Жорж Сименон
Мегре (4)

IV

Когато се почука на вратата, Мегре, който току-що се бе избръснал, почистваше бръснача си. Беше 9 часът сутринта. От 8 часа беше буден: но — нещо, което му се случваше рядко — бе стоял дълго в леглото, да гледа полегатите слънчеви лъчи и да слуша шумовете на града.

— Влезте! — извика той.

И сръбна глътка студено кафе, останало на дъното на чашата му. Стъпките на Филип се поколебаха в стаята, най-после стигнаха до тоалетната.

— Добър ден, синко.

— Добър ден, свако.

Само по гласа Мегре разбра, че работата върви зле. Той закопча ризата си и вдигна глава към своя племенник, който беше със зачервени клепачи и подпухнали ноздри като плакало дете.

— Какво става?

— Арестуват ме!

Филип изрече това с такъв тон и по такъв начин, както би съобщил: „Разстрелват ме след пет минути.“

Същевременно той подаваше един вестник, на който Мегре хвърли поглед, продължавайки да се облича:

„Въпреки отричането на инспектор Филип Лауер, съдия-следователят Гастамбид е решил да го постави под арест още тази сутрин.“

— „Екселсиор“ помества снимката ми на първа страница — добави трагично Филип.

Свако му не каза нищо. Нямаше какво да се каже. С тиранти върху бедрата, бос по пантофи, той сновете назад-напред, огрян от слънцето, и търсеше лулата си, после тютюна и накрая кутията кибрит.

— Не мина ли оттам тази сутрин?

— Аз идвам от улица „Де Дам“. Прочетох вестника, докато пиех кафето си с кифла на булевард „Де Батиньол“.

Беше чудна утрин. Въздухът беше свеж, слънцето — сияйно, парижкото гъмжило — напрегнато и живо като буен балет. Мегре открехна прозореца и в стаята нахлу грохотът на кейовете и блесна бавното течение на Сена.

— Е, трябва да отидеш там, момчето ми! Какво да ти кажа?

Все пак той не искаше да се разчувствува заради този хлапак, който се бе отказал от свежата долина сред Вогезите, за да я замени с коридорите на криминалната полиция!

— Разбира се, няма да те глезят като у вас!

Майка му беше сестра на госпожа Мегре и това е всичко. Къщата им не беше къща, а същински инкубатор: „Филип ще се прибере… Филип ще огладнее… Изгладени ли са ризите на Филип?…“

И ястия, готвени на слаб огън, кремове, ликьори домашно производство! И стръкчета лавандула в скрина с бельото!

— Има и още нещо — каза Филип, докато свако му нагласяше подвижната си яка. — Снощи ходих във „Флория“.

— Естествено!

— Защо да е естествено?

— Защото те посъветвах да не ходиш там. Каква глупост си направил?

— Никаква. Побъбрих с онова момиче, Фернанд, нали я знаете. Тя ми даде да разбера, че работи с вас и че имала да изпълнява не знам каква си задача в бистрото на ъгъла на улица „Дьо Дуе“. Когато си тръгвах, я проследих машинално. Беше по пътя ми. Обаче на излизане от бистрото я спряха инспекторите от нравствената полиция и я накараха да се качи в полицейската кола.

— Обзалагам се, че си се намесил!

Филип наведе глава.

— Какво ти отговориха?

— Че знаят добре какво вършат.

— А сега бягай — въздъхна Мегре, който търсеше вратовръзката си. — Не се безпокой.

Той сложи ръце на раменете му, целуна го по двете бузи и за да свърши с тази сцена, изведнъж се престори на много зает. Едва когато вратата се отвори и затвори отново, повдигна глава, прегърби се и измърмори няколко неясни срички.

Щом се озова на кейовете, първата му работа бе да купи „Екселсиор“ от една будка и да погледне снимката, която беше поместена наистина на първа страница с текста:

„Инспектор Филип Лауер, обвинен, че е убил Пепито Палестрино, когото е бил натоварен да следи.“

Мегре крачеше бавно по Пон-Ньоф. Снощи не бе стъпвал във „Флория“, а се бе въртял около дома на Кажо на улица „Де Батиньол“. Това беше доходна къща отпреди петдесет години, като повечето къщи в квартала. Коридорът и стълбището бяха лошо осветени. Забелязваха се тъжни и мрачни апартаменти, прозорци с мръсни пердета, мебели с избеляло кадифе.

Апартаментът на Кажо се намираше на мецанина. В този час той беше пуст и Мегре влезе в къщата като свой, изкачи се до четвъртия етаж, после слезе обратно.

На вратата на Нотариуса имаше секретна брава, иначе комисарят може би щеше да се изкуши. Когато мина край портиерската стаичка, портиерката, която бе прилепила лице о стъклото, дълго го наблюдава.

Какво би могло да се направи? Мегре прекоси пеш почти цял Париж с ръце в джобовете, дъвчейки и предъвквайки едни и същи мисли.

Някъде, в „Табак Фонтен“ или на друго място, имаше ядро от злосторници, които вършеха спокойни малките си афери извън законите. И Пепито беше от тях. Барнабе — също.

А Кажо, който беше главатарят, ги ликвидираше или организираше ликвидирането им един след друг.

Обикновено уреждане на сметки! Полицията едва ли щеше да се занимава, ако това говедо Филип…

Мегре бе стигнал до Дирекцията на полицията. Двама инспектори, които излизаха, го поздравиха, без да крият чувствата си, и той прекоси преддверието, пресече двора и мина край отдела за наблюдение на мебелираните стаи.

Горе беше часът за докладите. В широкия коридор петдесет инспектори на групички спореха на висок глас, предаваха си сведения и фишове. Отвреме-навреме вратата на някой кабинет се отваряше. Извикваха някакво име и призованият отиваше, където му заповядваха.

Когато се появи Мегре, за няколко секунди настъпи мълчание и смут. Но той мина покрай групите така непринудено, че инспекторите, за да прикрият смущението си, веднага подновиха разговорите си.

Отдясно, мебелирана с фотьойли с червено кадифе, се виждаше чакалнята на директора. Там, седнал в ъгъла, чакаше един единствен посетител: това беше Филип, който, подпрял брадата си с ръка, гледаше вторачено пред себе си.

Мегре се отдалечи в обратна посока, стигна до дъното на коридора и почука на последната врата.

— Влезте! — произнесе някой отвътре.

И всички видяха как той влиза с шапка на глава в кабинета на комисаря Амадийо.

* * *

— Добър ден, Мегре.

— Добър ден, Амадийо.

Те си докоснаха кранчетата на пръстите, както някога, когато се виждаха всяка сутрин. Амадийо направи знак на един инспектор да излезе, после промърмори:

— Искате да говорите с мен ли?

С фамилиарно движение Мегре седна на ръба на бюрото и взе кибрита от масата, за да запали лулата си.

Колегата му бе дръпнал фотьойла си и се бе облегнал назад.

— Как е на село?

— Благодаря. А тук?

— Все същото. Трябва да отида при шефа след пет минути.

Мегре се престори, че не разбира какво значи това и разкопча пардесюто си, без да бърза. Той беше тук като у дома си, а това бюро наистина бе негово в продължение на десет години.

— Неприятности ли ви създава вашият племенник? — атакува Амадийо, който беше неспособен да мълчи дълго. — Държа да ви кажа, че на мен ми създава още повече неприятности, отколкото на вас. Аз ядох калая. А знаете, че работата стигна далеч. Лично министърът прати записка на шефа. Така че сега нямам повече какво да кажа. Съдия-следователят ръководи всичко. Мисля, че Гастамбид беше вече в прокуратурата по ваше време?

Телефонът иззвъня. Амадийо вдигна слушалката до ухото си, смотолеви:

— … Да, господин директор… Добре, господин директор… След няколко минути… Не съм съвсем сам… Да… Именно…

Мегре знаеше темата на този разговор. В другия край на коридора току-що бяха въвели Филип при шефа.

— Имате ли да ме питате нещо? — каза Амадийо, ставайки. — Нали чухте. Шефът ме вика.

— Два-три малки въпроса. Първо, знаеше ли Кажо, че е ставало въпрос да се арестува Пепито?

— Не ми е известно. Впрочем не разбирам какво значение има това.

— Извинявайте. Аз познавам Кажо. Зная каква роля играе в учреждението. Зная също, че понякога не криете доносниците си. Идвал ли е той тук два-три пъти преди драмата?

— Мисля, че да. Да, спомням си…

— Друг въпрос: знаете ли адреса на Жозеф Одиа, келнера от кафене, който минавал по улица „Фонтен“ точно навреме, за да се блъсне във Филип?

— Той спи в хотела на улица „Льопик“, ако не се лъжа.

— Проверихте ли добре алибито на Кажо?

Амадийо се усмихна престорено.

— Слушайте, Мегре, все пак аз си познавам занаята!

Но това не беше краят. Мегре бе забелязал на бюрото жълта картонена папка с надписа на нравствената полиция.

— Значи това е вече докладът за арестуването на Фернанд Боске?

Амадийо гледаше другаде, може би щеше да обясни откровено всичко на събеседника си, но с ръка на дръжката на вратата се задоволи най-после да измърмори:

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че Кажо е накарал нравствената полиция да арестува една девойка. Къде е тя сега?

— Не зная.

— Ще ми позволите ли да хвърля един поглед на досието?

Трудно можеше да му се откаже. Мегре се наведе, прочете няколко реда и заключи:

— В момента тя трябва да е в антропометричната служба…

Звънът на телефона отекна отново. Амадийо махна с ръка.

— Извинявам се, но…

— Зная. Шефът ви чака.

Мегре закопча пардесюто си и излезе от кабинета едновременно с комисаря. Вместо да поеме по стълбата, той вървя с него до чакалнята с червените фотьойли.

— Ще бъдете ли така добър да попитате шефа може ли да ме приеме?

Амадийо бутна една тапицирана врата. Разсилният също изчезна в кабинета на директора на криминалната полиция, където бе въведен Филип. Мегре почака прав, с шапка в ръка.

— Директорът е много зает и ви моли да дойдете пак следобед.

Мегре се обърна полукръгом и мина отново край групичките на инспекторите. Чертите му бяха малко по-сурови, но той беше готов да се усмихва и се усмихваше невесело.

* * *

Не излезе отново на улицата, а пое по тесните коридори, по извитите стълби, по които се стигаше до най-горните етажи на Съдебната палата. Така се озова пред помещенията на антропометричната служба и отвори вратата. Измерването на жените бе завършило. Петдесетина мъже, задържани през нощта, се събличаха в една боядисана в сиво стая и трупаха дрехите си по пейките.

Щом останеха голи, те влизаха един по един в съседната стая, където служители в черни престилки вземаха отпечатъци от пръстите им, настаняваха хората на антропометричния стол и подвикваха измеренията им, както продавачи в големите магазини съобщават на касата за някоя продажба.

Миришеше на пот и кир. Болшинството от мъжете, замаяни, повече или по-малко смутени от голотата си, се оставяха да ги блъскат от ъгъл в ъгъл и изпълняваха движенията, които им заповядваха, още по-несръчно поради това, че мнозина не знаеха френски.

Мегре се ръкуваше сърдечно със служителите и чуваше неизбежните фрази:

— На обиколка ли сте дошли? Как е на село? Трябва да е чудесно по това време!

Неоновата лампа осветяваше ярко една малка стаичка, където работеше фотографът.

— Много ли бяха жените тази сутрин?

— Седем.

— Имате ли фишовете?

Те се търкаляха на една маса, защото още не ги бяха класирали. Третият беше на Фернанд, с отпечатъци на петте пръста, несръчен подпис и ужасно натуралистичен портрет.

— Тя нищо ли не каза? Не плака ли?

— Не. Беше много кротка.

— Знаете ли къде е откарана?

— Не ми е известно дали са я пуснали, или ще я държат няколко дни в „Сен Лазар“…

Погледът на Мегре блуждаеше по голите мъже, строени в редица като в казарма. Той вдигна ръка към шапката си и рече:

— Довиждане!

— Тръгвате ли си вече?

Беше пак на стълбата, където нямаше стъпало, на което да не бе стъпвал хиляди пъти. Друга стълба отляво, по-тясна от първата, водеше за лабораторията, в която му бяха познати и най-малките кътчета, и най-малките стъкълца.

Озова се отново на втория етаж, откъдето тълпата инспектори току-що се бе разпръснала. Пред вратите започваха да застават посетители, хора призовани или дошли по свое желание да се оплачат, или пък да направят някакво разкритие.

Той, Мегре, бе прекарал по-голямата част от живота си в тази обстановка и ето че изведнъж гледаше около себе си с нещо като отвращение.

Дали Филип се намираше още в кабинета на началника? По всяка вероятност не! В този момент той беше арестуван и двама от колегите му го водеха към кабинета на съдия-следователя!

Какво ли са му казали зад тапицираната врата? Дали са били откровени, да му говорят прямо?

— Вие сте извършили глупост. Има толкова улики против вас, че обществеността ще се чуди защо сте още свободен. Но ние сме натоварени да разкрием истината. Вие оставате наш служител.

Сигурно не са му казали точно това. Мегре сякаш чуваше началника — изпитващ неудобство в очакване на Амадийо — да мърмори, прокашляйки се:

— Инспекторе, в същност нямам основание да ви се радвам. Вие влязохте тук по-лесно от други благодарение на застъпничеството на вашия свако. Показахте ли се достоен за тази благосклонност?

А Амадийо добавя:

— Отсега нататък вие сте в ръцете на съдия-следователя. И при най-голямото желание не можем да направим нищо за вас.

И все пак този Амадийо с издълженото си бледо лице и кестенявите си мустаци, които непрекъснато приглаждаше, не беше лош човек. Той имаше жена, три деца, от тях едно момиче, на което искаше да осигури зестра. Открай време смяташе, че е заобиколен от интриги. Беше убеден, че всички завиждат на положението му и гледат само как да го компрометират.

Що се отнася до големия шеф, след две години той щеше да стигне пределната възраст, а дотогава трябваше да избягва неприятностите.

Тази неприятност сега беше банална местна история, тоест нищо особено. Щяха ли да рискуват да си навлекат усложнения, като прикрият един местен инспектор, който бе сгрешил и на всичко отгоре беше племенник на Мегре?

Всички знаеха, че Кажо е подлец. Самият той не криеше това. Той черпеше доходи отвсякъде. А когато предадеше някого на полицията, значи този някой бе престанал да му бъде полезен.

Само че Кажо беше опасен подлец. Той имаше приятели, връзки. И главното, умееше да се отбранява. Разбира се, някой ден щяха да го пипнат. Държаха го под око. Дори бяха проверили алибито му и следствието продължаваше добросъвестно.

Но не биваше да се стига до престараване! Особено от страна на Мегре, с манията му да се завира навсякъде.

Той бе стигнал до малкия павиран двор, където нещастни хора чакаха пред съда за малолетни. Въпреки Слънцето беше хладно и на сянка, между паветата, се задържаше ситен скреж.

— Какъв глупак е Филип! — изръмжа Мегре, който се поболяваше от яд заради него.

Защото знаеше много добре, че се върти в кръг като кон в цирк. Не беше нужно да има някаква гениална идея; в полицейската работа от гениални идеи няма полза. Не беше нужно да се открие и някаква сензационна следа, нито някакъв знак, убягнал от погледа на всички.

Въпросът стоеше по-просто и по-банално. Кажо бе убил или наредил да убият Пепито. Трябваше Кажо да бъде принуден да каже най-после:

— Вярно е!

Сега Мегре се шляеше из кейовете, близо до плаващата пералня; той нямаше право да накара Нотариуса да се яви в определен кабинет, да го затвори там за няколко часа и да му повтаря сто пъти един и същ въпрос, да го тормози, ако трябва, за да му скъса нервите.

Не можеше също да призове келнера от кафенето, собственика на бистрото и другите, които всяка вечер играеха белот на сто метра от „Флория“.

Едва бе успял да използува Фернанд и буквално му я бяха конфискували.

Стигна до „Халбата на Пон-Ньоф“, отвори стъклената й врата, ръкува се с Люка, седнал до тезгяха.

— Как е, шефе?

Люка го наричаше винаги „шеф“, като спомен от времето, когато работеха заедно.

— Лошо! — отвърна Мегре. — Трудно е, нали?

Не беше трудно. Беше трагично без величие.

— Старея! Може би ми се отразява животът на село?

— Какво ще пиете?

— Е, добре, едно перно!

Той каза това, като че хвърляше предизвикателство. Спомняше си, че бе обещал да пише на жена си, но нямаше смелост да го стори.

— Не мога ли да ви помогна?

Люка беше любопитен добряк, винаги лошо облечен, а на всичко отгоре и лошо сложен физически, който нямаше нито жена, нито семейство. Погледът на Мегре блуждаеше из помещението, което започваше да се пълни, и стана нужда да присвие очи, когато се обърна към прозореца, откъдето се лееше слънце.

— Работил ли си досега с Филип?

— Два-три пъти.

— Много неприятно ли беше?

— Някои го гледаха накриво, понеже не казваше нищо особено. Нали знаете, че е срамежлив. Задържан ли е?

— Наздраве.

Люка се безпокоеше, като виждаше Мегре толкова затворен.

— Какво ще правите, шефе?

— Виж, на теб мога да ти кажа. Ще направя всичко, което е необходимо. Разбираш ли? По-добре някой да го знае. Така че, ако се случи нещо…

Той обърса уста с опакото на ръката си и почука по масата с една монета, за да повика келнера.

— Недейте! Аз черпя.

— Щом желаеш. Аз ще черпя, когато всичко свърши. Довиждане, Люка.

— Довиждане, шефе.

Ръката на Люка се задържа за секунда в грапавата ръка на Мегре.

— Слушайте, все пак се пазете!

А Мегре, прав, произнесе високо:

— Страхливците ме отвращават!

И се отдалечи съвсем сам, пеш. Имаше време, защото не знаеше дори къде отива.