Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хищните вещи на века (2)

Глава втора

Пътеводителят бе отпечатан на бяла гланцова хартия със златен обрез. Наред с чудесните фотоси той съдържаше интересни сведения. В града живееха петдесет хиляди души, хиляда и петстотин котки, двадесет хиляди гълъба и две хиляди кучета (в това число седемстотин медалиста). В града имаше петдесет хиляди леки автомобила, петстотин вертолета, хиляда таксита (с шофьори и без шофьори), деветстотин автоматични метача, четиристотин постоянно отворени бара, кафенета и закусвални, единадесет ресторанта, четири хотела от международна класа и курорт, обслужващ всяка година до сто хиляди души. В града се наброяваха шестдесет хиляди телевизора, петдесет киносалона, осем увеселителни парка, два Салона за добро настроение, шестнадесет салона на красотата, четиридесет библиотеки и сто и осемдесет автомата за бръснене. Осемдесет процента от населението бе заето в сферата на обслужването, а останалите работеха в двата частни сладкарски синтез-комбината и в държавния кораборемонтен завод. В града имаше шест училища и един университет, който се помещаваше в древния замък на кръстоносеца Улрих де Каза. В града функционираха осем светски дружества, в това число „Дружество на усърдните дегустатори“, „Дружество на познавачите и ценителите“ и „За старата добра родина, срещу вредните влияния“. Освен това хиляда и петстотин души участвуваха в седемстотин и един кръжока, където пееха, играеха скечове, учеха се да подреждат мебели, да кърмят децата си и да лекуват котки. По употреба на спиртни напитки, натурално месо и течен кислород на глава от населението градът заемаше съответно шесто, дванадесето и тринадесето място в Европа. Тук съществуваха седем мъжки и пет женски клуба, а също и спортните клубове „Бикове“ и „Носорози“. За кмет на града е бил избран (с болшинство от четиридесет и шест гласа) някой си Флим Гао. Пек го нямаше и сред членовете на градската управа.

Отместих пътеводителя, свалих си сакото и се заех да разгледам подробно владенията си. Холът ми хареса. Беше в сини тонове, а аз обичам този цвят. Боксът се оказа претъпкан с бутилки и студени закуски, така че можех веднага да посрещна една дузина изгладнели гости.

Минах в кабинета. До прозореца имаше голямо бюро с удобно кресло. По цялата дължина на стените бяха окачени лавици с плътно подредени томове събрани съчинения. Чистите ярки гърбове на книгите бяха подбрани с много вкус, така че се получаваше приятна цветова гама. Най-горната лавица бе заета от петдесеттомен енциклопедичен речник, издание на ЮНЕСКО, а на най-долната пъстрееха криминалета в гланцови обложки.

На бюрото първо забелязах телефона. Взех слушалката и като приседнах на страничната облегалка на креслото, набрах номера на Римайер. В слушалката се раздадоха продължителни сигнали. Чаках, като въртях в ръце малкия диктофон, оставен неизвестно от кого на бюрото. Римайер не отговаряше. Сложих слушалката и разгледах диктофона. Лентата бе наполовина използвана, превъртях я и включих.

— Здравей, здравей и още веднъж здравей! — произнесе весел мъжки глас. — Силно ти стискам ръка или те целувам по бузката в зависимост от пола и възрастта ти. Живях тук два месеца и заявявам, че ми беше добре. Позволи ми да ти дам няколко съвета. Най-доброто заведение в града е „Хойти Тойти“ в Парка на бляновете. Най-красивото момиче в града е Бася от Дома на моделите. Най-готиното момче в града съм аз, но вече си заминавам. По телевизията гледай девета програма, всичко останало е боклук. Не се свързвай с интелите и се дръж по-далеч от „носорозите“. Не вземай нищо на кредит — няма да можеш да се оправиш. Вдовицата е добра жена, но обича да си побъбри и изобщо… А Вузи не я заварих, заминала при баба си в чужбина. Според мен е хубавичка, вдовицата имаше в албума си нейна снимка, но аз я взех. И още нещо. Ще дойда пак догодина през март, така че бъди добър — ако решиш да се върнеш, избери си друго време. Е, бъди здрав…

Задрънкаха на някакъв инструмент. Послушах малко и изключих диктофона. Не успях да измъкна нито един от томовете съчинения, така плътно бяха натъпкани, а може би и слепени; друго интересно в кабинета не забелязах и се упътих към спалнята.

Там бе необичайно прохладно и уютно. Винаги съм искал да имам точно такава спалня, но все нямах време да се заема с това. Леглото бе широко и ниско. На нощната масичка стоеше много изящен фонор и дистанционното управление на телевизора. Екранът висеше на високата табла в долния край на леглото. А над възглавето вдовицата бе окачила картина, изобразяваща твърде натуралистично свежи полски цветя в кристална ваза. Картината бе нарисувана с фосфоресциращи бои и капките роса по листенцата на цветята проблясваха в сумрака на спалнята.

Включих телевизора наслуки и се тръшнах на леглото. Беше меко и в същото време някак еластично. От телевизора се разнесоха крясъци. На екрана изскочи пийнал мъж, изпочупи някакви перила и падна отвисоко в огромна димяща каца. Чу се шумно плискане, от фонора замириса. Мъжът се скри в кипящата течност, а после изплува, държейки в зъбите си нещо като разварена обувка. Невидимата аудитория зацвили от възторг… Затъмнение. Тиха лирична музика. От една зелена гора срещу мен излезе бял кон, впрегнат в бричка. В бричката седеше хубаво момиче по бански. Изключих телевизора, станах и надникнах в банята.

Там мигаха бактерицидни лампи и миришеше на борови иглички. Съблякох се, хвърлих бельото си в утилизатора и влязох под душа. После, без да бързам, се облякох пред огледалото, сресах се и започнах да се бръсна. Върху тоалетната поставка бяха подредени флакони, пакетче санитарни залепки и стерилизатори, тубички с пасти и кремове. В края на поставката имаше купчина плоски кутийки с пъстро етикетче „Девон“. Изключих самобръсначката и взех една кутийка. Бактерицидната лампичка мигаше в огледалото, точно така мигаше тя и тогава, точно така стоях и аз пред огледалото и старателно разглеждах същата кутийка, защото не исках да влизам в спалнята, където Рафка Райзман на висок глас спореше с лекаря, а във ваната все още се поклащаше зелената маслена вода и от нея се вдигаше пара. И транзисторът гърмеше, окачен на порцелановата закачалка за кърпи, виеше, давеше се и похъркваше, докато Рафка не го изключи с раздразнение… Това бе във Виена и там, също като тук, беше много странно да видиш в банята „Девон“ — известен репелент, чудесно средство срещу комари, москити, мухи и всякакви кръвопийци, отдавна забравени и във Виена, и тук, в крайморския курортен град… Само че във Виена освен това бе и страшно.

Кутийката, която държах, бе почти празна — в нея беше останала само една таблетка. Другите кутийки не бяха разпечатани. Свърших с бръсненето и се върнах в спалнята. Реших отново да позвъня на Римайер, ала в тоя миг домът оживя. С леко свистене гофрираните щори литнаха нагоре, стъклата на прозорците се плъзнаха в страничните отвори и от градината в спалнята нахлу топъл въздух с дъх на ябълки. Някъде се заговори, над главата ми се чуха леки стъпки и строг женски глас каза: „Вузи! Изяж поне една пирожка, чуваш ли…“ Тогава аз бързо придадох на външния си вид известна небрежност (в съответствие с днешната мода), пригладих слепоочията си и излязох във вестибюла, като взех от хола картичката на Амад.

Вдовицата се оказа младолика пълна жена, малко меланхолична, със свежо приятно лице.

— Колко мило! — възкликна тя, като ме видя. — Вече сте станали? Здравейте. Името ми е Вайна Туур, но можете да ме наричате просто Вайна.

— Много ми е приятно — произнесох аз със светски поклон. — Казвам се Иван.

— Колко мило! — рече леля Вайна. — Какво оригинално, меко име! Закусихте ли вече, Иван?

— С ваше позволение канех се да закуся в града — отвърнах аз и й подадох картичката.

— Ах — отрони леля Вайна, като я разгледа срещу светлината. — Милият Амад… Ако знаехте какъв любезен и мил човек е той! Но виждам, че не сте закусили… Ще обядвате в града, а сега ще ви нагостя с моите пържени филийки. Генерал-полковник Туур казваше, че никъде не правят такива пържени филийки.

— С удоволствие — казах аз и се поклоних втори път.

Вратата зад гърба на леля Вайна се отвори и във вестибюла, звънко потраквайки с токчетата си, влетя хубавичко девойче с къса синя пола и изрязана бяла блузка. В ръката си държеше нахапана пирожка, дъвчеше и си тананикаше под носа някакъв моден шлагер. Щом ме видя, тя спря, рязко прехвърли през рамо чантичката си с дълга дръжка и като наведе глава, преглътна.

— Вузи — каза леля Вайна и сви устни. — Вузи, това е Иван.

— Виж ти! — възкликна Вузи. — Здравей!

— Вузи! — укорително я погледна леля Вайна.

— С жена си ли сте пристигнали? — попита Вузи, като ми протегна ръка.

— Не — отговорих. Пръстите й бяха хладни и меки. — Сам съм.

— Тогава ще ви покажа всичко — заяви тя. — До довечера. Сега трябва да бързам. А довечера ще излезем.

— Вузи! — укорително повтори леля Вайна.

— Непременно — казах аз.

Вузи пъхна в устата си остатъка от пирожката, млясна майка си по бузата и се понесе към изхода. Имаше гладки, почернели от слънцето крака, дълги и стройни, и подстриган тил.

— Ах, Иван — поде леля Вайна, която също гледаше след нея, — в наше време е толкова трудно с младите момичета! Тъй рано се развиват, тъй бързо ни напускат… Откакто постъпи в този салон…

— Шивачка ли е? — попитах.

— О, не! Тя работи в Салона за добро настроение, в отдела за възрастни жени. И знаете ли, там я ценят. Но миналата година закъсня веднъж и сега трябва да бъде много внимателна. Сам виждате, тя изобщо не успя да поговори с вас, но напълно е възможно някоя клиентка вече да я чака… Няма да повярвате, но тя има постоянна клиентела… Впрочем защо стоим тук? Филийките ще изстинат…

Влязохме в жилището на хазаите. С всички сили се стараех да се държа както подобава, макар че твърде смътно си представях как именно подобава. Леля Вайна ме настани на масичката, извини се и излезе. Огледах се. Това бе точно копие на моя хол, само че стените бяха не сини, а розови и зад верандата се виждаше не морето, а ниската ограда, отделяща дворчето от улицата. Леля Вайна се върна с поднос и сложи пред мен чашка сметана и чинийка с пържени филийки.

— Да си призная, и аз ще закуся — каза тя. — Моят лекар не ми препоръчва да закусвам, още повече със сметана, но ние така сме свикнали… Това е любимата закуска на генерала. И знаете ли, гледам да вземам само мъже квартиранти, този мил Амад добре ме разбира. Разбира колко ми е нужно това — поне от време на време да поседя ей така, както седим сега с вас на чашка сметана…

— Сметаната ви е чудесна — отбелязах съвсем искрено.

— Ах, Иван! — Леля Вайна остави чашката си и плесна с ръце. — Та вие го казахте почти като генерала… И колко странно, даже си приличате. Само лицето му бе малко по-тясно и той винаги закусваше в мундир.

— Да — казах аз със съжаление. — Нямам мундир.

— Но сте имали някога! — Тя лукаво ми се закани с пръст. — Нали виждам! Ах, колко безсмислено е това! Хората сега са принудени да се срамуват от военното си минало. Глупаво е, нали? Но винаги ги издава стойката, неподражаемата мъжествена осанка. Това не може да се скрие, Иван.

Направих сложен неопределен жест и като казах „мда“, си взех филийка.

— Колко е нелепо, нали? — продължи леля Вайна. — Как могат да се смесват такива разнородни понятия — война и армия? Всички мразим войната. Войната е нещо ужасно. Мама ми е разказвала, тя е била тогава момиченце, но всичко помнеше: внезапно дошли войници, груби, чужди, говорели на чужд език, оригвали се, офицерите били толкова безцеремонни и невъзпитани, смеели се високо, обиждали прислужниците, извинете, миришели, да не говорим за безсмисления комендантски час… Но това е войната! Тя заслужава всеобщо осъждане! А съвсем друго нещо е армията. Вие знаете, Иван, би трябвало да помните тази картина — войските, строени по батальони, строгите линии, мъжествените лица под каските, оръжието искри, акселбантите искрят, а после командуващият в специална военна кола обикаля фронта, поздравява и батальоните отговарят послушно и кратко, като един човек!

— Несъмнено — казах аз. — Несъмнено това доста е впечатлявало.

— Да! И то мнозина! У нас винаги се е говорело, че непременно трябва да се разоръжаваме. Но нима може да се унищожи армията? Последното убежище на мъжеството при този всеобщ упадък на нравите. Това е странно, това е смешно — държава без армия…

— Смешно е — съгласих се аз. — Няма да повярвате, но от самото подписване на пакта не съм престанал да се усмихвам.

— Да, разбирам ви — рече леля Вайна. — Няма какво друго да правим. Остава ни само саркастично да се усмихваме. Генерал-полковник Туур — тя извади кърпичка — тъй си и умря, със саркастична усмивка на уста… — Допря кърпичката до очите си. — Той ни каза: „Приятели, надявам се да доживея деня, когато всичко ще се разпадне.“ Така покрусен, изгубил вяра в смисъла на битието… Той не можа да понесе пустотата в сърцето си… — Тя изведнъж се оживи. — Ето, вижте, Иван…

Пъргаво изтича в съседната стая и донесе тежък старомоден албум със снимки. Веднага погледнах часовника си, но леля Вайна не ми обърна внимание и като седна до мен, отвори албума на първата страница.

— Ето го генерал-полковника.

Генерал-полковникът беше орел. Имаше тясно кокалесто лице и прозрачни очи. Дългото му тяло бе окичено с ордени. Най-големият орден във вид на многолъчева звезда, обрамчена с лавров венец, блестеше в областта на апендикса. В лявата си ръка генералът стискаше ръкавиците, а дясната си почиваше на дръжката на кортика. Висока яка със златна бродерия подпираше долната му челюст.

— А това е генерал-полковникът по време на маневри.

Генерал-полковникът и тук бе орел. Той даваше указания на своите офицери, наведени над карта, разгърната върху челната броня на огромен танк. По следите, оставени от него, и по гладките линии на купола познах тежкия щурмови танк „Мамонт“, предназначен за преодоляване на зоната на атомните удари, който днес успешно се използва от дълбоководниците.

— А това е генерал-полковникът в деня на своята петдесетгодишнина.

Генерал-полковникът бе орел и тук. Той стоеше пред отрупаната трапеза с чаша в ръка и слушаше тоста в своя чест. Долният ляв ъгъл на фотографията бе зает от размазана плешивина със светло петно, а до генерала, гледайки го възхитено от долу на горе, седеше много младата и много миловидна леля Вайна. Опитах се да определя опипом дебелината на албума, без да ме забележи.

— А това е генерал-полковникът по време на почивка.

Даже по време на почивка генерал-полковникът си оставаше орел. Разкрачил широко крака, той стоеше на плажа в тигрови плувки и гледаше през военния си бинокъл към мъгливия хоризонт. До него в пясъка ровеше голо детенце на три или четири години. Генералът бе жилав и мускулест, филийките и сметаната не бяха развалили фигурата му. Започнах шумно да си навивам часовника.

— А това е… — поде леля Вайна, обръщайки страницата, но в този момент в хола, без да почука, влезе нисък пълен човек, чието лице и най-вече дрехите ми се сториха необикновено познати.

— Добро утро — рече той, наклонил леко на една страна гладкото си усмихнато лице.

Това бе моят митничар в същия бял мундир със сребърни копчета и сребърни шнурчета на раменете.

— Ах, Пети! — възкликна леля Вайна. — Вече си тук? Запознайте се, моля, това е Иван… Иван, това е Пети, приятел на нашето семейство.

Митничарят се обърна към мене, без да ме познае, леко наклони глава и тракна с токове. Леля Вайна премести албума върху коленете ми и се изправи.

— Сядай, Пети — каза тя, — ще ти донеса сметана.

Пети още веднъж тракна с токове и седна до мен.

— Искате ли да погледнете? — веднага попитах аз, като прехвърлих албума от своите колене върху коленете на митничаря. — Това е генерал-полковникът Туур. Тук си е просто той. — В очите на митничаря се появи странен израз. — А това е генерал-полковникът по време на маневри. Виждате ли? А ето тук…

— Благодаря ви — рязко каза митничарят. — Не си правете труд, понеже…

Леля Вайна се върна с филийки и сметана. И още от прага рече:

— Колко приятно е да видиш човек в мундир, нали, Иван? — Тя сложи подноса на масичката. — Днес подрани, Пети. Да не се е случило нещо? Времето е прекрасно, такова слънце…

Сметаната за Пети бе налята в специална чашка, на която се кипреше монограм „Т“, украсен с четири звездички.

— През нощта валя, събудих се, значи… имаше облаци — продължаваше леля Вайна. — А сега, погледнете, нито едно облаче… Още една чашка, Иван?

Станах.

— Благодаря, нахраних се. Позволете да се оттегля. Имам делова среща.

Когато затварях внимателно вратата след себе си, чух вдовицата да казва: „Не намираш ли, че той поразително прилича на щабния майор Пол?…“

В спалнята отворих куфара си, прехвърлих дрехите в стенния гардероб и отново позвъних на Римайер. Отново никой не вдигна слушалката. Тогава седнах зад бюрото в кабинета и се залових да изследвам чекмеджетата. В едното открих портативна пишеща машина, в другото — комплект за писма и празна бутилка от смазка за аритмични двигатели. Останалите чекмеджета бяха празни, ако не се смятат смачканите квитанции, развалената автоматична писалка и небрежно сгънатият лист с изрисувани муцунки. Разгърнах листа. Явно бе чернова на телеграма. „Грин умря при риболовците тялото ще пристигне неделя нашите съболезнования Хугер Марта момчетата.“ Прочетох два пъти написаното, обърнах листа, разучих физиономийките и го прочетох за трети път. Явно Хугер и Марта си нямаха понятие, че нормалните хора, когато съобщават за смърт, първо казват от какво или как е умрял човекът, а не при кого е умрял. Аз бих написал: „Грин се удави по време на риболов.“ Вероятно е бил пиян. Между другото, какъв е адресът ми сега?

Върнах се във вестибюла. Пред вратата на хазаите бе клекнало слабичко момченце с къси панталонки. Стиснало под мишница дълга сребриста тръбичка, то сумтеше и пъшкаше, припряно размотавайки кълбо канап. Приближих се до него и казах:

— Здравей.

Реакцията ми не е както едно време, но все пак успях да отскоча. Дълга черна струя прелетя над ухото ми и пльосна на стената. Гледах изумен момчето, а то гледаше мен, легнало на една страна с протегната напред тръбичка. Лицето му бе мокро, устата отворена и изкривена. Погледнах към стената. По нея течеше. Отново погледнах момчето. То бавно се изправяше, без да изпуска тръбичката.

— Нещо си нервен, братко — рекох аз.

— Стойте си на мястото — изхриптя момчето. — Не съм изричал името ви.

— Има си хас — казах. — Ти и своето не си изрекъл, стреляш по мен като по чучело.

— Стойте си на мястото — повтори момчето. — И не мърдайте. — То отстъпи назад и изведнъж забърбори като в скоропоговорка: — Махни се от косите мои, махни се от косите мои, махни се от месото мое…

— Не мога — обадих се аз. Мъчех се да разбера играе ли си, или действително се страхува от мене.

— Защо? — объркано попита момчето. — Казвам всичко както трябва.

— Не мога да се махна, без да мърдам — обясних аз. — И като си стоя на мястото.

То отново полуотвори уста.

— Хугер! — рече неуверено. — Казвам ти, Хугер: умри!

— Какъв Хугер? — учудих се аз. — Ти ме бъркаш с някого. Не съм Хугер, Иван съм.

Тогава момчето изведнъж затвори очи и тръгна срещу мен, наклонило глава, с протегната напред тръбичка.

— Предавам се — предупредих аз. — Да не вземеш да стреляш.

Когато тръбичката опря в корема ми, то я изтърва, отпусна ръце и някак омекна. Наведох се и го погледнах в лицето. Беше почервеняло. Вдигнах тръбичката. Оказа се нещо като автомат-играчка — с удобна набраздена дръжка и плоско правоъгълно балонче, което се поставяше отдолу като пълнител.

— Какво е това? — попитах.

— Цапник — каза то мрачно. — Дайте ми го.

— Цапник — повторих аз. — Значи с него се цапва. А ако ме беше уцелил? — Погледнах стената. — Браво, сега това цяла година няма да може да се измие, ще трябва да се сменя стената.

Момчето недоверчиво ме погледна от долу на горе.

— Ама това е цапило — каза то.

— Така ли? А аз помислих, че е лимонада.

Лицето му възвърна най-после нормалния си цвят и се забеляза несъмнената прилика с мъжествените черти на генерал-полковника Туур.

— Не, бе — повтори то. — Това е цапило.

— Е, и?

— Ще изсъхне.

— И тогава вече ще е непоправимо?

— Ами! Просто няма да остане нищо.

— Хм — усъмних се аз. — Впрочем ти знаеш по-добре. Да се надяваме, че ще е тъй. Все пак много се радвам, че нищото няма да остане на стената, а не на физиономията ми. Как се казваш?

— Зигфрид — отвърна момчето.

— А ако се позамислиш?

То ме погледна.

— Луцифер.

— Как?

— Луцифер.

— Луцифер — повторих. — Велиал. Астарет. Велзевул и Азраил. Че няма ли нещо по-кратко? Много е неудобно да викаш на помощ някого, който се казва Луцифер.

— Ама вратата е затворена — каза то и отстъпи една крачка. Лицето му отново пребледня.

— Е, и какво?

То не отговори и отново заотстъпва, опря гръб в стената и тръгна встрани, като се притискаше до нея и не сваляше очи от мен. Накрая разбрах, че ме взема или за крадец, или за убиец и иска да офейка, но кой знае защо не извика за помощ и не се шмугна в стаята на майка си, а се промъкна край нейната врата и продължи да се прокрадва покрай стената към изхода.

— Зигфрид — обадих се аз. — Зигфрид-Луцифер, ти си ужасен страхливец. За кого ме вземаш? — Нарочно не мърдах от мястото си и само го следвах с поглед. — Аз съм вашият нов квартирант, майка ти ме нагости със сметана и пържени филийки, а ти още малко и щеше да ме цапнеш, пък сега се страхуваш от мене. Аз трябва да се страхувам от тебе.

Всичко това много напомняше една сцена в Анюдинския интернат, когато ми доведоха почти същото такова момче, син на някакъв нехранимайко. По дяволите, нима толкова приличам на гангстер?

— Ти си също като мускулния плъх Чучундра — продължих аз, — който през целия си живот плакал, защото не му стигала смелост да излезе в средата на стаята. От страх носът ти посиня, ушите изстинаха, а панталонките ти се подмокриха и оставяш подире си ручейче…

В такива случаи е абсолютно все едно какво се говори. Важното е да се говори спокойно и да не се правят резки движения. Изразът на лицето му не се променяше, но когато казах за ручейчето, за секунда сведе очи, за да погледне. Само за секунда. После се хвърли към входната врата, сви се до нея, дърпайки резето, и излетя на двора — мярнаха се само мръсните подметки на сандалите му. Излязох след него.

Момчето се бе завряло в люляковите храсти, така че виждах само бледото му лице. Досущ котка, извърнала за миг глава да погледне назад, преди да офейка.

— Е, добре — казах. — Обясни ми, моля те, какво да направя. Трябва да съобщя вкъщи новия си адрес. Адресът на тази къща. Къщата, в която сега живея. — То мълчаливо ме гледаше. — Не ми е удобно да отида при майка ти. Първо, има гости, и второ…

— Втора крайградска, седемдесет и осем — прекъсна ме то.

Без да бързам, седнах на стълбището. Деляха ни десетина метра.

— Ама че гласче имаш! — продължих доверително. — Като на един мой познат барман от Мирза-Чарле.

— Кога пристигнахте? — попита то.

— Ами… — погледнах часовника си. — Преди час и половина.

— Тук преди вас живееше един… — то се загледа встрани. — Кофти човек. Подари ми плувки на райета, влязох да се къпя, а те се стопиха във водата.

— Ай-яй-яй! — възмутих се аз. — Чудовище, а не човек. Трябваше да го удавиш в цапило.

— Не успях — каза момчето. — Исках, но той си беше заминал.

— Да не би да е онзи Хугер? — попитах аз. — С Марта и момчетата?

— Не. Откъде го измислихте? Хугер живя тук по-късно.

— И той ли беше кофти?

Момчето не отговори. Опрях гръб на стената и се загледах към улицата. От отсрещната врата с придърпване се измъкна автомобил, направи завой с маневра, изрева и изчезна. Веднага след него мина още един. Замириса на ароматизиран бензин. После автомобилите тръгнаха един след друг, толкова много, та чак ми се премрежиха очите. В небето се появиха няколко вертолета. Бяха от тъй наречените безшумни вертолети. Но летяха твърде ниско и бе трудно да се подхване разговор. Впрочем момчето явно нямаше такова намерение. Не се канеше и да излиза. Поправяше нещо цапника си в храстите и от време на време ме поглеждаше. Да не вземе да ме улучи оттам, помислих си. Вертолетите все тъй прелитаха, колите все тъй фучаха и сякаш всичките петнайсет хиляди леки автомобила бяха излезли на втора крайградска и всичките петстотин вертолета бяха увиснали над номер седемдесет и осем. Това продължи десетина минути. Момчето престана да ми обръща внимание, а аз седях и мислех какви въпроси ще ми се наложи да задам на Римайер. После всичко отново утихна — улицата опустя, миризмата на бензин се разсея, небето се проясни.

— Къде заминаха всички наведнъж? — попитах.

Момчето прошумоля в храстите.

— Вие не знаете ли?

— Откъде да знам?

— Не знам откъде. Нали познавате Хугер отнякъде…

— Хугер… — казах аз. — За Хугер научих съвсем случайно. А за вас нищо не знам. Как живеете тук, с какво се занимавате?… Ти какво правиш там сега?

— Развали се предпазителят.

— Ами дай го тук, ще го поправя. Защо се страхуваш от мене? На кофти човек ли ти приличам?

— Ония отиваха на работа — каза момчето.

— Късно започвате работа тук. Вече е време за обяд, а вие още на работа не сте отишли… Знаеш ли къде е хотел „Олимпик“?

— Знам, разбира се.

— Ще ме заведеш ли?

Момчето помълча.

— Не — отвърна.

— Защо?

— Сега свършва училището. Трябва да се прибирам вкъщи.

— А, ето каква била работата! — казах аз. — Ти значи кръшкаш? Или както казваха у нас, хайманосваш?… И в кой клас си?

— В трети.

— Аз също съм бил някога в трети.

Момчето надзърна от храстите.

— А после?

— После в четвърти. — Станах. — Е, добре. Не искаш да разговаряш с мен, не искаш да ме придружиш, панталонките ти са мокри, най-добре да се прибирам. Какво ме гледаш? Даже не искаш да ми кажеш името си…

Момчето мълчаливо ме гледаше и дишаше през устата си. Прибрах се. Кремавият вестибюл бе обезобразен май непоправимо. Огромното черно петно на стената нямаше намерение да изсъхва. Някой ще си изпати днес, помислих си. В краката ми се замота кълбото канап. Вдигнах го. Краят на канапа бе завързан за дръжката на вратата към хазаите. Така, рекох си, и това го разбираме. Отвързах канапа и пъхнах кълбото в джоба си.

В кабинета извадих от бюрото чист лист хартия и съчиних телеграма до Мария: „Пристигнах благополучно Втора крайградска седемдесет и осем целувам Иван.“ В пътеводителя намерих телефона на бюрото за обслужване, предадох телеграмата и отново позвъних на Римайер. Римайер и този път не отговори. Тогава облякох сакото, погледнах се в огледалото, преброих си парите и се канех вече да излизам, когато забелязах, че вратата на хола е открехната и през процепа гледа нечие око. Разбира се, не показах, че съм забелязал. Внимателно огледах костюма си отпред, върнах се в банята и се залових да го почиствам с електрическа четка, като си подсвирквах. Когато се върнах в кабинета, клепоухата глава, мушната през полуотворената врата, моментално се скри — остана да стърчи само сребристата тръбичка на цапника. Седнах в креслото, отворих и затворих подред всичките дванадесет чекмеджета на бюрото, включително и тайните, и чак тогава отново погледнах към вратата. Момчето стоеше на прага.

— Казвам се Лен — рече то.

— Здравей, Лен — отвърнах разсеяно. — Аз се казвам Иван. Влизай. Наистина вече се канех да обядвам. Ти не си ли обядвал още?

— Не.

— Ами чудесно. Бягай да помолиш мама да те пусне и тръгваме.

Лен помълча, гледайки в пода.

— Още е рано — каза той.

— За какво е рано? Да се обядва?

— Не, да отида… там. Училището свършва чак след двадесет минути. — Той отново помълча. — И после там е онзи, дебелият мазник с шнурчетата.

— Кофти човек ли е? — попитах.

— Да — каза Лен. — Вие наистина ли излизате?

— Наистина — отговорих и извадих от джоба си кълбото канап. — Вземи. Ами ако майка ти го беше видяла първа?

Той сви рамене.

— Ако наистина излизате, може ли да остана тук?

— Разбира се, заповядай.

— А тук никой друг ли няма?

— Не.

Той така и не се приближи до мен да вземе канапа, но ми позволи да отида до него и даже да го подръпна за ухото. Наистина беше студено. После побутнах момчето към бюрото.

— Седи си колкото искаш. Няма да се върна скоро.

— Ще поспя тук — рече Лен.