Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (38)

Начало на първия театрален сезон

Когато се върнах в Москва, не заварих вече артистите в Пушкино. Те бяха се прибрали в града в наетия от нас театър, който беше вече на наше разположение^[1].

Приближавайки се към театъра след връщането ми от отпуск, не можах да сдържа вълнението си и почувствувах нервни тръпки. Те се появиха само при мисълта, че имаме вече театър, сцена, гримьорни, трупа с истински актьори; че можем вече да си устроим в този театър живота, за който отдавна мечтаехме, да очистим изкуството от всякакви мръсотии и да създадем храм вместо панаирджийски театър. Но какво беше моето разочарование, когато се намерих пак в същия тоя панаирджийски театър, който се канехме да унищожим. В действителност „Ермитажът“ на „Каретний ред“ (не го смесвайте със стария „Ермитаж“ на Лентовски, той вече не съществува) имаше тогава ужасен вид: мръсен, прашен, неблагоустроен, студен, неотоплен, с миризма на бира и на нещо кисело, останала още от летните гуляи и увеселения, които ставаха тук. Пред театъра имаше градина, в която през цялото лято веселяха публиката с разни дивертисменти на открито. При лошо време и застудяване се пренасяха в покрития театър. Цялата обстановка беше пригодена към вкуса на естрадния зрител и носеше отпечатък на лош тон. Това проличаваше във всичко: и в боядисването на стените, и в рисунките на тапетите, и в подбора на боите, и в лошите орнаменти, и в мизерния лукс, и в надписите, разлепени по стените, и в рекламната завеса на сцената, и в униформите на слугите, и в подбора на закуските в бюфета, и в цялото обидно устройство и безредие на сградата.

Ние трябваше да изкореним издъно лошия вкус, но нямахме пари, за да създадем прилична обстановка за културни хора. Всички стени с просташките обявления по тях просто покрихме с бяла боя. Лошите мебели облякохме в хубави калъфи, намерихме прилични килими и постлахме с тях всички коридори, които бяха около зрителната зала, за да не се чуват стъпките на минаващите, чийто шум би пречил на представлението. Свалихме просташките завеси от вратите и от прозорците, измихме самите прозорци, боядисахме рамките им, окачихме тюлени перденца, грозните ъгли закрихме с декоративни растения и цветя, което придаде на помещението приятен вид… Но колкото и да поправяш старата вехтория, пак нищо хубаво не може да излезе от нея: на едно място поправиш или замажеш, а на друго се открива нов недостатък. Ето например в моята актьорска гримьорна започнах да забивам гвоздей, за да си закача поличка на стената. Но стените бяха толкова паянтови и тънки (гримьорните бяха преправени от една обикновена барака), че от ударите на чука тухлата се продъни и в стената се образува дупка, през която в стаята нахлу студен въздух отвън. Особено неуспешно вървеше работата с отоплението на театъра, защото всички тръби бяха повредени и ние трябваше да ги поправяме набързо, и то в такова време, когато вече свиха студове и трябваше всеки ден да затопляме сградата. Този недостатък на театъра ни донесе немалко страдания и спънки в работата. Но ние не се отчайвахме и се борехме с препятствията, които бяха много сериозни. Помня как на едно представление трябваше да одера от стената на гримьорната си замръзналия и залепнал за нея костюм, който веднага трябваше да обличам. Колко пъти се случваше да репетираме под акомпанимента на оглушителните удари върху металическите тръби, които майстори поправяха набързо, за да изкарат поне до утре, когато отново се повреждаха. Електрическата мрежа също не беше в ред и се поправяше, поради което репетициите ставаха при свещи, почти в пълна тъмнина. Всеки нов ден ни носеше нови изненади. Ту ставаше ясно, че декорите не можеха да се поместят в сцената и трябваше да се строи нов навес, ту трябваше да се опростява мизансценът, постановката и самите декори поради недостатъчните размери на сцената, ту трябваше да се отказвам от харесалия ми се ефект, защото осветлението на сцената и целият механичен апарат не са в състояние да го изпълнят.

Всичко това забавяше работата точно когато най-много бързахме с откриването на театъра, което трябваше да стане колкото може по-скоро поради пълното опразване на касата. Успоредно с цялата тая сложна домакинска работа вървеше и подготвителната административна работа. Трябваше вече да се пускат предизвестия за откриването на театъра, необходимо беше да се измисли и название на новото дело, но тъй като не си представяхме още бъдещата му физиономия, този въпрос висеше във въздуха и се отлагаше от ден на ден. „Общодостъпен театър“, „Драматичен театър“ „Московски театър“, „Театър на Дружеството за изкуство и литература“ — всички тия названия се подлагаха на критика и пропадаха. Най-лошото беше, че човек нямаше време да се съсредоточи и да помисли добре върху тоя поставен на дневен ред въпрос. Цялото ми внимание беше насочено към това да разбера какво в края на краищата излиза на сцената от пиесите, които репетираме. Седиш си понякога на режисьорското място и чувствуваш, че някои места на спектакъла са дълги, а други — недовършени, че в постановката се е вмъкнала някаква грешка, която разваля впечатлението. Ако можеше поне веднъж да се види цялата пиеса, от начало до край без прекъсване, всичко би ти станало ясно, а именно една такава необходима цялостна репетиция не беше възможно да се изкара. Освен това мъждивото осветление от свещи не даваше възможност да се разгледат групировките, мимиката на актьорите и да се получи общо впечатление от целия декор. И току-виж, че някой актьор закъснял с излизането си, защото го повикали да си пробва костюма; или в най-трудния момент дошъл някой си или ме извикват в канцеларията по неотложна работа. И аз като Тантал^[2] посягах към нещо, което постоянно ми се изплъзваше.

Веднъж точно в такъв момент, когато се мъчех да разбера, да отгатна оформящата се картина на спектакъла, когато чувствувах, че още една минутка и ще уловя секрета на тази сцена, на това действие, на цялата пиеса, над ухото ми прозвуча гласът на Владимир Иванович:

„Повече не може да се чака. Предлагам да наречем нашия театър «Московски художествен общодостъпен…» Съгласен ли сте? Да или не? Трябва да се реши още сега.“

Да си призная, в тоя момент ми беше все едно, както и да назовяха театъра. И без да се замисля, дадох съгласието си.

Но на следния ден, когато прочетох във вестниците обявление от „Московския художествен общодостъпен театър“, аз изтръпнах, защото разбрах каква отговорност сме взели върху себе си с думата „художествен“.

Бях извънредно развълнуван от това.

Но съдбата ми изпрати утеха: в същия този ден след работа с Владимир Иванович в ролята на Фьодор излезе да репетира Москвин и ми направи огромно впечатление^[3]. Аз плаках от неговата игра — и от умиление, и от радост, и от надежда, че между нас има талантливи хора, които могат да израснат до велики артисти. Имаше за какво да се страда и работи! В същата тая вечер ние бяхме зарадвани и от A. Л. Вишневски^[4] — Борис Годунов, и от В. В. Лужски — Ив. Шуйски, и от О. Л. Книпер — Ирина, и от други артисти.

Времето летеше. Дойде последната вечер преди откриването. Репетициите се свършиха, но струваше ни се, че нищо не е направено и че спектакълът не е готов. Смятахме, че недовършените дреболии ще провалят целия спектакъл. Искаше ни се да репетираме цяла нощ, но Владимир Иванович благоразумно настоя да прекратим по-нататъшната работа и да оставим артистите да се съсредоточат и успокоят за другия, решителния тържествен ден на откриването на театъра, 14 октомври 1898 г.^[5] До свършването на последната репетиция не можах да напусна театъра въпреки късния час, защото все едно и в къщи не бих заспал и затова седях в партера и чаках да закачат сукнената сива завеса, която, както ни се струваше, трябваше да преобърне със своята оригиналност и простота цялото изкуство^[6].

Настъпи денят на откриването. Всички ние, участниците в делото, отлично разбирахме, че нашето бъдеще и нашата съдба се слагаха на карта. Тая вечер или ще минем през дверите на изкуството, или те ще се затворят пред носа ни. Тогава завинаги ще трябва да се остане в скучната кантора.

Всички тия мисли и тъжни перспективи, които ми се рисуваха, бяха особено остри през описвания от мене ден на откриването. Моето вълнение се засилваше от чувството на безпомощност: режисьорската работа е вече завършена сега е редът на артистите. Само те единствени могат да извадят на бял свят спектакъла, а аз повече нищо не мога да сторя и трябва да се мятам насам-натам, да се мъча и да страдам зад кулисите, лишен от всякаква възможност да помогна. Да седя в гримьорната си, когато там на сцената се води генералното сражение! Не е за чудене, че исках във висша степен да се възползувам от последния момент на активно участие в спектакъла преди вдигането на завесата. Трябваше за последен път да въздействувам на артистите.

Стараейки се да потисна в себе си смъртния страх пред онова, което ни предстоеше, преструвайки се на бодър, весел, спокоен и уверен, аз се обърнах преди третия звънец към артистите с насърчителните думи на главнокомандуващ, който пуска армията си в решителен бой. Не беше добре, че гласът често ми изменяше, прекъсван от неправилното ми дишане… Изведнъж увертюрата гръмна и заглуши думите ми. Беше невъзможно да се говори и не ми оставаше нищо друго, освен да почна да танцувам, за да дам простор на бушуващата в мене енергия, която тогава исках да предам на моите съратници и млади бойци. Аз танцувах, като си пригласях и се провиквах за кураж — пребледнял, с мъртвешко лице, с изплашени очи, с прекъсващо се дишане и с конвулсивни движения. Този мой трагичен танц нарекоха после „Танц на смъртта“.

„Константин Сергеевич, махнете се от сцената! Веднага! И не тревожете артистите!“ — застрашително и твърдо ми заповяда моят помощник, артистът Н. Г. Александров^[7], комуто бе дадена пълна власт през време на представлението. Н. Г. Александров притежаваше съвършено изключителни способности в тази област на познаване на актьорската психика, авторитетност и находчивост в решителния момент.

Моят танц бе прекъснат насред и аз, изгонен и оскърбен в режисьорските си чувства, напуснах сцената и се затворих в своята гримьорна.

„Дадох толкова много за този спектакъл, а сега, в най-важния момент, ме гонят като чужд!“

Не ме съжалявайте, читателю! Това бяха актьорски сълзи: ние сме сантиментални и обичаме да играем ролята на оскърбена невинност не само на сцената, но и в живота!

Впоследствие, разбира се, много високо оцених гражданското мъжество и решителност на Александров.

За пръв път нашата завеса се вдигна с трагедията „Цар Фьодор“ от граф А. Толстой. Пиесата започва с думите: „На това дело аз много се надявам!“ Тая фраза тогава ни се стори знаменателна и пророческа.

Няма да описвам тъй добре известния на всички спектакъл; ще разправя само за постановката на някои картини, които сега не се играят.

Първата от тях изобразяваше пир в дома на Иван Петрович Шуйски, който той устройва, за да събере подписи върху грамотата — молба за развода на царя с царицата. Болярските пиршества отдавна имат на руската сцена своите ужасно изхабени щампи. Трябваше на всяка цена да ги избегнем. Аз поставих тая сцена по много оригинален начин („на покривите“, както я кръстиха актьорите). Декорите изобразяваха покрита тераса в руски стил с грамадни дървени колони. Тя заемаше лявата (от зрителя) половина на сцената и беше отделена от рампата и от зрителите с балюстрада, която режеше до половина телата на всички артисти, които се намираха върху нея. Това придаваше някаква своеобразна острота на постановката. Дясната половина на сцената изобразяваше върхове на покриви с отдалечаваща се перспектива и изглед към Москва. Освен че беше оригинална, покритата тераса, която заемаше само половината от сцената, даваше икономии на театралната каса, като намаляваше броя на участвуващите в народа статисти. Колкото по-малко място остава за тях, толкова по-гъста изглежда тълпата на сцената, макар и с по-малко участвуващи. Ако тоя пир беше показан на цяла сцена, той би изглеждал много жалък с малкото статисти, които имах на разположение, защото при тогавашната ни бедност ние нямахме възможност да поддържаме големи кадри от сътрудници.

Покритата тераса се чупеше на задния план зад ъгъла на къщата и възвиваше наляво зад кулисите. При чупката ловко бяха разположени сътрудници и артисти. Те създаваха илюзия за голямо движение зад кулисите, което караше зрителите да чувствуват далечината и простора. Струваше им се, че и там, зад кулисите, има много хора и кипи шумен живот.

Пъстроцветни костюми на боляри, слуги с грамадни блюда, върху които бяха поставени цели гъски, свини, големи късове говеждо печено, плодове и зеленчуци; търкалящи се бъчви с вино, огромни дървени съдини и пахари, които донесох от Нижни Новгород. Пийнали и разгуляли се гости; хубавицата княгиня Мстиславска като дъщеря на стопанина подканяше пируващите с пахар вино; чуваха се весели и сериозни препирни или шеговити закачки, а в дъното на сцената — дълга върволица от боляри, които се подписваха под молбата — всичко това изглеждаше необикновено и ново за онова време.

В контраст на тая картина беше дворцовият живот със своя етикет, поклони, музейни одежди, живописни платове, трон, обреди в сцената на сдобряването между Годунов и Иван Петрович Шуйски, сцена — днес добре известна в Русия, в Европа и в Америка.

Заслужаваше внимание и друга една картина — „На Яуза“^[8], през време на която арестуваният народен герой Шуйски по заповед на Борис Годунов, е отведен на смърт. Тази сцена става на моста извън града, по пътя към затвора. От първата дясна (към зрителите) кулиса, която изобразяваше широк друм, беше прокаран мост от греди, който минаваше навътре през цялата сцена и достигаше до последната лява кулиса. Там мостът отново се спускаше към земята и се съединяваше с широкия път. Под моста — река, шлепове, лодки. По моста непрекъснато минаваха разни характерни фигури в старинни музейни костюми от средните губернии на Русия. Пред моста седяха просяци и сляп гуслар, който пееше съчинена от композитора Гречанинов песен. Тя трябваше да възбужда минаващите по моста хора срещу Годунов. Тълпата се спираше, вслушваше се, увеличаваше се малко по малко и пред очите на зрителите, подбудена от словата на разпаления привърженик на Шуйски, столетния старец Курюков, се настройваше войнствено. Когато се появяваше семейството на Шуйски, обкръжено от стрелци, на сцената се завързваше отчаян бой. Стрелците побеждаваха. Плачещи жени целуваха ръцете и краката на своя народен герой, вземайки си сбогом с него, а той им даваше своите последни, предсмъртни наставления^[9].