Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (32)

Опити с професионални актьори

За да си намеря помощник, който би могъл да раздели с мене труда по управлението на бъдещото театрално дело, и за да попълня с артисти моето ядро от любители, обърнах се за помощ към някои професионални актьори и антрепреньори. За тая цел се опитах да поставя пиеса с професионални актьори.

В един курортен театър близо до Москва се заех да режисирам „Ревизор“ от Гогол^[1].

Кой не знае как се играе „Ревизор“? Всичко си беше на мястото: и диванът, и столът, и всяка дреболия. Репетицията започна живо и тръгна така, като че ли тези хора стотици пъти са играли заедно представлението, което подготвяхме. Ни една интонация, ни една чертичка не беше тяхна собствена. Всичко веднъж завинаги беше зафиксирано с гоголевската щампа, против която той така енергично протестира в своето „Предупреждение“ за ония, които биха пожелали да изиграят, както трябва, „Ревизор“, и в известното писмо за поставянето на тая комедия. Аз нарочно не спирах актьорите, а след свършване на първото действие им наговорих маса комплименти, като завърших речта си с признанието, че всичко е готово и на мене не остава нищо друго, освен да дойда на представлението и да ръкопляскам. Ако ли пък артистите искат да играят друг, т.е. Гоголевия „Ревизор“, тогава всичко трябва да се започне отначало, от „а, б“. Артистите поискаха именно такава работа и аз самонадеяно се залових за нея.

„В такъв случай да почнем! — казах аз и се качих на сцената. — Този диван стои отляво; пренесете го отдясно! Входната врата е отдясно; направете я в средата! Вие започнахте действието върху дивана? Преминете в обратната страна върху креслото!“

Така се разпореждах аз тогава с професионалните актьори, със свойствения ми по онова време деспотизъм.

„Сега играйте пиесата отначало и с нови мизансцени!“ — командувах аз. Но смутените актьори с учудени лица не разбираха къде трябва всеки един от тях да седне или накъде да върви.

„Ами после?“ — слисано питаше един.

„Ами сега къде да ида?“ — недоумяваше друг.

„Как да кажа това изречение?“ — обръщаше се към мене трети, загубил всякаква самоувереност, превърнал се като че ли в прост любител.

Сега без всякаква почва под краката си те всецяло се оставиха на мене и аз започнах да ги управлявам точно тъй, както управлявах любителите. Това не им хареса и между мене и тях сякаш премина черна котка.

Представлението мина лошо, тъй като актьорите нямаха време да се отърсят от старото и да усвоят новото. Аз нищо не ги научих, а само ги разстроих. Тъкмо обратното, те ме научиха на много неща. Сега можах да разбера на свой гръб какво значат актьорски клюки, гаври, подигравки. Разбрах също така, че да разрушиш вековни традиции е много по-лесно, отколкото да създадеш нови.

По тоя начин първият ми опит с професионални актьори не може да се смята за сполучлив.

Вторият ми опит излезе по-добър. Един много известен по онова време антрепреньор, човек с голям талант, с интуиция и опит, ме покани да поставя в големия театър на Солодовников нашумялата по онова време пиеса на Хауптман „Ханеле“^[2]. Тая постановка се подготвяше за коронацията на Николай II. Отговорна задача, понеже моята работа щеше да се гледа и оценява не само от московци, не само от провинциалисти, но и от чужденци. Освен възможността да се покажа пред широката публика аз имах още и скритата цел да се запозная през време на работата с прочутия антрепреньор.

Дали той е директорът, когото търся?

Това беше през великите пости, когато в Москва на актьорската борса пристигнаха артисти от всички краища на страната, за да сключат нови договори за идния сезон. Поканиха ме на преглед на артистите за съставяне на една трупа. В определеното време се явих на дадения ми адрес и се намерих в един току-що нает магазин, набързо напуснат от някакъв си фалирал търговец. Смет, парцали, книги, изпочупени рафтове и сандъци, старо канапе с отчупени ръчки и облегало, няколко също такива кресла, стари реклами за галантерийни стоки, вита стълба за нагоре; а там — ниска галерия с мръсно прозорче с куп стари кутии, с нисък таван, в който си удрях главата. Тук на сандъци седяха моят бъдещ антрепреньор и неговият помощник. При тях се качваха някакви хора, бедни, дрипави, нечистоплътни, към които се обръщаха на „ти“.

„Повдигни си крака, покажи го — казваше помощникът на някакво младо момиче. — Изправи се!… Обърни се.“

Засраменото момиче си сваляше кожухчето в тази неотоплена кочина и се стараеше да се държи колкото се може по-изправено.

„Имаш ли глас?“

„Аз съм драматическа, не пея…“

„Запиши я в просяците.“ — отсичаше антрепреньорът.

„Може и в проститутките.“ — застъпваше се помощникът, като я вписваше в числото на обитателките на приюта според пиесата.

Младата актриса леко кимна с глава и излезе. Извикаха следващите, но аз ги спрях, затворих вратата и помолих за обяснение.

„Извинете ме — започнах, колкото можех по-предпазливо и любезно, — нямам сили да продължавам тая работа. Как мислите вие, възможно ли е човек да се занимава с изкуство и естетика в обор? Нали естетиката има свои изисквания, които не могат да не бъдат спазвани поне отчасти? Ами че без това естетиката престава да бъде естетика. Най-малкото, което може да изисква не само естетиката, но и най-примитивната култура, е чистотата. Кажете да изметат цялата тази мръсотия, да изхвърлят всичко негодно, да измият пода и прозорците, да затоплят помещението, да поставят най-евтини виенски столове, най-проста маса с покривка, а върху нея — мастилница с перодръжки, за да може човек да пише върху маса, а не върху стената, както сега. Когато всичко това бъде направено, аз с голямо въодушевление ще се заема за тази толкова интересна за мене работа, а сега не мога, защото ми се повръща. И още едно условие: вие сте директор на учреждение, което трябва да просвещава обществото. А актьорите са вашите най-близки културни помощници. Трябва да помним това и да разговаряме с тях не като с проститутки и роби, а като с лица, които са достойни да носят високото звание. Ако моите думи не са ви обидили, а, напротив, са ви вдъхновили към създаване на едно чисто и добро дело, дайте си ръката и да си кажем до скоро виждане. Ако ли пък начинът, по който се обърнах към вас, ви е оскърбил, тогава да се сбогуваме завинаги.“

Не се излъгах в антрепреньора. Той беше буден и порядъчен човек. Моите думи го засрамиха, той се смути и като се плесна по челото, каза:

„Че как тъй аз, старият глупак, да не се сетя по-рано за тая работа?!“

Той ме прегърна и ние се разделихме.

Следния път помещението беше затоплено и блестеше от чистота. И долу, и горе беше наредено така, както нареждат дворцовите стаи в оперетите. Разкошни завеси, нашарени с театрален тапет, със златни ресни, позлатени и посребрени столове, кадифени и копринени покривки, бутафорни картонени вази, също такива часовници по масите, килими, вода и чаши, пепелници и самовар с приготвен чай за артистите. Горната стая бе превърната в истински директорски кабинет. Учудени от това преобразование, актьорите бързаха да си свалят шубите, да се поспретнат, да се пригладят, причешат и да се държат така, както са свикнали да се държат, когато играят на сцена испански благородници. Добрият тон на тая приемна беше от съвсем особен вид. Но така или иначе целта беше постигната и можеше да се говори с хората по човешки.

Започна трескава работа. Всички бяха в добро настроение, всичко обещаваше нещо особено и ново на актьорите, които бяха уморени и съсипани от театралните безобразия в провинцията. По всичко изглеждаше, че започвам да ставам популярен. Всеки като че ли искаше да изрази това с държането си към мене. Театърът, който беше нает през следната седмица, забавяше почването на работата — започнахме да репетираме в това временно помещение. Първото нещо, което направих, беше да науча наизуст името, презимето и фамилното име на всеки актьор. Какво беше учудването на третостепенния актьор или на простия статист, когато може би за пръв път чуваше да се обръщат към него пред всички с трите му имена! Та нали досега са се отнасяли с него като с роб и са му викали: „Ей ти, слушай!“ Това беше подкуп от моя страна. Против него не можа да устои нито един от актьорите и те на свой ред започнаха да се обръщат към мене с особена изисканост.

Репетициите започнаха с нов за всички маниер на работа. Тоя път след поуката от „Ревизор“ бях по-внимателен и всичко вървеше за моя и на антрепреньора радост повече от добре. Той ме обсипваше с комплименти за моето уж необикновено умение да се отнасям с хората. Цялото това умение се състоеше само в това, че се отнасях към тях така, както към всички останали хора.

Измина една седмица. Солодовниковият театър се освободи, пренесохме се там и пак заварихме мръсотия, студ и занемареност. Актьорите отново трябваше да се блъскат по коридорите в очакване на реда си да излязат на сцената и от нямане какво да се прави да се впускат в клюки и критики. Дисциплината веднага спадна и ние дори съжалявахме за напуснатия магазин. За да се спаси положението, трябваше отново да се прави „coup d’état“^[3]. Отмених една от репетициите, напуснах театъра и помолих да предадат на антрепреньора, че отново повтарям всичко, което му бях казал при аналогичния случай в мръсния магазин, превърнат от него отпосле в дворцови стаи. Изминаха няколко дена и отново получих покана за репетиция. Този път театърът беше отоплен, изчистен и измит. За мене бяха приготвили и обзавели с оперетно великолепие хубава стая, а за актьорите беше устроено фоайе — мъжко и дамско, но по навик много от актьорите не се сещаха да си снемат шапките, а задкулисната атмосфера, изглежда, ги тровеше с ония ужасни актьорски навици и разпуснатост, с които се борех и които пречеха да се пристъпи към работата с чисти ръце и открито сърце. Тогава измислих следния трик. Пиесата започваше един много известен и заслужил артист, бивша провинциална знаменитост, който играеше малка роля. Тайно от всички го помолих да наруши умишлено дисциплината, т.е. да излезе на сцената в шуба, с шапка, с галоши, с бастун в ръка и да започне да бърбори под носа си ролята така, както това се прави в някои театри. След това почтително го помолих да разреши на мене — младия любител, да направя нему — заслужилия артист, извънредно строго мъмрене, което ще завърши със заповед да свали шубата, шапката и галошите и да репетира ролята си с пълен тон и наизуст, без тетрадка. Заслужилият артист беше толкова интелигентен и умен, че се съгласи с моята молба. Всичко се изпълни така, както беше замислено. Аз му направих забележката учтиво, но уверено, високо и със съзнание за своето право. Тогава вероятно всеки от присъствуващите актьори си е помислил: „Щом като тоя млад режисьор си позволява да разговаря така с един заслужил уважаван артист, то какво ли би направил с нас, никому неизвестните актьори, ако не го слушаме?“

Най-много ги смути това, че още от петата репетиция изисквах ролята да се знае наизуст и не допусках да се поглежда в тетрадката. Всички се стреснаха и на следния път ролите бяха научени.

След втория ми „coup d’état“ успях да организирам репетициите и в самия театър. Но лошото беше там, че антрепреньорът от радост се пропи и започна да се държи прекалено разпуснато. Яви се и втори нетрезвен; подозирах и трети един. Отново работата започна да куца и да върви назад. Чувствувах, че има нужда от трети „coup d’état“. Принуден бях отново да прекъсна репетицията, да се извиня пред актьорите за изгубената вечер и да си отида. Мълчаливата обида винаги е по-тайнствена и по-страшна. Нея вечер писах на антрепреньора, че се отказвам решително от честта, с която ме беше удостоил, и категорично заявявам, че при такива условия, т.е. при пиянствуване на самия антрепреньор, аз в никакъв случай не мога да продължа работата. Знаех, че за него нямаше друг изход. Той бе похарчил за новото дело почти цялото си състояние, имаше дългове, а освен това нямаше към кого да се обърне. Разказваха ми, че антрепреньорът прибягнал до помощта на медицината и до всички известни в науката средства, за да отвикне да пие, да спре започнатия запой и да се приведе в приличен вид. Чист, пригладен, напарфюмиран, той ми направи визита и се кле във всичко, което му идваше на ума, че това няма да се повтори. Аз веднага се съгласих и вечерта бях на репетиция.

В началото на пиесата „Ханеле“ се представя животът на просяците и проститутките в някакъв приют. Тоя живот е обрисуван от автора правдиво и ярко до натурализъм. От второто действие тонът на пиесата се изменя съвсем. Натурализмът преминава във фантастика. Ханеле, която умира в първо действие, във второ се разделя с тялото си, напуска действителния живот и преминава във вечността, която и се изобразява на сцената. Нейните другари от приюта, груби просяци, стават сенки на тия просяци и се превръщат в нежни, любезни, добри хора, чието грубо отношение към Ханеле се заменя с обич. Самата мъртва се превръща в приказна царкиня и лежи в стъклен ковчег.

Репетицията трябваше да започне от тая сцена и аз, дошъл в театъра много преди началото, си блъсках главата как да превърна действителните хора в техни собствени сенки. Сцената не беше още осветена; отнякъде зад някаква си кулиса върху пода падаше един доста светъл, синкав лъч, който създаваше тайнствено осветление и правеше едва видими стените на стаята. Всичко друго тънеше в мрак. Актьорите се събираха за репетиция, срещаха се на сцената, разговаряха и често попадаха в светлия лъч, при което техните удължени сенки ту падаха по пода, ту се плъзгаха по стените и по тавана. И когато те се движеха, телата им изглеждаха като силуети, а сенките им трептяха, сливаха се, разделяха се, съединяваха се, разединяваха се, преплитаха се, а самите актьори се губеха между тях и изглеждаха също такива сенки. Еврика! Намерих! Оставаше само да се забележи как и къде е сложена забравената светеща подова рампичка, защото на сцената много често не можеш да повториш появилата се случайност. Повиках електротехника и записах с него всичко: и силата на светлината, и големината на лампата; отбелязах с особен знак и самата рампичка, която беше забравена на земята, очертах на пода и мястото, където тя лежеше. За допълване на открития от мене трик трябваше да се намери и съответната игра за актьорите. Но това беше вече лесно, защото светлинният ефект подсказваше всичко останало. Научих ги да говорят и да се движат тъй, както това става в нашите сънища или при болезнено повишена температура, при бълнуване, когато ти се струва, че някой шепне на ухото ти някаква думи… Изведнъж думите се прекъсват…, дълга пауза… и всичко се залюлява… като живо… Пак бавен, откъслечен говор, с често натъртвани думи — възходяща и низходяща хроматична гама… И отново пауза, затихване, неочакван шепот…, бавно, монотонно залюляване на прилепената към пода тълпа от призрачни просяци. По стените и по тавана шават сенки. Изведнъж неочаквано, рязко отваряне на входна врата с тежък блок, силно скърцане на брава… Чува се острият креслив звук на току-що влязла просякиня. Такъв глас, роден от някакъв вътрешен импулс, ни се струва, че чуваме, когато имаме силна температура:

„Ех, че е студеничко навън!“ — изпищява тоя глас, като сърдечна болка, която пронизва човека. Отведнъж всичко трепва и пак тъй рязко започва да се мята на всички страни. Сенките се разтичват, всичко се обърква като при виене на свят. И отново пак постепенно се успокоява, изстива, спира се, люлеейки се, и настъпва дълга, мъчителна пауза… А след това нечий тих полушепот стене през сълзи:

„Ханеле! Ха-а-анеле!“

Някаква въздишка силно, хроматически се повдига нагоре, а след това рязко хроматическо спадане на интонацията — безнадежден шепот:

„Ханеле умря!…“

Сенките на тълпата се размърдват, чуват се нежни момински и старчески хълцания и стонове…

В това време от най-отдалечената гримьорна се чува гласът на певец-тенор, който на най-високата си нота крещи с ясен глас: „Стъкл-ле-е-н ко-о-в-че-е-г но-о-ся-ят!…“

Неговият глас трепти, защото, когато вика, слабо му разтърсват раменете.

Няколко минути след тоя далечен, едва дочуващ се в залата вик на мистичен вестител сенките почват да се мятат по цялата стая, като повтарят шепнешком същата фраза, но с известно натъртване на всички свирещи, съскащи и сонорни съгласни: „Ссстъкллленнн ковввчег ннносссят!“

Това свирене и съскане, започнато отначало тихо, постепенно се усилва при безредното движение на тълпата. После се приближава, т.е. от отдалечената гримьорна преминава към сцената, зад кулисите, където също с такъв шепот и вой започват да говорят всички статисти. Когато това виене и съскане достигаше до форте, подхващаше го целият хор. След хора подемаха всички работници и някои от оркестрантите, които любезно поискаха да ни помогнат. В резултат се получи грандиозно съскане заедно с някакви кошмарни, замайващи главата движения на сенките. В това време по средата на сцената се появява силно осветеният стъклен ковчег с лежащата в него Ханеле в костюм на приказна принцеса. Другата Ханеле остава на първи план в костюм на просякиня и лежи неподвижна като труп. С появяването на ковчега всичко постепенно затихва в блажено съзерцание и се възвръща към неподвижността и бавното клатене на призраците. Огромна пауза.

В тоя момент неизвестно откъде нечий пиян бас, не дотам силно, но ясно и отчетливо проговаря с плътен и нисък глас съвсем естествено, без всякакъв патос, също като звукова халюцинация насън:

„Стъклен ковчег носят!“

Всички трепнахме, като че електричество премина през нервите ни. Аз, антрепреньорът и още няколко чувствителни хора, които бяха в театъра, подскочихме от страх и се замятахме насам-нататък. Антрепреньорът вече тичаше към мене:

„Какво беше това? Гениално! Трябва да се отбележи! Трябва да се остави! Трябва да се повтори!“

И ние с антрепреньора веднага отидохме на сцената, за да разцелуваме новия гений, който създаде такъв свръхчовешки ефект. Този гений беше съвършено пияният помощник-режисьор. Бедният, понеже знаеше вече, че в новото предприятие пиенето се забранява най-строго, като разбрал, че се е издал, от страх избягал от театъра. И както и да се стараехме да върнем тоя ефект, както и да го напиваше антрепреньорът, той не се решаваше да се яви на сцената в пияно състояние и оттогава винаги идваше трезвен, което го лишаваше от възможността да повтори оная творческа минута на вдъхновение.

Отчаян от него, антрепреньорът намери един басист от църковен хор. Пробвахме го трезвен. Нищо не излезе. Антрепреньорът започна да го напива. Звукът се оказа по-добър, но той никак не можеше да попадне навреме, а закъсняваше пиян или говореше съвсем неподходящи думи. Заедно с него започна да се напива и самият антрепреньор. Щом забелязах това, решително протестирах против гениалната подробност. Антрепреньорът се съгласи, но не престана да пие и се направи на болен. Дадох си вид, че съм повярвал на неговата мнима болест, но предупредих всичките му близки да не го пущат „болен“ в театъра. Казваха, че в това време бедният болен крещял, колкото му глас държи, че пие за изкуството и че никой освен него не може да изпълни гениалната подробност.