Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mirror Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Огледален танц

Американска, първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 32

Страници: 512

ИК „Бард“, 1995 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №25

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Mandor)
  3. — Корекция

Двадесет и четвърта глава

Марк изстена. През тъмното гадене проблясваха ярките бодили на болката.

— Да му дадеш успокоително? — попита нечий изненадан глас. — Нали баронът каза да не го глезим.

— Ако повърне, ще трябва да чистиш — каза друг глас.

— О, дай му тогава.

— Баронът да го прави каквото ще. Нали ни каза, че го иска жив. Е, жив е.

Изсъска хипоспрей.

— Бедният содомит — каза първият глас замислено.

 

 

Благодарение на инжекцията Марк започна да се възстановява от попадението на стънера. Не знаеше колко време и пространство го отделя от клиника Дърона. Бяха сменяли най-малко три пъти транспортните средства, след като беше дошъл в съзнание, веднъж на нещо по-голямо и по-бързо от въздушна кола. После спряха и той и командосите минаха през обеззаразителна камера. Анонимно облечените командоси си отидоха, а той беше предаден на двама други стражи — мъже с големи плоски лица в черни панталони и червени куртки.

Цветовете на Къща Риовал. Ох!

Сложиха го с лицето надолу, с вързани ръце и крака в задната част на леколета. Сивите облаци, потъмняващи към свечеряване, не даваха никакви указания за посоката, в която се движеха.

„Майлс е жив.“ Облекчението от този факт беше толкова силно, че той се усмихна доволен, въпреки че лицето му беше притиснато в лепкавата пластмасова седалка. Каква щастлива гледка представляваше малкият мършав содомит! Той почти се разплака. Това, което беше причинил, беше поправено. Сега той наистина би могъл да бъде лорд Марк. „Всички грехове са ми опростени.“

Почти. Той се молеше доктор Дърона да беше казала истината относно възстановяването на Майлс. Очите на Майлс бяха уплашени и смутени. И той не беше познал Куин, поради което едва не я уби. „Ти ще се оправиш. Ще се върнеш у дома и всичко отново ще бъде добре.“ Той щеше да откара Майлс у дома и всичко отново щеше да е добре, по-добре от добре. Щеше да бъде чудесно.

Но първо този идиот Риовал трябваше да се освободи от заблудата си. Марк беше готов да унищожи човека, попречил семейството му да се обедини. „ИмпСи ще се справи с него.“

Влязоха в подземен паркинг — не можа да види как и откъде. Двама пазачи го измъкнаха грубо, освободиха краката му, които бяха изтръпнали и горяха. Минаха през една стая за електронна сигурност, след което го съблякоха. Вкараха го в… Беше затвор. Един от прочутите бордеи на Къща Риовал. Във въздуха се носеше лека миризма на здравно заведение. Мястото беше прекалено утилитарно, за да се извършва в него телесно хирургическо моделиране на клиенти. Беше много секретно и сигурно, за да се правят роби по поръчка, да се превръщат хора в неща, невъзможни за човека. Нямаше прозорци. Под земята? „Къде, по дяволите, се намирам?“

Нямаше да се паникьоса. Развличаше се като си представяше какво може да направи Риовал на своите собствени командоси, когато открие, че са отвлекли не онзи от близнаците, който му е необходим. Ако Риовал не разбереше грешката си от пръв поглед… блазнеше го идеята да скрие за известно време своята самоличност. Нека Майлс и Дендариите постигнат по-голяма преднина. Те не бяха пленени. Те бяха свободни. „Аз го намерих!“ Те трябваше да дойдат за него. Ако не дойдат, ще дойде ИмпСи. ИмпСи не може да е по-назад от него от една седмица и бързо се приближава. „Аз спечелих, по дяволите, аз спечелих!“

Главата му още се въртеше от странна смесица от повишено настроение и ужас, когато стражите го заведоха при Риовал. В някакъв луксозен офис или кабинет. Очевидно тук бе жилището на барона, защото той съгледа зад сводестия вход дневна стая. Разпозна Риовал без затруднения. Беше го виждал на видеозаписи от първата мисия на „Ариел“ тук. Помнеше разговора, когато той беше заплашил да закачи изсушената глава на адмирал Нейсмит на стената. При друг човек това можеше да се приеме за хипербола, но Марк имаше неприятното чувство, че Риовал го разбира буквално. Баронът се беше навел над писалището. Имаше блестяща тъмна коса, сресана на сложни вълни, силно изгърбен нос и гладка кожа. Изглеждаше прекалено як и млад за столетник.

„Той е с тяло на клон.“ Усмивката на Марк стана хитра като на лисица. Надяваше се, че Риовал няма да сбърка и да вземе за страх треперенето му, получено след поражението от стънера.

Стражите го сложиха на един стол и го привързаха с метални ленти за китките.

— Чакайте отвън — инструктира ги баронът. — Няма да трае дълго.

Те излязоха.

Ръцете на Риовал леко трепереха. Кожата на бронзовото му лице беше влажна. Когато вдигна поглед и се усмихна на Марк, очите му изглеждаха осветени от някакъв вътрешен огън — поглед на човек, така обзет от жажда за отмъщение, че едва ли виждаше настоящата реалност. Марк също беше прекалено разярен, за да се безпокои. „Консуматор на клонове.“

— Адмирале… — Риовал дишаше щастливо. — Аз ви обещах, че отново ще се срещнем. Така неизбежно, като съдбата. — Той огледа Марк отгоре до долу. Тъмните му вежди се вдигнаха. — През последните четири години сте понапълнял.

— От добър живот — изръмжа Марк, като си спомни, че е гол. Въпреки че ненавиждаше Дендарии униформата, тя щеше да му придаде по-добър вид. Куин специално я беше прекроила за този маскарад и той я беше приел. Вероятно тя би заблудила командосите на Риовал в този момент на героична лудост.

— Така се радвам, че сте жив. Отначало се надявах, че наистина ви е постигнала ужасна смърт при едно от онези ваши малки сражения, но като размислих, започнах да се моля за вашето оцеляване. Четири години планирах тази среща. Преработвах я и я подобрявах. Щях да ви намразя, ако бяхте пропуснал срещата.

Риовал не позна, че той не е адмирал Нейсмит. И едва ли изобщо го виждаше. Той, изглежда, гледаше през него. Баронът закрачи пред него, излагайки плановете си като побеснял любовник: сложни планове за отмъщение, които се простираха от отвратителни, през безумни, до невъзможни.

Можеше да бъде и по-лошо. Риовал можеше да отправя точно сега тези заплахи към онзи слаб, малък, объркан човек с мътни очи, намиращ се в състояние на криоамнезия, който не знаеше дори кой е, да не говорим за нещата, които можеха да му се случат. От тази мисъл му прилоша. „Да. Сега. По-добре мен, отколкото него. По дяволите.“

„Той иска да те тероризира. Това са само думи.“ Какво беше казал графът? „Не се предавай на врага предварително, в ума си…“

По дяволите, Риовал дори не беше негов враг. Всички тези безвкусни сценарии бяха подготвени за Майлс. Не, не дори за Майлс. За адмирал Нейсмит, човека, който не съществува. Риовал преследваше един дух, една химера.

Риовал спря до него, прекъсвайки тайната му тирада. Странно, той прекара влажната си ръка по тялото на Марк, пръстите му проследиха мускулите, скрити под слоя тлъстина.

— Знаеш ли — каза той задъхан, — бях решил да те уморя от глад. Но май промених решението си. Вместо това ще те храня насила. В крайна сметка резултатите могат да бъдат дори по-забавни.

За първи път Марк потрепери от страх. С опипващите си пръсти Риовал усети това и се ухили. Имаше невероятен инстинкт. Добре би било да продължи да го заблуждава. А най-добре — да се измъкне оттук.

Той пое дъх.

— Не искам да те лишавам от илюзиите ти, бароне, но имам някои лоши новини за теб.

— Да съм те молил да говориш? — Пръстите на Риовал се върнаха обратно и се опитаха да ощипят бузата му. — Това не е разпит. Това не е инквизиция. Изповедта няма да ти даде нищо. Дори и смърт.

Заразната свръхактивност. Дори враговете на Майлс я бяха прихванали.

— Аз не съм адмирал Нейсмит. Аз съм клонът, създаден от барапутранците. Твоите главорези отвлякоха не когото трябва.

Риовал весело се усмихна.

— Добър ход, адмирале. Но ние наблюдаваме барапутранския клон в клиниката Дърона от доста време. Аз знаех, че ще дойдеш за него след онова, което направи, и след като се опита да го вземеш първия път. Не зная каква страст пробужда той у теб… може би сте любовници? Учудващо е колко много клонове са създали хората за тази цел.

Ясно. Когато Куин се кълнеше, че никой не може да ги следва, е била права. Риовал не ги е следвал. Той ги е чакал. Е, чудесно. Неговите действия, а не думите му или униформата го бяха убедили, че той е Нейсмит.

— Но аз ще хвана и него — Риовал вдигна рамене. — Много скоро.

„Не, няма да го хванеш.“

— Бароне, аз наистина съм клонът. Провери сам. Подложи ме на проверка.

Риовал се засмя.

— Какво предлагаш? ДНК сканиране? Дори Дърона не би могла да установи. — Той въздъхна дълбоко. — Толкова много неща искам да ти направя, че не зная от къде да започна. Но няма да бързам. Ще се придържам към логическа последователност. Например не могат да се изтезават части от тялото, които вече са извадени. Чудя се колко ли години мога да те накарам да живееш? Десетилетия?

Марк почувства как нервите му не издържат.

— Аз не съм Нейсмит — каза той и гласът му изтъня от напрежение.

Риовал го сграбчи за брадичката, вдигна я и изкриви устни в съмнение.

— Тогава ще се упражнявам върху теб. Тренировка на сухо. И адмирал Нейсмит ще пристигне. Навреме.

„Ще се изненадаш от онова, което ще пристигне навреме.“ ИмпСи нямаше да се колебае да разгроми Къщата на Риовал, нямаше да има никакви задръжки дори по джексънианските стандарти.

За да спаси Майлс!

Той, разбира се, не е Майлс.

Размишляваше уморено върху това, когато влязоха стражите, повикани от Риовал.

 

 

Първият бой беше доста неприятен. Не поради болката, но болката без спасение, страхът без избавление въздействаха върху ума му, създаваха напрежение в тялото му. Марк пищеше, без да се притеснява. Нямаше смисъл да мълчи и да демонстрира мъжка гордост. Може би това щеше да убеди Риовал, че не е Нейсмит. Това беше лудост. Все пак стражите не чупеха кости и извършиха упражнението повърхностно. Оставиха го заключен в много студена малка стаичка или килер без прозорци. Вентилационният отвор беше може би пет сантиметра в диаметър. През него не можеше да си провре дори юмрука, камо ли пък тялото.

Той се опита да се подготви, да се стегне. Да си вдъхне надежда. Времето беше на негова страна. Риовал беше изключителен садист по отношение на физическите изтезания, но му липсваше психологически усет. Щеше да го държи жив и относително без повреди, поне отначало. В края на краищата нервите му трябваше да са запазени, за да изпитва болка. Умът му трябваше да е относително бистър, за да изживява всички нюанси на агонията. Добре замислените унижения трябваше да бъдат първото блюдо от менюто. Графинята беше казала, че заминаването на Марк на Джексън Хол ще принуди Илян да изпрати тук повече агенти, независимо дали той иска това, или не, тъй като това ще бъде от полза за пътуването му, дори и ако той изобщо не успее да постигне нещо.

Какво, в края на краищата, бяха още няколко унижения за него? Огромната гордост на Майлс можеше да бъде съсипана. Но той нямаше гордост. Мъченията не бяха нещо ново за него. „Оо, Риовал. Хванал си не когото трябва!“

Ако Риовал беше поне малко психолог, за какъвто се имаше, щеше да хване двама приятели на Майлс и да ги измъчва пред него. Това щеше да подейства — на Майлс. Но, разбира се, не на него. Той нямаше приятели. „По дяволите, Риовал! Аз мога да измисля по-лоши неща от теб.“

Няма значение. Приятелите му ще го освободят. Всеки момент. Сега.

Сега.

Той поддържаше умственото си неподчинение, докато инквизиторите се върнаха.

 

 

После пак го натикаха в малката килия, вероятно за да му осигурят необходимото уединение, та да помисли върху положението. Известно време той не мисли. Лежеше на една страна и дишаше на пресекулки, в полусъзнание, бавно разпервайки ръце и крака в такт с болката, която не спираше.

Най-сетне облаците малко се изчистиха от зрението му и болката частично намаля, за да бъде изместена от силна, много силна ярост. Инквизиторите го бяха вързали, бяха напъхали някаква тръба в гърлото му и го бяха натъпкали с някаква висококалорична гнусотия. Наситена с медикамент против повръщане, му бяха казали, така че да не може да се отърве от нея, и коктейл от метаболични средства за ускоряване на храносмилането и усвояването на храната. Прекалено хитър номер, за да е измислен на място. Най-вероятно бе взет от арсенала на Къща Риовал. И той си беше представял, че това е негова собствена и уникална перверзия. Беше си представял, че сам си е нанесъл това увреждане, но хората на Риовал, под одобрителния поглед на своя господар, който беше дошъл да наблюдава, бяха отишли далеч отвъд границата на простото флиртуване с болката. Риовал знаеше. Той беше видял това в неговите лукави, доволни очи.

Риовал беше лишил неговия собствен бунт от тайното удоволствие. Соматичната сила, която беше негова нужда, негов контрол, му беше отнета. Риовал беше разбрал това, той му лазеше по нервите.

„Те могат да правят това с теб цял ден, а ти просто можеш да не си там, но това е нищо в сравнение със случая, когато те заставят сам да си го правиш.“ Разликата между простото измъчване и истинското унижение беше в участието на самата жертва. Гален, чиито мъчения бяха физически по-леки от всичко, което замисляше Риовал, добре знаеше това. Гален винаги успяваше да го накара сам да го извърши — или да си мисли, че го върши сам.

 

 

По-късно Риовал демонстрира, че на него това също му е известно: предписа на Марк хипоспрей, възбуждащ силно полово желание преди да го предаде на своите — стражи? или пък служители, домъкнати от някой от неговите бордеи? Така че той стана участник с изцъклени очи в собственото си падение. Това несъмнено щеше да е голямо шоу на холовидео-филмите, снимани под всякакъв възможен ъгъл.

 

 

Върнаха го обратно в малката му килия да осъзнае това ново изживяване, както го бяха върнали по-напред да осъзнае първото принудително хранене. Трябваше да мине много време, за да се разсее мъглата от шока и медикамента. Той се люшкаше между изтощителната отпадналост и ужаса. Странно. Медикаментът беше изличил състоянието, причинено от шоковата палка, свеждайки го до нещо като хълцане, иначе шоуто щеше да бъде по-скучно и кратко. Риовал наблюдаваше.

Не. Риовал изучаваше.

Очите на този човек станаха за него идея фикс. Интересът на Риовал не беше еротичен. Марк усещаше, че баронът се е отегчил от стереотипната баналност на всеки възможен физически акт още преди десетилетия. Риовал го наблюдаваше за… рефлекси? Малки издайнически рефлекси на интерес, страх, отчаяние. Упражнението нямаше за цел да му причини болка. Имаше много болка, но тя беше случайна. Главно дискомфорт от принудителното хранене, който се излъчваше от реакциите му.

Марк разбра, че това не е мъчението. А само предварителен тест. Мъчението тепърва се замисляше.

Изведнъж той видя какво идваше, разбра го в цялата му широта. Първо Риовал щеше да го подготви, да го направи зависим от повторни дози. И едва тогава щеше да прибави болка и да го прикове да се мята между болка и удоволствие. Риовал искаше той сам да се изтезава, за да се добере до черната награда. И тогава щеше да спре медикамента и да остави Марк, вече зависим, да продължи. И той щеше да продължи. И тогава Риовал щеше да му предложи свобода. И той щеше да вие и да плаче да остане, да го моли да му бъде роб. Унищожаване посредством прелъстяване. Край на играта. Отмъщението е изпълнено.

„Ти ме разбираш, Риовал, но и аз те разбирам. Разбирам те.“

 

 

Принудителното хранене се извършваше по график на всеки три часа. То беше единственият часовник, който имаше, иначе щеше да мисли, че времето е спряло. Беше влязъл във вечността.

 

 

Винаги беше мислил, че за да бъде одран жив, трябва да се използуват остри ножове. Или дори тъпи. Но инквизиторите на Риовал правеха това химически, пръскайки внимателно избрани участъци от тялото му с аерозол. Те носеха ръкавици, маски, защитни облекла. Опита се да смъкне една маска и да направи поне на един от палачите си същото, което правеха на него, но не успя. Проклинаше малкия си ръст и крещеше, и наблюдаваше как кожата му се покрива с мехури и пада. Химикалът не беше разяждащ, а по-скоро някакъв странен ензим. Нервите му останаха ужасно непокътнати, голи. Щом докоснеше нещо, или когато нещо го докоснеше, изпитваше ужасна болка, особено при натиска от седене или лежане. Стоеше с часове прав в малката, подобна на килер килия, пристъпвайки от крак на крак, без да докосва нищо, докато разтрепераните му крака повече не можеха да го държат.

 

 

Всичко ставаше толкова бързо. Къде, по дяволите, бяха всички? Колко време беше тук? Един ден?

„Така. Оцелях един ден. Следователно мога да оцелея още един.“ Не можеше да е по-лошо. Можеше само да е повече.

Стоеше шашардисан, мозъкът му бе почти изключил от болка. И гняв. Особено от гняв. От момента на принудителното хранене конфликтът повече не беше с Нейсмит. Беше персонален, между него и Риовал. Не, не достатъчно персонален. Той никога не е бил самичък с Риовал. Винаги противниците са били повече от него: на брой, на тегло, всякак. Но дори сега адмирал Нейсмит беше за тях доста опасен малък мерзавец. „Ще видите вие!“

Би им казал всичко за лорд Марк и за Майлс, и за графа, и за графинята, и за Бараяр. И за Карин. Но принудителното хранене разрани гърлото му, а медикаментът му отне говора и рефлексите, които го караха да пищи толкова много. Грешка на Риовал. Риовал наблюдаваше. Но не слушаше.

„Аз исках да бъда лорд Марк. Просто исках да бъда лорд Марк.“ Толкова лошо ли беше това? Той все още искаше да е лорд. Почти беше постигнал това и сега то му се изплъзваше. Беше му отнето. Той плачеше за това, горещи сълзи се стичаха като разтопено олово по тялото без кожа. Чувстваше как лорд Марк му се изплъзва, откъсва се, погребан жив. Разпадане. „Аз просто искам да бъда човешко същество.“ Отново измамен.