То дойде под формата на телефонно обаждане от страна на съпругата на един член от студийния административен съвет. Мери-Ли беше известна фигура, съпругата на корпорацията, един от най-развитите от вида си екземпляри, когото Елен някога беше виждала. Цялата сила на нейната забележителна енергия беше канализирана в една цел: издигането на своя съпруг чрез разширяване на своето собствено влияние. Тя беше обществен алпинист, който веднага щом изкачеше една верига от планини, се устремяваше към друга. Мери-Ли беше винаги с тен, винаги тънка, винаги в добро настроение и притежаваше глас, в сравнение с който шумът от бормашина би звучал хармонично. В продължение на една година тя беше установила обсада на Елен и беше удвоила своите усилия — след като получаването й на „Оскар“ беше обявено. Накрая, изтощена от нейната настойчивост, Елен се съгласи да посети един от приемите й. После, един ден в края на февруари, Мери-Ли се обади, за да отмени поканата.

— Елен? Да, аз съм Мери-Ли. Едва се осмелих да ти позвъня — толкова съм объркана. Да, нашата малка вечеря следващата седмица… Зная, точно, когато всичко бяхме уредили… Елен, това е направо ужасно, но съм принудена да отменя всичко. И Джо Стейн щеше също да дойде, и Ребека Стейн — толкова са мили… Но аз просто не мога да рискувам. Джак има този ужасен вирус — не, не е точно инфлуенца. Но той има температура и гърлото му е толкова зле, че не може да каже дума — и лекарите бяха много категорични: абсолютен покой. Казват, че не трябвало да прави нищо поне една седмица. Нито работа, нито приеми! Ами, можеш да си представиш… Така че, зная, късно ти съобщавам и се чувствам ужасно заради това, но…

Елен любезно каза, че напълно разбира, че се надява Джак бързо да се възстанови. Тя постави слушалката с най-дълбоко облекчение, тъй като съвсем не й се ходеше.

Откакто се беше върнала от Алабама, тя правеше съзнателно усилие да подобри своите обществени връзки. Отново да участва в благотворителни комитети, да посещава вечери, приеми и обеди. Всички тези неща й помагаха да се разсейва от мисълта, че беше писала преди около три седмици и не беше получила отговор.

Беше престанала да си спомня за отменената покана, докато два дни по-късно, когато обядваше с Грегори Гертц, за да обсъжда „Дълга раздяла“, тя видя съпруга на Мери-Ли в другата част на ресторанта, в чудесно здраве. Това леко я озадачи. Беше още по-озадачена, когато няколко дена по-късно чу от Ребека Стейн, че вечерята-прием на Мери-Ли всъщност се е състояла и то на определената дата.

— Чухме, че си отказала в последния момент, Елен — каза Ребека Стейн. — Колко жалко, чаках с нетърпение да те видя.

Елен се намръщи не каза нищо и повече не помисли за случая. Тя беше толкова заета, че й беше лесно да забрави за съществуването на Мери-Ли. Нейните пълномощници я обсаждаха със сценарии и проекти, въпреки че никой от тях тя не харесваше особено. Имаше постоянни срещи с Грегори Гертц и с младата изгряваща звезда Рандал Холт, който трябваше да играе съпругът в „Дълга раздяла“. Тя имаше съвещания за обсъждане на сценария, проби за костюмите, гримьорски проби. Разрастваше се кръгът от вечери, благотворителни комитети и приеми. А Берни Алберт беше до екстаз щастлив за големия тласък, който номинацията й за Академичната награда и феноменалният успех на „Елис“ дадоха на нейната кариера. Всяка от свободните й минути беше с радост запълвана от следващо интервю, от нова среща с фотографи и от друга среща-представяне с почитатели.

Елен се чувстваше дистанцирана от всичко това, то не я изпълваше с радост. Би предпочела покоя на месеците в края на миналата година, би предпочела да прекара повече от времето си с Кет. Но преди то я разсейваше от мислите й, помагаше й за същото и сега. Беше лесно да измисли изобилие от обяснения за мълчанието на Едуард и да им вярва, след като нямаше време за някъде другаде. Ако би могла само за малко по-дълго време, си казваше, да намери убежище зад знаменитото си лице и знаменитото си име. Да бъдеш Елен Харт беше защитно средство — щит между другите и себе си, но също така и щит между себе си и нарастващата тревога. Защото когато оставаше сама, когато отделяше време да помисли, и ставаше самата себе си, студената равносметка се приближаваше все повече и повече: „Той не беше й писал, той нямаше намерение да й пише.“

Примирявайки се, тя разреши на ликуващия Берни Алберг да вмести в нейната прекалено претрупана програма една фотографска среща за „Вог“, един документален филм на Би Би Си, посветен на нейната работа с Анджелини, снимка на корицата и очерк за нея в списание „Тайм“. Дори „Тайм“ не разрови за повече информация относно нейния баща и това правеше Берни Алберг още по-ликуващ. Тази история беше забравена, той беше сигурен.

Елен видя очерка в „Тайм“, главно беше съсредоточен върху нейната работа в областта на киното и горещо я препоръчваше за „Оскар“. Погледна и снимката си на корицата и заглавието под нея: „Елен Харт — лицето на американската мечта“. Тя беше започнала да мрази този етикет, който след „Елис“ се появяваше почти навсякъде, във всички, посветени на нея очерци. Лиз, героинята от нейния филм би могла да бъде лицето на американската мечта, каквото и в действителност да означаваше това, не беше ли тя самата? Погледна снимката и почувства, че вижда една непозната.

Очеркът в „Тайм“ се появи в първата седмица на март, преди да бъде завършено гласуването за академичната награда. В края на същата седмица тя получи второто предупреждение и отново не го възприе като такова. Получи друго странно телефонно обаждане от съпругата на влиятелен вестникарски издател, жена, която беше водеща в обществото на Лос Анджелис и която само преди няколко седмици беше убедила Елен да участва в нейния престижен благотворителен комитет. Тя не беше Мери-Ли, не беше уклончива.

— Скъпа моя — каза й тя направо. — Ще поискам от теб да се откажеш от комитета. Аз мисля, че това би могло да бъде най-разумното от гледна точка на всяка от нас, нали?

Елен беше изненадана и смутена.

— Ами, скъпа моя — продължи енергично жената — ние повишаваме фондовете за подпомагане на болните и възрастните. Така че, аз едва ли бих помислила — тя замълча. — Ако само би накарала твоята секретарка да ми изпрати кратка бележка, обясняваща, че точно сега си много заета и че нямаш достатъчно време, за да се посветиш на нашата работа така, както бих желала…

— Защо трябва да направя това? Случаят не е такъв.

— Може би не е, скъпа моя. Ти щедро ни посвети своето време, но аз мисля, че така би било по-добре. Ако можеш, прати ми го утре, преди нашето следващо събиране.

Тя затвори преди Елен да има време да спори. Ядосана Елен изпрати една студена бележка, в която се казваше, че тя напуска комитета по настояване на неговата председателка. Получи благодарност от един ред.

Третото предупреждение дойде по-късно същия ден, и този път то беше несъмнено. Грегори Гертц й се обади вечерта по телефона. Беше някак странен и предпазлив. След малко встъпление, той я информира, че са се появили различни производствени и технически затруднения, и че снимането на „Дълга раздяла“ се налага да бъде отложено. Датата на започването нямаше да бъде 2 април. Ще бъде две или три седмици по-късно. От „Артистс интернешънъл“, каза той, ще говорят за това с Милтън още утре сутринта. Надявал се това да не предизвика някакъв проблем в нейната програма…

— Грег, почакай една минута. Не разбирам. Вчера, когато те срещнах, ти каза…

— Елен, съжалявам, не мога да говоря сега. Трябва да гоня план. Ще се опитам дати се обадя утре…

Едва тогава Елен разбра, че нещо не е в ред, нещо се криеше от нея. Не просто заради отлагането — това твърде често се случваше, нито отменянето на началната дата, но заради начина, по който Грегори Гертц говореше. Тя познаваше този тон на гласа, тази смесица от потисната паника и от желанието тя да бъде прикрита.

Нещо не само че не беше добре, а беше твърде зле. На следващата сутрин в осем часа се обади Берни Алберг.

— Идвам веднага — каза той.

И когато той дойде, тя разбра.

Той постави пред нея копията на един малоформатен, с кратки новини вестник. Те все още бяха лепкави, идваха направо от машините. Той стоеше, гледайки към нея, целият му обичаен ентусиазъм беше изчезнал. Изглеждаше посивял, изчервен, като че ли не беше спал цяла нощ. Беше закръглен човек и обикновено неговите маниери бяха енергични, сега изглеждаше като провиснал.

— Исусе, Елен — каза той. — Извинявам се, просто се извинявам. Тези копелета. Не усетих нито един намек, никакъв мирис, нищо. Пазили са всичкото това проклето нещо скрито, както сама виждаш. Трябва да са сглобявали отделните части в продължение на седмици. Някой им е подал нишката. Може би ченгетата. Може би оня приятел от моргата. После са я проследили. Не биха могли да измислят такава история за една нощ. И сега научих, че има хора, които са чули слуховете, знаеш ли. И аз обвинявам себе си. Обвинявам себе си. Бих се застрелял. Винаги съм мислил, че ухото ми умее добре да слухти. Елен, виж, зная, че часът все още не е осем и половина, но мога ли да пийна малко скоч?

Той сам си наля. Ръцете му трепереха. Елен седна и разгледа снимките. Гледаше ги една по една и обясненията под тях. После прочете текста: четири страници с шумно рекламирано продължение в следващия брой.

На първата страница имаше снимка на нейната сегашна къща, направена от въздуха. Текстът под нея гласеше: „Богатство: къща за два милиона долара поддържа Елен Харт на Бевърли хилс. Сцена от скандалните приеми в някогашната къща на легендарната Ингрид Нилсън.“

Непосредствено до нея беше публикувана снимка на една мръсна стая, може би от нощен приют за бездомни с прибавена снимка на Гари Крейг като млад. В текста под нея се четеше: „Дрипи: стаята, в която звездата е осъдила да умре нейният баща.“

На следващата страница имаше снимка на разнебитена ферма на бял бедняк. Пред нея стоеше потрошена кола, кокошки кълвяха в мръсотията, висок едро сложен мъж, гол до кръста, хванал в ръка метална кутия с бира гледаше намръщено към камерата. До него тя — с лице, нацапано с кал — едва проходило дете. Това беше снимка, която Елен никога не беше виждала. Предположи, че къщата е в Луизиана, че мъжът беше Гари Крейг и че детето беше тя, защото текстовете под снимки й го казваха. Над тях се проточваше като знаме заглавие с големи букви: „Елен Харт — Кошмарът зад Лицето на американската мечта“.

Беше ли бедността американският кошмар, а богатството американската мечта? Тя студено погледна към заглавието и обърна страницата. Там имаше нейна снимка от скорошен прием. Спомни си кога тази снимка й беше направена. Там беше претъпкано с хора, фотографът се смееше и шегуваше, и искаше трима от тях да застанат и да се снимат заедно: тя, Лойд Бейкър и Чад. Лойд Бейкър беше сложил ръката си около нейния кръст и тя току-що се беше обърнала, за да му се усмихне. Над това с букви по три сантиметра високи следваше обяснението: „Любовният триъгълник на суперзвездата — историята, която тя не искаше да разкаже.“ По-долу имаше по-малка снимка на Лойд и Кати Бейкър, и заглавие: „Любовното гнездо на Лойд Бейкър — съпругата разкрива всичко“.

Тя седеше, а наоколо настъпи продължителна тишина. Накрая, Берни Алберг, изнервен, показа признаци на свестяване. Той стана и се приближи към нея.

— Елен, това няма да спре до тук. „Нешънъл инкуайър“ вече се е заел с него. Те ми телефонираха вкъщи тази нощ. Това ще стигне до вестникарските будки днес по обед и после адът ще се изсипе над главите ни. Когато нещо такова започне, то е като снежна топка, няма да бъде само тук, а ще се разпространи навсякъде. Европа — Елен, ти знаеш какво представляват някои от онези вестници. Те са по-лоши от някои тук. Това ще бъде публикувано синдикално в цял свят. — Разбираш — много неща тепърва ще стават — следващата седмица те пускат продължение. Сега слушай, ние трябва да направим нещо и да го направим бързо. Искам веднага да се обадиш на онези перковци, твоите адвокати, сега! Говори с тях, и аз ще говоря. Искам от тях да натиснат в случая със съкрушителна сила. Искам от тях да изхвърля всичко това като парцал. Ние ще ги съдим. Ще осъдим и кожата от гърбовете им. Но трябва да действаме бързо. Трябва. Не можем да позволим това да се отрази на гласуването за „Оскар“. Трябва да го направим, Елен.

Той се спря, наблюдавайки я отблизо. Възбуждението и червенината, които се бяха върнали върху лицето му, сега започнаха отново да изчезват.

— Мръсни предатели! За бога, Елен — ти няма да публикуваш това изявление, което ми даде. Няма. Кажи ми, че няма…

Лицето на Елен му се стори съвсем безизразно. Тя също беше леко пребледняла, но иначе не издаваше никакво вълнение. Просто продължаваше да стои там, загледана в страниците пред себе си. Тя беше в шок, реши Берни — в шок.

— Виж какво — каза той по-внимателно. — Почакай малко, нали? Нека сега да не правим нищо прибързано. Ще ти дам да пийнеш нещо. Бренди или нещо…

— Не, благодаря. Нямам нужда да пия — тя се обърна и го погледна. — Берни, ти вече знаеш, че нещо от това е вярно…

— Нещо? Нещо? — Берни правеше усилие да остане спокоен. — Елен, само някакъв много малък факт е верен, а останалото, всичко останало е изтъкано от лъжи. Това… — Той като че ли намери успокоение в клишето „изтъкано от лъжи“.

— Не изцяло. Не мисля, че картината е изцяло измислена. Аз съм живяла в Луизиана за известно време. И мястото, където живях след това, не беше много по-добро. Очаквам, че това е, което се готвят да публикуват следващата седмица. Фургонен парк в Алабама. Той все още е там. Могат също да му направят снимки — тя се колебаеше. — Там има хора, които ме помнят, хора, които те могат да интервюират.

— Фургонен парк? О, сладки Исусе…

— Страхувам се, че е така — тя замълча. — Повечето от останалото са лъжи. Майка ми е напуснала баща ми, когато аз съм била на две години. Живях с нея, докато тя умря. Никога не съм виждала баща си, докато не отидох да идентифицирам неговото тяло.

Настъпи мълчание. Берни си наля нова чаша, малко, само колкото да поосвободи мислите си. Чувстваше мозъка си като залепнал.

— Добре, окей, окей — той се намръщи. — Окей, ще публикуваме изявлението. Ще го разширим. Ще обясним. Ще добавим малко, може би като това, че си го търсила преди години, нещо като това че той е бил отрепка, но че ти си му простила и си искала да му помогнеш, но не си могла да му намериш следите. Това би свършило работа. Той случайно не е ли бил майка ти? Тази линия ни трябва. Ще подчертаем нежната страна, сърдечната болка.

— Това не се съчетава точно с всички неща, за които намеквахме преди, нали, Берни?

— Аз намеквах, проклетите журналисти намекваха, но ти не си казвала нито дума…

— Не съм го отрекла и не бих могла да го направя — тя се изправи. — Берни, те няма да го купят. И аз не искам те да го купят. Повече не желая да разправям лъжи. Разгласи изявлението и това е.

— Но ако го разглася ще изглежда като че ли ние го приемаме. Целия останал боклук. Как можеш да го пренебрегнеш? Но как можеш да отречеш отговорността. За баща ти? Приятелят е умрял на вратите ти, Елен. Никой няма да ти повярва, че не си го познавала. — Той замълча и погледна отново към вестника. — А любовниците? Исусе! Без дори и шушукане за скандал в продължение на пет години, а сега — това. Какво ще кажем относно любовниците?

Тогава Елен се обърна към него и Берни, въпреки своята загриженост, остана поразен.

— Аз мисля — каза бавно тя. — Мисля, че това не е достойно дори за презрение и не заслужава какъвто и да било отговор. Нямам намерение да отговарям.

— Елен, виж, за бога. Това няма да свърши работа. Помисли за „Оскар“…

— Не, Берни. — Сините й очи блеснаха към него и той си даде сметка, че това, което беше взел за шок, беше гняв. — Няма да го направя. И ако хората изберат да вярват на това, ако решат, че то заслужава доверие, тогава това не са хората, с които аз искам да работя или които желая да познавам. Това е всичко. До тук, край.

Берни се поколеба и спокойно каза:

— Елен, това няма да има край. Едно нещо от този род почне ли, то не свършва. То просто продължава.

Той беше прав, разбира се. Имаше само един спокоен ден на поемане на дъх, после се започна. Поканите се отменяха понякога дори без преструвката за някакво извинение, на обажданията не се отговаряше. Фотографите стояха на бивак пред вратите й и я следваха където и да отидеше. Нещастните автори, които й бяха изпратили свои сценарии с молба да ги прочете, сега й пишеха и я молеха да им ги върне. По-дребните продуценти и многообещаващите режисьори, които доскоро бяха виждали в Елен Харт възможността за големия си творчески пробив и които се бяха домогвали до нея в продължение на години, сега гледаха право през нея, когато тя сядаше на съседна до тях маса в ресторанта. Популяризирането й в модните списания беше отлагано с извинения. И писмата.

Елен изпитваше такова отвращение от хората, които се държаха по този начин, че понякога чувстваше, че можеше да се примири с цялата им дребнавост, но с писмата — не. Истина беше, че тя ги беше получавала от подобен роди в миналото — нямаше може би актьор или актриса в Холивуд, който да не беше ги получавал. Но тези писма бяха далече по-лоши и най-ужасяващото нещо при тях беше количеството. В началото пристигаха на тънка струйка — девет, десет на ден. Когато Елен и нейната секретарка разбраха какво ставаше, писмата биваха изгаряни, непрочетени. Но процесът на подбора им съвсем не беше лесен. Някои от техните автори стигаха до там, че ги представяха в такъв вид: чист спретнато адресиран плик, често на пишеща машина, така че беше трудно да бъдат разграничавани дали са от поклонници или обикновена поща, докато не бъдеха отворени и отчасти прочетени.

После малоформатният вестник, който пръв беше извадил на бял свят историята, пусна своето продължение. Там беше фургонният парк, там беше и нейната майка, като градската уличница, там беше и Елен, следваща пътя на майка си още като петнайсетгодишно момиче. Там бяха и мъжете, които си спомняли как поведението й е било коментирано в училищната гардеробна. Там беше и Пришила-Ан, говореща твърде словоохотливо. Там беше и отвратителната и тенденциозно представена версия за нейната връзка с Били и с Нед Калвърт — въпреки, очевидно, той лично не бе разговарял с тях.

„Нешънъл инкуайърър“ също поде тази история. Списанията и вестниците във Франция, Италия и Англия го последваха, разпространявайки я и превръщайки я във все по-голяма сензация. Откликът беше незабавен. Струйката писма се превърна в потоп. Писма, които съдържаха разкъсани на парчета, надраскани с неприлични думи или обезобразени с неприлични рисунки, нейни снимки. Писма с порнографски изображения, към които нейната собствена снимка биваше жестоко добавена. Писма с неграмотни почерци на листове с редове и писма написани със съвършен правопис и познаване на граматиката. Писма, които й казваха, че би било по-добре да умре. Писма, които описваха точно как авторът им възнамерява да убие или нея или членовете на нейното семейство. Писма, използващи библейска фразеология, наричайки я развратницата или курвата на Вавилон. Писма от мъже, които вярваха, че тя им изпраща послания по въздушни пътища чрез таен, сладострастен код.

Пращаха й също и подаръци: грижливо увит пакет с изпражнения, малка кутийка, съдържаща отрязани косми от полов орган, и веднъж — адресиран до Кет, чието отваряне беше предотвратено на време, малък пакет, съдържащ двайсет използвани презервативи, опаковани в хартия за подаръци.

Само по този повод Елен избухна в ридания. Тя не можеше да повярва, че на света съществуваше подобна омраза.

— Слушай — каза Берни, когато чу някои от тези истории — ти мислиш, че те мразят. Това не е така. Те мразят себе си. Също така, те са побъркани. Също така, те обичат да боготворят идоли и после да плюят върху тях. Знаеш ли какво трябва да направиш? Трябва да се махнеш някъде за известно време. Вземи Кет със себе си. Напусни града и скъсай с всичко това.

— Да избягам, искаш да кажеш? — Елен поклати глава. — Не, аз няма да направя това, Берни.

— Ще стане по-лошо, да знаеш — каза внимателно той. — Ще се разминава постепенно. Те ще намерят някого другиго, когото да измъчват. И тогава? — той вдигна рамене. — Би могло да стане и по-добре. Но, преди да стане по-добре, ще стане по-зле.

И той отново се оказа прав. В края на март Каси беше сграбчена в супермаркета от една жена, която се беше разкрещяла, че Каси работи за една курва. Тя дърпала Каси за косата и се опитала да й издере очите. Няколко дни по-късно Кет беше поканена на тържество по случай рожден ден и се върна, обляна в сълзи. Децата бяха слушали какво говорят родителите им и никой на партито не искал да играе с нея.

Когато се случиха тези неща, Елен беше толкова ядосана, че искаше да напусне Холивуд завинаги. Добре, ако искаха, нека я приковяха на позорния стълб, но не нейното семейство, не Каси, не Кет.

През следващата първата от април седмица дойде нейното най-голямо обществено унижение — на церемонията при връчването на академичните награди. Берни Алберг я беше молил да не присъства. Той знаеше, че тя сега нямаше да спечели „Оскар“, въпреки предишните предсказания, че беше първата претендентка. При тези обстоятелства, спореше той, беше по-добре да стои настрана, да бъде колкото може по-невидима.

Елен упорито не се съгласяваше. Тя каза, че ще присъства, и действително присъства, нечувствителна при сблъсъка от една страна с тези, които студено й обръщаха гръб и с онези, които прекаляваха със своята любезност. На „Елис“ бяха присъдени осем награди, включително за най-добър филм и най-добра режисура. Елен, както Берни беше предсказал, не получи награда.

След това Чад беше усърдно съчувствен, но Елен имаше впечатлението, също така, че това общо взето не му беше неприятно.

— Ще я получиш за „Елис-2“ — каза уверено той. — Чакай и гледай. Не се тревожи.

— Аз не се тревожа, Чад — отвърна тя.

И това беше истина. С известна изненада тя го осъзна, когато го изрече. Чад се усмихна. Той, разбира се, не й повярва.

Въпреки всичко имаше някои хора, които държаха на нея. Всички, с които беше работила, й бяха безпогрешно лоялни. Такива бяха и двамата, Хомер и Милтън, Берни Албърг и неговата съпруга, те направиха всичко, което зависеше от тях, за да й помогнат. Тя получи топли писма, с които писатели, режисьори, актьори и продуценти, с които беше работила в миналото й изразяваха своята поддръжка. Писа й Симон Шер. Ребека Стейн не само й писа, но и дойде да я посети. Джеймс Гулд й изпрати един кашон с бутилки шампанско. Стефани Сандрели й изпрати голям букет от бели рози с прикрепена малка бележка: „Предполагам, че не би искала да го чуеш от мен, пишеше там, но аз бих искала да ти изпратя моята обич и да ти кажа, че зная, че всичко това са лъжи“. Елен беше трогната, тя се развълнува също, когато Левис телефонира от Сан Франциско. Той беше отказал категорично да разговаря, с който и да е репортер и когато й се обади, беше трезвен.

— Много съжалявам, че всичко това се случи, Елен — каза той твърдо. — Ти може би няма да ми повярваш, но наистина е така. Виж, ако това може да ти помогне — ако го желаеш — бих могъл да се върна. Просто да бъда с теб в този момент. Това помага.

— Левис, благодаря ти — каза внимателно Елен. — Но аз не искам ти да правиш това. Няма нужда и ти да бъдеш въвлечен. В крайна сметка, така е по-добре. Аз трябва сама да премина през всичко това.

Настъпи мълчание, после Левис спокойно каза:

— Предполагах, че ще кажеш това. Може би си права. Както знаеш — ако ти стане твърде трудно — аз съм тук.

След това тя започна някак си да го приема по-леко. Пощенската омраза достигна върха си в средата на април. После малоформатните вестници си намериха нова жертва в лицето на един известен актьор, употребяващ наркотици и това започна да намалява, да отшумява.

Каси каза:

— Сладка, ние побеждаваме, побеждаваме. Сега вече пет нари не давай. Почти преминахме най-лошото — чувствам го с цялото си същество.

Елен не каза нищо. Тя още не беше преминала най-лошото. Бяха изминали повече от два месеца, откакто беше изпратила по пощата писмото си до Сен-Клод. И все още нямаше отговор.

В началото на май Мадлен настоя Елен да позира с Кет на снимките, по случай рождения ден на Кет, които тя по това време на годината правеше с грижовно старание. Когато два дни по-късно Мадлен й даде едно от направените копия, Елен го погледна със силно смущение. Нима това наистина беше тя? Изглеждаше уморена и много състарена. Каза това на Мадлен, а Мадлен се обиди и ожесточи.

— Грешите — каза твърдо тя. — Съвсем грешите. Вие сте хубава на моята снимка. Сега не приличате толкова на младо момиче — тя замълча. — Сега вие наистина ще станете жена…

Жена, не момиче. Тази вечер Елен погледна собственото си лице в огледалото и разбра какво искаше да каже Мадлен. И едва тогава, си спомняше по-късно, когато погледна своето отражение, тя най-накрая прие: Едуард нямаше да й пише.

На следващия ден, за първи път, откакто се бяха появили историите за нея, не се получи нито едно писмо на омразата. Духът на Елен леко се повиши. Тя започна да разбира, че беше се справила, че не беше се предала, че не беше се подала да избяга. И точно това й даваше силата да приеме, че мълчанието от страна на Едуард щеше да бъде постоянно.

Тя започна да изпитва не точно оптимизъм, но известна жизненост и решителност и с нетърпение й се искаше да започне работа. Досега „Дълга раздяла“ беше отлаган три пъти. Новата дата за започването му беше 19 май, два дни след рождения ден на Кет. На 18 май Грегори Гертц дойде да я посети. Още с влизането му в стаята, Елен разбра, че нещо не беше както трябва.

Беше в средата на следобеда. Той седна срещу нея и нервно запали цигара.

— Би могла веднага да научиш: загубихме финансирането от страна на „Артистс интернешънъл“. Оттеглят се.

Елен се вгледа в него:

— Сега? Могат ли да го направят сега? На този етап?

Гертц въздъхна:

— Те могат да направят всичко на всеки етап, ти знаеш това така добре, както и аз. Човек никога не е сигурен, докато камерите не се завъртят, а понякога не е сигурен и тогава. Няма контракт в света, който техните адвокати да не могат да оправят, ако си поставят за цел. Те ще загубят част от своите пари, разбира се — той горчиво се усмихна. — Не мога да си представя, че това много би ги разтревожило. Въпреки всичко, те ще изпуснат милион, не повече. Аз бях глупак. Би трябвало да ги накарам да се охарчат нашироко, както прави Анджелини — тогава нямаше да могат да се откажат.

Беше му трудно да срещне очите й. Елен виждаше напрежението в тялото му и го усещаше в неговия глас. Тя замълча и после каза:

— Защо те правят това? По-добре ми кажи. Заради мен ли?

Гертц погледна в пода, сви рамене:

— Да. Така е. Стейн не иска ти да играеш съпругата. Настоява да дам ролята на друг — той я погледна. — Елен, аз му казах, че това е неприемливо. Казах му, че няма начин. Аз не бих искал да мамя в тези неща. Не искам ти да мислиш, че…

Той се колебаеше. Току-що беше загасил една цигара, запали друга.

— Цялата работа е, като оставим настрана положението с контракта, че това беше и лично отношение. Преди, аз те помолих да играеш във филма. Наистина исках тази роля за теб. Не съм забравил това…

Той отново замълча, гледайки в ръцете си, които като че ли не му се удаваше да задържи спокойни, после леко повдигна поглед към част от лицето на Елен.

— Разбира се, много неща се случиха от тогава. И сценарият мина през няколко редакции, значително е променен. Аз не казвам, че е невъзможно да дам ролята на друга. Предполагам, че и ти знаеш, че има актриси, на които тя би подхождала повече. Искам да кажа, в твоя случай, ние винаги сме знаели, че ти би я изпълнила против природата си — той замълча. — И, ами, дойде ми на ум, при положение, че ти се раздели с Левис и всички тези истории в пресата… Ами, че ти би могла да чувстваш сега, че тази роля не е за теб. Едно несимпатично действащо лице. Твърда жена, развод…

Сега, той не можеше да гледа в нея. Гледаше окаяно по посока на една картина върху стената. Елен се наведе напред.

— Грег — каза спокойно тя — коя си сондирал? Фонда? Римик? Някоя друга?

Гледайки към пода, той й каза. Елен въздъхна.

— И какво се предполага, че в този случай трябва да направя?

— Стейн мислеше, че би могла да пожелаеш да бъдеш освободена от своя контракт.

— Разбирам.

— Не ме гледай така, Елен — той се изправи. — Аз казах, че ще оставя на теб, това е. Казах му, че може би е прав. Може би ти си почувствала, че тази роля не е за теб, но си мислила, че вече е късно да я върнеш… Аз просто се съгласих да те попитам, това е.

Той я погледна в лицето, после започна да ходи напред-назад из стаята.

— Опитай за момент да разбереш моето виждане. Помисли за положението, в което се намирам. Върху това съм работил година и повече. Наистина се нуждая да направя този филм. Ако „Бягства“ стане хит това лято и после нещата тръгнат добре, ами, аз ще бъда в положение да започна веднага нови снимки, наистина да работя това, което винаги съм желал. И освен това, имам отговорност по отношение на авторите, на тези, които помогнаха за развитие на сценария. Очевидно, аз те желая за съпругата. Но ако това означава всичко да бъде започната отначало, да се опитвам отново да търся кой да ме финансира — ами, тогава, очевидно, ще трябва да погледна на тази работа без емоции. Просто не зная, доколко лесно би било да се започне отначало, не зная как ще реагират хората, когато им кажа, че те искам теб за съпругата. Искам да кажа, че те биха могли да погледнат нещата, както вижда Стейн и тогава за къде сме? Аз трябва да…

— Добре, Грег. — Елен стана. — Можеш да направиш филма си. Аз ще телефонирам днес на Милтън и ще му кажа да се свърже с „Артистс интернешънъл“ и да ме освободи от моя договор. Представям си, че цялата работа би могла да се уреди много бързо. Сигурна съм, че чакаш с нетърпение да започнеш да снимаш. Не желая да имам чувството, че те задържам.

Червенината се оттегли, после отново нахлу в лицето му. Той се обърна настрани от нея.

— Елен, Исусе. Не зная какво да кажа. Имам предвид — мога да си представя как се чувстваш… Ако ти трябва време да обмислиш всичко — аз не съм дошъл тук, с цел да упражнявам насилие върху теб, искам да знаеш това. Разбирам, че не е лесно да се вземе подобно решение…

— О, ти грешиш. Изключително лесно е. Аз никога не работя с хора, които не уважавам.

Настъпи мълчание. Гертц се изчерви:

— Ти работи с мен в „Бягства“.

— Да, тогава те уважавах. Ти много ми помагаше.

— И ти не ме уважаваш сега?

— Не, наистина. Ти се нагаждаш, ти действаш уклончиво… Сигурна съм, че знаеш това. — Тя студено се обърна. — Грег, по-добре е да си вървиш.

Настъпи отново мълчание, по-продължително този път. Тя усещаше борбата в него. После той каза:

— Добре. Приемам това. Ти не грешиш. Но така трябва да бъде на място като това — на повечето места стигат до това: ако искаш да направиш нещо, ако искаш да работиш, трябва да правиш компромиси.

— О, това е компромис, нали? — Елен се обърна и го погледна право в очите. — Разбирам. Това изглежда като нелоялност. Ако наистина искаш да знаеш какво изпитвам, Грег, ще ти кажа, че чувствам ритник в зъбите. Аз ги получих доста в последно време. Още един в повече не променя особено нещата — дори, когато е от теб.

Той се отправи към вратата и Елен отегчено се обърна. Тя погледна през прозореца към градината и към ясносиньо го небе. В далечината над града реактивен самолет правеше страничен завой, преди да се приземи.

На вратата Грегори Гертц спря и се обърна назад:

— Има едно нещо, за което ти не попита.

— Какво е то?

— Не попита защо „Артистс интернешънъл“ или Джо Стейн правят това.

— Мислех, че е съвсем очевидно. Защо да си правя труда да питам?

— Аз бих си го направил — той замълча. — Не питай мен, защото аз не мога да ти кажа. Питай Джо Стейн, а още по-добре, питай Чад.

— Чад? — тя се вгледа в него. — Какво би могъл Чад да има с всичко това?

— Питай него — каза той. — Това е всичко.

Тя се обади на Чад, веднага след като Грег излезе. Той сякаш никак не беше изненадан да я чуе.

— Да, ами, може би трябва да поговорим — каза той, когато тя му обясни защо му се обаждаше. — Канех се във всички случаи да ти телефонирам. Доста съм зает тези дни. Много работи стават…

— Чад, знаеш ли нещо по този въпрос?

— Бих могъл да зная, съвсем малко. Ще ти кажа какво да направим — гласът му като че ли се проясни. — Ела утре следобед да пием чай.

Беше десет вечерта, бяха завършили вечерята преди един час и сега двамата сенатори — един републиканец и един демократ бяха станали по-разговорливи. От другата страна на хола на къщата в Джорджтаун, притежание на „Партекс“ и поддържана с персонал заради подобни случаи, Дру Джонсън видя, че Едуард му намигаше и той също бавно затвори едното си око. Едуард погледна към часовника си, зад него Симон Шер спокойно стана и се приготви да тръгне към вратата.

— Отивам да проверя колата, ще се върна.

Вратата меко се затвори подире му. Нито един от сервитьорите не забеляза неговото излизане. Със забавен жест Дру им наливаше още „Чивас регал“.

Двамата сенатори бяха силно влиятелни мъже, а също така и много полезни. Бяха приложили тежестта на своето влияние там, където тя имаше най-голямо значение — в някои основни сенатски комисии, а в случая с демократа — в самия „Бял дом“. Сега, предизвикалото противоречия обединение се беше състояло и то точно по планирания от Дру Джонсън и Едуард начин. За това, че „Партекс“ й оставаше много малко, за да стане най-голямата петролна компания в Съединените щати, Дру благодареше. Това той направи с ентусиазъм и очевидна радост: Дру никога не забравяше своите приятели, точно така, както не прощаваше и на враговете си.

И двамата сенатори, наградени с акции от филиал на „Партекс“, чиито връзки с търговската централа беше невъзможно да бъдат проследени, сега бяха възнаграждавани и с по-прости средства: една великолепна вечеря, изключителни вина, „Чивас регал“, черноборсни кубински пури. „Специално предназначени за Кастро, момчета!“ — отбеляза Дру с широка усмивка, пуфкайки настрана. — Да, господа! Доставя ми истинско удоволствие, когато запаля…

Едуард знаеше, че наближаваше времето за това, което Дру наричаше „забавление“, обявено с друго намигване.

За Едуард вечерята беше помпозна, а сенаторите отегчителни. Той беше по-малко привикнал към подобни прояви от Дру, който също не ги харесваше разбира се и винаги ги напускаше, когато нещата стигнеха до тази точка. Никога не участваше в подобни неща, но дори самият факт, че ги подкрепяше, го изпълваше с отвращение.

Не беше просто въпросът за „забавлението“, а нещо далече повече от това. Прикриването на подкупа, необходимостта от подкуп въобще го отвращаваше и го изпълваше със самообвинения. Когато беше по-млад и може би по-безскрупулен, той спореше, че резултатът оправдава средствата — с основание разбира се. Но, къде трябваше да бъде теглена чертата? През последните няколко месеца Едуард почувства, че я беше преминал по начин, който никога не беше използвал преди. Цялата провлачила се история с това уедряване беше изцедила неговата енергия и внезапно разбра — беше променила неговия критерий. Той седеше там, без да казва нещо, с яд осъзнавайки, че беше компрометирал собствените си критерии при постигането на тази сделка и нямаше кого другиго да обвинява, освен самия себе си.

— Напалм. — Един от главните поддръжници на президента Джонсън в Сената, беше започнал да се вълнува. През цялото време на вечерята той беше продължил да се връща все към темата за войната. — Поднеси на Виетконга вкуса му и той за шест месеца ще бъде свършен. Линдън знае какво прави.

Републиканският сенатор изглеждаше засегнат. Стегна се мрежата от бръчки около устата му.

— Исторически демократи? — той замълча. Имаше щипещ, педантичен глас, който дори свободно поетото количество алкохол не беше успяло да омекоти.

— Историята показва, че това е измамен аргумент. — Той погледна по посока на Едуард. — Ако вземете например, опита на французите в Индокитай, смятам, че ще можете да разберете, че конвенционалната тактика, приложена в лицето на високо организирана и високо мотивирана — нека не се самозалъгваме, защото според техните представи те са високо мотивирани — една организирана офанзива…

— Пораженски разговор — демократът нетърпеливо го прекъсна. — Аз не желая да слушам подобен разговор. Нашите момчета са там, на бойното поле. Момчета на възрастта на синовете ми, и по-млади. Които умират за своята страна…

— Сънаборници на моето момче. Няма нужда да ми напомняте за това — републиканецът пое голяма глътка от питието си. — От стратегическа гледна точка, а сега аз говоря за стратегията, решението да се започне това бомбардиране е ненужна ескалация. Намесата на Съединените щати трябва да остане странична. В Сайгон…

— В Сайгон те не могат да се изпишкат в гърнето, ако ние не им кажем къде е то. В Сайгон дори не биха имали и гърне за пишкане, ако не беше заради…

— Момчета, момчета.

Демократът носеше по-зле пиенето от републиканеца, червенината на лицето му и повишения му глас накараха Дру веднага да се намеси, когато Едуард с лице стегнато от потиснат гняв се изправи.

— Момчета, ще изоставим темата за политиката или какво? Аз съм поканил гости, и не бих искал те да си помрачават настроението с второто пришествие. Хайде сега, спрете, приберете шпагите, запалете нова пура…

Демократът повдигна рамене. Той се ухили като овца, посегна към кутията с пурите и не успя да я стигне. Вратата се отвари и се появи главата на Симон Шер. Той хвана намигването на Едуард и кимна.

— Дру, сенатори, ако ме извините… — Едуард вече вървеше към вратата.

И тримата се изправиха на крака. Дру го прегърна, двамата сенатори се ръкуваха, без особен ентусиазъм. Беше смущаващ момент, в който взаимното нехаресване дори се опипваше, но беше спасен от едно отклонение.

Отвън се чу изсвистяване на гуми, като при спиране на кола, затръшна се врата, разнесоха се женски гласове и смях. Забавлението беше пристигнало. Двамата сенатори размениха бързи погледи, Дру простена, Симон Шер и Едуард тихо се измъкнаха от салона.

Те излязоха от къщата, и тръгнаха по тухлената настилка. Покрай тях минаха три скъпо облечени жени: три високи, грациозни фигури сред парфюмен облак в нощния въздух, после вратата зад тях се затвори.

Може би Симон Шер беше съблазнен, той погледна назад и въздъхна, после се обърна към чакащия линкълн. Едуард, който не беше съблазнен, въпреки това почувства внезапно болезнено съжаление, носталгия, копнеж за женско присъствие. Да бъде с жена, да докосва нейната кожа, да гали косата й, да разговаря за нещо друго, освен за манипулации с власт и пари — точно тогава той болезнено го пожела. Беше изминало много време, откак не беше държал каквато и да е жена в ръцете си.

Той спря за миг, загледан към празните стъпала, към затворените кепенци, после с малко ядосан жест, също влезе и седна на задната седалка на партекс линкълна. Те отиваха директно на летището. От края на януари той беше пътувал в Средния Изток, Канада и Япония. Преговорите по уедряването бяха отнели много повече време, отколкото се очакваше. Беше отсъствал твърде дълго.

— Моля?

Те караха покрай Потомак, повърхността на реката проблясваше на лунната светлина. Гледайки през прозореца на колата, Едуард осъзна, че Симон Шер му беше задал въпрос.

— Казах, предполагам, че не си имал време да следиш събитията в „Сфера“, а станаха някои неща през последните два месеца.

— Не, не съм имал време да проследя нищо около „Сфера“ — Едуард като че ли беше отегчен. — Аз съвсем не съм мислил за „Сфера“. Видях резултатите за „Оскар“, това е. Какво става?

— Ами, както ти казах, станаха някои събития, доста неочаквани. Самият аз не съм съвсем сигурен какво става. Имах доста проблеми с Анджелини.

— О, защо?

— Ами, както знаеш, стои въпросът за „Елис-2“.

— И „Елис-3“ беше казал ти, доколкото си спомням.

— Трилогията, да. За тази възможност ми каза Елен Харт, не Анджелини, и когато Анджелини научи, че аз зная, разбира се, много се ядоса. Тогава започнаха проблемите, и оттогава те се умножават.

— Мисля, че се беше стигнало до споразумение, че ние ще сключим отделни договори за двете продължения? За третото дори няма сценарий.

— Беше уговорено. По принцип беше също уговорено, че снимането на „Елис-2“ ще бъде отложено до края на годината, защото Елен Харт не беше свободна да прави снимки през април — времето, когато Анджелини искаше да започне. И така, както се случи, аз смятах, че не се получи зле, тъй като в „Елис-2“ имаше много положения, които до голяма степен ни тревожеха…

— Ти искаше да преработиш бюджета, доколкото си спомням?

Едуард го погледна и Симон Шер въздъхна.

— Точно така. Ние го завършихме накрая, след месеци непреклонност от страна на Анджелини. Това беше повече от непреклонност, бих казал, че той съзнателно създаваше пречки. Всъщност искаше „картбланш“ и мисля, че се надяваше — като отлага до церемонията с раздаването на академичните награди да се окаже в по-добра позиция при преговорите. Той искаше десет милиона, накрая ние върнахме на 6–7 милиона долара аз мисля, че това ще бъде недостатъчно. Има лесен начин да се направи известно увеличение, без това да се отрази на обединението. И после, стои въпросът за разноските след производството. Анджелини е установил за себе си много стегнато разписание: двайсет и пет дена снимки, шест месеца от началната дата до окончателната редакция…

— Той винаги досега се е придържал към това разписание…

— Никога не е работил по подобно разписание. Периодът след производството на „Елис-1“ трая почти една година. Той клечеше над филма като кокошка над яйце. А „Елис-2“ е по-дълъг и по-мащабен. Аз не вярвам в бюджета, все още мисля, че е направен с кристална топка за гадаене, не вярвам също така и в разписанието. Бих казал, че наполеонските тенденции у Анджелини се очертават все по-ярко. Тези осем „Оскара“ са го побъркали.

— Симон, ти като че ли почти не харесваш този човек…

— Ти отлично знаеш, че не мога да го понасям, и никога не бих могъл. Обаче той прави хубави филми и касовата печалба от „Елис-1“ е феноменална за такъв сериозен филм. Фактът, че когато той седи в моя кабинет и пие чай, аз с най-голямо удоволствие бих му сложил стрихнин, няма значение… — Шер замълча. — Не, работата е, че нещо става, нещо, чийто мирис никак не ми харесва и аз все още не зная какво е то.

— Кажи ми.

— Ами, в края на януари, ние теоретически бяхме установили как да върви всичко. Имахме бюджет и снимачно разписание, имах установена и датата на започване: първи юли. Всичко ни беше подредено, с едно изключение, и Анджелини се запъна отново.

— Какво беше това изключение?

— Участието на Елен Харт.

Настъпи мълчание. Шер чакаше. Точните причини за намесата на Едуард в работите на „Сфера“ никога не му бяха изяснявани и той беше достатъчно внимателен да не пита. Но неговата близост с Едуард в продължение на дълъг период от време беше изострила интуицията му: той подозираше, че въпросът за Елен Харт беше ключът, което правеше още по-трудно това, което му предстоеше да каже.

— Участието на Елен Харт е жизненоважно — гласът на Едуард беше станал студен. — Без нея продължение не би могло да бъде направено — той замълча. — Преди да замина му беше дадено да разбере, че повече или по-малко това се подразбира.

— От самото начало Анджелини настояваше тя да го прави. В това отношение е непоклатим.

— Мислиш ли, че греши?

— Искам да кажа, че ние не можахме да разберем, защото всеки път, когато се опитвахме да придвижим контракта на Харт, той ни предупреждаваше да не го правим. Както знаеш — Шер се поколеба — те са в много тесни работни отношения. И Анджелини е много покровителствен по отношение на нея. Много. Той повече или по-малко ме информира, че ако ние вземем нещата в свои ръце и напреднем със споразумението за договора с нея, цялата работа можела да пропадне. Той настояваше, че е от есенциална важност да бъде избран абсолютно точния момент за това. При нормални обстоятелства, аз бих му се наложил. Но последните няколко месеца бяха всичко друго, но не и нормални.

Нещо в неговия глас накара Едуард да се обърне и да го погледне отблизо. Той рязко каза:

— Какво се е случило?

— Ами, от една страна, нейният брак беше прекъснат. Това беше първият аргумент за отлагането.

— Чух това. — Едуард погледна настрани. — Това беше миналата година. Видях в някакъв вестник заглавие относно раздялата.

— През тази година имаше също много проблеми.

— Разбрах, че тя не е спечелила „Оскар“… — Едуард го погледна.

— Не, тя не спечели — устата на Шер се сви. Той се колебаеше, после хлъзна един плик през седалките. — Предположих, че ти не си имал възможност да видиш тези неща, така че ти приготвих копия. Това са само някои, и страхувам се, не непременно най-лошите…

Едуард отвори плика. Запали лампичката за четене към задната седалка и изтегли вестника. Погледна само най-горното копие и само първата страница, после прибра всичко обратно в плика.

— Аз не считам за необходимо да чета неща от този род.

— Зная това. При нормални обстоятелства, аз също не бих ги чел — гласът на Шер съдържаше лек упрек. — Обаче смятам, че трябва да им хвърлиш поглед в самолета, може би. Тогава би могъл да разбереш защо така гледам на схващането на Анджелини. Това наистина не изглеждаше добър момент да се окаже натиск над Елен Харт да подпише контракта и да бъде притеснявана за каквото и да било друго.

— Разбирам.

— Мислех, че той беше загрижен за нейното благополучие. Приемах, че това беше причината…

— А сега, имаш ли причина да мислиш иначе? — Едуард остро го изгледа.

— Да, страхувам се, че да. — Шер се колебаеше. Бяха стигнали до летището. Той пречисти гърлото си. — Мисля, че той създаваше пречки по съвсем различни причини, които нямаха нищо общо с грижа за Елен Харт, дори обратното всъщност.

— Говори точно.

— Добре. Аз смятам, че той може би съвсем нарочно е саботирал работата по филма, в който тя щеше да участва през пролетта. И мисля, също така, може би греша, че той скоро ще поеме целия проект за „Елис“ от „Артистс интернешънъл“ и от Джо Стейн.

— Искаш да кажеш да скъса напълно със „Сфера“?

— Точно така. И с Елен Харт като част от пакета, излишно е да се казва.

— Как разбра това?

Шер любезно се усмихна и каза:

— Никога не съм се срещал лице в лице с нейния съпруг. Но станах много добър приятел с Ребека Стейн… Ние имаме много общи неща. Тя не може да понася Анджелини и винаги е харесвала Елен Харт. Още по-важното е, че тя не обича да гледа как някой е използван.

— И това ли е, което се случва?

— Страхувам се, че е така — въздъхна Шер. — Да, мисля, че е така.

Колата спря. Настъпи тишина. Едуард гледаше навън, към светлините и сградите на автострадата, където неговият самолет го очакваше. За миг годините се свиха една в друга и той се видя с Кристиан обратно на летището в Плимут, на път за Рим, когато беше мислил, че търсенето беше приключено. Той видя отново библиотеката на Принц Рафаел и нейните бронзови произведения на Бернини. Спомни си ниската, дебела фигура на Чад Анджелини и как Анджелини му беше разказал за своя филм, беше му разказал и за жената, която Едуард обичаше, доверително — върховно доверително, че той, Анджелини я разбира и може да я контролира.

Оттогава Едуард знаеше, че беше започнало едно състезание, което беше продължило от разстояние през последните пет години, въпреки че Анджелини не бе дал да се разбере този факт. Анджелини беше негов съперник, той го беше почувствал тогава, остро го почувства и сега. Не Левис Синклер, никой от другите мъже, с които Елен би могла или не би могла да бъде свързана: Анджелини.

Беше го намразил от пръв поглед. Сега, застанал на пътеката, насипана със сгур, той го мразеше отново. Симон Шер го докосна по ръката, гласът му беше извинителен.

— Едуард, ти по-добре ми кажи какво искаш да направя.

Едуард погледна към часовника си. Беше почти дванайсет, на 17 май — рождения ден на Кет. Той се колебаеше.

— Утре трябва да бъда в Париж. Би трябвало да бъда там днес. Има ли някакъв начин, с който ти би могъл да възпрепятстваш Анджелини, да му попречиш да направи каквато и да е решителна крачка по отношение на „Артистс интернешънъл“ в продължение на поне двайсет и четири часа?

Симон Шер се усмихна със своята любезна усмивка:

— Ами, това са неговите наполеоновски тенденции, това е неговата мегаломания…

Той остави фразата да се разнесе из въздуха, знаеше, че Едуард щеше да разбере. И той разбра.

— Този път му се обади най-напред рано сутринта, и му кажи, че имайки предвид европейските печалби от „Елис“, ние имаме намерение да ревизираме бюджета за продължението, като го повишим. Кажи му, че може би ще стигнем до десетте милиона, които той е искал. Можеш ли да разбереш какво Стейн би могъл да предложи?

— Вероятно.

— Добре, опитай. И го удвои два, три пъти. Толкова, колкото мислиш, че ще поеме. Но го спри да прави каквото и да е за утрешния ден. И, ох, телефонирай ми веднага щом аз пристигна в Париж, когато ще съм имал възможност да прочета тези… В ранния следобед, парижко време.

Полетът премина в чудесен слънчев ден. Улиците и булевардите на Париж бяха изпълнени с хора, празнуващи пролетта. Кафенетата бяха претъпкани. Сена блестеше. Във въздуха се разнасяше ароматът на липов цвят.

Едуард стигна до кантората на „Дьо Шавини“ малко преди два следобед, парижко време, и си поиска черно кафе.

Мари-Од, невъзмутимата му главна секретарка, сега омъжена, с нейното ненакърнено спокойствие; от напрежението да се справя със съпруг, две малки деца в допълнение към нейните отговорности към „Дьо Шавини“, му донесе кафето и строго го погледна. Когато дръзваше, тя беше склонна да се държи началнически. Известно майчинско отношение прозираше понякога в маниерите й. Тя беше работила за Едуард повече от осем години, и не беше лесно да бъде отстранена.

— Какъв ден е днес? — каза тя с твърд тон в гласа.

Едуард вбесено я изгледа. Той разчиташе тотално на нея. Държеше както на нея, така и на семейството й, но не обичаше тя да се държи с него като с дете, въпреки това препирнята им го забавляваше.

— 18 май.

— О, ти знаеш, мислех, че си забравил. Мислех, че просто си загубил нишката. Последната нощ си бил във Вашингтон Ди Си. Вчера сутринта си бил в Сиатъл. Онзи ден си бил в Токио…

— Много добре зная това. Сега съм тук.

— Не би трябвало да си тук. Трябва да си в леглото. Ти страдаш от самолетно объркване на времето.

— Не страдам от никакво самолетно объркване. Никога не съм се чувствал по-добре. Може би още малко кафе?

Неговата секретарка му наля кафе. Тя му го подаде през бюрото, сгъна ръката си и се намръщи:

— Аз съвсем съзнателно водих точни бележки за срещите днес следобед…

— Отлично — продължи той, — би могла да отложиш всички ангажименти за тази вечер, също така.

Тя започна да се усмихва. Триумфален блясък се появи в очите й. Поне веднъж и той се беше показал чувствителен. Той ще остане тук един, два часа, достатъчни за да направи своята рутинна проверка и после ще се върне в Сен-Клод, за да си почине. Този невъзможен мъж щеше да постъпи като нормален човек с неговата нормална физическа слабост, поне веднъж…

— Защото — каза Едуард, виждайки триумфалния блясък, — аз имам да свърша тук твърде много работа. Няма да напусна преди осем, може би и по-късно. Ах… — във външния кабинет зазвъня телефон. — Това трябва да е Симон Шер. Би ли ме свързала?

Секретарката му въздъхна. Тя напусна стаята, свърза разговора и после на другата линия телефонира на майка си, която можеше да се справи и с най-трудната работа, когато се наложеше. Майка й трябваше вместо нея да напазарува, да приготви вечерята и да сложи двете малки в леглото…

— Майко, малък проблем… Да, страхувам се, че е така. Не съм сигурна. Поне до осем…

Майка и въздъхна:

— Девет. Нека сме реалисти — тя замълча. — Така, значи той се е върнал тогава?

Късно същия следобед Едуард бързо напусна своя офис, беше закаран в представителния салон на „Дьо Шавини“ и беше заведен право в трезора. Там възможните подаръци за Катарин, както миналата година, бяха определени за неговия преглед. Тази година той закъсня да го направи и поради тази причина може би, годишният ритуал му се струваше по-празен от преди. За първи път откри, че изпитва нетърпение. Беше неспокоен да се върне в кабинета си, неспокоен да се върне в битката.

Нейният пети рожден ден. Пет години. Той избра подаръка бързо и без дълго обмисляне: огърлица от пет наниза перли с пет различни големини — по една за всяка година. Заедно с другите подаръци те бяха сложени в сейфа. Бяха изминали по-малко от десет минути.

Изкушаваше го мисълта незабавно да се завърне в Сен-Клод или да изпрати куриер да му донесе малкия плик, който той знаеше, че го очаква, запазен от Жорж на сигурно място. Тазгодишната бележка от Мадлен, тазгодишната снимка. Той искаше да ги види, искаше да ги подържи в ръцете си, но тази необходимост не беше толкова силна, както обикновено.

Друга връзка имаше сега, по-силна от тази, които те му осигуряваха — инстинктът му подсказваше това. За добро или за лошо, някаква криза се приближаваше. Той се завърна в своя офис. Куриер не беше изпратен.

В осем, проявявайки жалост, той позволи на Мари-Од да си тръгне. В девет все още беше на бюрото си, също в десет и в единайсет. Последният час между единайсет и полунощ като че ли измина много бавно и Едуард с раздразнение очакваше следващото обаждане на Шер. Той мислеше за вестникарските истории, които беше прочел някъде над Атлантическия океан.

Те го поболяха, въпреки че си беше мислил, че бе свикнал до сега с този вид журналистическа техника. Вътрешното преплитане на лъжа и истина, внушаването на вина чрез асоциации, използването на инсинуацията — всички тези техники бяха използвани в миналото и против него. Но никога не бе ставал жертва на толкова гадна и толкова продължителна кампания, като тази. И фактът, че това трябваше да се случи на Елен и че той не бе имал никаква представа за него, че не беше направил нищо, го караше неудържимо да се ядосва на себе си.

Също така не разбираше, както Шер предния ден, тези хитри лавирания през последните месеци. Умът му прехвърляше всичко, което Шер му беше казал през изминалите няколко часа, и то все още не добиваше смисъл за него. Фактът, че Елен беше отказала да се обвърже с продължението на „Елис“ му даваше надежда. В следващия момент надеждата се изпаряваше: при стеклите се през последните месеци обстоятелства този отказ би могъл да има много обяснения. Дали Анджелини нарочно беше саботирал филма, който Елен трябваше да направи за „Артистс интернешънъл“, и ако беше така, защо? Това не се свързваше с плановете за „Елис-2“: Елен просто би завършила единия филм и би продължила да работи с Анджелини в другия.

Той уморено прокара ръка през очите си. Разбираше, че предишната пъргавина го напускаше, че умът му беше изтощен и не работеше така бързо, както би искал. Умората също така изцеждаше и оптимизма и както преди почувства приближаващата криза. Изправи се и си наля малко арманяк, изпи го, после си наля още едно черно кафе. Кризата, ако изобщо имаше такава, беше свързана с работата на Елен, не с него. От много дълго време не беше си позволявал да прави това, но сега, седейки на бюрото си, той погледна към бъдещето, прибави и изминалото вече време и се запита в кой момент би трябвало да си признае, че беше сгрешил. В срок от шест месеца? Година? Знаеше, че това нямаше да бъде много далече и точно когато телефона звънна, той притъпено си помисли: „Анджелини победи“.

— Това свърши работа — Шер беше изтощен, — убедих го да отложи решението си за още двайсет и четири часа. И за да го постигна, трябваше да стигна до дванайсет милиона. Той сега възбужда съперничество между нас и Стейн. Каза, че утре следобед ще се срещне с Елен Харт и че тогава ще получи от нея потвърждение за абсолютно твърдото й обвързване. Щом веднъж го получи, каза той, щял да се върне при мене за по-нататъшни дискусии.

— За по-нататъшни дискусии? Искаш да кажеш, че той мисли, че може да ни бутне по-нагоре от дванайсет милиона? Трябва да е луд.

— Едуард, аз винаги съм мислил, че той подлежи на освидетелстване. Обаче, в този случай това е направо пазарене. Може би знае, че ние няма да спрем на дванайсет и не го интересува. Той ще го използва като цифра в преговорите си със Стейн, това е всичко.

— Стейн няма да даде толкова много.

— Би могъл.

— Ако Елен Харт не се обвърже, Стейн също няма да се докосне до проекта.

— Очевидно не. Но според Анджелини, ще го направи. Той беше съвсем категоричен по този въпрос — Шер замълча. — Знам какво ще кажеш и аз вече го направих. Утре сутринта имам среща с режисьора на другия филм, Грегори Гертц. Той може би бил способен да ни каже нещо полезно, но почти е сигурно, че няма да го направи. В такъв случай не ни остава голям избор. Щом веднъж Елен Харт се обвърже с „Елис-2“, Анджелини ще държи всички карти. Той може да я вземе при Стейн, може да остане с нас. И страхувам се, мисля, че тя ще се съгласи. Анджелини има невероятно влияние над нея. При нейната сегашна дилема, шансът да работи с някого, когото познава толкова добре. И да изпълнява ролята на предизвикваща симпатии героиня в продължението на един установен хит… — той замълча. — Ще видя дали ще мога да изровя нещо, но засега смятам, че трябва да приемем възможността, че сме на път да загубим Анджелини и нея.

От другата страна на линията настъпи мълчание. След дълга пауза, Едуард строго каза:

— Симон, ти изглежда си много уморен. Аз съм уморен. Върви и се наспи. Ще говорим отново утре сутрин…

След това Едуард напусна офиса и се върна в Сен-Клод. Минаваше един часа, когато стигна до къщата и целия оптимизъм, който беше изпитвал преди, сега го беше напуснал. Всичко, което беше казал Симон Шер беше разумно. Тя щеше да се съгласи да направи продължението и след това продължението на продължението. Една година, две години, може би три. Не, той знаеше, че не би могъл да поддържа толкова дълго своята собствена надежда и вяра. Пет години вече бяха твърде дълъг период, за да продължи да се доверява на измамни илюзии. „Тези отломки аз подпрях на моите руини“ — този стих възникна в съзнанието му, както вървеше към къщата, той го чу, изречен с гласа на Хюго Глендининг. В класната стая, когато той за първи път беше чул тази поема и този стих те означаваха малко за него, разбра ги сега.

В своя кабинет, както винаги по това време на годината, той намери първите, най-ранни рози, огън запален с ябълково дърво, чийто аромат винаги му напомняше за детството в Лоара. Гарафата с арманяк, креслото, дръпнато до камината. В спалнята лампата запалена, чаршафите разгънати, леглото подготвено. В съблекалнята зад нея неговите сутрешни дрехи вече лежаха подредени. Всичко беше съвършено и точно, както винаги. Той огледа стаята и се отврати от реда и празнотата й.

Жорж, както винаги ненатрапчиво се суетеше. След ритуалните запитвания и ритуалните отговори, след като той постави арманяка и чашата до лакътя на Едуард, и се увери, че креслото се намираше в правилен спрямо камината ъгъл, той се поколеба. Едуард желаеше той да напусне, но не му даваше сърце да го каже. Той погледна върху малка сребърна табличка Жорж му поднасяше не едно, а две писма.

Той погледна към Жорж. Лицето на прислужника беше напълно неразгадаемо.

— Първото пристигна в началото на февруари, господин барон. Аз забелязах, че то носеше обикновена пощенска марка й затова го запазих на една страна. То в известен смисъл представляваше дилема. Почувствах, че не трябва да го препращам на вашата секретарка — отбелязано е с „лично“, виждате ли? И ми се стори неразумно да се опитам да ви го препратя, докато пътувахте. Другото пристигна на определената дата, и точно както вие ми казахте, това разбира се го задържах. Но наистина не бях сигурен какво да правя, надявам се, че съм постъпил правилно.

Сега лицето на Жорж не беше толкова неразгадаемо, Едуард можеше да види неспокойството в него, да го усети в гласа му. За момент изпита симпатия и обич към Жорж. Защото не бе лесно за него, макар и веднъж, да признае своята неувереност и да бъде несигурен в правилното си действие. Той мразеше грешките, а вече не беше млад.

— Постъпил си правилно, Жорж, благодаря ти.

Облекчението веднага стана очевидно. Жорж внимателно постави табличката на масата и се оттегли.

Едуард погледна към двата плика. Принуди себе си да отвори по-напред илика на Мадлен.

Този път две снимки: едната на Кет, която дава чай на едно събрание от кукли с тържествени лица, другата на Кет и Елен в градината. Това нарушение на нравилата го извади от контрол. Той изпусна снимките да паднат и бутна, непрочетена на една страна бележката на Мадлен.

Грабна другия плик, не позна почерка и беше трудно да го отвори, защото ръцете му внезапно бяха загубили своята увереност.

Там имаше няколко страници, той погледна адреса в началото на страницата и написаните думи запламтяха. Почти пропускайки ги от внезапно вълнение, той обърна на последната страница и погледна подписа — думата, която той беше чакал толкова дълго.

Ръцете му станаха по-устойчиви, върна се обратно към първата страница. „Скъпи, Едуард“. Той приближи листовете към светлината и подпря глава. Започна да чете писмото, което Елен му беше изпратила преди три месеца.

— Градът на ангелите, цитаделата на мечтите.

Те стояха на балкона, пред студиото на Чад и гледаха надолу към Лос Анджелис. Чад въздъхна.

— Влез вътре. Радвам се, че дойде. Ще направя чай.

Елен го последва в стаята. Всичко беше както преди, както винаги. Тя седна на единия от сивкавите, без облегалка столове погледна в двата телевизора. На единия от тях вървеше черно-бял филм, и след няколко минути, през които тя едва виждаше проблясващите образи, разпозна филма „Третият“. На мястото, където беше разположен панаира, в следвоенна Виена, Джоузеф Котън и Орсън Уелс се возеха на голямото колело. Тя погледна настрана. На другия екран един будитстки монах се заливаше с бензин. Той стоеше спокойно, кръстосал крака, шафранено жълтите му роби бяха грижливо надиплени. Когато пламъците образуваха венец около тялото му, той не помръдна.

Тя се изправи и затвори телевизорите. Върху пода до столовете имаше купчина от вестници и списания. Без да се навежда тя видя собственото см лице и познатите заглавия. Без коментари се обърна настрана и седна отново точно, когато Чад се върна с чая.

— Ох — той като че ли беше раздразнен, — ти си ги спряла. Това беше „Третият“. Любимият ми филм. Един от любимите. — Той бутна канчето с чай в ръката й и с любезна, жълтозъба усмивка. — Помниш ли как свършва?

— Помня как свършва.

— Един дълъг кадър. Камерата въобще не се движи. Това е невероятно продължение. — Чад се настани срещу нея. — Гледайки направо по пътя към гробището. Те току-що са погребали Хари Лайм. Оголени дървета — липи, може би. Джоузеф Котън просто стои там, очаквайки, а Алида Вали върви надолу по пътя, направо към него, направо към камерата. Мислиш, че тя ще спре, когато стигне до него, но тя не спира. Не, тя продължава покрай него. Никой не казва нито дума. Чуват се само звуци на цитра. Невероятно. Аз веднъж му измерих времето. Той я обича, разбира се.

— Казах ти, Чад, спомням си го. И не съм дошла тук, за да гледам филм. Дойдох, за да разговарям.

Тя млъкна. След като беше гледал към телевизора с копнеж, Чад сега насочи поглед към купчината вестници на пода. Той се усмихваше.

— И също така, бих желала тези тук да не бъдат поставени на толкова видно място — каза Елен. — Трябваше ли да ги оставиш тук? Нагледах им се достатъчно през последните месеци.

— Ах, Елен, извинявай, съвсем не помислих…

Той изведнъж се изправи, грабна купчината вестници и се затътри с тях в най-отдалечения край на стаята. Остави ги върху сандъците за опаковка и се дотътри обратно.

— Беше ли всичко това вярно? Това нещо?

— Отчасти. Той беше мой баща, Чад…

— И ти наистина си отраснала в този фургон?

— Да. Слушай…

— И този майор Калвърт, който скоро умря, той наистина ли беше твоят първи любовник? Забременяла си и си абортирала, и…

— Чад, за бога. Ще оставиш всичко това, нали?

Елен ядосано се изправи и се обърна настрана. Нед Калвърт беше умрял два дни след появяването на историята във вестниците. Върху кормилото на колата си.

— Искам да говорим за „Дълга раздяла“, не за „Елис“. Това е абсолютно различно нещо. Лиз е симпатичен характер. В съзнанието си хората те свързват с Лиз. Междувременно те ще те видят в продължението — ами, всичко ще бъде изчистено, целия този боклук от хартии, това е всичко. И тогава те пак ще започнат да гледат на теб по стария начин. Твоите проблеми ще бъдат свършени — усмивката му стана по-широка. — „Елис“ може да направи това за тебе. Аз мога да направя това за тебе, никой друг.

Елен остави канчето от чай на пода. Внимателно каза:

— Ами, това е много добре за теб, Чад. Сигурна съм, че трябва да ти се чувствам благодарна. Но, знаеш ли, странното нещо е, че повече никак не ме интересува какъв е моят имидж. Нито ме интересува какво всички тези хора отвън мислят за мен.

— Това не е вярно. Ти трябва да държиш — той я прекъсна. — Те направиха това, което си. Ти се нуждаеш от тях.

— Не, не се нуждая. И аз нямам намерение да им разреша да определят коя съм аз и какво да правя. Не те и не също така и ти, Чад.

Тя замълча. Настъпи кратка тишина. Чад я наблюдаваше напрегнато. Би искала да постави още един въпрос, въпреки че вече знаеше отговора.

— Продължението — каза тя. — „Елис-2“, кога си планирал да го правиш? През юли ли?

Той веднага изпита облекчение:

— Ами, ние бихме могли да почакаме дотогава, разбира се — той се наведе напред. — Но, аз си мислех, че сме готови да започнем. Можем много бързо да уредим формалностите. Ти няма да правиш филма на Гертц — свободна си. Така че смятам, че можем да започнем снимките най-късно в средата на юни… Ще сме добре снабдени и няма да имаме никакви спънки, разбира се.

— Ще имаш затруднения. — Елен се изправи. — Аз няма да го правя.

— Какво?

— Ти си уговорил всичко, нали? — тя студено го погледна. — Ти си уредил цялата работа с Джо Стейн. Ти каза, че преминаваш към него и към „Артистс интернешънъл“ при две условия…

— Едно условие — повече пари. Това е всичко. Това беше въпрос да се постигне такава бюджетна сума, от каквато филмът се нуждаеше. Това стигна до там, че…

— Две условия. Повече пари, и че аз няма да правя „Дълга раздяла“ с Грегори Гертц. Това е било, нали, Чад?

— Не, не беше. Аз нямам нищо общо с това. Това е луда идея. Това беше въпрос на точна преценка за момента, въпрос на имидж, вече ти казах…

— Да, ти вече ми каза, но аз не ти вярвам. Познавам те твърде добре, Чад. Започнах да разбирам как оперираш ти. Макар, че защо, за бога, трябва да те интересува, че аз щях да правя онзи филм, не зная…

— Исках те за „Елис-2“. Написах го за теб… — Гласът му стана дрезгав. Той сега се беше изправил и пристъпваше от крак на крак.

— Чад, не виждаш ли, че няма никакво значение? По времето, когато ти ми даде този сценарий, аз вече почти бях решила да направя онзи филм…

— Ти вече направи един филм с него. Защо ти е да правиш и друг? — той се колебаеше. — Във всички случаи, аз не обичам Гертц. Ненавиждам го. Аз те направих звезда, а сега той се опитва да експлоатира това. Той те крадеше, това е.

— Няма да ти позволя да направиш това, Чад. Няма да ти позволя да се опитваш да ръководиш моя живот…

Елен гневно се обърна настрана. Тя отиде до балконската врата и Чад бързо я последва.

— Какво правиш?

— Чад, аз си отивам.

— Не, почакай? — Той я настигна и хвана ръката й. На Елен неговото докосване беше неприятно и тя го отблъсна. Чад незабавно си свали ръката.

— Не си отивай. Постой само за миг. Има нещо, което искам да ти покажа. Моля те, Елен, остани още малко. И аз ще ти кажа. Кълна ти се. Ще ти разкажа всичко.

Елен се колебаеше. За нейна изненада, Чад изтича през стаята и отвори вратата в другия й край. През нея тя можа да зърне една площадка и стълби, водещи надолу.

— Моля те. Ела с мен. Няма да е задълго.

— Чад, аз във всички случаи трябва да си тръгвам. Обещах на Кет, че няма да се бавя…

— Пет минути, наистина.

Той излезе на площадката и след малко Елен го последва. Правеше го неохотно и също така, даваше си сметка, че се страхуваше, затова беше споменала Кет. Извинението беше невярно, Кет заедно с Каси беше излязла за целия следобед.

Тя се спря в най-горната част на стълбището. Чад беше стигнал до средата му и гледаше към нея.

— Моля те — каза отново той. — Аз искам да разбереш, искам да ти обясня.

Елен започна да слиза и Чад се усмихна, той забърза пред нея. Въпреки своето притеснение, Елен с любопитство се оглеждаше наоколо.

Имаше малко за гледане. Стълбището беше непостлано, перилата му и стените бяха боядисани в бяло. От основите на стълбището следваше коридор, по чиито стени се редяха затворени врати, и който беше осветяван от по един прозорец в двата края. И на двата прозореца сенниците бяха спуснати до долу. Коридорът миришеше на препарат за дезинфекция и на влага.

— Оттук.

Чад вървеше с леки, тихи стъпки по коридора към третата стая. Той спря отново и изчака Елен да го настигне. Поглади реверите на своя черен костюм, погледна я с приведена на една страна глава и с усмивчица на устните.

— Това е моята стая, където работя. Мисля, че ще я харесаш, длъжна си да я харесаш.

Той присегна за ключа, завъртя го и със замах отвори вратата. После отстъпи и пусна Елен да влезе.

Тя направи една голяма крачка напред, препъна се и спря. Мълчаливо започна да разглежда стаята. Зад нея Чад въздъхна с нервен кикот.

Стаята не беше голяма и приличаше на килия. В нея имаше един прозорец, чиито бял сенник беше закован и после облепен с лента. Имаше едно спретнато подредено тясно легло, едно бюро с напълно гола повърхност и един стол. Стаята беше празна, с изключение на снимките, а те бяха навсякъде.

Те покриваха тавана и четирите стени и бяха хиляди. Някои бяха изрязани от вестници и списания, други бяха рекламни афиши от филмите, които тя беше правила с Чад, хиляди нейни образи, някои големи, някои малки, някои цветни, някои в черно и бяло. Във всяка снимка тя беше сама и всяко друго лице около нея бе внимателно изрязано. Той, този налудничав колаж беше внимателно и старателно съставен, всяка снимка точно се съединяваше със съседната и края на всяка повърхност беше лакирана, така че те блестяха. В центъра на пода, почти род краката й се намираше постерът, който бяха използвали за „Пряк път“ — момиче в бяла рокля, тя в бяла рокля внимателно залепен за пода. Той беше малко прашен. Чад се наведе и суетейки се го избърса. После се изправи и гордо се усмихна.

— Аз започнах сега следващата стая — каза той. — Първо тавана, после стените, после пода.

— Чад, защо?

Елен се завъртя около него, очите й се разшириха от изненада и смущение. Настъпи тишина, Чад въздъхна.

— Не ти ли харесва? Аз мислех, че ще ти хареса.

— Чад, не е там въпросът… — Елен усети, че ужасна болка на съжаление стегна сърцето й. Целият й гняв изчезна. Тя се опита да намери някакви думи, които не биха го обидили, но не откри нищо подходящо, нищо, което беше възможно да се каже.

— Може би разбираш сега. — Чад кратко и трепетно пое дъх. — Аз не можех да ти позволя да отидеш във филма на Гертц. Не беше правилно за теб. Ти не трябва да работиш с Гертц. Ти трябва да работиш с мене. Така че, вярно е. Аз отидох при Джо Стейн и му предложих сделка. Той я прие веднага. Знае, че ще го направи. Режисьори като Гертц са нищо. Холивуд е пълен с мъже като Грегори Гертц. Малък талант, известна енергия, известен ум. Но той не е артист, Елен. Не е като мене.

Той спря за момент, учестено дишайки, с интензивно взрян в Елен поглед.

— Аз мислех, че ти ще разбереш, когато видиш посвещението на сценария, който ти дадох. Написах датата, и всичко. Датата, в която се срещнахме.

— Зная, че си го направил, Чад. Но…

— Просто не мога да разбера тогава. Как можеш да видиш това, да прочетеш сценария и да не го играеш. Това няма никакъв смисъл. Това ме огорчава. Това е като че ли… като чели ти не ме обичаш.

— Чад, виж, ние сме приятели и сме работили заедно, но…

— Ние не сме приятели. Не трябваше да го казваш, това не е вярно, знае? — Той леко се премести, така че блокира пътя й към вратата. — Аз не искам да употребя думата „любов“. Тя е тъпа дума. Хората казват „любов“, а мислят „секс“. Аз нямам предвид това, не се интересувам от това. Аз не искам да те целуна, не искам да те докосна — той се прекъсна и нададе лек кикот. — Аз докосвам твоите снимки, понякога през нощта. Това е различно. Аз искам да правя филм с теб — знаеш, ако ние бяхме оставени сами на себе си… — Той внезапно потръпна и се обърна настрани от нея. — Искам да те снимам с камерата сега, бих желал… Елен, нека да взема камерата си. Моля те, нека…

— Чад, не.

Той се спря, обърна се отново и килна глава на една страна, загледан в нея.

— Кажи ми, че разбираш, зная, че е така. Зная, че винаги си го разбирала. Но бих искал да чуя, че го казваш поне веднъж.

— Да кажа, какво, Чад?

— Ами, че ние с тебе сме свързани. Ти и аз. Разбрах го още първия път, когато те срещнах. Ние сме съединени. Винаги сме били и винаги ще бъдем. Дори, когато сме мъртви — дълго след това. Хората ще гледат филмите, които ние направихме заедно и ще знаят. Това е същото както, ако сме били женени, само че е по-хубаво.

Настъпи тишина, сред която те се изгледаха един друг. Елен започна да се страхува и се надяваше, че Чад няма да разбере това. След малко, след като той не каза нищо повече и не помръдна, тя пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Чад, това не е истина, ти знаеш — каза внимателно тя. — Аз виждам, че ти вярваш в това, което казваш, но трябва да разбереш. Аз не чувствам в това и никога не съм си давала сметка, че ги го изпитваш. Уважавам твоята работа, но аз не те обичам, Чад. Не се усещам свързана с теб — тя се колебаеше. — И ти не е трябвало да правиш това, което си направил, Чад, каквато и да е причината. Дори и да обичаш някого, това не ти дава правото да се опитваш да контролираш ничий живот.

Той замълча за миг, гледайки я. В неясната светлина на стаята неговите очила скриваха израза на очите му и неговото лице не издаваше никаква емоция. Той кимна един, два пъти, това беше всичко. После прекоси и отвори едно от чекмеджетата. След това отвори и затвори няколко пъти ножиците във въздуха. Каза:

— Харесваш ли костюма ми?

Гърлото на Елен пресъхна и се стегна. Тя се опита да не гледа към ножиците и каза със спокоен глас:

— Този е същият, както останалите ти костюми, Чад.

— Да, същият. Взех идеята от един човек, когото срещнах веднъж. Стори ми се добра идея — той направи стъпка напред. — Не мърдай.

Елен леко отстъпи. Стените и прозорците бяха зад гърба й, леглото беше от дясната й страна, преграждайки пътя й. Чад все още блокираше достъпа й до вратата. В един миг, си помисли тя, в един миг Чад ще престане да се усмихва, ще остави ножиците, и те и двамата ще напуснат тази ужасяваща, умопомрачителна стая, всичко ще бъде наред…

Сега той се намираше пред нея. Повдигна ножиците и ги размаха пред лицето й. Елен се насили да остане спокойна.

— Чад — каза тя — остави това долу.

— За минутка стой спокойно.

Той вдигна свободната си ръка и с изненадваща деликатност проследи с нея контура на лицето й. Ръката му леко потрепваше. Той я повдигна малко по-високо и само веднъж погали нейната коса.

— Страхуваш се — каза той. — Недей, ти си красива. Ти си най-красивото нещо, което съм виждал в живота си. Имаш хубави очи, хубава коса…

Ножиците бяха насочени към очите й. Лицето на Чад изразяваше абсолютна концентрация. Елен искаше да изкрещи, но се страхуваше да го направи. Тя затвори очи и изви лицето си настрани. Усети студения метал на ножиците да докосва врата й. После, почувства как Чад я хвана за врата, а ножиците режеха.

Тя отвори очи. В ръцете си Чад държеше дълъг, светъл кичур от нейните коси. Той погледна към него, нави го на пръста си, и изкара въздуха си с несигурна въздишка. После я погледна още веднъж и започна да се усмихва със своята обичайна, приятелска усмивка.

— Ще запазя това, благодаря ти.

Той се затътри към бюрото и сложи ножиците и кичура в едно от чекмеджетата.

— Всичко е наред. Извинявай, ако съм те изплашил. Просто почувствах, че ми се иска да запазя това. Разбирам какво каза. И това е добре. Ти не си готова. Все още не си осъзнала, че ние си принадлежим. Един ден ще стане. — Той започна леко да мърмори и да дъвче брадата си. — Сега бих могъл да свърша някоя работа, така че ако искаш да си вървиш…

Елен бързо тръгна към вратата. Чад беше отворил друго чекмедже и ровеше в него сред някакви листове със съвсем спокойни жестове. Точно, когато тя стигна до вратата, той я погледна и каза:

— Няма ли да направиш „Елис“, няма ли да си промениш мнението?

— Ти затова ли ме доведе тук, за да ми промениш мнението?

— Помислих, че би могло да помогне.

— Не, Чад.

Тя очакваше нови аргументи, подновени молби. Не последваха.

— О, добре, всичко е наред — той изглеждаше незаинтересован. — Сега ти си ми ядосана. Не е моментът. Това ще продължи, всичко ще продължи…

— Чад аз нямам намерение да променям виждането си по това, сега повече от всякога.

— Така ли? — той се усмихна. — Бог прави филмите, знаеш. Те са изпълнени с образци, точно като моя. Красив танц със заплетени стъпки. Ти не можеш да предскажеш края на моите филми и не можеш да предскажеш бъдещето. Как можеш да знаеш, че няма да си промениш намеренията — след една година, след две, след десет?

Елен го загледа:

— Чад, ти дори не вярваш в бога и аз не вярвам, че ти би чакал десет години, за да направиш „Елис“ с мен…

— О, бих могъл, аз съм много търпелив. Може би не десет. Ще видим — той погледна към часовника си. — Може би няма да работя сега. Може би ще хвана края на „Третият“. Ще се кача горе с тебе.

В момента, в който се озоваха отново в студиото, Чад се настани в един от сивкавите столове. Един от телевизорите блесна и се съживи. Елен прекоси по посока на балконската врата. Чад дори и не я погледна.

Върху екрана току-що започваше продължението, което Чад преди малко й беше разказал. Елен подозрително се запита дали той съвсем умишлено не беше проверил нещата така да съвпаднат. Възможно беше, Чад беше способен на всичко. Дали той наистина вярваше в нещата, които беше казал? Тогава, в момента, тя ни най-малко не се беше усъмнила, но сега не беше сигурна. Това, всичко това би могло да бъде само средство от страна на Чад, още един начин да я убеди.

Тя обърна поглед към екрана. Алида Вали точно щеше да започне онази дълга, финална разходка: да излезе от рамката на екрана, да излезе от един човешки живот. Елен почувства, че я обхваща някакво съвсем необикновено усещане за бодрост. Едва дочака да напусне къщата, да напусне Чад.

— Довиждане, Чад — каза тя.

Чад повдигна една от розовите си ръце и вяло й махна, дори не се обърна.

Елен стъпи на балкона, пое дълбоко въздух, погледна към дълбоката като купа долина и града, разстлан в нея и си помисли: „Аз съм свободна. Не съм длъжна да стоя тук. Не съм длъжна да правя филм. Не съм длъжна да се завърна вкъщи при един мъж, за когото никога не трябваше да се омъжвам. Мога да отида където желая и да правя каквото желая.“ Пред нея бъдещето стоеше — отворено и празно, за първи път от пет години. Бързо стигна до основата на стълбището, после още веднъж погледна назад.

Алида Вали вървеше надолу, по пътя за гробището. Джоузеф Котън напразно я очакваше, а Чад, прегърбил се над часовника си, отмерваше времето.

Да излезе извън рамката, да излезе извън нечий живот. Тя спря пред колата, която беше паркирана на върха на дългия и лъкатушен автомобилен път, който водеше до дома на Чад. Колата й беше червен мулинър бентли континентал, тапициран със светлокафява кожа — рядка кола и единствена в Холивуд. Както много други неща, които притежаваше, тя я беше избрала, защото й напомняше за Едуард. Не просто защото сама по себе си беше хубава или защото обичаше да я кара, а защото когато я караше, чувстваше, че Едуард беше по-близко до нея.

Влезе в колата, недоволна от тази си мисъл и засили надолу по пътя. Когато започна да напредва по тесния път, който извиваше надолу по каньона през хълмовете, тя спря. От едната страна на пътя беше паркиран форд. До форда с приготвена камера беше застанал опърпан слаб човек с тясно, лукаво лице, мъжът, която беше правил снимката във „Форест лаун“, мъжът, който през последните няколко месеца най-настойчиво я беше преследвал. Тя чу звука на неговия фотоапарат. Внезапно дръпна ръчната спирачка и слезе. Слабият мъж вече бързаше назад към форда. Елен го настигна и той спря. Беше с една глава по-висока от него. Той косо и нервно я изгледа. Тя повдигна ръка.

— Дай ми фотоапарата.

Той тръгна назад, докато не беше полупритиснат в задната част на форда.

— Не предприемайте нищо. Не искам да причиня никаква неприятност. Това е моята работа, аз…

— Казах, дай ми фотоапарата.

Той още по-здраво се вкопчи в него, гласът му се изтъни и застена.

— Слушайте, само не причинявайте неприятност. Не можете да го направите, няма закон против…

Елен внезапно с изненада се присегна. Силно дръпна фотоапарата от стиснатите му ръце и отстъпи, така че застана на края на пътя. От лявата й страна се намираше отвесен склон, дълбок няколкостотин метра. Мъжът я последва, поколеба се и спря. Елен отвори камерата и извади филма. Тя го разгъна на слънцето и после го хвърли надолу в пропастта. Подаде фотоапарата, обърна се и без да каже друга дума, влезе обратно в бентлито и засили напред. Слабият мъж продължи да стои там потейки се, и треперейки гледаше след нея.

Тогава тя подкара бързо, безразсъдно, взимайки на скорост завоите по извиващия път. Само на километър и половина от собствения си дом, удари спирачки, колата се захлъзга и спря.

Поседя там, задъхана, на пустия път, под неестествено яркото синьо небе. После, повдигайки ръка, погледна към годежния си пръстен, който все още носеше — знаменития диамант. Свали го, свали и сватбения си пръстен. Подържа ги и двата, за момент те проблеснаха в ръцете й и после, протягайки назад ръка с всичка сила ги запрати надалече. Те блещукайки заподскачаха и изчезнаха от погледа й от високия склон в пропастта.

Без да погледне назад, тя тръгна отново и измина по-бавно останалата част от разстоянието.

Когато стигна до къщата, тя беше тиха. Изтича бързо вътре, викайки Кет, после спря, защото си спомни. Разбира се, Кет днес не беше там, нито Каси. Щяха да се върнат по-късно. Тя спря в средата на хола, усещайки чрез последователността на противоположни емоции внезапна и остра самота. Вълна след вълна на вихрушка се извиваха в тялото й и тъй като тя не искаше да им се подаде, постъпи така, както постъпваше като дете — застана неподвижна, преборвайки се, сурово отпъждайки ги.

Когато беше сигурна, че беше възстановила контрола върху себе си, отиде до вратата на всекидневната. Токчетата на обувките й потропваха и ехтяха върху стария, покрит с плочки под. Завъртя дръжката и бутна вратата, мислейки, че тя и Кет би трябвало да напуснат тази къща и да отидат да живеят някъде другаде: тя сега беше твърде много запълнена с призраци, не само с тези от времето на Ингрид Нилсън, но и с нейни собствени.

В другия край на стаята, гледащ точно в нея, седеше един мъж. Той трябва да беше чул стъпките й, защото изразът му беше заслушан и напрегнат. Беше се навел напред, с ръце, хванати за страничните облегалки на креслото, с лице, повдигнато към вратата. Елен се спря. В другия край на стаята Едуард мълчаливо стана.

Те и двамата стояха неподвижни, загледани един в друг. Шокът беше толкова остър, че Елен не можеше нито да се помръдне, нито да проговори. Тя се взираше в него и тишината й се струваше крещяща, изпълнена с енергия. Едуард повдигна ръка и после я отпусна.

Един висок тъмнокос мъж в черен костюм. Ръката, която беше повдигнал не беше уверена. В яснотата на своя стрес, тя за момент го видя дистанцирано и с голяма точност — някой, когото винаги беше познавала, някой, когото никога не беше срещала преди. Чертите на лицето му тя забеляза така, като че ли й бяха непознати: косата, плоскостите на носа и страните, линията на устните.

Думи, фрази и изречения се движеха из главата й и извън нея, оставяйки празно пространство. Стаята замъгли очертанията си, после остро дойде на фокус и тогава тя изпита абсолютна радост, по-властна от всички думи. От нея думите й замряха и стаята стана още по-тиха. Тя изпита радостта като арка, която свързваше пространството между него и себе си и го докосваше с изненадваща сила. Тя беше властна и непреодолима, тази лудешка и идиотска радост, която изпита, че тя започна да се усмихва, трябваше да се усмихне. Като че ли тя му се отрази по същия начин, защото в същия момент неговите очи блеснаха, и той също й се усмихна.

Той направи крачка напред и спря с отново неподвижно лице. Непосредствеността и сдържаността, желанието да прикрие силното чувство и небрежната освободеност, които беше възприел, когато го правеше — тя видя всички тези качества, които обичаше и ги разпозна веднага.

Лицето на Едуард не беше спокойно, но когато проговори, гласът му беше съвършено равен.

— Казвах си, че ти ще пишеш някой ден, или че аз ще взема телефона и ще чуя гласа ти, или ще влезе в стаята и ще те намеря да ме чакаш. Аз си казвах това всеки ден, в продължение на пет години…

— Но аз ти писах, Едуард, аз ти писах! — тя тръгна към него и после спря.

— Зная, че си ми писала. И веднага, щом получих писмото ти, дойдох. Би трябвало да знаеш, че ще го направя. Не би могла да се съмняваш в това — нито за една секунда — той замълча. — Кажи ми, че знаеше това, кажи ми…

— О, аз знаех, аз винаги го знаех — тя повдигна очи към неговите, въпреки че едвам можеше да го види поради внезапно замайване и слепота. — Знаех, но после си помислих…

— Зная всичко относно мислите — каза той и нотка на самоирония се появи в гласа му, съвсем в противоречие с израза на неговите очи. — И те не влизат в сметката, нямат значение — той спря. — Не мислиш ли, че би могла да дойдеш малко по-близко?

Елен се помести.

— Още по-близко?

Тя направи още една стъпка. Те стояха много близко, гледайки един в друг. Времето спря, стаята изчезна, светът изчезна. После той обви ръцете си около нея и я притисна силно към биещото си сърце.

— Знаеше ли, че съм те търсил? Знаеше ли това?

Това беше по-късно, много по-късно, и Едуард, който беше прекарал дългия полет от Париж, обмисляйки всички неща, които би казал и реда им, сега откри, че не можеше да се сети за нито едно от тях. Те летяха в ума му с трескава бързина и после отново изчезваха, и той знаеше, че това, което казваше, всички неща, които се опитваше да й каже излизаха по съвсем погрешен начин. Връщанията, допълнителните мисли може би я объркваха, но сега никак не го беше грижа. В един момент той говореше за миналата седмица, в следващия — за миналата година. Каза й за Мадлен и за Ан Нийл, но все още не й беше казал за снимките на Кет или за подаръците, които беше складирал за деня, когато Елен и неговата дъщеря щяха да се завърнат. И още не й беше казал за случаите, когато се беше връщал към малката църквичка „Сен Жулиен дьо повр“, или за случая в Сен-Тропе, когато беше седял там на плажа, с поглед към морето, толкова близко до пълно загубване на надеждата, и после беше усетил, че тя се бе завърнала към него. Те седяха един до друг, после той скочи и започна да крачи напред-назад, думите му объркано и страстно се премятаха из устата. После, понеже намери за невъзможно и непоносимо да не бъде близко до нея, отново се върна, седна и взе ръката й.

Елен го гледаше с очи, осветени от щастие. Тя също се опитваше да говори и да обясни — и нейната равносметка не беше по-подредена от неговата. Те и двамата започваха, прекъсваха се, започваха отново и осъзнавайки това в един и същ момент, и двамата се усмихваха. Елен притисна ръце около ушите си.

— О, Едуард, прекалено бързаш. Не мога да мисля. Толкова дълго време измина, и сега го чувствам, като че ли изобщо не е било. Сякаш винаги сме стояли тук…

— В известен смисъл аз винаги съм бил тук…

— Имам усещането, че съм напуснала Лоара вчера — тя въздъхна и се протегна към неговата ръка. — Едуард, аз се измъквах от твоята къща и ми беше противно, че го правя. Исках да се спра, исках да ти напиша бележка, да ти обясня и бях твърде изплашена, за да ти обяснявам…

— Скъпа моя, бих искал да не си чувствала това. Дори и да не беше мое дете, какво мислиш бих направил, ако ми беше казала?

— Не зная — тя поклати глава, — Едуард, не зная. Мислех, че ще престанеш да ме обичаш, вероятно.

— Никога не го помисляй — той я притисна в прегръдките си. — Това не беше възможно тогава и никога няма да бъде — той замълча и внимателно повдигна лицето й към своето. — Ти не си ли знаела, че съм те търсил, тогава?

Очите й се разшириха:

— Ти си ме търсил? Тогава, когато напуснах Лоара? Но…

Като взе ръката й, Едуард й обясни. Разказа й как я беше търсил, как беше пътувал до Рим. Разказа й за разговора с Чад.

Тя спокойно го слушаше, с все по-неподвижно лице. Когато той свърши, червенината нахлу в лицето й и тя скочи на крака.

— Аз мразя Чад — изкрещя тя с внезапна възбуда. — Мразя го, той е самото зло. Никога не ми е казвал това. Той се опитва да манипулира хората. Опитва да стъкмява техния собствен живот за самите тях, като че ли те са част от неговите филми…

Тя спря и погледна към Едуард и лицето й стана по-спокойно. Отново се върна при него, седна и хвана ръката му.

— Чад е глупав — каза просто тя. — За всички тези неща, които той ти е казал, не е бил прав. Разбираш ли, Чад е прав за всички дребни неща в живота и греши за всички по-значителни. Накрая, аз разбрах това. Това можеш да видиш и в неговата работа, то е там, във филмите му.

Едуард я изгледа продължително.

— Грешеше ли той по отношение на теб?

— Грешеше. Уверявам те, че грешеше — тя се поколеба. — Помниш ли първата вечер, когато ти ме заведе в Сен-Клод?

— Мисля, че си я спомням, да. — Едуард се усмихна.

— Зная, че бях много искрена. Но спомняш ли си, че ти казах, че бих останала с теб веднага, в момента, в който се срещнахме?

— Спомням си.

— Ами, това винаги си остана вярно — тя се приведе към него. — Ако ме беше намерил в Рим и беше поискал да се върна при теб, ако беше дошъл при мен по всяко време през последните пет години и ме беше повикал — аз щях да дойда. Не бих могла да ти откажа — не и ако знаех, че ти ме желаеш. Това е — тя се поколеба — Едуард, аз се опитах да не те обичам. Направих всички възможно. Опитах се да бъда съпруга на Левис и всичко изглеждаше толкова погрешно, толкова измамно да продължавам да мисля за теб. — Тя поклати тъжно глава. — Бях свикнала да си поставям глупави цели. Казвах си: днес целия ден няма да мисля за Едуард. За два дни…

— И успяваше ли? — попита я внимателно Едуард.

— Не, не успявах. Мислех, че го желая, защото виждах, че Левис знаеше и виждах, че това го правеше нещастен. Но, това беше истината: дори когато се опитвах да те изтръгна от мисълта си, както при екзорсизъм, тя не излизаше. Защото аз не исках тя да излезе от мен, не го желаех истински. Исках я да остане в мен. Чувствах, че ако унищожах тази любов, бих унищожила и самата себе си — тя спря и с лек вик се притисна по-силно към ръцете му.

— О, Едуард, защо не дойде при мене? Защо не ми писа, не ми телефонира, или…

— Аз исках да го направя повече от всичко друго в този свят, Елен, уверявам те. Но си мислех… Аз трябва… Знаеш ли, понякога бях толкова сигурен, че ти не можеш да ме забравиш. И тогава си мислех, че ако те оставя свободна, ако постигнеш всички неща, които смяташ, че искаш да постигнеш, тогава, един ден, като свободен избор би се върнала при мен или би ми писала — той замълча. — Така мислех в хубавите дни, когато вярвах.

— А в другото време, какво тогава?

— О, тогава. Бих предпочел да забравя. Имаше толкова много причини — всичко изглеждаше измама. Зная това. Ти беше омъжена за друг и би могла да бъдеш напълно щастлива. Дори веднъж някой, който ви беше видял и двамата ми беше казал, че е така. Не можех да разбера относно Кет — как можа да направиш това? Освен, ако желаеше да ми обърнеш гръб, ако за тебе всичко между нас не е било за теб тривиално нещо, забравен от тебе епизод. — Той замълча. — Като че ли не беше ти, а някаква съвсем различна жена. И когато аз бях склонен да се уверя в това, използвайки хиляди аргументи, всичките много чувствителни, много разумни, аз спирах. Защото не можех да го повярвам… Разбирах, че греша. — Той спря. Елен, която беше видяла болка в очите му, бе наклонила глава. Той повдигна лицето й към своето.

— Ти ми телефонираше, нали? — каза нежно той. — Знаех, че си ти. Три позвънявания, после мълчание. Само веднъж не затвори телефона. Чу ли ме, че произнесох твоето име?

— Да.

— А знаеш ли, че веднъж и аз направих същото нещо?

— О, Едуард, знаех. И тогава си внуших да мисля, че съм сбъркала…

— А когато беше в Париж, връщаше ли се там, на мястото, където се срещнахме за първи път?

— Да, веднъж. Почувствах, че си там.

— Аз много пъти усещах, че си там.

Те се погледнаха. Едуард повдигна ръка и внимателно проследи с нея чертите на лицето й. С внезапен, бърз жест Елен му хвана ръката и притисна към нея своите устни.

— През цялото време, целите пет години? — тя се поколеба, после го погледна с пламенност. — Едуард, аз бях такова дете. По-млада, отколкото ти бях казала. Между нас тогава имаше такава пропаст по отношение на жизнения опит — не възрастта, тя няма значение, а опитът. Помисли за всички неща, които ти беше направил, за всичко, което ти представляваше. И аз, аз едва ли знаех коя съм. Тогава нямах смелостта да бъда самата себе си. Разправях лъжи, лъжех те, мъчно ми е като си помисля, колко много лъжех…

— Скъпа моя, аз разбирам причината за всичко това.

— Не, слушай, виж, Едуард, аз сега съм различна. Ти можеш да го разбереш по лицето ми. Виж, имам бръчки. Тук, и тук, и тук.

Тя докосна лицето си с много сериозен израз, и Едуард, който помнеше тези моменти на сериозна и пламенна искреност и който я обичаше заради тях, се наведе напред и нежно целуна бръчките й.

— Аз съм горда с тези бръчки, Едуард, радвам се, че ги имам. Защото повече не съм дете, по-близко съм до теб. Чувствам се по-близко до теб…

Тя млъкна и Едуард взе двете й ръце между своите. Започна да й говори много внимателно:

— След два дни, слушай внимателно, параходът „Франс“ тръгва от Ню Йорк. Аз направих резервация за теб, за мен, за Кет и за Мадлен, а също и за Каси, ако искаш тя да дойде.

— Едуард…

— Направих ги веднага, щом прочетох твоето писмо. Ами, веднага, щом на следващия ден корабната служба беше отворена — той се усмихна. — Ако не желаеш да се върнеш обратно във Франция, ние бихме могли да отидем някъде другаде. Където и да е. Но аз вече няма да живея без теб. Не мога повече да живея без теб. И… — Той замълча. — Ти не можеш да останеш омъжена за Левис.

— Аз никога не съм била омъжена за Левис. Не бих могла — тя погледна настрани. — Едуард…

— Ти няма да спориш. Ще избираш, Елен — той спря, защото спокойствието му го изоставяше. — Ние имаме само този живот и загубихме вече пет години от него.

— Аз вече избрах.

Тя говореше толкова спокойно, с приведена глава, че за миг Едуард не успя да схване думите й. После тя го погледна, и той прочете потвърждението в очите й.

— Да?

— Да, аз те обичам, Едуард. О, толкова много те обичам…

Тя обви врата му с ръцете си с тази си бърза импулсивност, която той винаги беше харесвал. Едуард се наведе и я целуна.

Едва по-късно, когато умът й беше изпълнен с хиляди неща, поиска да му каже, че внезапно си е спомнила за едно от тях, което беше по-малко приятно за припомняне. Тя се изправи, отвори чекмеджето и извади от там връзка с вестникарски изрезки.

— Бях забравила. Тебе те е нямало, не си ги видял. О, Едуард, искам да знаеш, че ти писах преди всичко това да беше започнало. Но аз не мога да те оставя да взимаш решения, без да си погледнал в тях.

— Дай ми ги.

Той се изправи и протегна ръка. Елен му предаде изрезките. Едуард не ги погледна.

— Аз вече съм ги виждал, някои от тях. Зная точно колко малко съдържат истината. Аз зная кога си ми писала и зная кога това е започнало. Елен, спри с това.

Той се обърна и хвърли изрезките в камината, после се приведе и ги запали с кибрит. Изправи се, обърна се към нея и усмивка започна да се появява на устните му.

— Аз съм съвършено привикнал към скандала. И няма съмнение, че когато ние потеглим заедно с кораба за Ню Йорк, ще предизвикаме още по-голям.

— Едуард…

— Забрави всичко. Нищо от това няма значение. Ето.

Тя се беше приближила към него. Сега той бръкна в джоба си и извади нещо.

— Някога ти си забрави това.

Той отвори ръката си. Върху дланта му лежеше квадратно изрязаният диамантен пръстен, пръстенът, който той някога й беше подарил.

Елен го погледна мълчаливо.

Едуард взе ръката й.

— Сложи си го.

Тя се поколеба за момент, после взе пръстена и го хлъзна на пръста си.

Едуард взе ръката й в своята. Очите им се срещнаха.

— Знаех — каза тя, точно така, както му беше казала някога.

— Ние знаехме — поправи я той.

Елен повдигна ръка и диамантът пречупи светлината. Тя започна да казва нещо, но спря, защото нямаше нужда от думи, спря, заради внезапната и блестяща сигурност в съзнанието си, спря, защото, нетърпелив по отношение на думите, Едуард я беше притиснал към себе си.

По-късно същия ден Едуард видя за първи път своята дъщеря. Малкото момиченце от снимките, чието личице представляваше огледално отражение на неговото собствено. Тя нахълта в стаята, където те седяха, изпълнена с въодушевление от кратката си експедиция този следобед.

Спря се изведнъж, когато видя непознат. Едуард се изправи сериозно и почтително. Извършено беше представянето им. Кет се ръкува, оттегли се в едно кресло, седна спокойно и за известно време не каза нищо. Тя поклати краката си напред-назад, поглеждайки от време на време към майка си, после обръщайки се с внимателен поглед отново към мъжа.

Това припомни на Едуард за Грегоар. Той почувства, че беше преценяван, което го напрегна, и Елен, която също го усети, го гледаше с възхищение — никой друг не би могъл да знае. Той говореше на Кет сериозно, както би говорил на друг възрастен, както някога беше правил с Грегоар. Тя слушаше и му отговаряше в началото колебливо, после все по-спонтанно. Тогава, изведнъж, както често правят децата, тя реши да го приеме. Изправи се и го погледна.

— Виждал ли си градината? Искаш ли да видиш градината? Ще ти я покажа, ако искаш. И тогава, аз ще ти покажа моята стая. Имам френска книга в моята стая. Даде ми я Мадлен.

— Това би ми било много приятно.

Едуард се изправи, той и Елен я последваха. Те до изтощение обходиха цялата градина и последваха Кет по стълбите в нейната стая. Там Едуард седна на малкото легло. Беше му показана френската книга и всички английски книги. Елен застана малко настрани и спокойно ги наблюдаваше — две тъмни глави приведени заедно над страниците.

— Аз зная някои френски думи. — Кет го погледна. — Мадлен ме научи и как да кажа френско „р“, като ръмжене. Понякога мога да го правя.

Тя замълча, гледайки към него:

— Познаваш ли тогава Мадлен, както моята майка?

— Ами, познавам я. Познавам Мадлен от много отдавна. Преди тя да порасне и семейството й.

Това като че ли хареса на Кет. Тя се усмихна, сякаш напълно сигурна, че неговите акредитивни писма бяха редовни.

— И ти във Франция ли живееш през цялото време, когато не пътуваш?

— Аз имам къща в Париж, една в провинцията, близо до мястото, където живееше Мадлен и една край морето — той замълча. — Ако искаш, можеш да дойдеш и да ги видиш.

— Мога ли? — две кръгли, розови петна се появиха по бузките й. — С мама?

— Но, разбира се. И с Мадлен, и с Каси, ако желаеш.

В редките случаи, когато Кет беше посещавала Елен по време на външните й снимки или беше пътувала с Елен и Левис на ваканция, тя беше развила страст към самолетите. Сега очите й се разшириха.

— Ще можем ли да летим?

— Ще можем. Или може би, ще пътуваме с кораб, с много голям кораб. Ти ще имаш своя собствена кабина в него — Едуард, който беше нетърпелив да направи своята алтернатива привлекателна, почувства как вдъхновението му намалява, — с кръгли прозорци, наричат ги люкове.

— Има и нарове — каза бързо Елен.

Кет доби трескава червенина.

— Нарове, като тези, които ги има във фургоните? О, да!

— Решено е, тогава. Ще го направим. С моя самолет ще отидем до Ню Йорк и оттам ще вземем кораба.

— Кога? Кога? Утре?

— Вдругиден. — Виждайки в дъщеря си следа от собствената си нетърпеливост, Едуард се усмихна. Той забеляза, че тя не спомена Левис Синклер и че възможността от неговото присъединяване към пътуването изобщо не й дойде на ум. Това увеличи неговия оптимизъм. Когато Кет отиде да спи и Елен заплака, той притисна ръката й. Всичко ще бъде наред, успокои я той. Всичко ще тръгне добре — внимателно и постепенно. Те имаха време, в края на краищата — толкова много време.

Едуард се върна в къщата на следващата сутрин. Беше представен на Каси. Каси, съвсем ясно, вече знаеше нещо от историята, може би от Елен, може би от Мадлен. Едуард имаше впечатлението, че тя го изследваше и допълваше пряко подробностите за себе си. Развеселен от нейния строг и проучващ поглед, Едуард се опитваше да й обясни какво представлява трансатлантическият кораб „Франс“.

— Където отива Елен и аз отива. Където тя остава и аз оставам. — Каси се изпъна в целия си ръст, като че ли дръзвайки да му се противопостави с подобно изявление. — Щом взимате нея, приемам, че взимате и мен.

Едуард се обяви за много доволен. Той си представи противопоставянето между Жорж и тази пряма жена. Каси от своя страна беше също приятно изненадана и очарована. Тя, обаче все още нямаше намерение да покаже това на Едуард. „Рано е да се каже, рано е да се каже.“

— И никакъв френски — каза тя фиксирайки го с пронизващ поглед. — Не мога да си превъртам езика, никога не съм могла. Твърде съм стара, за да започвам сега. И какво още: вие не ни оставяте никакво време, за да си съберем багажа.

Тя грабна цял наръч от увити зимни дрехи. Несвикнал с домакинство, където жени не на шега се оправяха с пакетиране на багаж, Едуард се оттегли, малко слисан. Той забавляваше Кет с приказки и книги. Тя му показа своите рисунки. После, в следобеда, когато изпълнена с протести тя беше набързо отнесена на някъде от Мадлен, той прекара два идилични часа с Елен, която едновременно проявяваше всички признаци на влюбена жена и на жена, която трескаво и разсеяно се опитваше да организира своето заминаване. Едуард изпитваше удоволствие от всичко това. Той се излежаваше в едно кресло, обграден от сандъци и куфари и беше очарован всеки път, когато тя се изчервяваше. Приятно му беше да наблюдава, когато тя не можеше да се реши между една или друга дреха, когато облегната на токчетата си, въздишаше, като че ли не можеше да се спре на никакво решение.

— Скъпа моя — каза той, лениво спирайки на нея очи, — вземи ги всичките или ги остави, ще ти купя нови. Няма значение…

Очите им се срещнаха. Те се намираха в нейната спалня и известно осъзнаване на появяващото се напрежение беше очевидно между тях.

— Не сега, не сега… — неохотно каза Едуард с устни, заровени в нейните коси. Мигове по-късно напрежението беше забравено, и беше просто приятно да бъдеш мъж, заграден от женственост, от дантели и долни фусти, от ръкавици и шапки, от сериозност в един момент и най-очарователно лекомислие в следващия.

Елен се измори в състояние на екстаз и ужас. Всичко се случваше прекалено бързо и не достатъчно бързо. От една страна тя изпитваше объркващото желание да не върши абсолютно нищо, просто да гледа Едуард, да слуша неговия глас или да докосва ръката му й се струваше достатъчно постижение. Тя отдавна не беше изпитвала такава особена бъркотия на сетивата и подобно усещане на замайващо блаженство. Беше склонна да му се отдава и не беше напълно способна да го контролира. Когато откри, че нещо също така безразсъдно ставаше и с Едуард, очевидно най-добре контролиращият се и рационален мъж, и че тя можеше да предизвиква това негово състояние само с дума или поглед, се улови, че има желание да го предизвиква, че силно го желае. Бързината на неговата реакция и увереността, която тя й вдъхваше беше блазнеща. Тя не отдаваше на пакетирането цялото си внимание, искаше й се да флиртува.

Но все пак, имаше и други, значително по-малко съблазнителни изисквания, които се намесваха след сладострастната замая на ума и сетивата. Тя каза, че не може просто така да замине… Имаше хора, които трябваше да бъдат информирани. В това Едуард не можеше ни най-малко да бъде полезен. И той не виждаше причина да не бъде направено. По това време той се намираше в такова състояние на екзалтация и нетърпение, че му беше трудно да повярва, че личност като Левис Синклер въобще съществуваше. По същия начин пълномощници, адвокати, секретарки, счетоводители — всички те изчезнаха от лицето на земята, и те беше забелязал с особено удоволствие бяха взели със себе си и Тадеус Анджелини.

Борейки се с приятната замая, Елен беше непреклонна:

— Информирай ги тогава… — каза Едуард с весел и господарски жест на ръката. Той се намръщи. — Може би трябва да изляза? — Тази възможност го ужаси. За щастие, тя като че ли ужасяваше също и Елен. Не, каза тя, той трябваше да остане. Тя ще го направи бързо, бързо. И така, тя направи една верига от телефонни разговори, седнала на бюрото в своя кабинет. А Едуард седна послушно в един висок стол срещу нея, натрупа планина от вестникарски изрезки и ги върза, после натрупа други. Затваряше в счетоводни книги и папки свидетелствата за делова дейност на Елен. Вслушваше се в нейния глас, как тя съумяваше да предаде необходимата минимална информация с максимално спокойствие. Наблюдаваше как светлината блестеше в косата й и как пръстите й навиваха и развиваха телефонната жица.

Обаждането на Чад Анджелини беше особено кратко — Анджелини не проявяваше интерес към плановете й. Това някак си изненада Едуард, но неговият разум беше в такова състояние, че не можеше да подложи това на по-нататъшно обмисляне. Само разговорът с Левис продължи по-дълго и причината беше в несъмненото затруднение, с което той възприемаше това, което му казваше Елен. Тя трябваше да му повтори най-простите фрази, и когато накрая върна слушалката, Едуард видя, че беше потресена.

— Беше взел нещо. Някакви хапчета, може би. Не зная — тя направи малък, отчаян жест с ръка, — той всъщност не ме слушаше.

Едуард изтрезня веднага, умът му се изостри. В този момент, когато той признаваше пред себе си за първи път колко силно е ревнувал този мъж, ревността му внезапно изчезна. В крайна сметка Левис Синклер беше обичал Елен и за миг Едуард изпита сродство с него, разбиране, което никога не се бе проявявало преди.

Тогава се почувства и малко засрамен от досегашното си безгрижно щастие. Това му напомни, че трябваше да бъде внимателен: миналото не можеше просто да бъде премахнато, без внимание към неговата заплетеност. Намесен беше брак и въпреки че му причиняваше болка да осъзнае, че този брак имаше своите тайни извивки и своята преданост, в които той не участваше, знаеше, че беше длъжен да го приеме.

Тази вечер те напуснаха Лос Анджелис със самолета на Едуард, така че да бъдат в Ню Йорк навреме за потеглянето на кораба на следващия ден. Едва след като се бяха отделили от земята Едуард осъзна нещо, което го ужаси.

Елен все още не знаеше за това, че той беше замесен с „Партекс“ и със „Сфера“. В бъркотията, щастието и необходимостта от бързи обяснения — главният факт беше пропуснат.

Едуард седеше съвсем смълчан. Гледаше към Елен, която седеше срещу него. Кет развълнувано гледаше през прозореца, тръпнеща от вълнение, че се намира в самолет, в който нямаше други пътници. Елен й посочваше някои виждащи се отгоре забележителни места. Самолетът започна да се издига и когато стигнаха до линията на облаците, Кет извика от удоволствие.

Едуард се колебаеше. Първият му порив беше да каже на Елен веднага, щом останеха сами. После си спомни за всичко, което тя му беше говорила относно Чад Анджелини, за начина по който той се беше опитал да контролира нейния живот. Спомни си колко много я беше ядосал Анджелини и той почувства известен страх.

Ако й кажеше сега, щеше да изглежда като че ли нарочно беше задържал тази информация, докато те бяха вече тръгнали. Щеше да изглежда на Елен, че той беше постъпил нечестно. Знаеше, че до известна степен Анджелини и тя дължаха техния успех на него. „Сфера“ им беше дала възможностите заради които те иначе щяха да прекарат години в битки на Холивудския пазар. Това бяха възможности, които при други обстоятелства щяха да им бъдат отказани. Защото въпреки своето желание да напусне Лос Анджелис, Елен беше горда от своята работа, горда от своите постижения. Как би гледала тя на тях, ако знаеше истината, и как след това тя би гледала на самия него?

Той беше направил тези неща, защото я обичаше, но Анджелини би могъл да претендира за същото. Едуард погледна към лицето на Елен, наклонено към това на Кет и после погледна настрани.

Той не искайте да я мами, омразна му беше мисълта, че нещо толкова важно трябваше да се запази в тайна, но да й кажеше сега…

Самолетът изравни полека скоростта си. Едуард още веднъж погледна към Елен. Гледаше извивката на страните й, блясъка на нейните очи, красотата на лицето й и реши.

Той щеше да изпрати телекс на Симон Шер от кораба. Щеше да го инструктира да отслаби и постепенно да спре операциите на „Сфера“ и после да я продаде и да държи неговото име извън всички сделки, както преди. Той нямаше да каже на Елен нито сега, нито в бъдеще за своята връзка с тази компания. Ролята, която беше играл в нейния живот щеше да бъде препратена към миналото.

Елен за миг откъсна поглед от Кет и му се усмихна щастливо.

Едуард отвърна на усмивката й с известно облекчение. Най-накрая, това не е толкова ужасно нещо, каза си той, и освен това, тази беше единствената тайна, която щеше да запази.

Кет си имаше кабина с койка и люк. Каси и Мадлен имаха кабини по-големи, но подобни, от двете страни на нейната. Кет беше в екстаз. Още преди дори да потеглят, тя беше проучила целия кораб. Видяла беше плувния басейн, кинозалата, библиотеката и балната зала. Беше надзърнала в различните ресторанти и беше разгледала спасителните лодки. Тя стоеше между Едуард и Елен, когато грамадният кораб си проправяше път извън кея. Облегна се на перилата и помаха с ръка на хората, които бяха толкова нещастни, защото оставаха на брега. Броеше влекачите, загледа се в Статуята на свободата и в очертанията на остров Елис в далечината, когато Елен й го посочи.

— Благодаря ти — каза тя на Едуард. — О, благодаря ти. Това е значително по-хубаво от самолет — тя замълча, после си даде сметка, че може би беше проявила липса на такт и добави: — Дори от твоя самолет, който беше много хубав.

Откри само едно нещо, което не беше в ред. Когато се качи на по-горната палуба, където Едуард и Елен имаха отделни, но свързващи се стаи, тя ужасена огледа стаята на Елен. Тя беше широка и пълна с цветя, беше много красива, но… с легло.

— О, майко. Какъв срам. Ти нямаш койка? — тя погледна към Едуард. — Имаш ли койка, Едуард?

Едуард се усмихна, той и майка й размениха озадачаващ поглед.

— Ами, не, аз също имам легло. Можеш да дойдеш и подскачаш на него, ако искаш. Те и двете са много удобни.

Кет се спря, загледана в пода. Лицето й силно се зачерви. След малко тя каза тихо, с глас на човек, приготвил се да направи върховна саможертва:

— Хващам се на бас, че майка би предпочела да има койка. Ако тя иска, аз ще си сменя мястото с нейното.

Едуард се закашля. Той се обърна настрани и се закашля още повече. Елен се наведе към Кет, и за голямо облекчение на нейната дъщеря каза:

— Скъпа, много мило от твоя страна, но аз наистина тук съм много добре…

— Добре, тогава — безгрижно каза Кет. — Може би ще отида да си поиграя с тези подобни на обръчи неща… Мадлен ще дойде да ми покаже. Аз ще я бия в тази игра, а също и Каси…

Тя бързо напусна, за да не би майка й да промени намерението си.

— Майка ми има легло, не койка — каза тя на Каси и Мадлен, когато те започнаха да играят с нея на ринг. — Също и Едуард. Казах на майка, че може да вземе моята койка, ако предпочита, но тя отказа.

Беше много странно, защото това накара и Каси да започне да кашля. Тя доста се изчерви, като че ли се смееше. Само Мадлен като че с лекота се справи с новината.

— Внимавай, малка моя. Съсредоточи се сега. Тази игра е много трудна, трябва добре да се обучим в нея, преди да сме стигнали във Франция, а имаме само пет дена…

— Може би Едуард ще дойде да играе?

— Може би, но ти не трябва да ги безпокоиш, те биха могли да бъдат много заети…

Кет примирително въздъхна. За нея нямаше значение. Имаше толкова много неща, които можеше да прави, толкова места да изследва. Колко глупави бяха възрастните, да бъдат заети в такова великолепно игрище, като това.

През своята първа нощ сред морето, дълго след вечеря Едуард и Елен се разхождаха по палубата, после застанаха на кърмата на кораба, загледани към водата. Бяха съвсем сами. Зад тях корабът беше в светлини. В салоните хората пиеха, разговаряха и играеха бридж, в корабната бална зала се танцуваше. Те чуваха музиката над пухтенето на мощните машини.

Беше студено на палубата, а Атлантическият океан беше тъмен и неподвижен, почти без вълни, с изключение на тези, причинявани от корабния килватер. Елен леко потрепери, Едуард я притегли по-близо до себе си. Те постояха известно време в мълчаливо задоволство.

— Ние се намираме между два континента — каза накрая Елен.

Едуард притисна ръката й. И между два живота, помисли той, знаейки, че това искаше да каже тя. Той се обърна и погледна белия й и чист профил, изрязан в тъмнината. Вятърът повдигаше рус кичур от челото й.

— Ще ти липсват ли? — накрая попита той. — Всички тези неща и места, които аз искам да изоставиш след себе си?

— Не — Елен бързо го погледна, — аз вече ги бях изоставила преди ти да поискаш да тръгна с теб. Няма нищо, което да ми липсва. Имам чувството, че се връщам вкъщи — тя се поколеба. — Всичко и всички, които имат най-голямо значение за мен сега са с мен на този кораб. Нищо от останалото няма значение. Аз бях приключила с тях и сега се радвам, че просто ги изоставям.

Едуард я притисна още по-силно до себе си и те останаха там още известно време. После внезапно като наговорени и без да кажат дума, те се обърнаха и тръгнаха бавно към техните кабини.

Влязоха в кабината на Елен и тя не запали лампата. Щом Едуард затвори вратата и пристъпи напред, тя повдигна към него ръце. Палтото, с което се беше наметнала падна на пода и Едуард усети гладкостта на голите й рамене до врата си. Елен си помисли, че и двамата се бяха малко страхували от този момент. Но сега, когато той беше настъпил, тя почувства само покой и сладостно отпускане. Последните пет години изчезнаха за нея в момента, в който се докосна до него.

След това, те дълго лежаха в прегръдките си. Елен чувстваше като че ли плуваха точно над водата, точно над далечното бучене на машините — спокойно и ведро над океана на задоволството.

Тъй като много рядко напускаха неговата кабина, пътуването им сякаш се състоеше от пет дни на сънуване, пет дни, които заличиха пет години.

— Аз никога не съм те напускала — каза тя една нощ.

— Не би могла да ме напуснеш, не бих могъл да ти го позволя — отговори той.

Когато пристигнаха, Кристиан беше там, за да ги посрещне.

— Вие може да не знаете — каза той на Елен. — Но аз играх твърде значителна роля в тази драма. И имам намерение никога да не позволя на никой от вас двамата да го забрави. Сега, бързайте, колата ви чака — ще дойдете директно в моя апартамент и ще пиете шампанско. Ох, а това е малката Кет.

Той се обърна към Кет, която се вторачи в него с широко отворени очи, обхващайки с поглед леко наклонената му панамена шапка, виненочервената му провиснала папионка и износените му бели фланелени панталони.

Кристиан подаде ръка и раздруса ръчичката на Кет.

— Ние не можем да те наричаме Кет, знаеш ли? Ти все още не си пораснала достатъчно. Аз ще те представя на моята сиамска котка и ще се обръщам към тебе с „котенце“. Сега, хайде ела…

И той ги поведе към митницата, от другата страна на паркинга ги чакаше един черен ролс-ройс.

В последния момент като наговорени и двамата, Едуард и Елен се обърнаха назад. Те погледнаха към кораба и към пасажерите, толкова дребни от тук, все още сновящи по палубата. Спогледаха се и се усмихнаха, тръгвайки след Кристиан.

От борда, от една от по-горните палуби един мъж наблюдаваше движението им с особен интерес. Оттук той имаше много ясна гледка. Наблюдаваше ги как влязоха в сградата на митническия контрол — мъжът, филмовата звезда, детето, другите две жени и мъжът със смешната шапка. Филип дьо Белфор се облегна на перилата, бледото му тежко лице беше безизразно. Той ги наблюдаваше, когато влязоха под навесите и се появиха от другата страна. Следеше ги с поглед, когато се разделиха в две коли, а една пътуваше успоредно с багажа: „Малко се е променил Едуард дьо Шавини — помисли си той. — Той все още пътува така, както живее — със стил.“

Беше му дошло на ум, че Едуард бе могъл да види името му в списъка на пасажерите, би могъл дори да го издири и настоява да знае защо той се връща във Франция. И дьо Белфор изпита много силно съжаление, че не го беше направил, защото почувства, че би се насладил от конфронтацията. Но по всяка вероятност, той не беше видял името, помисли дьо Белфор с усмивчица, може би той е бил твърде зает, за да изучава внимателно пътническия списък или дори да обръща внимание на онези, които седяха не на много отдалечени маси в трапезарията на първа класа.

Той наблюдаваше как процесията от коли изчезваше в далечината, после слезе по подвижното мостче. Беше му приятно да се завърне във Франция след толкова дълго отсъствие. Прахът се беше слегнал сега и имаше хора, които биха го посрещнали при неговото завръщане, въпреки че, очевидно, той трябваше да бъде внимателен.

Мина бързо през митничарските и имигрантските служби и с известно задоволство видя, че мерцедесът, на който се надяваше, вече го очакваше. Влезе в него и търпеливо изчака да натоварят багажа му. После се наведе напред и даде на шофьора адреса. Приглади гънките на скъпото си палто и със задоволство забеляза удобния мерцедес. През изминалите няколко години съдбата беше благосклонна към него и той беше преуспял.

Те прекараха една седмица в Сен-Клод, няколко седмици край морето в Нормандия и останалата част от лятото в замъка на Лоара. Едуард прелиташе до Париж и после прелиташе обратно — напускащ с неудоволствие нетърпелив да се завърне. В Лоара той научи Кет да язди, с нея и с Елен той яздеше по същите пътища, по които някога беше яздил с Грегоар. Месеците минаваха. Кристиан дойде да поседи при тях, същото направи и Ан Нийл. Беше време на голямо щастие.

Разбира се, вестниците и списанията се занимаваха надълго с тази негова нова връзка, а някъде другаде, другите продължаваха своя живот. Левис Синклер продаде къщата на Ингрид Нилсън върху хълмовете на една рок звезда и се премести в къща в Сан Франциско, близо до кръстовището на „Хайт стрийт“ и „Ешбъри“. Обитаваше я заедно с Бетси, която срещна за първи път на приема, посветен на представянето на „Елис“, и в която той бързо намери заместница на Стефани Сандрели.

През това лято имаше бунтове в района „Уотс“ на Лос Анджелис и Чад Анджелини ги наблюдаваше по единия си ням телевизор, обръщайки от време на време очи, за да погледне някоя викторина, семейна мелодрама или стар филм, който даваха на другия.

Той правеше нов филм за „Артистс интернешънъл“ и за Джо Стейн, който се намираше в своята начална фаза. За продълженията на „Елис“ той никога повече не спомена на никого.

В малкия град Оринджбърг в Алабама къщата на Калвъртови беше разрушена и багерите на новата строителна компания на Мерв Питърс изкопаха полето на тяхната плантация.

На „Бела виста драйв“ една натежала от килограмите домакиня, която си беше възстановила моминското име, Пришила-Ан Питърс реши, че след като новото имение на баща й бъде построено, тя би могла да се върне в Оринджбърг. Своите следобеди тя прекарваше в четене на списания, обмисляйки бъдещия си декор и пиейки водка, докато децата крещяха по двора. Понякога тя попадаше на статии, посветени на Елен Харт, която изглежда, че пак беше стъпила на краката си според клюкарските колони. Тези теми на информация особено много разваляха нейното настроение. Животът, казваше си тя, е нещо толкова несправедливо — да бъде на нейната възраст и все още да няма друго, освен „сините блусове на малкия град“…

Но тези неща, всички тези неща се случваха някъде другаде. Елен и Едуард научаваха за някои от тях, но те им се струваха част от друга действителност. Понякога, стоейки на прозореца на замъка и гледайки към парка, където нищо не бе променено и не напомняше за двайсети век, Елен имаше усещането, че като че ли никога не беше напускала това място и че всички събития, които бяха станали през последните пет години, се бяха случили на някого другиго. Но понякога знаеш, че не беше така. Тя поглеждаше своята стая, поглеждаше мебелировката на Аделин дьо Шавини и нейния портрет, който все още висеше над камината и повече не се чувстваше като самозванка. Знаеше, че сега тя имаше правото да бъде тук и че това място сега я приемаше.

След гроздобера и годишното тържество, което го последва, те се завърнаха в Париж за есента. После, през декември се върнаха обратно в Лоара, за да честват четирийсетия рожден ден на Едуард. Вечеряха сами и изпиха бутилката кларет, която Ксавие дьо Шавини беше затворил в 1925 година — годината на Едуардовото рождение. Предвоенно вино. Едуард погледна през масата към Елен и се усмихна. Той помисли за онези предвоенни лета от неговото детство и за всички лета, които щяха да дойдат. Когато гледаше към бъдещето той осъзнаваше, че образите, които виждаше не бяха много ясни — просто той и Елен, както бяха сега и отвън виковете и крясъците на децата, които те щяха да имат, и които щяха да играят в градината.

След вечерята те се увиха в палтата си, сложиха ботуши и тръгнаха да се разхождат през парка към заблатените ливади.

Беше студена нощ с ясно небе, където луната се издигаше като тънък сърп. Вървяха между кестеновите дървета и спряха на стръмното парче земя, откъдето се виждаше Лоара. На това място реката беше широка, бреговете й бяха плътно покрити с дървета. Водата беше тиха, леко набраздявана от сребристосиви вълни.

Там те стояха мълчаливо, загледани в реката. Точно до това място той често беше идвал като дете, и беше мечтал да доведе Селестин. Когато беше шестнайсетгодишен и беше замислил това неосъществено бъдеще, точно тук Едуард беше виждал до себе си жената, която обича.

Често беше водил тук Изобел. Преди години беше идвал с Елен, когато за първи път в Лоара той я учеше да язди. Беше идвал на това място сам по много поводи след това в продължение на годините, когато бяха разделени и беше стоял тук, точно на това място, мислейки за нея.

Сега нощта беше тиха, вятърът разклащаше голите клони на кестеновите дървета, после настъпваше тишина. Луната метна светла лента през водата. Той мислеше за миналото и от миналото към него внезапно долетя един образ, и както винаги ставаше, дойде без предупреждение. За миг той видя не реката, а стена от отломки, видя огрения от слънцето площад, където тишината след експлозията беше оглушително силна и праха се уталожваше.

Образът се появи и после изчезна. Елен леко помръдна и отправи лице към него. Едуард се премести по-близо до нея. Образът беше го навестил за последен път и с тази мисъл го завладя и голямо облекчение, голяма надежда. Опитвайки се да придаде форма на убеждението, което макар и неизяснено ожесточено обитаваше неговото съзнание, той си каза, че този път няма да има повече измами от страна на съдбата, без повече извъртания, болка, тъмнина, пъкъл…

Той взе ръката на Елен и тръгнаха обратно към къщата. На половината на пътя от парка те се смееха, защото беше много студено, смееха се, защото бяха много щастливи и след това започнаха да тичат.

Когато стигнаха до къщата часовникът удари дванайсет.

Към следващата част или към съдържанието

Сали Боуман Карма (14)

Метаданни

Данни

Карма

Карма

Информация

История

Сваляне / Връзки

Елен и Едуард

Сали Боуман
Карма (14)