Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (31)

Увлечение в режисьорски задачи

„Полският евреин“

Следващата постановка на Дружеството за изкуство и литература беше пиесата на Еркман Шатриан „Полският евреин“^[1].

Има пиеси, които са интересни сами по себе си. Но има други, които могат да станат интересни, ако режисьорът намери оригинален подход към тях. Ето например, ако ви разкажа фабулата на „Полският евреин“, ще ви се види скучно. Но ако взема самата основа на пиесата и на нея като по канава избродирам всевъзможните шарки на режисьорската фантазия, пиесата ще се оживи и ще стане интересна.

Избрах за постановка именно тая пиеса, а не друга не защото тя ми харесваше, а защото я обикнах такава, каквато си я представях в моя режисьорски план за поставяне. И сега няма да я разказвам така, както беше написана, а така, както беше поставена в Дружеството за изкуство и литература.

Представете си уютен интериор в кметски дом, в планините, нейде в погранично местенце в Елзас. Печката гори, лампата весело свети; бъдни вечер, около масата са насядали за вечеря дъщерята на кмета, нейният годеник — офицер от пограничната стража, лесничеят и един планинец. Навън вие буря. Рамките на прозорците се люлеят, стъклата звънтят и вятърът свири през пролуките, от което душата ти се свива. Но компанията се весели — пеят песни, пушат, ядат, пият, шегуват се. Ала един особено силен порив на вятъра изплашва събралите се и ги накарва да си спомнят за също такава буря преди няколко години, когато сред воя на вятъра им се сторило, че отнейде долита тънък звук на звънче. Някой идвал. Още няколко минути и звънът се чул наблизо и изведнъж спрял. Вратата се отворила и на прага се показала огромна фигура на човек, загърнат в шуба.

„Мир вам!“ — казал влезлият.

Това бил един от богатите полски евреи, които често дохождали в тия места. Като си свалил шубата, той развил и сложил върху масата тежък пояс, в който зазвънтяло злато. След като се стоплил и изчакал да мине бурята, евреинът си заминал. На другия ден конете и колата му били намерени в планината, а самият той безследно изчезнал…

След като за стотен път се учудва на това странно произшествие, веселата компания отново продължава с вино и с песни. Идва кметът, стопанинът на къщата, и веселието расте при съпровода на вятъра и всред воя му отново се дочува тънък звън от звънче… Някой идва. Още няколко минути и звънчето зазвънтява наблизо и изведнъж стихва. После вратата се отваря и на прага, както тогава, преди няколко години, се появява едрата фигура на човек, загърнат в шуба.

„Мир вам!“ — казва влезлият. Сваля шубата, развива и слага тежкият си пояс, в който зазвънтява злато. Присъствуващите се вцепеняват. Кметът се строполясва на земята.

Второто действие представлява голяма стая в дома на кмета. Денят на сватбата на дъщеря му с офицера от пограничната стража. Домашните са вече в църквата, отгдето долита звънът на камбаната. Само кметът е останал в къщи — той все боледува след преживяната тогава уплаха. Идва годеникът да го навести и развлече. Сред разговора кметът наостря уши. Сякаш в църковния звън долавя и тънкия сребърен звън, който пронизва мозъка му. И наистина като че ли в далечината се чува звънче… А може би така само му се струва. Не! Чува се звънче… Не! Нищо не се чува… За да утеши болния, офицерът започва да го уверява, че скоро убиецът ще бъде намерен, тъй като полицията е успяла най-после да попадне в дирите му… Връщат се от църква домашните, гостите се събират за сватбата, явява се нотариусът, тук са другарките на невестата, пристигат и музикантите. Обредът е извършен, всички честитят на младоженците, на бащата и се поздравяват един друг. Засвирва музика. Балът е в разгара си. Но ето че все по-ясно и по-ясно в съзвучие с оркестъра се чува звън на звънче. Тоя звън все по-рязко се промъква в звуците на оркестъра, все повече и повече се шири, поглъща като че ли в себе си всички останали звуци и най-сетне зазвънтява самичък, като пронизва до болка главата, ушите и мозъка. Обезумелият кмет иска да заглуши тоя звън и моли оркестъра да свири по-силно. Хвърля се към първата попаднала му жена и започва да се върти в безумен танц. Той пее заедно с оркестъра, но звънчето звъни по-силно, по-плътно и по-пронизващо. Всички забелязват безумието на кмета, престават да танцуват, започват да се притискат до стените, а той все се върти в бесен танц.

Третото действие — мансарда с наведен покрив, надолу стълба с перила. На задната стена почти наравно с пода — прозорци с капаци, от пролуките на които навън се вижда тъмна нощ. Между прозорците — огромен креват, поставен по средата на стаята (от задната стена към зрителя). Отпред с гръб към публиката край рампата са наредени мебели — маса, пейки, скрин, печка. Тъмно. Отдолу долитат весели сватбени песни, музика, звънливи младежки гласове, пиянски викове. По стълбата вървят много хора, които разговарят весело. Изпращат със свещи бащата на младоженката — кмета, който е уморен и иска да спи. Общи поздравления, сбогуване. Тълпата се отдалечава, а бледният и измъчен кмет се спуска към вратата, за да я заключи. После сяда изнемощял, а отдолу отново долита шум и звън от съдове, между които може да се различи натрапчивият звук на зловещото звънче. С мъка и вълнение кметът се вслушва в него и бърза да се съблече и да легне, за да се забрави в съня. Той угасява свещта, но в тъмнината с нова сила започва цяла музикална симфония от най-различни страшни звуци. Слухова халюцинация, в която са примесени весело пеене и музика, която от сватбена песен незабелязано преминава в погребален мотив; весели гласове и възгласи на младите, примесени с мрачни и задгробни пиянски гласове; звън от чаши и съдове, който понякога напомня на църковна камбана. И през всички тия звуци като лайтмотив на някоя симфония прозвучава ту мъчително и досадно, ту победоносно и застрашително зловещото звънче. При този звън кметът стене в тъмнината и произнася някакви възклицания. Изглежда, че той се мята, защото креватът трещи и нещо пада — вероятно стол, който той е бутнал. Но ето че сред стаята, там, където е креватът, се появяват сивкавосини проблясъци от някаква светлина. Тя ту се засилва незабелязано, ту загасва. Постепенно под съпровода на слуховите халюцинации се очертава фигурата на човек. Той е с наведена глава и със сиви, провиснали надолу коси. Ръцете му са вързани и когато ги помръдва, чува се звук, приличен на звук от затворнически вериги. Зад гърба му има стълб с някакъв надпис. Може да се помисли, че това е позорен стълб, а пред него, окован във вериги, стои престъпник. Светлината расте, става по-сива, по-зелена. Тя се разлива върху задната стена и се превръща в зловещ фон на някакви черни същества, призрачни силуети, които са се разположили по рампата с гръб към публиката. По средата, там, където беше масата, върху едно възвишение седи едър, пълен човек в черна мантия и с шапка, която прилича на съдийска. От двете му страни — няколко други такива фигури, само че с по-ниски шапки. Надясно, там, където беше скринът, зад една катедра се надига, обърната към престъпника, слаба змиевидна фигура в мантия, а наляво, там, където беше печката, облегнат на една катедра и скръбно закрил очи с ръка, неподвижно стои защитникът, също в черна мантия и шапчица. Разпитът на подсъдимия се води като бълнуване, с шепот, с безспирно меняващ се ритъм. Престъпникът отпуска глава все по-ниско. Той отказва да отговаря. Но ето че откъм ъгъла, където са закачени дрехите, израства дълга, тънка фигура; тя се изкачва по стената, пълзи по тавана, спуска се надолу над подсъдимия и го гледа право в очите. Това е хипнотизатор. Сега престъпникът е принуден да повдигне глава и зрителят познава в това изтощено, старо, отслабнало лице кмета. Под въздействието на хипнозата с плач, със запъване и с често прекъсване на речта си той започва своите показания. На въпроса на прокурора, който се е наклонил към него, какво е направил с убития и ограбен полски евреин, престъпникът отново упорствува и не иска да говори. Тогава се повдига буря от нови кошмарни звуци; на сцената постепенно тъмнее, а там, зад стъклата на вратата, която води към стълбата, се разгаря пурпурночервен пламък. Кметът в бълнуването си смята тоя осветен отзад прозорец на стълбата за ковашко огнище и изтичва към него, за да притисне огромното тяло на убития евреин в тесния отвор на разпалената пещ и да изгори в огъня всички следи от престъплението. Той ги изгаря, а заедно с тях изгаря и душата си. Всичко изчезва. Зад прозорците през процепите на капаците се показват червените лъчи на изгряващото слънце. Те проникват в стаята, а отдолу все още се донасят веселите пиянски викове на пируващите сватбари. Веселяците шумно се изкачват по стълбата към мансардата за да събудят домакина, защото навън е вече светло. На вратата се чука. Отговор няма. Смеят се и отново чукат; и пак няма отговор. Чудят се, после се уплашват, счупват стъклото, влизат и намират кмета мъртъв.

Превръщането на стаята в съдилище ставаше почти незабелязано и произвеждаше такова кошмарно впечатление, че почти на всички представления нервните дами излизаха от залата, а някои дори припадаха, с което аз, изобретателят на трика, се гордеех много!

В това време, докато публиката ни гледаше и се плашеше от кошмара, аз наблюдавах от сцената съвсем друга картина. Артистите-любители, между които имаше и солидни хора, дори и един важен граждански генерал, пълзяха в тъмнината по пода по корем, бързайки да отидат по местата си, за да не ги застигне светлината. Много от тях се забавяха и се побутваха един друг отзад. Това беше тъй смешно, че ме разсейваше пред драматическата сцена. Затварях очи и си мислех: „Ето какво нещо е сцената! Отсам — смях, оттатък — страх!“

Обичам да измислям дяволии в театъра. Радвам се, когато ми се удаде да намеря трик, който измамва зрителите. В областта на фантастиката сцената може да постигне още много. Тя не е дала и половината от онова, което е възможно. Признавам, че една от причините, за да поставя пиесата, беше трикът в последното действие, който ми се струваше интересен на сцената. И не се излъгах — той имаше успех. Ръкопляскаха. На кого? На мене? За какво? За режисурата или за актьорството? Приятно ми беше да си мисля, че е за последното, и аз приемах, че ръкоплясканията са за моята хубава игра. Значи аз съм трагик, тъй като това е роля из репертоара на такива велики артисти като Ървинг^[2], Барнай, Пол Муне^[3] и др.

Сега, оглеждайки се назад, аз мисля, че не съм играл съвсем лошо. Интересът към пиесата и към ролята растеше, но тоя интерес се създаваше не от самата психология, не от живота на човешкия дух в ролята, а от външната фабула. Кой е убиецът — ето загадката, която интересуваше зрителите и чакаше разрешение. Бяха налице и необходимите за една трагедия кулминационни моменти — например във финала на първо действие — неочакваният припадък, във финала на второ действие — бесният танц и в трето действие — най-силният момент на трика. Кой създаваше тия силни моменти на подем — режисьорът ли със своята постановка, или актьорът с играта си? Разбира се, че режисьорът, и затова лаврите на спектакъла принадлежаха повече нему, отколкото на актьора.

Тази постановка беше за мене като че ли нов урок, при който се учех чрез външни режисьорски трикове да помагам на актьора. А освен това по тази постановка аз се учех на изкуството да изразявам ясно фабулата на пиесата — нейното външно действие. Често в театъра гледаме пиеса, без да разбираме ясно последователността на събитията и тяхната взаимна зависимост. А това е първото, което трябва да бъде изтъкнато в една пиеса, защото без това не може да се говори за нейната вътрешна страна. Но и тук имаше един голям минус, който се отнасяше до актьорите. Нашите любители не владееха техниката на говора, както и аз самият. За тоя наш недостатък бяхме силно порицавани от познавачите, които ни препоръчваха да се учим да говорим от най-добрите актьори на другите театри, но ние инстинктивно се бояхме от нещо и разсъждавахме така:

„По-добре да говорим неясно, отколкото, както говорят всички други актьори на сцената. Те или кокетират с думите и се любуват на модулациите на своя глас, или тържествено проповядват. Нека ни научат да говорим просто, възвишено, красиво, музикално, но без всякакви гласови фиоритури, без актьорски патос и без всякакви фортели на сценичната дикция. Също такава простота и естественост искаме да постигнем и в движенията, и в действията. Нека те да са скромни, недостатъчно изразителни, малко сценични в актьорския смисъл, но затова пък няма да са фалшиви, а човешки и естествени. Ние ненавиждаме театралността в театъра, но обичаме сценичното на сцената. Разликата тук е голяма.“

Този спектакъл до известна степен ме убеди, че аз започвам да умея да играя добре, макар не още самата трагедия, но подхода към нея. Подобно на тенор без „до“ аз бях трагик без висшия момент на трагическия подем. В такива минути ми беше нужна помощта на режисьора, която аз получих в тая постановка от сценическия трик.

В този спектакъл, макар че не отидох напред, но не се върнах и назад. Закрепих в себе си онова хубаво ново, което бях придобил по-рано.