Жорж Сименон
Мегре (8)

VIII

Когато минаваше през фоайето на своя хотел, Мегре се навъси, защото една жена стана от плетеното си кресло и се приближи до него, целуна го по двете бузи с тъжна усмивка, улови му ръката и я задържа в своята.

— Ужасно! — простена тя. — Пристигнах тази сутрин и толкова тичах, че не зная вече къде съм.

Мегре гледаше балдъзата си, която му се изтърсваше от Елзас, и имаше нужда да привикне с това видение, толкова се различаваше то от образите от последните дни и сутринта, от суровата атмосфера, в която бе затънал.

Майката на Филип приличаше на госпожа Мегре, но бе запазила повече от сестра си своята провинциална свежест. Не беше дебела, а закръглена; лицето й беше розово под грижливо пригладените коси и всичко у нея създаваше впечатление за чистота: дрехите й в черно и бяло, очите й, усмивката й.

Тя носеше със себе си тамошната атмосфера и Мегре като че ли усещаше миризмата на къщата със стенни долапи, пълни със сладка, приятния дъх на вкусните ястия и кремовете, които обичаше да приготвя.

— Мислиш ли, че след това той ще си намери работа?

Комисарят вдигна багажа на балдъзата си, който беше още по-провинциален от самата нея.

— Тук ли ще спиш? — запита той.

— Ако не е много скъпо…

Поведе я към трапезарията, където не стъпваше, когато биваше сам, защото обстановката беше строга и се говореше само на тих глас.

— Как откри адреса ми?

— Отидох в Съдебната палата и се срещнах със съдията. Той не знаеше, че ти се занимаваш със случая.

Мегре не каза нищо, направи гримаса. Представяше си опяванията на балдъзата си:

„Нали разбирате, господин съдия. Свакото на моя син, комисарят — групов началник Мегре…“

— И после? — загуби търпение той.

— Даде ми адреса на адвоката. На улица „Дьо Грьонел“. Отидох и там.

— И си направила всички тия обиколки с багажа?

— Бях го дала на гардероб.

Ужасяващо. Тя трябва да е разказвала историята на всички.

— Ако ти кажа, че когато снимката излезе във вестника, Емил не посмя да отиде в службата си!

Емил беше съпругът й, който имаше същите късогледи очи, както Филип.

— У нас не е като в Париж. Затворът си е затвор. Хората си говорят, че нямало дим без огън. Той има ли поне легло със завивки?

Ядяха сардели и резенчета цвекло, пиеха слабо червено вино в гарафа и отвреме-навреме Мегре правеше усилие, за да се отърси от досадата на този обед.

— Ти познаваш Емил. Той е много настроен против теб. Твърди, че по твоя вина Филип е постъпил в полицията, вместо да си потърси добра служба в някоя банка. Отговорих му, че каквото е трябвало да стане, станало е. А, тъкмо се сетих, добре ли е жена ти? Няма ли много работа с животните?

Това трая цял час, защото след обеда трябваше да се пие кафе и майката на Филип искаше да знае точно как е построен един затвор и как се отнасят там с хората. Двамата бяха в салона. Портиерът дойде да съобщи, че някакъв господин иска да говори на Мегре.

— Доведете го!

Той се чудеше кой ли може да бъде и бе крайно изненадан, като забеляза комисаря Амадийо, който поздрави госпожа Лауер.

— Майката на Филип — съобщи Мегре.

— Искате ли да се качим в моята стая?

Изкачиха стълбата мълчаливо. Щом се озоваха в стаята, комисарят се прокашля, освободи се от шапката и чадъра, който не изпущаше никога.

— Мислех, че ще ви видя пак след тазсутрешния разпит — подхвана той. — Тръгнали сте си, без да кажете нищо.

Мегре го наблюдаваше мълчаливо, разбираше, че Амадийо е дошъл да се помирят, но нямаше смелостта да улесни първите му стъпки.

— Знаете ли, тези хора са много силни! Разбрах това, когато ги събрахме всички на очна ставка.

Той седна, за да си даде кураж, кръстоса крака.

— Слушайте, Мегре, дойдох тук да ви кажа, че започвам да споделям вашето мнение. Виждате, че съм откровен и че не съм злопаметен.

Но гласът му не звучеше съвсем естествено и Мегре почувствува, че това беше заучен урок и че събеседникът му не предприемаше тази стъпка по свое желание. След сутрешните разпити се бе състояло съвещание между директора на криминалната полиция и комисаря и именно директорът бе възприел тезата на Мегре.

— А сега ви питам: какво ще правим? — произнесе сериозно Амадийо.

— Не зная!

— Нямате ли нужда от моите хора?

После изведнъж стана словоохотлив:

— Ще ви кажа мнението си. Защото много размишлявах, докато разпитвах нашите тарикати. Знаете, че когато Пепито бе убит, имаше заповед за арестуването му. Бяхме научили, че във „Флория“ се намира доста значително количество наркотици. Именно за да предотвратя пренасянето на тези наркотици, поставих на пост инспектор до момента на арестуването, което трябваше да стане на разсъмване. Само че стоката изчезна!

Мегре като че ли не слушаше.

— От това заключих, че когато я пипнем, ще заловим и убиеца. Много ми се ще да поискам от съдията заповед за обиск и да отида да направя едно посещение на нашия Кажо.

— Няма смисъл — въздъхна Мегре. — Човекът, който се е погрижил за подробностите на тазсутрешната очна ставка, не е запазил у себе си такъв компрометиращ пакет. Кокаинът не е нито у Кажо, нито у Йожен, нито у когото и да било от нашите приятели. Впрочем какво заяви Луи за своите клиенти?

— Кълне се, че никога не е виждал Йожен, а камо ли да е играл карти с него. Мисли, че Одиа е идвал няколко пъти да купува цигари, но не е разговарял с него. Що се отнася до Кажо, може и да е чувал името му, като всички в Монмартр, но не го е познавал лично.

— Значи не си противоречаха?

— Нито веднъж. Дори си хвърляха насмешливи погледи, като че този разпит беше някакво забавление. Шефът побесня.

Мегре едва сдържа леката си усмивка, защото Амадийо признаваше, че той е познал и че обратът у него се дължи на началника на криминалната полиция.

— Винаги би могло да се пусне някой инспектор по следите на Кажо — подхвана отново Амадийо, за когото мълчанието беше мъчително. — Но той ще им се изплъзне, когато пожелае. Да не говорим, че има покровители и че е способен да се оплаче от нас.

Мегре извади часовника си и го загледа настойчиво.

— Среща ти имате?

— Да, скоро. Ако нямате нищо против, ще слезем заедно.

Минавайки край портиера, Мегре се осведоми за балдъзата си.

— Тази дама замина преди няколко минути. Попита ме кой автобус трябва да хване, за да стигне до улица „Фонтен“.

Точно това можеше да се очаква от нея! Тя искаше да види сама мястото, където синът й беше обвинен, че е убил Пепито. И щеше да влезе! Щеше да разкаже историята си на келнерите!

— Ще изпием ли пътьом по една чаша в „Халбата“? — предложи Мегре.

Настаниха се в един ъгъл и поръчаха стар арманяк.

— Признайте — осмели се Амадийо, който подръпваше мустаците си, — че вашият метод не може да се приложи в подобен случай. Преди малко обсъждахме този въпрос с шефа.

Несъмнено шефът се интересуваше много от случая!

— Какво наричате мой метод?

— Вие знаете това по-добре от мен. Обикновено се бъркате в живота на хората; занимавате се повече с тяхното душевно състояние и дори с това, което им се е случило преди двадесет години, отколкото с веществени доказателства. Тук имаме работа със субекти, за които знаем почти всичко. Те не се опитват дори да ни мамят. На четири очи Кажо едва ли би отрекъл, че е извършил убийство.

— Той не отрече.

— Тогава какво ще правите?

— А вие?

— Най-напред ще оплета мрежа около тях, това се подразбира от само себе си. От тази вечер и единият, и другият ще бъдат следени. Все трябва да отидат някъде, да говорят с хора. Ще разпитаме и тях поред и…

— И след шест месеца Филип ще бъде още в затвора.

— Адвокатът му възнамерява да поиска временното му освобождаване. Тъй като е обвинен само в убийство по непредпазливост, сигурно ще удовлетворят молбата му.

Мегре не усещаше вече умората си.

— Ще пиете ли още едно? — предложи Амадийо, сочейки чашите.

— С удоволствие.

Горкият Амадийо! Колко ли трябва да е бил притеснен в момента, когато е влизал в салона на хотела! Сега той бе имал време да възвърне самообладанието си и си придаваше увереност, каквато не притежаваше, дори говореше за случая с известно безгрижие.

— Питам се впрочем — добави той, отпивайки глътка арманяк — дали Кажо е извършил сам убийството. Много мислих върху вашата теза. Защо да не е възложил на Одиа да стреля? Самият той може да е попаднал в засада на улицата…

— Одиа нямаше да се върне обратно, за да блъсне племенника ми и да вдигне тревога. Той се поддава толкова лесно, че се е увлякъл. Тоя дребен мръсен мошеник без въображение.

— А Йожен?

Мегре вдигна рамене не защото смяташе Йожен за невинен, а защото трудно би могъл да го обвини. Беше много неясно. Фернанд играеше тук някаква роля.

Впрочем Мегре почти не участвуваше в разговора. С молив в ръка той драскаше по мраморната повърхност на масата черти без никакво значение. Беше топло. От арманяка ги завладя сладко блаженство, той им вдъхваше чувството, че всичката натрупана умора се стопява малко по малко.

Люка, който влезе заедно с един млад инспектор, подскочи, като видя двамата комисари седнали на масата един до друг, а Мегре му смигна от другия край на залата.

— Няма ли да дойдете до „учреждението“? — предложи Амадийо. — Ще ви покажа протокола на разпитите.

— Има ли полза?

— Какво смятате да правите?

Това го безпокоеше. Каква ли мисъл можеше да се крие зад упоритото чело на Мегре? Сърдечността му вече бе спаднала с един тон.

— Усилията ни не трябва да се неутрализират взаимно. Шефът е на същото мнение като мен и именно той ме посъветва да се разбера с вас.

— Е, не сме ли се разбрали?

— За какво?

— По въпроса, че Кажо е убил Пепито и че вероятно пак той е убил Барнабе петнадесет дни преди това.

— Не е достатъчно да сме се разбрали по този въпрос, за да го арестуваме.

— Безспорно.

— Тогава?

— Тогава нищо. Или по-право искам от вас едно единствено нещо. Предполагам, че лесно ще издействувате от съдията Гастамбид заповед за арестуване с името на Кажо?

— А после?

— После бих искал да има постоянно в Дирекцията на полицията един инспектор с тази заповед в джоба. Щом телефонирам, трябва само да дойде при мен.

— Къде да дойде при вас?

— Където ще се намирам! Още по-добре ще е вместо една заповед, да има няколко. Нищо не се знае.

Мрачното лице на Амадийо се бе удължило.

— Много добре — каза той сухо. — Ще говоря за това с директора.

Той повика келнера, плати едната поръчка. После дълго закопчава и разкопчава пардесюто си с надеждата, че Мегре ще се реши най-сетне да говори.

— Е, това е! Желая ви успех.

— Много сте любезен. Благодаря ви.

— Кога според вас ще стане тази работа?

— Може би веднага. А може би чак утре сутринта. Слушайте! Според мен е за предпочитане това да стане утре сутринта…

В момента, когато събеседникът му се отдалечаваше, Мегре се опомни.

— Е, благодаря за посещението ви!

— То беше естествено.

Останал сам, той плати втората поръчка, спря се за момент до масата на Люка и колегата му.

— Има ли нещо ново, шефе?

— Кажи-речи. Къде бих могъл да те намеря утре сутринта към осем часа?

— Ще бъда в Дирекцията на полицията. Ако предпочитате, мога да дойда тук.

— До утре, тук!

Навън Мегре спря едно такси и поръча да го заведе на улица „Фонтен“. Нощта настъпваше. Витрините светваха. Когато минаваха край бистрото, поиска колата да намали скорост.

В малкия бар вялото младо момиче беше на касата, съдържателят — зад тезгяха, а келнерът бършеше масите. Но ги нямаше нито Одиа, нито Йожен, нито Марсилеца.

— Как ще ръмжат тази вечер, че не са могли да играят белот!

Няколко минути по-късно таксито спря пред „Флория“. Мегре му поръча да чака, бутна открехнатата врата.

Беше часът за метене. Една единствена лампа бе запалена и хвърляше мъждива светлина върху тапицерията и червените и зелени рисунки по стените. Покривките не бяха още Сложени върху неполираните маси, а на естрадата музикалните инструменти бяха прибрани в калъфи.

Всичко беше бедно, мрачно. Вратата на кантората в дъното стоеше отворена и Мегре забеляза част от силуета на жена, мина край един келнер, който метеше, и изскочи внезапно на ярка светлина.

— Ти ли си! — учуди се балдъзата му. Тя беше почервеняла, смутена.

— Исках да се видя с…

На стената се бе облегнал млад човек и пушеше цигара. Това беше господин Анри, новият собственик на „Флория“, или по-точно новото подставено лице на Кажо.

— Този господин беше много любезен… — смънка госпожа Лауер.

— Бих желал да мога да направя нещо повече — извини се младият мъж; — госпожата ми каза, че е майка на полицая, който убил… Искам да кажа: който е обвинен, че е убил Пепито. Самият аз не зная нищо. Поех заведението на другия ден.

— Още веднъж благодаря, господине. Виждам, че разбирате какво е да си майка.

Тя очакваше сцена от страна на Мегре. Когато той я накара да се качи в чакащото такси, тя заговори, колкото да не мълчи.

— Взел си кола. Има много удобен автобус… Можеш да си пушиш лулата… Аз съм свикнала…

Мегре даде на шофьора адреса, после пътьом промърмори с особен глас:

— Ето какво ще направим. Предстои ни дълга вечер. Утре заран трябва да бъдем бодри, със спокойни нерви и бистър ум. Ако искаш, ще отидем на театър.

— На театър, когато Филип е в затвора?

— Е, това е последната му нощ.

— Откри ли нещо?

— Не още. Оставихме да действувам. В хотела е скучно. Няма какво да правим.

— А аз исках да се възползувам от случая, за да отида да сложа в ред стаята на Филип!

— Той ще се ядоса. Младият човек не обича майка му да се бърка в неговите работи.

— Мислиш ли, че Филип има връзка с жена?

В тези думи блясваше цялата й провинциалност и Мегре я целуна по бузата.

— Ами, не, стара глупачке! За нещастие няма. Филип е досущ като баща си.

— Не съм уверена, че Емил преди женитбата си…

Не беше ли това като пречистваща баня? Пристигайки в хотела, Мегре ангажира места за Пале-Роял, после, докато чакаше вечерята, написа писмо на жена си. Изглежда, бе забравил убийството на Пепито и арестуването на племенника си.

— Ще му дръпнем едно гуляйче! — съобщи той на балдъзата си. — Ако си послушна, ще ти покажа дори „Флория“ в стихията си.

— Не съм облечена за такова нещо!

Мегре удържа на думата си. След изискана вечеря в един ресторант на Булевардите — защото не желаеше да се храни в хотела — той заведе балдъзата си на театър и видя със задоволство как тя се смееше насила на недоразуменията във водевила.

— Срамувам се от това, което ме караш да правя — въздъхна тя все пак през антракта. — Ако Филип знаеше в този момент къде е майка му!

— А още повече Емил! Ако не любезничи със слугинята по това време.

— Тя е на петдесет години, горката женица.

* * *

По-трудно беше да я убеди да влезе във „Флория“, защото самият вход на кабарето с неоново осветление я поразяваше. Мегре я поведе към една маса близо до бара, докосна леко Фернанд, която беше там с Йожен и Марсилеца.

Както и можеше да се очаква, усмихнаха се, като видяха почтената жена, която съпровождаше бившия комисар.

А Мегре ликуваше! Сякаш именно това търсеше! Като почтен провинциалист, дошъл да се весели, той поръча шампанско.

— Ще се напия! — превземаше се госпожа Лауер.

— Толкова по-добре!

— Знаеш ли, че за пръв път стъпвам на подобно място?

От нея наистина лъхаше на село! Беше чудо на нравственото и физическото здраве!

— Коя е тази жена, която те гледа през всичкото време?

— Това е Фернанд, моя приятелка.

— На мястото на сестра ми нямаше да бъда спокойна, защото тя ми изглежда влюбена.

Това беше и вярно, и невярно. Фернанд действително гледаше Мегре особено, като че ли съжаляваше за прекъснатата им близост. Но веднага увисваше на ръката на Йожен и го закачаше съвсем демонстративно.

— Тя е с много хубаво момче!

— За нещастие утре хубавото момче ще бъде в затвора.

— Какво е направил?

— Той е един от бандитите, заради които е арестуван Филип.

— Той ли?

Тя не можеше да се примири с това. А още по-лошо стана, когато Кажо, както правеше всяка вечер, подаде глава през завесата, за да види как вървят работите.

— Виждаш ли онзи господин, който прилича на адвокат?

— С посивялата коса ли?

— Да! Така че внимавай. Постарай се да не извикаш. Това е убиецът.

Очите на Мегре се смееха, като че ли държеше Кажо и другите в ръцете си. Смееше се така, че Фернанд се обърна учудена, намръщи се, стана внезапно неспокойна и замислена.

Малко по-късно тя тръгна към тоалетните и на минаване хвърли поглед на Мегре, който стана на свой ред, за да я последва.

— Нещо ново при вас? — запита тя тогава почти злобно.

— А при теб?

— Нищо. Нали виждате. Омитаме се.

Тя наблюдаваше скришом Мегре и след като помълча, изрече:

— Ще го арестуват ли?

— Не веднага.

От нетърпение тя чукна по пода с високите си токчета.

— Голяма любов, а?

Но тя вече се отдалечаваше, подхвърляйки:

— Не зная още.

Госпожа Лауер се срамуваше, че си ляга в два часа сутринта, а Мегре, едва озовал се в леглото, заспа дълбоко и захърка така, както не бе хъркал от няколко дни.