Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Жестокото синьо слънце изгря на небосвода, бързо се издигна и закри огромния диск на червения гигант. През следващите месеци то щеше да се изкачва все по-високо, за да обсипва все по-яростно с лъчите си повърхността на Абрахор.

Рокорон го изгледа загрижено и инстинктивно впи по-дълбоко хранилниците си в почвата.

„Скоро ще настъпи сушавия период — помисли с опасение. — Тогава ще започнат разправиите за усойния дол, а родът на Ацетлан няма да допусне никой до него. Тази банда егоисти не се интересува, че всички могат да изсъхнат!“

Рокорон продължи да смуче земните сокове и тялото му още по-плътно се долепи до благодатната пръст, намерена между няколко обли камъка.

„Днес имах късмет — продължи разсъжденията си. — Кой би предположил, че между тези камънаци се намира прекрасна почва? Само аз, разбира се. Сега ще пръсна няколко спори и ако не се получат усложнения, родът ми ще стане силен и многочислен“.

Той повдигна очи и огледа със завист тъмните силуети на планините.

„Какви огромни територии, заети от диваци! Каква несправедливост на природата! Простите нещастници нямат и петдесет обменни сигнала, а директният им език едва достига няколкостотин думи. Кога най-сетне ще се справим с тях? Дано Пърцул по-бързо напредне с приготвянето на страшни отрови, за да ги изморим всичките!“

Неясен шум насочи вниманието му към близката околност. Рокорон стисна късото копие в горните си израстъци и зае отбранителна поза. На върха на голям камък бе изникнала гъбообразна фигура, но той позна Терлан и облекчено се отпусна. Терлан направи приветствен жест, издаде един от най-учтивите обменни сигнали и премина на директна връзка.

— Както винаги, пак си ме изпреварил — произнесе със съжаление. — Ако продължавам така, ще изсъхна като старо дърво. Уж сме с еднакви възможности, а какво излиза?…

— Не отговарям за бедите ти. Като си муден и недосетлив, сърди се на себе си! Ще те пусна да се нахраниш, но го прави по-бързо. Вече пръснах десетина спори, малките рокорончета скоро ще пораснат. Ще ги отгледам и ще се грижа за възпитанието им, а пръстта не е толкова много.

— Благодаря, все пак роднината си е роднина. Какво да се прави? Ще възстановя силите си и отново на път. Да ти призная, животът ми е дотегнал. Суши, неблагоприятни терени, диваци, разправии с роднините, като изключвам тебе! И всичко това, само за да се нахраниш! Не е ли отвратително?

Терлан тромаво се смъкна от камъка и жадно впи хранилниците си в почвата. Живителните сокове започнаха да навлизат в тялото му и видимо променяха настроението му.

— Всъщност животът не е чак толкова лош — констатира той след известно време. — Дори в моменти като този изглежда радостен. Ако трябва да бъда съвсем точен, периодите между радостите са тежки и…

— Ако си се нахранил, изчезвай! — прекъсна го Рокорон. — Първата ми спора вече си образува гугличка, не искам децата ми да израснат хилави!

Терлан се направи, че не е разбрал подканата и продължи с откровенията си:

— Представяш ли си някога да настъпят такива времена, че сами да приготвяме жизнените си сокове и да живеем в изкуствени пещери — съвсем защитени от капризите на природата! По непотвърдени слухове, някъде на юг, народът на някой си Торала вървял към такива успехи. А ние тъпчем на едно място и се сражаваме с диваците.

— Достатъчно си умувал. Под гугличката на първата спора се подаде стебло, а връхчетата на останалите се показаха. Вече си сит, казах ти да изчезваш! Ако искаш тръгни на юг, за да търсиш народа на Торала, изобщо, тръгвай нанякъде и ме остави да си гледам потомството!

Терлан издаде обменен сигнал, известен като символ на досада, извади хранилниците си от почвата и се запъти натам, откъдето се бе появил. В този миг нещо огромно засенчи масивите на планините, от него се отдели нещо по-малко огромно и се опита да го хване. Във въздуха се разнесе неразбираем грохот, Терлан изпищя и хукна да бяга.

— Ще я наречем планетата на гъбите — прогърмя отново адмирал Крахов и успя да го улови. — Гледай в какви количества са милите, идва ти да заплачеш от радост! Как симпатично бягат на малките си мустачки и цвърчат като мишки! А какви смешни очички имат над шапките си, сигурно много са вкусни!

Капитан Чивов с удоволствие разтвори походната торба. При мисълта за пържени гъби с масло, в устата му се отделяше слюнка.

Смелите астронавти заподскачаха по неравната повърхност на планетата и успешно ловяха гъбообразните същества, които напразно се мъчеха да избягат. Зад гърбовете им се извисяваха огледалните корпуси на корабите за свръхдалечни космически рейдове, в чиято вътрешност в продължение на много месеци бяха яли само концентрати. Повърхността на Абрахор, избрана за място за почивка по пътя към друга галактика, предвещаваше неземни удоволствия. Богатият космогастрономически опит на адмирал Крахов подсказваше, че намерените тук гъбообразни същества не могат да бъдат отровни.

Ако Терлан не беше попаднал в торбата, историята щеше да свърши дотук и щеше да звучи тъжно. Но въпреки обвиненията на Рокорон, той прояви учудваща съобразителност, която по-късно го издигна в очите на много космически цивилизации и го направи прочут. Въпреки уплахата, той не изпусна копието си и по-късно, след като бе изваден от торбата, измит на силна струя вода и поставен върху замръзналата мазнина в тигана на личния готвач на адмирала, не изгуби самообладание. Напротив, високата му интелигентност подсказа смисъла на предстоящото действие и го накара с няколко мълниеносни движения да начертае три геометрични фигури. Отначало готвачът не повярва на очите си, но после, едва ли не в последния фатален момент успя да го извади от почти разтопеното масло.

И до днес се спори кой от двамата има по-големи заслуги в реализирането на контакта, но съм сигурен, че абрахорският народ винаги ще си спомня за Терлан с чувство на благодарност. Впоследствие неговите достойни представители се оказаха чевръсти и възприемчиви, способни да попиват знания наистина като гъби. Абрахорците се оказаха незаменими при провеждане на ремонт на космически кораби. Благодарение на малкия си ръст, те с лекота се завираха в най-тесните отвори на хипердвигателите, пълзяха с радост по кабелните тръби, бързо и качествено отстраняваха всяка повреда. Звучи невероятно, но за съвсем кратък срок на обучение, те се чувствуваха в корема на всеки компютър като у дома си.

Но нека да се върна към предишните събития, за да разкажа как завършиха. След необичайното установяване на контакт, двете страни напрегнато поработиха и бързо постигнаха разбирателство. Рокорон се върна при парчето пръст между камъните, успя да излови и възпита леко подивелите по време на отсъствието му деца. По-будните абрахорски младежи поискаха да ги вземат по корабите и не им беше отказано. Със суетнята си и неутолимата жажда за знания, те чувствително разнообразиха живота на екипажите. Единствен адмирал Крахов залиня. Видът на всеки абрахорец го караше да се чувствува неудобно и го правеше нервен. След завръщането на ескадрата на Земята не издържа на насъбралото се емоционално напрежение и си подаде оставката.

Край
Читателите на „Да приличаш на гъба“ са прочели и: