Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хищните вещи на века (8)

Глава осма

Когато се събудих, Лен вече го нямаше. Рамото така ме болеше, че болката стягаше чак темето, и аз си дадох дума през целия ден да не забравям, че „да се движиш е опасно“. Като пъшках и мислех колко съм болен и жалък, направих някакво подобие на утринна гимнастика, измих се как да е, взех плика с парите и се запътих към леля Вайна, минавайки през вратите с рамото напред. Във вестибюла нерешително спрях — в къщата бе съвсем тихо и не бях сигурен, че хазайката е станала. Но в този момент нейната врата се отвори и оттам излезе митничарят Пети. Я виж ти, помислих си. Нощес Пети приличаше на препил удавник. Сега, на дневна светлина, напомняше жертва на хулиганско нападение. Долната част на лицето му бе разкървавена. Свежата кръв блестеше като лак на брадичката му и той държеше под челюстта си носна кърпичка, за да не изцапа белоснежния мундир с шнурчетата. Лицето му бе напрегнато, очите се кривяха, но, общо взето, се държеше учудващо спокойно, сякаш да пада по очи в счупени стъкла за него бе най-обикновено нещо. Малка неприятност, с кого ли не се случва, не обръщайте, моля ви, внимание, всичко ще се оправи…

— Добро утро — измърморих аз.

— Добро утро — вежливо, малко под носа си отговори той, като внимателно подсушаваше брадичката си.

— Какво се е случило с вас? Да ви помогна ли?

— Дреболия — каза той. — Столът падна…

Вежливо се поклони и като мина покрай мене, излезе от къщата, без да бърза. Изпратих го с поглед, изпълнен с много неприятно чувство, а когато отново се обърнах, пред мен стоеше леля Вайна. Тя се бе облегнала грациозно на вратата — чистичка, розова, напарфюмирана — и ме гледаше така, сякаш бях генерал-полковникът Туур или поне щабният майор Пол.

— Добро утро, ранно пиле — изчурулика тя. — А аз си викам, кой ли разговаря вкъщи по това време?

— Все не се решавах да ви обезпокоя — заговорих аз със светски поклон и мислено изревах от болката в рамото. — Добро утро и позволете да ви връча…

— Колко мило! Веднага си личи истинският джентълмен. Генерал-полковник Туур казваше, че истинският джентълмен никога никого не кара да чака. Никога. Никого…

В този момент забелязах, че тя бавно, но твърде упорито ме избутва от вратата. В нейния хол бе тъмно, явно щорите бяха спуснати и във вестибюла лъхна на нещо сладко.

— Наистина не трябваше толкова да бързате… — Най-после тя зае удобна позиция и с небрежно плавно движение затвори вратата. — Но можете да бъдете сигурен, че ще съумея да оценя любезността ви… Вузи още спи, а е време да приготвям Лен за училище, така че, извинете ме… Между другото новите вестници са на верандата ви.

— Благодаря — отстъпих аз назад.

— Ако имате търпение, заповядайте след час на чашка сметана.

— За съжаление трябва да изляза — казах аз и се сбогувах.

Вестниците бяха шест. Два местни, илюстрирани, дебели като алманаси, един столичен, два разкошни седмичника и неизвестно защо арабският „Ел Гуния“. „Ел Гуния“ отделих, а останалите прегледах, като преглъщах новините със сандвичи и отпивах горещо какао. В Боливия правителствените войски след упорити боеве завладели град Реес, бунтовниците били изтласкани зад река Бени. В Москва на международния конгрес на ядрените физици Хагертън и Соловьов представили проект на промишлено съоръжение за получаване на антивещества. Третяковската галерия гостува в Леополдвил, утре ще бъде официалното откриване. От базата „Старият изток“ (на Плутон) в зоната на абсолютно свободния полет е пусната поредната серия безпилотни устройства, с две от четирите устройства връзката временно е изгубена. Генералният секретар на ООН изпратил на генералисимус Орелянос официално послание, в което го предупреждава, че в случай на повторно използуване на атомни гранати от екстремистите в Елдорадо ще влязат полицейски части на ООН. При изворите на река Куанза (Централна Ангола) археологическа експедиция на Академията на науките на ОАР открила останки от циклопски строеж^[1], издигнат, както се предполага, много преди ледниковия период. Група специалисти от Обединения център за изследване на субелектронните (ритринитивни) структури преценяват, че запасите от енергия, с които разполага човечеството, са достатъчни за още три милиарда години. Космическият отдел на ЮНЕСКО съобщава, че чистият относителен прираст на населението от извънземните бази и плацдарми се приближава до прираста на населението на Земята. Ръководителят на английската делегация в ООН излязъл от името на великите държави с проект за пълна демилитаризация, макар и по насилствен път, на все още милитаризираните райони по земното кълбо…

Съобщенията кой колко килограма вдигнал и кой колко гола в чия врата вкарал изобщо не четох. От местните съобщения ме заинтересуваха три.

Градският вестник „Радостта на живота“ пишеше: „Тази нощ група злосторници с частен самолет отново извършиха въздушно нападение над Площада на звездата, пълен с почиващи си граждани. Хулиганите изстреляха няколко картечни реда и хвърлиха единадесет газови бомби. В резултат на настъпилата паника няколко мъже и жени получиха тежки наранявания. Нормалната почивка на стотици порядъчни хора бе нарушена от нищожна групичка, с ваше позволение, интелигенти — бандити, при явното нехайство на полицията. Председателят на дружеството «За старата добра родина срещу вредните влияния» заяви пред наш кореспондент, че дружеството има намерение да поеме опазването на заслужената почивка на съгражданите си в свои ръце. Председателят недвусмислено даде да се разбере кого именно народът смята за източник на вредната зараза, бандитизма и милитаризираното хулиганство…“

На деветнадесета страница вестникът бе отделил една колона за статията на „изтъкнатия представител на най-новата философия, лауреата на литературни награди доктор Опир“. Статията се наричаше „Свят без грижи“. Доктор Опир с красиви думи и много убедително обосноваваше всемогъществото на науката, призоваваше към оптимизъм, заклеймяваше мрачните скептици-оплюватели и призоваваше „да бъдем като децата“. Особена роля за формирането на психологията на съвременния (тоест безгрижния човек) той отреждаше на методите на вълновата психотехника. „Спомнете си какъв великолепен заряд от бодрост и добро настроение ви дава светлият, щастливият, радостният сън! — възкликваше представителят на най-новата философия. — И ненапразно сънят като средство за лекуване на много психични заболявания е известен повече от сто години. Но нали всички ние сме малко болни — разболяват ни нашите грижи, съсипват ни дреболиите на бита, дразнят ни наистина редките, но тук-там все още запазили се и понякога срещащи се неуредици, неизбежните недоразумения между отделните индивидуалности, нормалната, естествена сексуална неудовлетвореност и недоволството от себе си, така присъщо на всеки гражданин… И както ароматният шампоан измива от умореното тяло праха от пътищата, така и радостното съновидение измива и пречиства изтощената душа. И ние вече не се страхуваме от никакви грижи и неуредици. Знаем — ще удари часът и невидимото излъчване на генератора на мечти, който аз заедно с населението съм склонен да наричам с гальовното име «транси», ще ни изцели, ще ни изпълни с оптимизъм, ще ни върне радостното усещане на битието.“ По-нататък доктор Опир обясняваше, че трансито е абсолютно безвредно във физическо и психическо отношение и че нападките на недоброжелателите, които го сравняват с наркотиците и демагогски оплакват „дремещото човечество“, не могат да не предизвикат у нас тягостно недоумение, а може би и по-силни и страшни за тях, недоброжелателите, чувства. В заключение доктор Опир обявяваше щастливия сън за най-добър вид почивка, смътно намекваше, че трансито е най-доброто средство срещу алкохолизма и наркоманията, и настояваше да не се смесва то с други (неапробирани от медицината) средства за вълново въздействие.

Седмичникът „Златни дни“ съобщаваше, че от Държавната картинна галерия е откраднато ценно платно, принадлежащо според мнението на специалистите на четката на Рафаел. Седмичникът обръщаше внимание на компетентните органи, че този престъпен акт е трети поред за изтеклите четири месеца и че нито едно от откраднатите по-рано произведения на изкуството не е било намерено.

Общо взето, в седмичниците нямаше какво да се прочете. Бегло ги разлистих и ми направиха твърде тягостно впечатление. Бяха пълни с потискащи остроумия, бездарни карикатури, сред които с особена глупост изпъкваха сериите „Без думи“; с биографии на посредствени личности, сладникави очерци из живота на различни слоеве от населението, с кошмарни фотосерии „Вашият мъж в службата и у дома“, с безкрайни полезни съвети какво могат да свършат ръцете ти, без, не дай боже, при това да се ангажира главата ти, със страстни идиотски нападки срещу пиянството, хулиганството и разврата, както и познатите ми вече призиви за записване в кръжоци и хорове. Имаше и спомени на участници в „безредиците“ и борбата срещу престъпността, литературно обработени от някакви магарета, лишени от съвест и литературен вкус, белетристични упражнения на явни графомани със сълзи и страдания, с подвизи, велико минало и сладостно бъдеще, както и безкрайни кръстословици, игрословици, ребуси и загадъчни картинки…

Запокитих тая купчина непотребна хартия в ъгъла. Ама че тъпотия цари тук!… Треперят над глупака, отглеждат го грижливо, торят го… Глупакът е станал норма, още малко и глупакът ще стане идеал и докторите по философия ще поведат около него възторжено хоро. А вестниците водят хорото още отсега. Ах, какъв си ни чудесен, глупако! Ах, какъв си бодър и здрав, глупако! Ах, какъв си оптимист, глупако, и колко си, глупако, умен, какво тънко чувство за хумор имаш и колко бързо решаваш кръстословици!… Най-важното е само да не се вълнуваш, глупако, всичко е толкова хубаво, всичко е прекрасно, и науката е на твоите услуги, и литературата, за да ти е весело, глупако, и за нищо да не мислиш… А всякакви там вредно влияещи хулигани и скептици ние с тебе, глупако, ще ги пометем (с тебе — и да не ги пометем!). Ама те какво! Повече от другите ли искат?… Тъжно, тъжно… Що за проклятие виси върху хората, каква е тази страшна приемственост на заплахите и опасностите. Империализъм, фашизъм… десетки милиони разбити съдби, погубен живот… в това число милиони загинали глупаци, зли и добри, виновни и невинни… Последните схватки, последните преврати са най-безмилостни, защото са последни. Углавни престъпници, озверели от безделие офицери, всякаква сган от бившите разузнавания и контраразузнавания, отегчена от еднообразието на икономическия шпионаж, алчна за власт… Трябваше да се върнем от космоса, да излезем от заводите и лабораториите, да върнем в строя войниците. Е, добре, справихме се. Ветрецът разлиства „История на фашизма“ в краката ми… Не успяхме да се нарадваме до насита на безоблачните хоризонти, когато от черните входове на историята изпълзяха оцелели престъпници с късоцевни автомати и саморъчни квантови пистолети, гангстери, гангстерски шайки, гангстерски корпорации, гангстерски империи… „Дребни, тук-там срещащи се още неуредици“ — ни уверяваха докторите опировци, а през прозорците на университетите летяха бутилки с напалм, хулигански банди завземаха градовете, музеите горяха като свещи… Е, добре. Изблъскахме с лакти докторите опировци, отново се върнахме от космоса, отново излязохме от заводите и лабораториите, върнахме в строя войниците — справихме се. Отново безоблачни хоризонти. И пак изпълзяха опировците, пак замъркаха седмичниците и пак от същите черни входове потече гной. Тонове хероин, цистерни с опиум, море от спирт… и още нещо, което засега даже няма име… И отново при тях всичко виси на косъм, а глупаците решават кръстословици, танцуват фляг и искат само едно — да е весело. А някъде някой полудява, някой ражда деца идиоти, някой странно умира във ваната, някой не по-малко странно умира при някакви риболовци, а меценатите охраняват страстта си към изкуството с боксове… И седмичниците се стараят да покрият това смрадливо блато с крехка като на целувка захаросана коричка от благодушни приказки, а този дипломиран глупак превъзнася сладките сънища и хиляди недипломирани глупаци с удоволствие (за да е весело и за да не мислят за нищо) се отдават на сънищата като на пиянство… И отново убеждават глупаците, че всичко е добре, че космосът се усвоява с небивали темпове (и това е истина), че енергията ще стигне за милиарди години (и това също е истина), че животът става все по-интересен и разнообразен (и несъмнено това също е истина, но не за глупаците), а демагозите-оплюватели (разбирай — хората, убедени, че в наше време капка гной е способна да зарази цялото човечество, както някога пиянските преврати се превръщаха в световна заплаха) са чужди на интересите на народа и под лежат на всеобщо осъждане… Глупаци и престъпници… Престъпници глупаци…

— Трябва да се работи — казах гласно. — По дяволите меланхолията… Ще ви покажем ние едни скептици!

Време бе да вървя при Римайер. Наистина риболовците… Добре, при риболовците може да се отиде и после. Омръзна ми да се блъскам като сляп. Излязох на двора. Чуваше се как на верандата леля Вайна увещава Лен да закуси.

— Ох, мам, не искам!

— Яж, синко, трябва да се яде… Такъв си ми бледичък…

— Аз пък не искам! Тия противни бучки…

— Къде има бучки? Дай, аз ще ги изям… Ммм! Колко е вкусно! Опитай само и ще видиш колко е вкусно…

— Ами като не искам! Болен съм, няма да отида на училище!

— Какво говориш, Лен! Ти и така изпускаш много…

— Нека…

— Как нека! Директорът вече два пъти ме вика. Ще ни глобят!

— Нека да ни глобят…

— Яж, яж, синко… Може би не си се наспал?

— Не съм се наспал! И коремът ме боли… и главата… и зъбът… Ето, виждаш ли, ей този…

Лен капризничеше и аз веднага си представих как цупи устни и поклаща обутия си в чорап крак. Излязох на улицата. Денят отново бе ясен, слънчев, чуруликаха птици. Беше още твърде рано и по пътя до „Олимпик“ срещнах само двама души. Те вървяха един до друг по края на тротоара, чудовищно странни в този весел свят на свежа зеленина и ясно небе. Единият бе боядисан с яркочервена боя, другият — с яркосиня. През боята избиваше пот. Те дишаха с усилие, с разтворена уста, очите им бяха налети с кръв. Без да искам, разкопчах всички копчета на ризата си и въздъхнах с облекчение, когато странната двойка ме подмина.

В хотела веднага се качих на деветия етаж. Бях настроен много решително. Иска или не, на Римайер, ще му се наложи да ми разкаже всичко, което ме интересува. Впрочем сега Римайер ми бе нужен не само за това. Нужен ми бе слушател, а в тази слънчева лудница засега можех да говоря откровено само с него. Наистина той не бе онзи Римайер, на когото разчитах, но за това в края на краищата също трябваше да поговорим…

Пред вратата на апартамента на Римайер стоеше пак онзи риж Оскар и като го видях, веднага забавих крачка. Той замислено оправяше вратовръзката си, вдигнал глава и вперил очи в тавана. Видът му бе загрижен.

— Здравей — казах аз. Трябваше да започна с нещо.

Той помръдна вежди, погледна ме и разбрах, че ме позна.

— Здравейте — бавно отвърна той.

— И вие ли при Римайер? — попитах.

— Римайер не се чувствува добре — рече той. Стоеше пред самата врата и явно нямаше намерение да ми отстъпи.

— Жалко — казах, като се придвижих. — А какво му е?

— Чувствува се много зле.

— Ай-ай-ай-ай — проточих аз. — Трябва да го видя…

Приближих се плътно до Оскар. Той явно не се канеше да ме пусне в стаята. Рамото веднага ме заболя.

— Не съм сигурен, че е толкова спешно — жлъчно отвърна той.

— Какво говорите? Наистина ли е зле?

— Точно тъй. Много е зле. И не трябва да го безпокоите. Нито днес, нито когато и да било.

Май съм дошъл навреме, помислих си. И надявам се, не съм закъснял.

— Вие роднина ли сте му? — попитах. Бях много миролюбив.

Той зина.

— Аз съм негов приятел. Най-близкият в този град. Може да се каже, приятел от детинство.

— Много трогателно — рекох. — А пък аз съм му роднина. Все едно брат. Хайде да влезем заедно и да видим какво могат да направят за бедния Римайер неговият приятел и брат му.

— Може би братът вече е направил за Римайер достатъчно?

— Вие пък… Аз пристигнах вчера.

— А случайно да имате тук други братя?

— Мисля, че не са сред вашите приятели — казах. — Римайер е изключение…

Докато плещехме тези глупости, внимателно го разглеждах. Не изглеждаше чак толкова ловък, даже ако се има предвид болното ми рамо. Но през цялото време той държеше ръцете си в джобовете и макар да бях почти сигурен, че няма да стреля в хотела, не ми се щеше да рискувам. Още повече, бях чувал за квантовите разрядници с ограничено действие.

Много пъти ме бяха упреквали, че моите намерения съвсем ясно се изписват на физиономията ми. А Оскар явно бе достатъчно проницателен. От друга страна, излезе, че в джобовете му няма нищо подходящо и напразно държи ръцете си там. Той отстъпи от вратата и каза:

— Влезте…

Влязохме. Римайер наистина беше зле. Лежеше на канапето, покрит с едно смъкнато перде, и бълнуваше нещо неразбрано. Масата бе преобърната, насред стаята в локва спирт се търкаляше счупена бутилка и навсякъде бяха разхвърляни смачкани мокри дрехи. Приближих до Римайер и седнах така, че да не изпускам от погледа си Оскар, който застана до прозореца, опрял задник в перваза. Очите на Римайер бяха отворени. Наведох се над него.

— Римайер — извиках му. — Аз съм, Иван. Познавате ли ме?

Той тъпо ме гледаше в лицето. Под четината на брадичката му личеше прясно ожулено място.

— Ти вече там… — измърмори той. — Риболовците… тъй дълго… не става… Ти не се обиждай… Много пречеше… Не търпя…

Той бълнуваше. Погледнах Оскар. Оскар жадно слушаше, протегнал шия.

— Не е хубаво, когато се събуждаш… — бърбореше Римайер. — На никого… да се събужда… Започват… тогава да не се събуждаш…

Оскар не ми харесваше все повече и повече. Не ми харесваше, че слуша бълнуването на Римайер. Не ми харесваше, че се бе озовал тук при мен. И още не ми харесваше прясно ожулената брадичка на Римайер. Рижа муцуно, помислих си, като гледах Оскар, как да се отърва от тебе?

— Трябва да се извика лекар — казах аз. — Защо не сте извикали лекар, Оскар? Според мен това е делириум тременс…

Веднага съжалих за казаното. Римайер за мое голямо учудване изобщо не миришеше на алкохол и Оскар очевидно добре знаеше това. Той се ухили и попита:

— Делириум тременс? Сигурен ли сте?

— Трябва незабавно да се извика лекар — повторих аз. — И болногледачки.

Посегнах към телефонната слушалка. Той моментално се хвърли към мен и сложи длан върху ръката ми.

— Защо вие? — каза. — По-добре аз да извикам лекар. Вие сте отскоро тук, а аз познавам отличен лекар.

— Какъв лекар можете да познавате вие… — възразих аз, гледайки ожулените кокалчета на пръстите му. Те също бяха прясно ожулени.

— Отличен лекар. Тъкмо специалист по алкохолно натравяне.

— Ето, виждате ли — казах. — А може би Римайер изобщо няма алкохолно натравяне.

Римайер изведнъж каза:

— Така заповядах… Алзо шпрахт Римайер… Насаме със света…

Погледнах го. Той говореше високомерно, но очите му бяха затворени, а лицето с бръчките на увисналата посивяла кожа изглеждаше жалко. Гад, помислих си за Оскар, и има наглостта да стърчи тук. Изведнъж ми хрумна една чудовищна мисъл, която в този момент ми се стори съвсем на място — да сваля Оскар с удар в слънчевия сплит, да го завържа и да го принудя незабавно да каже всичко, което знае. Вероятно той знае много. А може би всичко. Той ме гледаше и в безцветните му очи имаше страх и омраза.

— Добре — казах. — Нека администраторът извика лекар.

Той дръпна ръката си и аз позвъних на администратора. Седях до Римайер и чаках лекаря, а Оскар ходеше от ъгъл в ъгъл, прескачайки локвата спирт. Следях го с крайчеца на очите си. Изведнъж той се наведе и вдигна нещо от пода. Нещо малко и пъстро.

— Какво е това? — попитах равнодушно.

Той се поколеба малко и хвърли в скута ми плоска кутийка с пъстро етикетче.

— А! — възкликнах аз и погледнах Оскар. — „Девон“.

— „Девон“ — повтори той. — Странно, че е тук, а не в банята, нали?

По дяволите, помислих си. Май бях твърде зелен, за да се бия открито с него. Много малко знаех.

— Какво странно има — казах наслуки. — Нали вие, струва ми се, разпространявате този репелент. Навярно е мостра, която е изпаднала от джоба ви.

— От джоба ми? — той страшно се учуди. — А, вие имате предвид, че аз… Само че аз отдавна изпълних всички поръчения и сега просто си почивам. Но ако се интересувате, мога да ви помогна.

— Много интересно — рекох аз. — Ще се посъветвам…

За съжаление в този момент вратата се отвори и се появи лекарят, съпроводен от две сестри.

Лекарят се оказа решителен човек. Той с жест ме изхвърли от леглото и отметна пердето, с което бе покрит Римайер. Римайер лежеше съвършено гол.

— Да, разбира се… — отрони лекарят. — Отново… — Той вдигна клепачите на Римайер, дръпна долната му устна, напипа пулса. — Сестра, кордеин… И извикайте камериерките, да оближат тая конюшня до блясък… — Изправи се и ни погледна. — Роднини ли сте?

— Да — отвърнах аз. Оскар премълча.

— В безсъзнание ли го намерихте?

— Той лежеше и бълнуваше — рече Оскар.

— Вие ли го пренесохте тук?

Оскар се забави.

— Аз само го покрих с пердето — отговори той. — Когато дойдох, той лежеше, както сега. Страхувах се, че ще настине.

Известно време лекарят го гледаше, после каза:

— Впрочем това е без значение. Можете да си вървите. И двамата. При него ще остане болногледачка. Довечера можете да позвъните. Всичко най-хубаво.

— Какво му е, докторе? — попитах.

Лекарят вдигна рамене.

— Нищо особено. Преумора, нервно изтощение… Освен това той явно твърде много пуши. Утре ще бъде в състояние да се движи и тогава ще го отведете у дома му. За него е вредно да остава тук. При нас е твърде весело. Довиждане.

Излязохме в коридора.

— Да отидем да пийнем — предложих аз.

— Забравили сте, че не пия — отвърна Оскар.

— Жалко. Цялата тази история така ме разстрои, че ми се иска да пийна. Римайер винаги е бил такъв здравеняк…

— Напоследък нещо се предаде — каза Оскар предпазливо.

— Да, трудно го познах, като го видях вчера…

— Аз също — додаде Оскар. Не вярваше на нито една моя дума. И аз не му вярвах.

— Къде сте отседнали? — попитах.

— Тук — рече Оскар. — Един етаж по-долу, осемстотин и седемнадесети апартамент.

— Жалко, че не пиете. Можехме да отидем у вас и хубаво да си поговорим.

— Да, нямаше да е зле. Но за съжаление много бързам. — Той помълча. — Знаете ли, дайте ми вашия адрес, утре сутринта ще се върна и ще се отбия при вас. Около десет — удобно ли е? Или вие ще ми позвъните…

— Защо не… — Дадох му адреса си. — Честно казано, „Девонът“ много ме интересува.

— Мисля, че ще се разберем — каза Оскар. — До утре.

Той изтича надолу по стълбите. Действително бързаше. А аз се спуснах с асансьора във фоайето и пратих телеграма на Мария: „До брат ми много зле се чувствувам самотен старая се да се държа Иван.“ Наистина се чувствувах самотен. Римайер отново излезе от играта — поне за денонощие. Единственото, което ми намекна, бе съветът по отношение на риболовците. Нищо определено нямах. Съществуваха риболовци, които обитаваха някакво старо метро; съществуваше „Девон“, който може би се отнасяше по някакъв начин до задачата ми, но със същия успех можеше и да няма нищо общо с нея; съществуваше Оскар, явно свързан с „Девона“ и с Римайер, фигура доста неприятна и зловеща, но несъмнено само една от множеството неприятни и зловещи фигури на местните безоблачни хоризонти; съществуваше още някакъв Буба, снабдил с „Девон“ порестия нос… В края на краищата аз съм тук само от едно денонощие, помислих си. Има време. В края на краищата и на Римайер все още може да се разчита, и Пек може би ще успея да го намеря… Изведнъж си спомних вчерашната нощ и изпратих телеграмата на Зигмунд: „Концертът на самодейността двадесет и осми подробности не зная Иван.“ После повиках администратора и попитах как най-бързо мога да стигна до старото метро.