Калевала (36) (Фински народен епос)

Тридесет и шеста руна

Кулерво, че Кулервойнен,

в синкавите си чорапки,

почнал битки да замисля,

кървави войни да пали.

Сабята веднъж наточил,

сетне копие наострил.

 

Казала добрата майка:

„Откажи се, мили синко,

тежки битки да замисляш,

кървави войни да палиш!

Който тръгва неповикан,

който ножа си размахва,

той и първи си отива,

ако се до боя стигне:

него сабите посичат,

него копията вземат.

 

В бой с козичка ли ще идеш,

пръч ли яхнал, ще воюваш?

Леко се коза догонва,

леко се и пръч поваля,

сетне — куче ли ще яхаш,

жабешки ли ще се върнеш?“

 

Кулерво, че Кулервойнен

казал, за да отговори:

„Няма сред блата да гния,

пясъци да ме затрупват,

гарвани да ме огракват,

врани да ме доразнасят!

В битка искам да загина,

с почести да си отида,

сладко се загива в битка,

от върха на остра сабя!

Битката е нещо славно,

славно нещо е бойната,

там без болка се умира,

леко се света напуска!“

 

Питала добрата майка:

„Ако паднеш там, сред боя,

кой, кажи, ще се погрижи

за баща ти, за старика?“

 

Кулерво, че Кулервойнен

казал, за да отговори:

„Нека сред калта да гние,

като му е там душата!“

 

„Кой, кажи, ще се погрижи

за рождената ти майка?“

 

„Нека в сламата да гние,

като й е там душата!“

 

„Кой, кажи, ще се погрижи

за по-малкото ти братче?“

 

„Нека гние сред полето,

като му е там душата!“

 

„Кой, кажи, ще се погрижи

за сестричката по-малка?“

 

„Нека гние на герана,

като й е там душата!“

 

Кулерво, че Кулервойнен

тръгнал, взел да се сбогува.

Проговорил на баща си:

„Господ да те пази, татко!

Ще заплачеш ли за мене,

ако чуеш, че ме няма?

Леко ли ще ме отпишеш

от рода на Кулервойнен?“

 

Казал старецът тогава:

„Не, едва ли ще заплача,

ако чуя, че те няма;

имам си и друго чедо,

доста по-добро от тебе,

а и доста по-разумно.“

 

Кулерво, че Кулервойнен

казал, за да отговори:

„Виж, и аз не ще заплача,

ако чуя, че те няма.

Друг баща ще си намеря:

с кал — в устата, с прах — в главата,

с боровинки — за очички,

с козя слама — за брадичка,

с тънка съчка — за краченце,

с дървесина — за месценце.“

 

Проговорил и на брат си:

„Господ да те пази, братко!

Ще заплачеш ли за мене,

ако чуеш, че ме няма?

Леко ли ще ме отпишеш

от рода на Кулервойнен?“

 

Братчето тогава рекло:

„Не, едва ли ще заплача,

ако чуя, че те няма;

имам си сестрица друга,

доста по-добра от тебе,

а и доста по-разумна.“

 

Кулерво, че Кулервойнен

казал, за да отговори:

„Виж, и аз не ще заплача,

ако чуя, че те няма.

Друго братче ще намеря:

с кал — в устата, с прах — в главата,

с боровинки — за очички,

с козя слама — за брадичка,

с тънка съчка — за краченце,

с дървесина — за месценце.“

 

Проговорил на сестра си:

„Господ да те пази, сестро!

Ще заплачеш ли за мене,

ако чуеш, че ме няма?

Леко ли ще ме отпишеш

от рода на Кулервойнен?“

 

Отговорила сестрата:

„Не, едва ли ще заплача,

ако чуя, че те няма:

имам си и друго братче,

доста по-добро от тебе,

а и доста по-разумно.“

 

Кулерво, че Кулервойнен

казал, за да отговори:

„Виж, и аз не ще заплача,

ако чуя, че те няма.

И сестра ще си намеря:

с кал — в устата, с прах — в главата,

с боровинки — за очички,

с козя слама — за косичка,

с тънка съчка — за краченце,

с дървесина — за месценце.“

 

И на майка си той казал:

„Господ да те пази, мамо,

дето ме роди, отгледа,

дето ме на крак изправи!

Ще заплачеш ли за мене,

ако чуеш, че ме няма?

Леко ли ще ме отпишеш

от рода на Кулервойнен?“

 

Казала добрата майка,

проговорила тогава:

„Може ли така да питаш,

сякаш майка си не знаеш!

Чедото си ще оплача,

ако чуя, че го няма.

Мъртво пак ще си е мое,

пак ще си е Кулервойнен.

Не сълзи, порой ще има,

ще подгизне всяка стая,

вади ще текат през двора,

плевнята ще стане бара.

Докато те аз оплача,

лед ще стяга, лед ще капе,

пръст ще се раззеленява

и зеленото ще вехне.

 

А каквото с глас не може

никъде да се изплаче,

никому да се разкаже,

насаме ще си го плача,

в банята ще си го шепна,

в сауната — изговоря.“

* * *

Кулерво, че Кулервойнен,

в синкавите си чорапки,

вдигал вече шум до Бога

в своята игра на битки.

Пял в блата, тръбил от хълми,

марширувал през горите,

с крясъци полята будил,

с гръм и трясък — низините.

 

Стигнала го вест сред пътя

и от тази вест научил:

„Вчера татко ти почина,

изостави ни старикът.

Бързай, чакаме те вкъщи

сетно сбогом да му кажеш!“

 

Кулерво, че Кулервойнен

чул това и отговорил:

„Щом го няма, нямам грижа!

Конче имаме си вкъщи,

ще го отнесе до гроба,

другите ще го заровят!“

 

Свиркайки си през блатата,

с песен крачил той в полята.

Стигнала го вест сред пътя

и от тази вест научил:

„Вчера твоят брат почина,

изостави ни момчето.

Бързай, чакаме те вкъщи

сетно сбогом да му кажеш!“

 

Кулерво, че Кулервойнен

чул това и отговорил:

„Щом го няма, нямам грижа!

Конче имаме си вкъщи,

ще го отнесе до гроба,

другите ще го заровят!“

 

Свиркайки си през полята,

с песен крачил той в гората.

Стигнала го вест сред пътя

и от тази вест научил:

„Твоята сестра почина,

изостави ни горката.

Бързай, чакаме те вкъщи,

сетно сбогом да й кажеш!“

 

Кулерво, че Кулервойнен

чул това и отговорил:

„Щом я няма, нямам грижа!

Конче имаме си вкъщи,

ще я отнесе до гроба,

другите ще я заровят!“

 

Свиркайки си през гората,

с песен крачил той в лъката.

Стигнала го вест сред пътя

и от тази вест научил:

„Вчера майка ти почина,

Бог си я прибра, горката.

Бързай, селото те чака,

сетно сбогом да й кажеш!“

 

Кулерво, че Кулервойнен

чул това и отговорил:

„Боже, колко съм нещастен,

губя родната си майка,

дето ми веза чаршафче

и бродира одеялце,

дето нишката държеше

и вретенцето въртеше.

Не можах аз да я видя,

че да се сбогувам с нея.

Може в студ да е живяла,

може в глад да е умряла!

 

Хубаво я изкъпете

с най-добрите си сапуни,

хубаво я облечете

в дрехи само от коприна,

хубаво я отнесете

до могилата, до гроба,

нека там и хор да има

с песни за света задгробен!

Няма как да се отбия,

с Унтамо ще се разплащам,

злото трябва да се бие,

лошото — да се надвива!“

 

Тръгнал той с тръба за битка

с гръм за Унтола заминал,

но преди да тръгне, казал:

„Мили Уко, мили Боже!

Дай ми сабичка по-остра,

дай ми кортик по-наточен,

че да стресне сто войника,

майките им да разплаче!“

Взел си сабичка по-остра,

взел си кортик по-наточен,

че посякъл сто войника,

майчиците им разплакал.

 

Къщите превърнал в пепел,

Унтовия род изтребил,

минал, камък върху камък

в дирите си не оставил.

* * *

Кулерво, че Кулервойнен

вече тръгнал да се връща,

стигнал майчините двори,

бащината стара къща.

 

Празен двор и празна къща,

пуст мутвак и пуста стая.

Нито — някой да го срещне,

нито пък — да го прегърне.

 

Длан над пепелта протегнал,

над студеното огнище.

Тъкмо с тази длан усетил,

че старицата я няма.

 

Длан на печката положил,

кахлената хладна печка.

Тъкмо с тази длан усетил,

че и стареца го няма.

 

Поглед хвърлил върху пода,

върху дюшемето мръсно.

С този поглед той усетил,

че сестричката я няма.

 

Поглед хвърлил и на кея;

пусто заливче без лодка.

С този поглед той усетил,

че и братчето го няма.

 

И горчиво се разплакал,

дълго плакал — ден, че втори,

докато накрая казал:

„Майчице, добричка моя!

Нищо ли не ми остави,

докато живя сред всички?

Майчице, не ме ли чуваш?

 

Пред очите ти тъгувам,

пред лицето ти бушувам,

на гръдта ти се оплаквам!“

 

Чула майката от гроба,

казала му от земята:

„Кученце от мен остана,

да те води през гората.

Следвай го, вървете двама!

Влезнете ли по-навътре

в лудогорието синьо,

в сините докрай дъбрави:

горски феи ще ви срещнат,

дъщерички на гората.

Хлебеца си там поискай,

те да бъдат милостиви!“

* * *

Кулерво, че Кулервойнен

тръгнал с кученце в гората,

следвал го, вървели двама.

Влезнали и по-навътре

в лудогорието синьо,

в сините докрай дъбрави.

Стигнал до познато място,

тъкмо мястото, където

бе опозорил сестра си,

златокосото момиче.

 

Вятър-плач кънтял в горите,

ронили се лесовете,

пожълтявали тревите,

скапвали се цветовете

на това жестоко място,

съхнещо и уродливо.

 

Там не никнела тревата,

лист не връзвал храсталакът,

никналото не растяло,

буйналото не шумяло

на това жестоко място,

съхнещо и уродливо.

 

Кулерво, че Кулервойнен

сабичката си извадил,

в острието се загледал,

в блясъците му железни.

Сабичката си попитал

няма ли да позахапе

хубаво месце у грешник,

черна кръв не ще ли пийне.

 

Сабята добре разбрала

собствения си стопанин.

Отговорила веднага:

„Като нищо ще захапя

хубаво месце у грешник,

черната му кръв ще пийна,

с плът невинна попреяла,

попрепила с кръв безгрешна!“

 

Кулерво, че Кулервойнен,

в синкавите си чорапки,

дръжка сложил на земята,

острие — върху сърцето,

паднал върху свойта сабя,

сам посрещнал острието,

сам смъртта си там намерил,

сам догонил гибелта си.

 

Тъй загинало момчето

Кулерво, че Кулервойнен.

Смърт на витяз е смъртта му,

смърт юнашка за бедняка.

 

Доблестният Вайнемойнен,

щом научил за смъртта му,

щом разбрал за гибелта му,

следните слова изрекъл:

„Нека нашите потомци

своите чеда да пазят!

Нека родните ни люлки

чужденци да не люлеят!

Лошо ли детето друскаш,

безразсъдно ли го люшкаш —

умно няма то да стане,

храбро няма да го видиш,

колкото и да порасне,

колкото и да живее.“