Жорж Сименон
Мегре (9)

IX

В осем часа без десет минути Мегре се спря в канцеларията на хотела в момента, когато току-що пристигналият собственик преглеждаше с нощния пазач списъка на пътниците. Кофа мръсна вода препречваше пътя; на стената беше подпряна метла и Мегре с най-сериозен вид взе тази метла и разгледа дръжката й.

— Ще позволите ли да я използувам? — попита той собственика, който смотолеви:

— Моля…

После се сепна и запита с безпокойство:

— Не е ли чиста стаята ви?

Мегре пушеше първата си лула с непомрачена радост.

— Мисля, че е чиста! — отговори той спокойно. — Метлата не ме интересува. Бих искал само едно парченце от дръжката.

Чистачката, която се бе приближила, бършейки ръце в синята си престилка, сигурно помисли, че той е полудял.

— Нямате ли някакво трионче? — обърна се Мегре към нощния пазач.

— Е, добре! Жозеф — принуди се да повтори собственикът, — върви да потърсиш трион за господин Мегре…

Така решителният ден започваше с весело чудачество. След една слънчева утрин настъпваше друга слънчева утрин. Мина камериерка с табла закуска. Подът на коридора току-що бе измит обилно с вода. Раздавачът влезе и зарови в кожената си чанта.

Мегре с метла в ръката чакаше трион.

— Предполагам, че в салона има телефонен апарат? — каза той на собственика.

— О, да, господин Мегре. На масата отляво. Ще ви свържа незабавно.

— Няма нужда.

— Не искате ли връзка?

— Благодаря. Не е необходимо.

Той влезе в салона с метлата, а чистачката се възползува от това, за да заяви:

— Виждате ли, че не съм виновна, дето не правя нищо. Не бива да ме ругаете после, че още не съм свършила с фоайето!

Пазачът се върна с ръждясал трион, който бе намерил в избата. Мегре, от своя страна, се появи отново с метлата, взе триона и се залови да реже края на дръжката. Той подпираше метлата о бюрото. По вече измития под падаха стърготини. Другият дървен край се търкаше в регистъра, който собственикът наблюдаваше с безпокойство.

— Готово! Благодаря ви — изрече най-после комисарят, прибирайки парченцето дърво, което току-що бе отрязал.

И в същото време върна на чистачката метлата, скъсена с няколко сантиметра.

— Това ли ви трябваше? — запита управителят на хотела, запазвайки сериозния си вид.

— Точно това.

В „Халбата на Пон-Ньоф“, където намери отново Люка в помещението в дъното, чистачките с техните кофи се развихряха също като в хотела.

— Знаете ли, шефе, че бригадата се труди цяла нощ. Когато Амадийо се раздели с вас, той си бе наумил да ви изпревари и хвърли всичките си хора в тази работа. Ето например, мога да ви кажа, че сте ходили в Пале-Роял с една дама.

— Освен това ходих и във „Флория“. Горкият Амадийо! А другите?

— Йожен също е бил във „Флория“. Сигурно сте го видели. В три без четвърт той излязъл с една професионална проститутка.

— Фернанд, зная. Обзалагам се, че е спал с нея на улица „Бланш“.

— Имате право. Дори оставил колата си цяла нощ до тротоара. Тя е още там.

Мегре се намръщи, макар че не беше влюбен. Оная сутрин той беше при нея, в апартамента, облян от слънце. Фернанд пиеше кафето си с мляко, едва облечена, и между тях имаше доверие и близост.

Това не беше ревност, но той не обичаше много мъжете от рода на Йожен, когото си представяше сега, още легнал, докато Фернанд бързаше да му приготви кафето и да му го поднесе в леглото! Каква ли снизходителна усмивка е изобразявал!

— Той ще я накара да прави всичко, каквото пожелае! — въздъхна Мегре. — Продължавай, Люка.

— Марсилският приятел се мъкна в две-три заведения, преди да се прибере в хотел „Алсина“. Сега спи, защото никога не става преди единадесет часа или обед.

— А глухият дребосък?

— Той се казва Колен. Живее с жена си в апартамент на улица „Коленкур“, защото има законен брак. Тя му прави сцени, когато се прибира късно. Жена му е бивша помощник-управителка на неговото заведение.

— Какво прави той сега?

— Пазарува. Винаги той ходи по покупки, с голям шал на врата, с шарантонски пантофи на краката.

— А Одиа?

— Напил се като свиня в сума ти кръчми. Прибрал се в хотела си на улица „Льопик“ към един часа сутринта и нощният пазач трябвало да му помогне да се изкачи по стълбата.

— А Кажо, предполагам, че е у дома си?

На излизане от „Халбата на Пон-Ньоф“ Мегре имаше чувството, че вижда тези лица, пръснати горе около „Сакре-Кьор“, която стърчеше, цялата в бяло, от парижката мъгла.

Десет минути той дава напътствия на Люка шепнешком и накрая промърмори, стискайки му ръката:

— Разбра ли добре? Сигурен ли си, че няма да ти трябва повече от половин час?

— Въоръжен ли сте, шефе?

Мегре потупа джоба на панталоните си и повика едно минаващо такси.

— Улица „Де Батиньол“!

* * *

Вратата на портиерската стаичка беше открехната и там стоеше служителят от газификацията.

— Какво има? — попита остър глас в момента, когато Мегре минаваше.

— Господин Кажо, моля.

— В мецанина отляво.

Мегре се спря върху разнищената изтривалка, пое си дъх, дръпна дългия гайтанен шнур, от който във вътрешността на апартамента звънна като от детска играчка.

Тук метлата също сновеше по пода и отвреме-навреме се удряше в някоя мебел. Нечий женски глас каза:

— Няма ли да отворите?

После се чуха глухи стъпки. Дръпна се верижка. Ключът се превъртя в бравата, крилото на вратата се открехна, но едва десет сантиметра.

Кажо бе отворил вратата, Кажо по халат, с разчорлена коса, с вежди, по-рунтави от всякога. Той не се учуди. Изрече с кисел глас, гледайки Мегре в очите:

— Какво искате?

— Първо да вляза.

— Служебно ли сте тук, с редовна заповед?

— Не.

Кажо поиска да затвори отново вратата, но комисарят бе сложил крак и крилото не помръдна.

— Не мислите ли, че е по-добре да поговорим? — каза той в същото време.

Кажо разбра, че няма да успее да затвори вратата, и погледът му стана по-тежък.

— Бих могъл да повикам полицията…

— Разбира се! Само че според мен няма нужда и един разговор между двама ни е за предпочитане.

Зад Нотариуса една чистачка, облечена в черно, бе прекъснала работата си, за да слуша. Всички врати на апартамента бяха отворени за почистването. Отдясно на коридора се забелязваше много светла стая, която гледаше към улицата.

— Влезте.

Кажо заключи отново вратата, сложи пак верижката и каза на посетителя:

— Надясно… В кабинета…

Жилището беше типично за дребните буржоа от Монмартр, с широка едва един метър кухня, която се осветяваше откъм двора, бамбукова закачалка в антрето, тъмна трапезария и тъмни завеси, тапети с избелели клонки и листа.

Това, което Кажо наричаше свой кабинет, беше стаята, предвидена от архитекта да служи за салон, и само тя в апартамента имаше два прозореца, които пропущаха светлината.

Паркетът беше лъснат. В средата имаше протрит килим и три тапицирани фотьойла, които бяха придобили същия неопределен цвят като килима.

Стените бяха червени, отрупани с безброй картини и фотографии в позлатени рамки. А в ъглите — еднокраки кръгли масички и етажерки, задръстени с дреболии без стойност.

До прозореца важно място заемаше махагоново бюро, покрито със стар марокен, и точно зад това бюро се настани Кажо, подреждайки от дясната си страна няколко книжа, които бяха разхвърлени при пристигането му.

— Марта! Ще ми донесете шоколада тук! Той не гледаше вече Мегре. Чакаше, предпочиташе да остави на събеседника си грижата да атакува.

Що се отнася до комисаря, седнал на един стол, твърде крехък за него, той бе разкопчал пардесюто си и тъпчеше лулата си с леки натискания на палеца, като продължаваше да се оглежда. Един прозорец беше отворен, несъмнено заради почистването, и когато чистачката пристигна с шоколада, Мегре попита Кажо:

— Ще имате ли нещо против, ако се затвори прозорецът? Завчера настинах и не искам хремата ми да се изостря.

— Затворете прозореца, Марта.

Марта не изпитваше никакви симпатии към посетителя. Това личеше от начина, по който се въртеше около него, и на минаване намери сгода да му блъсне крака, без да се извини.

Миризмата на шоколад се усещаше в цялата стая. Кажо държеше ръцете си над чашата, като че да ги стопли. По улицата минаваха коли на доставчици и покривите им, както и сребристите покриви на автобусите, стигаха почти до височината на прозорците.

Чистачката излезе, но остави вратата открехната и продължи да снове из антрето.

— Не ви предлагам шоколад — каза Кажо, — защото предполагам, че сте закусили.

— Закусих, да. В замяна на това, ако имате чаша бяло вино…

Всичко беше от значение, до най-малките думи, и Кажо се намръщи, чудейки се защо посетителят му иска да пие.

Мегре разбра, усмихна се.

— Имам навика да работя навън. Зиме е студено. Лете е топло. И в единия, и в другия случай на човек му се пие, нали?…

— Марта, донесете бяло вино и чаша.

— От обикновеното ли?

— Точно така. Предпочитам обикновеното — отговори Мегре.

Бомбето му беше сложено на бюрото, до телефона. Кажо пиеше шоколада на малки глътки, без да изпуща от очи своя събеседник.

Той беше по-блед сутрин, отколкото вечер, или по-право кожата му беше безцветна, а очите му — в същото тъмносиво, както косата и веждите. Главата — издължена, костелива. Кажо спадаше към тия хора, които не би могъл да си представиш другояче освен на средна възраст. Трудно можеше да се повярва, че той е бил някога бебе или хлапак, който ходи на училище, или пък влюбен младеж. Сигурно никога не бе държал жена в обятията си, не бе шептял нежни думи.

В замяна на това косматите му ръце, доста грижливо поддържани, винаги бяха боравили с перо. Чекмеджетата на бюрото трябва да бяха претъпкани с всевъзможни книжа, сметки, разписки, фактури, бележки.

— Вие ставате сравнително рано — забеляза Мегре, след като погледна часовника си.

— Не спя повече от три часа на нощ.

Аха, ясно! Не можеше да се каже по какво личеше, но личеше.

— Значи четете?

— Или чета, или работя.

И единият, и другият си дадоха една минута отдих. Без да се уговарят, решиха, че сериозният разговор Ще започне, след като Марта сервира бялото вино.

Мегре не виждаше библиотека, но една масичка до бюрото бе отрупана с подвързани книги, кодекса, произведенията на Далоз, юридически трудове.

— Оставете ни сами, Марта — каза Кажо, щом виното се озова на масата.

А когато тя се отправи към кухнята, понечи да я повика, за да й поръча да затвори вратата, но размисли.

— Оставам на вас да се обслужите.

А самият той отвори най-естествено едно чекмедже на бюрото, взе оттам един автоматичен револвер, който сложи така, че да му е под ръка. Това дори не приличаше на предизвикателство. Кажо действуваше така, като че този жест му беше постоянна привичка, после бутна настрана празната чаша и се облакъти на ръчките на фотьойла си.

— Слушам вашето предложение — произнесе тогава с вид на бизнесмен, който приема клиент.

— Какво ви кара да мислите, че ще ви направя предложение?

— Иначе защо ще идвате тук? Не сте вече от полицията. Следователно не идвате да ме арестувате. Не идвате и да ме разпитвате, защото не сте под клетва и всичко, което бихте могли да разкажете впоследствие, би било без стойност.

Мегре се съгласи с усмивка, продължавайки да пали лулата си, която бе оставил да угасне.

— От друга страна, вашият племенник е затънал до гуша и вие не виждате никакъв начин да го измъкнете.

Мегре бе сложил кибритената кутия до периферията на шапката си и три пъти в продължение на няколко минути се наложи да я взема наново, защото тютюнът, несъмнено много натъпкан, все угасваше.

— Следователно — заключи Кажо — вие имате нужда от мен, а не аз от вас. Сега ви слушам.

Гласът му беше бездушен, мрачен като него самия. С подобна глава и такъв глас той би бил кошмарен председател на углавен съд.

— Добре! — реши Мегре, като стана и направи няколко крачки из стаята. — Какво искате, за да измъкнете племенника ми от затруднението?

— Аз ли? Че как мога да го направя?

Мегре се усмихна добродушно.

— Хайде, без скромничене. Човек винаги може да-развали това, което е направил. Колко?

Кажо помълча малко, за да обмисли предложението.

— Това не ме интересува — каза той най-после.

— Защо?

— Защото нямам никаква причина да се занимавам с този младеж. Той е направил каквото трябва, за да отиде в затвора. Аз не го познавам.

Мегре се спираше отвреме-навреме пред някой портрет или пред прозореца, блуждаеше с поглед по улицата, където домакините се суетяха край количките.

— Например — промърмори той тихо, запалвайки още веднъж лулата си, — ако беше обявено, че моят племенник не е замесен в случая, нямаше да имам ни най-малка причина да се занимавам с тази работа. Вие сам споменахте, че не съм вече от полицията. Откровено казано, признавам, че бих взел първия влак за Орлеан и че два часа по-късно щях да бъда в лодката си и щях да ловя риба с въдица.

— Няма ли да пиете!

Мегре си наля пълна чаша бяло вино и я пресуши на един дъх.

— Що се отнася до възможностите, които имате на разположение — продължи той, като седна и сложи кибрита до периферията на шапката, — те са много. Одиа би могъл при втората очна ставка да не бъде толкова сигурен в спомените си и да не разпознае категорично Филип. Такива неща стават всеки ден.

Кажо размишляваше, а Мегре с разсеян поглед долавяше, че той не го слуша или едва слуша. Не! Грижата му беше навярно следната:

„Защо, дявол да го вземе, е дошъл при мен?“

И поради това грижата на Мегре беше да избягва на всяка цена да извръща поглед по посока на шапката и телефона. А също и да се преструва, че обмисля това, което казва. Ала в същност говореше напразно. За да му се развърже езикът, напълни чашата си и я изпи.

— Хубаво ли е?

— Виното ли? Не е лошо. Зная какво ще ми отговорите. Щом бъде обявено, че Филип не е замесен, следствието ще започне наново още по-усилено, защото правосъдието вече няма да държи в ръцете си виновника.

Кажо вдигна недоловимо глава, заинтересуван от това, което щеше да последва. В същия момент Мегре изведнъж почервеня и през ума му мина една мисъл.

Какво щеше да стане, ако в същото време Йожен, или Марсилеца, или собственикът на бистрото, или който и да е друг потърсеше Кажо по телефона? А това беше възможно, дори вероятно. Предния ден цялата банда беше събрана в Дирекцията на полицията и сигурно сред членовете й цареше известно безпокойство. Дали Кажо нямаше навика да дава заповеди и да получава сведения по телефона?

Ала в момента телефонът не работеше, щеше да остане така още дълги минути, може би един час.

Мегре бе поставил шапката си на масата по такъв начин, че събеседникът му да не може да вижда от мястото си долната част на апарата. И посягайки непрекъснато към кибрита си, той бе пъхнал под слушалката дървеното кръгче, което бе отрязал сутринта.

С други думи връзката беше прекъсната. В централата Люка стоеше на пост с двама стенографи, които щяха да служат за свидетели.

— Разбирам, че ви трябва виновник — мърмореше комисарят, гледайки килима.

Щеше да се случи така, че ако Йожен например се опиташе да телефонира и не успееше, щеше да притича обезпокоен. И всичко трябваше да започне наново! Или по-право щеше да бъде невъзможно да се започне наново, защото Кажо щеше занапред да бъде нащрек.

— Това не е трудно — продължи Мегре, като се опитваше да запази равен глас. — Достатъчно е да се намери някакъв младеж, който да е почти със същата фигура като моя племенник. Такива не липсват в Монмартр. И сигурно съществува някой, когото не бихте имали нищо против да видите на каторга. Плюс два-ма-трима свидетели и фокусът ще стане.

На Мегре му беше толкова топло, че свали пардесюто си и го сложи върху облегалката на един стол.

— Ще позволите ли?

— Може да се отвори прозорецът — предложи Кажо.

О, не! При шума от улицата стенографите в другия край на жицата рискуваха да изпуснат половината от произнесените фрази.

— Благодаря ви. Но от грипа се потя. Въздухът ще ми навреди повече. Та казвах…

Той пресуши чашата си, напълни отново лулата.

— А пушекът не ви ли пречи?

Продължаваше да се чува как чистачката снове насам-натам, но понякога шумът спираше и Марта сигурно наостряше уши.

— Достатъчно ще бъде да ми посочите някаква цифра. Какво струва една такава операция?

— Каторга! — отговори рязко Кажо.

Мегре се усмихна, но започваше да се съмнява в своя подход.

— В такъв случай, ако ви е страх, предложете друга комбинация.

— Аз нямам нужда от комбинации! Полицията е арестувала човек, когото обвинява, че е убил Пепито. Това си е нейна работа. Вярно, че отвреме-навреме правя малки услуги на улица „Де Сосе“ и на Дирекцията на полицията. Но в случая не зная нищо. Съжалявам за вас…

Той явно имаше намерение да стане, за да сложи край на разговора. Трябваше незабавно да се измисли нещо друго.

— Искате ли да ви кажа какво ще се случи? — изрече бавно Мегре.

Той се забави, зарони сричка по сричка:

— Няма да минат и два дни и ще бъдете принуден да убиете вашия малък другар Одиа.

Бе улучил, в това нямаше съмнение. Като избягваше да гледа събеседника си, който от страх да не загуби предимството си продължи:

— Вие знаете това не по-зле от мен! Одиа е хулиган. Подозирам, че освен това употребява наркотици, което го прави по-чувствителен. Откакто усеща, че съм по петите му, върши грешка след грешка, изпада в паника, а миналата нощ в стаята ми вече се хвана на въдицата. Такова нещо лесно можеше да се предвиди, ето защо вие бяхте в преддверието на криминалната полиция, за да му попречите да повтори това, което ми бе казал. Но там, където сте успели веднъж, няма да успявате винаги. Снощи Одиа пи във всички бистра. Тази вечер ще започне отново. Някой непрекъснато ще бъде по петите му…

Кажо беше напълно, неподвижен, впил очи в червената стена.

— Продължавайте — рече той все пак с естествен глас.

— Нужно ли е? Как ще съумеете да премахнете човек, пазен денонощно от полицията? Ако не го убиете, Одиа ще заговори. Това е безспорно! А ако го убиете, ще хванат вас, защото трудно се извършват убийства при такива условия.

Слънчевият лъч, който се прецеждаше през мръсното стъкло, се плъзгаше по бюрото и след няколко минути щеше да стигне до телефона. Мегре изпускаше бързи струи дим.

— Какво ще отговорите сега?

Без да повишава глас, Кажо каза:

— Марта, затворете вратата!

Тя го стори, мърморейки. Тогава Кажо сниши тон до такава степен, че Мегре се запита дали гласът му щеше да стигне до телефона.

— Ами ако Одиа е вече мъртъв?

Нито една чертица не бе помръднала на лицето му, докато произнасяше тази фраза, Мегре си спомняше за разговора с Люка в „Халбата на Пон-Ньоф“. Та нали сержантът му бе заявил, че Одиа, следен от един инспектор, се върнал в хотела си на улица „Льопик“ към един часа сутринта? А инспекторът трябва да е наблюдавал хотела до края на нощта.

Сложил ръка върху протъркания марокен на бюрото, на няколко сантиметра от револвера, Кажо подзе отново:

— Виждате, че вашите предложения не влизат в работа. Смятах ви за по-силен.

И добави така, че Мегре се смрази от ужас:

— Ако искате да научите нещо повече, можете да телефонирате в полицейския участък на осемнайсети район.

Казвайки това, той можеше да протегне ръка към слушалката, да я вдигне и да я побутне към Мегре. Но не го направи, а комисарят отново си пое дъх и побърза да каже:

— Вярвам ви. Но и аз още не съм казал всичко. Той не знаеше какво да каже. Но трябваше да остане още тук. Трябваше на всяка цена да накара Кажо да изрече някои думи, от които старецът, изглежда, бягаше като от чума.

Досега той нито веднъж не бе отрекъл престъплението. Но и не бе произнесъл ни една фраза, ни една дума, която да може да се сметне за категорично признание.

Мегре си представяше Люка нетърпелив, със слушалка на ухото, бедният Люка, който преживява периоди на надежда и обезсърчение и казва на стенографите:

— Няма смисъл да го записвате.

Ами ако Йожен или някой друг се обадеше по телефона?

— Сигурен ли сте, че това, което имате да ми казвате, си струва труда? — настоя господин Кажо. — Време е да се обличам.

— Моля ви за още шест минути.

Мегре си наля и стана като силно възбуден човек, който ще произнася реч.