и в диамантените мини в Южна Африка, които доставяха суровината за бижутата на „Дьо Шавини“, бижута, които украсяваха коронованите глави в Европа, а сега вече и некоронованите глави на богатите и прозорливи американци.

О, да, бащите от Източното крайбрежие забелязваха в своите клубове, че дьо Шавини беше находчив. Той притежаваше както френските, така и американските добродетели. Тренираше всяка сутрин своите състезателни коне, но преди това се срещаше с борсовите си агенти.

Ксавие срещна Луиз в Лондон, когато тя беше на деветнайсет, а той на двайсет и девет. Тя наскоро беше представена в английското общество. Това стана в края на 1914 г. Ксавие бе ранен още в първите месеци на войната и въпреки гнева и възмущението му, бе принуден да напусне армията като инвалид. Срещнаха се на един от последните открити балове през военните години. Тя носеше рокля на Уорт от бледорозова коприна, той бе облечен в униформата на френски офицер. Раненият му крак бе достатъчно излекуван, за да му позволи да танцуват три пъти. Следващите три танца седя до нея. На сутринта се представи на баща й в тяхното жилище в Кларидж с предложение за женитба, което за благоприличие бе прието три седмици по-късно.

Ожениха се в Лондон, прекараха медения си месец в шотландското имение на Сътерландови и се завърнаха в Париж с двегодишния Жан-Пол в края на войната. В Европа Луиз веднага стана знаменита със своя чар, с вкуса си и своята красота, както беше и в Америка. Тяхното гостоприемство, щедростта и добрият им стил стана постоянна тема на разговор на двата континента. Барон дьо Шавини доказа, че притежава едно качество, което никой не очакваше от един французин: той беше предан и изключително верен съпруг.

Така, след седем години, когато Луиз дьо Шавини се възстанови от раждането на втория си син и започна отново да се показва в обществото, тези, които не я познаваха, предположиха че великолепният живот щеше да продължи, че това бе само един тъжен и превъзмогнат, труден период. Когато в 1927 година, за да ознаменува своето завръщане от Нюпорт в Париж, барон дьо Шавини откупи цялата пролетна колекция на Коко Шанел, нейните познати се усмихнаха — колкото повече се променяше, толкова оставаше все същото…

Тези, които я познаваха по-добре, стареещите й родители, съпругът й, Жан-Пол и малкото момче, което тя не накърми нито веднъж, и не виждаше много често, откриха в нея една друга Луиз. Това беше жена, чието капризничене се засилваше с годините, изпадаща във внезапни и понякога необуздани промени в настроенията, от неочаквано прекомерно въодушевление до също и така неочаквани депресии. Цяла серия от лекари беше назначавана и уволнявана. Барон дьо Шавини направи всичко, което беше в неговата власт, за да й достави удоволствие. Подаряваше й нови украшения: комплект от съвършено съчетаващи се сапфири, великолепна огърлица от рубини, направена от „Дьо Шавини“ за последната руска царица, но бе върната на барона след избухването на революцията. Луиз каза, че рубините й напомнят за кръв и я карат да си представя някакво подземие в Екатерининбург.

Тя отказа да ги носи. Баронът й купи кожени палта: самур от такова качество, че всяко отделно парче би могло да бъде прекарано през сватбен пръстен. Купи й състезателни коне: великолепен шотландски ловджийски кон, защото тя обичаше да ходи на лов. Купи й автомобили: един делаж, един испано-суиза, един ролс-ройс силвър гост, спортна кола, изработена по поръчка в заводите на Бугати. И когато тези „дреболии“ не успяха да я направят щастлива, той я взе на пътешествия до Англия, до Западния американски бряг, където бяха на гости на Пикфеър, и нейното настроение бързо се подобри. Пътуваха до Индия, където отседнаха в двореца на престолонаследника и участваха в лова на тигри с махараджата Джапур. Отидоха в Италия, където имаха аудиенция с папата. После отново в Англия, отново във Франция.

Всяка нощ той я съпровождаше до вратата на нейната спалня.

— По-добре ли си, скъпа? — я питаше.

— Не съм зле, но се отегчавам, Ксави, отегчавам се…

След това тя обръщаше глава, за да не срещне целувката му и затваряше вратата.

В 1930 година, когато съпругата беше на трийсет и четири, а баронът на четирийсет и две, той накрая послуша приятелите си, които от години го съветваха да си вземе метреса. Направи необходимото Луиз да научи, и за негова радост, интересът й към техния брак се съживи. Физическата ревност се събуди у нея, възбуждаше я. Той с тръпнещо сърце наблюдаваше, когато бяха отново заедно в леглото, как тя трескаво и натрапчиво го разпитваше за неговата връзка.

— Тя правеше ли ти това, Ксави? Или това?

Тя се облягаше на дантелените възглавници с плътни и черни, разпиляни около съвършеното й лице коси. Очите й блестяха, устните й ставаха алени. Баронът нетърпеливо разкъсваше дантеленото й бельо и това й доставяше удоволствие. Тя имаше високи, закръглени детски гърди, които той винаги бе харесвал. Тънкото й, кадифено тяло бе все още подвижно като на младо момиче. Сега тя повдигна в шепи гърдите си и ги поднесе към жадните му устни.

— Не се вълнувай, стой спокойно, обичам те, ти знаеш, обожавам те… — говореше й.

Той пое с устните си малките остри зърна и нежно ги целуна. Беше си обещал, че този път ще прави всичко бавно. Много бавно. Умееше да се сдържа и желаеше след като я доведе един, два, три пъти до кулминация, да се освободи и самият той. И тогава тя ще се изпълни със сладостно треперене и ще се сгуши в него, както някога. Споменът го възбуди, и тя усети как той започна да трие тялото си по корема й. Отблъсна го трескаво, бързо и повдигна главата му.

— Не харесвам това. Не го искам.

Сега, когато се любеха, тя му говореше на английски, докато преди го нравеше само на френски.

— Сложи го в устата ми, Ксави. Хайде. Знам, че искаш. Сложи го. Дай да те изсмуча…

Тя го блъсна в леглото, намести го така, че вкоравеният му член се намери до устните й. Усмихна му се, докосна върха му веднъж, два пъти с леко, змийско близване на езика.

— Петелът ти е взел вкуса си от мене. Солен е. Харесва ми…

Очите й блестяха насреща му с тъмен блясък. Тя отвори широко червените си устни и той потръпна като усети топлината на устата й и здравото засмукване.

Затвори очи. Тя го правеше добре. Знаеше как да дразни и да плъзва меко езика си около линията на издърпаната му назад кожичка. Знаеше как да ускори неговия отговор, смучейки точно толкова силно, че той да се опре в небцето на устата й, смучеше го сладостно, сочно, ритмично. Сега тя протегна ръцете си около задните му части, хлъзна ги между краката му, разтри ги там, където кожата му от тяхното любене бе станала отпусната и влажна. Обхвана топките му в деликатните си ръце и килна главата си, така че той усети сякаш нещо го дръпна отзад, в тила. И възбудата му отново нарасна.

Тогава тя внезапно престана да смуче. Остави наедрелия пенис да се плъзне между устните й и погледна към него.

— Тя направи ли ти това, Ксави? Направи ли го? Може ли тя да те смуче като мен? Кажи ми, Ксави. Кажи ми го в ухото, докато го правиш. Искам да зная. Какво още прави с нея, Ксави? Само любов ли прави с нея или още нещо? Харесва ли да й го слагаш отзад? Ксави, кажи ми, кажи ми…

Нейната вулгарност едновременно го отблъсна и възбуди. Усети, че ерекцията му спадна, докато гледаше в тези нейни тъмни очи, в алчната й уста. Затвори очи и я изтласка назад върху възглавниците. След това смени мястото си, разтвори краката й и отчаяно влезе в нея. Тя изви гръб и извика. Ксавие започна да се движи: дълбоко и плитко, и дълбоко още веднъж. Пенисът отново се втвърди. Влезе с него, изтегли го и влезе отново. За негова изненада образът на любовницата му изплува в съзнанието му. Той видя закръгленото й послушно тяло, широките й с тъмни зърна гърди. Този образ причини изпразването му. Изпъшка и се изля в неподвижното тяло на съпругата си, мразейки себе си, мразейки и нея.

Когато се оттегли, тя гневно заби нокти в гърба му:

— Копеле. Ти помисли за нея, нали?

Ксавие гледаше надолу.

— Мислех, че това беше, което ти искаше — каза студено той.

После я остави и отиде да спи в собствената си спалня.

През следващите години той се любеше с жена си много рядко и то след като с нарастващо отчаяние го бе правил многократно и често с други жени. С мъка осъзнаваше, че все повече бе привличан от млади жени, които приличаха на съпругата му точно, както тя бе изглеждала, когато я видя за първи път и се влюби в нея. Понякога, когато тази прилика беше твърде слаба и той със затруднение поддържаше ерекцията си, затваряше очи и смесваше образа на младото момиче, с което се любеше с този на съпругата си, със спомена за нейната миришеща на роза плът, с комбинацията от свенливост и пламенност, с нейната някогашна увереност, че го обича. Този образ никога не му изневери. Той го довеждаше до оргазъм дори в ръцете на проститутките от Халите.

В личния си живот се затваряше в себе си, съзнателно се оттегляше от старите си приятели, потапяйки се, когато жените не бяха достатъчно забавни, в бизнеса и в своите имения. В обществото той и хубавата му жена оставаха както винаги: привързани, екстравагантни, щедри, канени навсякъде, навсякъде предизвикващи завист и възхищение. Ако понякога чуждите езици се закачаха — дори и най-съвършеният брак се нуждае от известно забавление в края на краищата, а и двамата, и баронът и баронесата, бяха така похвално дискретни — Той не им обръщаше внимание. Съпругата му го бе научила поне на едно нещо, мислеше си той. Тя го бе научила какво наистина значи отегчение, показала му бе какво значи да изживяваш дните си в затвора на сивотата. Този бе един от малкото подаръци, с които той би желал никога да не беше даряван.

Съвсем ясно предвиди идващата война, няколко години преди повечето от своите приятели и от познатите си в бизнеса. Когато в 1933 година Адолф Хитлер стана канцлер на райха, той предупреди приятелите си, че това би могло да доведе до война. Те му се присмяха. В 1936 година той продаде на сметка акциите си в германската стоманена индустрия и в замяна купи в британската и американската. След окупацията през същата година на Рейнската област прехвърли всичките си авоари и значителна част от капитала си от Франция в Швейцария и Ню Йорк, Собствеността на компанията „Дьо Шавини“ бе прехвърлена от неговите ръце в акционерно дружество, регистрирано в Люцерн, на което той държеше деветдесет процента от дяловете, а синът му Жан-Пол десет. Неговата частна колекция от бижута, картините му, сребърните предмети, най-скъпоценната и поне преносимата част от мебелировката от трите му къщи във Франция бяха опаковани и също така изпратени в Швейцария, където бяха оставени на сигурно място. През 1937 година той започна да планира необходимата подготовка за напускане на Франция от неговото семейство, веднага щом започнеше нахлуването, от което той се страхуваше. По време на анексията на Чехословакия и Австрия през 1938 година плановете бяха завършени. Тази му експедитивност се оправда осемнайсет месеца по-късно. Луиз и двамата й сина напуснаха Франция през май 1940 година, малко преди британските войски да бъдат евакуирани от Дюнкерк. Когато на 14 юни същата година германците стигнаха Париж, изложбените зали на „Дьо Шавини“ бяха все още отворени, но Ксавие дьо Шавини изглеждаше лишен от всичките си притежания.

Когато бе приканен, той предостави себе си и своите изложбени зали на разположение на висшето немско командване и чрез любезната си услужливост често снабдяваше с информация от значителна важност приятели от шестото командване на парижката съпротива. Изостави жените и се опитваше да мисли за съпругата си. За своя изненада откри, че нито Луиз, нито те му липсваха, и че отегчението, което толкова дълго го беше преследвало, бе изчезнало. Отново имаше цел в живота, основание за съществуванието си, още повече защото знаеше, че животът му бе в постоянна опасност. Той не се страхуваше за себе си, но се боеше за Луиз и за децата. Би се чувствал по-сигурен, много по-сигурен ако те се бяха съгласили с него и бяха заминали за Америка. Наблюдавайки развитието на войната, знаеше, че Англия не е достатъчно далече.

Причината за това беше проста: Луиз беше полуеврейка. Нейната майка — Франсис, бе родена в Шиф и бе израснала в ограничения кръг на нюйоркското общество на немските евреи, където изисканата отлика да произхождаш от Франкфурт — както Ротшилдови и Вартбургови — беше от твърде голямо значение. Франсис бе израснала в очарователния кръг на „стоте“ и между своите чичовци, лели и безбройни братовчеди имаше огромен списък на принадлежащи към фамилиите Вартбург, Льоб, Леман и Зелигман. От нея се очакваше да направи династически брак. Когато деветнайсетгодишна тя избягва с Джон Макалистър, семейството се отказва от нея и ехото от шока на този смесен брак продължава десетилетия. Франсис бе обърнала гръб на своето детство, на този свят от представителните къщи по Пето авеню и на богослужението в храма на Емануел. Джон Макалистър бе богат, когато тя се омъжи за него, защото бе наследил цяла империя за производство на стомана от баща си, шотландски емигрант. Той инвестира в Севернотихоокеанската железница и стана още по-богат. Франсис Макалистър концентрира цялата си енергия, за да се приспособи, и тъй като беше хубава, способна и очарователна, както и много богата, тя постигна това в твърде висока степен. Франсис украсяваше ложата на Макалистър в Диамантената подкова на Метрополитен опера — ложи недостъпни за нейните еврейски роднини. Построи си къща в Нюпорт, не разбира се, в Елберон, където нейните чичовци и лели поддържаха своите богати домове. Отгледа Луиз много внимателно, собственото й еврейско потекло не бе скривано, но споменаването му не бе окуражавано. Когато порасна, на Луиз и стана ясно, че майчиният й произход я отделяше от връстничките й. Тя внимаваше да не го споменава. Също както и това, че бащиното й богатство бе новосъздадено, бе тема, която беше просто изключена. Тя прие католицизма, и веднъж омъжена за Ксавие, посвети значителната си енергия на новата си роля — да бъде баронеса и повече французойка, от самите французи.

Толкова ожесточени бяха нейните усилия в тази насока, че Ксавие дьо Шавини, който нямаше расови предразсъдъци, почти забрави въпроса за прадедите на съпругата си. Тъй като се отнасяше с безразличие към тяхната раса, небрежно и с леко превъзходство приемаше, че и всички останали изпитваха безразличие към тях. До 1938 година. Оттогава той знаеше, че не можеше повече да бъдат пренебрегвани. Защото, щом Луиз беше наполовина еврейка, неговите деца следователно бяха четвърт евреи. При такъв противник, подготвен търпеливо да проследява наследствеността назад през осем, девет поколения в издирване на еврейска кръв, една майка полуеврейка и баба еврейка бяха ужасна заплаха. Затова плановете му бяха много прецизни и баронът не се съмняваше в тяхната необходимост. Но той продължаваше да се безпокои дали те бяха достатъчно прецизни.

Едуард се излегна на покритото с копринен брокат канапе, подпря възглавницата под краката си, отвори книгата в скута си и се втренчи в огъня. Чувстваше се изключително удобно и леко сънлив, което често му се случваше, след като беше пил английски чай.

Чаят, реши той бе едно от нещата, от които англичаните разбираха. Не одобряваше овесената им каша, беше му противно дори да мисли за нея, но беконът на скара, леко обварените яйца, силно ароматизираните бъбреци или кеджърито — те бяха великолепни, значително подобрение в сравнение с простите кроасани и кафето с мляко. Едуард беше вече висок, той беше наследил външния вид на баща си и много му приличаше с почти смолисточерните си коси и поразителните си тъмни очи. Както баща си и той имаше телосложение на атлет: широки рамене, дълги крака и тесни бедра. Растеше бързо — беше вече метър и седемдесет и шест сантиметра, и беше винаги гладен.

Сега беше пил великолепен чай, поднесен му върху сребърна табличка от иконома Парсънс и от старшата прислужничка, и тържествено поставен за него край камината на малката масичка. Топли, намазани с масло препечени питки с английски мед, тънки сандвичи с краставички, три различни вида кейк, любимият му чай „Лапсанг Суонг“ с деликатния вкус на опушено.

Едуард четеше „Таймс“ всяка сутрин. При излизанията си из града беше забелязал дългите опашки пред магазините за обувки и ограниченото количество стоки. На него му беше напълно ясно, че това качество на храната, което неговата майка смяташе за нещо разбиращо се от само себе си, да бъде сервирано в нейното домакинство сега, във военно време бе необикновено — може би дори непатриотично. Но знаеше, че домакинството бе внимателно заредено преди войната и освен това, той бе винаги толкова гладен. Щеше ли това наистина да помогне на военните усилия, ако се откажеше от второ парче препечено говеждо филе и втора лъжичка севруга? Мислеше, че не. Това само би обидило готвача.

Той погледна виновно към книгата на скута си. Учебникът по латински. От него се очакваше до сутринта да е превел поне пет страници от Виргилий, а до момента бе завършил само две. Във Франция латински му преподаваше един възрастен езуит, който се отдаваше на удобна дрямка, докато Едуард се препъваше през „Енеида“. Но неговият английски преподавател беше друго нещо.

Той беше назначен от Едуардовата майка по препоръка на неин приятел и Едуард бе съвършено сигурен, че татко му би бил дълбоко недоволен от него. Хюго Глендининг бе мъж на неопределена възраст, вече не млад, за да бъде мобилизиран, вероятно в средата на четиридесетте си години, макар че може би изглеждаше и по-стар. Той бе много висок, много слаб и много елегантен по някакъв разпуснат начин. Имаше посивяваща коса, прекалено дълга според Едуардовия консервативен вкус и прекарваше пръстите си през нея, преди да произведе мелодраматична въздишка, означаваща, че Едуард току-що е сторил нова ужасна граматическа грешка. Той бе стар възпитаник на Ийтън, класически оксфордски учен с обичайно неясен поглед и с ум като бръснач. В деня на своето пристигане той смути Едуард с това, че палеше една от друга цигарите „Черен руснак“ през цялото време на техния учебен час. Неговия семеен произход и академичната му квалификация татко би одобрил — Едуард не се съмняваше. Но неговото отношение към политиката? Едуард се съмняваше твърде много. Хюго Глендининг беше участвал в испанската Гражданска война. За Едуард много бързо стана ясно, че той бе политически радикал — нещо, което Едуард никога не бе срещал до тогава, нещо повече, той вероятно бе социалист.

За преподаването му би могло да се каже най-малкото, че бе необичайно. В първия ден той подхвърли две книги на Едуард: първата беше „Илиадата“, другата — „Енеидата“.

— Препиши. — Той сложи краката си върху масата срещу него и ги изтегна, — първата страница от всяка. Прочети ги. После ги преведи.

Едуард опипваше пътя си през текстовете, докато Хюго Глендининг бе облегнат назад със затворени очи и с болезнено изражение около устните. Когато Едуард прекъсна безуспешния си опит, той рязко скочи.

— Добре, ти не си пълен тъпак, което е нещо, предполагам. — Той изгледа Едуард пронизително. — Може би имаш някакъв проблясък на интелигентност. Дълбоко заровен, разбира се, латентен. Аз умеех да го направя много по-добре, когато бях на девет. Учудвам се… Мързелив ли си?

Едуард обмисли тази възможност, която никога дотогава не му бе изтъквана.

— Надявам се, че не. — Хюго загаси цигарата и запали друга. — Мързелът е изключително досадно нещо. Отблъсква ме повече от всичко. Сега… — Той внезапно се наведе напред и го фиксира с втренчения си поглед. — За какво се говори в „Илиадата“?

Едуард се колебаеше.

— Говори се, ъъъ, за гърците и троянците…

— И?

— За Троянската война.

— Точно така. — Хюго се засмя. — Война. Вероятно си забелязал, че понастоящем тук се води война?

Едуард се заяде:

— Много различна война.

— Така ли мислиш? Добре, буквално да, ти си прав, Омир не описва дейността на танкове и аероплани. Обаче, войната е война. Избиването е избиване. „Илиадата“ може би, не е отдалечен и неуместен документ, за какъвто я намираш. Предлагам ти да сравниш — нека да видя — свитък шестнайсети, смъртта на Патрокъл с тазсутрешните съобщения в „Таймс“ за вчерашните въздушни битки по южния бряг. Едното е военна пропаганда от най-невероятен вид, а другото — другото е изкуство. — Той замълча. — Може би, ако я чуеш да бъде четена с малко по-правилно произношение, с истински опит да бъде спазен ритъма на Омировата стихова структура… Нека да видим…

Той отново се облегна назад в стола си и затвори очи. Без да погледне нито веднъж в книгата пред себе си, той започна да рецитира на гръцки. Едуард стоеше мълчаливо.

Отначало се съпротивляваше. Хюго Глендининг му изглеждаше ужасно арогантен и изключително груб. Никой от неговите френски учители не би дръзнал да му говори по този начин. Той нямаше намерение да бъде впечатлен или заинтересуван. После, постепенно, въпреки нежеланието си, започна да слуша. Беше необикновен, този течен, разливащ се, безстрастен език, толкова много различен от сухата, накъсана реч, която звучеше, когато неговият учител езуитът четеше, спирайки се на всеки два реда, за да им прави граматически анализ.

Той започна да слуша по-внимателно, гледаше към книгата, и думите — познати му вече — започнаха да добиват нова, собствена форма и живот. Той видя бойното поле, видя светлия блясък на оръжията, чу виковете на умиращите мъже. От този момент, той бе пленен. За първи път в живота си, Едуард очакваше с нетърпение уроците и работеше. Един ден, един ден той щеше да насили Хюго да го похвали, дори това да го убиеше, той щеше да го направи.

Когато стигнаха до латинския, Хюго захвърли Цезаровите „Галските войни“ настрана.

— Добре изчистена пехотинска материя — намуси се той. — Ровове и окопи. Ние ще се придържаме към Омир за войната, мисля. Сега… какво относно любовта? Сексуално привличане? Страст? Интересуваш се от това, предполагам? На твоите години аз бях…

— Сега не сте ли? — запита лукаво Едуард и Хюго се усмихна.

— Вероятно. Това е извън темата. Ще четем „Енеидата“, разбира се. Но също Катул, мисля. Чел ли си Катул?

— Не. — Едуард усети вълнение. Доколкото се отнасяше до мнението на неговия учител езуита, Катул съвсем определено не бе в програмата на четиринайсетгодишните момчета.

— Тогава да започнем. — Хюго се спря. — Катул е остроумен и циничен. Той се присмива на собствената си страст и в същото време осъзнава своята поробеност. Можем да правим полезно сравнение между някои от тези поеми и някои от Шекспировите сонети. И в двата случая описаните чувства са може би малко трудни за разбиране от едно момче. Способен ли си да си представиш какво изпитва един мъж, когато е психически и духовно завладян от една жена? Жена, чийто характер и морална стойност той презира?

Едуард се колебаеше. Той помисли за баща си и майка си и за известни сцени, за някои дочути разговори.

— Вероятно, — каза той предпазливо.

Хюговите очи се обърнаха мечтателно към прозореца.

— Сексуално заслепение — и това е, за което говорим, разбира се — сексуалното заслепение ми се струва много по-интересно състояние. Значително по-интересно от романтичната любов, с която то често е обърквано. То е властно и смъртоносно. То е, за съжаление, банално. Така е банално за нас, както е било в Рим в 60-та година преди Христа или в Елизабетиния Лондон. — Той се усмихна сухо. — Не се съмнявам, че ти сам ще го изпиташ един ден. Тогава вероятно ще приемеш, както всички ние правим, че твоето преживяване е единствено. Разбира се, че не е. Нека тогава да започнем. Впрочем, знаеше ли, че Катул е бил на трийсет, когато е умрял?

И така продължаваше. Независимо колко много се стараеше, Едуард не можеше никога да предскаже каква ще бъде насоката на уроците през следващия ден. Понякога те се втурваха из историята — набързо си прокарваха път през френските крале, без заустяване на датите, както беше правил преди, а прескачайки векове и континенти. Френската революция, руската революция, Американската гражданска война.

Внезапно Хюго се впускаше:

— За какво беше тази война, какво мислиш, Едуард?

— Ами, за да освободи робите от Юга.

— Глупости. Пропаганда на янките. Няма такова нещо. Първоначално тя бе водена поради търговски съображения, защото Северните щати гледаха на богатството на Юга с алчни очи. Това само частично ползваше борбата на негрите роби. Предполагам, че си наясно, че черният човек в южните американски щати няма право на глас? — Той се спря. — Не че англичаните имат причина за самодоволство в това отношение, разбира се. Следващата седмица ще разгледаме печално бавното разширение на правото на гласоподаване в тази страна, премахването на изискването за собственост, които преди защитаваха интересите на управляващите класи и даването право на глас на жените. — Той се спря. — Намираш ли това за забавно?

Едуард сви рамене:

— Чел съм за суфражетките. Не виждам защо жените трябва да гласуват. Татко казва, че никога не е срещал жена, която има и най-далечен интерес към политиката. Мама никога не се е интересувала дали ще гласува.

Хюго се намръщи:

— Имат ли жените ум?

— Разбира се.

— Тогава, не мислиш ли, че те би трябвало да го употребяват? Както ти твоя. Белег на мързелив ум е, Едуард, да разчиташ на готови идеи. Въпрос. Винаги въпрос. И мисли…

Едуард опитваше. Той би могъл да види логиката в Хюговите аргументи, но често беше много трудно да ги приложи към живота. Беше много добре да се говори за суфражетките и за женския ум, но Едуард намираше изключително трудно да приеме въобще, че те го имат. Как би могъл човек да мисли за това, когато забелязваше, че очите му бяха винаги привлечени от техните тънки глезени, от бельото им и от сладката линия между меките извивки на гърдите им?

Той затвори Виргилий по средата на страстните молби на Дидо към Еней. По дяволите, по дяволите — не можеше да се съсредоточи. Усещаше това неспокойствие, това напрежение между краката. Главата му бе изпълнена с възхитителни и объркани образи: гърди и бедра, възглавници и разрошени коси, влажност и надигащо се удоволствие. Той знаеше какво иска да направи. Искаше да се качи в спалнята си, да заключи вратата и да се затвори сам с тези образи, бавно и ритмично да доведе тялото си до тръпнещо и виновно освобождение. Виновно, защото лекциите на свещеника за злото от онанизма, съблазънта от създадената от дявола плът бяха започнали преди години, когато той беше на осем или девет и продължаваха дори и сега. Жан-Пол каза, че това са глупости, че пубертетните момчета мастурбират — това е етап, през който се преминава, това е всичко. Веднъж започнеш ли да имаш жени, от него се нуждаеш все по-малко. Едуард бе сигурен, че той беше прав, надяваше се, че е прав, мислеше, че ако дръзне да попита Хюго, Хюго би се съгласил. Но той все още не можеше да се отърси от свещеническите заплахи.

Отец Климент каза, че от това растат косми по и дланите на ръцете ти, дори ако само веднъж го направиш.

— То ще се появи, мое дете, като знака на Каин, ще видиш. Запомни.

Едуард суеверно разгледа ръката си. Там все още нямаше косми, а ако отец Климент беше прав, трябваше наистина да има. Наистина ли беше вярно? Отецът каза също, че мастурбацията е грях, той трябва да бъде признаван в изповедалнята и Едуард го беше изповядвал. Разговорът беше противно объркващ.

— Беше ли сам, когато направи това, сине мой?

— Да, отче.

— Сигурен ли си, сине мой?

— Да, отче.

Това обърка Едуард. С кого другиго би могъл да бъде? Искаше да попита, но не посмя. Всеки път резултатът бе трийсет молитви и смъмряне никога да не го повтаря. Все пак, едва излязъл от изповедалнята, усещаше нуждата повече от всякога. Той въздъхна. Това, което наистина искаше да попита свещеника бе, защо фактът че му беше забранено го караше да го желае повече. Но не дръзваше да попита.

Той се изправи и погледна часовника. После отново отвори „Енеида“, защото отвличането на вниманието беше най-доброто лекарство, което познаваше. Когато петнайсетте реда латински превод упражниха своя ефект и упоритата ерекция леко спадна, той изпита задоволството на триумфиращата добродетел. Погледна отново към часовника. Наближаваше шест. В шест Жан-Пол трябваше да се върне и ако имаше късмет, и ако Жан-Пол не бе съвсем забравил, би могъл да му донесе новина. Важна новина — най-важната, която можеше да съществува. Ако беше в Париж, татко му би го уредил, както бе направил с Жан-Пол. Но, тъй като не беше, Жан-Пол му обеща, закле се, че поема отговорността. Жан-Пол щеше същия ден да уреди за Едуард неговата първа среща с жена.

От най-ранното му детство Жан-Пол бе най-значимата фигура в живота на Едуард. Той обичаше баща си и изключително много се възхищаваше от него, но баща му макар и винаги мил, бе отдалечен. Като дете Едуард го виждаше, както виждаше и майка си, в определено време. Бе завеждан долу, в приемната на детското крило на Сен-Клод точно в четири всеки ден, придружаван от своята възрастна възпитателка англичанка. Там трябваше да седне, опитвайки да не се върти насам и натам и да не шуми прекалено, докато неговите родители или мило го разпитваха как е минал деня му и как напредва в уроците, или понякога като че ли забравяха, че той беше там и просто си говореха помежду си.

В четири и половина го връщаха в детската стая и го караха да изяде ужасната вечеря, защото неговата гледачка беше изяснила още с пристигането си, че думата й е закон, и че тя ще изпълнява задължението си точно по английски образец. Така Едуард трябваше да яде гнусни преварени яйца от малките чашки или — още по-ужасно — хляб и мляко от купа, а през цялото време най-вкусни аромати се издигаха по задната стълба от долните кухни: печена яребица, сьомга на скара. О, кухненските наслади! Грамадните купи с гъст крем, планините от прясно набрани малини и диви ягоди. Малките скаридки, тъмносините омари, които ставаха светлорозови, когато готвачката ги свареше. Прясно опечения хляб, маслото със светъл цвят, редиците от сирена, поставени върху малки сламени рогозки в килера. Понякога, следобедът, когато веднъж в седмицата бавачката бе освобождавана, той се промъкваше долу в кухнята, Франчин, готвачката го слагаше да седне на дългата работна маса и весело го хранеше с вкусотийки, предназначени за трапезата на барона и с чиито тайни тя беше изключително горда. Но това бяха специалните дни. Обикновено, той имаше своята детска вечеря, контролирана от неусмихващата се бавачка, след това го изкъпваха и го слагаха в леглото. Веднъж или два пъти седмично баща му или майка му извървяваха пътя до детското крило, за да го целунат за лека нощ. Майка му святкаше в бижута, шумеше коприната на роклята й, миришеше на роза и той чуваше смеха й преди още да влезе в стаята. Тя се качваше при него само, когато беше щастлива, така че винаги изглеждаше засмяна. Имаше крехък смях, когато Едуард беше малък малко се плашеше, тя звучеше, както изглеждаше — крехка, като че ли щеше да се счупи.

Баща му миришеше на одеколон и понякога на пура, и когато идваше беше по-весело, защото оставаше по-дълго, отколкото мама и можеше да бъде убеден да прави разни имитации или да разговаря. Едуард обичаше да говори с баща си. Интересуваше го това, което таткото казваше. Баща му обясняваше за гроздето и вината и за вината от различните реколти, говореше му за диамантите и за тайната на тяхното шлифоване. Понякога, при посещенията в четири часа, когато майка му беше излязла, татко освобождаваше бавачката и взимаше Едуард в своя кабинет. Когато имаше настроение, той отключваше сейфа и показваше на Едуард украшения, учеше го как става тяхната изработка, за дизайна им и тяхното качество. По времето, когато беше седемгодишен, Едуард можеше веднага, дори и без лупа да разбере дали един диамант е безупречен, просто държейки го срещу светлината. Но това бяха редки, специални дни, оградени от правила и формалности. Жан-Пол бе този, с когото той бе близък, с Жан-Пол той можеше да разговаря.

Един от първите спомени за брат му бе неговото славно завръщане за празниците от военното училище. Той трябва да беше на четири или пет, брат му на около четиринайсет. Беше облечен в униформата на колежа, тя бе обикновена, но за Едуард бе великолепна. Той изтича към по-големия си брат, Жан-Пол шумно го посрещна, издигна го във въздуха и го настани на раменете си. Тогава на Едуард му се струваше, както и винаги по-късно, че неговият брат е модел на всичко, което един френски джентълмен и войник трябва да бъде.

Той бе хубав, но по различен от самия Едуард начин, бе по-нисък и по-тежко сложен. Приличаше на американския си дядо и неговото шотландско родословие. Бе с много бяла кожа, с гъста червеникаво-руса коса и с по-бледосини от брат си очи. Брадата му бе червена или би била, ако би й позволил да израсте, което той не правеше, но трябваше да се бръсне два пъти дневно и с това изглеждаше на Едуард като въплъщение на мъжествеността.

Той бе неизменно в добро настроение. Едуард никога не се тревожеше за него, както за майка си, че настроението му може внезапно да се промени или че ще избухне. Едуард дори едва ли го беше виждал ядосан, освен ако конят му неочаквано окуцееше по средата на лова или имаше несполучлив ловен ден. Дори тогава гневът му биваше кратък и лесно забравян. Той бе безгрижен по мързелив и непреодолим начин: това бе големият извор на неговия чар, както за мъжете, така и за жените.

Нищо не можеше да го убеди да направи нещо, което го отегчаваше: като момче не обичаше уроците, рядко прочиташе книга, никога не отиде на сериозна пиеса, въпреки че си падаше по оперетните балерини. Харесваше популярната музика — леки звуци, които можеше да подсвирква или тананика. Единствените картини, които харесваше в бащината си колекция бяха тези на Тулуз-Лотрек. Картините на Сезан, на Матис, на Гоген, на Моне — това изобщо не интересуваше Жан-Пол. На Лотрек, Едуард подозираше, бяха фаворизирани само заради тяхното съдържание. Жан-Пол предпочиташе шампанско или бира пред сложностите на виното, конете пред изкуството, сигурните неща пред въпросите. Бижутерската империя на дьо Шавини, която един ден той щеше да наследи, искрено казано го отегчаваше. Беше полезно да получи експертен семеен съвет, когато искаше да даде приятна дреболийка за някоя жена, но това беше всичко. Освен по разликата в цената, Жан-Пол не можеше да различи гранати от рубини и нямаше намерение да се научи да го прави.

Той беше толкова сигурен във всичко — това бе, от което той най-много се възхищаваше и ревнуваше брат си, мислеше понякога Едуард. Може би е така, защото той бе по-големият, наследникът. Жан-Пол бе израсъл със спокойната увереност, че без да вдигне пръст или да използва частица от мозъка си, някой ден ще бъде един от най-богатите хора в Европа, щеше да бъде барон. Той беше роден за една роля, заедно място в живота и никога не беше му се случвало да го поставя под съмнение.

Едуард също щеше да бъде богат, това се подразбираше. Но той нямаше да наследи титлата, и ако не искаше да пропилее живота си, трябваше да си намери някакво предназначение, някаква цел — но нямаше представа каква би могла да бъде тя. Той възприемаше себе си, като контраст на брат си и неговата голяма сигурност по отношение на всичко от политиката до леглото, за незначителен, пронизван от несигурност и съмнения. Знаеше, че е по-интелигентен от Жан-Пол. Знаеше, че вижда и разбира нещата по-бързо и по-проницателно, но тази способност му изглеждаше безполезна. Жан-Пол просто не го бе грижа и Жан-Пол бе щастлив. Това бе другият източник на неговия чар — способността му да се радва на живота, да се наслаждава на момента и никога да не се тревожи за миналото или за бъдещия ден.

Също така, Жан-Пол не бе глупав. Всичко, което го интересуваше, той правеше добре. Винаги бе искал да отиде в армията и неговото военно досие бе за пример. Не изпитваше физически страх, Едуард знаеше това, независимо дали бе на гърба на коня или на бойното поле. Беше един от най-добрите стрелци на Франция, ставаше неочаквано грациозен на танцовата площадка. Можеше да пие с приятелите си офицери, докато те паднат под масата, но никой не бе го виждал махмурлия. И беше неустоим за жените.

Според Жан-Пол, той е имал за първи път жена, когато е бил на тринайсет. Тя била една от прислужничките в Лоарския замък — и от тогава не повторил. Когато станал на петнайсет, неговият баща, както беше обичайно за тяхната класа, уреди въвеждането му в удоволствията на любовния акт от една французойка, известна в Париж с такта си в тези работи.

Жан-Пол не бе признал на баща си своето предишно преживяване и въпросната жена, според Жан-Пол, е била приятно изненадана от сполучливото му изпълнение. В началото на Жан-Пол беше само твърде приятно да обяснява на своя нетърпелив по-малък брат точно какви са изискванията на мъжа, какво той прави и какво може да очаква в замяна от жената. Описанията му бяха формулирани на казармен език и бяха удивително точни.

Той небрежно каза, че се нуждае от едно ебане на ден и очите на Едуард се разшириха. Понякога повече, но средно едно на ден. Кое време от деня, няма значение, въпреки че той лично предпочита следобедите — така вечерта би могла да се посвети на пиене, а след пиене мъжът не го върши добре. Всички жени са прелестни за ебане: опитните и неопитните, младите, старите, хубавите, обикновените, слабите и дебелите.

— Обикновените? — Едуард го погледна тревожно. Жените на неговите мечти бяха винаги хубави.

Жан-Пол намигна:

— Хубаво е да целунеш красиво лице, признавам. Но за хубаво ебане красивото лице не е от значение. Тогава не ги гледаш в хубавите лица, мога да те уверя, братче.

В какво се състоеше доброто ебане? Това бе, което Едуард искаше да знае. Значеше ли, че би могло да има и лошо? Тук Жан-Пол бе досадно неточен. Въпросът като че ли го объркваше.

Девствениците не стават за добро ебане поначало, признаваше в края на краищата. Той би посъветвал Едуард да избягва девствениците — докато стигне до собствената си съпруга, разбира се. С една девственица сексът може да бъде разцапан и неприятен, а те са нервни и не знаят какво да правят и се плашат да не забременеят, което е абсурд. Девствениците са свързани с отговорност и най-добре е да бъдат избягвани.

Омъжените жени са по-добър залог. Половината от тях — особено тук, в Англия, където мъжете са с намалена сексуалност — драскат за това. Те знаят какво да правят и кога, и с правилното ръководство от страна на мъжа биха могли да проявят голямо въображение. Жан-Пол обясни някои от техните най-изобретателни методи и някои от своите изпитани и изпробвани техники, а Едуард слушаше с учудване. Жан-Пол го увери, че устите на жените биха могли да бъдат така приятни, както и половите им органи, в някои случаи, дори повече, защото има жени, които малко не са синхронни във върховния момент при обикновеното ебане.

— На някои не може да им дойде — Жан-Пол задължително обясняваше. — Господ знае защо, но не може, и честно казано, имаш други неща, за които да се тревожиш, за да се тормозиш твърде много за това. Ако се изпразнят, още по-добре. Чувстваш се чудесно — помниш ли на Лоара, когато като малък гледаше как доят кравите? Е, чувстваш се така. Като че ли те доят. Мускулите им се свиват — вътре, разбираш ли. Но ако няма признак това да се случи, карай, блъскай напред. Това е отговорът, братче. А ако ти се прище, карай от другата страна. Те всички се преструват на шокирани в началото, казват, че не могат, въртят си очите и прочие. Няма никакво значение, приятно им е.

— Те… Искам да кажа, ако направиш това…? — Едуард се колебаеше, — искам да кажа, какво правят те, когато то излезе? Изплюват ли го?

Жан-Пол избухна в сърдечен смях:

— Понякога. Превзетите. Добрите го гълтат.

— Гълтат го? — Едуард се втренчи. — Харесват ли вкуса му?

— Господ знае. — Жан-Пол повдигна рамене. — Тогава не ме е грижа за тях, уверявам те…

И така продължаваше в един безкраен разказ. Тази поза в сравнение с онази, преимуществата на бавното ебане и случайните удоволствия на бързото. Легнали, прави, облечени, съблечени, един срещу друг — мисионерската поза, каза Жан-Пол — или отзад, извити заедно като лъжици и както животните го правят. Противозачатъчни, преимуществата на презерватива, английската шапка, как да се премери момента за оттегляна при коитус интеруптус, как в определено време на женския месечен цикъл можеш да ебеш съвсем спокойно, без никаква опасност от забременяване.

Главата на Едуард се замайваше. Жан-Пол го убеждаваше, че всичко това е ужасно просто и че когато дойде моментът, той ще знае точно какво да прави — мъжете просто го правят, това е всичко. Но на Едуард не звучеше просто. Звучеше му ужасно, ужасно сложно. Той съвсем не беше уверен, че ще се справи, беше сигурен, че всичко ще направи грешно и ще стане голяма бъркотия. Но имаше още нещо, което много го тревожеше и объркваше. Накрая, събирайки смелост, той постави въпроса.

— Какво ще кажеш за любовта, Жан-Пол? — попита той, — искам да кажа, обичаш ли ги, когато се любиш с тях? Затова ли се нарича така? Изглежда като че би било малко трудно, с толкова много жени. Възможно ли е да ги обичаш всички?

Жан-Пол със смях отхвърли назад глава:

— Любов? Любовта не се брои в тази работа. — Той задължително трябваше да обясни. Това бе урок номер едно, от есенциална важност. Обгърна с ръце Едуардовите рамене и го погледна сериозно.

— Ние говорим за удоволствие, братче. За секса. Не за любовта. Избий си любовта от главата, тя само ще те обърка. Трябва да си съвършено наясно какво желаеш. Ти вземаш удоволствие от жената. Ако си късметлия, можеш и ти да й дадеш удоволствие. Това е всичко. Понякога можеш да ги харесваш — някои жени могат да бъдат много добра компания, много очарователни, дори интелигентни. Аз съм имал с жени както приятни разговори, така и приятни ебанета. Някои от тях не харесваш — и това е доста различно. Но любовта не е намесена. Послушай съвета ми. Най-малка поява на първия симптом, и се махай. Друга жена бързо ще те излекува от тази глупост.

— Но, не би ли било по-добре, — упорстваше Едуард, — няма ли да се чувстваш по-добре, ако ги обичаш? Когато го правиш?

— Наистина, не мога да кажа. Никога не съм се влюбвал.

— Никога? Но хората се влюбват, нали? В книгите. В поемите. Татко се е влюбил в мама от пръв поглед. Той веднъж ми каза.

— Така ли? — лицето на Жан–Пол помръкна. — Добре, очевидно, такова положение съществува. Аз не му се доверявам, това е. Това е капан, уловка. Ще чуваш жените много да говорят за това — повече от мъжете. И защо го говорят? Защото искат да се ожениш за тях. Това е част от тяхната игра. Приеми, че ги обичаш — но, никога не си го позволявай, повярвай ми, Едуард — и те започват да очакват предложение. Всеки мъж ще ти каже това. — Той се спря. — Наистина ли татко ти каза това за мама? Не го ли измисляш?

Едуард поклати глава. Жан-Пол се намръщи. Това бе един от малкото случаи, когато Едуард го видя неуверен. И това бе един от малкото случаи, когато реши да пренебрегне братовия си съвет. Естествено, Жан-Пол трябваше да знае тези неща, но Едуард въпреки това отказваше да му повярва. Той не каза на брат си, но продължи да мисли за любовта. Продължи да вярва, както винаги бе вярвал с романтичното си и невинно сърце, че да обичаш и да се любиш трябва да са едни от големите човешки преживявания, които завинаги променят човешкия живот. Той бе нетърпелив да има жена, да, но също бе нетърпелив да обича. Дано е скоро, казваше си той.

Разговорът за любовта като противоположна на секса се беше състоял във Франция преди около три години. Той не беше повторен. Сега, когато Едуард чу стъпки отвън, звука на отваряната от Парсънс входна врата, плътния глас на Жан-Пол и ясния лек звън на друг, на женски, Едуард се усмихна в себе си.

Нещата се бяха променили през тези три години. Сега Жан-Пол бе сгоден. Годеницата му бе англичанка, млада и изключително красива. Жан-Пол би трябвало да е разбрал досега, че не е бил прав, си мислеше Едуард скришом. Той бе сгоден. Беше попаднал в клопката, в края на краищата. И така, дори и Жан-Пол трябваше да е влюбен накрая.

Лейди Изобел Хербърт, по-голямата дъщеря на граф Конуей, беше осемнайсетгодишна, ослепителна и властно осъзнаваща това. Тя влезе в приемната на Ийтън Скуеър, както винаги влизаше в стая — бързо, грациозно, неспокойно, отмятайки настрана наметката си от сребърна лисица, преди Жан-Пол да успее да я поеме, и небрежно хвърляйки я върху едно кресло. Преди да стигне до средата на стаята, тя вече бе успяла да отвори табакерата и цигарето и да се обърне нетърпеливо към Жан-Пол:

— Скъпи, запали ми я. Би ли ми направил коктейл? Изтощена съм. Умирам за една чашка. Направи ми нещо страшно и отвратително отровно. Съсипана съм от взимане на решения — как мразя решенията, зверски ги мразя. — Тя потъна в едно канапе и декоративно се изтегна в цяла дължина. — Едуард, скъпи, как си?

Едуард й отправи полупоклон и се оттегли до мястото за сядане в прозоречната ниша, откъдето можеше необезпокояван да се взира в нея.

През целия си живот бе свикнал да вижда хубави жени. Неговата майка се славеше с външния си вид, много от нейните приятелки бяха също красиви. Но Изобел Хербърт не приличаше на никоя жена, която Едуард бе виждал дотогава. Тази година тя влизаше в обществото. Носеха се, макар и непотвърдени слухове, че бе отказала предложението на един принц, на един херцог, на двама синове на благородници с по-ниска титла и на един натрапчив италиански граф, преди да приеме предложението на наследника на барон дьо Шавини. Едуард знаеше, че тя имаше репутацията на, както англичаните казваха, „бърза“ и ако това бе така, той й се възхищаваше. Тя съвсем се различаваше от престорено скромните дъщери католички на френската аристокрация, които Жан-Пол от време на време и без желание трябваше да съпровожда. Тя имаше яркочервена коса, която пламтеше като червено злато на слънцето и потъмняваше до кестенява на сянка. На тила бе подстригана по-късо от мъж. Гримираше се крещящо — тази вечер устните й бяха яркоалени, дори и ноктите й бяха оцветени, нещо, което Едуардовата майка никога не би одобрила. Тя бе стройна и тънка като момче и това превъзходно и дръзко се разбираше от късата, черна рокля-торба, с която тя беше облечена тази вечер. Беше от „Шапарели“, Едуард, който имаше око на експерт за тези неща разбра веднага. Двете й тънки голи ръце бяха претоварени от китката до лакътя с тежки гривни от слонова кост. Прочутите „Конуей“ перли висяха на врата й, тя небрежно си играеше с тях, докато чакаше своя коктейл, сякаш бяха мъниста, купени от „Улуърт“. Тя никога не биваше спокойна: това бе едно от нещата, което най-много очароваше Едуард. Напомняше нещо екзотично и неочаквано: на колибри или изключително пъстра пеперуда.

Сега тя се завъртя към Едуард, протягайки ръката си за инспекция:

— Взехме го. Избрах го този следобед. Господи, колко беше трудно. Чак ме заболя главата. Доста е сладък, мисля. Кажи ми, Едуард, Жан казва, че си експерт, одобряваш ли го?

Едуард мълчаливо прекоси стаята. Той пое ръката, която тя му предложи и погледна към пръстите й. „Сладкият“ пръстен беше много обикновен. Квадратно изрязан изумруд, около два сантиметра в диаметър. Беше тъмнозелен, издигнат върху двайсет и четири карата злато. Едуард го различи веднага, разбра, че бе без дефекти и уникален. Добит беше от южноамериканска мина, изработен беше в работилниците на „Дьо Шавини“ от най-големия му дядов шлифовач и бе принадлежал на Кайзер Вилхелм, чиято фамилия го препродала обратно на баща му между двете войни. Беше изключителен и бе широко известен като носещ нещастие. Той за момент мълчаливо се взря в него, после отпусна ръката на Изобел.

— Одобрявам го. Много е красив. Съответства на очите ти.

Изобел се разсмя от удоволствие:

— Колко си очарователен, Едуард! Жан, чуваш ли? Едуард е очарователен — съвсем не като тебе. — Тя хвърли бърз поглед към Едуард. — За млад мъж той е много ловък. Той каза точно това, което знае, че една жена желае да чуе. Съвсем не като тебе, Жан…

— А, но аз правя много хубави коктейли. — Жан се усмихна и постави чашата в ръката й. — Едуард още не се е научил на това, все още не.

— Коктейли! Коктейли! — Изобел тръсна глава. — Що за постижение е това? Барманът на „Четиристотинте“ прави коктейли, но аз нямам намерение да се омъжвам за него.

— Аз имам също така и други постижения, скъпа моя. — Жан пое ръката й и внимателно целуна нейните пръсти.

— Така ли? Искам веднага да ми ги изброиш и аз ще ги науча наизуст. Хайде, веднага — лист, Едуард, и писалка… — Тя отново се изправи. Едуард мълчаливо й поднесе хартия за писане и писалка и Изобел отново седна, мръщейки се в насмешливо съсредоточаване:

— Сега, това е много сериозно! Без шега. Трябва да зная. Всъщност, сега си давам сметка, че би трябвало да направя това още преди няколко седмици. Ако списъкът е твърде къс, предупреждавам те, Жан — ще те напусна. Ще разваля годеничеството, просто ей така… — Тя щракна с пръсти и Жан-Пол добродушно въздъхна. Той се изтегна назад в креслото и опита да се съсредоточи:

— Аз съм много богат, — започна бавно той.

— Богат? Богат? — Изобел се намръщи. — Това е изключително лошо начало. Много вулгарно от твоя страна е да мислиш, че аз бих могла да бъда заинтересована от такова нещо, освен това има много богати мъже. Опитай пак.

— Ще бъда барон дьо Шавини…

— По-лошо и по-лошо. Татко каза, че френските титли в най-добрия случай са подозрителни, а в най-лошия са абсурдни. Отново.

Жан-Пол се усмихна:

— Аз ще дам на своята съпруга всичко, което желае нейното сърце…

— Повечето от това аз вече имам.

Жан-Пол се намръщи и Едуард нетърпеливо се наклони напред:

— Той по природа е много добър, — подсказа той. — Много. Той почти никога не си разваля настроението. И никога не се цупи.

— Никога не се цупи? Това е добре. Това ще запиша. — Тя спря. — Не съм сигурна по отношение на нрава му, обаче. Това би могло да бъде малко отегчително. Намирам мъжете за очарователни, когато са разгневени. — Тя чукна листа с писалката. — По-нататък.

— Той е хубав, — отново добави Едуард. — Не можеш да очакваш той да каже това, но аз мога.

— О, много добре. Хубав. — Смарагдовите й очи блеснаха към Едуард. — Мисля, че ти ще бъдеш по-хубав един ден, но това е извън темата. Така, какво имаме, Жан? Хубава външност и това, че не се сърдиш. Не е твърде много.

Жан-Пол се изтегна и сложи ръце зад тила си. За Едуардова изненада, той изглеждаше леко засегнат.

— Аз съм ревнив и настойчив любовник, — каза твърдо той. — Или поне така са ми казвали.

Изобел не обърна внимание на лекото напрежение в гласа му. Тя пишеше на листа.

— Ревността е добро нещо. Настойчивостта звучи добре. Мислиш ли, че си романтичен? — Тя написа думата и после я зачеркна. — Не, не мисля, че си, ни най-малко. — Погледна часовника. — Ние сме сгодени точно от три дни и има вече час, откогато за последен път си ме целунал. Ти ни най-малко не си романтичен.

— Тогава, трябва да ти променя мнението.

Жан-Пол стана, прекоси стаята, наклони се над нейното кресло и я целуна. Едуард с неудобство наблюдаваше, после се обърна към прозореца. Той имаше странното чувство, че тази целувка бе предизвикана, и то заради него, а не заради брат му. Той се обърна, когато Жан-Пол се оттегли и смарагдените очи блеснаха за секунда към него, като че ли Изобел се забавляваше, като че ли тя споделяше с него тайна, от която брат му бе изключен. За негов ужас и нещастие, той усети как тялото му започна да отговаря, да се възбужда. Той отчаяно се обърна настрана.

— Имам домашно. Латински. Най-добре ще е да вървя да го правя…

Той тръгна към вратата, но Изобел скокна:

— Не, недей. Ние ще спрем сега тази глупава игра. Твърде е скучна. Ако продължим, аз ще приключа с пет думи на къс хартия и тогава ще трябва да върна на Жан изумруда. А не ми се иска да го направя. Привързана съм към него. И ти, скъпи Жан, хайде не се мръщи. Знаеш, че обичам да те дразня. Ще се кача горе да видя майка ти — Тя няма да има нищо против, нали Жан? Искам да й покажа това. И ще започнем да правим великолепни списъци. Жените обожават да правят списъци, знаеше ли това, скъпи? Не можем да имаме истинска свада без много от тях, ще бъде великолепно. Хайде, отивам… — Тя погледна през рамо. — Ще ви оставя двамата да си говорите…

Когато вратата зад нея се затвори, настъпи кратка тишина. Едуард се бе изчервил силно. Той гледаше осъдително брат си:

— О, боже. Тя знае. Изобел знае. Нали ти не си й казал? Не може да си й казал.

— Може да съм й споменал. — Жан повдигна рамене. — Защо да не знае? Тя мисли, че това е чудесна идея. Каза, че е много мило.

Едуард погледна със съмнение брат си. Той прие думата „мило“ със сарказъм, който не си направи труда да скрие.

— Объркан съм, това е всичко. Бих искал тя да не знае. Аз, аз мислех, че това е нещо интимно. Тайна само между мен и теб.

— Такава е, такава е. Хайде сега. Успокой се. — Жан се усмихна. — Имам добра новина. Уредих го.

— Уреди го? Наистина ли?

Жан извади визитната си картичка от джоба на своята военна униформа и я хлъзна в Едуардовата ръка:

— Утре следобед в три. Мама цял ден ще бъде навън. Проверих. Глендининг те взима в съботите само сутрин, нали? Така че, ще имаш достатъчно време, за да отидеш там. Адресът е на картичката. — Той замълча. — Тя е съвършена, Едуард. Съвършена от всяка гледна точка. Нито твърде млада, нито твърде стара. Много опитна. Прелестна жена. Французойка — помислих, че това ще се окаже от полза. Не е проститутка, ни най-малко. Много чиста. Тя има, е, тя е поддържана, ако разбираш какво искам да кажа. Но въпросният господин е по-възрастен и често отсъства, а тя харесва по-млади мъже. — Той повдигна рамене. — Добра е за ебане, Едуард. Мога лично да ти я препоръчам.

— Можеш?

— Но разбира се. Нали не мислиш, че ще пратя братчето си там, преди да съм проверил как ще бъде обслужен? — Жан се усмихна. — Имах я онзи следобед.

— Онзи следобед? Но, Жан, ти сега си сгоден.

Жан-Пол се ухили. Той хвърли кратък поглед към вратата, после към Едуард:

— О, братче, — каза бавно, — ти нали не си представяш сериозно че има някакво значение? А?

Селестин Бианшон дойде за първи път в Англия в 1910 година, когато бе на шестнайсет, за да се появи като танцьорка и певица в „Алхамбра Фолис“ на Анри Пелисие. Тя беше много хубава, с онази степен на закръгленост, която бе смятана тогава основна за красотата. Танцуваше грациозно и самоуко, пееше с неподправено сладък, висок и ясен глас. Бързо се сдоби с поклонници и театрални запалянковци, които пълнеха гримьорната и с цветя и яростно се състезаваха за привилегията да я спечелят и да я заведат на вечеря след представлението в „Кафе д’Юпон“ на площад „Лейчестър“. Те ядяха и пиеха шампанско до три сутринта, заобиколени от писатели, актриси и млади мъже от добри семейства, които украсяваха този „дьоми монд“. После Селестин се връщаше с файтон в по-малко бляскавите околности на Финсбъри парк, понякога сама, по-често не. Тя все още си спомняше за тези години от своя живот, продължил до избухването на Голямата война като за върховна точка на своето съществуване.

Но, Селестин, селянка по произход, бе също и реалистка. За разлика от някои нейни приятелки от „Алхамбра“, приемаше букети и подаръци, но не очакваше предложения за брак. Истина беше, че подобни удостоявания й се случваха от време на време, но бяха рядкост. Селестин бе доволна от своите покровители. Тя нямаше желание да се завърне във Франция. С изминаването на годините и с повяхването на първоцветната й младост, нейните покровители ставаха все по-малко изтъкнати и не така млади, но Селестин приемаше това. Беше естествено, неизбежно, и с нищо не накърни духа й. Като момиче тя имаше английски благородници между обожателите си. Сега, в 1940 г. беше на четирийсет и шест и нейният джентълмен беше един пенсиониран бизнесмен, живеещ в Хоув, който беше инвестирал дребния си капитал в серия от жилищни сгради в различни места на Лондон и в Хоум Каунтис. Това бе удобно за Селестин, защото му позволяваше да я посещава един или два пъти седмично. Освен това той рядко я разпитваше как прекарва остатъка от времето си. Бе шейсет и четири годишен и Селестин го харесваше. Беше по-малко мъжествен, но много по-мил от нейните предишни любовници. Плащаше за малкия и апартамент на „Мейда Вейл“ и й внасяше скромна сума, от която тя имаше възможност да отделя по малко всяка седмица за пенсионното си осигуряване. Той си правеше труда да разговаря с нея — Тя оценяваше това.

Никога не бе минало през ума на Селестин, че му изневерява. На следобедите си, прекарани с други господа, тя гледаше като на нещо съвсем отделно от това — нейно главно споразумение. Те бяха за нея случаи, които не биха могли да навредят на никого, защото никога нямаше да бъдат разкрити. Селестин отрано бе разбрала, че колкото по-малко знаят мъжете, толкова по-добре. Те идваха при нея с една цел и тя я осъществяваше според най-доброто от своите значителни способности. Голям късмет бе за нея, че войната доведе толкова много французи в Лондон и че следобедът, прекаран с един френски офицер й осигури постоянен поток от задоволявани военни посетители. Сега визитната й картичка стоеше в портфейлите на мнозина от генерал Де Головия щаб, и това бе удоволствие за нея. То й носеше малко допълнителни средства, и задоволяваше патриотичните й чувства, освен това, след всичките тези години й беше приятно да говори отново френски в будоара си. Когато минаваше покрай щаба на „Фри Френч“, Селестин никога не пропускаше да изпрати въздушна целувка в негова посока и да помисли за младите мъже там с мълчаливо пожелание за успех.

Тя имаше честта да обслужи енергичния млад наследник на барон дьо Шавини. Беше поласкана, когато в края на едно необуздано любене той й бе обяснил затруднението на по-младия си брат. Несъмнено, тя за първи път изпълняваше подобна роля, но веднага се съгласи. Беше любопитна да приеме младия Едуард и с вътрешна усмивка се питаше дали с нейна помощ той не би могъл да стане далече по-изкусен любовник от своя енергичен, но неделикатен брат.

За него тя се приготви грижливо, знаейки от опит, че начинът на обличане — вталеният, в черен дантелен корсет — сутиен, който да издига пълните й гърди и позволява те да се показват, жартиерите, фините чорапи, пеньоарът — които силно действаха на нейните по-стари клиенти, вероятно ще ужасят момчето. Когато свърши с приготовленията си, тя бе доволна от своето облекло: беше еротично, без да бъде безсрамно, с повече бяло, отколкото черно, украсено с хубави панделки и дантели, целият ансамбъл дискретно скрит под бледосин халат от китайска коприна. Тя внимателно среса косите си и хлъзна тънките си хубави крачета в сини, с високи токчета пантофки, украсени с помпончета с перца. Жан-Пол предвидливо бе доставил бутилка шампанско за случая, и тя вече бе поставена в лед. Тя сложи също чайника да ври: някои млади мъже първия път предпочитаха чай. След това седна и започна да чака.

Едуард бе взел такси до непознатия район „Мейда Вейл“. Пристигна там в два и петнайсет и прекара четирийсет и пет минути, скитайки по улиците в агония от нервност и нерешителност. Няколко пъти почти бе готов да извика друго такси и да се върне в къщи, но знаеше, че това би било страхливост и че не би могъл да погледне Жан-Пол в очите. Така, накрая застана пред вратата точно в три часа и нервно натисна звънеца.

Жан-Пол бе казал да плати пет лири. Това се бе сторило на Едуард некрасиво. Той бе замъкнал от магазините на Ийтън Скуеър голяма кутия от френски ръчно украсени шоколадови бонбони — беше невъзможно да се сдобиеш с подобно нещо сега в Лондон. Бе поставил вътре една банкнота от десет лири и после внимателно бе оправил панделките и връзките. Купил бе също малък букет, и чакайки, крепеше розите и бонбоните.

Никога не се бе чувствал толкова несигурен и неадекватен в живота си, с толкова малко желание дори и да погледне жена. Това му чувство изчезна веднага, щом Селестин отвори вратата, и стъпвайки леко по стъпалата пред него с украсените си с перушинки пантофки, го въведе в своя хол. Като говореше весело на френски, тя веднага го предразположи да се отпусне. Наля му чаша шампанско, която той изпи на един дъх и после, за негово голямо облекчение седна, като че ли бяха стари приятели, и започна да говори. Едуард я гледаше и мислеше, че може да не е млада, но е очарователна. Тя му напомни на някои Реноарови картини от бащината му колекция с нейните червеникаво-руси коси, повдигнати на върха на главата, с къдравите кичури около ушите и с меката си кожа на врата. Тя имаше светлосини очи и тънките бръчици около тях само увеличаваха топлината на нейната усмивка. Необходимо й бе, и тя употребяваше, но много малко грим. Тенът на лицето й все още имаше прозрачността на кожата и деликатния цвят на значително по-млада жена.

Той гледаше с прикован поглед, когато тя разлюля леко гладкия си крак и отмести коляното си, като че ли се възхищаваше на сините си пантофки. Когато се наклони напред да му предложи втора чаша шампанско и той любезно отказа, халатът й леко се открехна и той мерна сладострастната извивка на пълните й гърди. Това бе достатъчно. За негово удоволствие, той почувства, че тялото му започва да се възбужда. Но Селестин изглежда разбра, защото стана и внимателно го въведе в спалнята, където първо съблече него, и тогава му позволи да свали горната й дреха. С внезапен изблик на увереност, той я бутна назад върху чисто белия чаршаф, и започна страстно да я целува. По-малко от пет минути след това, за негов срам и покруса, той избухна в сълзи.

Селестин легна на възглавниците и обгърна момчето с ръце. Той ядно плачеше на гърдите й и Селестин нежно, майчински галеше косите му, докато първият спазъм на гняв и мъка го напусна и той по-спокойно се отпусна в ръцете й. Тя гледаше надолу, към тъмната облегната глава и топлото й сърце бе пълно със състрадание. Само ако знаеше това хубаво младо момче, че първия път е почти винаги така, че той не е нито първият, нито последният мъж, който като ядосано дете плаче, защото вярва, че е единственият, който не е успял. Много меко през цялото време гладеше гъстата му коса, тя започна да говори:

— Хайде, мой малък, няма нужда от сълзи. Първия път е винаги така, повярвай ми. Ти си развълнуван и нетърпелив, това е съвсем естествено. Не се тревожи. Дойде ти бързо — струва ти се прекалено бързо. Мислиш си може би, че ще се почувствам обидена? Мога да те уверя, че няма такова нещо. Приемам го за комплимент, скъпи мой, за комплимент — чуваш ли? Защото е хубаво да знаеш, когато си на възраст, че все още можеш да доставиш толкова голямо удоволствие на един млад мъж. И освен това, ние имаме колкото си искаме време, толкова, колкото желаеш. И ти ще откриеш, скъпи мой, че на твоята възраст подобно събитие е дребна работа, минало и забравено след миг. Следващия път — а ще има толкова много следващи пъти — ще бъде по-добре, и след това още по-добре и още по-добре, докато накрая ти мен ще ме учиш, ти ще си този, който ще диктува, ти ще — как казват тук? — командваш.

Тя се усмихна и продължи меките си ласки:

— Мислиш ли, скъпи, че правенето на любов е умение, с което ние се раждаме? Че ние — и мъжете и жените — знаем точно как най-добре и най-приятно да го правим още от първия път? Уверявам те, че не е така. Човек се учи, скъпи. Постепенно. Прилича малко на училищен урок, а? Само че в този случай урокът е приятен. Такъв, който харесва на всички…

Тя се усмихна над косите му, чувствайки как силното му тяло се отпуска. Скоро, си помисли тя, след минута, много по-бързо отколкото си представя, той ще се втвърди отново и ще бъде готов да се люби втори път. Но междувременно тя не трябва да бърза. Той прилича на младо животно, мислеше си тя, на младо срамежливо животно. Ако направи нещо твърде внезапно, твърде директно, би го сепнала и изплашила. Не, тя трябваше да бъде мила и бавна, много бавна. А той беше толкова красив! Толкова красив. Тя почти бе забравила колко красиво може да бъде тялото на един много млад мъж: момчешката мекота на кожата, изпъкналостта на мускулите, стегнатата извивка на задните части, гладкостта на корема, силата на бедрата. Тя почувства бавен, приятен прилив на желание. Такива очи — това изключително дълбоко синьо, и тази много черна коса… Тя го плеснало широките рамене: той бе по-успокоен сега.

Внимателно издърпа и двамата към седнало положение. Сега, един практически въпрос, помисли си тя. Да, това можеше да реши въпроса.

— Скъпи… — Тя повдигна ръцете му, правейки от молбата си нещо обикновено и прозаично. — Изглежда малко нечестно. На тебе ти е така удобно, толкова си хубав, а аз, аз още съм в това глупаво нещо и освен това… — Тя закачливо го погледна. — Малко е влажна, а? Би ли ми помогнал да я разкопчея? Тук, отзад, точно така, всички тези телени копчета са толкова трудни за стигане. И чорапите ми! Наистина мисля, че нямам нужда от чорапи…

Той първо смъкна чорапите й. После с непохватни пръсти разкопча белия й дантелен корсет. Селестин стоеше гола. Тя му се усмихна, а Едуард я загледа пленен. Той, разбира се, бе виждал картини — Жан-Пол му бе показал някои — но той никога не бе виждал досега гола жена. Никога не бе си представял такъв разкош на плътта, такава хубост. Селестин имаше големи, тежки гърди с широки червено-розови зърна. Хълбоците и извиваха от много тесния й ханш, между краката й имаше триъгълник от червеникаво златни къдрави косми, пружиниращи при пипане, водещ обезпокоително към меката извивка на нейните бедра. Почти без да мисли, той я докосна там много леко, усещайки къдравите косми и за негово учудване и Селестинина наслада, издаде страстна въздишка. Той погледна слисан нагоре към нея. Устните й се извиха, блеснаха сините очи.

— Но да, това изненадва ли те? Не би трябвало. Много е приятно, когато ме докоснеш там. Мисля, че също ще е приятно, ако ме целунеш. Съвсем малка целувчица, скъпи…

Неумело я обви с ръце и опря лице в нейното. Целуна с девствена, много лека целувка притворените й устни и Селестин издаде дълбок стон.

— Ох, толкова е хубаво. Харесва ми целувката ти. Още малко, моля те… — Този път, щом устните му докоснаха меката топлина на нейните, тя ги разтвори. Едуард ги докосна меко с езика си, тя изстена отново и се доближи още към него.

— Така, скъпи. Ох, да, така…

Тя изтегли леко и настойчиво езика му в своята уста, държейки го така в ръцете си, че той да не натиска твърде силно или твърде отблизо, а устите им точно се съединиха. Едуард усети как тръпка на наслада премина през тялото му. Тя започна да милва врата, раменете и гърба му, и внезапно, изведнъж, той усети как пенисът му подскокна и се втвърди. Усети, че устните на Селестин се извиха в триумфална усмивка. Тя се засмя и леко се отдалечи, за да погледне надолу.

— А, видя ли какво стана? Толкова бързо? Един миг, и ти си наедрял отново. Толкова голям и твърд, и здрав. Ти си истински мъж, скъпи, знаеш ли? С това ти можеш да доставиш на една жена такова удоволствие, скъпи, такова удоволствие…

Тя внимаваше да не го докосне и когато той опита да я бутне отново на възглавниците, тя деликатно го спря. Укорително поклати глава и за нейно удоволствие съзря закачлива искра да се появява в очите му. Той можеше да се забавлява. Добре! В такъв случай, неговата увереност растеше.

— Чакай? — Той се засмя. — Не толкова бързо?

Селестин взе ръката му.

— Заради мен — каза меко тя. — Ти знаеш, че да прави любов за жената е нещо чудесно. Тя иска то да продължи, да става бавно. Тя невинаги може да бъде така бърза като мъжа. Невинаги може да й стане бързо, както на мъжа. Той трябва да й помогне.

Тя повдигна дланта му и я притисна към гърдите си:

— Докосни ме тук, скъпи. О, как искам да ме погалиш тук, виждаш ли? Ей така. Да, така…

Едуард хлъзна ръце под нейните гърди и почувства цялата им тежест. После, преди да разбере какво прави, направи това, за което бе копнял и мечтал. Наведе устата си и целуна гладката й плът. След това зарови глава между хълмовете на гърдите и, повдигна ги, помилва ги и взе между устните си меките им розови зърна. Подразни ги с езика си и почувства как се втвърдяват върховете им. Трепет премина през цялото му тяло и Селестин го хвана.

— Леко, леко, скъпи мой. Не много бързо… Леко.

Той се забави, спря, почувства че трепетът стихва.

Тогава погледна нагоре към нея.

— Така? Харесва ли ти така? — Той взе отново между устните си зърната й и ги засмука. Този път Селестин бе, която потръпна.

— Но да. Ти знаеш добре. Така, Едуард, така…

Селестин усещаше, че нейното собствено тяло се възбуждаше, ударите на пулса минаваха през кръвта й като че ли невидима верига от нерви свързваше гърдите и нейната утроба, и като че ли всеки от тези нерви пееше от удоволствие. Тя усети, че започва да овлажнява и бе все по-трудно за нея да стои спокойна. Искаше й се да разтвори краката си и да го остави да я докосне там. Той се научава бързо, мислеше тя, много бързо…

Той вдигна устата си от нейните гърди и я целуна.

— Но, колко си хубава, толкова хубава… — шепнеше срещу устата й със зачестен дъх, а Селестин се бореше със собствения си инстинкт, искаше да направи целувката бавна и деликатна, нито твърде страстна, нито твърде дълбока, нито твърде продължителна, не още, не още. Пенисът стоеше твърд на нейния корем и тя се раздвижи леко деликатно, за да го освободи, боейки се, че натискът може да го накара да се изпразни.

— Леко, Едуард. — Ръката й милваше тънко очертаната твърда линия на задните му части и помръдна леко, така че двете им тела да легнат едно върху друго. Когато прецени, че той отново се беше успокоил, тя взе ръката му и я повдигна до устните си.

— Ти си толкова добър. Чувствам се толкова добре, когато ме докосваш. Знаеш ли? Можеш да усетиш, мисля, че това ми харесва, нали? Виж — зърната ми стават толкова твърди, когато ме докосваш, когато ме целуваш там. Това е първият признак, Едуард, но има и други… Много бавно тя дръпна ръката му надолу, над извивката на стомаха си към триъгълника от златни косми. Остави я да постои там за малко, после разтвори краката си.

— Виждаш ли? Тайното място на жената, тази нейна част, която познава само нейният любовник. Виждаш ли, скъпи — колко е мека и влажна? Това е защото ти ме накара да те пожелая, Едуард, да те желая много силно…

Едуард остави ръката си да бъде теглена надолу към мекотата и влагата. Той разтвори двете меки устни и усети, че мястото е изпълнено с тайна, с гънки и процепи, усети една тясна и твърда пъпка. Пипна я деликатно с показалеца си и за негово учудване, Селестин се изви като дъга с кратък вик. Той се наведе напред и я целуна, една продължителна, бавна, сладка целувка, и през цялото време ръката му нежно милваше, нежно изследваше. Селестин се раздвижи под него, тя повдигна колене, широко разтвори бедрата си, а на Едуард се струваше безкрайно мека, безкрайно податлива, безкрайно чудесно отворена. Той оттегли ръката си, Селестин я взе и целуна и за първи път в своя живот той усети медения аромат на жената, готова да се люби, напомняше аромата на мускус, леко солен като морско същество.

Той промъкна още веднъж ръката си надолу, Селестин се раздвижи и пръстите му се хлъзнаха леко и нежно зад нея. Тогава изстена и Селестин знаеше, че той бързо ще свърши.

С опитна ловкост, тя се помести така, че той се намери между бедрата й. Внимателно изтегли ръката му и поведе едрата глава на неговия пенис към мекия вход. Много леко повдигане на устните й, и той беше вътре в нея. Тогава тя добре знаеше какво да прави, стоеше тиха и спокойна, въпреки че беше много възбудена от красотата му и от неговата нежност и копнееше да се движи, да го изтегли дълбоко вътре в нея. Но тя стоеше спокойна, оставяйки го да влезе три, четири, пет пъти. Тогава той нахълта в нея с потрепващ вик и Селестин обви нежно и закрилящо ръце около него.

По-малко от час по-късно той бе твърд отново, много по-успокоен и очевидно горд от себе си. Селестин бе също горда. И тя го харесваше, си мислеше, като гальовно гледаше надолу към него, докато той смучеше закръглените й гърди. Харесваше у него липсата на перчене, инстинктивната внимателност и деликатност на докосването му. О, той би станал изящен любовник, този мъж, си мислеше тя — дори може би много голям, изключителен, малцина бяха като него. Той нямаше да прилича на някои от тях, подобни на алчни животни, толкова недодялани, на които толкова бързо им идва и стават лукави след това. Не, той ще бъде уверен, както ще дава, така и ще взима удоволствие — открит, отзивчив…

— Ти ще бъдеш… изключителен, знаеш ли… — прошепна тя и момчето почувства как главичката му се надига. Комплиментът го зарадва, и същевременно му беше забавен, и тя хареса това. Харесваше й острата му интелигентност, способността му да се забавлява. В края на краищата, любовта невинаги беше сериозна работа, би била много скучна. Страст — да, жените желаеха това, но и малко закачка.

— Научи ме, покажи ми… — Той се поколеба. — Бих искал и аз да ти доставя удоволствие…

Селестин въздъхна и помилва косата му. Както много подобни на нея жени за нея бе трудно да стигне до оргазъм с мъж. Тя отдавна бе приела това. Харесваше правенето на любов и липсата на кулминационен момент никога не я тревожеше особено. Намираше достатъчно удовлетворение в ласките и прегръдките, а ако не тогава бе лесно да освободи напрежението на своето тяло след като мъжът си отиде. В това да дава удоволствие бе нейното удоволствие. Когато беше млада с първия й любовник, с втория, беше по-различно. Те бяха способни лесно да я доведат до върха на екстаза. Но си бяха отишли и това бе станало по-трудно. Тя си мислеше понякога, че собственото й съзнание я държеше към миналото, отказваше да й разреши да отдаде всичко на мъжете, които все по-често й бяха чужди.

Но се трогна от момчешката молба и затова тя му се усмихна.

— Гледай — нека ти покажа.

Тя нежно хлъзна ръка между краката си, с пръст между устните и се раздвижи.

— Виждаш ли? Където преди ме докосна, скъпи. Ако ме докоснеш там — не много силно, много леко, без да бързаш…

Тя оттегли ръката си с лъскащи пръсти. Едуард я докосна там, където тя сама се бе докоснала, усети лекото подуване и втвърдяване на клитора й между меките устни, коленичи, наведе глава и я целуна. Този упоителен влажно солен аромат. Той докосна малката набъбнала пъпка с езика си и ефектът беше моментален. Тя отново се изви, ръцете й слязоха надолу, за да обвият главата му, докато той я ближеше, с ръце протегнати към нейните набъбнали гърди. Селестин изпъшка.

— Така ли? — спря той за момент, и тя веднага го дръпна обратно.

— О, да, Едуард, да. Така…

Селестин тръпнеше, не защото той бе съвършен експерт, някой по-опитен би я оставил безучастна. Това бе именно той, разбра с изненада тя, когато усети топлите вълни да се надигат в слабините й. Имаше нещо в него, нещо магическо, фактът, че той искаше да й направи удоволствие, начинът, по който гледаше тялото й — сладострастно, разбира се, но също така и нежно, срамежливо. Това й напомни за миналото и й беше хубаво, толкова хубаво… И, да, то щеше да се случи най-накрая, знаеше, че ще се случи сега: тя почувства как тялото й се приготви в очакване на нахлуване на усещането, и щом тя го почувства, той спря мекото ритмично движение на езика си, натисна на устните си, така че тя извика в агония от страстно желание. Тогава той я докосна отново с влажна уста, прихванал с ръце бедрата и, издигайки я към себе си, и тя извика, когато топлата вълна я обхвана. Едуард усети внезапна бурна тръпка върху устните си. Той се помести, заби се дълбоко в нея, и за своя голяма радост почувства меко свиване и отпускане на тялото й до неговата плът.

Този път имаше повече от четири или пет вкарвания. Той с триумф откри колко изтънчено, колко необикновено, колко мъчително сладко беше почти да се оттегли от тялото й и после да натисне така дълбоко, че да усеща хак докосва шийката на матката й, да променя този ритъм от бавно на бързо и после на бавно отново. Той откри също усещането, когато Селестин също се движеше в началото бавно, а после по-интензивно, въртейки се, когато той се оттегляше от нея, въртейки се, когато й го слагаше отново. Той свърши с остра, агонизираща сладост. След това тя легна в извивката на ръката му, и те заспаха за малко с преплетени тела.

Когато той се събуди, Селестин повдигна неговата брадичка в ръцете си и със забавление и разбиране се вгледа в очите му.

— Възприемаш бързо. Толкова бързо. Скоро аз няма да имам на какво да те уча…

Едуард се засмя и плъзна ръце около нея. Усещаше се покрит с копринена сладост, а тялото му тежеше в сладка отмала.

— Искам пак да те видя. Скоро. И после отново и отново. Селестин…

— И аз искам — отговори просто тя.

Тази вечер Едуард вечеря вкъщи с майка си и Жан-Пол. Единственият гост беше Изобел. Такива вечери, когато те се събираха семейно, рядко биваха успешни. Тогава Жан-Пол нервничеше, нетърпелив да отиде в някой нощен клуб. Луиз, може би защото чувстваше това, може би просто защото също желаеше по-блестяща компания, биваше често раздразнителна. Обикновено, Едуард правеше големи усилия да повдигне духа им и да възвърне поне малко от настроението и веселостта, които имаше на семейната трапеза във Франция, когато присъстваше и баща му.

Но тази вечер, седнал на дългата маса, облечен във вечерно облекло, той беше замечтан и отсъстващ. Колкото и да се опитваше, не можеше да се съсредоточи върху това, какво се казваше и кой го казваше. Мисълта му се рееше на мили в другия край на Лондон, в малката стая в „Мейда вейл“.

Тези вечери никога не биваха кратки, защото Луиз настояваше за строги норми. Сервираха им Парсънс и двама безупречни лакеи. Имаше не по-малко от шест блюда. Виното винаги беше изключително хубаво. Вечерта се струваше на Едуард безкрайна. Гъшият черен дроб беше безвкусен, печеният на скара калкан беше като мукава. Фазана той бутна почти непокътнат настрана.

Тази необикновена липса на апетит не мина незабелязана. Веднъж или два пъти Едуард потърси с очи Изобел, която седеше на противоположната страна срещу него и го гледаше дяволито с бляскащите си изумрудени очи. Тънка усмивка извиваше алените й устни. Тя също говореше много малко. Разговорът стана скучен и това раздразни Луиз. Когато беше раздразнена, тя започваше да се оплаква, а тази вечер стана особено красноречива — нищо не беше както трябва. Тя каза на Изобел, че намира Лондон отегчителен, в началото бил много забавен, но сега все повече тя страдала за Париж. Същите лица, отново и отново, и наистина, въпреки че англичаните могат да бъдат очарователни, англичанките са толкова странни и повечето от тях са старомодно облечени, толкова им липсва шик — тук тя хвърли на Изобел остър поглед. И освен това, тази тяхна страст към животните, маниакалната им привързаност към кучетата. Очарователно е да прекараш уикенда в страната, но после да бъдеш пренесен през Лабрадор — да се очаква от теб да правиш дълги разходки под дъжда — наистина, англичаните са любопитна раса, съвсем са различни от французите, различни са от американците. И после — разбира се, нейният Ксави така ужасно й липсваше. Толкова малко новини проникват и тя постоянно се тревожи.

— Той би трябвало да знае колко много се тревожа аз. — Гласът й леко се издигна. — Да ни отпрати тук и да ни остави да се грижим за себе си… Зная, че ти не би се съгласил с това, Жан-Пол, но наистина, като помисля, струва ми се малко егоистично. Скъпият Ксави може да бъде толкова ужасен инат. Аз съм съвършено сигурна, че ако искаше, той можеше да дойде с нас. Той няма представа колко труден е животът. Не може да се купи бензин, което ми се струва съвършено абсурдно — как в края на краищата човек ще пътува извън Лондон? Живея в страх, че някой от прислугата ще пожелае да напусне, защото — е, ти ще разбереш, Изобел — почти е невъзможно да му се намери заместник. Всички мъже са в армията, а всички жени правят патрони в заводите — за какво ли са им всички тези патрони? Ами тези проклети сирени? Точно, когато човек се накани да излиза, и те винаги започват да свирят и тогава улиците са пусти. Не мисля, че Ксави разбира колко изтощително е всичко това…

— Война е, мамо. — Жан-Пол погледна нагоре. Той намигна на Изобел, а Луиз, която видя намигването, се изчерви.

— Жан-Пол, моля те, няма нужда да се държиш така. Знам това. Аз точно обяснявах, че го зная. Трябва да кажа, че нито ти, нито Едуард помагате, знаеш. И двамата сте обвързани със собствените си работи и никога като че ли не се замисляте за това какво аз чувствам…

Тя се прекъсна. На думата „работи“ Жан-Пол се изсмя. Лицето на Луиз се напрегна, тъмните й очи се зареяха по протежение на масата.

— Казах ли нещо забавно, Жан-Пол? Обясни, моля ти се. Всички бихме искали да се посмеем на шегата.

— Прости ми, мамо. — Жан-Пол й поднесе своята най-извинителна усмивка. Едуард хвърли поглед в очакване да види как той щеше да се измъкне. Луиз никога не можеше да му се сърди дълго. Тя винаги се поддаваше на неговия чар — и понякога Едуард си мислеше, че Жан-Пол я презираше за това.

— Ти знаеш, че точно това, което каза, не е истина. Едуард и аз сме много привързани към теб. Ти знаеш това…

— Бихте могли понякога да показвате това по-явно. — Луиз му отправи укорителен поглед, но вече бе успокоена.

Жан-Пол се изправи с господарски вид и хвърли предпазлив поглед към часовника си.

— Най-скъпа мамо. — Той приближи към нея и повдигна ръката й в своята. — Уморена си. Трябва повече да си почиваш, знаеш. Защо не ми позволиш да те придружа до стаята ти? Ще наредя да ти занесат кафето горе. Ще изпратя прислужницата ти. Сега, без възражения. Обещах на татко да се грижа за теб. Нощес наистина ще спиш добре…

Това подейства като магия. Луиз се изправи и се облегна на ръката му. Остави ги без протест. На вратата Жан-Пол погледна назад и отново намигна на Едуард и Изобел.

Изобел неспокойно се изправи в момента, в който вратата се затвори. Тя захвърли носната си кърпичка върху масата. Едуард, завърнал се с усилие от стаята на „Мейда Вейл“, я погледна неуверено.

— Той винаги ли така оправя майка ви? — зелените й очи с любопитство срещнаха неговите.

Едуард се изправи:

— Обикновено, — повдигна той рамене. — Тя обожава Жан-Пол. Винаги го е обожавала. Той може да направи всичко с нея… — замълча за момент. — Знаеш ли, тя не влага нищо в това, което казва, — добави отбранително той, защото понякога майка му го караше да се срамува. — Това е просто начинът й на говорене. Тя е много напрегната…

— О, няма значение в края на краищата. — Изобел нетърпеливо се размърда. — Хайде да пуснем музика. Искам да танцувам…

Тя се присегна за ръката му и го повлече извън трапезарията, в друга стая, която те понякога използваха вечер. Едуард търпеливо навиваше грамофона и поставяше плочите, докато Жан-Пол и Изобел унесено танцуваха в средата на стаята. Той самият никога не бе танцувал с Изобел, но тази вечер тя избра плочата, нави грамофона и бутна килима настрана.

— Ела… — Тя стоеше в средата с протегнати към него ръце, с алени, усмихващи се устни, с изумрудени, бляскащи от веселие и предизвикателство очи. — Можеш да танцуваш, предполагам. Ако не можеш, аз ще те уча…

— Мога да танцувам.

Едуард пристъпи напред и я взе в ръцете си. Всъщност, той танцуваше доста добре и изпитваше силно желание да й го демонстрира, но когато направи опит да се завърти, тя го придърпа по-близко.

— Не така, не бъди амбициозен. Нека просто да се влачим, така е по-кротко…

Те влачеха крака. Музиката бе мека и бавна, плочата приятно стържеща. Изобел се чувстваше лека в ръцете му и след известно време Едуард се отпусна. Те стъпваха и се завъртаха и стъпваха. Мисълта му отново се отнесе към следобеда и Селестин. Почувства се изключително щастлив.

Веднъж или два пъти Изобел повдигна лице и го погледна. Плочата свърши, тя я смени с друга, нави отново дръжката и се понесе обратно към неговите ръце с лека усмивка на устните.

— Ти ми се присмиваш… — Едуард я изгледа.

— Не, не е вярно. Присмивам се на себе си. От много отдавна не съм се чувствала така невидима. Това е добре за моята суетност.

— Невидима? Ти?

— О, Едуард, толкова си галантен. Няма защо да се преструваш. Ти си на мили оттук. Няма значение. Нямам нищо против. Дори ми харесва. Отпочиващо е.

Тя въздъхна, и след малко, както продължаваха да се въртят, леко положи лице на рамото му. Едуард бе изненадан, но не каза нищо. Те все още танцуваха така, когато Жан-Пол се върна при тях. Той постоя, погледа ги, приведен към креслото, пушещ цигара. Изобел не му обръщаше внимание. Когато плочата пак свърши, Жан-Пол пренави грамофона и се намеси:

— Мой ред е, мисля. Годеницата е моя.

Той танцува с Изобел през останалата част от вечерта, и едва след като тя си отиде и те бяха отново заедно, Едуард забеляза, че брат му не беше в добро настроение. Жан-Пол раздразнено премести плочата от грамофона, одрасквайки я. Обходи насам-натам стаята, като че ли му се струваше тясна.

— Мама беше ли добре? — Едуард го изгледа.

— Какво? О, да. Много добре. Искаше само да й се обърне известно внимание. Както всички жени. — Жан-Пол хлътна в едно кресло, с крак, потупващ по килима.

— Предполагам, че й липсва татко — започна колебливо Едуард. — Няма да е лесно за нея…

— Така ли мислиш? — Жан-Пол избухна в смях. — Добре, може да си прав, но се съмнявам. Аз мисля, че е по-просто — Тя иска всички да са на нейно разположение, да тичат на малки кръгове наоколо й, да я ухажват. Изобел е същата. Казвам ти, братче, това понякога ме изтощава. Жени. — Той се намръщи. Лицето му доби навъсен израз и това смути Едуард. Почувства се объркан от начина, по който Жан-Пол говореше. Струваше му се нелоялен. Като че ли усещайки това, Жан-Пол го изгледа. Той се протегна и се ухили:

— Все още. Те служат. Не можем без тях. Така, кажи ми, нека се спрем на нещо по-важно. Как изкара следобеда? Тя беше добра, нали?

Едуард усети, че се изчервява. Погледна в килима. Жан-Пол премина към тона на интимен разговор между мъже, което винаги го бе ласкало. Сега за първи път нещо в него се възпротиви.

— Чудесно беше — каза сдържано след пауза. — Благодаря ти, Жан-Пол, че го уреди.

Жан-Пол отхвърли назад глава и силно се разсмя:

— Той е объркан. Не мога да повярвам, че моето братче е объркано. „Чудесно“? Що за отговор е това? Не мога ли да получа малко повече детайли? Имах доста неприятности, Едуард, за да го организирам.

Едуард стоеше прав, гледаше брат си и мислеше за Селестин, и за първи път в живота му тези две привързаности се противопоставиха. Внезапно той разбра, че не би могъл да разкаже на Жан-Пол какво се бе случило. Не би могъл да го разкаже на никого. То принадлежеше на него и на Селестин.

— О, знаеш. — Той вдигна рамене, поколеба се. — Всъщност, не искам да говоря за това.

— Така значи. — Настъпи мълчание. — Толкова ли лошо беше? Е, добре…

Жан-Пол се прозина и се протегна още веднъж. Усмивката на лицето му се разшири, като че ли предположи, че Едуард се бе провалил и предположението за провала му бе приятно. Едуард го гледаше объркан. Защо трябваше да бъде така?

Жан-Пол се изправи и обгърна раменете на Едуард:

— Добре, добре, на всекиго се случва. Следващият път — по-добър късмет. Не се тревожи, а — Той се изкиска. — Тогава няма ли повече да я видиш? Добре, има колкото щеш други. Само ми кажи кога искаш друг адрес. Може би тя просто не ти допада. Аз не се тревожа, не още, във всеки случай, братче…

Той отиде да си легне, тананикайки си танцова мелодия, очевидно намирайки се в отлично настроение. Едуард го наблюдаваше как си отива с чувство на озадачено възмущение. Зад добродушието той предусети обида, дори съперничество. Ако това не бе Жан-Пол, би могъл да помисли и за ревност. Това го смути, но той го отхвърли от съзнанието си. Беше смешна и нелоялна мисъл: Жан-Пол беше негов брат, той бе най-щедрият човек…

Все пак остана известно предупреждение, лека предпазливост. На другата сутрин той отиде при Селестин и прекара с нея два часа в пълен екстаз.

Когато се върна на Ийтън Скуеър, Жан-Пол беше там и го разпита за отсъствието му.

— Ах, разхождах се в парка — отговори, Едуард преди да успее да се спре.

Той бе минал през парка на път за Селестининия апартамент, но все пак това беше лъжа, с цел да заблуди, и Едуард я осъзнаваше.

След това се чувстваше виновен и засрамен. Това бе първият път, когато той лъжеше своя брат.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Боуман Карма (2)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

Едуард

Сали Боуман
Карма (2)