Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mirror Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Огледален танц

Американска, първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 32

Страници: 512

ИК „Бард“, 1995 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №25

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Корекция

Четиринадесета глава

Иван, очевидно изпълнявайки заповеди — от графинята, предположи Марк, — го заведе на обяд. Марк с леко съчувствие отбеляза, че Иван изпълнява много заповеди. Отидоха на едно място, наречено кервансарай. Намираше се недалеч от замъка Ворхартунг. Поради тесните улици в старинната част на града Марк се спаси от поредното возене с наземна кола, шофирана от Иван.

Самото място беше интересно като паметник в общественото развитие на Бараяр. Най-старата му централна част беше разчистена, модернизирана и превърната в приятен лабиринт от магазини, кафета и малки музеи, посещаван от смесица от градски работници, търсещи обяд, и туристи от провинцията, дошли в столицата да се запознаят с историческите светини.

Промяната започваше от групата стари правителствени сгради като замъка Ворхартунг и продължаваше покрай реката към центъра на района. В покрайнините на юг модернизацията постепенно изчезваше и отстъпваше място на някакви неугледни, малко опасни райони, които бяха създали на кервансарая първоначалната му репутация на опасно място. По пътя Иван гордо посочи една сграда, в която твърдеше, че се е родил по време на Вордарианското претендентство. Сега беше магазин за скъпи ръчно тъкани килими и други антични занаятчийски предмети от Епохата на изолацията. От начина, по който му разказваше, Марк почти очакваше на сградата да има паметна плоча, отбелязваща неговото раждане, но нямаше. Той провери.

След като обядваха в едно от малките кафета, Иван, който вече се беше впуснал в историята на семейството си, беше обхванат от идеята да заведе Марк на мястото, където баща му, лорд Падма Ворпатрил, бил убит от вордарианските сили за сигурност по време на същата война. Постепенна промяна в архитектурата — от обикновена жълто-кафява гипсова мазилка от първото столетие от Епохата на изолацията до тъмночервени тухли от последното й столетие — отбелязваше преходите в кервансарая от подходящо към неподходящо.

Този път, слава Богу, имаше табелка, поставена в бронзова рамка направо на паважа. Докато Иван я гледаше, около нея и над нея минаваха коли.

— Защо не са я сложили поне на тротоара — попита Марк.

— За да е точно на мястото — каза Иван. — Мама искала така.

Марк изчака почтително Иван да отдаде почит на мъртвия си баща. Накрая Иван вдигна глава и заяви бодро:

— Какво ще кажеш, ако ти предложа да хапнем десерт? Знам една чудесна малка пекарна в района Керослав. Съвсем наблизо е. Всяка година, когато идвахме тук да се поклоним, мама ме водеше в нея. Прилича на дупка, но е добра.

На Марк още му беше тежко от обяда, но мястото се оказа така забележително отвътре, колкото изоставено изглеждаше отвън, и по някакъв начин стана така, че той получи цяла торба фъстъчени кифли и плодови пити за вкъщи. Докато Иван избираше деликатеси, за да ги изпрати на лейди Ворпатрил, и се задяваше с хубавата продавачка — трудно можеше да се каже дали Иван е сериозен, или това е просто някакъв рефлекс, — Марк стана.

Спомни си, че навремето Гален беше успял да внедри в този район двама комарански шпиони. Несъмнено ги бяха хванали още преди две години при чистката, извършена от бараярската Имперска сигурност след заговора, но все пак той се зачуди, ако би могъл да ги намери, дали мечтите на Гален за реванш щяха да се осъществят. Трябваше да са през една улица. Иван продължаваше да говори с момичето в пекарната. Марк излезе.

За щастие след две минути намери адреса. Реши, че няма нужда да проверява вътре. Обърна се и тръгна, според него, по най-краткия път към главната улица и магазина за печива. Оказа се, че този пряк път е задънена улица. Той се обърна и се върна към началото на уличката.

Една стара жена и един мършав младеж, които седяха на площадката пред вратата на къщата си, го видяха да отива в едната посока, а след това да се връща. Когато отново попадна във фокуса на късогледите очи на старата жена, в тях проблесна враждебност.

— Това не е момче. Това е мутантче — изсъска тя на момчето. Внук ли й беше? Тя го сбута с лакът. — Мути на нашата улица!

Момчето се изправи и препречи пътя на Марк. Той спря. Момчето беше по-високо от него… кой ли пък не беше?… но не много по-тежко. Беше бледо, с мазна коса. То се разкрачи агресивно, за да му попречи да мине. Оо, Господи!

— Нямаш работа тук, мути — момчето се изплю на земята като печен побойник. Марк едва не се засмя.

— Прав си — съгласи се той спокойно и премина на акцента на човек от Земята, не на бараярски. — Това място е една мръсна дупка.

— Другоземец! — изскимтя старицата с още по-голямо неодобрение. — Можеш да скочиш през космическия си коридор и да отидеш направо в ада, другоземецо!

— Изглежда, вече съм го направил — отговори сухо Марк. Лоши маниери, но той беше в лошо настроение. Ако тези отрепки от бедняшкия квартал имаха намерение да му се подиграват, щеше да им отвърне по същия начин. — Бараярци с бараярци. Ако има нещо по-лошо от Вор, това са глупаците, които им се подчиняват. Нищо чудно, че галактиките презират това място и го считат за дупка. — Изненада се колко лесно излезе потисканата му ярост и колко добре се получи. Все пак по-добре беше да спре дотук.

— Ще те скапя, мути — каза момчето и заплашително се размърда. Вещицата го подкани с груб жест да удари Марк. Странна обстановка: бабичките и хлапаците нормално са естествени врагове, но тези двамата бяха другарчета. Несъмнено приятели на империята, обединени срещу общия враг.

— По-добре мутант, отколкото идиот — ухили се Марк с фалшива сърдечност.

Хулиганчето сбърчи вежди.

— Ей! Това, дето го каза, за мен ли се отнася? А?

— Да виждаш някои друг идиот наоколо? — И докато момчето примигваше, Марк погледна през рамо. — Оо. Извинявай. Имало още двама. Разбирам объркването ти. — Адреналинът щедро се изля и превърна късния обяд в неприятна буца в стомаха му. Още две момчета, по-високи, по-яки, по-големи, но все пак още юноши. Може би зли, но необучени. Къде беше сега Иван? Къде беше скапаната невидима външна охрана? На почивка? — Не сте ли закъснели за училище? В помощното?

— Шибан мути — каза едното от по-големите момчета. Не се смееше.

Атаката беше неочаквана и почти го изненада. Той мислеше, че етикетът изисква най-напред размяна на повече обиди и тъкмо подготвяше такива. Въодушевлението му странно се смени с очакване за болка. Или може би очакването за болка беше въодушевяващо. Най-големият хулиган се опита да го ритне в слабините. Той хвана крака му, вдигна го нагоре и момчето се пльосна по гръб на камъните и извика така силно, че чак се захласна. Второто се спусна да го удари с юмрук. Марк хвана ръката му, завъртя го и хулиганът падна до мършавия си другар. За нещастие сега и двамата бяха между Марк и изхода.

Изправиха се. Гледаха го изненадани и побеснели от яд. За Бога, каква лека победа очакваха. Съвсем лека. Рефлексите му не бяха влизали в действие отпреди две години и той вече беше останал без дъх. И все пак по-голямото му тегло го правеше по-устойчив. „Трима срещу един изглеждащ сакат, дебел, малък, изгубен чужденец, а? Харесва ви, нали? Хайде, елате, малки канибалчета.“ Усмихна се и разтвори ръце за покана. Все още стискаше торбата от пекарната.

И двамата скочиха срещу него, разкривайки ясно намеренията си. Чисто отбранителните хватки на карате продължиха да действат ефикасно. Сипеха се неуморно, докато накрая двамата не се намериха на земята разтреперани, рухнали, жертви на собствената си агресия. Марк натисна с длан челюстта си, засегната от един несръчен, но достатъчно силен удар. Следващият рунд не беше толкова успешен за него. В края на рунда вече не можеше да ги достигне, а после изпусна торбата от пекарната, която веднага беше стъпкана. След това едното момче се вкопчи в него, а другите две започнаха да го налагат с юмруци съвсем неспортсменски. Той се задъха. Планираше едно хвърляне във въздуха, след което да побегне по улицата. Може би с това щеше да се тури край, което щеше да бъде добре за всички, ако един от идиотските хулигани, навеждайки се, не измъкна отнякъде очукана шокова палка и не замахна към него. Марк едва не го уби с мигновен ритник в шията, но отмести навреме крака си и ударът завърши малко встрани. Дори и през ботуша почувства как плътта се размаза — болезнено усещане, което рикошира по цялото му тяло. Марк се сви ужасен. Момчето лежеше на земята и гърлото му клокочеше. „Не, аз не съм трениран да се бия. Аз съм трениран да убивам. Оо, мамка му.“ Беше разкъсал ларинкса. Молеше се да не е скъсал някой основен вътрешен кръвоносен съд. Другите двама нападатели замръзнаха ужасени.

От ъгъла дотича Иван.

— Какво правиш, по дяволите? — извика той уплашено.

— Не зная — отвърна задъхано Марк. Беше се привел, опрял ръце на коленете си. Новата му риза беше изпръскана с кръв, която шуртеше от носа му. Със закъсняла реакция беше започнал да трепери. — Те се нахвърлиха върху ми. — „Но аз ги дразнех.“ Защо, по дяволите, бе направил това? Всичко стана толкова бързо…

— Този мути с вас ли е, войнико? — попита мършавото момче изненадано и уплашено.

Марк виждаше по лицето на Иван как той се бори с желанието да се откаже от всякаква връзка с него.

— Да — каза най-после Иван приглушено. Големият хулиган, който все още беше на крака, се дръпна, обърна се и побягна. Мършавото момче беше приковано към сцената от присъствието на ранения си приятел и старата жена, макар, изглежда, също да искаше да побегне. Вещицата, която беше станала и докуцукала до съборения си шампион, сипеше срещу Марк обвинения и заплахи. Тя като че ли беше единствената личност, която не се беше уплашила от зелената офицерска униформа на Иван. После пристигна общинската стража.

След като се увери, че за ранения хулиган ще бъдат взети мерки, Марк млъкна и остави на Иван да се оправя. Иван лъжеше като… командос, за да не допусне името Воркосиган да се свърже със скандала. Общинската стража, на свой ред, разбирайки кой е Иван, смъмри старицата и бързо ги освободи. Марк отказа да предяви обвинения, без да се наложи Иван да го убеждава. Трийсет минути по-късно вече се връщаха с наземната кола. Този път Иван караше много по-бавно. Остатъчен ужас, реши Марк. Нали едва не бе загубил поверения му клон.

— Къде, по дяволите беше стражът от външната охрана, който трябваше да бъде моят ангел-пазител? — попита Марк, като внимателно опипваше контузиите по лицето си. Носът му най-сетне беше престанал да кърви. Иван не го пусна в колата, докато кръвта не спря и той не се увери, че няма отново да рукне.

— Кой мислиш извика общинската стража? Външната охрана трябва да е дискретна.

— Оо! — Ребрата го боляха, но май нямаше нищо счупено. За разлика от своя прогенитор, той никога не беше чупил кост. Мути! — Дали на Майлс щеше да му се случи тази дивотия? — Единственото, което беше сторил на тези хора, беше, че мина покрай тях. Ако Майлс беше облечен като него и беше самичък като него, дали щяха да го нападнат?

— На първо място, Майлс нямаше да е толкова глупав, за да мине самичък тук!

Марк се намръщи. От Гален беше останал с впечатление, че рангът на Майлс му осигурява имунитет срещу мутагенните предразсъдъци на Бараяр. Трябвало ли е Майлс непрекъснато да мисли за своята безопасност и да решава къде може да ходи и какво може да прави?

— А ако беше минал — продължи Иван, — сигурно щеше да си поговори с тях. И да се измъкне, без да прибягва до бой. Защо, по дяволите, се сби с три момчета? Ако просто искаш да си го изкараш на някого, ела да се биеш с мен. Ще ми бъде приятно.

Марк смутено вдигна рамене. Това ли търсеше тайно? Наказание? Затова ли нещата вървяха толкова на зле?

— Нали сте великите Вор. Защо трябва да търсите начин да се измъкнете? Не можете ли просто да смачкате тази измет?

Иван простена.

— Не. И се радвам, че няма да ти бъда постоянен телохранител.

— Аз също се радвам, ако току-що случилото се е показателно за твоето старание — изръмжа в отговор Марк. Той провери левия си кучешки зъб. Челюстта и устните му се бяха подули, но зъбът не се клатеше.

Иван само изръмжа. Марк се облегна назад, питайки се какво ли прави момчето с разкъсаното гърло. Общинската стража го беше отвела за лечение. Не трябваше да го наранява. Един сантиметър по към центъра и щеше да го убие. Можеше да убие и тримата. Хулиганите, в края на краищата, бяха само малки канибалчета. Ето защо, обясни си Марк, Майлс щеше да поговори и да потърси начин да се измъкне. Не от страх, не от благородна принуда, а защото тези хора не бяха от неговата… категория. Почти му призля. „Бараярци. Боже помогни ми!“

 

 

Иван се отби в апартамента си, който беше в една кула в един от най-добрите райони на града, недалеч от модерните правителствени сгради, където се помещаваха щабовете на Службите на имперското командване, и предложи на Марк да се измие и да свали изцапаните си с кръв дрехи преди да се върне в дома Воркосиган. Подхвърляйки му чиста риза от сушилнята, Иван отбеляза:

— Утре целият ще бъдеш в синини. От това Майлс щеше да лежи в болница поне три седмици. Щеше да се наложи да го изнасям оттам на носилка.

Марк погледна червените петна, които бяха започнали да стават морави. Беше започнал да се вдървява. Половин дузина претоварени мускули протестираха срещу злоупотребата с тях. Всичко това можеше да скрие, но на лицето му имаше белези, които трябваше да бъдат обяснени. Ако кажеше на графа и графинята, че е претърпял автомобилна злополука с Иван, щеше да мине, но той знаеше, че тази лъжа съвсем скоро ще бъде разкрита.

В случая обяснението отново пое Иван, който го върна при графинята, с едно вярно, но абсолютно минимално описание за приключението на Марк: „Оо, той се изгуби и после станал един малък сблъсък с местните жители, но аз го намерих точно преди да стане нещо лошо…“ — Марк го остави да обяснява, без да възразява.

До вечерта пълният рапорт за инцидента очевидно бе получен от графа и графинята. Марк почувства леко напрежение още щом се настани на мястото си на масата срещу Елена Ботари-Джесек, която най-после се беше върнала след продължителен и вероятно изтощителен отчет пред щаба на ИмпСи.

Графът изчака, докато сервират първото блюдо и прислужникът напусне столовата, след което отбеляза:

— Радвам се, че твоят практически опит днес е нямал фатален край, Марк.

Марк успя да преглътне, без да се задави, и каза унило:

— За мен или за него?

— И за двамата. Искаш ли да чуеш какво е състоянието на твоята, хм, жертва?

„Не!“

— Да. Моля.

— Лекарите в градската болница се надяват да го изпишат след два дена. Една седмица ще бъде на течна диета. Ще си възстанови гласа.

— Чудесно. — „Не исках да…“ Какъв беше смисълът от извинения, оправдания, протести? Никакъв, положително.

— Исках да платя разходите по лечението, тайно, но открих, че Иван ме е изпреварил. Сетне, като размислих, реших да го оставя той да го направи.

— Оо. — Трябваше ли да предложи да възстанови разходите на Иван? Имаше ли някакви пари или някакво право да има пари? Законно? Морално?

— Утре водач ще ти бъде Елена — каза графинята. — И Пим ще ви съпровожда.

Елена не изглеждаше никак очарована.

— Говорих с Грегор — продължи граф Воркосиган. — Ти очевидно по някакъв начин си му направил голямо впечатление, така че той официално е дал одобрението си да те представя като мой наследник, кадет на рода Воркосиган, член на Съвета на графовете. По мое усмотрение ако и когато се потвърди смъртта на Майлс. Очевидно тази стъпка е все още преждевременна. Аз сам не съм сигурен дали ще е по-добре да прокарам твоето утвърждаване пред Съвета преди да се запознаят с теб, или след известно време, когато ще са свикнали с тази идея. Дали да използувам тактиката на внезапен удар и оттегляне, или на продължителна и отегчителна обсада. За първи път смятам, че продължителната обсада ще е по-добра. Ако спечелим, победата ти ще бъде много по-сигурна.

— Могат ли да ме отхвърлят? — попита Марк. „Това ли е светлината в тунела, която виждам?“

— Те трябва да приемат и да одобрят кандидатурата ти да наследиш графството с гласуване с просто мнозинство. Моята частна собственост е отделен въпрос. Нормално наследник става най-големият син или, когато няма син, онзи компетентен роднина, който може да представя графа. В този случай той дори не трябва да е роднина, макар че почти винаги е. Съществува знаменитият случай на един от графовете Вортала, в Епохата на изолацията, който се скарал със сина си. Младият лорд Вортала се съюзил със своя тъст в търговската война за Зидиарч. Вортала лишил от наследство сина си и по някакъв начин успял да накара графовете да одобрят за наследник коня му, Миднайт. Твърдял, че конят му бил също много умен и никога не го бил предал.

— Е… надежден прецедент за мен — възкликна Марк. — И как се справил граф Миднайт? В сравнение с един среден граф?

— Лорд Миднайт. Уви, никой не успял да разбере. Конят умрял преди Вортала, войната постепенно свършила и накрая синът наследил всичко. Но това е само един от зоологическите апогеи на променящата се политическа история на Съвета, знае се още и за Подстрекателския котешки заговор. — Очите на граф Воркосиган заблестяха с някакъв неестествен ентусиазъм, после той погледна Марк и моментното му оживление замря. — Трябваха ни няколко столетия, за да натрупаме прецеденти — от абсурдни до ужасяващи. И някои вършат добра работа.

Графът не разпитва повече как е преминал денят за Марк, а Марк не пожела доброволно да му разкаже повече подробности. Вечерята продължи както обикновено и Марк напусна трапезарията щом реши, че благоприличието позволява.

 

 

Отиде в библиотеката — продълговата стая в края на едно крило в най-старата част на къщата. Графинята го беше поощрила да чете там. Освен четящото устройство, което осигуряваше достъп до обществените банки данни и заключените с кодове секретни правителствени комуникационни пултове със собствени специализирани комуникационни връзки, цялата стая беше обградена с шкафове, пълни с печатни книги и дори ръкописи от Епохата на изолацията. Библиотеката напомни на Марк за замъка Ворхартунг със своята модерна апаратура, неподходящо натъпкана по неудобните ъгли на старинната зала.

Докато мислеше за музея, пред очите му попадна голям том с рисунки на оръжия и доспехи. Той внимателно го извади от лавицата и го занесе до една от нишите край високите стъклени врати към градината. Нишите бяха луксозно обзаведени. Малък плот, който се изтегляше от огромния стол със странични облегалки, поддържаше тежкия том. Развеселен, Марк го заразлиства. Петдесет вида саби и ножове, всеки със собствено име и с имена на съставните си части… каква абсолютно частна база от знания, създадена, и на свой ред създаваща една котерия като например кастата Вор…

Вратата на библиотеката се отвори и по мрамора проехтяха стъпки. Беше граф Воркосиган. Марк се сви на стола в нишата и прибра краката си така, че да не се виждат. Може би графът просто щеше да вземе нещо и отново да излезе. Той не искаше да бъде въвлечен в някакъв интимен разговор, за какъвто предразполагаше тази удобна стая. Беше преодолял началния си страх от графа, но все пак този човек го караше да се чувства мъчително неловко дори и без да продума една-единствена дума.

За нещастие графът седна до един от комуникационните пултове. Отраженията от цветните светлини на дисплея примигваха в стъклото на прозорците, срещу които се намираше стола на Марк. Марк разбра, че колкото по-дълго чака, криейки се като убиец, толкова по-неудобно ще му е да се покаже. „Затова кажи «здравей». Изпусни книгата. Издухай си носа. Изобщо направи нещо, за да покажеш, че си тук.“ И тъкмо събираше кураж да се опита да се изкашля и да разлисти шумно страниците, когато пантите на вратата отново проскърцаха и прозвучаха по-леки стъпки. Графинята. Марк се сви на топка в стола.

— А, ти ли си — каза графът. Светлините, отразяващи се в прозореца изчезнаха, когато той изключи пулта, за да обърне внимание на графинята, и се завъртя със стола си. Дали тя не се наведе към него за кратка прегръдка? Прошумоля тапицерия — графинята явно бе седнала.

— Марк преминава доста суров курс на запознаване с Бараяр — отбеляза тя и с това осуети последния отчаян импулс на Марк да извести за присъствието си.

— Необходимо е — въздъхна графът. — Той има да наваксва двайсет години, ако трябва да действа.

— А трябва ли да действа? Искам да кажа незабавно.

— Не. Не незабавно.

— Добре. Мислех, че може би му готвиш някоя невъзможна задача. А както знаем всички, невъзможните задачи изискват малко повече време.

Графът се засмя.

— Най-малкото е зърнал една от най-лошите ни социални страни. Трябва да се погрижим да се запознае с историята на мутагенните нещастия и с това да разбере откъде произтича насилието. Колко дълбоко са залегнали агонията и страхът, които са източник на видимите безпокойства и, както вие бетанците бихте казали, лошите маниери.

— Не съм сигурна, че някога ще може да дублира вродената способност на Майлс да танцува през това минно поле.

— Изглежда повече склонен да го изоре — промърмори сухо графът и се подвоуми. — Неговият вид… Майлс полагаше огромни усилия да се движи, да действа, да се облича така, че да не привлича вниманието на хората върху себе си. Да направи така, че личността му да надделее над външното впечатление. Един вид жонгльорство с цялото тяло, ако искаш. Марк… сякаш съзнателно прави тъкмо обратното.

— Имаш предвид инцидента на улицата?

— Това и… признавам, намирам увеличеното му тегло за смущаващо. Особено като се съди от рапорта на Елена колко бързо го е постигнал. Може би трябва да отиде на лекар. Не е добре за него.

Графинята изсумтя.

— Той е само двайсет и две годишен. Излишните килограми не представляват непосредствен здравен проблем. Не това те безпокои, любов моя.

— Може би… не само това.

— Той те обърква, мой чувствителен към тялото бараярски приятелю.

— Мм. — Марк отбеляза, че графът не отрече това.

— Една точка за него.

— Би ли се изяснила?

— Действията на Марк са език. Главно език на отчаяние. Те не винаги могат лесно да се обяснят. Това обаче е очевидно.

— Не и за мен. Анализирай го, моля.

— Това е проблем, съставен от три части. На първо място чисто физическата страна. Предполагам, че не си се запознал внимателно с медицинския му картон.

— Прочетох резюметата на ИмпСи.

— Аз прочетох оригиналните данни. Всичките. Когато джексънианските телесни скулптури са оформяли тялото на Марк да има ръста на Майлс, те не са модифицирали генетическия му метаболизъм. Вместо това смесвали произволни комбинации от саморазпадащи се хормони и стимуланти, които инжектирали ежемесечно и променяли формулата според нуждата. В резултат постигнали по-евтино, по-просто и по-контролирано желаните резултати. Вземи Иван като фенотипен[1] образец на това какъв трябваше да стане генотипът[2] на Майлс без отравянето със солтоксин. Онова, което имаме в Марк, е човек, физически намален до височината на Майлс, който генетически е програмиран за теглото на Иван. И когато комаранските лечения са свършили, тялото му отново е започнало да изпълнява генетическата си съдба. Ако някога се решиш да го разгледаш внимателно, ще забележиш, че той не е толкова пълен. Костите и мускулите му, в сравнение с Майлс, също са по-тежки, и през последните две години са наедрели. Когато стане зрял мъж, вероятно ще изглежда доста закръглен.

„Искаш да кажеш тантурест“ — помисли си Марк, слушайки ужасен и с ясното съзнание, че е преял на вечеря. Героично потисна едно оригване.

— Като малък танк — каза графът, очевидно развеселен от някаква по-обнадеждаваща представа.

— Може би. Зависи от другите два аспекта на неговия, хм, телесен език.

— И кои са те?

— Протест и страх. Колкото до протеста… през целия му живот други хора са се разпореждали със соматичната му честност. Вземи дори принудително избраната форма на тялото му. Сега най-после е дошъл неговият ред. И страх. От Бараяр, от нас, но най-вече страх, честно казано, да не бъде смазан от Майлс, който може да бъде доста неумолим, ако не си неговият по-малък брат. И Марк е прав. Това е нещо като молба. Въоръжената охрана и слугите съвсем лесно го приемат като лорд Марк. Номерът с теглото има такова полуглупаво полусъзнателно изящество, че… ми напомня на един човек, когото и двамата познаваме.

— Но къде ще спре това? — Сега графът също си представяше нещо сферично, реши Марк.

— Метаболизмът… когато той избере. Може да отиде на лекар и да му коригират и поддържат такова тегло, каквото сам си избере. Той ще избере тегло по-близко до средното, когато повече няма да изпитва потребност от протест и няма да чувства страх.

Графът изсумтя.

— Аз познавам Бараяр и неговите паранои. Човек никога не може да е напълно сигурен. Какво ще правим, ако реши, че никога не е достатъчно дебел?

— Ще му купим антигравитационна носилка и двама мускулести камериери. Или… можем да му помогнем да преодолее страховете си. А?

— Ако Майлс е мъртъв… — започна той.

— Ако Майлс не бъде намерен и съживен — коригира го тя остро.

— В такъв случай Марк ще е всичко, което ни е останало от Майлс.

— Не! — Полите й прошумоляха: тя стана, пристъпи напред, обърна се, закрачи нервно. „Господи, не допускай да тръгне насам!“ — Тук грешиш, Арал. Марк е всичко, което ни е останало от Марк.

Графът се подвоуми.

— Добре. Разбирам какво искаш да кажеш. Но ако Марк е всичко, което имаме… имаме ли следващия граф Воркосиган?

— Можеш ли да го приемеш като свой син, дори ако не е следващият граф Воркосиган? Или това е тестът, който трябва да издържи, за да го приемеш?

Графът мълчеше. Графинята продължи тихо:

— Не чувам ли гласа на баща ти в твоя глас? Не виждам ли него, когато гледам с твоите очи?

— Невъзможно е… той да не е в мен. — Гласът на графа беше също така нисък, смутен, но предизвикателен. — На някакво равнище. Въпреки всичко.

— Аз… да. Разбирам. Съжалявам. — За радост на Марк тя отново седна. — Макар че сигурно не е толкова трудно да бъде подготвен за граф на Бараяр. Погледни някои от глупавите пуяци, които присъстват сега в Съвета. Или не присъстват, в някои случаи. Кога каза е гласувал за последен път граф Вортиен?

— Синът му вече е достатъчно голям, за да заеме мястото му — каза графът. — За голямо облекчение на всички останали. Последния път, когато трябваше да постигнем единодушен вот, носителят на жезъла трябваше да го доведе от Резиденцията и го намерил в изключително необичайна сцена… е, той използува телохранителя си за някои специални нужди.

— Знам аз. — В гласа на графиня Корделия прозвуча подхилване.

— Откъде?

— От Алис Ворпатрил.

— Аз… няма дори да питам откъде е научила тя.

— Умно. Но работата е там, че на Марк наистина ще му е много трудно да бъде най-лошият граф на Съвета. Те не са такова отбрано общество, за каквото претендират.

— Вортиен е недоразумение. Иначе съветът работи само благодарение на изключителната преданост на много от графовете. Но… графовете са само половината от битката. По-трудно ще бъде със самия регион. Ще го приемат ли хората там? Повреден клон на деформиран оригинал?

— Приеха Майлс. Дори мисля, че доста се гордееха с него. Но… Майлс сам си създаде този авторитет. Той излъчва достатъчно лоялност, на която те не могат да не откликнат.

— Не съм сигурен какво излъчва Марк — каза замислено графът. — Той прилича повече на човешка черна дупка. Светлината влиза в нея и нищо не излиза навън.

— Дай му време. Той все още се бои. Мисля, че все още чувства вина, че през всичките тези години е бил подготвян да те убие.

Марк, който дишаше през уста, за да не вдига шум, се сви. Проклета жена! Дали пък нямаше рентгенови очи? Тя беше най-изнервящият съюзник, ако изобщо можеше да се смята за такъв.

— Иван — каза бавно графът — сигурно няма да има никакви трудности с популярността в региона. И колкото и неприятно да е, аз мисля, че той ще се издигне до висотата на обществения статус на граф. Нито по-горе, нито по-долу: средно.

— Точно това е системата, която Иван използува, за да избута Академията на Имперската служба, както и в кариерата си досега. Невидим среден човек — каза графинята.

— Отчайваща гледка. Възможностите му са много по-големи.

— При положение, че е толкова близо до трона, както прави той, колко ярко може да се осмели да блести? Той би привличал бъдещите конспиратори, търсещи човек, който да оглави тяхната фракция така, както прожекторът привлича насекоми. А той може наистина да стои начело. Иван само се прави на глупак. Всъщност може би е най-малко глупавият от нас.

— Доста оптимистична теория. Но ако Иван може така добре да пресмята всичко, как е могъл да бъде такъв още от времето, когато проходи? — попита графът. — Още от петгодишен от него можеше да се направи дяволски макиавелист, скъпи капитане.

— Аз не настоявам за обяснение — каза успокоително графинята. — Работата е в това, че ако Марк избере да живее на, да речем, колонията Бета, Бараяр по някакъв начин ще съумее да изкуцука напред. Дори твоят регион вероятно ще оцелее. И Марк нито на йота няма да бъде по-малко наш син.

— Но аз искам да оставя много повече… Ти непрекъснато се връщаш към тази идея — колонията Бета.

— Да. Чудно ли ти е?

— Не. — Гласът му притихна. — Но ако го отведеш на Бета, никога няма да имам възможност да го опозная.

Графинята замълча, после гласът и стана по-твърд.

— Щях да се впечатля повече от това оплакване, ако беше показал някакви признаци, че желаеш да го опознаеш сега. Ти го избягваш така упорито, сякаш той се опитва да те удави.

— Не мога да преустановя държавната си дейност, за да оправя личния си живот.

— Доколкото си спомням, го правеше заради Майлс. Спомни си за времето, което прекарваше с него тук и в езерното имение… ти крадеше време като истински крадец, за да го посветиш на него, отмъкваше ту оттук, ту оттам един час, една сутрин, един ден винаги, когато можеше, а същевременно преведе империята през шест големи политически и военни кризи. Не можеш да откажеш на Марк помощта, която оказваше на Майлс, а след това да се обърнеш и да заявиш, че се е провалил и не е проявил качествата, които притежава Майлс.

— Ох, Корделия — въздъхна графът. — Аз не съм таткото на Майлс, какъвто бях преди двайсет години. Онзи човек си отиде, изгоря.

— Не те моля да бъдеш таткото от онова време. Това би било смешно. Марк не е дете. Моля те да бъдеш такъв баща, който да отговаря на възрастта ти сега.

— Скъпи капитане… — Гласът му затихна от изтощение.

След изпълнена с размисъл тишина графинята каза учтиво:

— Ще имаш повече време и енергия, ако се оттеглиш. Откажи се най-после от министър-председателския пост.

— Сега? Корделия, помисли! Сега не мога да си позволя да изпусна контрола. Като министър-председател Илян и ИмпСи все още са на мое подчинение. Ако се оттегля от поста и се задоволя само с членството си в Съвета, ще изгубя необходимата ми власт да проведа търсенето.

— Глупости. Майлс е офицер на ИмпСи. Син на министър-председателя или не, те ще го търсят. Лоялността към сътрудниците е едно от малкото достойнства на ИмпСи.

— Ще търсят до границите на разумното. Само като министър-председател мога да ги принудя да търсят отвъд тези граници.

— Аз не мисля така. Мисля, че Саймън Илян заради теб ще обърне всичко с краката нагоре дори и след като умреш и бъдеш погребан, любов моя.

Когато най-сетне графът отново заговори, гласът му беше уморен.

— Бях готов да се откажа от поста още преди три години и да го предам на Куинтилан.

— Да. Тогава бях много напрегната.

— Ако не беше убит в онзи глупав транспортен инцидент. Толкова безсмислена трагедия. Дори не беше покушение.

Графинята злобно му се присмя.

— По бараярските стандарти — наистина безсмислена смърт. Но хайде сериозно. Време е да се откажеш.

— Отдавна е време — съгласи се графът.

— Хайде тогава.

— Щом стане безопасно.

— Ти никога няма да си напълно спокоен, любов моя. Но все пак трябва да се откажеш.

Марк седеше свит, парализиран, единият му крак беше изтръпнал. Чувстваше се размазан по-жестоко, отколкото от тримата хулигани на улицата. Графинята несъмнено беше научно подкован боец.

Графът се позасмя, но не отговори. За голямо облекчение на Марк двамата станаха и излязоха от библиотеката. Щом вратата се затвори, той се отърколи от стола на пода, размаха ръце и крака, за да възстанови циркулацията на кръвта си. Тресеше се и трепереше. Гърлото му беше свито. Най-после се закашля отново и отново, благословено, възстановяващо дишането му кашляне. Не знаеше дали да се смее, или да плаче, почувства, че иска да прави едновременно и двете, започна да хърка. Наблюдаваше как коремът му се повдига и спада. Чувстваше се затлъстял. Чувстваше се ненормален. Чувстваше, че кожата му сякаш е станала прозрачна и минувачите могат да гледат през нея и да наблюдават всичките му органи.

Онова, което не чувстваше, разбра той, след като си пое дъх подир истеричната кашлица, беше страх. Нито от графа, нито от графинята. Тяхното поведение и начин на мислене бяха… неочаквано еднакви. Струваше му се, че може да им вярва. Не прекалено много, не така, че да му навреди, но да бъде такъв, каквито бяха те, каквито изглеждаха. Отначало не можеше да изрази с думи това личностно единство. Сетне се сети. „Оо! Значи така изглежда честността! Не знаех. Нямаше откъде да знам!“

Бележки

[1] Фенотип — Съвкупност от проявените белези и свойства на организма, които зависят от генотипа и влиянието на околната среда. — Б.пр.

[2] Генотип — Съвкупност от всички гени, които се намират в хромозомите на даден организъм, в по-широк смисъл — съвкупност от всички наследствени фактори в организма. — Б.пр.